Изключително популярният в близкото минало тв водещ Асен Агов и депутат от СДС и ДСБ, се натискал с пълни сили да стане агент на бившата Държавна ситурност. Това стана ясно от оповестяването на документи от Секретния фонд на институцията, уличаващи го като кандидат за офицер там.
Въпросният документ е издаден през 1980 година и без никакво съмнение доказва, че отявленият противник на тоталитарния режим и едно от знаковите лица на демократичните промени у нас Асен Агов, се е опитвал да стане кадрови офицер в най – секретното поделение на репресивните служби.
Протоколът с регистрационен номер 2704/ 18 02 1980 на Първи отдел известява, че вътрешната комисия е взела решение да се заличат определени документи от архива. В тях имало секретни данни за кандидат – шпиони, а в списъка под № 3 фигурирало и името на Асен Агов.
Според запознати с методите на Държавна сигурност, в Първи отдел се допускали само изключително сигурни и многократно проверявани хора. Такива, които не един път са доказвали своята лоялност към партията и режима, и имат сериозни семейни традиции в тази област. Било известно, че и бащата на Асен – Йордан е бил ДС агент и вероятно това е една от основните причини службите да се захванат и със сина му. Дядо му, на когото е кръстен, е бил терорист паракселанс и е един от участниците във взривяването на църквата „Света Неделя“ през 1925 год. в София.
Има обаче една подробност. Тъст на Асен Агов беше Драган Тенев, който до преди години водеше интересно предаване по ТВ въпреки преклонната си възраст. За жалост дъщеря му, актрисата Северина Тенева, почина млада и остави Асенчо вдовец. Говори се, че ракът я е стопил бързо, след като тя хванала на калъп Асен Агов с младо момче… Заради тази си зависимост той НЕ е бил одобрен за щатен служител на ДС и баща му е писал лично писмо до ген.-полк. Димитър Куров Стоянов – дългогодишен министър на вътрешните работи. В резултат Асен Агов бива привлечен само като агент и му се дава свобода на действие като журналист-международник.
След 10 ноември, плавно и по указания преминава на ДЕМОКРАТИЧНИ позиции. Видният столичен педераст, проф. Михаил Неделчев го вкарва в леглото си и после му съдейства за шеф на БНТ.
Асен Агов е и от КРЕДИТНИТЕ МИЛИОНЕРИ !!! Като депутатът от СДС по онова време, висял на ПЧБ с 40,578 млн. лв. Той е сред длъжниците, върнали заема си в краткото време преди огласяването на списъците, но разбира се, КОН ЗА КОКОШКА… Опитни политолози пък споделят, че разкриването на истината за Асен Агов, определяща го като поредния храненик на репресивните органи, е само още едно доказателство, че така наречените български демократи са просто преоблечени комунисти от миналото.
.
.
Асен Агов и другата видна кука на ДС Красимир Друмев, сега гл. редактор на Нешънъл Джиографик
„Вчера в речника със хъс
търсих думичката гъз.
И знаеш ли каква измама?
Орган има – дума няма…“
Дами и господа, вие отваряте първа страница на едно ужасно четиво. Длъжен съм като автор да ви кажа, че това е страхотна простотия. Ако не понасяте такива неща, по-добре не го четете. Да, аз го писах, но ви уверявам, че никога не съм го чел и не бих го прочел за нищо на света. Всъщност нека ви напомня още веднъж, че тук ще чуете неща, от които ще ви настръхне косата, затова пък на тези от вас, които нямат коса, естествено, нищо няма да им стане… Ако все пак се престрашите и сте решили да останете, нека поне да ви предупредя, че това четиво в никакъв случай не трябва да ви накара да се замислите. Винаги съм твърдял, че най-вредните хора на тоя свят са писателите-мислители, защото ако нормалните писатели склоняват хората към сън, то писателите-мислители ги склоняват към безсъние. Така че в никакъв случай – размисли, изводи, анализи и прочее и ако сте запомнили това, нека тогава да не губим време и да започваме.
Във фолклора на племето зулу, дами и господа, битува поговорка, която гласи: „Кажи ми какво е това член, за да ти кажа какъв човек си ти“. Всъщност, какво е това член, дами и господа? Замисляли ли сте се? И колко от вас могат, без да се замислят, да го нарекат с истинското му име? А колко от вас, дами и господа, се правят на ударени, че другата, истинската дума не съществува в българския език. Какви ли не само синоними са измислени на нея, но всички те са далеч от оригинала и дават размита представа за обекта, за тази своеобразна ос на живота, без която той не би съществувал.
И не можете да си представите как в момента, в който светът се върти около тази своя естествена ос, езиците на т.нар. целомъдрени индивиди не само че се въртят, ами направо се извъртат, когато се налага да обясняват нещо, свързано с тази дума, или други подобни термини. В този случай се прибягва до използването на много смислени изрази от типа на „оная му работа“, „онуй, дето е между краката му“ и какво ли не още. И макар всички да разбират за какво става въпрос, то вече не е същото. Жена ми например, като ми каже: „Боли ме там!“, веднага се сещам какво и къде я боли.
Не дай си Боже да ви се наложи да слушате такива целомъдрени индивиди да ви разказват мръсен виц – това е цяла мъка и в крайна сметка се губи солта на вица, неговият хумор. Ние с вас, дами и господа, колкото си искаме може да се правим на ударени, че такива думи не съществуват, да си заравяме главата в пясъка, за да не ги произнасяме и чуваме, но за съжаление, тази щраусова поза с нищо не ни помага, а напротив – излага на сигурен риск единствено нашите собствени задници. Истината е, че тези думи ги има, те не са от вчера, те съществуват, откакто и самото човечество съществува и ако ви дам задача да намерите рима на думичката „хъс“ и вие ми кажете думата пръст, дълбоко се съмнявам, че отговорът ви ще бъде искрен и честен. А ето какво открих вчера:
Вчера в речника със хъс
търсих думичката гъз.
И знаеш ли каква измама?
Орган има – дума няма…
Добре! Все пак нека си представим, че е възможно, дори с някакъв закон, да се наложи табу върху използването на тези думи, ако не за друго, то поне да се опази от вредното им въздействие подрастващото поколение, което, за учудване, е винаги по-вещо от родителите си по тези въпроси. Тогава, примерно, трябва да се забрани на деца до 16 години да присъстват на мачове или да слушат как се пали „Москвич“ в някоя по-студена есенна сутрин.
Така е, дами и господа, човечеството е изобретило стотици възхитителни способи как се правят деца и нито един поне малко приятен способ как от тези деца да се направи човек. И тука едва ли ще помогнат т.нар. „мръсни“ думи, макар че те придават на изразите ни неимоверна концентрация на смисъл и на чувство едновременно. Ще ви дам пример за това. Никой от вас няма да каже: „Абе тая нашата комшийка Пепа хептен я закъсала. Тя направо прилича на онези жени, които изневеряват на мъжете си наляво и надясно с когото им падне.“ Никога няма да кажете така, нали? Ще кажете всичко само с една-единствена думичка – и просто, и ясно – „Пепа е курва“.
Мъжете на вече цитираното племе зулу често употребяват още една поговорка: „Кажи ми за какво мислиш и аз ще ти кажа с какво!“ Та, по тези въпроси веднъж водих спор с няколко „възпитани“ дами за отношението на мъжете към секса и те през цялото време негодуваха, че мъжът в секса се интересува само от „онова“, докато жените освен „онова“ им трябва и всичко останало, че много често по тази причина жената не е в състояние да даде нищо на мъжа, освен чисто и просто да вземе и да му даде. Забелязал съм обаче една друга особеност на този проблем. Фразата, че мъжете искат от жените само едно нещо и нищо повече, обикновено се повтаря от жени, от които мъжете дори и за това едно не биха въобще настоявали. Разбрах от този разговор само това, че порядъчните жени никога не започват отношенията си с мъжа непосредствено с леглото. Те задължително ще го накарат предварително най-малко да мине през душа или поне да си измие краката на мивката. И не мога да разбера защо след всичко това жената се съмнява в искреността на мъжа, когато той откровено й предлага да правят любов между двете полувремена на мача, предаван по телевизора. Може и да не съм прав, но мене винаги са ме шашкали жени, които твърдят, че в понятието секс те влагат друг, съвсем различен смисъл. Може би и ние, мъжете, носим немалка вина за това, защото като правило най-светлите ни чувства към жената обикновено ни спохождат в тъмната част на деня. Явно за жените изкуството на секса се свежда преди всичко до съвкупност от манипулации, позволяващи да се проникне безпрепятствено в джоба на мъжа през дюкяна на панталона му. И ако за мъжа сексът е преди всичко хоби, той за жената е професия – най-древната професия, която, забележете дами и господа, освен че е най-древна, е и най-популярна и днес дори. Защото никой не се е сетил да преброи хилядите труженички, които се раздават без остатък на този фронт. Нека дори не броим онези, които се занимават с проституция епизодично, само като добавка към скромните си пенсии. Или пък онези, които се отдават на шефовете си, за да получат изгодна оферта. Трябва да отбележим обаче, че това последното все още не е проституция, защото, ако вие например сте актриса и спите с режисьора, това все още не значи, че сте осребрили вашата връзка. Ще я осребрите, когато получите роля. Поради тази причина много често на вас ви се струва, че сте завързали полезна връзка, а в действителност все още просто ви чукат.
Всички знаем, дами и господа, че хората се посрещат по дрехите, а се изпращат по ума. За жените това обаче не важи. Жените се посрещат по бюста, а се изпращат по задника и нещо повече – всички мъже ще ви признаят, че нищо не формира така личността на жената, както бюста й. Пищният бюст може да направи привлекателна дори и най-умната жена, а умна жена и на туй отгоре с голям бюст, това вече е двоен подарък на съдбата, все едно четирилистна детелина, каква детелина – направо джакпот. Между впрочем, разправят, че сексът с такива жени е не само приятен, но и интересен.
Всъщност, уважаеми мъже, колкото и неоправдано да злословим по адрес на нашите нежни половинки, принудени сме накрая да възкликнем: Да! Понякога не е чак толкова приятно вашето присъствие в нашия живот, мили жени, но по-неприятно е усещането, когато ви няма до нас или, казано по-просто – с жени ни е добре и без жени ни е добре, макар от друга страна – и с жените ни е кофти, ама и без жените ни е кофти…
Уверявам ви, дами и господа, говорейки тука всякакви простотии, дълбоко заблуждение е тезата, че интелигентността е онова човешко достойнство, което ни позволява да минаваме без тях. Позволява, ама другия път! Позволява само ако обстоятелствата в живота позволяват, а всички добре знаем, че те не позволяват. Нашият старшина някога казваше: „Вие, висшистите, псувате като хамали, а после с тези ръце хляб ще ядете!“
А все пак колко фино чувство е това да си културен. Отидеш на камерен концерт, седнеш в креслото – папионка, фрак, слушаш Бах и си викаш: „Бах му мамата!“
Лошото е, че живеем, заобиколени от простаци. Възпитаният човек е страхотно нещо. Него, утрепи го, никога не можеш го застави например да вземе да пие ракия от шише. Сакън! Той все ще намери някоя празна консервна кутия. Възпитаният човек никога просташки няма да каже гнусно и късо: „Ебал съм ти мамата!“, а кротко и тънко така ще вземе да вметне: „Бих могъл да ви бъда и татко!“
Любовта! Това най-светло човешко чувство, това тържество на въображението над интелекта, което за повечето индивиди не е толкова състояние на душата, колкото положение на тялото, или, по-точно, е онова, което свързва двата пола тогава, когато те са облечени. Или онова чувство, което остава между тях след ударна порция бром, макар големите умове да твърдят, че сексът е единствено утешение за тези, които не са изпитали любовта. Да, в сексуалните отношения между хората любовта е, естествено, повод за секс, но имаме ли право да запитаме основателно – защо пък само за секс, и което е още по-важно – защо пък само любовта да е повод?
Една статистика на Световната здравна организация сочи, че България заема шестнадесето място в света по употреба на алкохол на глава от населението, но за сметка на това е на първо място по броя на половите актове след употреба на алкохол. Затова не буди недоумение фактът, че такова понятие като любов от пръв поглед при нас се забелязва обикновено след втората бутилка, а за голяма част от българските мъже една бутилка им е обикновено малко, а една мадамa – много.
Нека обаче да признаем, че нищо не икономисва толкова време и пари както взаимната любов от пръв поглед.
Любовният триъгълник! Този своеобразен Рубикон за всяко семейство по света! За българина обаче той не предизвиква съществени проблеми. Нашенецът е на „ти“ с дяволската му геометрия, което му помага да избягва случаите, в които би могъл да се окаже той самият тъпият ъгъл в този любовен триъгълник, защото е запомнил единствената важна теорема за него, която гласи, че когато е халтав единият катет, хипотенузата ляга на втория.
За нашенеца „бермудски“ се оказва един друг триъгълник, образуван между него, любимата жена и още по-любимата тъща – най-неизбежното зло на всеки щастлив брак. Любовта към тъщата за нашия човек е пропорционална на квадрата на разстоянието, което го дели от нея, но понякога се случва и така, че тя може да му стане дори и първи приятел (разбира се, ако това не е неговата тъща, а е тъщата на най-заклетия му враг).
Така че онази знаменита английска поговорка за рационалното хранене нашенецът е трансформирал така: „Закуската изяж сам, обеда раздели с жена си, а вечерята подари на тъщата!“ И все пак, българинът е хитър и ако му се наложи да избира, той очевидно би предпочел тъща скандалистка, пред тъст каратист.
Да се върнем отново на темата за секса, защото, нека отново повторим – не е срамно да говориш за секс, срамно е да не мислиш за това. Много весели неща могат да се кажат на тази тема, но уверявам ви няма по-тъжно четиво в този жанр от книгата „Самоучител по секс“. Запомнете го, уважаеми господа – много, много скучно в секса е да си отгоре, когато няма никой отдолу.
Дами и господа, взе да ми се струва, че не би следвало да фаворитизираме толкова секса. Той, естествено, че не е най-увлекателното занятие на този свят, не е, но нали трябва с нещо да се занимава човек и през нощта.
Замисляли ли сте се, дами и господа, кога и на какво всъщност се смее българинът? Това е доста сложен въпрос и по-добре го прескочете, ако не сте се замисляли досега. Ето сега ще ви илюстрирам някои възможни варианти за отговор, но кой да ни каже дали е действително така?
На нашия комшия Савата
умря му тази сутрин кравата.
И как да кажа деликатно –
дреболия, но приятно…
или
Дъжд се лее като из ведро
и трети ден умуваме със Гошо
к’во таквоз да сториме добро,
че на всички да им стане лошо.
И една гробарска история:
Погребахме и бай Евстати днес.
Не издържал човекът в тая жега.
Виагра пил!… Че не една, ами шест!
Зорлен му затворихме ковчега…
Естествено, че най-добрият катализатор на смеха за българина е виното. Там, където се лее вино, се лее и смях, до голяма степен мощен и нетрадиционен смях, който без вино, естествено, е невъзможен. В този случай процесът на смехопроизводство у българина до голяма степен копира процесите в сексуалните му рецептори, защото и сексът на нашенеца, както и смехът му, са в голяма степен тривиални и традиционни освен в случаите, когато той удари някоя и друга ракия предварително.
Българинът е умен индивид. Той е сред първите нации в света по интелигентност, но макар далече да превъзхожда своите съседи по ум, категорично им отстъпва по глупост. На него не му е достатъчно, ако само лаконично го предупредят: „Не яж жълт сняг!“. Маймунското любопитство надделява над благоразумието му, дори когато за втори път категорично му се напомни: „Никога не яж повече жълт сняг!“ Хваща дикиш чак когато за трети път горестно му се обясни: „Какво да правим сега? Нали ти казвах никога повече да не ядеш жълт сняг!“ Така е. За съжаление, здравият начин на живот е това, което българинът понася най-болезнено.
Продължаваме анализа на чувството за хумор у българина, дами и господа. Трябва справедливо да оценим, че именно наличието на това чувство в неговия дух му помага по-леко да понесе отсъствието на всичко останало. Англичаните казват, че добрият хумор трябва да е като добрия презерватив – да е тънък, ех, и малко грапав, за да доставя взаимно удоволствие, но да не позволява на това удоволствие да се обърне в усложнения. Това обаче не се отнася за българина. Както всичко българско и хуморът на българина е специфичен като него самия, т.е. – балкански. Кой иначе би се засмял с такъв нервен кикот, ако например в най-напрегнатите и измъчени дни преди заплатата си се сети неочаквано, че утре е юбилеят на любимата му тъща? Или пък идва Осми март, а кесията му е празна?
Но ако се върнем отново на въпроса на какво се смее българинът, трябва да се съгласим, дами и господа, че нищо друго не е в състояние да предизвика такава горчива усмивка на лицето му, както мисълта за съществуващия в полицията телефон на доверието против корупцията в самата полиция, тогава когато той знае, че шефът на тази полиция недвусмислено е заявил: „Абе понеже борбата е тежка и се оказа, че трудно ще победим престъпността, по-добре е тогава вместо да я побеждаваме, да вземем да я оглавим…“
Всъщност смешно ли е, дами и господа, това, че в България вменяват за дълг на едно корумпирано министерство да се бори с корупцията на всички останали корумпирани министерства, тогава когато то не е разкрило дори и едно от собствените си престъпления? И как да вярваме, че то ще се справи с организираната престъпност, когато то не е способно да ликвидира собствената си престъпна неорганизираност?
Ние вече свикнахме с онази нелепа мисъл, че всяка държава си има мафия, а нашата мафия просто си има държава. Неволни свидетели сме как постоянно в поредната схватка между мафията и държавата побеждава винаги, дето се вика, дружбата… И слава Богу, че е така, слава Богу, че нашите мафиоти са порядъчни и все пак свестни хорица, защото, ако не бяха такива, знаете ли, дами и господа, колко полицаи, че и магистрати, че и политици, щяха да са в затвора… И знаете ли, можем да сме горди, че у нас за пръв път от всички страни по света е въведена нова форма на държавно управление – добре организирана престъпност.
Тъжна ирония разтяга устните на нашия българин и когато му става ясно, че единствените хора в тази държава, които знаят как може тя да бъде управлявана, за съжаление, работят или като бръснари, или като таксисти, или водят пародийни предавания в скандалната кабеларка СКАТ.
Горчиво се усмихва нашенецът, завладян от надеждата, че най-после сме избрали правителство, способно да му реши проблема, но само месец след това той се убеждава, че основният му проблем е всъщност същото това правителство. В този случай всяка мисъл за собствените му, т.е. избраните от самия него, управници, събужда у българина емоции с подчертано сексуална окраска и хуморът му, адресиран някъде в зоната на или под кръста, се нарича „народен“. Този вид хумор е предназначен обикновено за такива индивиди, които носят на раменете си задници вместо глави. Той, макар в повечето случаи да представлява пошлост, е доведен почти до изкуство, за разлика от т.нар. естраден хумор, деформиран от нашите хумористи от изкуство до пошлост.
Нормално ли е, питам ви, дами и господа, да говорим такива неща за собствените си управници, които, забележете, избираме ние самите, не някой друг?
Всъщност нека уточним какво означава това понятие „нормално“. Представете си – млад и енергичен господин кани в апартамента си млада изискана дама да разглеждат гравюри. Тя пристига, той й целува галантно ръката, след което се извинява, отива в кухнята, вари кафе, поднася го в елегантни порцеланови чашки и двамата сядат на дивана, пият ароматно кафе и разглеждат гравюри. Пита се в задачата – нормално ли е поведението на нашите герои и естествено, отговаряме: „Да, нормално е!“
Същия този случай с въпросните гравюри. Дамата пристига, младият господин й целува набързо ръката, след това я хваща арогантно през кръста, завлича я на дивана, свалят си двамата гащите… и какви ти гравюри?!! – впускат се в див секс. И отново питаме – нормално ли е в този случай поведението на нашите герои? Как мислите вие, дами и господа? Длъжен съм категорично да ви заявя – нормално е и няма съмнение в това. Нали на никого не пречат и нали и двамата го желаят – тогава какво?
Но когато един мъж кани млада дама в апартамента си да разглеждат гравюри, и още дамата пристигнала-непристигнала, нашият човек си събува безцеремонно гащите, след което хуква в кухнята да вари кафе и недочакал да се свари кафето, я надупва на дивана – това вече е ненормално. Всъщност ето такива са и нашите политици и техните реформи, дами и господа. Те още властта не са взели, кафе дори не са ни сварили, а гащите им вече смъкнати и готови да ни надупят. Ето защо, спомняйки си всеки път за нашите уважавани управници, отвътре в нас напират ей такива мисли.
Странно, като всичко друго, балканско е и политическото кредо на българина. Той обича богатството, но мрази богатите и всеки път се надява да избере правителство, способно да му осигури богатство, но без богати хора. Той достатъчно леко се съгласява с това, че собствеността трябва да бъде частна, но много трудно усвоява разбирането, че тя може да бъде и чужда. Той постоянно и навсякъде тръби, че всички политици крадат, тогава когато знае прекрасно, че това не е вярно, защото у нас просто всички крадат и ако хванеш когото и да е и го вкараш в затвора, някъде там, дълбоко в душата си, той ще знае за какво. И ако има нещо, с което трябва да се гордеем в тази област, това е утешението, че при тези закони и тази съдебна система, действащи в нашата мила татковина, в която и да беше друга страна, щяха да крадат много, много повече от нас.
Българинът не обича да се занимава с политика. Той е верен на формулата, че колкото по-малко знае човек как се правят кренвирши и политика, толкова по-спокойно яде и толкова по-спокойно спи. Превключвайки телевизионните канали, той отдавна е разбрал, че добрите момчета побеждават лошите във всички предавания по телевизията, с изключение на „По света и у нас“ и отдавна му е станало ясно, че каквато и нова партия да бъде създадена в България, прилича все на БКП.
Българинът е горд човек. За него понятия като ипотека, данъци, договори и прочие дяволски думи нямат смисъл. Той не е свикнал да живее с дълг към някого, защото цял живот са го възпитавали, че най-добре се живее не със заеми, а на аванта. Аванта! Мед капе в сърцето на нашия човек само при мисълта за тази дума. Той затова и вярва в комунизма като единственото светло бъдеще на човечеството, защото си го представя като някоя голяма и неочаквана аванта.
Всички вие, дами и господа, си спомняте навярно филма „Москва не вярва на сълзи“. И ако действително Москва не вярва на сълзи, то Ню Йорк знаем пък, че не вярва в безплатната любов. А у нас, в София например, не вярват, дами и господа, че за електричеството или за парното трябва да се плаща. Така е, защото българинът винаги живее, притеснен от мисълта, че го лъжат, понеже и той самият не би пропуснал възможноста да преебе някого, стига да има случай.
На нашенеца му е ясно, че държавата – това е нищо повече от съвкупност на отделно взети чиновници, придаващи на личната си изгода статус на обществени интереси. Пфу, защо трябва да го казвам толкоз сложно! Простичко това звучи така – ако един порочен държавен чиновник е способен да се продаде за 100 лева, давайки му 50 лева, трябва да се знае, че той пак ще се продаде, но само че два пъти по-бавно.
За българина думата „данъкоплатец“ звучи гордо, но и скъпо. Той не обича да плаща данъци, защото не му е ясно за какво се използват тези данъци. И слава Богу, че не му е ясно, защото, ако беше разбрал, нямаше пък въобще и да помисли да плати.
Дами и господа, щастие е, че живем в странна, но прекрасна държава, в която и хората се смеят странно, ама не безпричинно. И ако има за какво да сме нещастни, то е за това, че баш на нас се падна това щастие. Да, животът ни понякога е тъжен, дами и господа, но за сметка на това пък заплатите ни са постоянно смешни и няма начин някога да не сте се замисляли над въпроса защо хората ни са толкова лоши, след като народът ни е толкова добър, а защо след като народът ни е толкова добър, държавата ни е такава скапана?
Уважаеми дами и господа, ние си говорим с вас вече доста време за всякакви смешни и тъжни неща. Така е, смехът и сълзите вървят винаги заедно и е известно, че във всяка зала смехът си има и своя стена на плача. Демокрацията, при която живеем днес и която ни показва, че не можем да живеем по-добре, отколкото заслужаваме, наред с правото на свобода на словото и на мисълта ни даде и правото на смях. Искаше ми се в началото на този спектакъл да ви окуража, като ви съобщя, че никой от присъстващите на него до този момент, за съжаление, не е умирал от смях. Сега виждам, че такава гаранция за вашата безопасност щеше да е излишна, но въпреки туй ви напомням, че по-добре е да умреш от смях, отколкото да напълниш гащите от страх.
Търсейки с вас смешното в една много деликатна област на човешките отношения – секса, искам да ви съобщя важна закономерност, установена от учените в този раздел на природознанието. Изследвайки връзката между смеха и секса, те са забелязали, че когато на хората им е смешно, те не мислят за секс, а когато един индивид не мисли за секс, това хич даже не е смешно, а си е направо тъжно. Тази дяволска зависимост обаче не може да е причина ние, не преставайки да се смеем, да мислим за секс, защото се знае, че нито една революция не е направила човечеството толкова щастливо, както сексуалната. Това е между впрочем и единствената революция, която минава без жертви, напротив, след около девет месеца, тя самата ражда жертви.
Сега с вас ще направим малък безобиден експеримент, дами и господа. Застанете спокойно във вашите кресла и ви моля, без да се напрягате, да се постараете да се усмихнете. Ето така, браво, направихте го отлично.
Вие се усмихнахте прекрасно и без никакъв повод на лицето ви цъфна усмивка. Благодаря ви! Сега можете да застанете отново сериозно, защото следва да направим важен извод. Всички вие видяхте как от нищо може да се роди шега, която е в състояние да предизвика здрава и непринудена усмивка. Ето защо горещо ви съветвам – смейте се, дами и господа, смейте се, защото, както казваше нашият старшина – животът е прекрасен, за разлика от действителността.
Смейте се, защото този живот, даже и да е дълъг, обикновено минава бързо. Смейте се – макар някои да твърдят, че смехът без причина в повечето случаи е признак за незавършено висше образование.
Смейте се, защото е доказано от учените, че най-дълго живее този, който често умира от смях!
Просещите ромчета по улиците на западните градове не са там случайно – те работят за своя клан, в който цари строга йерархия. Начело е чорбаджията и именно той обира лъвския пай, експлоатирайки останалите.
Безнадеждната бедност е само едната страна на проблема с наплива на български и румънски роми в Западна Европа. За този проблем в последно време се говори много, но има и нещо, което се премълчава – че ромите, прииждащи от България и Румъния, често са част от много печеливш бизнес модел. Начело на който са отново роми – шефовете на кланове, заемащи най-горните места в йерархията. Не всички непременно експлоатират хората от клана си, но тези, които го правят, са много и живеят не в нищета, а в разкош. Вилите им са внушителни, а гаражите им са пълни с луксозни мерцедеси.
Бизнес модел по ромски
„За това обаче никой не отваря дума – за да не засили още повече предубежденията срещу ромите“, казва Норберт Чайпек, който ръководи център за безпризорни деца във Виена. Повечето от децата, за които се грижат в центъра, са ромчета. Те са изпратени в австрийската столица, за да крадат и просят за своя клан.
Чайпек показва на компютъра си снимки от един ромски клан в Румъния: селището се състои от примитивни бараки, край които се търкалят боклуци. В центъра обаче се издига луксозна многоетажна вила – собственост на тартора на клана, който не пропуска случай да демонстрира богатството си: златни бижута, скъпи автомобили, конюшня с мраморна настилка…
Кланът има свои правила и закони, които определя шефът. Той нарежда кой от подчинените да работи, кой да се жени, кой да ходи на училище. Ромите по долните нива на йерархията са оставени умишлено без достъп до образование – защото ако са неграмотни, могат лесно да бъдат манипулирани. Младите биват изпращани в Западна Европа – да припечелват за тартора с кражби, просия и проституция.
Те печелят повече от родителите си
Зависимостта е и основа за бизнес модела на търговията с деца, от която шефовете на ромски кланове печелят милиони. Бизнесът функционира на прост принцип: шефът разпраща своите „куриери“ да следят дали в някое семейство се е разболяло дете. Болното дете получава сиропче за кашлица, а не след дълго „куриерите“ чукат на вратата, за да поискат от родителите пари за сиропчето. Те обаче не могат да платят и тогава им се поставя ултиматум да дадат „назаем“ за няколко месеца три от децата си. Бащата е наясно какво очаква чедата му, но се съгласява – доволен е, че ще храни три гърла по-малко, а и се страхува, че ако откаже, ще го изхвърлят от клана.
„За ромите кланът е важен за самото им оцеляване“, казва Чайпек. А „куриерите“ чукат не само на една, а на още пет врати и така в крайна сметка набират петнайсетина малолетни ромчета – под 13 години, за да не подлежат на съдебно преследване в страни като Германия и Австрия.
Дете, което припечелва пари, се ползва с уважението на клана. Чайпек разказва за момиче, което буквално денонощно просело по улиците на Виена, а после било продадено като слугиня. „Баща ми печели по 120 евро месечно, а аз изкарвам 150 само за два дена“, споделило гордо момичето. То изобщо не се възприемало като жертва.
Взетите „назаем“ от родителите им деца биват изпращани на групи в Западна Европа, където ги поемат посредници, които също са роми. Те се грижат за подслона им, а той обикновено е някоя жалка дупка – тясна стая с няколко матрака на пода в пренаселена квартира. В подобни жилища се е случвало да живеят по над 150 роми, припечелващи като просяци, чистачи или разносвачи на вестници.
Порочен кръг, от който няма излизане
Всяко дете, изпратено в Западна Европа, трябва да „доставя“ по 350 евро на ден. Не успее ли да изкара нормата, го продават за няколко дни да слугува, за да „навакса“. Оттам нататък може да се пресметне какви суми получава един шеф на клан – при положение, че в различните западни градове за него се трудят десетки деца.
Малко преди да изтекат трите месеца, в които може да се пребивава без регистрация в Австрия или Германия, групата вече се е върнала при клана. Децата се виждат за кратко с родителите си, а после отново ги пращат на Запад, в други градове, с други спътници на тяхната възраст и с тяхната съдба.
„Влезе ли веднъж в този порочен кръг, никое дете не може да излезе от него“, казва Чайпек. Шефът на клана намира все нови и нови начини да вкара родителите в дългове. А станат ли по на 15-16 години, момичетата биват продавани на друг клан, който плаща за това добра сума, очаквайки в замяна момичето да роди много деца – за да бъдат осигурени следващите ромчета, които ще бъдат изпратени да просят, крадат и слугуват в Западна Европа. Само така бизнес моделът може да работи без прекъсване.
Морето се дръпна и всички видяха с погнуса –.
брегът бе покрит със вмирисана мърша и лепкав катран.
Най-сръчните взеха багажа и мигом напуснаха.
гемията, тръгнала право към светлия, син океан…
На борда останаха няколко стари моряци,
завинаги верни на своя измислен, брадясал Нептун.
Те помнеха още глада, бригадирските танци,
но кой да им каже, че има пробойна във левия трюм.
Когато водата отвсякъде взе да нахлува,
набързо погълна машинното, стигна каютите чак,
пръв мичманът сграбчи спасителен пояс и псувайки,
доплува отсрещния, тъй да се каже, противников бряг.
След него наскочиха лоцманът стар, капитанът.
и другите там господа от въпросния висш екипаж…
На кораба няколко честни моряци останаха,
загледани в своя безкрайно далечен, момчешки мираж.
Морето бе пълно със яхти на бивши велможи,
напуснали стария кораб по време на страшния гърч.
Сега се заливаха в смях над онези безбожници.
и яростно махаха палци надолу със викове „Смърт!“
А Господ стоеше на кея и гледаше слисан.
как братя се карат, как син на баща си размахва кинжал!
Разсърди се Господ и буря невиждана плисна…
Погинаха много. И повече бог не играе със кал.
Смалко повече информация всеки среден политанализатор е можел да предвиди, че краят на съветската империя е съвсем близо. Същевременно, служби за сигурност вече са били прочели притчата за кучето на мъдреца Филон.
Философът го научил да му носи сутрин от месарницата чанта с прясно месо. Един ден гладни кучета го нападнали и заръфали нарязаните котлети. Филон, наблюдавайки от балкона си суматохата, с гордост установил, че верният му другар, за да компенсира загубата, изгълтал лакомо най-големите късове месо! Няма исторически данни за направена забележка на кучето, а ръководствата на ПГУ-ДС и част от събираната ‚на килограм‘ агентура са зачакали търпеливо деня, когато ще започне „назначаването им за милионери“, обещано от Андрей Луканов. Е тук-таме и някой и друг, два пъти неуспял кандидат-партиен член (БКП), преподавател по Политикономия на Социализма, е намазал покрай Луканов, но на това му се казва, използвал е Кода на Хаоса…
Та на тези всичките, болдваните, сега им заклекна… Буда…
Опитват се да го прокарат с мезе, ама пусти Главок, заседнал им е на гърлото. Кофтийй…, секна далаверата… 😛
Първи върховен състав на народния съд с председател Богдан Шулев (в средата). Изправеният на банката е главният народен обвинител Георги Петров
.
.
.
На 1 февруари 1945 г. първи и втори върховен състав на Народния съд белязват историята на Третата българска държава с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици. Осъдени на смърт за 67 депутати от ХХV народно събрание, трите правителства за периода януари 1941 г. до 3 септември 1944 г. начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици). На смърт са осъдени и тримата регенти на малолетния Симеон ІІ – княз Кирил Преславски (братът на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор.
Оцеляват само един премиер – Константин Муравиев и неговият кабинет, управлявал страната от 3 септември до 9 септември 1944 и свален с деветосептемврийския преврат. Муравиев получава доживотна присъда и излиза от затвора през 1961 г.
Абсурдът е в това, че присъдите се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите“, тъй като все още действа Търновската конституция. Която, впрочем, не позволява извънредни съдилища, какъвто е т. нар. народен съд.
Британският политически наблюдател в София по онова време Бозуел Хаустаун посочва, че „присъдите са определено отмъстителни“. И добавя онова, което днес историците признават единодушно като факт (защото то е документирано в достъпните вече архиви на Коминтерна), макар и да му дават различни обяснения, според собствените си идеологически пристрастия: „Присъдите са планирани не само на местна почва“.
След 10 ноември 1989 историците публикуваха телеграмите на Георги Димитров от Москва от декември 1944 до април 1945 с разпореждания до ЦК на Комунистическата партия, сред които се открояват две забележителни „препоръки“: „Никой не трябва да бъде оправдан“ (21 декември 1944, написана на руски!)“ и „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“ (януари 1945).
Резултатът е уникален: Докато Нюрнбергският трибунал постановява едва 14 смъртни присъди на висши нацистки функционери, а в Япония – 9, „народният съд“ убива общо 2 730 българи.
Това се случва в България, която единствена от съюзниците на Германия не е воюваща държава през Втората световна война и чиято армия за целия период на войната не стъпва върху територия, която не е смятана за българска.
Огромният брой осъдени на смърт дава основание на повечето историци – казва проф. Георги Марков, директор на Института по история на БАН, да направят извода, че решението на великите сили победителки във войната за съдене на виновниците за престъпленията е използвано от сателитната на коминтерна комунистическа партия в България за подготовка на съветизацията на България. На практика чрез народния съд е ликвидиран политическият, военният и част от интелектуалния елит на Царство България, който би могъл да се съпротивлява на съветизацията. На 1 февруари 1945 са пратени на смърт повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всичките войни, водени от България до онзи момент.
Народният съд започва да действа през декември 1944 г. Дотогава върви стихийно разчистване на сметки, изчезват безследно десетки хиляди. На мемориалната стена пред параклиса до НДК , издигнат през 1992 г. в памет на невинните жертви на комунистическите репресии, са изписани имената на убитите и безследно изчезналите, за които са намерени данни.
Народният съд слага началото на „законната чистка“.
От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Произнесени са 9 155 присъди. Освен 2 730-те осъдени на смърт 1 305 души получават доживотен затвор.
Съставите на Народния съд, обвиняемите и присъдите се определят на практика от централното и местните ръководства на комунистическата партия. От „народните съдии“ не се изисква дори юридическо образование или квалификация. Адвокати масово отказват от страх да поемат защитата на арестуваните.
В обемистата монография за народния съд „Българската гилотина“ проф. Дино Шарланов и Поля Мешкова показват въз основа на документи пълната зависимост на „народните съдии“ от указанията на комунистическата партия – тогава все още БРП (к).
Съпоставката на „народния съд” с Нюрнбергския трибунал е смешна и нелепа. Лондонското съглашение между СССР, Великобритания, Франция и САЩ за съдене на германските военнопрестъпници е от 8 август 1945 г., т. е. 3 месеца след капитулацията на Германия и почти една година след нашенския „народен съд”. Трибуналът подвежда под отговорност само 24 души, а фактически съди само 22 – изключва самообесилия се в началото на процеса д-р Лай и прекратява съдебното преследване срещу болния Круп. Не съди Хитлер, Химлер, Гьобелс (умрели не се съдят!). Съдът се състои от висококвалифицирани юристи и заседава 11 месеца с 403 открити съдебни заседания. От 22-мата подсъдими на смърт са осъдени само 11 (един от тях – Борман, задочно), 3 – на доживотен затвор, 5 – от 2 до 10 години, а трима от най-висшите ръководители на райха са изобщо оправдани. Присъдите са изпълнени 16 дни след произнасянето им. Осъдените имат право на молби за помилване. Останалите виновни лица в Германия се съдят от обикновени съдилища, като по данни от печата общият брой на осъдените на смърт е не повече от 200!
Сравнете тези данни с масовото клане у нас, наречено „народен съд”!
Но може би най-фрапантна и ужасяваща е разликата между Нюрнбергския трибунал и „народния съд”, когато ги сравним по отношение на смисъла, целта и моралните последици за нацията.
„Нюрнбергският процес прави чест на 20 век. Той уби самата зла идея и много малко от заразените от нея хора.” (Солженицин, „Архипелаг Гулаг”, т. 2, стр. 227).
А какво извършиха комунистите у нас след 9.IХ.1944? Убити бяха извънредно много хора, за да се възцари злината – класовата омраза, насилието, терорът, безчовечието!
Защото целта на „народния съд” не бе наказанието на действително виновни, не бе катарзиса за българското общество. Избиването на хиляди българи без съд и присъда в първите месеци след 9.IХ.1944 г. и последвалия „народен съд” бяха всъщност два последователни акта на едно и също престъпление, което БКП организира зад гърба на своите съюзници от Отечествения фронт, истинското име на което е престъпен заговор срещу единството на българската нация и планомерно унищожаване на политическите противници.
Скритите механизми на този дяволски сценарий обаче оставаха неясни. Кой и как решаваше съдбата на хилядите жертви? Каква е личната отговорност на отделните дейци от върхушката на БКП, на Георги Димитров?
Единствено непредубеденото проучване и публикуване на архивите от това време можеше да отговори на тези въпроси. И това бе дълг на нашите историци. За съжаление по причини, които не е трудно да отгатнем, нашите учени избягваха тази неудобна, парлива тема.
Именно за това трябва да се приветства трудът на проф. Диню Шарланов и Поля Мешкова, благодарение на които българската общественост има вече в ръцете си автентичните документи, които разкриват скритите механизми на „народния съд”. Бруталната жестокост, потъпканата законност и античовещината, които лъхат от тях, в много отношения надминават очакванията дори и на онези, които на гърба си са изпитвали „законността” на тоталитарното време. За илюстрация ще си позволя да цитирам кратък откъс от един от документите: „В момента, когато народните съдии завършват своята работа, е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и близките на екзекутираните и осъдени фашисти, народни предатели и палачи… Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителна работа. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да изиграят в дадения случай каквато и да е роля…“ (курсивът мой – Г. М.) – Из радиограма от 19.IV.1945 г. на Георги Димитров до Трайчо Костов.
По-долу в PDF формат помествам една част от труда на проф. Диню Шарланов и Поля Мешкова. Намерих го в кеша на Гугъл, но няколко глави и от там бяха изчистени, та правете си сметката какви интереси са накърнени, защото това струва пари и то не малко такива…
На 31 януари 1606 г. е екзекутиран участникът в група католически заговорници Гай Фокс, планирали да взривят британския парламент заедно с краля Джеймс І. Участниците в така наречения „Барутен заговор” са арестувани на 5 ноември и избити.В края на ХVІ и началото на ХVІІ век Англия е управлявана от яростната протестантка кралица Елизабет I, подложила на жестоки гонения католиците. След нейната смърт през 1603 г. тронът е зает от Джеймс I, син на Мария Стюарт, екзекутирана по заповед на Елизабет 15 г. преди това.
Английските католици се надяват на промени в законите и отменяне на наложените върху тях ограничения от страна кралицата. Джеймс обаче не бърза да промени установения ред от Елизабет и това довежда до идеята на група млади англичани кралят да бъде премахнат.
Първоначалната идея е на Робърт Кейтсби, който предлага да взривят сградата на Парламента при посещението на крал Джеймс I и неговото семейство (кралица Анна и синът Хенри) на 5 ноември 1605 година. Така шансът да бъде убит кралят, неговият наследник и голяма част от членовете на Парламента става голям.
Заговорниците се подготвят старателно. Те прокопават тунел в изоставено подземие на Камарата на лордовете. После от лондонския район Ламбет съумяват да превозят по Темза и да скрият в подземията 36 бъчви с барут, купен от Холандия. Общото количество на барута е около един тон и със сигурност е щяло да разруши сградата на парламента до основи.
Изборът на заговорниците барутът да бъде взривен от Гай Фокс не е случаен. През 1592 г. роденият в Йорк 22-годишен отявлен католик Фокс продава земята, наследена от баща му, и отива да служи в католическата армия на Испания срещу холандските протестанти. По време на дългогодишната си военна служба той придобива значителен опит при боравенето с експлозиви, което е най-вероятната причина да бъде привлечен от заговорниците Уинтур и Кейтсби.
Един от участниците в заговора, осъзнавайки, че може да загинат и много невинни хора, изпраща анонимно писмо до своя приятел лорд Монтигъл, в което го призовава да не посещава Парламента на 5 ноември. Часове след това писмото попада в ръцете на краля и след обиск на подземието е заловен Гай Фокс, готов да запали фитила на барута.
Макар Гай Фокс да не е нито инициаторът, нито главният организатор на заговора, неговото име става легендарно и символ на „Барутния заговор”, защото дълго време се счита, че той е единственият заподозрян.
След жестоки изтезания и разпити, Фокс разкрива имената на другите заговорници. Текстът с неговите собственоръчни признания, написани с трудно разбираем почерк заради инквизициите, и сега се съхранява в Националния архив на Великобритания.
Всички заговорници са заловени, обвинени в държавна измяна , в опит за убийство и са осъдени на смърт. Те са публично екзекутирани на 31 януари 1606 г. в центъра на Лондон в двора на катедралата „Св. Павел”. За Гай Фокс е отредена специална смърт: отначало да го бесят (без да го оставят да умре в примката), после да му потрошат всичките кости и накрая да го разчекнат на четири части. Свидетели обаче твърдят, че на Фокс страхотно му провървява, защото вратът му е счупен при бесенето и той умира мигновено още тогава. По този начин той избягва публичните мъчения и унижения, които по това време са обичаен ритуал преди екзекуцията.
След като барутът в Парламента е обезвреден, жителите на улиците около Уестминстър узнават каква опасност им се разминава и още същата нощ започват да празнуват спасението си. Те запалват по улиците огньове. С времето тази традиция прераства в по-грандиозно събитие и на 5 ноември в огньовете започват да горят чучела на Гай Фокс, символ на „Барутния заговор”. Чучелата са наричани гай (guy), после тази дума се отнася за зле облечен човек, докато в наши дни в разговорния език означава млад мъж, младеж.
След ликвидиране на заговора кралят въвежда допълнителни ограничения за католиците. Затова в анархистките среди се разпространява твърдението, че Фокс е единственият човек, влязъл в парламента с честни намерения.
С „Барутния заговор” е свързана още една британска традиция, която строго се спазва по-скоро като ритуал – това е церемониалното оглеждане на всички подземни помещения на сградата на Парламента, което се устройва преди откриването на всяка сесия.
Сега стилизираният образ на Гай Фокс – тънки мустаци и остра брадичка – е запечатан на маските на „Анонимните”. Тя е дело на художника Дейвид Лойд.
Тези дни по време на празниците малко ни се омотаха възприятията за държавност. Хората в България започнаха да свикват с едната посредствена представа за хранене и пържоли и изобщо не ги вълнува халът до който са ги докарали политическата класа, министрите и безпаричието. Но в Лондон обаче е друго. На ден по 5-7 пъти говорят за желязната лейди-баронеса Тачър, за големия държавник, която като министър-председател е успяла да устои британската корона над Фолкленските острови. С цената на голямо упорство премиерът на Великобритания запазва като неотменена територия на кралицата Фолклените и с това си заслужава обичта на всички британци като голям държавник. А „Дейли Мейл“ информира читателите си на цяла страница, че някаква английска баба помага в България на известен български професор Дайнов да направи благотворителен концерт в Търновско село. Дотук добре, но „Дейли Мейл“ не продължава да уточнява,че този професор Дайнов, бивш син на шаман в политологически план склонен напоследък в почерняване е синът на оня кореспондент на БТА в Лондон Александър Дайнов. Другаря Дайнов който ЦК на БКП или по скоро външнополитическия отдел финансира здраво, за да може да получава своевременна вражеска информация от време на време да посреща и изпраща Людмила Жовкова през годините на развития социализъм. Но бащата на днешния професор Евгений, бе ръководен на времето от бащата на днешния Сергей Станишев. И тъй като в България е модерно да се знае кой на кого е бащата, аз и за това го уточнявам.Цялото пребиваване на стария и младия Дайнов струваше на България много английски лири,които видимо значително са подпомогнали професора-политолог днес очевадно да ни учи на неговата демокрация.Та този Дайнов, професорът с благотворителния концерт на английската баба и още един от ЦК на БКП само,че от другия отдел, на манипулаторите “Идеологическа политика“ именуващ се Андрей през последните дни на новата година просто не издържаха духом.Не издържаха не заради своята привързаност към хубавата музика или към хубавите цигари, а заради- според тях „лошата“ политика на Премиера Борисов.Надлъж и нашир и професора Дайнов и Андрей Райчев, а къде пък и без ортака им Стойчев, триото трасира нова политическа стилистика. Нещо като политологическо обяснение за корените или управлението на държавата под ръководството на ГЕРБ.Но тъй като то- управлението не им допаднало много, интересно защо за първи път от 23 години , им приличало повече на „диктатура“ отколкото на реална демокрация.
До тук сме наясно само с едно,че след първи януари на новата 2013г. рефренът „диктатура“ ще бъде тепърва основополагащ и първостепенен до средата на лятото.
Бившите майстори на Юлски концепции и всякакви младежки ТНТМ програми за изучаване на комсомолския дух и трудовите навици на българската младеж по поръчка на ДКМС, започват да говорят за първи път за „диктатура“. Това трябва да се запомни добре,защото именно тези утвърждаваха манипулацията през втората половина на 80-те години на онази диктатура. И диктатурата като стил и метод на управление им е толкова добре познат, че е изключено те да са сгрешили в търсенето на точен заради манипулацията и лъжата термин. Важното е едно.Да се утвърди рефренът –„диктатура“. Защо?
Защото Бойко Борисов нанесе безпощаден удар на политическата олигархия и на кастата на БСП.С това си действие той я омаломощи завинаги и доказа на Станишев,че приказките му за социална справедливост за приказки от 1001 нощ. Някой може да не признава този му огромен принос да сплоти на практика разноезични като политически възгледи хора, но синдрома на Станишевци бе разбит. Кастата утвърдила-практиката-никога да не допуснат до върха на държавата лидер извън нея и независим окончателно се провали.Синдрома на превърналият се от шерп с водач с реална перспектива като възприятие за народа, трудно се преглъща.Това е и гениалната грешка на Кънчо и Андрей. В случая непредсказуемостта на Бойко Борисов не предопределя координатите в които те могат да се впишат утре. За първи път от 1983г. Кънчо и Андрей не са на страната на новите, не виждат път на политическата арена по който те могат да се впишат, за да запазят имането си.
Заиграването на тема“диктатура“ ще бъде втората голяма-фундаментална, грешка на мислителите – политолози на „Галъп“. За първата да им напомня с няколко изречения.
Защо им трябваше на Кънчо и Андрей да набутат г-жа Ангелина Петрова в дебрите на ДС.Там заедно с Румен Петков да отмъстят на един Георги Коритаров защото наистина е голям като мъж, журналист и най-вече човек, не си струва. Заради Г. Коритаров – Р. Петков и Ангелина Петрова и стоящите в сянка Райчев и Стойчев запалиха чергата на цяла България. А сега се подготвя и втора серия на този филм. Някой от покровителите на народния милиционер от Добрич, който председателства комисията по досиетата подготвял нова алинея за преходните и заключителни разпоредби в закона за разкриване на досиета на ДС и разузнаванията.А тя гласяла горе-долу така „ Да се забрани на синове,дъщери и родственици на обявените по закона на досиетата на бъдат допускани до държавна или друга представителна работа за следващите 50 години“. Когато това предложение скоро излезе в БСП по места ще разберат каква пасмина се е настанила на „Позитано“ и кои от нея е начело със Станишев доведоха до унижението на толкова голям брой българи слагайки им клеймото на доносници и гуляйджии. Тогава нека БСП попитат Р. Петков, това ли е неговата национална сигурност и от какво той не се срами че е българин.
А аз съм сигурен, че ще има един ден в България парламент който да изправи тази позорна беда,тази нагла гавра с историческите факти и истината. А защо асоциациите на разузнавачите и контраразузнавачите мълчат- това е другия голям въпрос? Чакането и прераждането на Живков в новия Станишев не е възможно да са представяни като най-нравствения избор и подход при защита на офицерското достойнство.
Защото не е възможно днес да се търси ход да се еталонизират Иван Костов и крадците му, Румен Петков и ортаците му за праведни, а обявените от комисията по досиетата за грешници.
Онези български разузнавачи и офицери които гарантираха етническия мир, които не допуснаха нито едно голямо злорадство към народа си, да ги подредим в една редица с подлеците на Живковата каста от измисленият им техен социален-свят, е просто голяма подлост.
Нека още веднъж вестителите за „диктатурата“ помислят как да подредят пропагандният й стил,докато е рано,защото късното й възпиране ще струва скъпо за вестоносците. Повтарянето на една лъжа 1000 пъти не й гарантира успеха. По този повод ето и следващия факт.
Само два дни след Андрей Райчевите размисли за “диктатурата“, професор Здравко Райков в свое 4 минутно интервю пред БГНЕС заявява „ Реално у нас имаме диктатура“ .За разлика от Стойчев и Райчев, проф. Здравко Райков е разумен човек и бих искал да поспоря с него. Излагам по този повод няколко тези в подкрепа на въпросът ми, а той е следният:
Като какъв трябва да бъде възприеман министър-председателя на България – държавник или кукла на конци ?
Първа теза: Днешната практика в обясненията за политическата реалност
С цялото ми уважение към професор Райков, като перфектен и всеобхватен учен и изследовател бих му уточнил някои сравнения. Интервютата на Борисов пред Кеворк и Сашо Диков показаха една ясна и категорична човечност на разумността и реалността. А тя реалност е ясна за всеки. В България има бедност и безпаричие! Но за това не е виновен само Бойко Борисов, а много, много повече Костов и Станишев. Защо не смениха икономическата матрица? Защо не търсеха други икономически стимули –заеми от МВФ,развитие на стопанска структура,водещи направления и така нататък?Защо управленците мислеха само за себе си, а не за работни места,мислеха за олигархията, а не за друг модел на БВП! И когато натрупаха парите си сега Бойко им бил виновен, че не бил използувал дефицита в други мащаби. Но той не можеше защото на 100-ния ден от неговото управление оставеният от Станишев дефицит от 4.9% не му даваше глътка въздух. Още със стартирането на мандата, хазната беше на минус 500 млн лв, фактурирана, надписана и неплатена работа за над 3 милрд. лв, а лева беше почти на половина -45% под съмнение. И тези наглеци днес обвиняват премиера, че щял да бутне борда?Не той,а те му направиха капан за да блокират борда, като видяха че губят изборите, но не успяха защото бяха разпознати. Защо не използуваха външно кредитиране – млн като Полша? Защо не преопределиха резерва-дълга,но не като Велчев,заради неговия интерес,а заради България?
БНБ и до днес стои като наблюдател, марак, че заради България те трябваше да бъдат друг далеч по важен орган.
От какво се различават днес в икономическите си принципи Орешарски от Костов? От нищо!!! Те са си просто сиамски близнаци! И защо пенсиите са толкова малки? Защото пенсионната матрица на Костов е грешна. И никой не посмя да я пипне 10 години. Зам. министъра по Костово време който отговаряше за това Теодор Дечев днес говори за социалдемокрация, издава вестник „Свободен народ“ и лъже през ред в своите писания. Кой му пречи? Никой! Костов стои отстрани и се надсмива. Той много добре знае, че заложената времева рамка за този модел пенсионна матрица не е повече за 5 години, тоест изтече още през 2002г. Защо Милен Велчев не я промени? Нали каза,че ще реализира социална база по друг модел и обеща на Царя за това. Но повече помисли за неговия капитал, за братовият му, за хотелите, за банката, за БУЛГАРТАБАК, за БТК и за всичко което касаеше него.
И сега професор Райков, можем да индицираме една среща и да съберем в една зала всички ония които днес баламосват с „диктатура“. От Костов до Орешарски, от Велчв до Кунева, от Станишев до Р. Петков – и Димитров и да ги попитаме.
С какво Бойко Борисов им попречи цели 4500 дни,цели 150 месеца от 1997г. до 2009г. да променят механизма за преизчисляване на бюджета, за допълнителните разходи, за разликите в БВП, за отчета на БНБ и възможностите за друг модел на вътрешно кредитиране в условия на борд. Пречеше ли им Борисов всяка година да използуват 0.5 от дефицита по главно увеличаване на социалните разходи и диференциране на пенсиите. А не Костов с мазна усмивка да заявява преди 6 месеца, че имало резерви за 50% увеличаване на същите, когато сме в най-голямата криза,на световния капитал и пазари,когато бюджета е трудно изпълним, а ограниченията са толкова много. И въпреки всичко – не можем да не признаем за онази голяма работа, за онези мерки които ни дават по големи възможности от последните 36-40 месеца.
Тези успехи биха били далеч по важни, далеч по сериозни, ако промяната ни преди 23 години, бе изградила друг тип политическа класа.
Теза втора: Днешната политическа класа е грубо олигархолизирана !
Тя е действително ли е политическа класа или е някаква задруга на политически занаятчии? Каква е днешната политическа класа ? Класата която роди Бисеров и Данчо Ментата като най-ревностните политически търговци в СДС, а днес формират реалностите в ДПС. Орешарски вчера беше перспективно бъдеще на СДС,днес е водач на листа в един от най-силните райони на БСП-Бургас. Даниел Вълчев, Миглена Кунева и още една грамада като кавалкада търсачи на новата политическа перспектива заради парите на олигархията и мафията. Да не споменаваме за Костов, папагала Мартин, Надежда и онези апостоли около тях, които пропиляха шанса на България. Да има и у нас една модерна, целеустремена и съдържателна десница като рупор на свободния дух, на всякакви сантименти на ограничението и прехода на новото време. В България част от водачите могат постоянно и диаметрално да си променят ценностните си идеи с цел да защитят парите си, придобивките и имотите които натрупаха. И кой им пречи за това днес или от скоро? Премиера. Защо?
Защото Бойко Борисов разкри кой колко земи е заменял докато е управлявал, за жълти стотинки. Разкри кои от политическите ортаци до какво са се домогвали, как са решавани държавните въпроси заметени под дебелия килим на МС. Още веднъж научихме как е раздържавявал Костов – без пари, как Прокопиев и тем подобни създадоха медийните си проекти, как се договаряха с Емил Кюлев за всяка приватизация чрез жълтите, как търпяха чрез ДПС Илия Павлов и деформираха принципите на българския предприемачески дух.
С едно изречение-българската политическа класа или по скоро нейният елит 20 години се е занимавала само с едно – как да правят пари и богатство против закона който е утвърдила.
И ето един пример за първообраза и лъжата на утрешните управници дошъл от вчера. Г-жа Миглена Кунева в интервю за вестник „Преса“ заявява, че „искала от бизнеса да не играе карти с премиера“. Уникална препоръка! А зам. министър-председателя в правителството на Станишев, тоест на Кунева пряк началник Ивайло Калфин, само за 5 минути на заседание на МС, което той ръководи, без да е играл карти с бизнесмен му „заменя „- повече от 500 дка земя, Калфин „заменя“ -„продава“, половин милиона квадратни метра земя на първа линия в красивите и девствени плажове до Шабла. И само за 5 минути подарява чрез разликата на платената и пазарната цена от 100 и повече милиона евро по препоръка на съветник на Станишев. Калфин подарява на олигарха повече от 200 мил лева, достатъчни за бюджета на БАН за 2,5 години. Ето къде са парите за иновации професор Райков. За каква игра на карти става въпрос г-жо Еврокомисар Кунева? Вие и вашето правителство не играехте карти, не играехте футбол, Вие просто подарявахте на Вашите хора всичко най-ценно, най-продаваемо и най-перспективно в България, както Костов замижава с пари или без пари. Така заменихте и подарихте земи за цели 11 милиарда евро. Къде бе вашата принципност и защо не подадохте оставка за да се освободите от зависимостта на кабинета на Станишев? Защото знаехте, че Сергей не е държавник, той бе за вас просто една кукла на конци, а не министър-председател на България!!!
България няма нужда от такива премиери. Българите обичат респекта. Защо днес никои от министрите не подаряват за милиони евро земи или други блага? Защото има респект. Защото ще отговарят за действията си ! Това диктатура ли е? Не това е държавническо поведение което трудно, но тепърва се утвърждава през последните три години. И независимо, че и днес съществуват вчерашните зависимости, респекта в държавата с помощта на медиите и гражданското общество далеч по добре сработва отколкото преди.
Професор Здравко Райков обяснява, че у нас имало „диктаторски“ режим. Не професоре,оценката от различния ъгъл на интереса на държавата профилира и възприятието на действителността . У нас бившата наша партия БСП изроди политическата класа в най-уродливия план. Върхът на нашата бивша партия с изключение на Пирински,Янакиев и още 2-3 ма е свърталище на шмекери които никога не са се замисляли за онези като нас, които я спасихме като политическа организация и в това е нашата огромна грешка. А тя днес не изчерпва цялата ни многозначима и съзерцателна вътрешна противоречивост,защото БСП е друг политически субект, нямам нищо общо с левите идеи.
Вземаха Сергей от клона, изпратиха го е Лондон, осигуриха му квартира и стипендия,записаха го в LSE и след година и половина му дариха партията на тепсия.Кънчо и Андрей ръкопляскаха,а ние днес се чудим и лъжем дали Бойко е „диктатор“ на една разпасана, раздрана от противоречие и беззаконие бедна и гладна България.
Къде са парите на България, г-н професоре? В олигархията на БСП! Там са парите, в крепости и дворци в Бояна. Кога ги взеха? Не през последните три години!
Днес над 10 млрд евро от авоарите на българската мафия и олигарсите са на Каймановите острови и Сейшелите. Когато предложих преди 10 години коренно различен стил в работата на фин. разузнаване и Сметната палата, Прокопиевите вестници ме обявиха за луд. Къде беше държавата? Къде беше парламента? Още от времето на Костов с блокиране на работата по търсенето на парите на външно търговските дружества и остатъците от техните сметки към 10.11.1989г. се загубиха над 1,5 млрд долара. Днес само 600 души в България имат спестените пари по влогове –над 1,5 млрд лева. В относителен дял по влоговете на депозит България е първа в света по най-малко n-броя вложители с най-много пари. И в същото време уникална и унизителна бедност за над 83-84% от населението. Днес тези които имат парите от вчера,ще правят, новите партии,ще плащат за новите партийци.Ще плащат на Райчев и Стойчев да обясняват всяка сутрин и вечер, че в България няма демокрация а има „диктатура“. Тези същите с много пари ще пишат депутатските листи, те ще искат да съставят и кабинета и ще определят неговата политика по подобие на Станишевия.
Теза трета: Днешните медии!
.
„Медиите просто ги няма. Те са в криза на доверието“ заявява професор Здравко Райков.
Защо медиите просто ги няма? Елементарен отговор-нямат пари. Няма купувачи които да имат пари и да ги купуват. Медиите са се свили до абсолютния си минимум от 23 години насам. И който не го признава или лъже или просто си въобразява, че може да промени статуквото. Ние в държавата сме се самозатворили към свободен, свеж паричен ресурс и медиите са едни от най-пострадалия сектор. Шалатерът на демокрацията – медиите, са в титанична парична криза. И оттам идва зависимостта и поръчковата журналистика. Лъжата и клеветите се настаняват на страниците на печата, в анонимните коментари по сериозните сайтове, а демокрацията бяга оттам .
Седмица преди професор Райков да прозре,че „медиите просто ги няма“ един друг професор Дайнов,онзи с рок концерта в село Миндя и той написа статия която озаглави –„Великия диктатор“. Уточнявайки пътя към диктатурата политолога заявява“ Най-важното и първо от тези неща е да ликвидираш свободата на словото. Ако постигнеш това, никой няма да може да ти гледа далаверите и да ги съобщава на хората.Освен това свободата на словото е в основата на всички останали права и свободи. Премахваш тази свобода и „всичко останало пада като къщичка от карти“.
Професора го е написал, но не му е останало време да го осъзнае от другата страна като факти. Професор Дайнов, вестниците „Дневник“, „Капитал“, „Сега“, „Ретро“, „Преса“ и особено „Свободен народ“ и „Галерия“ май не се вписват във Вашата чакана свобода на словото. Те си пишат всеки ден за министър-председателя каквото и колкото си пожелаят. И как премиера ги е лишил от възможността да им се отнеме словото. Аз искам да намекна и за нещо друго. Но по добре да го илюстрирам с една изказана констатация на известният исторически изследовател на близкото минало Антон Тодоров по повод на медиите – „В Скат е пълно с офицери, но досега, никой, нито веднъж не ми е казал каквото и да било в опит да ме ограничи да говоря по темите. Иначе ще се радвам да видя как другите медии които пледират за свободолюбие, доказват това с програмната си политика. Казано иначе – искам да видя текст срещу Трактора в „Галерия“ или „Свободен народ“. Тогава ще разбера, че не са обслужваш персонал на един криминален тип“
Да има медии които са в „криза на доверие“, но те не са зависими от диктата на министър-председателя, а от олигархията. Дайнов не иска да види, че Бойко Борисов е един от най-критикуваните политици в България.Но за разлика от другите управляващи доказва всеки ден, че се съобразява с очевадните факти. Това го прави държавник, а не куклата на конци Станишев,когото всички благославяха, а той им се усмихваше на фона на крадливото му обкръжение. И днес Дайнов чака БСП да изпревари ГЕРБ по популярност, за да се върне „свободата“ на медиите от времето на Станишев. И да продължат да баламосват българския народ като прекрасните манипулатори от времето на ЦК на БКП. Те да си крадат и живеят в дворците, а ние да им ръкопляскаме.
Професор Дайнов, свърши това време!! То безвъзвратно си отмина, не без ваша помощ с лъжите от последните 23 години.
Българите успяха в най-важното-прозряха, че да са богати трябва да работят много повече. А за водачите им-свършеното и възможността да доказват, че са в състояние да доказват с респект и отговорност, с държавнически разум и сила, без да забравят за свободата на словото. Защото словото, действително е най-важното за всяка демокрация.
„В политиката може да се издържи дълго, ако си безочлив и разчиташ на късата човешка памет.“ –Иван Костов
На кого бихте приписали тези думи: ”Аз не съм мутра и никога не бих погазил закона”? Едва ли някой би се сетил, че това са думи на Иван Костов изречени за самия него през 2007 година. С тази фантастично недостижима кауза за български политик да не погазва закона, бих помогнал за развенчаването на няколко мита относно Иван Костов.
Първи мит: Иван Костов мрази комунистите и се бори срещу тях
Защо това твърдение е абсурдно? Отговор намираме в биографията на Иван Костов. Иван Костов е бил на обучение в СССР и по-точно в град Кременчук, където се е учил за летец в селскостопанската авиация. Всъщност говори се, както от Андрей Луканов, че е бил обучаван от ГРУ (Главното разузнавателно управление на Съветската армия).
Случайни хора не ставаха началници в планов отдел на даден завод, какъвто е бил Костов, който по това време е завършил и Висшия икономически институт „Карл Маркс”/1974г./ със специалност политикономия?! През 1981 г. Костов се дипломира в Софийския университет „Климент Охридски” по специалност-„ Математическо моделиране на икономическите процеси”. През 1983 г. защитава във ВИИ „Карл Маркс” дисертация на тема: „Икономически растеж, структура и фактори в производствената сфера” и става кандидат на икономическите науки. Да помислим малко! Антикомунист става специалист с научна степен по политикономия по времето на комунизма?! Вижда ли някой противоречието?! Костов е старши асистент в катедра „Политическа икономия” на Центъра по идеологическите дисциплини!!! Неговият шеф на катедра проф. Алексиев пише за Иван Костов: „ Той познава много добре произведенията на класиците на марксизма-ленинизма и е убеден марксист и защитник на нашата социалистическа система.”
Венец в творенията на Иван Костов е статията му във вестник „Работническо дело” от 30 ноември 1989 г. със заглавие: „Никаква отсрочка” в нея Костов се обявява срещу чуждите фирми и монополи, които ще ни лишат от собствените ни ресурси. Той пише: ”Никой няма да дойде за да ни помогне. Ще дойдат, за да правят тук своя бизнес.” Това са „икономическите” виждания на специалистът Иван Костов, който по-късно само месеци участва в екипа на разработил национално съсипващ план –Проекта „Ран-Ът”, който поставя идейното начало на пладнешката приватизирания. Иван Костов не скача по площадите, пише статии за „Работническо дело”?! Нагажда се на Кръглата маса да бъде съветник на Андрей Луканов от страна на БКП. Когато докладват на Луканов тази кандидатура, той маха с ръка и казва: ”Абе не сме изпаднали до асистенти. Разполагаме с професори по политикономия!” Това пише в своята книга бившият президент Жельо Желев- „Въпреки всичко” издадена през 2005 год.! По свидетелски признания на съпруга на Нора Ананиева, проф. Ананиев научаваме пак от този източник нещо което помага да признаем първия мит за развенчан напълно: ” По време на Кръглата маса, Иван Костов лично е идвал при тях и е искал от Луканов да му даде повече свобода да работи. Може би е очаквал да бъде издигнат за изборите за ВНС именно от тях. Луканов му казал: „Засега такива асистенти не ни трябват.”
За него бившият президент Желев пише, че се е появил с бизнес предложение да търгува държавна информация като амбулантен търговец около 14 декември 1989г. За Костов той твърди, че има негативно отношение към създадения през 1989г. СДС.
Мит е, че Иван Костов се е борил срещу комунистите и не е облагодетелстван от тях.
Дългогодишния член на СДС Николай Гацев пише в открито писмо до Градския съвет на СДС-София, че Иван Костов при среща с Андрей Луканов е уговорил падането на правителството на СДС начело с Филип Димитров през 1992г., а комунистите от БСП начело с Николай Добрев му връщат жеста през 1997 г. и той идва на власт. Далеч преди тази дата през 1991 г. Иван Костов е финансов министър в правителството на Димитър Попов. На този пост той е предложен от комуниста проф. Румен Георгиев, оглавявал „Минералбанк”, която е създадена през 1980 г. за да отпуска държавни заеми за големите предприятия и обединения на социалистическата индустрия. Това е касичката на червените пари, която към 1990 г. е със 700 милиона щатски долара дълг. Точно този комунист-икономист е предложил Костов за финансов министър?! Преценете сами мрази ли Костов комунистите и бори ли се срещу тях?!
Втори мит: Иван Костов е реформатор и проведе значими реформи
Иван Костов проведе „реформи” чрез които обогати своите съпартийци и не на последно място себе си . Увеличи данъците. Въведе около 150 лицензионни и разрешителни режима и затлачи дребния и среден бизнес, като по този начин създаде благоприятна среда за държавна корупция.
Инвеститорите не искаха и да чуят за България, освен руските. Вместо приватизация от чужди инвеститори се състоя пладнешка приватизация от вътрешни съмнителни дружества и физически лица, приближени до бившите комунисти или до Костов и СДС. Властта беше силно централизирана, за да може комисионерството на държавната администрация да се развива. Създадоха се нови монополи като НЗОК.
Докторът на икономическите науки Иван Костов участвал в изготвянето на програма „Ран-Ът”, която провежда на практика чрез приватизацията, като от материални активи на България в началото на 1990г. около 133 млрд. щатски долара, които са изтъргувани в хазната влизат САМО 1.7 млрд. долара! Да припомним няколко фрапиращи примера на приватизация. МДК „Пирдоп” подарен на Юниън Миниер срещу нищожната сума от 55 млн. щатски долара ! При производството на злато, сребро, платина, електролитна мед, почивни станции на планина и море, сграден фонд и др. сумата е смешна. НХК „Нефтохим” е продаден за 106 млн. щатски долара при оценка на активите на НХК за около 3 млрд. долара. Само от скраб можеше да се вземат повече пари в пъти над цената за приватизация. БГА „Балкан” беше приватизирана за цената на един апартамент-132 000 щатски долара, а Гад Зееви приватизатора на „Балкан” е спечелил от продажби на авиопарка над 300 милиона щатски долара и осъди в Париж, България да му плати 10 млн. долара неустойки за неизпълнени клаузи по приватизационния договор.
ПЕЧАЛБА ОТ 2280 ПЪТИ ЗА ГАД ЗЕЕВИ И ЗАГУБИ ЗА БЪЛГАРИЯ!!!?
Не е истина, че валутния борд е замислен от Иван Костов, заслуга, която му се
приписва. Още през 1991 година се обсъжда валутен борд в България. В началото на есента на 1996 г. Жан Виденов обяви, че „най-доброто лекарство за българската икономика е въвеждането на валутния борд (наричан тогава паричен съвет)!!! Тогава Иван Костов се обявява, че такова нещо в българската история не е имало и че това означава отказ от национален суверенитет?!
Ако за реформа приемем аферата „Сапио”, това е нагъл пример за ограбване на държавата с 13.5 млн. щатски долара. Това е тежко длъжностно престъпление извършено с личния подпис на Иван Костов като финансов министър разрешил безмитен внос.
Толкова за „реформите” на Костов, те са по-скоро с вкус на криминални престъпления.
Трети мит: Иван Костов спасил България
Много станаха спасителите на България?! Иван Костов даже не направи всичко да спаси реакторите на АЕЦ, а се съгласи послушно с еврочиновникът Ферхойген и сложи кръст на реакторите от малките блокове от І до ІV през ноември 1999г. Както разбрахме валутния борд не е патент на Костов и на практика започна да се прилага при служебния кабинет на Софиянски. Иван Костов даже не се опита да спаси българските медици в Либия, а си зададе въпроса: „ Ами ако са виновни?”. Костов е бил предупреден месец преди арестите от Националната разузнавателна служба ?! Дали пък не е спасил България, като е накарал съпругата си Елена Григорова-Костова да се откаже да бъде повече партиен секретар и през 1997 г. да се хвърли в бизнеса като управител на „Булс”-ООД, заедно със Зоран Ристич, който е издирван за фиктивен износ на горива?! Интересни неща са ставали по време на югоембаргото с националните спасители?!
Сигурно Иван Костов е спасил туризма в България ?! Едно е ясно, че не е спасил а спазарил „Златни пясъци” за себе си чрез своя ресторантьор Славчо Христов, който е финансирал РМД-то, което купува за 80.8 млн. долара чрез БРИБанк, която контролира.
„Спасителният” кръг за Костов- Олимп придобива: Стопанска банка, военните предприятия „Арсенал”, „Бета”, „Пима” и „Трема”, „Бороспорт”, СИ Банк, „Пампорово” АД. Костов осигурява приватизацията на фармацевтичните заводи в Дупница, Разград и Троян за зетя на Георги Атанасов- Петър Терзиев и за роднина на Петър Дюлгеров членове на ЦК на БКП и Политбюро на ЦК на БКП срещу комисионна от 5 млн. долара.
По-късно тези заводи са продадени на външен инвеститор.
Ето как Иван Костов и сие „спасяват” България?!
Това са само три от митовете за Командира, но са показателни за неговото минало, морал и настояще и очакващите „успеха” на т.нар. „нова“ Синя коалиция, както и обикновените избиратели трябва да знаят за кого си струва да се гласува.
Във всеки случай не бих гласувал за Иван Костов!
Изключително популярният в близкото минало тв водещ Асен Агов и депутат от СДС и ДСБ, се натискал с пълни сили да стане агент на бившата Държавна ситурност. Това стана ясно от оповестяването на документи от Секретния фонд на институцията, уличаващи го като кандидат за офицер там.
.
