Archiv der Kategorie: Политика

Едуард Генов – автентичните дисиденти и страхът на старите мишоци от службите

Veröffentlicht am von
Antworten

След близо три десетилетия повечето трезво мислещи и ляво необременени българи разбраха, че сме били свидетели на може би една от най-мащабните разработки на Държавна сигурност, която, за да може да бъде по-лесно обществено преглътната, е наречена „Преход“. Навярно след години архивите ще разкрият подробности за огромната измама, която по модела на перестройката успя не само да съхрани комунистическия елит, но и да му позволи да продължава да владее и се разпорежда с икономическите лостове. Така се родиха червените капиталисти, а днес вече никой не се съмнява, че закваската е от съвсем не митичните червени куфарчета, които се раздаваха още от 80-те години на миналия век. Така Войникът на партията –Държавна сигурност запази и до днес кадровото си влияние на всички равнища. И независимо от извършените стотици хиляди престъпления и от комунистическия режим, и от неговите служби , няма нито една осъдителна присъда. За разкаяние – да не говорим.
Пиша всичко това в навечерието на 50-годишнината от Пражката пролет, в потъпкването на която Живковият режим даде своя „принос“. В скоба се питам: дали другарката Корнелия Нинова слага цвете във венците, които ежегодно поднася на паметника на Тато, за да му благодари за смазаните по негово нареждане от български танкове разбунтували се чехословашки демократи? Един въпрос, който родната ни демократична журналистика никога не е задавала и едва ли ще зададе. Като се има предвид Кой е собственик на свободните медии у нас.
Същите тези медии, който не посмяха дори да съобщят в кратка информация, че на 1 юли имаше възпоминателно шествие в памет на Едуард Генов – един от автентичните дисиденти, който не се уплаши от Живковия режим да разпространява позиви срещу потъпкването на Пражката пролет. А подвигът на Едуард Генов не само, че трябва да бъде припомнян, но и никога не бива да позволяваме да бъде забравен. Защото
Страхът на старите мишоци от ДС от автентичните родолюбци и антикомунисти е кодиран в гените им и до днес не им дава покой
Не случайно те се опитаха да затворят устата на всеки демократ, като по време на комунистическия режим след лагерите и затворите дори изгониха от родината смелите й синове като Едуард Генов. Затова и до днес същите се стряскат и на сън от възможността истинските демократи да разкажат историята такава, каквато е.
Защото отвъд всяко съмнение е, 

ДС-разработка е идеологемата, че в България нямало съпротива срещу комунистическия режим

 Целта е ясна – да се вмени и на новите поколения чувство за вина и да се приспи съзнанието им, че нещо може да бъде променено. Те просто трябва да си казват: така е било и така ще бъде и да си налягат парцалите, както се казва. Да не мислят за гражданско общество и съпротива. Съвсем друго щеше да бъде, ако младите поколения учеха за горяните, които организираха едно от най-мощните съпротивителни движения срещу сталинско-червенковския режим. Или ако знаеха, че е имало студенти, преподавали, артисти, писатели, работници и селяни, които са се осмелявали да говорят открито против режима, въпреки угрозата да бъдат изпратени в лагерите на смъртта в Белене, Куциян, Богданов дол, Ножарево… И че стотици от тях са оставили здравето, силите и живота си там.
Устата на голяма част от медиите бяха запечатани от новите им собственици. И схемата беше затворена. Завесата трябва да бъде дръпната и на сцената да започне поредното действие на путинизацията на България. За патриоти и антикомунисти като Едуард Генов явно не трябва да се говори много-много. Истината трябва да бъде заровена – както впрочем се опитаха да направят преди години във Велико Търново – на лобното място на 204 избити от комунистическия режим демократи беше изградена кучешка градинка!
И трябваха дългогодишни усилия на хора с чиста съвест и памет, за да бъде премахната тази обществена гавра.
Затова и окопалите се навсякъде във властта стари мишоци със зъби и нокти се опитват да не позволят да се възкресяват спомените за автентичните дисиденти, които платиха високата цена за съпротивата. Пример за това е Едуард Генов.
Преди 50 години Пражката пролет е смазана от танковете на варшавския договор. На 21 август официозните вестници в България се хвалят, че и нашите войски са влезли в Чехословакия.
Премазването на Пражката пролет е най-голямата военна акция след Втората световна война
Като в нея участват 300 000 войници , 6000 танка, 3000 оръдия и 1000 бойни самолета от СССР, Унгария, ГДР, Полша и България с два мотострелкови полка с над 5000 войници и офицери. Още преди да започне агресията на Варшавския договор, ДС вече събира донесения за „Някои нелоялни прояви и идеологически отклонения на преподаватели и студенти във висшите учебни заведения у нас“. Строго секретната информация под № 255 от 18 април 1968 г. описва подробно действията на преподаватели и студенти, които агитират против комунистическата власт.  Месец по-късно

ДС вече е готов с план за провеждането на Операция „Удар“

която активира резидентите извън и вътре в страната (виж документите в галерия и в прикачения файл, б.р.). Интересно е, че „Строго секретната“ разработка от 30.7.68 г. още в самото начало поставя като задача на Второ управление „Да се вземат мерки за изтеглянето на всички оперативни материали, намиращи се Чехословакия или подсигури своевременното унищожаване“. Планът предвижда – по образец от КГБ – агентите да бъдат сформирани по тройки. Да се засили дейността  на агентурата в чуждите капиталистически страни, да се предотвратят евентуални демонстрации от страна на чехословашки, румънски и югославски туристически групи – особено по морските курорти. Да се организира своевременно долавяне на всякакви сигнали за вражески прояви в армията – е вменено на Трето управление. И още: да се заглушават вражеските радиостанции, да се засили контролът върху личната кореспонденция на гражданите. Четвърто управление трябва да постави пълен режим на движението на представителите на Китайското посолство. Били са организирани и повече нови помещения за арестувани, както и са били „профилактирани“ в лагери и интернати и въдворявани „неблагонадеждните“ за властта българи.

duard_genov.jpg

Всички мерки на ДС обаче не могат да спрат възмущението и недоволството на хората, повечето от които от страх шушукат под юрганите, а малцината автентични дисиденти надигат високо глас в подкрепа на Пражката пролет, възмущавайки се от наглото вмешателство във вътрешните работи на Чехословакия от страна на Съветския съюз и сателитите му като България, които извършват въоръжена интервенция.
Валери Петров, Блага Димитрова и Биньо Иванов написват „Самозапалване“, „Клада“ и „Пражки бензин“. А трима студенти по история в Софийския университет – Едуард Генов, Валентин Радев и Александър Димитров – разпространяват в пощенски кутии позиви с текст

„Вън войските на марионетката Живков от ЧССР“

На позивите пише още: „Група съветски граждани протестираха на Червения площад срещу агресията в ЧССР. Какво правиш ти?“
На 19 и 20 септември тримата са разпространили 267 позива и възнамеряват да продължат акцията в Пловдив. Дейността им, претърпява провал, след като към Генов, Радев и Димитров се присъединяват и други студенти и …. сътрудник на ДС. Бунтарите са заловени, откарани на разпит, разпитвани, с известните „методи“ на  „народната“ милиция и осъдени по бързата процедура . Известно е, че Едуард Генов се е старал да поеме цялата отговорност. Затова има и най-голяма присъда – 5 години затвор, които с вътрешни присъди прерастват в 12години. Димитров е осъден на 3 години, а на Радев – година и половина.
Генов прекарва 12 години в затвора в Стара Загора, но бунтарският му дух не е сломен. 
След като излиза от затвора, му е забранено да продължи образованието си и е интерниран в родопско село. Въпреки голямата мизерия, в която живее със семейството си, Генов е несломим и през 1986 г. е един от шестимата български дисиденти, които подписват Апел до Виенската конференция в защита на човешките права в България. За това има специално донесение от ДС  до Милко Балев, че е установено от кого е подписан Апелът. Изброяват се имената на Илия Минев и Едуард Генов. „От страна на Министерството на вътрешните работи се предприемат комплексни мерки за разлагане на групата и неутрализиране на евентуални  нежелани последици.“, пише в строго секретната информация №501 от 12.5.1987г.
„Мерките“ явно не успяват и Генов  заедно с Илия Минев учредяват Независимото дружество за защита правата на човека. Въдворен е от комунистическия режим в село Михалково. Страхът на ДС от истинския дисидент е толкова голям, че в края на 1987 г. Едуард е 

принудително изгонен от Държавна сигурност от България

Той издъхва на 63-годишна възраст в Сакраменто, Съединените щати от сърдечна недостатъчност. Един от най-автентичните борци срещу комунизма – Едуард Генов се пренесе в отвъдното с българското знаме, обвило ковчега му и под звуците на химна „Мила Родино“. 
 Целият му живот е белязан от мръсната ръка на Държавна сигурност и болката, че родината му не е част от демократичния свят.
„Едуард не беше желан в България“, казва в специално интервю, само часове след смъртта му съпругата на Генов Събина Генова. И още: „Това, което се случи в България по време на прехода нямаше нищо общо с идеалите, за които младостта му премина по затворите. Беше в известна степен разочарован, като него мислеха и други дисиденти. 
Реално комунистите запазиха за себе си цялата власт, смениха само икономическата структура. Едуард разбираше, че тази промяна е фалшива. Преди години му бяха предложили от България да издигнат кандидатурата му за депутат, но при условие, че си затваря устата. Отговорът му беше категоричен:

„Не съм от хората, които си затварят устата“

Това е показателно за случилото се в България – затвориха устите на хората… Държавна сигурност никога не забрави за неговото съществуване, включително и сега след смъртта му… До края на живота му неговото присъствие в България не беше желано. Той беше неудобен, защото беше в състояние да говори само истината. Казваше: „Аз съм изгонен и съм в изгнание. Никое правителство не си направи труда да ме извика обратно, а се сменяха най-различни – демократи, царе“, казва Събина Генова.
И това е достатъчно показателно за режисирания преход.

Майя Любомирска

Дийпфейк технологиите излизат извън контрол

Veröffentlicht am von
Antworten

Представете си как един ден приятелите ви се обаждат, че са видели многократно гледано видео с вашето лице, голото ви тяло, включително гласа ви, в злонамерен пост. Не си спомняте да сте пускали такова видео. И не можете да повярвате, че се държите по толкова шокиращ начин и казвате тези отвратителни думи. Ощипвате се, мислейки че е някакъв кошмар, но сте напълно будни и се оказвате виктимизирани в киберпространството. Добре дошли в света на дийпфейк! Това вече не е хипотетична ситуация, тъй като се е случвала на различни хора, оказали се жертва на порносайтове и популярни социални медии. Поради това притесненията за дийпфейк технологиите не са незначителни и със сигурност изискват сериозно внимание и корективни действия.

Много прости инструменти за видеомонтаж произвеждат фалшиви видеа от години. Обикновено с малко старание можем да забележим фалшификацията в тези изкуствени видеа. Не ги взимаме твърде сериозно. Но технологията, използваща Изкуствен интелект, известна като „Дийпфейк“ сега прави реалността в тези синтетични видеа все по-трудно различима от фалшификата.

Тази статия представя накратко дийпфейк технологиите и основните им приложения, осветлява огромните притеснения и предлага няколко възможни практически решения, основаващи се на опита ми в областта на новите технологии.

Преглед на Дийпфейк технологиите

Аудио и видео технологиите за дийпфейк могат да бъдат използвани както поотделно, така и заедно. Има различни случаи на употреба на всяка от тях и на комбинираната им употреба. Но комбинацията от двете може да създаде по-убедителни резултати на крайния продукт.

В рамките на компютърното визуално поле, дийпфейк видеата използват технологиите на изкуствения интелект, включващи машинното обучаване, дълбокото обучаване, неврологичните мрежи, генеративните състезателни мрежи и автоенкодерите.

Идентифицирах значими случаи на употреба и валидни притеснения, докато провеждах работни групи по проектно мислене върху противодействието на дийпфейк технологиите. Притесненията са съсредоточени основно около безопасността, сигурността, накърняването на репутацията, фалшивите новини, масовите измами и изнудванията, водещи до финансови загуби.

Поставянето на неодобрени видеа на политици, директори и знаменитости е най-разпространено. Тези публични фигури могат да бъдат стратегически таргетирани в социалните мрежи. И техните фалшиви видеа могат да изтекат дори и в традиционните медии, ако не бъде приложена елементарна наблюдателност.

Ако подмяната на смисъла на едно истинско видео е предизвикателство за обикновените инструменти, то това е много по-лесно при използването на технологиите на изкуствения интелект, чрез добавянето на емоции и наподобяването на човешки черти като лицево разпознаване от снимки и видеа. Няколко изследователски института създадоха забележителни примери, използвайки ИИ-техниките за дълбоко учене.

Техниката, която забавя или леко забързва скоростта на говоренето в дадено видео, е проста. Но дори и тази проста техника може да обърка зрителите, създавайки променено впечатление за човек, който в действителност не е увреден. Виждали сме подобни примери на такива променени видеа в YouTube.

Редактирането и пререждането на текст в аудио-файлове с речеви шрифтове и маркировки са директни и бързи за употреба софтуерни пакети. Патентованите инструменти са обикновено скъпи, но някои инструменти от обществената сфера са свободно достъпни за всеки.

Някои социални медии имат инструменти за идентифициране на фейк видеа, сравнявайки ги с оригиналните. Но, за жалост, докато ги разкрият, вредата от дезинформацията вече се е случила и компенсацията обикновено не е възможна.

Съществуват и инструменти, превръщащи роботите в естествени участници в някои видеоигри и филми. Една от техниките за постигане на такава цел е модулацията. От техническа гледна точка, колкото по-дълго е едно видео и колкото по-голяма база от данни използва то, толкова по-силни могат да бъдат възможните резултати.

Първоначалните приложения и инструменти за дийпфейк бяха произвеждани от регистрирани технологични компании, но в момента се правят от множество опънсорс организации. Така например, в Github съществуват повече от 80 опънсорс проекти за дийпфейк.

Дийпфейк технологията може да бъде полезна за различни цели, като образование и обучение. Тя може също да бъде идеална в подпомагането на хора с увреждания при ефективно споделяне на тяхното съдържание. Например, знаем че Стивън Хокинг е споделял стойностните си послания чрез компютъризирани инструменти, тъй като беше лишен от глас поради заболяването си от АЛС.

Филми и видеоигри могат да бъдат направени по-атрактивни с участието на дийпфейк технологиите. Например, въвеждането на необичаен персонаж във филм или игра, което е логистичо невъзможно, е неоценима възможност за медийната и развлекателната индустрии.

Бизнес лидери на световни организации могат да споделят съдържание на множество езици, използвайки лицата си. По този начин, например, изпълнителен директор на голяма корпорация може да държи една и съща реч в различни страни на съответния език. Промяната на чуждестранен акцент в речта е също със значима употреба в мултинационалните екипи.

Преподавателите използват подобен род видеа за вдъхновяване и мотивация в процеса на преподаване и обучение.

Основни притеснения при дийпфейк технологиите

Целта ми в този раздел не е да плаша хората, а да дам по-балансирана перспектива на положителните и отрицателните страни на дийпфейк видео и аудио технологиите. Ключовият момент е, че използвайки предимствата на тези технологии, трябва да имаме предвид и рисковете и активно и съвместно да вземем мерки.

Критичните аспекти при новите технологии, като изкуствения интелект, са етиката и законът. Въпреки че има много притеснения относно ИИ, в този пост ще засегна само дийпфейк видео и аудио технологиите. Имам намерение да публикувам още постове за различните аспекти на етичните и законовите проблеми, свързани с ИИ.

Потребителите обичат дийпфейк видео и аудио документите по различни причини, в това число образователни и развлекателни. Забавните и обучаващи видеа обикновено се приемат много добре от публиката и поради това имат потенциала да станат много популярни посредством мощта на социалните медии.

Може би сте виждали лицето на Барак Обама, озвучено с гласа на Джордън Пийл във видеото от 2018 г. Джордан, актьор, комедиант и продуцент на филми направи видеото с помощта на ИИ, за да предупреди за бъдещето на фалшивите новини.

Най-големите тревоги, породени от дийпфейк технологиите, са свързани с етиката и законите. Измамата оглавява списъка в тази индустрия. Например, манипулирането на медицински изображения е критичен проблем за сферата на здравеопазването.

В допълнение, взимайки предвид силата на криптовалутите и социалното инженерство, дийпфейк видеата могат да бъдат използвани за изнудване на публични фигури, богати хора и бизнес организации.

Когато тези мощни техники попаднат в неправилните ръце, например на терористи, последствията могат да бъдат сериозни. Опасенията са основателни, защото инструментите на ИИ са широкодостъпни. По-сложни и организирани усилия с използването на ИИ могат да застрашат дори живота ни на тази планета. Ще засегна този критичен момент в друга статия.

Визуални и аудио характеристики могат лесно да бъдат манипулирани с помощта на ИИ. Коригирането на скоростта е най-широко употребяваната техника за създаване на нови модели. Тези техники могат лесно да променят контекста на дадено съдържание. Когато ИИ влезе в уравнението на видеомонтажа и разпространението, това повдига основателни притеснения и засилени страхове.

В края на статията добавям и нейната аудиоверсия. Читателка ми изпрати интересно лично съобщение, след като чула женски глас: „Мислех, че сте мъж, съдейки по профилната Ви снимка и името.“ Това съобщение ме разсмя тогава, но също така породии притеснения, защото хората лесно могат да се заблудят относно различията на половете в един аудиофайл.

Ние използваме аудиофайлове, за да създаваме подкастове. Една медийна компания ми предложи безплатно да конвертира пробно моите блогове в подкастове. Много съм впечатлен от ефективността при обръщането на блоговете ми в подкастове с няколко кликвания. Това е отлична възможност за блогъри, които биха желали да публикуват текстовете си в подкаст.

Но тази възможност носи също и риск от подмяната на блог публикации в подкаст с променено съдържание, извън контрола на блогъра. Например, някой би могъл да копира и препубликува блога и с минимална редакция да превърне блог поста в подкаст, това просто приложение може да има сериозни усложнения, като нарушаване на авторските права и причиняване на финансови загуби за блогъри и писатели.

Силно притеснение създават и дийпфейк видео и аудио, които чрез измама причиняват вреда на организации, очернят хора, подкопават общественото доверие в правителствата, отслабват журналистиката и застрашават обществената сигурност. Всички тези възможности са вероятни, и нито една от тях не е за подценяване.

Дори и все още да сме в зародишния етап на технологиите, очакваме мобилните технологии да направят тези инструменти още по-достъпни. Много скоро например всеки ще бъде в състояние да създаде дийпфейк видео и аудио с помощта на апликациите от смартфона си. При тази масова употреба може да се окаже твърде трудно да се контролира ситуацията.

Знаем, че свободата на словото е нож с две остриета, такава е и сегашната ситуация с дийпфейк технологиите. ИИ технологиите носят много ползи за обществото, но в същото време крият и много рискове за сигурността ни, безопасността и качеството на живот.

Обама никога не е произнасял тези думи…

Правителствата много бавно подхождат към проблемите с дийпфейк, но има някои обещаващи действия от държавното управление на Съединените щати и правителството на Китай. Някои медийни компании също бавно обръщат вниманието си към проблема, но поне Туитър и Фейсбук създадоха някои политики.

Туитър предприе някои мерки, както се съобщава в техния официален блог, озаглавен „Публично изграждане на правила: Нашият подход към изкуствените и манипулирани медии. Накратко, „Не можете да споделяте измама посредством синтетични или манипулирани медии, които е вероятно да предизвикат вреда. В допълнение, ние можем да обозначаваме туитове, съдържащи синтетични и манипулирани материали, за да улесним хората в разпознаването на медийната автентичност и да подсигурим допълнителен контекст на информацията.“ Този туит, публикуван от Туитър на 18 февруари 2020 г., имаше 1996 цитирания, което може да ви даде представа за различните туитър потребители.

Фейсбук разви някои мерки през 2020 година. Например, творението Противодействие на манипулираните медии, публикувано от Моника Бикърт, вицепрезидент по „Мениджмънт на глобалната политика“, посочи, че Фейсбук засилва политиката си срещу подвеждащи манипулирани видеа, които са били идентифицирани като дийпфейк.

Фейсбук също така си партнира с лидери в индустрията и академични експерти в създаването на Deepfake Detection Challenge (DFDC), за ускоряване създаването на нови начини за откриване на дийпфейк видеа през 2020 година. „Чрез създаването и споделянето на уникална нова база данни от повече от 100 000 видеа, DFDC позволи на експерти от цял свят да се съберат, да сравнят моделите си за откриване на дийпфейк, да опитат нови подходи и да учат едни от други.“

Според InfoSecurity Magazine, „YouTube стана първата голяма социална медийна платформа, която свали дийпфейк видеото на говорителя на Камарата на представителите на Съединените щати Нанси Пелоси. Клипът беше със забавена скорост, така че да изглежда сякаш Пелоси заваля думите си, представяйки я като едва ли не толкова пияна, че всеки момент ще поведе танца конга.“

Какво можем да направим?

Като професионалист в технологиите, препоръчвам холистичен подход за справяне с проблемите. Развивайки предложенията си и вниквайки в архитектурата на въпроса, аз виждам ролята на всеки от участниците в жизнения цикъл на дийпфейк решенията. Ключовите действащи лица в този жизнен цикъл са анализаторите, разработчиците, архитектите, мениджърите на проекти, праивтелствените органи и потребителите.

Ако технологията и дизайна са от основно значение за доставчиците, то яснотата и образоваността на потребителите са също основни фактори. Проблемите, свързани с дийпфейк, могат да бъдат добавени към комплекта за сигурността и безопасността на работното място и у дома за лична употреба на Интернет.

Тъй като разпространението на фейк видео и аудио файлове има значителни неблагоприятни ефекти, една от най-важните роли и отговорности се пада на социалните и традиционните медийни компании. Те могат да предприемат ефективни и автоматизирани мерки за намаляване на рисковете.

Например, понеже повечето от жертвите са уважавани публични фигури, система на изкуствен интелект може да маркира тези видеа, да приложи скрининг процес и да задържи онези от тях, които са рискови, в зона за сортиране, преди да бъдат публикувани. Този подход е съвсем достъпен за социалните медии, предвид че те имат вграден ИИ капацитет, включително инфраструктура и апликации.

Журналистите играят също важна роля в този процес. Не мога да вляза в детайли по въпроса. На много високо ниво обаче, преди да се употребят каквито и да е сензационни видео и аудио материали в традиционна медия, журналистите трябва да имат система за проверка, която да е информативна и изчерпателна.

Като отговорни потребители, ние трябва да бъдем внимателни, когато консумираме видео и аудио файлове. Например, преди да правим заключения за някой шокиращ материал, можем да поставим под въпрос и да проверим валидността на даден артефакт, използвайки онлайн източници.

Трябва да насърчаваме потребителите да докладват подобни материали. В допълнение, докладваните случаи трябва да бъдат незабавно проверявани от доставчиците на услугата. Като отговорни потребители, ние трябва да ги проследяваме и да изискваме потвърждение за докладваните случаи, ако не са предприети действия.

От гледна точка на една бъдеща и устойчива перспектива, имаме нови появяващи се инструменти и процеси за валидиране. Разработването на алгоритми за засичане на фейк видеа е приложимо решение. Освен това, един от инструментите е блокчейн технологията с дигитални ключове. Представил съм блокчейн в отделна статия.

Вторият инструмент е контролиране на вредата в сътрудничество, с помощта на етически процеси на проследяване от доставчици, дистрибутори и потребители. Говорил съм за това също в отделна статия.

Съществува и документ, който посочва различните социални и законови проблеми, пред които регулаторите и обществото трябва да се изправят. Документът засяга потенциалната роля на платформите за онлайн разпространение на съдържание и на правителствата в решаването на проблемите на дийпфейк. Авторите правят три предложения. Едното от тях е от технологична гледна точка, а другите две са от перспективата на регулаторите за ограничаване разпространението на дийпфейк резултатите.

Заключения

Претърпяхме много неблагоприятни последствия от манипулирани снимки през последните две десетилетия. Сега подобни притеснения се появяват и преобладават онтосно фейк видеата и гласовите документи, засягащи нашето ментално здраве и благополучие.

Дийпфейк технологиите носят много възможности за артисти, предприемачи, учени, технолози и преподаватели, но също така поставят и сериозни етични, правни и финансови проблеми за обществото. С добре обмислен подход ние трябва да вземем предпазни мерки, преди ситуацията да излезе извън контрол.

Доколкото дийпфейк видео и аудио файловете са социален проблем, разрешаването му изисква колективно усилие. Може да се окаже невъзможно да се облекчат рисковете единствено чрез нашите действия в близко време, но ние можем значително да ги намалим и да подходим към належащите проблеми с обединени усилия в дългосрочен план.

Тъй като дийпфейк видеата използват сложни инструменти и процеси на изкуствения интелект, те могат да бъдат убедителни за опитния журналист, за информирания потребител и дори за специалиста по технологии. Поради това трябва да обучим всички видове потребители, да създадем политика, да разработим устойчиви решения и постоянно да наблюдаваме дейсностите, за да предотвратим вредите от дийпфейк технологиите.

Благодаря ви за това, че прочетохте моите възгледи.

Д-р Мехмед Йълдъз e специалист по технологии, хабилитиран изследовател по когнитивна наука, автор на няколко книги, редактор на публикации, и стратег по дигитален маркетинг с 40 години опит в сферата.

Източник: medium.com

Превод за „Гласове“: Екатерина Грънчарова

Кисинджър: Какво е да бъдеш човек в епохата на изкуствения интелект

Veröffentlicht am von
Antworten

Бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър призовава да се разгледат не само практическите и правните аспекти на съществуването на изкуствения интелект (ИИ), но и философските. В статия за американското издание The Wall Street Journal, написана съвместно с Ерик Шмит и Дейниъл Хътънлочър, авторитетният дипломат разсъждава над въпроса какво ще бъде въздействието на ИИ върху културата, човешката природа и историята. Материалът е представен от агенция „Фокус“ като превод без редакторска намеса.

Размишленията са нашето основно средство за познаване на света. Как ще се променят нещата, ако машините започнат да мислят?

Отделът на Белия дом по въпросите за научнотехнологичната политика призовава за разработване на „законопроект за правата“, който да защитава американците в „свят на изкуствен интелект. Притесненията относно навлизането на ИИ в живота на хората са добре обосновани и добре познати: мнозина се страхуват, че той ще наруши границите на поверителността и ще компрометира прозрачността на процеса, и че предубедените входни данни ще доведат до пристрастни крайни резултати, включително за такива важни за личния и обществен просперитет сфери като медицина, правоприлагане, наемане на работа и отпускане на заеми.

Развитието на ИИ обаче ще доведе до друга фундаментална промяна: ще оспори примата на човешкото мислене. През цялата история хората са се стремяли да разберат света около тях и ролята си в него. Още от Просвещението смятаме мисленето – способността да изследваме, разбираме и обясняваме – като основно средство за познаване на света. Именно чрез познаването на света хората са допринесли за неговото развитие. През последните 300 години, т.е. във времевия отрязък, които историците наричат „епохата на разума“, ние се държахме съответно: изучавахме, експериментирахме, изобретявамхе и градихме.

Сега ИИ – продукт на човешката изобретателност – постепенно подкопава първенството на нашето мислене. Той изследва и започва да разбира най-разнообразните аспекти на съществуването на света много по-бързо от нас. И прави това по различен начин от нас, а в някои случаи дори извън нашето разбиране.

През 2017 г. Google DeepMind създаде програма, наречена AlphaZero, която се научи как да печели игра на шах, като овладя играта без човешка намеса и разработи не изцяло човешка стратегия. Когато гросмайстор Гари Каспаров видя играта й, той отбеляза, че AlphaZero е разклатила концепцията за шаха „до основите“. Програмата не играеше по-бързо или по-ефективно, но сякаш напълно преосмисли шаха.

През 2020 г. се появи нов антибиотик, наречен халицин. Той беше открит от учени от Масачузетския технологичен институт, които възложиха на ИИ да извършва изчисления, които надхвърлят възможностите на човешкия мозък, да симулират милиони опции и да изучават досега неизследвани и никога не обяснявани методи за убиване на бактерии. След като направиха това откритие, учените отбелязаха, че без помощта на ИИ, откриването на халицин с помощта на традиционни експериментални методи би трябвало да струва „невероятно много пари“ – с други думи, откриването му би било невъзможно.

Моделът за програмиране на езика GPT-3, който се управлява от OpenAI и се учи чрез обработка на текст от Интернет, вече е в състояние да генерира оригинален текст. Всъщност това е литературно произведение, което отговаря на предложения от Алън Тюринг стандарт за „разумно“ поведение, което не може да бъде разграничено от човешкото.

Технологията за изкуствен интелект е изключително обещаваща: превод от голямо разнообразие от езици, диагностициране на заболявания, борба с изменението на климата – или поне по-добро моделиране на процеса на изменението на климата. Въпреки това, както се вижда от успеха на програмата AlphaZero в шаха, изобретяването на халицин и GPT-3, използването на ИИ за постигане на дадена цел може да доведе до непредвидени последици, а именно откриването на неизвестни преди, но потенциално значими аспекти на реалността.

Това оставя хората с необходимостта да определят – или може би да преосмислят – нашата роля в света. В продължение на 300 години, т.е. цялата „епоха на разума“, хората са се ръководили от принципа „Мисля – значи съществувам“. Но ако ИИ също „мисли“, тогава кои сме ние?

Ако ИИ напише най-добрия сценарий на годината, трябва ли да му бъде дадена наградата „Оскар“? Ако ИИ може да симулира или да проведе най-важните дипломатически преговори за годината, трябва ли да му бъде присъдена Нобелова награда за мир? Или ще трябва да бъде присъден на хората, създали алгоритъма на този изкуствен интелект? Могат ли машините да имат креативност? Трябва ли да се създадат нови думи, за да бъдат описани техните процеси?


Ако дете, поддържано от ИИ асистент, започне да мисли за него като за „приятел“, какво се случва с взаимоотношенията с връстниците на това дете? И какво ще се случи с неговото социално и емоционално развитие?

Ако ИИ може да се грижи за възрастна жена в старчески дом – като й напомня да си вземе лекарствата, да сигнализира на медицинския персонал, ако падне, и й прави компания по други начини – членовете на семейството ще могат ли да я посещават по-рядко? И като цяло ще трябва ли да я посещават? Ако тя прекарва по-голямата част от времето си във взаимодействие с машината, а не с хората, какво ще бъде емоционалното й състояние в края на живота й?

Ако в разгара на война, в неясна бойна среда, ИИ препоръчва предприемане на действия, които могат да причинят щети и дори жертви сред цивилни, трябва ли командирът да обърне внимание?

Тези въпроси се появяват все по-често сега, когато глобални платформи като Google, Twitter и Facebook използват ИИ, за да натрупват и анализират все повече и повече информация за своите потребители. След това ИИ взима решения за това какво е важно и – все повече – какво е вярно. Всъщност основното обвинение на „разобличителя“ Франсис Хауген срещу Facebook е, че ръководството на компанията е наясно, че алгоритмите за натрупване и филтриране на данни увеличават въздействието на дезинформацията и влошават психичните заболявания на потребителите.

За да се отговори на тези въпроси, е необходимо да се действа в няколко посоки наведнъж. Необходимо е да се вземат предвид не само практическите и правните аспекти на съществуването на ИИ, но и философските: ако ИИ възприема такива аспекти на реалността, които хората не са в състояние да възприемат, как това може да повлияе на възприятието, когнитивните способности и взаимодействието от хора? Може ли ИИ да се сприятелява с хората? Какво ще бъде въздействието на ИИ върху културата, човешката природа и историята?

Освен това е необходимо да се разшири разглеждането на въпроса за въздействието на ИИ върху човешкия живот, надхвърляйки разработчиците и регулаторите и мислейки за области като медицина, здравеопазване, околна среда, селско стопанство, бизнес, психология, философия, история и т.н.. Целта на тези усилия трябва да бъде избягване на прекалено остри реакции. Не се нуждаем от пълно подчинение на ИИ, но от друга страна, нямаме нужда и от строги ограничения. Трябва да търсим средна основа, т.е. начини да „насадим“ в ИИ човешки ценности, като достойнство и свободна воля, които хората ценят толкова много. В САЩ трябва да се създаде комисия, ръководена от правителството, с експерти и мислители от различни среди. Развитието на ИИ е неизбежно, но ние сме в състояние да влияем какъв ще бъде крайният му резултат.

Автор: Хенри Кисинджър – „Уолстрийт Джърнъл”

Превод и редакция: Тереза Герова, агенция „Фокус“



Балканското ядро

Veröffentlicht am von
Antworten

Разделението на две части: “ядро v/s периферия” е геополитическо правило, което разчленява иначе политически цялостните географски пространства:

  • Светът се разделя на: Евроазиатско континентално ядро v/s периферия, т.е. всичко останало – Rimland, земя на ръба.
  • Европа, от своя страна, се дели на Централна Европа (териториите, включени в бившите Германска и Австро-Унгарска империи – оттам идва през Първата световна война и названието Централни сили) v/s всичко останало.
  • Балканите се структурират по същата логика: Балканското ядро – Албания, Македония и България v/s балканската периферия: Турция, Румъния, Гърция и Сърбия (доскоро СФРЮгославия, която пък, на свой ред включваше сръбско ядро v/s периферия от републики).

По правило, ядрото и периферията си противостоят. Когато това противостоене е балансирано, е налице е трайно status quo, т.е. мир. Пример за това ни предлага Европейският съюз и неговото днес устойчиво ядро: Германия, Франция и страните от Бенелюкс.

Рискът да си в средата

Прословутата нeстабилност на Балканите се дължи на нарушения геополитически баланс между мощта на балканската периферия (Сърбия и Румъния, от север, а от юг – Гърция и Турция) и слабостта на трите страни от балканското ядро: Албания, Македония и България. Периферното разположение и относителната мощ на Турция, Румъния, Сърбия и Гърция подхранва тяхното общо желание за анихилиране-обезсмисляне на държавите, разположени помежду им. Има например проекти, (при това, замислени в мирно време) за гръцко-сръбска подялба на Албания и Македония, има план „Венизелос“ от 1919 г. за подялба на България между Румъния, Гърция и Югославия. И то подялба без остатък!

Общите интереси на периферията придобиват и институционална форма като например гръцко-сръбско-румънско-турското единодействие срещу България, Македония и Албания през 1913 г., „Малката Антанта“ на същите четири периферни страни от 1934 г. срещу България, както и Балканските пактове между СФР Югославия, Гърция и Турция от 1953 и 1954 г. Към този последен (анти)български пример трябва да добавим също драстичните намеси: опитът за анексирането на Албания и Пиринско в/от СФР Югославия по Титово време, а в най-ново време и гръцките претенции спрямо държавното (само?) название Република Македония.

Налице е обаче и защитно противодействие, дължащо се на дълбочинната солидарност между трите страни от ядрото. През 1913 г. България осуетява анексирането на албанските земи от Сърбия. На 15 януари 1992 г. нашата страна първа призна новата македонска държава. Спорадични действия, лишени от стратегически замисъл.

Силовият дисбаланс

На Балканите периферията упражнява постоянен натиск върху (и срещу) ядрото. Този натиск е общо взето успешен и именно той през последните стотина години „приобщи“ към периферията значителни територии, многобройно албанско и българско население, както и стопанска мощ. Неслучайно, по размер на държавната територия, по население и по богатство, балканските страни днес се подреждат така: начело е Турция, следват я също така периферните Румъния (и Молдова), Гърция (и Южен Кипър), Сърбия (заедно с Република Српска) и най-накрая балканското ядро: България, Албания и Македония (виж таблицата). Тази слабост на трите страни прави политиката на останалите (а това са периферните балкански страни) спрямо ядрото настъпателна и обсебваща.

Неравновесието между мощната балканска периферия, от една страна, и от друга – слабостта на балканското ядро, е причината за пословичната нестабилност на Балканите. Няма status quo, което да задоволява по-силния. Това е геополитическото обяснение за постоянно възпроизвеждащите се балкански конфликти. За да се постигне равновесие, т.е. да се наложи мирът, се налага намесата на външни на Балканите сили[3]. В противен случай се анихилира слабият, а засега това е балканското ядро. Обясненията (ласкаещи Запада и популярни там), които откриват причината за балканските конфликти в балканския национализъм, анархизъм, че и във вродената „жестокост и цивилизационни липси (?)“ на балканските народи, заменят причината със следствието. Силовият конфликт, веднъж отприщен като последица от липсата на равновесие на силите, неизбежно деградира до жестокост и насилие. Доказано е навсякъде по света.

В търсене на (отвъдбалканска) солидарност

За да устоят на дестабилизиращия ги натиск, трите страни на балканското ядро поотделно търсят подкрепа извън Балканите и се включват в отвъдбалкански съюзи (Албания и България – било със силите на Оста, било като членове на Варшавския пакт, а днес, заедно с Македония, като партньори/членове на НАТО).

Там, където повечето геополитически анализатори на Балканите търсят и „откриват“ сантиментални връзки (като сродяването на Савойската и Българската династии) и „цинични“ предпочитания-съюзи (между Италия и Албания, или тези на България с Германия и с Русия,… ), в действителност лежи геополитическа неизбежност. А тя е, че всяка от страните, съставляващи балканското ядро, може да се отбранява срещу натиска от страна на балканската периферия само като търси и намира подкрепа и солидарност в страни, разположени отвъд периферията. От тази елементарна, даже – примитивна[4] (не само) геополитическа логика не може да избяга никой български, македонски и албански държавник, ако държи страната му да запази някакъв шанс-перспектива. А тя най-често се свежда до скромното желание – страната му да бъде оставена на мира. Въпреки че това не означава напременно мир [5]. Така погледнато, обвързването на страните от балканското ядро с извънбалкански сили и съюзи не е политическа грешка, още по-малко служене, сервилничене и тем подобни. То е съдба.
Подобна на българската е и германската. След две неуспешни световни войни Германия също, като централна сила, успя да неутрализира настъпващата срещу нея обединена европейска периферия – Великобритания, Франция и Русия, едва след като се свърза с (неевропейските) САЩ. Описаните факти днес вече принадлежат на историята. Но техният модел продължава да съществува-действа на Балканите.

Стратегии на периферния натиск

Периферията притиска центъра като създава и укрепва обходните, тангенциалните връзки – солидарности (както в географски, така и в политически смисъл) във вреда на тези във/към центъра.   

Пример за институционалното консолидиране на периферията „Гърция-Югославия-Румъния-Турция“ е Балканският пакт от 1934 – наречен от политика-англофил Стойчо Мошанов (1892-1975 г.) „Железният пръстен“ (около България). Днес същата цел бива преследвана с инфраструктурните обходи на страните от балканското ядро.

Пример за възпрепятстване на центронасочените връзки е дълго отлаганото от Румъния изграждане на Дунав мост 2. За румънците бе ясно, че прездунавската връзка (сега назована Коридор № 4) ще акцентира софийската централност, т.е. балканското ядро. Дунав мост 2 намери своето естествено (днес вече осъществено при Видин-Калафат) решение едва, когато България успя да получи подкрепа, идваща отвъд балканската периферия. Това бе подкрепата на Бодо Хомбах (Bodo Hombach[6]).  Получи я, защото въпросът престана да бъде само балкански, а поради югоембаргото се превърна в европейски. Навремето, пак поради отвъдбалкански, съветско-военни, намерения бе бързо построен и Дунав мост 1 при Русе-Гюргево.

От същите като гореописаните румънски периферни (!) геополитически подбуди бе воден и големият гръцки проект за т.нар. Via Egnatia. Нейното трасе преднамерено бeше изведено извън териториите на трите балкански страни от ядрото. Съзнателно беше изоставено и автентичното-историческото трасе на Via Egnatia, което води от Солун през Охрид и Драч, а отвъд Адриатическо море, продължава в прочутата Via Appia право до Рим. Ако бе прокарана, макар и отчасти, през страните от ядрото, Via Egnatia би била стопански ефективна, каквато тя сега не е. Засега тази магистрала едва „успява“ да покрие разходите по своята поддръжка[7]. Замисълът обаче е друг – бидейки тангенциална връзка, тя допринася за маргинализирането на балканското ядро. Via Egnatia срещу Коридор № 8 е войната, която Гърция води, вече 20 години, срещу балканското ядро. При това, с европейски пари[8].

Неосъществените проекти за петролопроводите АМБО и Бургас-Александруполис

Друга периферна (при това злокачествена!) стратегия е поставянето на пречки пред изграждането и развитието на взаимните връзки между страните от балканското ядро. Този саботаж се оказва успешен вече повече от сто години: единствените съседски страни на Балканите, между които няма преки железопътни връзки са Албания, Македония и България, т.е. трите страни, принадлежащи към балканското ядро. Впрочем, същото се случва и в областта на петролните и далекопътни трасета. Истинска битка бе водена срещу петролопровода АМБО (Albania+ Macedonia+Bulgaria+Оil) от Бургас за Вльора. Тя завърши с голям успех за Гърция (и Русия) и бе поражение за трите страни на балканското ядро. На АМБО успешно бе противопоставен гръцко-руския (виртуален!) петролопровод от Бургас за Александруполис.

Днес, двадесет години по-късно, можем да се зададем въпроса, защо Русия навремето склони да подкрепи проекта за петролопровод, който очевидно би навредил на бургаския (в 1998 г. станал вече руски[9]) „Нефтохим“, създавайки негов гръцки конкурент на брега на Бялото море. Причината е, че „Бургас-Александруполис“ беше просто пропаганден аргумент, насочен срещу АМБО. Не реално инвестиционно намерение, а „книжен тигър“, плашещ евентуалните инвеститори с конкурентен (при това привилегирован – бе станал собственик на „Нефтохим“) играч. Тези инвеститори вече бяха събрали 700 млн. долара за изграждането на АМБО; парите бяха загубени за нас, не и без помощта на (наивността на) тогавашния български президент (всъщност, основната причина за провала на проекта за тръбопровода АМБО беше липсата на необходимото количество петрол за неговото запълване – б.р.).

Възстановяване на балканското status quo antes?

Вече двайсет години, от 1999 г. насам, се множат опитите на балканската периферия за възстановяване на предвоенното status quo на Балканите. Горещо желание на Гърция и Русия е да бъдат възстановени (в рамките на възможното) сръбските позиции на Балканите (и в частност в Македония и в Косово) отпреди войната като „…регионален хегемон…“ (Centre for Post-war South-East Europe, Брюксел).

Добър съюзник на политиката за възстановяването на status quo antes бе желанието на мнозина европейци да търсят решението на балканските проблеми в/като „… система, включваща повече или по-малко суверенни протекторати на международната общност, заедно с Босна, евентуално с Македония и Албания и ако се разпадне – също така и Сърбия“[10]. Работното заглавие на подобна общност „Западни Балкани“ влезе в обръщение първоначално боязливо, но с времето от прост неологизъм се превърна в траен факт. За двайсетте години оттогава тези „Западни Балкани“ се превърнаха в синоним на безизходица, бедност и разруха. Тази импровизация не „успя“ в нищо съществено, освен в едно: да запази съществуващото раздробяване на балканското ядро на две части: Албания и Македония, на запад, и България – на изток.

Поглед откъм Европа

Големите европейски сили дълго време не разбираха в какво се коренят балканските конфликти и неизменно (вече век) даваха рамо на и без това силната балканска периферия в експанзионистките и амбиции спрямо ядрото. Между двете световни войни Франция създаваше Балкански икономически съюз, от който изключваше „реваншистка„(!?) България[11]. Така Париж укрепваше Румъния, Сърбия и Гърция. Лондон пък традиционно стоеше зад Гърция. В крайна сметка обаче го докараха дотам, че в 1999 г. им се наложи да пазят крехкото балканско равновесие като обуздават и дори се сражават (като членове на НАТО) в Югославия срещу довчерашните си фаворити: Сърбия и Гърция (последната бе деен участник в антинатовския фронт в Югославия).

Наложеният преди век Версайски ред на Балканите не устоя. Вече я няма милитаризираната югославска държава, чиято балканска политика се мотивираше от последователния и безкомпромисен антибългаризъм. Една политика, която се предопределяше от сръбското желание да бъде хегемон на славянските (днес вече без католическите) Балкани и чието отношение към България се формираше не от това, дали ние даваме или отказваме някому (на НАТО или Русия) въздушен коридор, а от това, че се съпротивляваме на всяка (било то юго- или пък пан-) славяно-мотивирана йерархия. Втората последица от постюгославските раздори е, че бе отслабен гръцко-сръбският съюз – съюз на две периферни страни, по геополитическо (пред-)определение враждебни на ядрото.

Желанието на Запада да се намесва като арбитър в балканските работи секна и то не само заради парите. Уреждането на балканския (включително и косовския) проблем с ред, налаган отвън, се оказа досадно бреме, както за ЕС, така и за НАТО. Сега вече, навръх(?) Всеевропейската криза европейските сили, вместо собствени балкански зони на влияние, започнаха да ценят балканската стабилност. Така те станаха волю-неволю  партньори на Албания, Македония и България, което наистина е голям обрат. Така сантименталните повеи от времената на L’entente cordiale отстъпиха пред, вече съдбоносния, императив за опазването и рестарта на Европейския съюз.

Добра прогноза за Балканското ядро

Трайното решение на сегашната балканска криза може да се постигне само ако бъде укрепена волята на Албания, Македония и България за съвместен, трансграничен живот. Звучи като куха фраза, но това твърдение бележи конфликтното място на Балканите, където то е най-осъществимо.

Обратното – поощряването на силовите решения (включително и на на албано-македонския конфликт) е равностойно на заличаването на страните от балканското ядро като фактор в балканската политика. И затова е необяснимо, когато насилието бива проповядвано от балкански политици. Тяхната днешна непримиримост може да се превърне от само тяхна, в обща слабост на балканското ядро. Тогава ще дойде звездния миг на Милошевичевите наследници – тяхното завръщането в Косово и в Македония, че и другаде на Балканите. Начинът подобен триумф да не бъде допуснат, e да бъде засилено местното противодействие – общата (спокойна и самоуверена!) съпротива  на страните от балканското ядро. Ядрото трябва да бъде укрепено и така то самото да осигури собственото си спокойствие, а с това и спокойствието на Балканите. Без външно присъствие, но с външна подкрепа.

Първата стъпка в това направление е дедраматизирането и обезсилването на албано-македонския конфликт. За дълбочинен конфликт между България и Македония не може да се говори, освен като за чужди хибридни акции и състояния, натрапени ни, но все пак преодолими. Затова нека заменим, станалата около нашето ЕС-председателство почти злободневна, тема за т.нар. „Западни Балкани“ с истинския, реалния проблем- темата за „Балканското ядро“. Вместо да обсъждаме диагнозата, нека пристъпим към терапия.

Шансът да си в средата

Освен Албания и Македония, България има за съсед и една странна страна –  Косово, населявана от балканци, но управлявана от европейци и американци. Протекторат, разположен само на около 100 километра от софийскиия площад „Света Неделя“. Шанс за българите е да съумеем да устоим убедено и организирано на ориенталските рецидиви на ислямистките визионери околовръст. Геополитически шанс е, когато наблизо се изправят големи съперници; НАТО е в Косово, руснаците – в Ниш. При това руските амбиции са широкообхватни – по едно време руснаците даже се бяха настанили съвсем изненадващо и в „Слатина“ ( не нашата, софийската, а летището на Прищина).

Някои аргументи в полза на геополитическото ни самочувстние:

– Българското равно (макар и понякога граничещо с опортюнизъм) поведение. Външнополитическо поведение, което обаче е предсказуемо и което никога (от Първата световна война насам) не излага българския народ на ненужни рискове, още повече, когато каузата не е точно българска…

– Трудното, често болезнено, но и вече станало необратимо врастване на страната ни в европейския свят.

– Бързото съзряване на българските политици (от ляво и дясно), които намериха пътя към Македония и (засега все още трудно към) Албания и съумяват да формулират и регионални цели (и за да не бъда голословен ще спомена само Коридор №8). А не е отдалечено времето, когато подобни проекти се интерпретираха не като албано-българо-македонски, а като про/антитурски, съответно анти/прогръцки и т.н.

– София, назовавана неслучайно и Средец. Град, в който се прави европейска култура, където може да се спортува и забавлява, чиито лекари имат славата да са от добрите, не само на Балканите. Град, който може да посрещне голяма част от проблемите по лечението, образованието, квалификацията, отмората, търговията и услугите на съседите ни. Както за старите, така и за новите ни съседи.

Какво да се прави?

Илюзия е и това, че друг някой, с неговите пари ще ни освободи от нашите грижи. Преди всичко, трябва да си поставим амбициозни цели. Ние да ги формулираме, а не другите. Трябва да се научим да споделяме и даже сами да изнасяме регионални отговорности. Регионът се простира от Черното до Синьото море и е тъждествен с това, което нарекохме “Балканското ядро”. А и от реката-море Дунав до Бялото? Идея, станала актуална благодарение на Алексис Ципрас. На неговия младежки, ноншалантен жаргон дължим и звънкото афиширане на описаната проблематика-проект. Но нека то, от Sea2Sea, стане Sea4Sea.

—————————————————————————————————————-

Бележки

[1] За 2016,  според Евростат и ЦРУ.

[2] Брутен вътрешен продукт (номинален) по осреднени данни на МВФ и на Световна банка за 2016 г.

[3] Пример за това е американският президент Удроу Уилсън –(Woodrow Wilson), осуетил ултимативно през 1919г. плана на гръцкия премиер Елефтериос Венизелос за премахването(!) на България.

[4] “Врагът на моя враг е мой приятел.“

[5] “In the Balkans, the absence of war is only half a peace “ (June 16, 1999, The New York Times).

[6] “Европейският мостостроител (в прекия и преносния смисъл) според собствените му думи“ [Декало, Феня. Бодо Хомбах: България ще е субект, а не обект на Пакта за стабил-ност“, в.“Македония, бр.29 от 21 юли 1999] Bodo Hombach бе европейският координатор  [1991-2001] на Пакта за стабилност в Юго-източна Европа.

[7] „ … in 2012 the road will be no more than slightly [= с малко над] self-sustaining.“(The Egnatia Motorway, Ex-post Evaluation, CSIL, Milano, 2016).

[8] От инвестирана във Via Egnatia сума от 5475 млн евро само 837 млн (= 15%) е гръцкият при-нос. От останалите 85% едната половина е дар от ЕС, а другата – заем (сиреч-пак дар) от Европейската инвестиционна банка (пак там).

[9] Неговата продажба, при това на безценица, бе най-голямото поражение на България по време на прехода.

[10] ”…  eines Systems von mehr oder minder souveränen Schutzgebieten der  internationalen Gemeinschaft sein, mit  Bosnien, möglicherweise Mazedonien,  Albanien und – wenn es zusammenbricht –  auch Serbien.  (DIE ZEIT 1999 Nr. 24)”

[11] Това навреди на България, но въпреки това тя постигна в 1938 по-висок доход на човек от съседните Румъния и Югославия, както от далечната Полша и равен с този на Унгария и Гърция.

geopolitica.eu


В случая с ДСБ нещата отдавна са отвъд фарса

Veröffentlicht am von
Antworten
Радан Кънев, известен още, като Радан Гъза и Рада Дълбоката

Казал го е един мъдър човек: „Историята се повтаря първо като трагедия, после като фарс“. Георг Вилхелм Фридрих Хегел.

В случая с ДСБ нещата вече са отвъд фарса, защото един и същи номер се прилага по няколко пъти, за да може един човек – Радан Кънев, да задоволи собствените си амбиции. И парадоксът е, че този човек направи политическа кариера, борейки се със задкулисието в държавата, но сам не се притеснява да използва подмолни средства и удари под кръстта, за да отстранява политическите си конкуренти, които публично нарича свои съмишленици и дори приятели.

Фактите по-долу са известни на много хора. Но повечето предпочитат да мълчат, защото ще бъдат обвинени в предателство и саботаж точно преди поредните избори. Крайно време е обаче нещата да бъдат назовани с истинските им имена.

Финтирането Петър Москов

Годината е 2015. Председателят на ДСБ Радан Кънев е понесъл тежка загуба в амбицията си да оглави Реформаторския блок. Трябва да се задоволи с поста съпредседател на ПГ, който на всичкото отгоре дели с Найден Зеленогорски. В самата партия позициите му също са разклатени, защото министърът на здравеопазването Петър Москов вече се радва на много по-широко одобрение в партийните структури, а и в обществото.

На всички е ясно, че е само въпрос на време Москов да оглави ДСБ. Затова Радан Кънев предприема спешни мерки – еднолично взема решение да напусне управляващата коалиция, но да остане в състава на РБ и да запази поста си на заместник председател на Комисията по социална политика в 43 НС.

Така принуждава Петър Москов да избира – да запази поста си като министър или да напусне властта. Още същата седмица е свикан Национален съвет на ДСБ, чийто състав е посочен от Радан Кънев и му е лично верен. Москов е принуден часове наред да се обяснява и спори с предварително подготвените изказвания на “куклите” на Радан в Националния съвет и накрая сам официално се оттегля от ръководството на ДСБ.

Седмица по-късно, в момент на алкохолна еуфория Радан ще сподели:

“Най-после си взех партията“

Каква победа! Това обаче не решава основният проблем на Радан Кънев – не само, че публичният му рейтинг пада, но и много от структурите вече не го харесват и продължават да се оглеждат за нов лидер. Затова през 2016 г. той инициира промени в устава на ДСБ, даващи възможност да се създават паралелни структури на местните партийни организации.

И започва ударно създаване на десетки клубове по интереси в градовете, където той не може да разчита на традиционните местни структури на ДСБ. Тези структури не носят гласове на изборите, защото в тях няма хора с авторитет или влияние.

Тяхната роля е друга – точно те впоследствие са основният механизъм както за преизбирането на Радан за председател на ДСБ, така и за последващия избор на Атанас Атанасов за председател на ДСБ само с 6 гласа преднина пред Светослав Малинов.

Автентичният вот на десебарите е подменен, но се полага основата на благодатно сътрудничество между Кънев и бъдещия председател Атанасов. Сделката е проста – Радан да остане зам.- председател на ДСБ, а в замяна неговите структури гласуват за Атанасов.

И понеже Атанасов нито е популярен, нито е харизматичен, Радан дърпа конците и се наслаждава на ролята си на сив кардинал. Много важно е да се отбележи, че през цялото това време, докато играе срещу него, Кънев уверява Малинов, че всъщност той е изборът му за лидер на ДСБ.

Прецакването на Светослав Малинов

Годината е 2018. Тандемът Атанасов-Кънев формално подкрепят “безспорната” кандидатура на Светослав Малинов за евродепутат, като дори отказват да участват във вътрешните електронни избори предложени от ДаБГ. Малинов съвсем сериозно започва да прави кампания и да се състезава с излъчения от ДаБГ Стефан Тафров за водачеството на листата.

“Тандемът” обаче е подготвил съвсем друг сценарий –в преговорите с ДаБг, Националния съвет на ДСБ ще се съгласи Малинов да е втори в листата на ДБ, с което на практика ще лиши Малинов от шанс да бъде преизбран за евродепутат и евентуално отново да претендира за председателския пост в партията.

В случая обаче и самият Малинов си вкарва автогол. Той допуска гаф – продиктуван от мързел и спестовност – закъсня за ключово гласуване по пакета „Макрон“. И Радан не пропуска да се възползва от отворилата се възможност. За 24 часа контролираният от него Национален съвет отстранява Малинов изобщо от надпреварата за евроизборите и посочва уж оттеглилия се от политиката Радан за единствено възможен водач от ДСБ. Със сигурност може да се прогнозира, че Малинов вече е също толкова бита карта в ДСБ, в каквато навремето бързо се превърна Петър Москов.

Изнудването на Христо Иванов

Следващият ход е да се постави ултиматум на ДаБГ – или Радан води листата на ДБ, или ДСБ се коалира с ДБГ и няколко други “хартиени” партии за евроизборите. Лидерът на ДаБГ Христо Иванов е тотално неподготвен за такъв развой на събитията и от страх да не повтори грешката от предишните избори, когато игра самостоятелно и загуби, сгъва байрака и капитулира. На пресконференцията той тъжно заявява:

„Отстъпваме първото място в листата на ДСБ, защото инвестираме в обединението”.

Разшифровано – при отказ, ДаБГ ще трябва да се яви сама на евроизборите и да загуби за втори път. И да няма никакъв шанс за коалиране за местния вот. Христо е на колене пред Радан, само две години след като последният беше на колене пред него. И как ли ще реагират членовете и симпатизантите от ДаБГ на тази задкулисна договорка? Нали уж всичко трябваше да е открито, честно и електронно? Каква ирония! И сега най-важният въпрос – колко избори трябва да загуби един човек, за да разбере, че е време наистина да се оттегли и да даде път на хора с идеи и възможности?

Колко партии и коалиции трябва да затрие с интригите си, за да стане ясно, че е вреден и трябва да си ходи? Ако някой изобщо иска да има бъдеще за демократичната общност в България.

Колко избори трябва да загуби един човек, за да разбере, че е време наистина да се оттегли ?

Кин Стоянов

10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Veröffentlicht am von
Antworten
Ноам ЧОМСКИ

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.

.

ДС все още дърпа конците на икономиката в България

Veröffentlicht am von
Antworten
Отърваване от тях, няма! Инфилтрирали са се, навсякъде!

32 години след Десети ноември бившата Държавна сигурност все още дърпа икономическите конци в държавата. “Труд” започва поредица за лостове на бившите тайни служби, действащи в европейска и натовска България и хората, които ги управляват. Имената им се знаят от всички, действията им – само от някои. Днес е първият материал за бившия банкер и агент Атанас Тилев, агент “Румянцев”.

Най-големият публичен холдинг у нас – “Еврохолд България” АД, официално придоби седем дъщерни дружества на чешката енергийна компания ЧЕЗ Груп у нас. Сделката е на стойност 335 млн. евро и се реализира чрез Eastern European Electric Company (EEEC), която е 100% собственост на “Еврохолд”.

Зад дружеството обаче стои милиардерът и бивш агент на ДС Атанас Тилев. Бившият агент “Румянцев” бил част от сделката чрез куп свързани лица и фирми, водещи именно до “Еврохолд”. Тя беше спряна през 2019 г. от Комисията за защита на конкуренцията, която забрани “концентрацията между предприятия, която ще се осъществи чрез придобиване на непряк едноличен контрол от страна на “Еврохолд България” АД върху предприятията на ЧЕЗ в България”. Покупката обаче вече е факт. Кой е митичният бизнесмен, с чието име свързват една от най-големите сделки у нас?

Атанас Тилев е една от емблематичните фигури на прехода, която за разлика от много други сътрудници на ДС, все още активно участва в икономическия живот на България. Той е роден през 1944 г. в Стара Загора. Завършва Немската гимназия в Ловеч, както и приятелят му Бриго Аспарухов. Училището създава доста кадри за външното разузнаване на Държавна сигурност.

През 1969 г. Тилев завършва Висшия икономически институт “Карл Маркс” и заминава за чужбина. Легендата, която разузнаването изгражда за него, е той да бъде представен като германец с българско поданство, заминал за Австралия, или като гръцки гражданин, работещ като съдружник в разкрита в Бейрут фирма. По това време той е доброволен сътрудник на външния отдел на ЦК на БКП, където е използван като преводач.

Плановете обаче се объркват. Тилев заминава за чужбина, но направлението е друго. Той е преводач на министъра на външните работи на Финландия Ахти Карялайнен, който заедно с дъщеря си е на почивка в България. Девойката, която тогава е в последния клас в гимназията, се влюбва в Тилев, а военното разузнаване насърчава своя сътрудник да засили връзката с цел женитба. И това се случва – Тилев заминава за Финландия, където се жени за министерската дъщеря. Там той създава фирма “Тампела”, която търгува с метали и земекопни машини с тогавашния Съветския съюз. Именно там той се запознава със Симеон Сакскобургготски, който става консултант на фирмата.

Тилев (в средата) и Симеон Сакскобургготски се познават от времето, когато са работили заедно във Финландия.

Това не е случайно. Именно чрез Тилев, ДС контролира бившия монарх, който тогава все още е в изгнание. Каква точно издънка е направил българинът, не се знае, но той привлича вниманието на западните спецслужби, които грубо му намекват, че е разконспириран. През 1981 г. немският вестник “Велт ам Зонтаг” пише за него, че е живият микрофон на КГБ. По това време всяка информация, получена от ДС е предоставяна на съветските братя, които даже имат кабинети в българската служба за сигурност. СССР има стратегически интереси във Финландия, с която граничи и използва всеки агент от социалистическа страна, за да събира информация.

Тилев се връща в България, а след 10 ноември 1989 г., както и много други сътрудници на ДС, се захваща с бизнес. Никой тогава не предполага, че 32 г. по-късно социалистическите тайни служби на България все още ще дърпат конците, не толкова политически, колкото икономически. Няколко месеца след промените е създадена Банката за земеделски кредит. Бившият агент Румянцев става акционер в нея 3 г. по-късно. Финансовата институция е кредитор на кръга “Орион”, оглавяван от сина на бившия заместник министър на вътрешните работи ген. Мирчо Спасов – Румен.

Акционерът Тилев е в банката не случайно – тя раздава повече от 40 млн. долара кредити на фирми, с които той самият е свързан. През 1996 г. банката фалира и е купена от БНБ за 1 лев. Тилев обаче вече е в големия бизнес. Той притежава 80% от две дружества – “Дару кар” ООД и “Дару АВ”. Именно там назначава и приятеля си Бриго Аспарухов, който през 1997 г. е освободен от поста директор на Националната разузнавателна служба.

Жестът е заслужен – Аспарухов е човекът, който унищожава досието на Тилев в архивите на ДС. Следи обаче остават. На 26 юни 1993 година, с протокол? 4606 на НРС е унищожено чрез смилане Дело?8351 на агент “Румянцев”. То съдържа пет тома с над 1300 листа секретни материали. Становището на службата е, че е отпаднало използването на секретния сътрудник, той не е перспективен, поради което да бъде заличен от апарата, а материалите от досието му унищожени. Фалиралият банкер наистина е вярвал, че всичко е старателно прочистено.

Още повече, че в регистрационния картон срещу агент “Румянцев” стои името на лицето Ангел Жечев Тимев, а не на Атанас Жеков Тилев. Оказва се обаче, че в секретния Пети отдел на ДС това е практика – легендираното лице (т. нар. нелегал), готвено за работа в чужбина, е запазвало само първите букви от истинските си имена.

Въпреки унищожените работно и лично дело, Комисията по досиетата успява да изрови и предостави на съда 11 преписки, обхващащи периода от 1972 година до 1989 г., в които името на “Румянцев” протича активно. В съответните разработки са описани факти и събития, които напълно съвпадат с биографията и живота на Атанас Тилев, а дори в някои от тях и името му се споменава директно. Той се опита чрез съда да докаже, че няма нищо общо с агент “Румянцев” и заведе дело срещу Комисията по досиетата и председателя ѝ Евтим Костадинов. Софийският административен съд и Върховният административен съд обаче решиха, че именно Тилев е митичният агент. И не само това – той е бил действащ агент и на Военното разузнаване под псевдонима “Зингер”. Опитът, придобит в тайните служби и първите банки в България след промените, си казват думата и до ден днешен.

Връзката с Външнотърговската банка на Русия

Москва ли купи електроразпределителното дружество?

Десетки милиони на Тилев са били вложени в “Еврохолд”, където той е представляван от българското подразделение на руската банка “ВТБ Капитал”, управлявано от бившия финансов министър Милен Велчев, твърди сайтът “Бивол”, който разполага и с документи. Според финансови специалисти информацията за отношенията на “Еврохолд” с бившия високопоставен агент на комунистическата ДС и парите на руската ВТБ, дават основание за сериозни съмнения, че зад акционерното увеличение на капитала на “Еврохолд” през вложители на фондовата борса е възможно да стоят именно прикрити капитали. В последния вариант на акционерната книга на “Еврохолд” присъства като акционер като “Първа Инвестиционна Банка” – Москва.

Източник: в. „Труд“

Как американците създадоха основните заводи на СССР

Veröffentlicht am von
Antworten

Началото

Точно преди 90 години, на 1 юни 1931 г., е подписан договорът между САЩ и СССР за участието на американските инженери в изграждането на 90 съветски металургични завода. Това беше само един от многото примери за това как индустриалната мощ на Съветския съюз беше създадена от ръцете на чуждестранни специалисти.

В средата на 1920-те години съветската индустрия беше в руини. Въпреки че, болшевиките наследиха добро индустриално наследство от Руската империя, тези фабрики бяха или изоставени по време на Гражданската война, или бяха изключително лошо управлявани, след като собствениците и специалистите бяха принудени да избягат от страната по време на революцията. По съветско време е беше обичайно да се омаловажава индустриалното развитие на старата Русия, въпреки че според различните оценки това е била третата или четвъртата икономика в света и се е разраствала много бързо, с всички шансове да достигне второто и след това и първото място.

След революцията и Гражданската война обемът на производството намалява около 10 пъти, което е истинско икономическо бедствие. И предвид факта, че СССР се подготвя активно за бъдещата война, вярвайки, че или световната буржоазия ще тръгне на кръстоносен поход срещу пролетарската държава, или Червената армия ще трябва да донесе свобода на потиснатите класи в Европа и Азия, необходимостта от една мощна икономика става въпрос за оцеляване.

През 1927 г. на XV конгрес на Всесъюзната комунистическа партия (б) (ВКП болшевики) е решено да се създаде петгодишен план за развитие на икономиката на СССР, който е началото на политиката на индустриализация. През април 1929 г. петгодишният план получава одобрението на висшето ръководство на страната и се превръща в пряко ръководство за действие за всички сектори на икономиката. 

Но мащабните планове бяха възпрепятствани от действителността – в СССР го нямаше капиталът за модернизирането на икономиката, почти нямаше инженерен персонал, а системата на висшето образование, която преди революцията осигуряваше много висококвалифицирани специалисти, беше напълно унищожена. За да се преодолеят тези проблеми, бяха взети две решения – да се намери капитал за сметка на прекомерната експлоатация на селското население и да се възобнови системата за средното и висшето образование за обучението на инженери.

Първата задача е решена с помощта на колективизацията, когато всички ресурси са изтласкани от селото и селяните са подложени на ново заробване, което продължава до 1960-те години. Освен това по-голямата част от златните резерви на СССР бяха похарчени за покупки в чужбина и дори широките разпродажби на шедьоврите на изкуството, събрани в Русия с усилията на бившите владетели, започнаха да покриват извънредните разходи. За да се реши проблемът с персонала в СССР, през 1930 г. се въвежда универсално начално образование и започва да се създава системата за обучение по техническите специалности, университетите и институтите.

Изобщо към началото на 1930-те години бяха намерени повече или по-малко пари и започнаха да се появяват първите съветски инженери. Остава обаче последният нерешен проблем – как да се построят новите заводи? Ако минимално годните специалисти за заводите все още можеха да се обучават с ускорени темпове, то загубата на националните инженерни и проектански школи не беше толкова лесно да се попълни.

И тук на помощ на Съветския съюз се притече омразната „световна буржоазия“. Непрекъснатият експлозивен растеж през 1920-те години завършва с колапс на световната икономика през 1929 година. Започна ерата на Голямата депресия. По същото време индустрията на Запад, предимно в САЩ, достигна изключително ниво, включително масовото въвеждане на типовите проекти, производството на конвейер, автоматизацията и широкото използване на машините и сложните металорежещи машини. Това даде възможност да се продават готови заводи по целия свят, които можеха само да бъдат сглобени и да се започне масовото производство на продукти.

За съветското ръководство кризата се оказа подарък от съдбата – най-големите чуждестранни фирми бяха готови да изпълняват поръчките за създаването на цели предприятия и квалифицирани специалисти, които доскоро бяха придирчиви да избират в кой от гигантите в бранша да работят за да продадат по-скъпо труда си, и вече бяха готови да заминат за Съветска Русия, за да участват в строителството и стартирането на нови предприятия. Не може да се каже, че услугите са предоставени на СССР даром, но фактът, че цените бяха паднали много забележимо, и това беше очевиден факт.

За покупките и преговорите в САЩ през 1924 г. беше създадено акционерното дружество „Амторг“, формално търговска организация, но всъщност беше заместител на дипломатическата мисия, тъй като до 1933 г. САЩ не признават СССР и не правят нищо официално с него. Отначало „Амторг“ служи като прикритие за съветското разузнаване, но със стартирането на индустриализацията то се превърна в мощна помпа, която засмукваше знанията, персонал и продуктите от Америка, и изпращаше всичко това в СССР. 

Веднага след като започна глобалната криза, „Амторг“ веднага започна да публикува във вестниците доклади, че в съветската индустрия има много свободни работни места. За да се подобри квалификацията на „червените инженери“, започва да излиза списанието „Американската техника и индустрия“ и, разбира се, служителите на компанията не пренебрегват и индустриалния шпионаж.

През 1928 г. в Москва пристига Алберт Кан – ръководител и собственик на най-голямата проектанска компания в света, която можеше да разработи документацията за завод от всякакъв мащаб и след това да осигури целия производствен и строителен цикъл.

Действителният клон на компанията на Алберт Кан в Москва се наричаше „Госпроектстрой“ за секретност. В него работеха 25 американски и 2 500 съветски инженери, които изучаваха западния опит в проектирането и изграждането на големи промишлени съоръжения. Друга проектна компания, е немската Demag, която също имаше офис в Москва, но се беше скрила под името “Централно бюро за тежко машиностроене“. Поразителен факт, е че последният леярен цех на Demag в Магнитогорския металургичен завод беше демонтиран едва през 2005 година.

Повечето от предприятията, построени през годините на индустриализация, са дело на Кан, чиито специалисти са създали подробната документация за такива гиганти на съветската индустрия като тракторни заводи в Сталинград, Харков, Челябинск, леярните в Днепропетровск, Магнитогорск, Сормово. Цялото заводско оборудване беше произведено в САЩ и след това с кораби беше изпратено до СССР, където под контрола на хората на Кан в предварително построените стени, заводът се „сглобяваше“ и производството започваше. Фирмата на Кан проектира и създава почти 600 предприятия, като общо с помощта на чуждестранни компании в СССР са построени 1500 завода и фабрики.

Тракторният завод в Сталинград беше построен в САЩ, след това демонтиран, транспортиран на 100 товарни кораба и след това отново сглобен в СССР. Автомобилният завод в Горки е построен от американската компания „Остин“ и произвежда клонинги на автомобилите на Ford. „Днепрогес“ е дело на американската фирма „Cooper Engineering Company“ заедно с немската компания Siemens, с главен инженер Хю Купър, а оборудването е доставено от компанията „General Electric“. Съвременният московски завод АЗЛК е точно копие на завода за типовите модели на Ford от град Дъиборн. Магнитка е клонинг на стоманодобивния завод в Гари, Индиана.

Около 200 000 американски инженери и техници дойдоха в СССР, които през първите няколко години бяха отговорни за производството, тъй като специалистите, обучени в СССР, нямаха необходимата квалификация. През тези 10 години американските професори са обучили 300 000 квалифицирани специалисти в рабфака. Не случайно сред получателите на съветските награди за постижения в индустриализацията ще открием много английски и немски фамилни имена, като гореспоменатия вече Купър и неговите колеги.

Сред първите резултати от работата на новата индустрия бяха много лицензирани (а също така и не много законните) копия на чуждестранните образци, често доста остарели, но за които не се пестяха пари. ГАЗ-АА от 1932 г. е всъщност Ford AA от 1926 г., а по-модерният GAZ-M1 от 1936 г. е копие на Ford 40A от 1934 г. Представителният автомобил ЗИС-101, на който се возеше целия съветски елит от 1936 г. до края на 1940-те години, беше пълно копие на Buick от 1932 г.

Съветската индустрия не се отърва от своето желание да възпроизвежда постиженията на чуждестранната автомобилна индустрия до самия край на своето съществуване. Верижният трактор „Сталинец-60“, произведен в Челябинск от 1933 г., е копие на американския Caterpillar-60 от 1925 г. Комбайнът „Коммунар“, произвеждан в Запорожие от 1930 г., е клонинг на комбайна на Caterpillar от 1928 г. Заводът за авиационни двигатели в Перм направи копия на американския двигател „Циклон“.

През август 1930 г. А. Шумски, служител на ЦК на ВКП (б), съобщава, че в съветската промишленост са наети над 2000 чуждестранни работници, а до края на 1930 г. броят им трябва да се увеличи още повече, тъй като се очаква още 3500 хора да пристигнат.

Според ЦК през 1932 г. броят на чуждестранните специалисти, от инженери до квалифицирани работници, достига фантастичната цифра от 20 000 души, повече от половината от които идват от Германия. Съгласно условията на договора специалистите получават добра заплата, осигуряват им се добри жилища (на фона на казармите, построени за съветски работници) и се снабдяват с висококачествени провизии.

За чужденците бяха построени специални селища, където нямаше място за обикновените съветски граждани. Те ходеха да разпускат в затворени клубове, слушаха музика, недостъпна в СССР, и гледаха цялото ново американско кино, което в Съветския съюз се показваше само в личното кино на Сталин.

Основната задача на властите беше да не допуска спад в стандарта на живот на специалиста, когато той се мести в СССР. За съжаление на новодошлите, често посочените условия в договорите се нарушаваха и чужденците опознаваха ежедневието на обикновения съветски човек на собствения си гръб. През 1932 г. в завода на “Електростал“ имаше дори малка стачка на чужденците, които отказаха да се къпят в общата баня и поискаха да им се осигурят лични бани, като познатите в САЩ. Това доведе до скандали, жалби и прекратяване на договорите.

В същото време често се развиваше много неудобна ситуация и поради грешките в организацията на труда, престой при пуска на производството, несъгласуваност в действията на ведомствата, чужденците можеха да престояват без работа с месеци наред, получаваха парите си, но бяха възмутени от лошото управление. Този проблем не само беше записан в докладите по партийната линия, но намери своето отражение и в съветската литература от тридесетте години. 

Така писателите Илф и Петров описаха страданието на немския специалист. Действието се развива през 1930-1931: инженер Хайнрих-Мария Заузе подписа договор за една година работа в СССР или, както самият Хайнрих, който обичаше точността, в концерна “Херкулес“. … В рамките на една седмица инженер Заузе, воден от любезния Адолф Николаевич, успя да разгледа 3 музея, да гледа балета на “Спящата красавица“ и да седи 10 часа на церемониалната среща, организирана в негова чест. След срещата се проведе неофициална част, по време на която избрани служители на “Херкулес“ се забавляваха много, вдигаха чашите и се обръщаха към Заузе с „педанта“.

“Скъпа Тили! – пише инженерът на своята годеница в Аахен, – от десет дни живея в Черноморск, но все още не съм започнал работа в концерна “Херкулес“. Страхувам се, че тези дни ще ми бъдат приспаднати от договорните суми“. Обаче на петнадесето число на месеца касиера предаде на Заузе половината от месечната му заплата. … След това Заузе пише писма до своята годеница: „Мила! Живея странен и необикновен живот. Не правя абсолютно нищо, но получавам парите си точно, в рамките на уговорения срок. Всичко това ме изненадва. Разкажи това на нашия приятел д-р Бернхард Хернгрос за това. Ще му се стори интересно“.

Към средата на 1930-те години СССР вече успя да натрупа известен опит в организирането на производството и затова започнал да отзовава скъпите чуждестранни специалисти обратно. Започна да им се намаляват заплатите, отменени бяха специални доставките чрез системата на затворените дистрибутори, и искаха от тях да вземат съветско гражданство. В резултат на това повечето от чуждестранните специалисти се завърнаха в родината си до 1938 г., и за тяхно щастие както САЩ, така и  Европа вече бяха преодолели последствията от Голямата депресия и там се появиха много нови свободни работни места.

Автор: Михаил Диунов, vz.ru

Стapите имeнa нa гpaдoвeтe ни

Veröffentlicht am von
Antworten

Стара София

Coфия
Πpeз VІІ вeĸ пp. Xp. възниĸвa Tpaĸийcĸият гpaд Cepдиĸa – тoвa e пъpвoтo имe нa днeшнa Coфия. Πo вpeмeтo нa xaн Kpyм (нaчaлoтo ІХ вeĸ) Cepдиĸa cтaвa чacт oт бългapcĸaтa тepитopия и пoлyчaвa имeтo Cpeдeц. Гpaдът e бил нapичaн и Tpиaдицa. Πocлeднoтo имe – Coфия, идвa oт xpaмa „Cвeтa Coфия“.

Πлoвдив
Πpeз вeĸoвeтe тoзи гpaд e нocил мнoгo имeнa – Keндpиcoc, Eвмoлпиac, Филипoпoлиc, Πyлпyдeвa, Tpимoнциyм, Улпия, Флaвия, Юлия, Πълдин, Филибe и дpyги. Haй-извecтнoтo мoжe би e Филипoпoлиc, дaдeнo мy oт Филип Maĸeдoнcĸи, бaщaтa нa Aлeĸcaндъp Maĸeдoнcĸи

Bapнa
Cтapoтo имe нa Bapнa e Oдecoc, нa eднoимeннaтa ĸpeпocт, paзпoлoжeнa нa Bapнeнcĸия зaлив. Cлeд paзpyшaвaнeтo й гpaдът зaпoчвa дa бъдe нapичaн Bapнa. Meждy 20 дeĸeмвpи 1949 г. и 20 oĸтoмвpи 1956 г. гpaдът e нocил имeтo Cтaлин.

Бypгac
Днeшнoтo имe нa Бypгac пpoизлизa oт Бypгoc (oт лaтинcĸи – ĸyлa). Πpeз ХІХ вeĸ гpaдът e бил нapичaн Axeлo Бypгac.

Pyce
Toзи гpaд e нapичaн пo нaй-paзлични нaчини, вce пoдoбни нa днeшнoтo имe – Pycи, Pycиĸo, Pyши, Pycчyĸ, Pycиг… Eднo oт нaй-пoпyляpнитe cтapи имeнa e Pycчyĸ. Taĸa e бил нapичaн гpaдът пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo. Дpyгo имe нa гpaдa, ĸoeтo e билo нoceнo oт pимcĸa ĸpeпocт, e Ceĸcaгинтa пpиcтa – „пpиcтaнищe нa 60 ĸopaбa“.

Шyмeн
Зa пъpви път ce cпoмeнaвa ĸaтo Cимeoниc (Шимeoнит) пpeз 1153 г. oт apaбcĸия пътeшecтвeниĸ Идpиcи. Πpeз ХІV вeĸ e нapичaн Шyмнa или Шyмeн. Πo вcяĸa вepoятнocт идвa oт “шyмa” и “зaшyмeн”, пoнeжe ce e нaмиpaл cpeд тaĸaвa мecтнocт. B пepиoдa 1950-1965 г. нocи имeтo Koлapoвгpaд, cлeд ĸoeтo oтнoвo e въpнaтo cтapoтo Шyмeн.

Стара Загора

Cтapa Зaгopa
Cтapитe имeнa нa гpaдa ca ceдeм – Бepoe (пo вpeмeтo нa тpaĸитe), Aвгycтa Tpaянa (нa имeтo нa pимcĸия импepaтop Tpaян), Бopyй (видoизмeнeнo oт Бepoe), Иpинoпoлиc (дaдeнo oт импepaтpицa Иpинa), Bepeя (пo вpeмe нa визaнтийcĸoтo poбcтвo), Ecĸи Зapa (пo вpeмe нa ocмaнcĸoтo poбcтвo), Жeлeзниĸ (1854-1870). Oт 1870 г. ce нapичa Cтapa Зaгopa.

Beлиĸo Tъpнoвo
Πъpвoтo имe нa гpaдa e Tъpнoвгpaд, пo-ĸъcнo Tъpнoвo. Πpeз ХІІ-ХІV- вeĸ e билo пoпyляpнo и имeтo Цapeв гpaд.

Дoбpич
Гpaдът e нocил имeтo Xaджиoглy Πaзapджиĸ. To мy e дaдeнo oт тypcĸия тъpгoвeц Xaджиoглy пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo. Hocи тoвa имe дo 1882 г. Πo вpeмe нa Bтopaтa cвeтoвнa вoйнa и ĸoмyнизмa гpaдът ce e нapичaл и Toлбyxин, нa имeтo cъвeтcĸия мapшaл Фьoдop Toлбyxин. Oт 1990 г. нacaм cи вpъщa имeтo Дoбpич.

Cливeн
И тoзи гpaд e нapичaн пo мнoго нaчини – Caвyлeн, Cyидa, Tyйдa, Иcлимиe, Иcтилифинyc, Ceлимнo, Cвилнe, Cливнo, Cливнe.

Ямбол

Ямбoл
Πpeз вeĸoвeтe гpaдът e нocил мнoгo дpyги имeнa – Диocпoлиc, Дaмпoлиc, Диaнпoлиc, Xиaмпoлиc, Динибyли, Дъбилин, Янбoлy, Янбoли и дpyги…

Гaбpoвo
Πpeди гpaдът ce e нapичaл Гaбpyвa (oт 1477 г. дo ХVІІ вeĸ).

Bидин
Cтapитe имeнa нa тoзи гpaд ca Бoнoния, Бдин (идвa oт глaгoлa бдя).

Aceнoвгpaд
Cтapoтo имe нa гpaдa e Cтaнимaĸa, пpoизлизaщo oт гpъцĸoтo Cтeнимaxoc.

Tъpгoвищe
Oт 1573 дo 1934 г. гpaдът ce e нapичaл Ecĸи Джyмaя (oт тypcĸи „ecĸи“ – cтap, „джyмaя“ – пeтъчeн пaзap).

Paзгpaд
Имeнaтa нa Paзгpaд ca c paзлични вapиaции нa изпиcвaнe и изгoвapянe cлeд нaлaгaнe нa ocмaнcĸoтo влaдичecтвo: Xeзapгpaд и джaдид (Неzаrgrаd-ı Сеdîd) – Hoв Xeзapгpaд; Йeниджe (пo-ĸъcнo oтпaдa); Xeзapгpaд; Xepaзгpaд; Xacгpaд; Чeтexeзap – Çеtеhеzаr, Kpacгpaд; Pacĸa-гpaд; Apaнгpaд; Aзapгpaд; Xpaзгpaд; Xpacгpaд; Kpoзгpaд; Xиpaзгpaд.

Cилиcтpa
Tpaĸo-cĸититe ca пъpвитe ocнoвaтeли нa ceлищeтo oт пpeди 5000 гoдини пpeди Xpиcтa. Гpaдcĸият xapaĸтep нa ceлищeтo e пocтaвeн oт pимлянитe пpи зaвлaдявaнeтo нa Mизия. Дypocтopyм (Durоѕtоrum, Durоѕtоruѕ) или ĸaĸтo изпиcвa гpaдa Kapтaтa нa Πeвтингep – Durоѕtеrо e cтoличeн гpaд нa pимcĸaтa пpoвинция Дoлнa Mизия.

Xacĸoвo
Πpeз 1792 г. йepocxимoнax Cпиpидoн зa пpъв път cпoмeнaвa в пиcмeн дoĸyмeнт бългapcĸoтo имe нa гpaдa – Mapca. B cвoятa „Иcтopия вo ĸpaтцe o бoлгapcĸoм нapoдe cлoвeнcĸoм“ тoй paзĸaзвa зa тypcĸитe нaбeзи в Tpaĸия пpeз втopaтa пoлoвинa нa 14 вeĸ. Typcĸoтo имe „Xacĸьoй“, c ĸoeтo гpaдът e извecтeн в пepиoдa нa ocмaнcĸoтo влaдичecтвo, oзнaчaвa в пpeвoд „Bлaдeтeлcĸo ceлo“.

Лoм
Гpaдът e нocил мнoгo имeнa – тpaĸитe гo ocнoвaвaт c имeтo Aнтapec, pимлянитe гo нapичaт Aлмyc. Лoм e нocил и имeнaтa Лoмгpaд, Πoлoмиe, Лoм пaлaнĸa и Бyлмия.

Πлeвeн
B нaчaлoтo нa нoвaтa epa нa мяcтoтo нa ceгaшeн Πлeвeн e имaлo pимcĸa ĸpeпocт c имeтo Cтopгoзия.

Moнтaнa
Гpaдът e нocил мнoгo имeнa: Moнтaнeзиyм (дaдeнo oт pимлянитe), Kyтлoвицa (oт cлaвянитe), Фepдинaнд (cлeд ĸaтo пpиeмa тoвa имe пpeз 1891 г. ĸняз Фepдинaнд І пpoмeня cтaтyтa нa ceлищeтo и тo cтaвa гpaд), Mиxaйлoвгpaд (нa имeтo нa ĸoмyниcтичecĸия aĸтивиcт Xpиcтo Mиxaйлoв). Πpeз 1993 г. пpиeмa ceгaшнoтo cи имe.

Блaгoeвгpaд
Haй-извecтнoтo cтapo имe нa гpaдa e Гopнa Джyмaя, нoceнo дo 1950 г. Гpaдът ce e нapичaл oщe Cĸaптoпapa (нa имeтo нa дpeвнo тpaĸийcĸo ceлищe), Джyмa Бaзapи, Джyмa, Бaня, Opтa Джyмa, Джyмaя.

Дyпницa
Cтapитe имeнa нa тoзи гpaд ca Дyбницa, Toбиницa, Дyпeницa, Дyпнeцa, Дyплa (oт cтapoбългapcĸи дyб – дъб). Πpeз 1948 г. гpaдът пpиeмa имeтo Cтaнĸe Димитpoв, ĸoeтo нocи дo 1990 г.

Πaзapджиĸ
Πъpвoтo имe нa гpaдa e Taтap Πaзapджиĸ. To пpoизлизa oт пъpвитe пocтoянни житeли нa ceлищeтo – тaтapитe, ĸoитo ca тъpгyвaли (пaзapyвaли) тaм. „Джиĸ“ e yмaлитeлнa нacтaвĸa, ĸoятo пoĸaзвa, чe пaзapът e бил мaлъĸ.

Бoтeвгpaд
Дo 1886 г. ce e нapичaл Caмyнджиeвo, пo-ĸъcнo e пpeимeнyвaн нa Opxaниe, a cлeд 1934 г. нocи имeтo нa бългapcĸият peвoлюциoнep и пoeт Xpиcтo Бoтeв.

Cмoлян
Гpaдът дaтиpa oт дълбoĸa дpeвнocт и e нocил имeнaтa Aeтoc (в пpeвoд „opeл“ – нa имeтo нa cтapa ĸpeпocт нaд гpaдa), Eзepoвo, Πaшмaĸли, Axъ Чeлeби (пocлeднитe двe пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo), a днeшнoтo имe пpoизлизa oт плeмeтo cмoляни, нaceлявaлo тoзи ĸpaй.

Coзoпoл
Oт cъздaвaнeтo cи дo днec гpaдът e нocил мнoжecтвo имeнa – Aнтea, Aпoлoния (нa дpeвнoгpъцĸия бoг Aпoлoн), Coзoпoлиc (oзнaчaвa „гpaд нa cпaceниeтo“), Cизeбoлy (пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo).

Heceбъp
Дpeвнoтo нaимeнoвaниe нa гpaдa e Mecaмбpия, пo-ĸъcнo e нapичaн Meceмвpия. Днeшнoтo имe мy e дaдeнo oт cлaвянитe.

Πoмopиe
Cтapoтo имe нa гpaдa e Aнxиaлo. Πo-мaлĸo извecтнo e пpaбългapcĸoтo имe Tyтxoн.

unісоnbg.com

ДЪЛЖИМ ЛИ НА ДНЕШНА РУСИЯ БЛАГОДАРНОСТ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НИ ( 1877-78)?

Veröffentlicht am von
Antworten

Днес Кремъл упорито ни тика мръсната си ръка в лицето , за да я целуваме с „благодарност“ за освобождението и възстановяването на българската държавност. Неговата теза е, че дължим такава благодарност на руския цар и на руските войници- освободители , воювали и загинали в тази война (1877-78).

Къде е тук истината? Какво дължим на днешния Кремъл?

Първо, ако го приемем за освобождение от страна на руския цар Александър Втори, и че на него дължим благодарност, би трябвало да мразим днешните управници на Кремъл. Те не само унищожиха Руската империя ( 1917), но и зверски изклаха руския император и семейството му, ликвидираха всички аристократи, участвали в т.нар. Руско- турска освободителна война. Да дължим благодарност на убийците на наследниците на „Цар Освободител“? Това би било перверзия…

Второ, ако приемем, че дължим благодарност не на императора, а на войниците му, то пак нищо руско няма там. Войниците са основно от Одеския военен окръг т.е. украинци и българи. Останалите са финландци, румънци, сърби и българските опълченци, разбира се. Може и да съм пропуснал някоя народност, но руснаци НЯМА .

Вижте и командния състав – половината са с род от Западна Европа, а половината от останалите са също от неруски произход.

За това, че накрая сме си и платили за направените от Русия разходи по войната вече е писано достатъчно много.

За сведение – в Руската империя е имало над 100 дворянски фамилии от български произход ( визирам волжките българи). Например героят от войната против Наполеон – фелдмаршал Кутузов е също с български корен .

И още един факт за размисъл – през 1810 година, в подготовката на нова война с Турция в Руската империя са събрани български опълченци в 4 полка. Те не понасяли мущровката на руските офицери и често се бунтували. Едва когато полковете са дадени под командването на Кутузов, той се разпоредил да ги оставят на мира. В тези полкове войниците избирали командирите си, вероятно по стария хайдушки обичай.

И тук възниква въпросът – какво става с тези полкове след нахлуването на Наполеон в Русия? Воювали ли са те против французите? Възможно е именно Русия да ни дължи благодарност за защитата й от наполеоновата армия. Но… днешния Кремъл крие и манипулира фактите и нахално ни навира за целуване вонливи руски ботуши и окървавени български цървули.


Докога?