.

Куфарчетата с парите дойдоха на „Раковски“134, когато Костов беше на власт, Румен Петков с подставени лица участваше в аферата „Акрам“, а Жан Виденов беше единственият, който се противопостави на плана „Ран-Ът“ за унищожаване на българската нация. Това обобщава пред БЛИЦ от опита си в централата на СДС в първите години след 10 ноември 1989 г. Ненчо Ненов, един от инициаторите на движението „Гражданска инициатива“.Ненчо Ненов е завършил семестриално “Богословие” в СУ “Св. Климент Охридски”. Той е бил комендант на сградата на СДС на ул.“Раковски” 134. Тогава заедно с Любомир Собаджиев създават Бюро за разследване на престъпленията на комунистическия режим. По време на работата си там събира богат архив.

– Като се върнем 20 години назад, кои лица от дните след 10 ноември 1989 г. сте запомнили като най-активни в събитията?
– Лицата, които тогава определяха събитията, бяха от ЦК на БКП и това беше решение на ЦК на тайно заседание, ръководено от Милко Балев. На него са били описани лицата, които да поемат ръководството на бъдещата опозиция. Аз имам един списък с тези лица. Тогава нямах много възможности да стигам до истината на всеки сигнал, който ми се даваше, затова гледах и си отбелязвах лицата и хората, които се появиха след това. За съжаление с някои от тези хора бях приятел.

– Кои са по-известните имена от този списък?
– Асен Агов, Алексей Алексеев, Димитър Арнаудов, Юрий Асланов, Ангел Ахрянов, Юлий Бахнев, Крум Благоев, Юрий Борисов, Анжел Вагенщайн, Николай Василев, Валентин Вацев, Румен Воденичаров, Виктор Вълков, Тодор Вълчев, Стефан Гайтанджиев, Гиньо Ганев, Стоян Ганев, Жорж Ганчев, Иван Гарелов, Александър Грозев, Венцислав Димитров, Ахмед Доган, Драгомир Драганов, Велислава Дърева, Петър Емил Митев, Желю Желев, Недялко Йорданов, Александър Каракачанов, Росен Карадимов, Леа Коен, Елена Кирчева, Елка Константинова, Емил Кошлуков, Чавдар Кюранов, Димитър Луджев, Йосиф Леви, Георги Марков, Валентин Моллов, Асен Мичковски, Шерифе Мустафова, Михаил Неделчев, Осман Октай, Лияна Панделиева, Соломон Паси, Йосиф Петров, Живко Попов, Елена Поптодорова, Стефан Продев, Андрей Райчев, Благовест Сендов, Петър Слабаков, Петко Симеонов, Красен Станчев и още много други. Това всъщност е списък на 120 човека, който ни попадна през 1990 г. И пишеше „Неофициално препоръчаната и одобрена опозиция на закрито заседание на ЦК на БКП“ – месец май 1990 г. с подпис Милко Балев.

– Каква е истината за основаването на СДС от твоята гледна точка?
– Знаете, че Андрей Луканов трябваше да стане председател на СДС. Анжел Вагенщайн участваше, Кюранов също и много други хора. Но така или иначе това беше подготовка за създаването на една партия, на една организация от няколко десетки партии, които се събраха в общ конгломерат, в една обща политическа сила, наречена СДС. Там влизаха 16 партии, които бяха с хора, лежали по затворите, притискани по един или друг начин да подпишат една или друга декларация. Другите пък – нови лидери така наречени, които по същия начин са карани да сътрудничат или да служат по някакъв начин на партията – майка. Идеята беше да се получи политически спектър – от крайно ляво до крайно дясно и в този диапазон пространството да бъде заето. Имаше националистически организации и формирования, чиито идеи оставаха извън това демократично образувание. Като че ли за да се окарикатури националната идея, която цели наистина България да тръгне по друг път, слагаха начело лица като Гелеменов, Иван Георгиев и разни други. Те всъщност опорочаваха национализма и бяха сочени с пръст. И който не влизаше в този диапазон на 16-те партии, беше жигосван и заклеймяван с някакви епитети, нямаше право да участва в управлението на държавата. Ако се върнем в началото на българския преход, че това бил спонтанен акт на българската демокрация – това всеки трябва да си го избие от главата. Целта беше всички движими и недвижими имущества на държавата да бъдат приватизирани и ограбени от разни еврейски и други комунистически фамилии, независимо какъв корен имат. Но това беше идеята – да се граби. И това стана. Прави впечатление фактът, че всички заводи, които се разпродадоха, станаха притежание на еврейски фирми. Да вземем за пример „Балкан“, продаден за 130 хиляди, а Гад Зееви взе след това няколко десетки милиона от препродажбата.

– Създавайки движението „Гражданска инициатива“, какви проблеми искахте да разрешавате?
– Първо искам да кажа, че Любо Собаджиев, който беше един бунтар, Бог да го прости, и един добър човек, имаше някакви идеи, които може би е получил в затвора, за да бъде бунтар и да бъде зле настроен срещу комунистическия ред. Това е по една съвсем друга причина, може би знаете, че хората, които бяха при нас (говоря не за ръководителите, а за тези, които бяхме на средно ниво) – техните бащи и майки бяха активни борци против фашизма и капитализма и т.н . Собаджиев ми беше приятел и много го уважавах. Такива бяха и родителите на Фори Светулката. Нека да не изреждам и другите в този план, за който говорим. Даже на Фори Светулката баща му е бил в Белене. Много от тези хора бяха зле настроени срещу стария режим по различни причини. Но малко бяха хората в ръководството на СДС, които бяха допуснати до управлението с чисти идеи, без да са били свързани по някакъв начин с БКП, било със службите на ДС, било по родова партийна линия и т.н. Създаването на СДС беше един проект, замислен от външни сили, като целта разбира се беше да се смени обществено-политическия строй от социализъм към капитализъм и главните действащи лица трябваше да бъдат бившите борци против капитализма и фашизма. Тоест синове и дъщери на БКП. Това беше в основни линии мероприятието и ние, без да искаме, го правихме това. Помагахме на комунистите да се борят едни срещу други, за да могат да вземат властта и да извършат тази криминална приватизация, която доведе България до просешка тояга.

– Ти беше ли свидетел на куфарчета с пари в СДС?
– Не, не съм бил свидетел, но куфарчетата с парите започнаха по времето, когато Костов дойде на власт. Дотогава ние нямахме пари, дето се казва, за ядене. Аз бях председател на две комисия. Едната беше за техника, пари и машини, дошли от западни компании за СДС. Така наречените дарения, които се оказа впоследствие, че не са никакви дарения, а една целенасочена кампания на външни централи, които изпращаха под егидата на други български организации различни суми. Знаете след това какво се случи. Никой не дава пари току-така. Всеки иска нещо. Така се настаниха фондации като „Сорос“, „Свободно общество“,  „Конрад Аденауер“, които де факто започнаха планово контролиране и установяване на тези нови капиталистически прояви. Оттам техни хора, с посочени от тях лица участваха в ограбването на България. Това е в най-общ план, но куфарчета с пари, когато бях комендант на „Раковски“ 134, все още нямаше. По това време се занимавахме с престъпленията от предишните десетилетия. Аз бях ръководител на Бюрото за разследване на престъпленията на комунистическия режим.

– Какви разкрития направихте?
– Ние в началото се занимавахме само с партизанските ядра, които след 9-ти септември са извършили масови убийства на невинни българи интелектуалци и са задушили цвета на българската нация. След това обаче насочихме вниманието си към случващото се в момента. Нещата се промениха, когато започнаха да излизат първите фирми. Една фирма на Луканов беше доста интересна, там се препираха парите на бившия Комсомол. Започнаха и взиманията на сгради. Разбирате ли ме? И тогава вече ние решихме да се занимаваме с дейността на БКП и нейните сателити. За куфарчетата с пари идваха хора при нас, които казваха, че се носят някакви пари. Случаят с Румен Петков, който чрез подставени лица лично участваше в аферата „Акрам“, е емблематичен. Много банки бяха задлъжнели. Даваха пари, бяха задължени да дават пари на тези организации. Имаме сведения не само за куфарчета с пари, а за цели коли, които се стовариха с пари. Визирам и тук в случая Румен Петков. Но както се знае, много от тези банкери се убиха и се самоубиха. Даже и с Акрам се случи това, че и той беше самоубит, само че в испански затвор. Това е за куфарчетата. Ние тогава само слушахме за тях, впоследствие се натрупаха факти. Например убит е еди-кой си банкер от Търново или от Габрово. И изведнъж се оказва, че този човек, жив и здрав до този момент, се самоубива.
През 1994 г. аз вече почти бях напуснал централата на СДС, забелязах, че при нас започнаха разни промени. Имаше един Петко Паричков, който не знам точно с какво се занимаваше, но той беше разпознат от един следовател от криминална полиция като сътрудник на ДС. В един момент започнаха да се появяват с хубави коли, вместо „Ладичките“, които бяха на СДС. И всъщност по времето на Костов започнаха и намериха начин да пристигат някакви пари. Пак казвам, че не знам по какъв начин, но пристигаха много пари. И изведнъж се усети разликата. Долу барчето какво беше? И изведнъж започнаха ремонти за стотици хиляди левове. Това също е свързано с тези куфарчета с пари. Пример давам веднага – Луканов докара от САЩ 22 специалисти и от тук имаме някъде около 19, които са известни. Говоря за Тодор Вълчев, който беше шефа на БНБ, Димитър Иванов, професора, който сега дава в Лондон икономически съвети. Това са Христина Вучева, Иван Костов, Емил Хърсев. Това са хората, които участваха в плана  „Ран-Ът“  за унищожаване на българската държава. Този план работи и досега – смяна на обществения строй, смяна на банковата система, приватизиране на всяка цена на всички предприятия и т.н.
Това е единственият план, от който се крие само една точка. Той е от 24 глави, като 23-те са известни. Само 24 глава не е известна и тя се казва „Цената на прехода“, където е казано колко милона българи ще трябва да останат живи. Другите трябва да умрат.Това го знам от Георги Тамбуев, който е чел този доклад и казва : „Когато четох този доклад, косите ми настръхнаха. Не можех да повярвам, че има хора, които мислят по този начин – за унищожението на цели народи“. И аз мисля, че този план в момента си работи. Дали ще го изпълнява Иван Костов, дали ще го изпълнява Бойко Борисов или Станишев, това няма никакво значение. Просто те не могат да излязат от това русло. Единственият, който се опита да се противопостави на този план, колкото и странно да звучи, е Жан Виденов. Но веднага му спретнаха една външна и вътрешна икономическа афера. Тогава цената на долара се вдигна изключително много, появи се инфлация, бунтове и т.н. И той беше сменен. Не казвам, че той и партията му заслужават адмирации и уважение, но той се опита да действа срещу плана „Ран-Ът“.

Александрина Роканова

.

Невръстно момиче е струвало само 50 копейки – по-малко от цената на едно прасе или на стар кон

Съвременна Русия се превръща в своеобразен световен феномен – най-богата на природни ресурси територия е с бедно, маргинализиращо се население, което се разкапва от алкохолизъм и тежки патологични заболявания. Науката в тази страна е останала повече в полето на фантазията. От спомените за руската душевност и култура са останали само митове и образи на демони. Поривът за свобода и независимост се е трасформирал в 95% одобрение на режима на Владимир Путин. Имперското чувство, поддържано дори с кръв и насилие, се приема като еманиция на патриотизъм и родолюбие. Корените на тази съвременна руска катастрофа вероятно могат да бъдат обяснени с битието на тази територия само преди 150 – 200 година. Учените доказаха, че клетката има памет, а вероятно вековете, през които хората в Русия са продавани като добитък, е един от възможните отговори на днешната разруха.

Изследване на prometej.info разкрива една ужасяваща действителност, за която мълчеше великият СССР, мълчи и днешна Русия.

Преди повече от 150 години, през 1860 г., в Руската империя започва феодалната крепостническа реформа, свързана преди всичко с освобождението на крепостните селяни. Така процъфтяващата столетия практика да бъдат продавани в робство селяни е прекратена, с което се слага край на търговията с хора в Русия. Условията за покупка и продажба на роби и тяхната цена са се променяли много пъти. През 1782 г., например, невръстно момиче е струвало само 50 копейки – по-малко от цената на едно прасе или на стар кон. Най-скъпо се продавали готвачите, фризьорските и други занаятчии, както и момчета новобранци, като търговията с бъдещи войници се превръща в най-печелившия сегмент на пазар на роби.

Въпреки, че търговията с хора от началото на XIX век в Русия е често срещана и обичайна практика, тя е предизвиквала у просветените хора известно безпокойство и тревога. Да се откажат от крепостничеството, което е основната движеща сила на дворянското стопанство, е било обаче абсолютно невъзможно. Както състоятелността, така и тежестта на човек в обществото са се оценявали не толкова от ранга и служебните приходи, колкото от притежаваните акри земя и записаните крепостни, бедни души, които притежаваш. От друга страна, да гледаш и третираш селяните християни като добитък в очите на европейците е било архаична диващина. Затова, за да оправдаят своите примитивни привички руските изследователи измислят различни теории, с които

да оправдаят крепостничеството в Русия

Например М. Грибовски, доктор по право, както се подписва под своя трактат, посветен на любимеца на император Александър I – граф A. Аракчеев, лансира идея, според която руските благородници не могат да бъдат обвинени в диващина и търговия с роби. Той пише, че в Руската империя не се продавали души, нито хора. Предмет на сделката било задължението на човека да служи на своя господар, а безсмъртната му християнска душа нямала абсолютно никаква връзка с това.

В допълнение, същият този Грибовски дава и друго обяснение като обосновка на крепостничеството в Русия. Според него изпращането на малки деца в робство било проява на мъдрост от страна на неговата майка, която по този начин му давала възможност да укрепне физически и се развие умствено, предпазвайки го от неразумни действия и постъпки. Така че освобождаването на селяните от крепостничеството напълно се обезсмисля.

Именно това изконно и старо правило – да бъдат владени хората – е в основата на теорията на доктора за човешките права в Русия. В крайна сметка това, което са наследили от предците, е вече проверено и рационално, така че всеки опит за промяна – може да доведе до тежки последици. Грибовски изучава внимателно летописи и ръкописни източници за руските закони и право и установява, че от древни времена в Русия е имало търговия с роби, която включва предимно затворници и длъжници, хора изпаднали в несъстоятелност. В групата на последните, между другото, попадат и крадци, които не могат да възстановят откраднатото, както и волнонаемни работници, избягали от своите господари, неспособни да компенсират щетите, които са им причинили.

Ако затворниците са се превръщали в роби на силните на деня, то хората, обявени в несъстоятелност, са имали избор по какъв начин да си върнат дълговете. Има ли са избор да станат наемници за определен период от време, но са можели и да работят за господаря си толкова дълго, колкото му е необходимо, за изплатят дълга си. Често, обаче, неплатежоспособният длъжник се опитвал да се спазари с дворянина, като продавал в робство някой член на семейството си, обикновено – едно от своите деца.

Така броят на робите в стопанството на дворяните естествено се множали, като прилагали изкусно съществуващото тогава законодателство. Освен това всеки човек, който се ожени за робиня или омъжи за роб без разрешение или пък е купен от собственика, се превръща също в негов роб.

Но правилата, които важат за робите, наричани в последствие крепостни селяни, не се отнасят за селяните, които попадат в робство много по-късно. В продължение на много векове селяните земеделци могат свободно, а след това с известни ограничения да се местят от едно място на друго и по този начин да сменят местоживеенето си, както и земята, която обработват. Закрепостяването на селяните към определена земя има само по време на царуването на сина на Иван Грозни, Фьодор Иванович.

Според московският преподават проф. И. Беляев,

закрепостяването на селяните в Русия датира от 1591 г.

„като начин да бъдат облекчени селяните от задължителните държавни данъци“. Тогава те все още запазват своята автономност като членове на руското общество и единствено губят правото си да сменят местожителството си. Тази на пръв поглед малка промяна обаче отваря пътя на много сериозни промени в живота им на свободни хора особено през 17 век, довели до силно стесняване на правото им на собственост върху земята и личните им права. Постепенно земевладелците получават правото да местят селяните от една своя земя на друга, след това – да ги продават на други земевладелци заедно със земята и накрая – да продават само селяните си. Въпреки това не можем да говорим още за крепостничество, а за селяни, които имат право да ползват определена земя, съгласно закона за лицата и имуществото.

Пълното поробване на селяните и превръщането им в крепостни става в края на царуването на Петър I, по време на първото преброяване, направено в периода 1718-1727-година.

„Болестта на закрепостяването – пише проф Беляев – постепенното превръщане на селяните в крепостни, в началото върви бавно, но след първото преброяване всичко става прекалено бързо. Петър Велики от раз приравнява селяните от членове на руското общество в крепостни, ставайки частна собственост на техните господари. Няма съмнение, че Петър Велики с тази решителна мярка не е смятал да утвърждава робството в Русия, а напротив, желанието му е било чрез първите роби, които били лишени от частна собственост, да повиши финансовото благосъстояние на руското общество: той заповядва да впишат в общи списъци и крепостните селяни, и обикновените селяни, които да бъдат облагани с едни и същи данъци и военна повинност, и по този начин да се превърнат в равностойни данъкоплатци в руското общество. Но тази важна мярка, в основата на която било желанието да се излекува руското общество от болестта на крепостничеството, постигнала точно обратния резултат: превръщайки се в данъкоплатци на своите господари – помещиците, те стават пълни роби, лишени от право на собственост и всякакви други човешки права“.

Процесът продължава и при царуването на дъщерята на Петър I – императрица Елизабет:

„В резултат на това, при второто преброяване при управлението на Елизабет било приложено правилото всеки свободен човек, който не е успял да се запише в цех или професионална гилдия, да се запише към някое имение, което да му плаща данъците – продължава проф. Беляев. Така крепостничеството започва да придобива особено големи размери. То не се ограничава единствено до земевладелците, напротив, всеки благородник, макар и да не притежава собствена земя, е можел да има крепостни селяни, за които е бил задължен да плаща данъци на държавата. Въпреки това, по време на управлението на Елизабет крепостничеството все още не е напълно развито.

Истинският пазар за роби в Руската империя се създава едва след смъртта на дъщерята на Петър Първи.

Според проф. Беляев развитието на крепостното право и превръщането на селяните в крепостни, в частна собственост става при Петър Трети и Екатерина Втора, когато излиза Манифестът от 18 февруари 1762 година и е подписана грамота до дворянството от 21 април 1785 година, според които благородници са освободени от задължителна държавна служба, като заедно с това получават правото за придобиване на недвижими поземлени имоти и крепостни селяни, които стават тяхна собственост. С други постановления на Екатерина Втора селяните са поставени в пълна и неограничена зависимост от страна на господарите им, губейки дори право да подават жалби срещу потисничеството, с други думи – законът по никакъв начин не защитава крепостните, а напротив – дава неограничени права, стигащи до произвол, на господарите им.

Ето какво струва един крепостен 

по това време, пише акад. Ключевский.

„При царуването на Екатерина, а дори и преди нея започва да се развива търговията с крепостни души със земя и без земя; цените били твърди или държавни, и свободни или дворянски. В началото на царуването на Екатерина, когато се купували цели села – един селянин заедно със земята се оценявал на 30 рубли. Със създаването на банки, които отпускали вече кредити, през 1786 г., цената на една душа се повишила до 80 рубли, въпреки че, ако имението било заложена, цената падала до 40 рубли. В края на царуването на Екатерина трудно можело да се купят имоти по-евтино от 100 рубли за една душа. При продажбата на здрав работник, когото купували като новобранец, в началото плащали по 120 рубли, докато в края на царуването на Екатерина той вече струвал цели 400 рубли.“

Точна информация за цената на селяните от времето на Екатерина е запазена в един опис от онова време. През 1782, по искане на началник втори ранг Пьотр Андреевич Борноволоков е направен опис на имуществото на неговия неплатежоспособен длъжник – капитан Иван Зиновиев. Чиновници щателно са описали и оценили всичко, което той е притежавал – от старото и запуснато имение, до прибори, домашни животни и крепостните селяни.

„В област Чукломска, в енорията на Великая пустиня, в половината имение на Малцов …налични домашни животни: скопен жребец, много стар, оценен на 2 рубли; скопен пъстър кон на 12 години, оценен на 1 рубла и 80 копейки; скопен пъстър кон на 9 години – 2 рубли и 25 копейки; червен кон на 5 години – 3 рубли и 50 копейки; кобила Равен, много стара – 75 копейки; пъстра кобила, много стара – 95 копейки. Говеда : 6 крави, всяка по 2 рубли и 10 копейки, оценени общо на 12 рубли и 60 копейки; 7 телета, всяко по 25 копейки, оценени общо на 1 рубла и 75 копейки; 10 овце, по 40 копейки за всяка, оценени общо на 10 рубли; 9 прасета, всяка по 20 копейки, оценени общо на 1 рубла и 80 копейки. Птици: 3 гъски, оценени на 75 копейки; 2 индийски пилета и един петел, оценени на 75 копейки; 2 патици и 1 паток, всяка по 7 копейки; 15 пилета и 2 петела, всяко от 2 копейки. и половина, оценени общо на 45.5 копейки.“

Още по-любопитни са данните, които изнася капитан Иван Иванов Зиновиев, направил подробен списък как се продават душите на крепостните селяните в енория Великая пустиня.

„В тази енория живеят крепостните селяни: Леонти Никитин – на 40 години, оценен на 30 рубли. Съпругата му Марина Степанова – на 25 година, оценена на 10 рубли. Юфим Осипов – на 23 години, оценен на 40 рубли. Съпругата му Марина Дементиева – на 30 години, оценена на 8 рубли. Техните деца: син Гориян – на 4 години, оценен на 5 рубли, дъщеря Василиса –

момиче на 9 години, оценено на 3 рубли

Матрона – на една година, оценена на 50 копейки, Федор – на 20 години, оценен на 45 рубли. Кузма, несемеен, на 17 години, оценен на 36 рубли. Дете на Дементиева. Съпругата на Федор . Хения, на 20 години, оценена на 11 рубли, дъщеря им – Катерина, на 2 години, оценена на 1 рубла и 10 копейки. Взет под наем от област Ерофейкова – Иван Фомин, несемеен, на 20 години, оценен на 48 рубли. Момичето Прасковия Афанасиева, на 17 години, оценена на 9 рубли.“

Потресаващи данни са изнесени и за други енории в Русия по това време.

Фактът, че душите на крепостните се продавали на толкова ниски цени може би се дължи на западането както на областите, така и на градовете по времето на Екатерина Втора. Очевидно подобни порядки са съществували във всички затънтени области във вътрешността на Русия. В столицата и големите градове, където имало вече съсредоточен голям капитал, крепостните селяни се продавали много по-скъпо. Тяхната цена била в непосредствена зависимост от ситуацията на пазара, от една страна, и от друга – от потребителското търсене.

Така например много скъпо, за няколко хиляди рубли, са били оценявани квалифицираните готвачи. За опитен коафьор със фризьорски салон са броили не по-малко от хиляда рубли. Съвсем друго нещо били селяните, склонни да търгуват. Собствениците поемали техните значителни данъци, като някои от тези мъже им донасяли от търговия приходи не по-малки от тези, които им носел един голям имот. Един от тези смелчаци дори споделял, че състоянието му на крепостен не само, че не го потискало, но също така помагало в бизнеса му. А за благоприличните джентълмени с големи връзки това служило като добро покритие срещу атаките на еснафската бюрокрация. Но когато данъците станали непосилно тежки за него, поглъщайки огромни средства и трудности в търговските му дела, и крепостният поискал да си откупи свободата си срещу 5 000 рубли, най-често получавал отговор:“Не си го и помисляй, просто забрави“. Историята с търговия на хора познава случаи, в които крепостни селяни са били готови да плащат баснословни суми, от порядъка на 25 000 рубли, за да откупят себе си и семействата си.

Мемоаристи споменават, че по-късно пазарът на човешки души бил разделен – на домашна търговия и търговия по панаирите.

С възкачването на Александър I на престола в търговията с хора започнали да се налагат някои ограничения. Така, например, през 1801 г., императорът забранил да се публикуват реклами във вестниците, че се продават хора. Но рекламодатели веднага изнамерили друг начин да го правят: в рекламите започнали да пишат, че се предлагат крепостни под наем. През 1808 г. вече е била прекратена практиката да се продават хора на панаирите.

Допълнителни ограничения били въведени по времето на Николай I. През 1833 г. е било забранено да се разделят семейства, ако те се продават. Тогава излиза и забраната безимотни благородници да си купуват крепостни селяни. А през 1847 г., селяните получили правото да откупуват свободата си, ако техният притежател е фалирал.

Без значение колко се е променяла ситуацията в Русия, нито как са се променяли законите за продажба на крепостни селяни и цената им, в един сегмент руският пазар на хора остава непроменен, а търсенето на жива сила не секва – търговията с новобранци. Това съвпада с времето, когато имало нужда от нови попълнения в армията.

Този бизнес с наемниците или както ги наричат тогава – новобранците, не загинал дори след премахването на крепостничеството, с което се слага край на трафика с хора. Търговията с новобранци продължава до въвеждането на задължителна военна служба през 1874 година.

faktor.bg

.

Маскирани като добитък селяни ловят бунтовници през 1876 г.

Cамо робството може да обърне човека в животно. След пет столетия тегло много българи стават говеда. Като героя на Кафка, който се събужда хлебарка. Нашата метаморфоза обаче е в буквалния смисъл на думата!

След разгрома на Априлското въстание и Ботевата чета през 1876 г. е проведена мащабна предателска операция. Маскирани като добитък селяни ловят пръснатите из планината бунтовници.

С хлопки и звънци на кръста дрънчат по чукарите

Един се прави на вол, друг до него е крава. Обезумелите от глад комити ги намират по звука. В кошарите и мандрите нарочно няма храна. Това кара гладните да пращат чобаните до близките села. Онези се връщат с потери.

За да не стават грешки, издайниците са с остригани глави. Късите прически ги отличават от рошавите и брадясали поборници. Така акцията влиза в историята като операция “Стригана глава”.

“Като вървяхме из гората – разказва Никола Обретенов, – чухме звънци, но не виждахме говеда. Когато те ни съгледаха, вирнаха опашки и отидоха из гората. Веднага уловихме говедаря и го запитахме – има ли потеря? Каза, че няма. Има ли хляб? Няма, но колибата е насреща, там има хляб, брашно, сирене, мляко. Но тъкмо казваше това, чухме, че изгърмя залп…”

Още първата пушка пука заради нашенски Юда

Казват, че от шумата на Оборище излязла черна змия, която искала да клъвне Ненко Терзийски. Отровните твари обаче не хапят говеда!

На съзаклятническия форум Ненко е делегат от пазарджишкото село Балдево. Бил неспокоен. “Ами ако някой измежду нас отиде и предаде на турците, че българите се готвят да въстанат, то какво има да стане?”, питал се той и правилно отговарял: “Голяма награда ще да даде правителството на тоя човек, но и той не може живя между българите.”

За да не го изпреварят, Ненко хуква от Оборище към Пазарджик и изпява всичко пред Али бей. Телеграфът почва да щрака в Пловдив, Одрин и Стамбул. Един отряд чалми иде в Копривщица да арестува водачите на въстанието. Така първата пушка подранява на 20 април вместо на уговорения 1 май.

След погрома неколцина бунтовници влизат в кошарата на някакъв турчин

“Ага, виждаш работата в що се състои, ние сме комити като две и две четири, но от вас не искаме друго нищо освен хляб”, казват му изгладнелите.

Османлията пъргаво вари кафе и се разпорежда за ядене.

На тръгване нашите се бъркат да му платят, но той отказва – бил изпълнил закона на гостоприемството. За капак сочи на бегълците откъде да минат, та да заобиколят башибозука.

“Българите не постъпяха така. Освен предателството, ако някой измежду тях се намереше по-добър, той питаше най-напред колко пари ще му заплатим за труда”, твърдят Никола Обретенов и Сава Пенев. “При разказа на двамата приятели аз ще да прибавя това, че не познавам ни едного бунтовника, който да не е бил издаден от българи”, свидетелства Захари Стоянов.

Българин иска засада, османлията се дърпа

През май 1876 г. овчарят Трифон Семов полага титанични усилия да предаде трима въстаници. Клетниците първо се крият в кошара на негови роднини, после се мушкат в пещерата Топлата дупка. Трифон им обещава да ги прекара през Искъра до софийското село Оплетня. Целта му е да ги предаде.

Трифон търси ортаци, но селските първенци отказват да участват в черното дело. Тогава издайникът отива при бюлюкбашията. “Кажи им да бягат”, маха с ръка онзи.

Той е пренаситен от жестокости, а и не иска да рискува живота на хората си. Чобанинът обаче заплашва, че ще се оплаче във Враца. Поставен натясно, правоверният скланя да устрои засада.

Докато вървят към лобното място, единият беглец усеща измамата. “Трифоне, мирише ми на турски тютюн”, рекъл той.

В този миг гръмват шишанетата

Провидението спасява юнаците, прострелян пада предателят. Забравил е да си остриже главата!

Друг случай.

Отрядът на Димитър Икономов среща голобрадо овчарче. Дават му няколко жълтици да ги води. Подир малко момъкът спира: “Ако ми дадете още пари, ще ви водя, ако ли не, ще ви оставя.”

Броят му, но крънкането продължава по целия път. “Дайте още”, протяга ръка чобанчето. С него вече се е случила метаморфозата на Кафка.

Най-сетне групата е обградена в една воденица. “Заедно с турците и черкезите бяха дошли и българи, които ни придумваха да се предадем и да не се бием”, разказва Икономов.

Свинар предава Бенковски с народна песен

На Вълю Стоилов се пада честта да води през Тетевенския Балкан Георги Бенковски. Свинарят с прозвище Мечката храбро крачи и пее хайдушката “Янкина буля думаше…”

Хората на Бенковски се чудят защо е толкоз весел. Не подозират, че това е уговорен сигнал с хайката. Упътвани от гласовития, турците сколасват да построят ново мостче и да го хванат на мушка.

На 12 май 1876 г. групата приближава засадата. Понеже са пръснати и оловото може да пропусне някого, Вълю ги спира, преди да минат реката. “Хайде сега по-скоричко, дръжте се един от други да не паднете през мостенцето, па се не бойте вече”, упътва ги той. Сетне се хвърля по корем в храстите.

Очевидецът Захари Стоянов пише:

“Докато се готвех да попитам защо старецът се влече по земята, устата ми се заслюнчиха, езикът ми засъхна на гърлото. Около двадесет и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоре ни и куршумите бръмнаха около ни като пчели…”

Ботевият четник Димитър Ночев става жертва на най-срамното предателство. Той успява да се добере до родния Пирдоп. Обажда се на вуйчо си. Онзи му отказва хляб и убежище, но все пак не го издава.

През комшийските дворища момъкът се прехвърля у дома. Скрива се в плевнята, където брат му Гошан тайно го храни.

Бащата забелязва, че хлябът подозрително чезне

Притиска Гошан и той му открива конспирацията. Пирдопският краевед Методи Стоянов пише:

“Хитрият старец се преструва, че дохождането на сина му е приятно и казва Димитру да слезе от локуната (плевнята) и се скрие в зимника, където щяло да му е по-хубаво. Щом видял бунтовника в зимника, бащата заключва вратата и отива да го предаде в конака.”

Димитър Ночев е осъден на смърт, по-късно е амнистиран.

Съдбата на предателите е различна. След Освобождението дядо Вълю се разкайва. “Простете ме, сбърках!”, повтаря той пред Захари Стоянов. За да успокои съвестта си, Мечката обещава всяка събота да пали свещ на лобното място на Георги Бенковски.

Предателят Ненко Терзийски е обезсмъртен на паметника в Оборище

На прочутия монумент името му е редом с всички участници в революционното събрание през 1876 г. Така пирамидата събира в едно героика и предателство.

По-късно грешката се разбира и възмутени туристи почват да трият буквите.

Името на Ненко обаче е изсечено дълбоко в гранита и все още личи.

Захари Стоянов пише, че всички бунтовници са издадени от българи.

Христо Ботев:

“И аз съм дошъл

народ да освобождавам!”

1200 гроша плащат четници, за да бъдат погубени

На 20 май 1876 г. четата на Христо Ботев осъмва на върха Таушаница. Слиза в Лесков дол да почине и се нахрани. Мъжете теглят ножа на няколко шилета от кошарата на Димитър Мазната и ги слагат на огъня.

В този момент запъхтян се появява чобанинът. “Хайде платете ми шилетата, защото потерята наближава!”, вика той. “И аз съм дошъл народ да освобождавам!”, възкликва Ботев и нарежда да му броят три наполеона.

По пътя към своята голгота войводата среща не масов героизъм, а предателства и тънки сметки за всеки грош.

Първото разплащане става с един козлодуйчанин. Той е потънал в сълзи. “Попита го войводата защо плаче – разказва четникът Атанас Свещаров. Защото ми се уби волът”, стене клетникът. Докато дружината стреляла по врага, заблуден куршум повалил добичето. “Тогава Ботев извади 8 лири турски, та му плати вола”, документира Свещаров. Сетне Ботев дава 1 лира на циганин за два крадени коня. Той поне не е българин.

На 17 май четата влиза в село Бутан. Тук дори няма на кого да се плати. “Като минавахме през селото – разказва Йордан Йорданов-Инджето, – не можахме да видим да се мерне жива мъжка душа освен няколко бабички, които ни посрещнаха да ни кажат “Добре дошли!”.

Захари Стоянов коментира: “Тая студенина от страна на населението, тая подигравка, така да кажем, да дойдеш с живота си да се жертваш за някого си, а тоя някой си да не иска да те погледне, е обстоятелство повече от убийство. Впечатлителната и наблюдателна натура на войводата била най-много поразена и поколебана. Той се смеел, напрягал се да покаже, че е весел, че нищо не забележва, но нима той е от ония хора, които да можат да скриват чувствата?”.

Чувствата, които бушуват у Ботев, са олимпийски гняв и гибелно отчаяние. Той не може да приеме, че е възможно такова малодушие. Нервите му не издържат.

Вдига пушката и взема на мушка един селянин

Един от онези, които робството е обърнало в говеда. Преди да дръпне спусъка, Никола Кючуков го спира: “Стой, не бързай! Работата се разбра. Не са виновни. Вината е другаде, а нам свещен дълг ни е да оставим името си славно.”

Вече след разгрома оцелелите плащат, за да бъдат погубени. Четирима юнаци изпразват кесиите си пред овчари от Челопек. “Тия пари били толкова, щото българите селяни, които били пак четирима души, разделили си по 300 гроша”, изчислява Захари Стоянов.

Сделката е да ги преведат до Сърбия. Вместо към границата обаче нашите юди тръгват към пещерата Голямата яма. Тя е дълбока 40 метра.

“До тая яма били водени нашите четирима мъченици, около нея близо били седнали те, без да я съгледат в тъмнината, тук ги бутнали техните свирепи водачи братя българи!”, описва злодеянието Захари.

24chasa.bg

.

Арнолд Тойнби, из “Изследване на историята. Възникване и развитие на цивилизациите”

Общият характер на робовладелческото царско семейство на османците се вижда в следния откъс от едно блестящо изследване на американски учен (има предвид Lybyer, A.H. The Government of the Ottoman Empire in the Time of Suleiman the Magnificent – бел. ред.).
Османските управляващи институции включват султана и семейството му, офицерите в дома му, изпълнителите в правителството, постоянната армия от кавалерия и пехота, многобройни млади хора, обучени да служат в армията, съда и правителството. Тези хора държат меча, перото и скиптъра. Те водят цялото управление извън простото правосъдие в случаи, установени от свещения закон, и някои ограничени функции, предоставени на поданици и немюсюлмански групи чужденци. Най-ярките и характерни черти набези институции са, първо, че с малки изключения всички в тях са родени от родители християни или техни синове; второ, че почти всеки член на институциите влиза в тях като роб на султана и цял живот остава роб на султана — без значение какво богатство, власт и величие може да постигне… Султанското семейство може да бъде включено в тази група роби, защото майките на децата на султана са били роби. Сам султанът е син на роб. Много преди времето на Сюлейман султаните престават да си вземат булки с царска кръв или да наричат майките на децата си съпруги. Османската система съзнателно, взема роби и ги прави държавни министри. Взема момчета от кошарата или обора и ги прави царедворци и съпрузи на принцеси. Взема млади хора, чиито предшественици са носили християнски имена векове наред, и ги прави управници в най-великата от мюсюлманските държави, прави ги войници и генерали в непобедимите армии, чиято главна радост е да свалят кръста и да издигнат полумесеца. С пълно безразличие към основните обичаи, представляващи човешката природа, както и на религиозните и социални предразсъдъци, за които се смята, че са дълбоки като живота, османската система отнема завинаги деца от родителите им, не позволява грижи за семейството през целия им съзнателен живот, разрешава им да имат собственост, но не им обещава, че синовете и дъщерите им ще се възползват от техния успех и тяхната жертва, издига ги и ги понижава без оглед на предшественици или минали заслуги, втълпява им непознати закон, морал и религия, кара ги завинаги да съзнават, че над главата им виси меч, който във всеки момент може да сложи край на блестяща кариера по несравнимия път на човешка слава.
Изключването от управлението на родените свободни османски аристократи — което изглежда най-странната част от системата, — се оправдава от резултатите. Защото когато свободните мюсюлмани накрая си пробиват път в двореца, в последните години на властта на Сюлейман, системата започва да се разпада и Османската империя тръгва към упадъка си.
Докато системата е ненакърнена, за армията се набират войници от различни неверници — някои са пленени във войни отвъд границите, други са купени на робския пазар, трети идват като доброволци. От самата империя периодично идват набори деца. След това новобранците получават широко образование с подбор и специализация на всеки етап. Дисциплината е сурова, наказанията — жестоки, а от друга страна, съзнателно и непрекъснато се разпалва амбицията им. Всяко момче, влязло в робовладелческата система на османския падишах, съзнава, че е потенциален велик везир и че перспективите му зависят от уменията му в обучението. (…)
В крайна сметка системата изчезва, защото всеки напористо иска да има дял в даваните от нея привилегии. Към края на XVI в. на християнската ера приемането в корпуса на еничарите е открито за всички свободни мюсюлмани освен негрите. Числеността му се увеличава, дисциплината и ефикасността се влошават. Към средата на XVII в. тези човешки хрътки са се „върнали към природата“, като се превръщат във вълци, които измъчват човешкото стадо на падишаха, вместо да го следят и да го държат в ред. Покореното население от православни християни се чувства измамено от „пакс отоманика“, който първоначално го е примирило с османското робство. В голямата война от 1682–1699 г. между Османската империя и силите на западното християнство — война, завършила с първата от поредица загуби на османска територия, продължили до 1922 г., — превъзходството в дисциплината и ефикасността окончателно преминават от османците към западния лагер. (…)
Колкото до самото робовладелство, то е безмилостно премахнато — справедлива съдба за хрътката, сбъркала пътя и започнала да тормози овцете, от Махмуд II през 1826 г., в средата на гръцко-турската война, петнадесет години след като аналогичната институция на мамелюците е премахната от египетския Мехмед Али, на думи негов поданик, понякога съюзник и понякога съперник.

v-razgovor.com