… Винаги ми се е струвало, че у нас ние изразяваме капка истина с море от думи, така че само Дяволът знае какво точно сме искали да кажем. Колко пъти словесното наводнение помага и удавя истината, заради която сме почнали да приказваме. Колко пъти в процеса на говорене нещата се сменят. Колко пъти започваме да критикуваме, за да завършим с раболепно хвалебствие. Колко пъти нашето обвинение се превръща магически в оправдание. Колко пъти в процеса на изразяване на истината ние снишаваме гласа си, не толкова от страх, колкото от чувството, че няма смисъл да се казва. Години наред ние свикнахме да носим нашите истини дълбоко заключени в нас, да не им позволяваме да излязат, да укротяваме, ние, буйните, от тях да оставяме най-опасните да изтлеят и умрат. И само понякога, в миг на пиянско откровение или внезапна експлозия да отключим желязната врата на автоцензурата и безотговорно да излеем нещо от онова, което отдавна се е насъбрало. И след този акт на импулсивен героизъм ние треперим дълго време от разкаяние и страх. Но дори и когато имаме възможност, дори когато (много рядко) сме поканени да кажем мнението си, и когато съществува рядката възможност истината да бъде изразена и разбрана, тогава инстинктът за самосъхранение безславно ни тласка по пътищата на заобикалките, уклончивите, преобмислени мнения, в създаване на мъглата, чрез която винаги можем да се измъкнем…
… Има нещо дълбоко порочно и подло в това да смятаме за враг всеки, който не мисли като нас. Знам, че понякога е твърде неприятно, че хората не мислят като нас, че често пъти човек остава сам в позициите, които отстоява, но толкова по-великолепно е, когато другите дойдат при нас чрез собственото си убеждение, а не защото са принудени. От човешката душевност до свободата на мисълта има една голяма крачка, от свободата на мисълта до свободата на словото – още една, по-голяма крачка, а и от свободата на словото до свободата на действието – трета още по-голяма крачка. Така че свободата всъщност е трикратен скок, който иска духовна сила.
Но ако за обикновения гражданин свободата да казва какво мисли е естествена, първична необходимост, то за онези, които претендират да са духовен елит на един народ, за писатели, за журналисти, дейци на изкуството, тя е абсолютна необходимост…
… Нека най-дебело и най-категорично подчертаем, че в това отношение между мен (и хората като мен тук) и пишещите другари оттатък има две огромни разлики: ПЪРВАТА Е: Че никой до ден-днешен нито в „Дойче веле“, нито където и да е ми е казал какво да пиша и каква позиция да заема, както никой не си е позволил да поправи и измени съдържанието на това, което казвам. Сигурно много пъти съм казвал дълбоко субективни неща, сигурно много пъти позицията ми е била съвсем различна от позицията на съответната страна, сигурно много пъти съм се увличал, но ВСЕКИ ПЪТ съм бил аз самият! Било е моето собствено честно и искрено мнение. Онези от вас, които слушат предаванията, са чули колко пъти мненията ми са далече от тези на важни, авторитетни и мастити личности. Следователно мога само да бъда щастлив, че „Дойче веле“ ми е дало възможността да казвам това, което мисля. Що се отнася до заплащането, то е много далеч от специалните хонорарни тарифи, по които се плащат известни автори у нас, още по-далече от всякакви привилегии и властни позиции. На мен и на всички като мен се плаща точно толкова, колкото се плаща на всеки обикновен сътрудник. И никой никога досега не ми е предложил пари или каквото и да е, за да напиша статия против или за когото и да е. Никой до ден-днешен не е дошъл да ми предложи да се присъединя към някаква специална организация, зад която стои някакъв богат фонд, който да финансира някаква специална дейност, каквито за нещастие у нас доста ги има. Така че нека отдам дължимото на измислиците, които хора със съмнителни съвести у нас разпространяват за небивали потоци от пари. Никой не плаща повече, отколкото се плаща у нас! Нещо повече – за правото да казвам това, което мисля, трябваше, както всеки друг, да заплатя с горчивината на принудителна раздяла с хора и неща, които съм обичал и обичам…
Текстът се публикува със съкращения. Излъчен е по радио „Дойче веле“.
Какво е общото между бившия германски министър на отбраната Карл-Теодор цу Гутенберг и поп-изпълнителите? Плагиатството, разбира се! Рецептата за бърз успех гласи: копирайте без граници, но ангажирайте добри адвокати!
Карл-Теодор цу Гутенберг е върл фен на AC/DC. Логично! Те, подобно на министъра плагиатор, са заклети „преписвачи“. Само че рокаджиите копират не другиго, а себе си, верни на мотото „Защо са ни нови ритми, щом старите се продават толкова добре?“.
Не всички музиканти обаче използват мелодии от свои собствени стари парчета в желанието си да произведат следващия хит номер 1. Надали в някой друг бранш се краде, копира и плагиатства толкова много, колкото в музикалния. Капанът между вдъхновението и копирането е широко отворен и остро назъбен, и немалко поп-изпълнители са попадали в него.
Мадона, Майкъл Джексън и сие
Джордж Харисън е най-известният плагиатор в историята на музиката. Той трябваше да изплати обезщетение в размер на 1,6 милиона долара, защото най-големият му соло хит „My sweet Lord“ приличал твърде много на песента на американската група The Chiffons „He´s so fine“.
Поп-иконата Мадона също се оказа плагиатор. През 2005 година белгиецът Салваторе Акуавива, автор на песента „Ma Vie Fout L’camp“, обвини Мадона, че за своя хит „Frozen“ от 1998 тя е откраднала части от неговата песен, писана години преди да се появи албумът й, включващ въпросният й хит. Белгийският съд отсече тогава: „Мадона е виновна. Тя е откраднала част от песента, т.е. четири акорда, без да промени нещо в нея.“ последиците за изпълнителката: солена глоба и забрана за продажбата на сингъла в Белгия.
От Белгия си изпати и Майкъл Джексън. През 2007 година той бе осъден от белгийските братя близнаци Дани и Еди ван Пасел, композирали песента „If We Can Start All Over“, от която, според тях, кралят на поп-музиката се „обслужил“ за създаването на хита „We are not alone“. Всъщност, не Майкъл Джексън излиза лъжец, а продуцентът и певец R. Kelly, който твърди, че е композирал „We are not alone“.
И на легендарните Бийтълс не им пестят обвиненията в плагиатство. За „Yesterday“ се твърди, че била адаптация на неаполитанската народна мелодия „Piccere“. Нищо чудно тогава, че и германската изпълнителка Лена Майер-Ландрут бе обвинена от България, че парчето й „Satellite“, спечелило миналогодишния конкурс на Евровизия, копира част от песничката на българския Сънчо „Лека нощ, деца!“.
Забравете стремежа към творческа оригиналност!
Не случайно нападките засягат най-често мелодиите, превърнали се в световни хитове. Все пак при „музикалните издънки“ размерите на обезщетенията биха били твърде малки. Главоболията около повдигане на обвинения надали биха си заслужавали…
Британските музиканти Бил Друмонд и Джими Каути подхождат особено оригинално към темата. Те обобщават своите наблюдения, свързани с плагиатството в музикалния бранш, в книгата си „The KLF – въведение в плагиатството. Прекият път към хит номер 1“. Създадената от тях банда The KLF (съкращение от Kopyright Liberation Front или също Kings of Low Frequency) успява за една седмица да превземе британските музикални класации с песента „Doctor in The Tardis“, сглобена от различни световни и британски хитове. Съветът на британското креативно дуо: „Крадете колкото се може повече от предишни хитове. Така успехът ви е гарантиран! Можете да се откажете от стремежа си към творческа оригиналност, но в никакъв случай от адвокатите си и данъчните съветници!“.
Чета съжденията на едно розово, пухкаво прасенце, което явно се изживява, като някакъв майстор на перото, а всъщност е един посредствен поръчков драскач и не вярвам на очите си, как е възможна подобна наглост. Всъщност подобните нему креатури, какво ли не правят за пари, та той за какъв Дявол да се смущава…
Та на вонящият нечистоплътник, „журналиста“ Ал. Симов от вестник „Дума“ (къде иначе) бих припомнил, че ‚буржоазията‘ беше избита от „народната власт“ без съд и присъда на 09.09.1944, а малкото които успяха да оцелеят през първата кръвопролитна седмица на беззаконието, послужиха по-късно за угояване на прасетата по Лагерите на смъртта…
Някоя и друга тяхна издънка, запазила се жива единствено благодарение на крехката си детска възраст, беше в продължение на 45 год. така психически тормозена и унижавана, че сега по-скоро мяза на клошар, отколкото на буржоа. Трагично, но факт.
.
В наши дни, поради физическа липса на наследствено буржоазно общество, хората които са за отстраняването на този Монумент на позора (окупаторът с шмайзер), са съвсем обикновени демократи от всички граждански прослойки. Достойно за отбелязване е, че някои от бившите агенти на ДС имаха смелостта и доблестта да признаят грешките си в миналото и да се помъчат да измият позора, тежащ им на съвестта. Постъпка достойна за уважение, все пак. За съжаление такива хора се броят на пръсти.
.
Но пак аз, като непоправим оптимист се надявам на младото (необременено от интриги и позорни сделки с комунистите и репресивния им апарат – ДС, заради лично оцеляване) поколение, което расте сравнително свободно, мислещо и креативно, като се надявам с времето, постепенно то да се организира до една критична маса, която окончателно да помете, цялата тази воняща клоака, която стария обществен строй ни завеща.
Тинк танковете в България са блокиращи ензими, които не допускат друг тип мнение до масовото съзнание, смята авторката на бестселъра „Експертите на прехода“
Георги Георгиев
„Не е толкова страшно да вмениш някаква идея на обществото. По-страшно е да го изключиш“ „Пазарът на проектите, интелектуалният пазар не е свободен пазар“
ДОСТЕНА ЛАВЕРН е родена в Пловдив. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури, а след това и американския колеж „Гладстоун“ в Портланд, САЩ. Магистър по съвременна история и доктор по политическа антропология от Академията за социални изследвания в Париж. Живее в Страсбург. Журналист е в списанието за култура на френския всекидневник „Ле Дерниер Нувел д’Алзас“. Президент е на Националния делфийски комитет във Франция, програмен директор на няколко международни програми и фестивали за литература.
– Как ви звучи словосъчетанието „деца соросчета“?
– „Децата на Сорос“. Да, така се нарича една от главите в книгата. Смисълът е, че фондацията на Джордж Сорос е мястото на зараждането на много от организациите, с които се занимавам. Американската агенция за международно развитие (USAID) и Сорос са двата основни донора на българските тинк танкове или неправителствени организации, с които аз се занимавам в тази книга. „Деца на Сорос“ има не само в България, има ги и на много други места, в които са създадени фондации на Сорос. Те са не само експерти в тинк танкове, те са и хора, които се занимават с наука, с изкуство, с литература. Литературно-културните среди от 90-те години вече нямаха държавно финансиране и всъщност Сорос беше един от основните донори, които формираха определени интелектуално-артистични кръгове.
– Как се получава този механизъм на изтеглянето на държавата от областта на обществените науки, на формиране на идеи и замяната на държавното присъствие с частно такова и по-скоро с външно присъствие?
– Една от основните тези на тази книга е, че т.нар. преход не тече само в източните страни, а и на Запад. Изтеглянето на държавното финансиране от обществените сфери на образование, на науката и изкуството е процес, който засяга цяла Европа.
– Не е ли започнал по-рано на Запад?
– Не съвсем, като това е най-интересното. В много отношения източните и балканските страни са авангард на процесите, които се случват през 90-те години на XX век и през първото десетилетие на новото столетие – както по отношение на политиката спрямо малцинствата, така и спрямо стратегическите сфери и предприятия. Ние сме един вид лаборатория, както е например Гърция по отношение на драстичните мерки за „борба“ с финансовата криза.
Но да се върнем на предишния въпрос. В България тези финансирания (на обществената сфера) чрез организациите на гражданското общество са външни. Докато на Запад, особено в САЩ, те са най-вече частно-корпоративни или дори държавни. Трябва обаче да отбележа, чe през последните години във Франция също се наблюдава и външно финансиране на тинк танкове. В България по стечение на обстоятелствата финансирането на тинк танковете е външно, дори в началото 100% външно, най-вече с американски произход. Говорим за „Отворено общество“, USAID, но и за цялата плеяда фондации, създадени през 80-те години в Америка около Националната фондация за демокрация (NED): „Фрийдъм хаус“, Международния републикански институт и т.н., които действат в общо поле, свързано с външнополитическите интереси на САЩ и на определени икономически кръгове. След 80-те години това са не толкова кръгове на индустриалния, колкото на финансовия капитал. Именно Джордж Сорос е продукт на тази трансформация на филантропите на индустриалния капитал в един нов вид филантропски организации, свързани с финансовия капитал.
– Имат ли рождена дата спонсорите на българските тинк танкове? Твърди се, че те водят началото си от 80-те години на XX век и че появата им е свързана с т.нар. неоконсервативна революция.
– Неоконсервативната революция действително продуцира създаването на определен тип организации като тези, за които говорих преди малко – NED, „Фрийдъм хаус“, Националния републикански институт и т.н. Те са плод на сложни процеси на сливане на различни интелектуално-политически кръгове, на тяхното трансформиране, в тях присъстват както икономисти от Световната банка и Чикагската школа, така и бивши троцкисти, т.нар. десни болшевики. САЩ финансират както леви, така и десни тинк танкове, например в Чили, за да се оформи т.нар. ляво-десен минимален либерален консенсус. Затова е и интересен феноменът тинк танк, защото той е институционален механизъм за продуцирането на ляво-десен консенсус. Той не е само идеологически стожер на неолиберализма, а е по-скоро внедряване на определен тип организация на политико-интелектуалното пространство, където се преплитат международни организации, политически и академичен елит и неправителствен сектор.
– С каква цел?
– Целта е размиването на границите между обществените и частните, националните и наднационалните интереси и създаването на сиви зони, където държавни фигури действат от името на частни институции и обратното. Получава се много непрозрачна сфера, в която е трудно човек да ги идентифицира, да определи тези интереси и да реагира – било в интелектуален дебат, било то по политически начин чрез урната, и да упражнява обществен контрол.
– От друга страна, тези хора твърдят, че се борят за прозрачност в държавната сфера, за повече граждански контрол?
– Узурпирането на термина „граждански контрол“ в случая служи именно на такъв интерес. Т.е. да наричаме нещото по начин, по който всъщност му изземваме същността. Като се говори за наличието на граждански контрол, такъв като че ли се заявява в публичното пространство като истински съществуващ. Всъщност той не съществува.
– Излиза, че тези тинк танкове или неправителствени организации, създадени у нас с външна помощ, узурпират дадени понятия като „борба с корупцията“, „свобода на словото“, „развитие на гражданското общество“ и после ги използват. С каква цел? Те се представят като носители на тези ценности, като техни изразители, те се представят като хората, които знаят как най-добре и правилно могат да бъдат реализирани, но с каква цел?
– Целта е да се изземат тези функции и никой друг да не може да бъде представител на тези функции.
– Но какво им носи това? С користна цел ли се прави? Грубо казано, печелят ли пари от това нещо?
– Вижте, за разлика от академичната общност, тинк танковете имат достъп до финансови ресурси, за които академията изобщо не може да мечтае. Хората от този сектор се възползват от тези съществени ресурси и поради това те стават един вид лидери на мрежи на проекти, в които се включват и академичните институции, но по определени линии и наложени условия. Те имат определен достъп до методи и терминологии на изследвания, които поради тази финансова причина биват налагани на традиционно академични среди, задушени от липсата на такива средства.
– Външното финансиране на неправителствените организации, за които говорите в книгата, в каква степен определя техните цели и задачи в България? Доколко се реализира поговорката „Който плаща, той и поръчва музиката“?
– Тук дебатът е огромен. Става дума за един вид преговори между локалните изразители на глобалното, каквито са тези неправителствени организации, и спуснатите им отгоре парадигми. Има пространство за преговори, но аз като изследовател смятам, че то е изключително стеснено. Много изследователи коментират, че те не успяват да откликнат на проблематиката, която е тук, а по-скоро налагат схеми отвън.
– „Странното преоткриване на корупцията“ сред тях ли е?
– Цитирате Иван Кръстев, който съм цитирала в книгата. Действително в тази статия той обяснява много добре какво се случва с проблематиката корупция. Интересно е, че тя е писана най-напред на английски, но дори и преведена на български, е познавана от много тесен кръг хора. Тъй като темата корупция работи в общественото пространство като първичен нагон за борба срещу несправедливостта и злото, тя лесно бива използвана за налагането на чужди икономически интереси. Чрез промяна на законодателството, чрез лобиране в парламента, засягащо определени големи проекти, например енергийни, се налагат външноикономически интереси и се изчистват територии от възможността да се конкурират на пазара както в икономически смисъл, така и в интелектуален смисъл. Тук става дума за паралелни процеси. Както в икономически, така и в интелектуален смисъл тези територии биват блокирани, изсмукани и изчистени за реакция.
Парадоксално е, че говорим за свободен пазар, защото изобщо не става дума за такъв или за спонтанна инициатива. Това беше нещото, което открих, когато писах тази книга. Пазарът на проектите, интелектуалният пазар не е свободен пазар. Дори икономическият ни пазар не е свободен. Неолиберализмът не се прилага чрез свободен икономически пазар както твърди например тинк танкът на Красен Станчев (Институтът за пазарна икономика – б.р.). Неолиберализмът всъщност не може да се наложи без държавата. За разлика от говоренето, в което гражданското общество се съпротивлява на държавата, в реалността неслучайно Центърът за изследване на демокрацията е разположен срещу Министерството на външните работи, неслучайно те работят заедно с държавната администрация, защото държавата е изключително необходим партньор на подобни политики.
– Възможно ли е, ако тинк танкове бъдат оставени без политическата подкрепа на страната донор, в случая САЩ, те да налагат самостоятелно на държавата своите виждания и политики?
– Става дума за две паралелни писти за натиск – от една страна, политическа, по официалните канали, и от друга – чрез тинк танковете, които се спонсорират от американски донори.
Трябва да отбележим също, че тинк танковете се включват и в сложни международни мрежи, които са и европейски мрежи. Брюксел е пълен с тинк танкове, които също работят с американски партнори и мрежи. Дотолкова, доколкото Европа не може да излъчи собствена политика по отношение както на социалната политика, така и по отношение на стратегическата военна политика, тези тинк танкове се оказват до голяма степен проводници на държавно-икономически интереси на Америка, но и на интересите на глобалния финансов капитал, който вече не е само национално оцветен.
– Как става разпълзяването на тази мрежа след 1989 г. не само у нас, а и в Източна Европа? Спонтанен ли е процесът, или има план?
– Има ги и двете неща. Но доколкото т.нар. Интернационал на експертите, за който говорят някои автори, се оформя като корпоративна група на различни нива, те вече действат за собствените си интереси на професионално, а не само на политическо, ниво.
– Тези хора вярват ли в това, което правят? Когато говорят за принципите на демокрацията, влюбени ли са в тях?
– Мисля, че до голяма степен са си повярвали. Много е трудно човек да си плюе в лицето всеки ден, когато отива на работа. Може би се случва и с мен, и с други хора, т.е. в един момент решаваме, че служим на някаква кауза, но същото време дълбоко в себе си знаем, че тя не е това, за което я мислим. Не го казвам, за да ги оправдая. Един от тези български лидери на тинк танкове демонстрира такава раздвоеност между собствената морална позиция и това, което трябва да се направи. Той казва например по време на една дискусия за бомбардировките над Югославия: Да, много е тъжно, че се бомбардират невинни хора, но прагматичната позиция на България в случая неминуемо трябва да бъде такава (да се дадат коридори на НАТО), защото това ни вкарва в еди каква си геополитическа позиция на Запада. Той явно има двойствено отношение към реалността.
– Да поговорим за казуса с Косово. По времето на кризата тези хора – Иван Кръстев, Огнян Минчев, Евгений Дайнов и други, казваха, че трябва да се бомбардира Югославия, при положение че българският народ казваше точно обратното…
– И след няколко години същите тези хора коментираха във в. „Култура“, че е настъпил огромен разрив между елитите и обществото…
– Да, установяват го с почуда, при положение че спомогнаха за този разрив, но да се върнем на Косово. Появяват се, казват обратното на това, което мисли над 80% от българския народ, в същото време това, което говорят, по някакво странно съвпадение отговаря на позицията на САЩ, които пък също по някакво съвпадение се явяват донори на техните организации…
– Вие казахте всичко, нямам какво да допълня. Следващият казус – войната срещу Ирак, също беше много интересен. Те пак защитиха американската позиция, но по някакъв начин се изложиха на голям риск, защото се противопоставиха на „Стара Европа“, а после пък дойде Обама. И в един момент Америка излезе с ново лице, с нов дискурс. За разлика от 90-те години на XX век и в Европа, и в САЩ вече има и „други“ гласове.
– Може ли да се каже, че се осъзнава „вредата“ или може би неползата от тези тинк танкове?
– Започва да се разкрива механизмът, по който те налагат определен политически дебат. Те определят рамките на този дебат, формират донякъде и фалшивите му дилеми, черното и бялото на дебата. Въпросът е да се изкажат и други мнения, и друг опит да влезе в дискусията. Те се явяват нещо като ограничителни рамки на възможността на друг интелектуален опит да излезе на повърхността и да влияе върху развитието на обществото. Те са нещо като блокиращи ензими, които не допускат друг тип мнение да стигне до масовото съзнание. Тинк танковете в България не са допринесли за критическата публичност на общественото пространство, за което те претендират. Но не можем да говорим за конспиративна теория. Смятам обаче, че апатията е най-лошият резултат. В един момент обществото се оказва сираче, което не може да се самоорганизира, няма достъп до себе си чрез медиите, чрез публичното пространство. Не е толкова страшно да вмениш някаква идея на обществото. По-страшно е да го изключиш, да няма значение какво мисли, да не може да се самоизрази…
– Защото каналите за това са вече затворени, включително с участието на тези хора…
– Да, макар те да не са основният и единствен играч. Те са един от възможните интерпетивни ключове на реалността на прехода, но не са цялата реалност.
– Нашите тинк танкове раздвоени ли са между САЩ и Европа?
– Франция като представител на Европа е особено ненавиждана, макар сега Франция да е загубила вече ореола си на стълб срещу американския неоимпериализъм. Но доколкото иракската криза го показа, изборът САЩ или Европа е винаги в полза на САЩ при нашите тинк танкове. Въпреки че сега с изтеглянето на USAID от България те се ориентират към европейско финансиране.
– Какво е бъдещето на българските тинк танкове, ако се лишат от пъпната връв, която ги свързва с американските им донори?
– Не мога да предвидя бъдещето, но мога да кажа, че тинк танковете в Европа все повече набират сила и може би нашите ще станат част от общоевропейския тинк танковски корпоративен елит. Доколко обаче те ще успеят да наложат собствения си модел е друг въпрос, защото скоро ще бъдем изправени пред тежки кризи, които надали ще бъдат толкова управляеми, както някои хора си мислят.
http://www.duma.bg/
Който го е заинтересувал по-горе дискутирания проблем, може да прочете и едни мнение, приложено под статията „Каква всъщност е ползата от всичко това?“
Сливането на различни култури и народи е и причината да не сме чак толкова европейци. Но все пак зависи от гледната точка. Зависи от това какво се разбира да си европеец и какви са опорните точки според които да се сравнява за причисляването на една нация към европейската.
Въвеждам понятието „нация” в Уикипедия и разбирам, че съществуват противоречия при дефиницията на този термин. Най-общото определение за нация е социално-икономическа, културно-политическа и духовна общност от хора обединени под едно и също правителство. Друго такова е хора с общо минало, култура, език, общ национален пазар, единна териториална обособеност и единно самосъзнание.
Разположението на България на кръстопът е предпоставка за това, постоянно да сме навестявани от всякакви народи. Всеки от тях е оставял по нещо и се е получила една разнообразност. Наред с българите тук живеят както големи, така и малобройни малцинства. Някои от тях присъстват от вековете преди формирането на българската нация, други се заселват през Средновековието, трети – в съвсем ново време. Сред българите, които са предимно православни, също има религиозни малцинства с интересна и специфична култура – католици, протестанти, мюсюлмани, сектанти. Сливането на различни култури и народи е и причината да не сме чак толкова европейци. Но все пак зависи от гледната точка. Зависи от това какво се разбира да си европеец и какви са опорните точки според които да се сравнява за пречисляването на една нация към европейската.
Като прибавим, че преди около 600 години в България е започнало едно усилено „османско присъствие“. Братята са си от дебрите на Азия. Имат напълно различна култура и религия. Докато са „присъствали“ при нас и докато сме живеели заедно те малко са попрекалявали с гостоприемството ни и са си налагали мнението малко повече от обичайно. Макар и да не сме били млад народ, все пак това налагане се е отразило доста дълбоко в корените ни.
През 1762 година Паисий Хилендарски се обърна към българския народ с думите „О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин?”. Днес, близо 250 години по-късно, този въпрос звучи още по-актуално – много от нас все още се срамуват от това, че са българи.
Искаме Европа, но ни липсва европейското, как тогава да бъдем европейска нация? Искаме да живеем безопасно в собствената си страна, а изгаряме във влаковете докато спим, чакаме с години за животоспасяващи лекарства, защото не можем да си ги позволим, работейки за нищожни заплати.
По редица подобни причини намалява българското население, все по-рядко ражда българката, все по-малко българчета идват на бял свят, населението застарява и пада продължителността на живота, защото качеството му става все по-лошо – няма пари за храна, камо ли за здравеопазване и наука. Очевидно е, че мигрира най-репродуктивното поколение – нещо, което може да се види всеки ден на Централната автогара. И че обезлюдяват цели региони от страната, но това не може да се види лесно, защото няма пътища до някои села.
И така българинът продължава да живее в своята драма. Та то всъщност си е една малка трагедия, но нека избегнем тази дума и да говорим за “стабилност”, “просперитет”, “програма за развитие” и прочее, особено когато тези думички излизат от устата на нашите горди политици.
В миналото българин е звучало гордо или поне така ми лъха от историческите книги за България. Доста неща правят българина горд със своето минало, но нещата днес не стоят така. Странно ли е, че толкова българи се срамуват да се нарекат такива? Та ние имаме честни управляващи, ние не лъжем, не мамим, не крадем, не убиваме, не оплюваме някого поне веднъж дневно, не минаваме на червено с колата си поне веднъж дневно. Звучи весело, нали? Та сред нас има хора, които си изхвърлят боклука през балконите, плюят, хвърлят фасовете по улиците. Но си затваряш очите и мислиш, че всичко е прекрасно, защото е българско. Та Европа може би не е чувала за наркодилъри и пласьори на дрога да живеят в разкошни палати, а не в затвора.
Ще дам един прост пример от българската действителност. Например двамата братя Галеви, които всъщност са братя по оръжие, мечтаят да се явят на парламентарните избори като мажоритарни кандидати. Единственият проблем е, че са закопчани. Но според закона, щом не изтърпяват присъда, те спокойно може да се подложат на сблъсък с народната любов. 60 % от този народ вече декларира, че изпитва готовност да си продаде любовта. И понеже сме в период на икономическа криза един глас струва два пъти по-евтино. Та ако братята „разкешат” правилно, не само ще влязат в парламента, ами и цяла парламентарна група ще вкарат.
Нека също не забравяме героизма като основна черта на българската нация. Героите на днешното време са пенсионерите. Те изживяват своя героизъм тихомълком, без да парадират с него. Геройство е да живееш с 80 лева пенсия на месец. Геройство е и да стоиш години наред невинен в либийски затвор. Геройство е да караш автомобила си по улицата и да си плащаш после от собствения джоб за повредите от дупки в асфалта. Геройство е да работиш за прехраната си, докато гледаш как други се возят в луксозни джипове и без да работят.
„Всеможието” и „всезнанието” също е станала характерна черта на българската нация през последните години. Фактът, че българинът върши много, най-разнообразни и често несъвместими неща, се обяснява най-вече с нашето оцеляване. Днес за да оцелее, българинът отново е готов да върши абсолютно всичко – от най-изтънчените интелектуални или артистични дейности до най-черния неквалифициран труд. Тежката икономическа реалност, беднотията, отчаянието и безпътицата не му оставят правото на избор.
През последните години в България всичко е с главата надолу. Инженери седят по сергиите, някогашни военни работят като портиери, филолози обслужват тоалетните, бивши научни сътрудници продават билети за градския транспорт, а едва изкласили школото борци се нареждат в предната редица на така наречения български “хай лайф”. Тази преобърната социална йерархия е най-реалното свидетелство за процесите, деградиращи българската нация през последното десетилетие.
От известен период от време, българинът до такава степен акцентува върху материалните средства, потребни за оцеляването му, че идеалите, издигащи човека да личност, остават загърбени, защото да бъдеш личност в днешното общество, би било единствено лично удовлетворение, тъй като никой друг няма да се вгледа в теб. С две думи – хуманистичното е изкривено и превъплътено в прагматичното.
Стремежът към бързо забогатяване се е превърнал в ценностен ориентир за българина, за които егоизмът и личната изгода, скъперничеството и използвачеството са водещи черти в характера. Дори тези, които осъзнават неморалното си поведение, оправдават себе си с детинското клише: „и другите правят така”. Та любопитно ми е, що за нация сме, щом винаги се сравняваме с по-низшето, а не с по-интелигентното. Елементарно е да пренебрегваш всички правила, за да слееш се с масата, но е жалко подобно поведение при положение, че се имаме за европейци.
Не остава незабележима и деградацията в човешките ценности. Водеща тенденция е принципът на неоправдания егоизъм, което лесно се забелязва дори в най-елементарното ежедневие на човека, посредством общуването. Почти всеки диалог завършва със скандал, който поражда у българина гняв, който несъзнателно се превръща в първоизточник на импулсивни действия, които обясняват зачестилите убийства в България през последните месеци.
Жалко най-вече за красивата ни Родина, планините, реките, езерата и китните ни градове, съхранили тринадесетвековна история. Имахме неземна природа, която бизнесът отдавна застрои, осакати и продаде.
с малко закъснение се наканих да си направя нов Фейсбук-профил. След горчивия опит от анулирането на първия ми акаунт там, сега ще бъда по рестриктивен относно контактите, които приемам, за да не се повтори старата история.
Разбира се, че една част от „доброжелателките и доброжелателите“, които бяха инициатори на първото ми дамгосване са ми ясни, но както вече написах и в профила си, за мое описание:
Прощавам, защото само слабите не умеят да прощават, но имената на (бившите ми) врагове, никога не забравям и до живот не ми убягват действията им.
На младини се ръководих от сентенцията „око за две, зъб за чене“, ама с годините, поулегнах. Все пак не бих съветвал никой, да изпробва границите на търпението ми…
ще се въздържам от това да търся реванш и то не защото това е признак на слабост, а защото се стремя да съм над тези дребнокарирани и тясноскроени интрижки.
Е, ако някой/някоя много държи, ще получи такъв юридическо-финансов шамар, та чак на наследниците му, ще им държи влага. В състояние съм да го направя и ще моля да не бъда предизвикван, та после да няма ред сълзи, ред сополи…
Със сигурност приятелите от Фейса преди, които са се записали, като фенове на блога ми, с най-голямо удоволствие ще одобря, ако те желаят пак да сме в контакт.
Като заключение ще добавя (парен, каша духа), че умишлено съм добавил банер от ФБ профила ми тук, в блога (в дясно, над календара), за да може всеки, който не е сигурен дали от мен е получил покана за контакт, да може там да кликне и ако това го отведе до същия профил, който го е канил, значи е от мен.
Още веднъж да кажа, че се радвам много, на бъдещите ни контакти във Фейса!
През пролетта на 1943 г. в България се разиграват драматичните събития по спасяването на 50 000 български евреи.
. Цочо Билярски
Само четири месеца преди загадъчната си смърт цар Борис II вложи сили и сърце, за да спаси още един човешки живот, този на солунския евреин Рафаел Камхи. Кой е този човек и защо неговата съдба е била така скъпа за най-широки кръгове в българската общественост, независимо от политическите пристрастия – за висши военни, бивши революционери и лично за българския монарх. Камхи умря в Тел Авив с гордостта, че е син на две родини – България и Израел. А стореното за увековечаването на делото и паметта му е толкова скромно, че днес едва ли някой от българските и еврейските му сънародници си спомнят за него. Рафаел Камхи, успя да преживее турските, гръцките и немските затвори, депортации и издевателства и доживя до сто години в Израел, неразривно свързан и с първото си Отечество – България.
РАФАЕЛ КАМХИ – ДОСТОЕН СИН НА ДВА НАРОДА
Роден е в Битоля на 15 декември 1870 г. като потомък на известен сефарадски род, заселил се на Балканите след прогонването на евреите от Испания в края на XV век. Предците му са едни от големите общественици, търговци, банкери и собственици на кораби в Османската империя. На 23 октомври 1893 г. в Солун шестима млади и образовани българи създават Македонската революционна организация с председател д-р Христо Татарчев и секретар-касиер Дамян Груев. През следващата 1894 г. и младият Камхи е привлечен за член на Революционната организация лично от Д. Груев. По време на ремонта на къщата на Камхи в Битоля по предложение на Д. Груев в нея е направено специално скривалище за организационните дейци, архива и касата на организацията. В него отсядат през следващите години Гоце Делчев, Гьорче Петров, Христо Матов, Пере Тошев, Борис Сарафов и др.
Първите акции и афери на Вътрешната организация са тясно свързани отново с Р. Камхи. Разкриването на бомбите в еврейската махала в Битоля, които Доне Стоянов трябвало да донесе в скривалището в неговата къща, не довежда до разширяване на аферата благодарение на твърдостта на коравия българин.
След взетото решение за вдигане на Илинденско-Преображенското въстание от Солунския общ конгрес на ВМОРО от 2-4 януари 1903 г., провеждането на Софийските съвещания от зимата на 1902-1903 г. и Смилевския организационен конгрес от април 1903 г. Камхи е в постоянна връзка между българските политици и вътрешността на Македония. Но тези непрекъснати пътувания, в някои от които участва и брат му Ментеш, са усетени от турските власти и братята са арестувани и депортирани в Дебър „поради връзките на двамата с бунтовниците и осведомяването на последните чрез периодично отиване и връщане в България”. Неповторим остава разказът за срещите му с български политици, кръвно свързани с Македония, и с княз Фердинанд I. Тогава Камхи за пръв път се среща и с малкия престолонаследник, по-късно български цар Борис III. Създалата се емоционална връзка 40 години по-късно може би ще се окаже решаваща за спасяването на бившия български революционер.
След въстанието за децата на пострадалите дейци са отпуснати средства от българското правителство, благотворителни дружества и обществени организации, а така също и от чужбина. Учителката Захария Шумлянска с тези средства организира в Битоля сиропиталище. По този повод тя разказва: „Евреинът Камхи ни е дал може би до десет хиляди лева, като отпусна платове, хасета, американи и одеяла. Въобще евреите се показаха много щедри.”
По време на Втората световна война някои от прогонените от Егейска Македония и Западна Тракия българи се завръщат по родните си места и правят опит да се организират. Камхи също се включва в тази дейност и участва в създаването на Българския клуб в Солун. През пролетта на 1943 г. Р. Камхи изживява трагичните дни на Холокоста, когато е подложен на преследванията на нацистите и гръцките колаборационалисти. Едва ли другаде съдбата на солунските евреи е описана така разтърсващо и покъртително, както в спомените на Рафаел Камхи, един от малкото оцелели от този ад. Освен това те са и изключително достоверно историческо свидетелство, в което са посочени както имената на главните виновници за изселването и унищожението на 56 000 солунски евреи, така също и много сведения за съдбата на изчезналите днес еврейски старинни ценности от испанския период, прибрани от местни гърци и немци.
Р. Камхи също е сред арестуваните и очаква да бъде откаран с влаковете на смъртта за Полша. Вестта за надвисналата опасност над бившия революционер достига до София. Светкавично е проведена и осъществена акция за неговото спасяване, в която участват Македонският научен институт, Илинденската организация, Националният комитет на македонските братства, политици, общественици.
За него се застъпва лично и цар Борис III, който изпраща офицера за свръзка при немските военни власти в Солун и скоро Р. Камхи е освободен и идва в София.
След края на войната по настояване на Македонския научен институт и Еврейския научен институт той започва да работи над спомените си, които завършва през 50-те години след изселването си в Израел (1949 г.). От Тел Авив води продължителна кореспонденция с Ели Ешкенази, председател на Еврейския научен институт, проф. Борис Яновски, с Македонския научен институт. От изпращаните спомени и писма от Израел лъха носталгията на престарелия вече революционер към родната България.
Оригиналите на спомените на Рафаел Камхи и неговите писма се съхраняват в Централния държавен архив в т. нар. Еврейска колекция от старопечатни книги и документи (ф. 1568, an. 1, а.е. 8806 и оп. 2, а.е. 198 и 200, част от спомените се съхраняват и във фонд № 1932).
Искам да направя едно уточнение. Тези спомени бяха публикувани през 2000 г. в много малък тираж, който се изчерпа на мига, а тази част от тиража, която беше спонсорирана от ИЦ „Шалом”, където и беше прибрана, така и не видя бял свят. Спомените бяха преведени и на английски, но и те така и не стигнаха до читателите. По тази причина останаха неизвестни както за българската, така и за израелската общественост. Частта от спомените, която се отнася до трагедията на солунските евреи, беше публикувана преди това в списание „Български месечник”. По съвета на мой приятел от Тел Авив се обърнахме към солунските евреи да подпомогнат издаването на спомените, като приложихме и копие от тази част. Писмено ни отговориха, че те въпреки че са евреи, са гръцки патриоти и не могат да се ангажират с такова издание. И наистина те се оказаха гръцки патриоти, което пролича от следния случай: Тогавашният български президент Петър Стоянов участва в една среща в памет на загиналите и пострадалите от Холокоста в Северна Европа. Той трябваше да държи слово за приноса на България за спасяването на българските евреи от германските концлагери, но по ирония на съдбата именно представителите на тези солунски евреи-патриоти свалиха българския президент от трибуната, а той, въпреки че имаше в себе си екземпляри от публикацията в „Български месечник”, осигурено му от нас чрез Нери Терзиева, не съумя да защити честта на България, тъй като просто не беше прочел спомените на солунския евреин Рафаел Камхи. Последва и заличаването на името на българския цар Борис ІІІ и свалянето на благодарствената плоча в Израел след умело проведена акция този път и с българско участие. Наистина българският народ и православната ни църква, заедно с видни български политици, но и преди всичко с решаващата роля на цар Борис ІІІ спасиха българските евреи от унищожение. Да си припомним и какво стана с тези, които се бяха застъпили от депутатите от десницата в българския парламент в защита на нашите евреи – част от тях бяха избити от Народния съд, а други бяха хвърлени в затвори и концлагери. Истината винаги беше препятствана да стигне до хората.
ТРАГЕДИЯТА НА ЕВРЕИТЕ В СОЛУН ‒ Р. Камхи
На 28 ноември 1940 година Италия обяви война на Гърция, като я нападна откъм Албания – Билища и Корча, и откъм Епир. Същия ден Гърция обяви обща мобилизация.
На заповедта за мобилизация всички евреи с готовност побързаха да се явят в редовете на войската и се отзоваха с голям ентусиазъм.
Заповедта за мобилизацията засягаше хората от 19 до 45 години, обаче евреите, за да докажат своя патриотизъм, взеха участие всички, от 18 до 55 години, като доброволци. Евреите от квартала „Кимбил”, който през 1926 год. е бил изгорен, всички масово се записаха доброволци във войската, за да докажат грешката, която е била направена с изгарянето на този квартал.
Цифрата на евреите, явили се във войската между войници и доброволци, надминаваше 5000.
Всички ученички от 12 до 25 години постъпиха доброволно в болниците като милосърдни сестри. Всички жени еврейки превърнаха къщите си на шивачници за горни и долни дрехи за войската.
Всички еврейски благотворителни дружества, мъжки и женски, с голяма готовност побързаха да събират от сънародниците си фланели, вълнени чорапи и други за войската, а така също и големи парични суми.
Гръцката войска успя да отблъсне италианските войски, взе офанзивата, така че половината албанска земя бе окупирана от гръцките войски.
Жертвите, дадени от евреите – убити, ранени, изчезнали и замръзнали от студа, възлизаха на 1800 души, защото евреите бяха поставени на първите боеви линии.
С това доказателство на патриотизъм евреите помислиха, че антисемитизмът ще изчезне напълно в Гърция, обаче за голямо съжаление всичко се забрави още с първата седмица.
През първите дни на месец април 1941 год. германците обявиха война на Гърция, и на 8 април вечерта Солун капитулира. Гръцкият генерал Чолакоглу сключи примирие за предаването на града на 9 април сутринта. На 8 април гръцките войски и намиращите се там английски войски евакуираха града, като запалиха складовете с храни, петрол и всичко онова, което не можеха да отнесат при евакуацията.
Когато привършиха евакуацията на войските, на пристанището имаше 15 парахода за тази цел и 10 влака по 20 вагона, които всеки 40 минути тръгваха.
Сутринта на 9 април стана предаването на града на германците с голяма тържественост. Солунчани със знамена и букети и владиката начело излязоха на три километра навън, за да посрещнат германския генерал Лист, който бе начело на германските войски. Нито един евреин не бе поканен на това посрещане.
В 9 часа генерал Лист начело на войските си мина през главните улици на Солун, посрещнат от гърците и акламиран с букети. Всички гърци бяха в празнично настроение и се поздравяваха като на Великден с „Христос възкресе”. Евреите, обратно, бяха много умислени и загрижени, не знаейки каква ще бъде утрешната им съдба.
През същия ден 9 април никой евреин нямаше куража да излезе навън от къщата си. На 10 април сутринта по всички ресторанти, кафенета, сладкарници бяха залепени афиши, на които с големи букви бе напечатано на гръцки език, че присъствието на чифутите абсолютно се забранява.
Това от същите ония, които преди три-четири месеца викаха, че няма никаква разлика между евреи и гърци и ще живеят като братя.
За голямо съжаление твърде бързо бяха забравени всички дадени жертви в хора, всичката поддръжка морална и материална, дадени от евреите за този народ, който пое кривия път на антисемитизма, запазен в техните сърца.
На третия ден поставиха афиши във всички еврейски дукяни, за да не влизат гърците в дукяните на чифутите…
Луксозното помещение на еврейската община се превърна в едно еврейско Гестапо и така започнаха нещастията за евреите в Солун…
След като опразниха дукяните, почнаха с къщите. Същата комисия, съставена от Албалах и Хасон с гърците, почнаха да посещават подред къщите на евреите и да задигат луксозната и ценна мебел. Идваха с държавни камиони и задигаха най-ценните работи.
Няколко дни по-късно дойде редът и на касетките по банките, в които евреите в по-голямата си част държаха накитите на жените си, златото и чуждестранни валути. Всичко бе иззето. Изчислено е, че това възлизаше на много милиони златни франкове.
След това решиха и започнаха да събират трудоваци евреи от 18 до 45-годишна възраст.
Малко време след това всички евреи бяха събрани в определени за тях квартали, а именно квартал „Барон Хирш”, „Реджи Вардар”, „Коломбо”, „Гилан Мермери”, „Керим Ефенди” и квартал 151. Всички евреи, които живееха в други квартали, бедни и богати, бяха съсредоточени в тези пет района….
Първата партида от квартала „Барон Хирш” бе изпратена в Полша 5 дни преди Пурим 5703 год. Тогава нотабилите и богатите евреи от Солун чрез фамозния равин и неговите другари започнаха преговори, за да ги оставят и не ги изпратят в Полша. Постигна се съгласие чрез майора д-р Мартенс да ги оставят срещу пет милиарда драхми, или срещу 500 000 турски лири ефектив, при условие че те няма да останат в Солун, а ще ги настанят по гръцките острови.
Това бе първата вечер на Пурим. Радостта на евреите бе неописуема за това, че са спасени. За голямо съжаление обаче тази радост бе за кратко време и скоро се обърна в траур, защото гръцкото правителство отказа категорично да приеме в своите „свещени” острови тия нечисти евреи. С всичка сила се противопостави и се обяви за смъртта на чифутите.
И така нещастието и гневът Божи се изсипа върху солунските евреи и след два дни започнаха изпращанията за Полша.
Същата участ последва ония евреи, които се доверяваха на гърците варкаджии [лодкари]. Взимаха им предварително парите и след това ги предаваха …
Трагедията на солунските евреи бе ужасна и не се поддава на описание с перо.
Колкото и странно да ви звучи, но за мен героят на деня Асан Омеров и президентстващият агент Гоце Първанов са напълно идентични обществени типажа, създадени, ръководени и контролирани по абсолютно сходен тертип. Вкупом политици и медии демитологизираха Мутрите и Милиционерите. Без да искат разбичкаха два абсолютно доминиращи образа на българския преход. Ако има неизменно съпътстващи ни контури след 1990 год. , то безспорно са те: двете всесилни свини – широковратните тъпчовци и озлобено гледащите униформени милиционери/полицаи/. Невинно и спокойно вместиха „героя на деня” Алексей Петров, който по примера на класическите борчески традиции се сдобил и със запомнящ се прякор – Трактора/не се уточнява дали е „Беларус” или друго творение за селски труд/.
Знаете ли къде е село Бабинци? А Глогово, а Градежница, а Гложене? Айде град Тетевен всеки знае. Това е детско-географският ареал на Асан Омеров. Според официалните му биографии е роден в махала Бабинци, а според милиционерското му досие се е появил в село Градешница, учил в Глогово, характеризиран от „органите” в Гложене и Тетевен. Ако се разровите методично в мрежата няма да намерите достоверни ориентири. Защо ли?… По няколко причини – на първо място, за да се оплете старателно в гъста мъгла битието на персоната, което доказва, че и в момента секретните дейци са под грижливата опека на „службите”, каквото и да разбираме под това. На второ място – на Алексей Петров е трябвало да се създаде максимално широк вариативен периметър, ако бъде заподозрян в двойна игра, каквато се е опитвал да играе. На трето – да се контролира кариерата и психологическия натюрел на „направеното момче” в екстремални житейски ситуации.
Ако не направихте връзката дотук? Ще помогна. Детството и милият спомен оставят траен отпечатък. Не вярвате?! Прочетете пак стария татко Фройд. Ако е планиран за „верен страж на социалистическите ценности” няма начин да не се оплетат в съответната ситуация за легендиране. Ако в нещо са били професионалисти другарите от ДС, то в изграждането и моделирането на етно-географския профил на момчетата от прехода са безспорни майстори и умели манипулатори.
Село/бивша махала/ Бабинци е изключително красиво кътче в Централния Балкан, близо до Градежница, Глогово и Галата. Част от така наречения „тетевенски помаклък”, т.е. там живеят компактни маси от българо-мохамедани – трудолюбиви, бедни и непрекъснато тероризирани от комунистите. Ама много бедни. Целият им свят се ограничава до къртовски труд от тъмно до тъмно, домашните животни, редките празници, някой и друг местен първенец, допълзял до партиен ръководител на местно или окръжно ниво. Повод за специална гордост е и служителя на милицията, защото той става Власт, включително и пред „другите”, успелите, червените велможи. В затвореното общество на тези селца Милиционер звучи гордо, нзависимо и достолепно.
Родните предели на Гоце пък са радомирските селца Сирищник и Косача, за които столицата е недостижим блян и е заменена от Перник. И в помашния край, и в граовско провинциалният комплекс за недостатъчност е по-силен откъдето и другаде да избереш в България. Тамошните малки селца и градчета са населени от особени етнически малцинства, затворени като общности, в които ценностите са различни от тези на „другите”.
И идва специфичната роля на модератора ДС, която в края на 80-те години подбира от тези общности бъдещите улични герои и нови боевици. Погледнете по-голямата част от тях и географско-биографичният им „анализ”. Трактора е от Бабинци, Крушата от същия помашки пояс на село Кирчево, което до 1971 г. е Помашка Лешница, оттам е и Алчо; братята Маргини – от смолянските села, Младен Михалев – Маджо от Силистра, братята Илиеви от Кюстендил, а от близката Дупница са такива живописни фигури като Иво Карамански, Златистия и братята Галеви/кариерата им повтаря едно към едно тази на Трактора/, от пернишките села и градчета са един куп „герои” като Райко Кръвта и президентския спонсор Людмил Стойков. Те, включително Гоце са израснали сред хлъзгавата общност на граовските цигани – хитри, подли, професионални предатели. Между другото от този край са много правоверни комунисти, начело с „вожда и учителя” Георги Димитров, но той е от друга затворена общност – на местните протестанти. Е, да не забравяме и Богомил Бонев – комунист, генерал, филип-димитровист, демократ, хотелиер и жокей. От Радомир, без извинение.
В тези райони, особено в помаклъка и Граово, с чиста съвест ти резват главата дори за безобидна шега или леко нарушаване чувството за собственост. В друго такова селце един Манчо Панюков методично изкла цялото си семейство, защото в представите му децата и жената му принадлежат. Селцето е Скребатно, откъдето е и една друга персона на прехода – Александър Праматарски, а последните месеци се оказа, че е поселището с най-много агенти на ДС. В тези специфични общности комунистическите служби са работили методично и целенасочено, защото са прозряли /или са им казали/, че има подходящ материал за моделиране, а една от характерните им черти е особеното чувство на лоялност, приятелство, изпълнителност и благодарност, ако бъдат допуснати до Властта и Парите. За Алексей Петров е нещо съвсем естествено да присвои таксиметровата фирма на свой съдружник – просто това е принципа на късното ТКЗС – краде се от общото и краде този, който властва. Това е нещо естествено като поредния донос. Той никога, ама никога няма да се разкае за това – просто си е напълно естествено. В реда на нещата е и за Гоце Президента да крие агентурното си минало – и това е естественото му право да пълзи към върховете на Властта, тръгвайки от схлупените къщици на Сирищник и Косача.
Умело, методично и константно гадничко ДС и водещите им офицери са ги моделирали на основата на специфичните етно-географско-генетичните особености на затворените общества от детството им. Така преходът към тайното, скритото, ограничено от перспективата за властване става естествен и логичен. Осигурява се гордост, независимост, власт, лайф-стайл и липсващото богатство. Ако прочетем внимателно Иван Хаджийски ще открием далечния архетип на тези хора в заселването на черкезите по тези земи. Между другото, помашните села в Тетевенско-Троянския Балкан са се създали покрай обирите на търговските кервани от двата града, населени с предприемчиви и богати люде като първия български милионер Станьо Врабевски. По-новият архетип е този на полуграмотните партизани/селски, бедни и безкрупулни момчета/, слизащи в Големия град. Условно може да го наречем архетипа „Янко”/Тодор Живков/.
Тези момчета обичат и да спортуват. Тракторът е каратист с някакъв колан, а Гоце се изживява като баскетболист и футболист, защото спортът също е елемент от Пътя към властването и владението, фиксира завистливи погледи на очарованата публика. Спортните им прояви ще накарат Надежда Михайлова/настояща Нейнски/ да се отдаде на момчето от тетевенския балкан, а Весела Лечева да стане постоянна компания на Алаброса от Сирищник.
Мотивацията за спорт е същата и при амбицията за наукоподобност. Перманентният стремеж да надмогнат нравствените и интелектуалните си качества ги води неудържимо към „учението”. Агентът Гоце е кадър на Института по история към БАН, а Трактора е доцент и доктор на науките в Пловдивския университет и УНСС. От тези си „научни” позиции обичат да менторстват, наставляват и сочат „правилния път” – „намалете лихвите” или „коригирайте здравната реформа” и „към Русия”. Тук са удивително последователни в родителските съвети: „Учи, за да не работиш.”
След като Държавна сигурност им е осигурила достъп до науката, спорта и политиката вече правят всичко възможно да се харесат – раздават ордени, правят благотворителни Коледи, борят се срещу тероризма, пазят националната сигурност, режат ленти, даряват сирачета и футболни отбори, изпращат олимпийци. В същото време най-обичат ритника в гръб, просто го владеят най-добре, обучени в лепкавите коридори на ДС. Мразят из дъно изказванията по техен адрес от рода на „Прости, селски момчета, а докъде стигнаха” – тогава ритат в гръб озлобено от припомнянето на аналния им период. Презират родното място, родата и приятелите от детинство. Връщат се при тях само като победители или благотворители. Единствената им благодарност е към водещия офицер, който е разкрил скрижалите на тайните служби.
Що се отнася до ценности в щастливия им живот те/Гоце и Трактора/ имат фанатична регидна преданност към Идеята на затвореното, тайното общество, от което са част. Типичната фанатичност на комунистите, доносниците и масоните. Опцията е винаги бинарна: ДС или Сирищник; басейнът Спартак или долината на река Вит; мутренската компания или незабележимо живуркане около животните в двора; ОКЗНИ или БСП. Изборът е недвусмислен и предопределен, ако фанатично спазват правилата на затвореното общество. Биха предали всеки, но не и Обществото. Тайната е някъде дълбоко в аналния детски период на смазващата бедност /обора, нужника на двора, липсата на баня, изтърканата униформа в училище, пренебрежението на тарикатите, скъсаните обувки/. Зубрят, натискат се в Комсомола и спорта, докато са открити от всемогъщите тайни служби, които им предлагат душ за калта. Изкъпване с топла вода и веро. Надмогват битието като стават доносници, барети, офицери под прикритие, , дори научни сътрудници. И Гоце, и Трактора винаги ще знаят, че има някой над житейския им хоризонт – този, който ги е направил, моделирал, проводил по пътечката на успеха. Няма да забравя на другия ден след конгреса на БСП, който избра Първанов за червен шеф първа страница на в. „Труд” с нужника на двора. Някой напомняше на новото геносе – „Виж, откъде те взехме и докъде те докарахме. Не забравяй чий продукт си.” Тайната власт напомни и за турско-циганския генезис по генеалогична допирателна – „Седефчов”, а при Алексей Петров директно са фиксирали селскостта в прякора – Трактора. Впримчени в паяжината на службите вече нямат избор – смело се впускат в житейската клаустрофобия, мнителността, вождизма и жестокостта към по-слабите, които не са удостоени с честта на затвореното общество.
Неизбежно е да не си спомним, че почти всички мутанти на прехода се оказаха „служители на прикритие” в така наречените „съвременни тайни служби” или високопоставени масони. Поли Пантев, Карамански, Косьо Самоковеца, Доктора, Илия Павлов, Г. Илиев – без изключение с карти на сътрудници, а Илия Павлов дори го опяха в православен храм по масонски. Бил някакъв много високопоставен „брат”, като Димитър Калчев или Георги Гергов. Хора, направени от службите, защото ако не убиват или пишат доноси щяха да си останат в аналния период на детството.
Същата житейска хронограма ще открием и в други подобни типажи. Например „демократичния” генерал Атанас Атанасов – турското село Батин/симптоматично на арабски означава „таен, скрит”/, местен прокурор и полицай, докато идва „просветлението” – Генерал, НСС, депутат, шеф, обществен авторитет. Или одеозната фигура на агента Бор – Тошко Тошев. Същата схема и при него – смазваща и лепкава кал в родното търговищко село Дриново, после отказ от родния баща, за да дойде спасителната ръчичка на Държавна сигурност и се стигне до в. „Труд”, пури, картини и манекенки. Нали си спомняте снимката с агента Бор между Косьо Самоковеца и Цеци Красимирова?! Негова представа за принадлежност към преходния естаблишмънт, за отскачането от Дриново към благините на тайното общество. Ами еманацията на Пътя – Богомил Бонев. Просто зашеметително – Радомир, гимназия, семпли момчешки амбиции, алаброс-лимба „тип Гоце”, а после – БКП на 18 год., милиционерско училище, генерал, министър, Нона Йотова, кандидат-президент, Чорни, хотели, Гергов и шеф на Пловдивския панаир. Великият Гетсби от Радомир! Еманацията достигна в оня незабравим ден за българската демокрация, когато Боги и Нона се изтупаха яхнали породисти коне пред Народното събрание. На жълтите павета. Сигурен съм, че дори Иван Костов е бил горд с министъра си в този незабравим миг! Рустикалната мечта да стъпиш на жълтите павета на кон, пред Двореца, пред „Съединението прави силата”!
Може да помогна на Андрей Райчев и Ко, че в този ден прехода май приключи наистина. И де юре, и де факто.
(„Левски и Ботев – момчета с отклоняващо се поведение“ – изръси уродът Андрей Райчев в предаване по bTV)
Или това незабравимо туловище Мара Капон, произведена от Бабикян в Мисс-Парламент, изръшкала пътя от помаклъка на Чепеларе до Евро-парламента, с кумец от ВПС на БСП, приятелство с изралеския другар на Трактора ген. Дани Ятом, Праматарски и Яне Янев… В крайна сметка сменила за четири години пет партии.
Драги читатели, всъщност ще има ли отърване от матрицата на Гоце и Трактора? На мутантите и „национално-отговорния бизнес”? На ДС и Ложата? На Боги и Наско? На Бор и Архонта? На Мара Мисса и Патрашкова? Струва ми се, че няма да успеем, просто те ни мразят, неистово ни мразят. Ние не сме от тяхното общество, от тяхната ложа или приятелски кръг. Такива като Явор Дачков и двойничката на Йосиф Кобзон Криси Патрашкова съжалиха публично за „проскането” по корем на Трактора – немислимо е „самонаправилите” се от ДС Гоцевци да бъдат унижавани. Не може да се прости това – от леглото на Михайлова/Нейнски до ареста или от Сирищник и Седефчов до коридорите на гадния донос или Президентството, което си е все едно… Ако трябва ще ни бастисат окончателно, за да си останат Те, извървяли пътя от селската миризлива и лепкава кал до обслужващото кимване на строгия офицер, който се грижи за „националната сигурност”.
Абе, що ли ги пиша тези работи? Нали утре пак Боги Бонев ще дойде на кон, а слугинята на Симеон, кадет Рилски Меглена Кунева-Пръмова ще смени Гоце Президента. Алексей ще е репресиран, онеправдан и измъчен. Какво ли сме променили в крайна сметка ?!!! Ако сте стигнали до края на скромното ми писание – не обръщайте внимание – Преходът е приключил, забравете!
Откъде да започнем. Притурят се новини. И планини от коментари към тях из форумите. Иска ми се някои от тези коментари да придобиват истинска действена сила. Да се сбъдват. Ставаше въпрос в предишни писания за нови хора и нова формация, която да сбере разпръснатите десни. Може би пред очите ни е това, което очакваме и търсим без особена надежда. Засега аморфно струпан и неорганизиран материал. Привиждам в някои от коментаторите именно тези нови хора – ако ще и да са на възраст. Също и в част от младите. За последното имам конкретни основания. Дано наблюденията ми се реализират в епидемични размери. Време е за нови правила. Или като начало – поне за спазване на установените законови такива. Може подобни очаквания да звучат наивно, но повече ме дразни апатичното и цинично черногледство – нищо не може да се направи, така ще си умрем. Така че въпросът остава отворен. Нали „залудо работи, залудо не стой”.
Щедро широка е мрежата на родното правосъдие. Небрежно през нея гастролират октоподи, калмари, акули. Подводница да поиска – и тя ще успее. Без цаца. За нея няма прошка.
А животът си тече и керванът си върви. Нестройният керван на цял един народ – видиотен, разделен и готов да си издере очите с опонента – в битов или политически план, пъпли през настоящето. Нищо ново. Това го е имало и преди. Но въпросът е да изтръгнем нещо градивно от целия процес. Да видим тържество на правила и смисъл.
Иначе около три десетилетия след Освобождението – „рестарт” на българската държавност, идват раните от двете национални катастрофи.
Изкачени върху „стълбата” на Смирненски, причинителите на третата катастрофа продължават да я виждат от съвсем различен ъгъл. Не като такава, а като сигурност, възход и т.н. Що за „възход” е да обявиш мораториум върху външния дълг (А.Луканов). Пусто Иван Костов не беше управлявал преди него, за да му се пише и това в сметката. Той си има друга сметка.
Извън нея пипалата на катастрофата продължиха да пълзят върху битието ни и да го задушават. Враснаха се във филизите на демокрацията. Странна демокрация, допускаща произвол – на застрахователи-мутри, на цели институции и на редови чиновници. Това беше удобен повод за изкачилите стълбата да я проклинат. Назидателното послание към населението беше – ето ви я демокрацията с всичките й „прелести”, щом се отказахте от социализЪма. В уродлив калъп я наляха родната демокрация. Наказаха ни с нея, да видим колко е лоша и да възжелаем обратно „сигурността”. Вроденият тарикатлък не допускаше да има еднакви правила и възможности за всички. Винаги имаше някои по-равни от другите. Нарочиха икономиката ни, че била пазарна – с всичките „мили” нам монополисти, чиято „конкурентност” и досега се изразява в лежане на кълка и необяснимо, но закономерно ценово увеличаване на феодалната им услуга.
Свикналите на безконтролност трябваше да си я осигурят и занапред. А точно това е несъвместимо с истинската демокрация. Пробутват се имитации. В момента изборът стои върху сегашната несъвършена имитация и откровената й безсрамна предшественица. В първата поне личи някаква добронамереност, готовност за нормалност сред всичките й несрети.
Забележителна е оценката на първия демократично избран президент Желев за тройната коалиция. Толкова забележителна, че е показателна и обясняваща действията му като държавен глава в полза на имитационната демокрация.
Говоря за днешната несъвършена имитация и предишното троеглавие, амбицирано да е пак начело – ако може непрекъснато. Защото нали е важна „приемствеността”. Макар всеобщата й полза да е недоказуема. Частната е отделен въпрос.
В народния фолклор след почерпка Хитър Петър отива до тезгяха на кръчмаря, удря у него шарения си калпак и казва: „Пито – платено.” Но той предварително си е уредил сметките.
А в съвремието някои, неплатили дългогодишната си натрупана сметка, вадят шапка-будьоновка с петолъчка, удрят по тезгяха и крещят „Пито – платено”. Време ни е пак да управляваме.
По време на драматичните събития в Северна Африка доста външни на арабския свят наблюдатели обясняват, че всичко, което се случва, е заради корупцията и политическата репресия. Но повишаващата се безработица, явните неравенства и покачването на цените на стоките от първа необходимост също са от голямо значение.
И тези наблюдатели не би трябвало да се питат единствено как събитията ще се отразят на региона, а също и какво би се случило в собствените им страни при подобен, макар и не толкова краен икономически натиск.
В глобален план неравенствата в доходите, благосъстоянието и възможностите безспорно днес са по-важни, отколкото във всеки друг момент на изминалия век. В Европа, Азия и двете Америки предприятията преливат от пари, което е резултат от ефикасните им усилия да генерират големи печалби.
В същото време
„парчето от пая“ за работниците се смалява
заради повишената безработица, намаляването на броя на работните часове и на заплатите.
Парадоксално, проявите на неравенствата в доходите и благосъстоянието като цяло намаляват благодарение на солидния и постоянен ръст на развиващите се пазари. Но хората в дадена страна се сравняват със своите съседи, а не с другите краища на света.
В повечето случаи богатите държави се справят добре. Световните фондови пазари се завръщат. Някои страни регистрират покачване на цените на недвижимите имоти. Ръстът в цените на стоките гарантира високи приходи за собствениците на мини и петролни полета, макар повишаването на цените на основните продукти да води до бунтове, ако не масови революции, в развиващия се свят. Интернет и финансовият сектор продължават да произвеждат със зашеметяващи темпове нови мултимилионери и дори милиардери.
Но продължаващата безработица трайно засяга слабо квалифицираните работници. В Испания, която страда сериозно във финансово отношение, безработицата вече надвишава 20%. А фактът, че в същото време правителството е притискано да предприеме нови строги мерки за справяне с дълговото бреме на страната, не помага за решаването на този проблем.
В действителност заради рекордно високите нива на държавния дълг в повечето страни
малко правителства имат поле за действие
за да отговорят на неравенството с допълнително преразпределение на доходите. Страни като Бразилия вече имат толкова високи нива на трансферни плащания от богатите към бедните, че бъдещите мерки биха засегнали финансовата стабилност и антиинфлационната политика.
Държави като Китай и Русия, в които също се наблюдават високи нива на неравенство, имат по-големи възможности да увеличат преразпределението. Но техните ръководители не се осмеляват да действат дръзко поради страх от дестабилизация на растежа. Германия от своя страна трябва да се грижи не само за своите уязвими граждани, но трябва и да намери средства за съседите си в Южна Европа.
Причините за тези увеличаващи се неравенства са добре познати. Живеем в епоха, в която глобализацията разширява пазара за много талантливите хора, но клони към дъното по отношение на доходите на обикновените служители. От своя страна конкуренцията между държавите за квалифицирани работници и печеливши индустрии не позволява на правителствата да поддържат високи данъчни ставки за богатите.
Социалната мобилност се ограничава и от факта, че богатите хора осигуряват на децата си образование в престижни частни заведения, докато в много страни най-бедните дори не могат да си позволят да изпратят децата си в училище.
През ХІХ век Карл Маркс изследва тенденции на неравнопоставеност в своето време и стига до извода, че капитализмът не може да се поддържа безкрайно с политически средства. И прогнозира, че вероятно това би накарало работниците да се надигнат и да променят системата. Като изключим Куба, Северна Корея, както и няколко леви университета в света, вече никой не приема сериозно Маркс.
Противно на неговите прогнози капитализмът доведе до още по-високи стандарти на живот в продължение на повече от един век, докато опитите да се приложат коренно различни системи се провалиха изключително бързо.
Въпреки това, щом неравенството достига равнища, близки до тези отпреди 100 години, статуквото най-вероятно е уязвимо.
Нестабилността може да се прояви навсякъде
Приблизително четири десетилетия по-рано градските бунтове и масовите демонстрации разтърсиха развития свят и в крайна сметка доведоха до дълбоки социални и политически реформи.
Да, проблемите пред Египет и Тунис днес са значително по-сериозни, отколкото в много други страни.
Корупцията и липсата на капацитет за
отговорни политически реформи са остри проблеми. Но би било много погрешно да мислим, че
съществуващите неравенства ще останат стабилни само защото са възникнали от иновации и растеж.
Как точно ще протече промяната и каква ще бъде крайната форма на новия обществен договор? Трудно е да се спекулира по този въпрос, макар че в повечето страни процесът ще бъде мирен и демократичен. Едно нещо обаче е ясно: неравенствата не са само дългосрочен проблем.
Опасенията за влиянието на неравенството в доходите вече ограничават фискалната и паричната политика както в развитите, така и в развиващите се страни след опитите им да се измъкнат от приетите по време на финансовата криза хиперстимулиращи политики.
И много е вероятно в следващия кръг на глобализацията разликата между печелещите и губещите от нея да се задълбочи още. Неравенството ще е големият жокер в следващото десетилетие на световния растеж, а не само в Северна Африка.
Кенет Рогоф
* Авторът е преподавател по икономика в Харвардския университет и бивш главен икономист на Международния валутен фонд. Текстът е предоставен от Project Syndicate
