Mаймонидес е бил сефарадски евреин, равин, теолог, философ, лекар, живял в Испания. 1135-1204. Доста поучителни правила.
В МИШНЕ ТОРА Маймонидес включва една глава, отнасяща се до даването (цедака), както и до закона (мицва) за даване на бедните. „ЦЕДАКА“ означава „ПРАВЕДНОСТ“. Дълбоко е залегнало в еврейския закон, че за евреите е абсолютно задължително да помагат на бедните, не само защото ги съжаляват, но защото даването е тяхно религиозно задължение. В Мишне Тора Маймонидес отбелязва ОСЕМ НИВА НА ДАВАНЕ:
Най-високото ниво е да се предложи работа, образование или пари и то така, че нуждаещият се никога повече няма да се нуждае от цедака в живота си. Това ниво на даване е най-задоволяващото от всички и то е свързано с еврейската поговорка: „Ако дадеш на някого риба, ще го нахраниш за целия ден, но ако го научиш как сам да си лови рибата, ще го нахраниш за цял живот!”
1. Най-високото ниво над всички е да затвърдиш доброто име на друг юдеин, дарявайки го или когато му дадеш заем, или ако го направиш партньор, или ако му намериш работа, като изпълнение на заповедта да „подкрепиш ръката му”, докато той се стабилизира така, че да няма повече нужда от помощта на хората. Защото е казано в ”Левит 25: 35 Ако осиромашее брат ти, и видиш, че ръката му трепери, тогава да му помогнеш, като на чужденец или пришелец, за да живее при тебе. 36 Да не му вземеш лихва или печалба, но да се боиш от своя Бог, та да живее брат ти при тебе. 37 Парите си да не му дадеш с лихва, нито храната си да му дадеш за печалба.” Това означава, подкрепи ръката му, докато престане да има нужда от подкрепа (на общността) или от милостиня.
.
2. Под това ниво е онзи, който дава цедака на бедния, без да знае на кого, както и получателят не познава благодетеля си, защото това е в изпълнение на заповедта от Небето (Б-г). Това е като тайна служба в Храма. Там, където праведния дава в тайно, а добрият бедняк използва подареното му анонимно. Това е повече, отколкото да пуснеш дарение в кутията за цедака, Не трябва да се пускат пари в кутията, ако не знаем дали онзи, който отговаря за нея, е верен, разумен и истински равин.
.
3. Под това ниво е онзи, който знае кого дарява, но получателят не знае кой е дарителят. Най-мъдро е да го направиш тайно, оставяйки дарението при вратата на бедния. Това, в буквалния и преносния смисъл, е по-добре да се направи, ако онзи, който отговаря за кутията с цедака, не е достоен за доверието ни.
.
4. Под това ниво е онзи, който не знае на кого дава, но бедният знае кой е дарителят. Най-добре е да се опаковат монети на ролца и да се обърнат наопаки, та когато бедният ги извади така, да не се засрами.
.
5. Под това ниво е онзи, който дава на бедния, преди той да му е поискал (да го е помолил).
.
6. Под това ниво е онзи, който дава, след като са го помолили.
.
7. Под това ниво е онзи, който дава на бедния с радост и усмивка.
.
8. Под това ниво е онзи, който дава на бедния без желание.
Какво разбра много добре Джулиан Асанж? Появи се поколението на 20-25-годишните младежи, които живеят в Интернет, общуват помежду си и мислят, че живеят в глобалното пространство, извън държавите. За тях виртуалният свят е единствената реалност.
За да го илюстрираме, достатъчно е да си спомним защо Едуард Сноудън реши да напусне Хонконг.
В началото той избра Хонконг, защото, от една страна, това е част от Китай и следователно на САЩ ще им бъде доста по-трудно да искат екстрадирането му. От друга страна, в Хонконг, бивша британска колония, е запазена традицията на rule of law**, следователно и на независимия съд.
Той бе готов да застане пред съда.
Но нещо внезапно се промени и той напусна Хонконг. Какво? Просто разбра, че по съществуващите правила в Хонконг компютърът бива изземван. И така, той излетя към „Шереметиево“. Такива като Сноудън се страхуват не от затвора. Най-страшното за тях е да се лишат от компютъра. Те живеят в него.
Проблемът е там, че от културна гледна точка това поколение е абсолютно анархистко. Понятието за специална лоялност към собствената държава за него не съществува и това се отнася за всички страни. В Америка това е просто по-нагледно, но същото би се случило в Русия и Китай.
Парадоксът е в това, че тези нови космополити са много търсени от своите държави. Те са гениални, когато направляват енергията си към разработването на програма. Ако държавата иска да има цифрови технологии, да създава киберпространство, такива хора са необходими. Именно от тях идат нововъведенията.
Нито едно разузнаване в света няма да мине без тях. Но никой не знае как да ги управлява.
Солидарността на суверените
Бягството на Сноудън показа, че има хора, които забравят, че живеят в света на държавите, и смятат, че живеят в света на взаимносвързаните компютри. И макар че вероятно на много хора би им било приятно да видят как разобличават американското следене, като по този начин показват на другите какво трябва да се прави по-внимателно, нито една държава не иска да прави Сноудън герой.
Защото, ако всичко това се случи, утре някакъв руски младеж, който работи във ФСС***, също ще поиска да стане звезда. И ще разкаже как работят руските спецслужби. В крайна сметка не само американците се занимават с тотално следене. Просто при тях се получава най-добре.
Руските, американските, китайските спецслужби имат един и същ проблем с това поколение. Неговите представители са необходими, защото един 50-годишен чиновник не може да се оправи с интернет. Но техните изхвърляния не трябва да бъдат поощрявани. Ако Сноудън стане герой поне за един човек, възниква модел, който ще стане заплаха за всички.
Президентът Путин отлично разбира това. Той малко понервничи заради двойните стандарти на американците, но не повече. А имаше ли друга възможност? Опитайте да си представите Путин, който кани руски правозащитници и западни журналисти и пита: Трябва ли Русия да даде на Сноудън убежище? Не можете ли? И президентът Путин не може.
Всички тези хора за него са по-далечни от американските разузнавачи, за които работеше Сноудън. Разбира се, той със сигурност би искал да научи с какви сведения разполага Сноудън (който вероятно е бил разпитан за това на „Шереметиево“), но и със сигурност смята, че поддържането на сигурността на държавата, включително чрез следене, е съвсем нормално. В това е и проблемът. Всеки иска да използва Сноудън, но никой не му съчувства, защото той предаде не просто своята държава, а всички държави.
Свой, чужд, или на кого може да се говори
Такива хора вече е имало в историята. Когато Ленин и Троцки са живели в Лондон и Цюрих, те са смятали, че принадлежат към мрежата на борците за световна революция, която скоро ще се случи, а националните държави ще станат отживелица от миналото.
Има обаче аспекти, които днешните „хора от мрежата“, както и революционерите от миналото, невинаги вземат предвид.
В Деня на независимостта, съвсем наскоро отбелязан в САЩ, имаше протести в защита на Сноудън и срещу намесата на спецслужбите в личния живот. За американците, както се знае, понятието privacy**** е изключително важно. Но странно защо митингите не бяха многобройни. Защо?
Ако Сноудън бе под арест в САЩ, бе готов заради идеалите си да влезе в затвора, на улицата в негова подкрепа несъмнено биха излезли хиляди. Но той тръгна за Хонконг, а после – за Русия. И дори онези американци, които може абсолютно да не одобряват действията на своето правителство, се замислиха да не би той все пак да работи за друга държава, да не се окаже двоен агент?
Така би станало и в Русия, ако руският чекист бе заминал да се защитава в Америка. В това е проблемът на съвременните „революционери“. Те нямат усещане за национална лоялност и не знаят, че другите граждани все пак я имат. С това напомнят за офшорните банкери.
Парадоксът е, че героизмът е невъзможен извън националната държава. Това, което Сноудън разказа на света, бе важно не защото никой не се досещаше, а защото всички се досещаха.
Да казваш истината в политиката, не означава да казваш това, което никой не знае. Това означава да казваш това, което всички или някои вече знаят, но се страхуват да кажат. И тук е много важно наличието на някаква политическа общност. Човек, решен да открие истината, поема определен риск. Той знае, че може да пострада, но болката му, безпокойството му, трябва да стигнат до някаква общност от хора и да бъдат споделени от нея. И – едно задължително условие – човек сам трябва да бъде част от тази общност. В противен случай хората може да не повярват на „пришълеца“. Не защото не говори верни работи, а защото не го чувстват като свой. И той не чувства тези хора като свои.
Кой и какво знае за тебе
Трагедията на Сноудън е трагедия на идеята за прозрачност. Хора, подобни на Сноудън или Асанж, искат да видят държавите и правителствата абсолютно прозрачни, без да подозират, че прозрачността си има и обратна страна. Прозрачната държава означава и прозрачен индивид.
Когато скандалите покрай руските парламентарни избори доведоха до масово поставяне на видеокамери в избирателните секции на президентските избори, наблюдателите приветстваха това – извършването на нарушения вече ще е по-трудно. Така е. Но нека си представим, че някъде във вътрешността на страната избирателят идва в секцията и вижда камерата. Той не смята, че тя е поставена за да контролира гражданина, държавата. Той смята, че са я сложили за да знаят те, властите, как гласува самият той. И излиза, че ситуацията съвсем не е еднозначна. Да, натиска го осъществява държавата, но натиска може да го усеща и избирателят.
Сега нека приложим утопията на световната прозрачност (или антиутопията, на когото както му се струва) към големите информационни масиви. По време на избирателната кампания на Барак Обама в щаба му работеха специалисти по този въпрос. Те знаеха всичко за щатите, където мнението на избирателя би могло да се обърне на която и да е страна в последната минута. Такива щати в САЩ, както се знае, не са много, а обикновено става дума едва за един-два окръга с население 100 000- 200 000 души. Именно те могат да определят съдбата на президентските избори.
Така че тези специалисти знаеха всичко за регистрирания избирател – какви филми гледа, какви магазини посещава. Бе направен профил на всеки избирател и данните бяха взети не от разузнаването, а от откритите търговски компании. След изборите те пресметнаха с какъв брой гласове са сбъркали. С 38 души. От хиляди, пресметнати с абсолютна точност.
Тя наистина е плоска
А как се случи така, че бившият сътрудник на американското разузнаване забрави, че живее в света на държавите? Това стана възможно затова, защото интернет е голям мехур. Двама души седят, всеки пред своя компютър, и набират в търсачката думата „любов“. И на всеки от тях същият този „Гугъл“ ще му открие различен списък на топсайтовете. Защото в света на „Гугъл“ ставаме заложници на своите предпочитания. Това е отговорът на продавача на искането на купувача. Интернет не е настроен да ти даде истината. Той е настроен да ти даде това, което искаш.
Същото се случва и с общностите от хора. Те се срещат в мрежата, на форумите на съмишлениците, обсъждат това, което ги вълнува, и често въобще не се замислят, че има още много хора и те са различни.
До известна степен това стана проблем на протестните движения в света. Да, тези протести са резултат от възможностите за нови комуникации. Но участниците нещо не забелязаха (и Москва е един от примерите за това). Защо много хора излязоха на улицата? Защото повярваха, че са мнозинство. Така им се струваше, докато бяха в интернет. И те започнаха да си мислят, че са хиляди, милиони и в реалния живот, като едва после видяха, че има и други. И пак защото интернет е направен така, че виждаш тези, които искаш да видиш.
Човекът и компютърът, или човекът компютър
А какво става с „новите революционери“. Вероятно за тези 30 дни скитания Сноудън откри за себе си, че не е чак толкова лесно да бъдеш интернационалист. Вероятно преди 90 години Турция се е оказала за Троцки същото, каквото за Сноудън транзитната зона на „Шереметиево“. И са му казвали: Можеш да прекараш известно време, но не много. Но къде да иде? Франция го приема, но бързо отново го депортира. В крайна сметка Троцки се оказва в Мексико, което вероятно все пак е по-добре от Боливия.
За новото поколение „революционери“ случаят „Сноудън“ е първият политически опит и според разбирането си за света те ще си вземат поука от него. Хора от типа на Сноудън и Асанж ще се появяват отново. И отново ще се сблъскват с държавата, за чието съществуване до този момент са имали доста смътна представа. Както и че извън границите на техния свят има и друг.
*Статията е публикувана във в. „Московские новости“. В заглавието има игра на думи. Net на английски означава мрежа, а на руски – „не“.
**Върховенство на закона (англ.).
***Федерална служба за сигурност – външното контраразузнаване на Русия.
****Личен живот (англ.).
Иска ми се поименно да спомена всичките бивши комунистически величия и техните фамилии, всички облагодетелствували се над 12 300 партийци при 50-годишното комунистическо управление. Иска ми се да разкажа за 280-те червени фамилии, участвали в ограбването на българската нация. Нека нашите наследници да имат пълната информация за това къде живеят тези, които сложиха началото на разгрома на третата българска държава, за да не ги търсят дълго, когато дойде денят на възмездието.
Да попитат Кръстьо Тричков какви заслуги има пред българския народ, та се е обзавел с един почти половин декар апартамент от – 326.95 кв.м. в кв. „Лозенец“, бул. „Баучер“ № 25, 7 етаж, вх. „А“, ап. 4. А Борис Вапцаров, Георги Павлов, Нинко Стефанов Вияшки и стотиците още като тях хрантутници, получили абсолютно незаконно огромни жилища в най-престижния квартал на София, те с какво право живеят в тези сараи? Помислихте ли поне един път, другари партийци, за тези, от които отнехте собствеността им, как живееха 50 години в копторите, натикани там от вас и вашите родственици. Къде останаха идеите ви, с които дойдохте на власт през 1944 година – за равенство, братство, справедливост, хуманност, свобода и подобни постулати? За какво равенство може да се говори между Мирчо Спасов, ширнал се в един апартамент от 165.70 кв.м. на пл. „Свободата“ № 5, II етаж, ап. 2, виновникът за десетките убийства в лагерите на смъртта и най-вече за тези в Белене и Ловеч и ямата от 2 на 1 метър на Сашо „Сладура“? Каква хуманност проявявате господа партийци, когато накълцвате на парчета трупа на бащата на Богдана Карадочева, за да го дадете за храна на прасетата?
Справедливо ли е с бой и кютек да вземеш имотите на някого в името уж на някаква справедливост, да разориш и опозориш семейството му, забогатявайки десетократно повече от този, когото си ограбил?
Рано тази сутрин, изненадващо, в канцеларията на парламента бе внесено искане от главният прокурор за отнемане имунитета на депутата и председател на парламентарната група на “Атака”, г-н Волен Сидеров. Повод за искането е бил сигнал подаден в прокуратурата от полицай Тодор Тодоров, служител във външната охрана на парламента. В сигналът на полицая е описана хулиганска проява от страна на депутата придружена с посягане на длъжностно лице, като е приложен и видео материал документирал случката. Искането изненада мнозина, тъй като се очакваше да бъде поискан имунитета на бившият вицепремиер и министър на вътрешните работи г-н Цветан Цветанов, но в писмото си до депутатите от 42-то Народно събрание главният прокурор Сотир Цацаров подчертава, че действията на г-н Сидеров представляват пряка заплаха за държавността в настоящия момент, докато възможността на Цветанов да вреди е ограничена благодарение на изборните резултати, поради което отнемането на неговият имунитет може да почака. Ето и пълният текст на писмото с което главният прокурор иска отнемането на имунитета на г-н Сидеров:
” Уважаеми г-жи и г-да Народни представители от 42-то Народно събрание на Република България
Обръщам се към Вас с искане да бъде свален имунитета на депутата от ПП “Атака” г-н Волен Сидеров поради недопустимото му държание още в първият ден от конституирането на новият парламент, държание, което ако бе извършено от редови гражданин би минало само като хулиганска проява, но което извършено от депутат и то лидер на партия и на парламентарната група на тази партия, води след себе си тежки последствия за обществото поради негативният пример, който дава един депутат в отношението си към институциите и към длъжностните лица служещи в тях.
Съжалявам, че трябва прокуратурата да се заеме с предотвратяването на подобни актове в бъдеще, тъй като въпросните действия са извършени от явно психически неуравновесен човек, за което той може би не е виновен, но неговата невменяемост проявена на такова високо институционално държавно равнище е опасна за крехката моментна стабилност в държавата. Иска ми се, възможността да бъде да бъде депозирано искане за отнемане имунитет на депутат при подобни случаи да бъде предоставена на директора на Националният психодиспансер, но тъй като на този етап това не е предвидено в закона, то се налага с лудите да се занимаваме ние. Въпреки това няма да скрия, че след като снемете имунитета на г-н Сидеров ние ще го предадем в ръцете на специалистите по психично здраве, които да се заемат с неговото лечение и превъзпитание, ако това е възможно.
При внимателното преглеждане на предоставеният ни запис от местопроизшествието в което главен герой е г-н Сидеров, бе ясно установено неговото посегателство върху длъжностно лице, опитващо се да преустанови хулиганските му прояви. Въпреки, че г-н Сидеров, като депутат е облечен с депутатски имунитет, смятаме, че този имунитет не му е предоставен за да злоупотребява с него, какъвто е случаят според нас. Посегателство от страна на депутат върху полицай опитващ се да изпълни съвестно служебните си задължения, би бил особено тежък прецедент, ако се остави без последствия, още повече като се има предвид и без това ниската степен на доверие и уважение от страна на обществото към държавните институции, част от които са и правоохранителните органи.
С оглед на наскоро отминалите масови протести и непресекващите призиви за нови такива, подобна проява на неуважение към институциите от страна на представител на самите тези институции, може само и единствено да окуражи недоволството на гражданите да се излее в още по-крайни форми в най-близко бъдеще. Знам, че наскоро обявих, че ще поискам имунитета на г-н Цветан Цветанов, но с оглед на създалата се ситуация смятам, че непосредствената заплаха изразяваща се в невменяемостта на г-н Сидеров е с приоритет, тъй като възможността на г-н Цветанов да нанася вреди на държавата е поне засега ограничена.
Със своите действия невменяемият Сидеров руши устоите на държавата и нейните институции и ако това бъде отминато безмълвно, последствията ще бъдат пагубни не само за Вас, но и за обществото като цяло. Прилагаме към искането си и запис с действията на г-н Сидеров, за да може сами да се убедите в явните признаци на отклонения от нормалното психическо състояние, изразяващи се в членоразделни крясъци свеждащи се до многократно повтаряне на едни и същи думи и изрази. Уверявам ви, че преди да депозирам искането си в канцеларията на Народното събрание съм провел консултации с най-добрите български психиатри, които все още не са избягали зад граница и които ме увериха, че въпросното държание е явно доказателство за задълбочаваща се психическа нестабилност. Според тях, ако г-н Сидеров се остави без лечение, неговите изблици на неуравновесеност може да прераснат в изстъпления от рода на масовите стрелби в САЩ и нищо чудно някой ден да замръкнем с намален насилствено състав на парламента.
Призовавам ви в името на здравия разум да кажете “Да на нормалността” и да свалите имунитета на г-н Сидеров, което било от полза не само за него, но и за обществото ни.
С уважение: Главен прокурор на Република България – Сотир Цацаров”
Сливането на медийните компании през последните десетилетия е създала една олигархия от медийни конгломерати. Телевизионните сериали, които следим, музиката, която слушаме, филмите, които гледаме, и вестниците, които четем, се създават от общо няколко корпорации. Собствениците на тези конгломерати са в близки отношения със световния елит по един или друг начин. Притежавайки всички възможни средства за достигане до масите, тези конгломерати имат властта да създават в човешките представи една-единствена и съгласувана картина на света, водеща до “уеднаквяването (стандартизирането) на човешката мисъл”.
Дори движенията и стиловете, смятани за коренно различни от останалите, в действителност се оказват разклонения на общоприетото мислене. Масмедиите произвеждат своите собствени противници, които определено изглеждат като такива, но са само част от установения ред и изобщо не поставят този ред под въпрос. Артисти, творби и идеи, които не се вписват в общоприетото мислене, безпощадно биват отхвърляни и пренебрегвани от конгломератите, което практически ги кара да изчезнат и от общественото съзнание. Както и да е – идеите, които са оценени като стойностни и желателни да бъдат приети от обществото, майсторски се продават на широките маси, докато се превърнат в ясни от само себе си (неоспорвани) норми.
През 1939-1940 г. Чикагският университет е бил домакин на поредица от семинари в областта на комуникациите. Те са били спонсорирани от фондация “Рокфелер” и са били с участието на най-изявените учени в областта на комуникациите и социологическите изследвания. Един от тях е и Харолд Ласуел – водещ американски политолог и комуникационен теоретик, който е специалист в анализирането на пропагандни методи. И той е бил на мнение, че демокрацията – правителство, управлявано от хората – не би могла да остане стабилна, ако няма експертен елит, който да оформя и да обработва общественото мнение чрез пропаганда. В неговата “Енциклопедия на социалните науки” Ласуел обяснява, че когато елитът не разполага със съоветните реквизити на силата, за да въдвори подчинение, тогава на социалните мениджъри им се налага да се обърнат към “една напълно нова техника на контрол, най-вече чрез пропаганда”. Той добавя и обичайната обосновка – ние трябва да отчетем “невежеството и глупостта на масите и да не се поддаваме на демократичната догматика за това как хората най-добре преценявали собствените си интереси”.
Ласуел обширно е изучавал как се анализа съдържанието, за да разбере ефективността на различните типове пропаганда. В своето есе “Съдържания на комуникацията” той обяснява, че за да се разбере смисълът на едно съобщение (напр. филм, реч, книга и т. н.), трябва да се вземе предвид честотата, с която определени символи се показват в него, посоката, в която тези символи се опитват да насочат мнението на публиката, а също и интензивността на използваните символи. Ласуел е известен и с модела си за анализ на медиите, базиран на формулата:
Кой (казва) Какво (на) Кого (по) Какъв канал (с) Какъв ефект.
С този модел Ласуел показва, че за да се анализира подобаващо един медиен продукт, трябва да се види кой е създал продукта (хората, поръчали създаването му), към кого е насочен този продукт (публиката, в която се цели) и какви са били желаните ефекти на този продукт (да информира, да убеди, да продаде и т.н.) върху публиката.
Едуард Бърнайс е смятан за “бащата на обществените връзки” (и на рекламата – бел. Стопанина) и е използвал концепции, разработени от чичо му Зигмунд Фройд, за да манипулира обществеността чрез подсъзнанието. Той е споделял възгледа на Липман за общото население, намирайки го за нерационално и подвластно на “стадния инстинкт”. По негово мнение масите трябвало да бъдат манипулирани от едно невидимо правителство, за да бъде осигурено оцеляването на демокрацията.
“Съзнателното и интелигентно манипулиране на организираните навици и мненията на масите е важен елемент на демократичното общество. Тези, които манипулират този незабележим механизъм на обществото, представляват невидимото правителство, което има истинската ръководна власт в нашата страна.Ние сме управлявани, нашите мозъци – обработвани, нашите вкусове – формирани, нашите идеи – вменявани, най-вече от хора, за които никога не сме чували. Това е логическа последица от начина, по който нашето демократично общество е организирано. Огромни бройки човешки същества трябва да си сътрудничат по този начин, ако ще живеят заедно в едно гладко функциониращо общество.
Нашите невидими управители в много от случаите дори не знаят кои са техните сподвижници от вътрешния кабинет.” – Едуард Бърнайс, “Пропаганда“
Новаторските маркетингови кампании на Бърнайс промениха из основи функционирането на американското общество. Той фактически изгради “консуматорското” отношение, като създаде една култура, в която американците вече купуваха за удоволствие, а не за оцеляване. По тази причина сп. Life го класира между 100-те най-влиятелни американци на 20-и век.
Уолтър Липман, американски интелектуалец, писател и два пъти награждаван с наградата Пулицър, издаде една от първите творби, посветени на използването на масмедията в Америка. В книгата си “Обществено мнение” (Public Opinion, 1922) Липман сравнява човешките маси с “огромен звяр” и с “объркано стадо”, което има нужда да бъде ръководено от управляваща класа. Той описва управляващия елит като “специализирана класа, интересите на която са наднационални.“ Тази класа е съставена от експерти, специалисти и бюрократи. Според Липман експертите, често наричани “елит”, са тези, благодарение на които се заобикаля/преодолява главният недостатък на демокрацията, а именно абсурдният идеал за “гражданина, който е компетентен по всички въпроси”. Хаотичното и шумно “объркано стадо” има своята функция – да бъде “заинтересован зрител на действията”, тоест да не бъде участник в тях. Участието е задължение на “отговорния човек”, какъвто обикновеният гражданин не е.
Ролята на масмедиите и пропагандата е на инструменти, които елитът трябва да използва, за да управлява обществеността, без да прибягва до физическа принуда. Една от важните идеи, представени от Липман, е “скалъпването на съгласие”, което, обяснено накратко, е манипулирането на общественото мнение по такъв начин, че да бъдат приемани плановете на елита. Изразеното от Липман становище е, че обикновеното население не е квалифицирано да разсъждава и да взима решения по важни проблеми. Затова е важно елитът да решава “в своя полза” и след това да прокарва решенията си сред масите.
“Това, че фабрикуването на съгласие като техника подлежи на голямо усъвършенстване, смятам, никой не може да го отрече. Процесът, при който възниква общественото мнение, определено е не по-малко сложен от описаното в настоящите страници, а възможностите за манипулация, откриващи се пред всеки, който разбира процеса, са лесно достъпни. В резултат на психологическите изследвания, съчетани със съвременните средства за комуникация, практикуването на демокрацията достигна своята повратна точка. Свидетели сме на една революция, безкрайно по-значителна от която и да било смяна на икономическата власт. Под силата на пропагандата, не само в злокобния смисъл на думата, старите постоянни величини на нашето мислене се превърнаха в променливи. Вече не е възможно например да се вярва на старата догма на демокрацията: че знанието, необходимо за управлението на човешките дела, възниква спонтанно в човешкото сърце. Там, където изхождаме от тази догма, ние се самозаблуждаваме и ставаме жертва на данни, които не можем да проверим. Доказано е, че не можем да разчитаме на интуицията, съвестта и на произволните мнения на този или онзи, ако искаме да контролираме света за в бъдеще.“ – Уолтър Липман, “Обществено мнение”
Може би е важно да се спомене, че Липман е един от основателите на Съвета за чуждестранни връзки (CFR), най-влиятелния ръководител на международната политика в глобален мащаб. Този факт би трябвало да дава представа за умствената нагласа на елита, що се отнася до оползотворяването на медиите.
“Политическата и икономическата власт в Съединените щати са концентрирани в ръцете на “управляващ елит”, който контролира повечето от намиращите се в Щатите мултинационални корпорации, главните комуникационни медии, повечето влиятелни фондации, главните частни университети и голяма част от обществените организации. Основан през 1921-а, Съветът за чуждестранни връзки е ключовият мост между големите корпорации и федералното правителство. Наричан е още “училище за държавници” и е близо до това, което Чарлс Райт Милс нарича Властнически елит – група хора със сходни интереси и възгледи, оформящи събитията от неуязвими позиции зад (кулисите на) сцената. Създаването на ООН беше проект на Съвета, както това важи още за Международния валутен фонд и Световната банка.” – Стив Джейкъбсън, “Мисловен контрол в Съединените щати” (Mind Control in the United States)
Някои от настоящите членове на CFR включват Дейвид Рокфелер, Дик Чейни, Барак Обама, Хилъри Клинтън, известният църковен проповедник Рик Уорън и изпълнителните директори на големи корпорации като CBS, Nike, Coca-Cola и Visa.
Що се отнася до пропагандата, първите защитници на повсевместната грамотност и свободната преса си представяха само две алтернативи: пропагандираното или е истина, или е лъжа. Те не можеха да предвидят това, което фактически се случи предимно в нашите западни капиталистически демокрации. Разви се огромна масова комуникационна индустрия, загрижена не за това кое вярно или лъжовно, а за недействителните събития – тези, които в една или друга степен нямат никакво значение. С други думи, те (първите идеалисти) не включиха в сметките си неутолимия апетит на човечеството към нещата, които отклоняват вниманието (от същественото). – Oлдъс Хъксли
Тези факти са били посочени като заплаха за човешката свобода през 30-те години на миналия век от мислители на Франкфуртската школа като Теодор Адорно и Хърбърт Маркюз. Те са изложили три главни проблема на културната индустрия.
Индустрията може:
1. да принизи човешките същества до положението на една биомаса, като възпрепятства развитието на самостоятелни индивиди, способни да взимат разумни решения;
2. да измести естествения импулс към самостоятелност и самоосъзнаване чрез удобния мързел на конформизма и пасивността (безделието);
3. да утвърди идеята, че хората всъщност искат да избягат от абсурдния и жесток свят, в който живеят, като се изгубят в едно хипнотично състояние на самозадоволеност.
Идеята за бягството е дори още по-основателна днес при възхода на онлайн видеоигрите, 3D филмите и системите за домашно кино. Масите, непрекъснато търсещи последния връх в развлекателните технологии, закупуват скъпи продукти, които само най-големите медийни корпорации в света могат да си позволят да произвеждат. Тези продукти съдържат внимателно пресметнати съобщения и символи, които ни повече, ни по-малко са една пропаганда. Обществеността е дресирана да ОБИЧА тази пропаганда до такава степен, че е готова да харчи трудно спечелените си пари, за да бъде изложена на пропагандата. Пропагандата (използвана в политическия, културния и търговския смисъл) отдавна не е принудителната и авторитарна форма на комуникация, която намираме при диктаторските режими – тя е станала синоним на развлеченията и удоволствията.
Карл Юнг е основателят на аналитичната психология (също известна като психология на Юнг), която набляга на разбирането на психиката чрез изследване на сънищата, изкуството, митологиите, религията, символите и философията. Швейцарският терапевт е източникът на много от психологическите схващания, използвани днес – такива като архетип, комплекс, персона, екстровертност/интровертност и синхронизъм. Той в изключитено голяма степен е бил повлиян от окултното обкръжение в семейството си. Карл Густав, неговият прадядо, е бил деен свободен масон (бил е Велик майстор), а Юнг е открил и че някои от другите му предци са били розенкройцери. Това би могло да обясни неговия голям интерес към източната и западната философия, алхимията, астрологията и символизма. Една от най-важните му (и недоразбрани) идеи е била тази за колективното несъзнателно.
“Моята теза е следната: В добавка към нашето непосредствено съзнание, което има изцяло лична природа и което ние смятаме за единствената емпирично измерима психика (въпреки че пришиваме към него личното несъзнателно като прибавка), съществува и втора психическа система от колективна, универсална и безличностна природа, която е еднаква при всички индивиди. Това колективно несъзнателно не се развива по индивидуален път, а се наследява. То се състои от предварително зададени форми, архетипите, които могат да бъдат осъзнати едва в последствие и които дават определени форми на някои от психологическите съдържания.” – Карл Юнг, “The Concept of the Collective Unconscious”
Колективното несъзнателно се проявява чрез съществуването на подобни символи и митилогични фигури в различните цивилизации. Архетипните символи, изглежда, са вградени в нашето колективно несъзнателно и когато сме изложени на влиянието им, ние демонстрираме естествено влечение и увлечение към тях. Затова окултните символи могат да упражнят голямо въздействие върху хората, независимо от това, че повечето хора никога не са били въвеждани в тяхното езотерично значение. Мислители в областта на масмедиити като Едуард Бърнайс са намерили в тази концепция чудесен начин за манипулиране на личното и колективното несъзнателно на обществеността.
Непонятно е, че на територия като нашата, талантливите хора непрекъснато берат ядове.
Непонятно е най-вече за западния европеец, който е приучен от малък да различава доброто от лошото, красивото от грозното и да се радва на даровитостта, когато я срещне по пътя си.
И съвсем не е непонятно за българина, свикнал да приема смачкването на таланта за естествено положение на нещата.
Кой и защо не търпи талантливите у нас?
Представете си, че сте нарисували картина, написали сте сценарий, книга, пиеса или песен, и те трябва да бъдат оценявани от компетентно българско жури. Да, но членовете на това жури са пропиляли живота си в преливане от пусто в празно и е естествено да не харесват онова, което противоречи на същината им. Как например човек, който се свива пред силните и тормози слабите, ще одобри творба, в която героят е свободолюбива личност с достойнство? Никак.
Тогава защо тези типове са там? Там са, защото някой има сметка от това, и този някой е Системата със своя апарат от бездарници.
Системата не се нуждае от талантливи граждани, страхува се от тях и ги ненавижда, защото:
Талантливите не понасят лъжата.
Талантливите не са обслужващ персонал.
Талантливите са органически чужди на лакейничеството.
Талантливите мразят манифактурата.
Талантливите не допускат посредствените да ги манипулират.
Талантливите не са гадатели, втренчени в цукалото на суверена.
Талантливите не са „мое куче”, нито „наше куче”.
Талантливите не подлежат на опитомяване.
Талантливите не търсят власт, защото са наясно с последствията.
Талантливите знаят, че парите и постовете са най-примитивният начин да си мериш… постиженията.
Талантливите ядат и пият, но винаги си плащат. (Освен ако не са принудени да крадат, поради липса на средства).
За да й е мирна главата Системата е сложила навсякъде културно-административни капепета и бди някой талантлив да не прекрачи. Изключенията потвърждават правилото: допуска се по малко талантец тук и там за заблуда на цивилизования свят, но инструктирано, наблюдавано, прошнуровано и заведено на отчет. Докато нещастникът не започне бавно да се дави в алкохол и неврастения, покрива се с бръчки на дълбока неудовлетвореност и се гътва без време. (Бегла сметка на продължителността на живота на талантливите люде, останали да се гърчат в България и на онези, спасили се зад граница, убедително сочи в полза на последните).
Само Просветената Система си позволява да търпи таланта и да го подкрепя. Просветената Система знае, че е за нейно добро да има талантливи хора наоколо, за да може да попива от техните дарби и да се облагородява. Затова тя не допуска посредствени ласкатели да администрират културата.
В Просветената Система посредствените ласкатели са аутсайдери. В нашата те са министри и членове на журита.
Система, попила от таланта на своите талантливи граждани, е обречена на усмивки (понякога лицемерни, но усмивки). И на успех (понякога относителен, но успех).
Обратното: система, избрала имитацията за свой идеал, е обречена на провал и започваш да се чудиш, дали наистина ако животните поемат управлението, няма да се справят по-добре.
Как може нещата в България да се променят и талантливите да си застанат на местата? Като направим българската система просветена. Как се прави една система просветена? Сжелание за просветеност на тези, които управляват страната;
на собствениците на телевизии, вестници, кина, магазини и бензиностанции;
на продавачките, чистачките, ватманите, учителите, шофьорите, полицаите, просяците, комбайнерите, медицинските сестри, данъчните и новородените (доказано е, че още в утробата на майка си бебето формира характер).
И с вяра, че това е възможно. А как става сдобиването с вяра? Трудно, особено когато са те лъгали с години за всеобщо щастие и справедливост, а лъжцитеса еволюирали във фалшиви масони и пишман тамплиери.
Не пречи обаче да се опита. Като начало – всеки сам за себе си.
Днес православните християни у нас отбелязват Цветница – деня, в който Спасителят е посрещнат в Йерусалим с маслинови клонки и цветя.
Празникът е винаги в неделята след Лазаровден, една седмица преди Великден и е един от най-хубавите пролетни празници. Посветен е на тържественото посрещане на Исус Христос в Йерусалим с маслинови и лаврови клонки. Празникът Цветница се отбелязва не само в православната, но и в католическата и протестантската църква.
Според евангелските текстове, Христос влиза на магаре в Йерусалим, където го посрещат вярващите с клонки от маслина и го прославят като месиански цар. Предишния ден Христос е върнал към живота мъртвия Лазар и е посрещнат от жителите на Йерусалим като възкресител. Исус Христос доброволно върви стъпка по стъпка към предначертания край на земния си живот.
На службата в храмовете християните държат в ръцете си осветени върбови клонки, които заменят палмовите клонки – вайи, сякаш отново посрещат своя Спасител. Осветяването на върбичките се извършва на всенощното бдение в събота вечер. След богослужението християните отнасят осветените върбови клонки в домовете си за здраве и предпазване от болести и зло. Вярва се, че осветената върба има предпазна и възпроизвеждаща сила, затова тя се запазва цяла година пред домашната икона.
Сутринта над портите на всяка къща се закачват венчета от върбови клонки, които предпазват от зло и неплодородие. Лазарувалите предния ден моми се събират на реката, като всяка носи свое венче и омесения предварително обреден хляб (кукла) и изпълняват обичая „кумичене“. Венчетата и парчета от хляба се нареждат на дъсчица и се пускат по течението. Момата, чието венче излезе най-напред, се избира за „кумица“ и тя повежда моминското хоро към своята къща.
На този ден продължават Лазаровите обреди и обичаи. На този празник с кумиченето на лазарките завършва цикълът на моминските пролетни игри. Привечер на мегдана моми и ергени за последен път играят лазарското хоро, като за първи път след Великденските пости хорото е сключено. Седмицата, която започва в понеделник след Цветница, се нарича Страстната седмица. В нея християните съпреживяват мъките на Христос.
Българите наричат празника още Връбница, Цветна неделя, Вая (Вайя), Куклинден или (в западните църкви) Палмова неделя.
Значението и символите на Цветница
Значението на Цветница в България е свързано с възкресението на Исус Христос и с пролетните обичаи. Този ден е символ на новия живот и надежда за по-добро бъдеще. Традиционно в България се изработват венци от върбови клони, които се закачат на вратите и прозорците на къщите, за да се предпазят от злото и болестите. Те са символ на живота и възраждането. На Цветница се празнува и с празнично ядене на риба, която е символ на християнската вяра.
Цветница е също така ден за посещаване на църквата и осветяване на венците. В този ден се извършва тържествена богослужба, която е символ на радостта и възраждането на духа. След църквата се посещават близки и приятели, за да се поздравят с празника и да се разменят подаръци.
Цветница е най-празнувания имен ден в България.
Кой празнува на Цветница
В България Цветница е традиционен християнски празник, който се празнува от православните християни. Той е свързан с паметта от тържественото посрещане на Исус Христос в Йерусалим и е един от най-големите християнски празници през годината. Въпреки това, Цветница е популярен празник и за хора, които не са религиозни, тъй като той е свързан с пролетното обновление на природата и възраждането на живота, но и най празнуваният имен ден. Така че, Цветница е празник, който може да бъде празнуван от всички хора, а и няма как да не познавате някой с име на цвете. Над 360 000 души носят имена произлизащи от названия на растения.
Подли, да. Няма как да бъдат определени по друг начин. Това, на което ставаме свидетели в последните дни, е просто един непресекващ поток от мерзост, който се излива върху ни. Ниагара от мерзост. Потоп от мерзост.
Ставаме свидетели на това как битува лъжата. Как се създава, как укрепва. Как се налага като публично виждане, как свикваме с нея, как я приемаме, как я припознаваме като истина. И как започва да ни се струва, че всеки, който си позволи да наруши тази паснала като ръкавица по кожата ни лъжа, е негодник, лъжец и мерзавец.
Има лъжи, които са удобни. Има лъжи, които са мехлем за наранената ни гордост, цяр за травмите от преживените несгоди, индулгенция за това, че се били толкова тъпи и послушни, та никога на сме възставали срещу лъжата. Има лъжи, които са толкова удобни, че ни се привиждат като скалпел, който може да изреже туморните образования в обществения живот. Някои ги осъзнават, но си казват – е, какво толкова. Тази лъжа е полезна, ще я приемем за истина… временно.
Няма обаче полезни лъжи. Свикнем ли да подменяме неудобната истина с по-удобната лъжа, с нас като цяло е свършено. Попадаме в подлите времена – в Лето Господне 2013-то.
Сега е удобно да бъде намерен виновникът за това, че сме бедни, тъжни и отчаяни. Най-бедните, най-тъжните и най-отчаяните в цяла Европа. За това, че не ни стигат парите за сметките за ток, за това, че децата ни нямат какво да работят. За това, че целият ни живот е преминал в лъжа – и нямаме истина, с която да оправдаем собственото си съществуване.
И тогава идват мерзавците. Идват, за да използват нашата горест и нашия гняв в своя полза. Идват, за да сложат крак в стремето и да ни яхнат… за пореден път. Подхвърлят ни една лъжа, която много ни прилича на истина. Нещо повече – много ни се иска да е истина – за да се намери виновникът за нашето дередже. Да се намери някой, върху който да излеем натрупания гняв. И някой, който да подмени и собствената ни отговорност за мизерията на битието ни.
Мерзавците познават нашата психология. Ако има нещо, в което да се спецове – то това е именно народопсихологията. Умеят да манипулират и да лъжат. И няма как да не умеят, след като винаги са го правили.
Сега ще ви разкажа една малка история за наивници, която ще ви послужи като пореден повод да си дадете сметка какъв продажник, гад и мерзавец съм самият аз – защото не ща да се присъединя към удобната за всички, праведна и полезна лъжа. История, която се развива пред очите ни. История, която вече почти се е превърнала в политически катехизис.
Действие първо: Сергей Станишев, лидер на БСП и ПЕС, внася в прокуратурата анонимка, която подробно обяснява как в България се извършват нерегламентирани подслушвания – по устна заповед на Цветан Цветанов, бивш министър на МВР. Анонимката се е пръкнала не кога да е, а в самото начало на предизборната кампания, в която за БСП се очертава съдбоносна загуба. Случайно, разбира се. Както е случаен и фактът, че въпросният Цветанов е шеф на предизборния щаб на ГЕРБ – основният и всъщност единствено реален опонент на ГЕРБ.
Внасянето не става как да е, а шумно, с пресконференция, на която се говори за “българския Уотъргейт”. Без този шум наказателното производство би могло да изненада посочените извършители – и да осигури доказателства за тяхната противозаконна дейност, ако изобщо е имало такава. С предварителния анонс на Станишев остава само шумът. Нищо – той е важният.
Действие второ: прокуратурата забравя традиционната си охлювна летаргия, проявявана винаги към дела от обществен интерес. Включително тези, които са свързани със същият този Станишев. Забравя, че няма навика да реагира на подобни сигнали, дори и когато те свидетелстват за корупция, ощетила държавата с милиарди. Светкавично в МВР са пратени не един-двама, а цели десет прокурори. Ръководени впрочем от такива, чиято репутация съвсем не е блестяща – и които сами са престъпвали закона за СРС, като са разрешавали такива без санкцията на съдия – какъвто е случаят с Роман Василев например.
Оказва им се пълно съдействие. Съдействат им впрочем с пълна сила и тези, които са изнесли данните, въз основа не които е подготвен компромата – например кой за какво е отговорен, какви са марките на колите за проследяване, какви изключения от общия ред са допуснати в СДОТО. И докато проверяват официално, скроилите компромата “пропяват” при разпитите, лансирайки подходящите лъжливи версии. Като тази с отверката например.
След което прокуратурата отчита своята стахановска дейност, констатирайки (по думите на самия главен прокурор), че две трети от съдържанието на Станишевата анонимка отговаря на истината. Кое по-точно обаче отговаря на истината? Да е доказала прокуратурата, че някой от ръководството на МВР е разпореждал провеждането на незаконни подслушвания? Не. Да е доказала изобщо наличието на такива? Не. Тогава?
Тогава се сервира удобната пропагандна версия – такива е имало, но доказателствата за тях са унищожени. Разследването продължава – и като доказателство за сериозността на нещата са заведени четири наказателни производства. Всички те ще бъдат оставени на трупчета или ще бъдат върнати от съда, ако стигнат изобщо дотам – само че това ще стане след изборите. Много по-важно е какво ще се случи до тях.
И ето какво се случва – споменатите “две трети” на Цацаров отварят широк хоризонт за политическо говорене. Мафия, полицеска държава и прочее – изглаголени от широката анти-ГЕРБ коалиция, обединяваща и левите, и десните. Коалицията, която се кани да управлява след изборите. Новата тройна, четворна или петорна коалиция, която ще краде на спокойствие зад фасадата на тъй нареченото “програмно правителство”.
Разработката “Галерия”, по която реално бяха слушани и политици, и журналисти, и самият шеф на комисията по национална сигурност Минчо Спасов, и Татяна Дончева, шеф на подкомисията, която трябваше да наблюдава подслушващата ДАНС – всичко това е забравено. Забравени са и разработките “Гном” и “Моряк”, по които също се слушаше на поразия. Забравен е простия и отдавна известен факт, че в специалните служби винаги е имало служители, които работят за своя сметка– и често в полза на мафията. Забравено е, че докато в това ведомство се ширят кадри на ДС, ще има и хора, които ще измъкват секретна документация, ще кроят компромати и ще ги снасят на “Позитано” 20.
Трето действие: отново в хода на предизборната компания и отново – с анонимен източник, разумно време преди изборите, за да има достатъчно дни за медийно разгръщане на поредното активно мероприятие, се претоплят стари разработки срещу Станимир Флоров, шеф на НСБОП. Първите от тях – с 14-годишна давност. Да се пита човек – защо ли се актуализират чак сега? Сигурно отново по случайност…
Много по-сериозен обаче е въпросът как така тези разбаротки, до една приключили със заключението, че се прекратяват поради липса на данни за престъпление – сега се оказват актуални и прокуратурата решава – в противовес на всички предишни заключения – че има данни за престъпление? И – извинявайте – как прави тези си заключения в рамките на два дни? На базата на какви нови експертизи и на базата на какви разпити, проведени допълнително, че да има правото да говори, че разполага и с допълнителни източници на информация? Как по-точно изведнъж тъкмо сега се явиха тези нови източници на информация?
И ако прокуратурата е достатъчно чевръста, за да ги издири, асимилира и офхорми мнението си за необходимостта от наказателно производство в рамките на тези два дни, то защо не е достатъчно чевръста и за да открие кой по-точно е този субект, който ги е извадил от секретното деловодство на седми март тази година – и за какво по-точно са му били необходими?
Яснота по този деликатен въпрос, разбира се, не се дава и няма да се даде. Вместо това ще се говори как разследването продължава. Продължава, да – но паралелно с предизборната кампания, в която деполитизираната прокуратура се оказа май най-важния участник.
Действие четвърто: логично е да се потърсят и намерят вътрешни предатели, за да се получи лъжата достатъчно убедителна. Не е трудно – има достатъчно важни персони от гербаджийския елит, напъдени заради своите золуми – поради което имат да си върщат на партията-носител. Емил Димитров например, известен повече като Емо Фаса, който показно се покри със семейството си в чужбина, за да даде там пред нотариус (?!) някакви страховите показания за ситуацията в ГЕРБ. Никой не знае какви са те – но няма и нужда да знае. Важното е да се говори за тях. Важното е неговата публична уплаха да бъде използвана като доказателство за мафиотския бекграунд на люде като Борисов и Цветанов – вижте, санким, страхува се този невинен човечец за живота си и за живота на семейството си…
И действие последно, може би тържествен финал на този водевил: публичното казване на Мирослав Найденов, че Цветан Цветанов бил подслушвал целия министерски съвет. Криели се министрите като мишоци в ъглите, за да си шепнат за тежкото полицейско иго. Президентът си оставял GSM-а в друга стая, когато се налагало да си говори с някой от тях. И така – четири години подред тези достойно хора мълчали, търпели и слушкали…
Доказателства за което? Отново никакви. Само говорене – но за сметка на това какво говорене само. Говорене, при което настоящата подлост вече се приема като достойно дело. И при което се забравя, че самият Мирослав Найденов е подсъдим за корупция и злоупотреба със служебното положение; че вилката е на шията ми и – понеже не му се ходи в затвора – ще говори това, което трябва. Това, което му каже прокуратурата, за чийто защитен свидетел беше набързо провъзгласен. Това, което каже онзи, който казва на прокуратурата какво да прави.
Вгледайте се в това лице. Там горе – в началото на статията – и тук долу, в нейния финал. Да ви вдъхва доверие този тип? На мен не – това лице просто излъчва подлост. И същевременно съзнавам, че той е само една бурмичка от големия механизъм на лъжата, че има далеч по-перфидни, а и по-подли от него.
Наскоро слушах голфовия олигарх и галъпски прорицател Кънчо Стойчев по някакво радио: той набързо обясни как и Европа е отписала ГЕРБ, и САЩсъщо – което той знаел от собствени разговори там. Гаче ли наш Кънчо ляга и става с Обама, или поне с държавните му секретари, та няма тайни за него в Белия дом… Редеше едни лакърдии, достойни не за голфаджийски мултимилонер, а за галфон, но нейсе.
По-важно е другото, за което всички глаголещи за това как едва ли не трябва да се освободим от полицейското иго, нямат отговор. Като отпишем ГЕРБ, кого трябва да впишем в тефтерите на България? Кому трябва да поверим съдбата си в настоящия исторически момент – и при настоящата политическа ситуация? Кой е по-малкото зло от ГЕРБ – ако трябва да дефинирам тревогите на мнозина българи? БСП и компания ли? Партията, която винаги, когато е била на власт, е докарвала страната или до национална катастрофа, или поне до почетното звание “най-корумпираната страна в ЕС”, плюс съществения бонус: “троянския кон на Русия в ЕС”, плюс голям шлем върху главите ни – при което наистина се питаме дали за шлем или за член ставаше дума – както обърка тези понятия едно българско Гоце.
ях питам – сторонниците на голямата обществена лъжа. Кой е по-малкото зло за нашето национално бъдеще – доколкото изобщо имаме такова? И съвсем не е въпросът в Цветанов или в Борисов – при все че човек винаги трябва да възстава срещу лъжата – независимо срещу кого е насочена –и независимо от възраженията си срещу тези, които са нейни жертви. Нямам абсолютно никакъв ангжимент нито към единия, нито към другия – и най-лесно би било и аз като многото поддържащи настоящата лъжа да си кажа, че не ми пука за тях.
За България обаче ми пука. И не за този и онзи, а за нея трябва да мислим, когато гласуваме на 12-ти май. И когато ще трябва да решим дали да поддържаме обществената лъжа –и да продължаваме да живеем в подлите времена – в една неразчлренимо множество с подлеците.
Mаймонидес е бил сефарадски евреин, равин, теолог, философ, лекар, живял в Испания. 1135-1204. Доста поучителни правила.
