Повод да нахвърлям тези редове ми даде настоящата ситуация, около изявлението на единствения ни досега достоен президент, г-н Росен Плевнелиев, че няма да се кандидатира повече за държавен глава.
Та да започнем отначало. Какво се получи? Ни в клин, ни в ръкав, не сондирайки мнение с Президента, нито известявайки го за своите бъдещи действия, едно леке (Радан Кънев), което си проправя с зъби, нокти, лакти и най-вече интриги, път в родния ни ландшафт, се провикна, че г-н Плевенлиев бил неговия кандидат за предстоящите избори.
Последва светкавична реакция от потърпевшия, че това не само не отговаря на истината, но е долна инсинуация и цели само да предизвика интрига. Пред в-к 24часа той буквално избухва от гняв:
„Няма нищо вярно в новината, че ДСБ ще ме подкрепи и издигне за втори мандат, заяви преди минути пред „24 часа“ Росен Плевнелиев.
До минути прессекретариатът на държавния глава ще излезе и с официална позиция.
Според настоящия президент поведението на ДСБ е недостойно и той вижда в дъното на тази лоша интрига „старата политическа класа в лицето на Иван Костов и Георги Първанов„
Разбира се, пачавра леке не хваща, та и Радан ни най-малко не се трогва от звучната плесница, която току що е получил и нагло заявява на другия ден, че пост фактум, с няколко дни закъснение е телефонирал на Пленелиев и го е уведомил за инициативата си.
Последва нова реплика на президента в която той изтъкна, че не е време още сега за номинации, с което пак, вече успокоил се, даде да се разбере, че не държи на подобна „услуга“.
Като за да докаже верността на думите на Айнщайн, че „Вселената може би е безкрайна, но наглостта – сигурно е“, малкия наглец продължи да изпълнява пъкления си план. Този път събра няколко клакьори от файтон „партии“ и „заедно“ пак предложиха Плевнелиев.
Накрая се стигна до абсурдната президентска реакция, Плевнелиев да се извинява и да завоалира причини, защо не иска да се кандидатира за президент.
ДСБ никога, ама никога не са мислили да подкрепят реално Плевнелиев, та те не го направиха на втория тур, когато го избраха, та сега ще го направят…
***
Така. Сега да открехнем завесата и да покажем, защо всъщност бе цялата тази кална постановка и каква мръсна интрига се въртеше в задкулисие.
Лицето Радан Кънев, знаейки, че настоящия ни президент е неизбираем повече на този пост, заради ясната му пронатовска и антируска позиция, целеше не да бъде избран, а обратно – в политическата му кариера Росен Плевнелиев да има загуба, която да се запомни.
Защо? Защото настоящият ни президент, съвсем не се отказва от международна политическа кариера, което именно е трънчето в петата на Лекето, начело на Сектата-ДСБ.
Защо ли? Защото Интриганта си дава много добре сметка, че колкото и да се напъва в България, освен редовно да настъпва мотиката, до друго едва би се добрал, а една международна кариера, подпомогната от фамилните му контакти, е съвсем осъществима опция.
Лошото е, че места резервирани за малката ни Родина в международен аспект са също съвсем малко и всеки конкурент е реално невъзможен за прескачане препъни-камък, за друг.
Затова Малкия интригант държеше на всяка цена Плевнелиев да се катурне в нещо, по време на политическата си кариера, защото той освен доблестта си и изряден до този момент политически път, друг гръб няма.
***
Та така. Продължение на гадната постановка, дано от кукловодите не се предвижда и всеки да го застигне това, което сам се е мъчил, той да направи.
Стискам палци на г-н Плевенлиев, да осъществи всички свои мечти и желания, защото не са много честните и интелигентни българи, които могат добре да представят страната по широкия свят.
Стоя и гледам, как многобройни измислени герои се пенят, относно гласуването в чужбина и инстинктивно се сещам за изборите през 2009.
Тогава с цялото си сърце и душа подпомагах Синята коалиция (изживях ужасно разочарование, ама човек се учи докато е жив и то преди всичко за съжаление от грешките си) и се чудех как мога да бъда полезен, осъзнавайки, че все пак живея в чужбина, а нямам намерение да се завръщам преди пенсиониране окончателно в България.
Възможностите ми бяха ограничени, въпреки че пътувах на лични разноски всяка седмица със самолет до София, за да мога да участвам в демонстрации и други мероприятия организирани от Синята коалиция, но това не беше за мен, достатъчно. Затова на своя глава реших да издействам още една изборна секция във Виена.
След луди скандали (които никога не са ме плашили) с хора от посолството, накрая склониха и така се появи втората секция в австрийската столица. Веднага звъннах на моя позната в Германия (Лидия Фауст от Щутгарт), разказах ѝ какво съм постигнал и я окуражих да направи същото. За съжаление първата ѝ реакция беше пораженска, обяснявайки ми че в Германия това не е възможно. На настояванията ми все пак да опита, тя ми предложи, да съм се обадил пак аз и в Германия, представяйки се за българин живущ там. Разбира се отказах да използвам лъжи, но и обещах да накарам от ДСБ да ударят едно рамо.
Речено сторено, обадих се директно през личния ѝ ДжиЕсЕм на ПР-ката на ДСБ Адриана-Белла Белева с която бегло се познавахме покрай различни инициативи на ДСБ и я помолих партията да излезе с някакво решение по казуса. В началото Ади ме поля с ледено студен душ, обяснявайки ми, че това е кауза пердута, нямали нито време, нито средства, които да заделят за подобни невъзможни дейности, защото възможностите за успех били нулеви.
Наложи се повече от половин час да я убеждавам, като най-силния ми аргумент оставаше, че сам съм го постигнал, не само първи, но и без абсолютно никаква чужда (разбирай политическа), помощ. Накрая склони да помисли по въпроса по-сериозно и на другия ден излезе статия от нея, в която от името на ДСБ беше повдигнат въпроса за гласуването на българите зад граница. Дотук добре…, ама след това веднага изригна една лавина от вечно навсякъде присъстващи, квичащи кибици, до болка познати, опитващи се чрез различни формати и обяздващи различни идеи (с единствената цел да бъдат видяни и разпознати), да спретват всякакви организацийки, в които най-често от самите тях плюс семеен и тясно приятелски кръг се взимаха решенията, като за баластра се привличаха дори мъртви души или хора неподозиращи, че са тапосани да членуват там.
С други думи „Вождове много, индианци да не кажа няма, ама съвсем малко“.
Наглостта стигна дотам, че в „името на гласуващите зад граници“, в България се измайсториха лобистки НПО по въпроса, преследвайки по-комерсиални цели чрез различен лобизъм, от малкото реални бизнесмени в страната.
Това не само ме демотивира, а и отврати до дъното на душата ми и се отдръпнах от всякакви инициативи и всякакви политически формирования. От тогава гледам да не се обвързвам с никой, защото се убедих, че у нас всяка добра идея на даден искрен инициатор, моментално се преработва в лабораториите за политинженерство и се превръща в доходоносна крава за определен брой, едни и същи нагло-нахални навлеци.
Като заключение да спомена, че споделям опита си не за друго, а да са наясно младите в каква комерсиална месомелачка им е определена ролята на полезните идиоти, та мелницата на тарикатите, да може да се завърти, успешно… После да не каже някой, че не е бил предупреден.
До преди около шесдесет години народната ни носия бе и вид документ за самоличност. По отличителните й белези можеше да се разбере от коя област идва даден човек, от кой род е и дори дали е семеен, или не. Шевиците по дрехите не бяха просто шарки, а древни мотиви предавани от поколение на поколение и ревниво пазени от поколенията.
Малцина са тези, които знаят колко стара е тази традиция. Известно е, че ние българите сме изключително консервативни, че обичаме своето, но истината за възрастта на нашата носия ще надхвърли и най-смелите очаквания. Кройката на българските поли и сукмани, бродираните орнаменти по тях, и т.н. са на поне 3500 години.
През 70-те години на ХХ век Д. Нортън-Тейлър извършва проучване относно възникването на ранната келтска цивилизация. Проследявайки влиянията оформили обществото на келтите, британският учен разглежда и материалната култура на тракийските земи от времето на Бронзовата Епоха. Веднага му прави впечатление, че “дрехите” на идолите, а и украсата им е типична за облеклото на съвременното население от долното течение на река Дунав[1] стр. 21.
Друг изследовател обърнал внимание на същият факт е Г. Ардеа, който представи своя работа на Третия конгрес по Тракология състоял се във Виена на 3-6- ти юни 1980 година. Според Ардеа мотивите от националната носия (и бродериите) на румънците се срещат още при траките (гетите) [2] стр. 274-282. Това, което бе пропуснато да се добави е фактът, че същите тези мотиви са типични и за българската носия, а също и, че според историческите извори гетите са основен компонет на населението на Дунавска България.
Пренебрегва се и това, че най-старите топоними от земите на Румъния се обясняват с помощта на българския език, а не на румънския. Факт, който показва ясно какъв е произхода на хората обитавали земите край Карпатите през Античноста. Дори и в по-късни времена хора говорещи български език обитават значителни територии на север от Дунава. За това свидетелства големият брой на български селищни имена. Като пример могат да се посочат Пригорие, Падина, Богати, Потлоги, Родна, Видра, Златна, Соходол, Извору, Глина, Салище, Куки, Мирчъ вода, Добромир, Драгомирещи, Негомиру, Добра. Тези названия, а и още и много други звучат пределно ясно за всеки наш сънародник защото са дадени от българи.
Да не забравяме и това, че ако някой румънски учен иска да проучи документи от XIV-ти век той трябва да знае старобългарски, защото всички документи от този период са на старобългарски [3] стр. 165-169.
Нека обаче да се върнем към произходът на нашата народна носия. Наистина идолите от Бронзовата епоха на Тракия имат “дрехи”, които по форма и орнаменти могат да се определят като български. Прилагам реконскрукция на древна тракийска женска носия. Кройката и шевиците са взаимствани от тези на идолите, намерени в земите на Балканите.
По своята форма и украса тази древна носия не се различава от народинте носии на българските жени до средата на ХХ век. Изключително важна подробност е фактът, че сред орнаментите от Бронзовата епоха има приемственост с тези от Медно-каменната. Това показва, че коренът на българската орнаментална традиция е още по-стар, което пък е индикация, че сме местен народ, а не азиатски пришълци.
Може някои други народи (като румънци и чуваши ) също да имат шевици подобни на нашите, но най-старите мотиви са от земите на България. Да не забравяме, че от най-дълбока древност трако-пеласгите са мигрирали в различни посоки и са повлиявали всеки по пътя си, понеже са били носители на по-висока култура.
Фиг. 2 и Фиг. 3 представят съпоставка на орнаменти от Медно-камената, Бронзовата и Желязната епоха на Тракия с типични български орнаменти, които могат да се срещнат по шевици, колани и т.н.
За мъжката тракийска носия от Бронзовата епоха няма данни. До този момент, в нашите земи са намирани само женски идоли с имитирана носия*. Съществуват обаче редки реалистични** изображения на тракийски мъже от Античността. От мраморни релефи и стенописи може да се види, че дрехите на гетите показват поразителни прилики с различни български носии.
Наметалата на гетите са заменени от ямурлуци, които са и по-функционални, но от своя страна самият ямурлук е от тракийски по произход [5], [6] стр. 308
Ето, нашият истински “паспорт” – традиционната българска носия показва ясно и убедително къде са корените ни. Предаваните от поколение на поколение кройки и шевици са от Бронзовата епоха на Тракия, а доста мотиви от украсата на ризи и елечета крият произхода си в далечната Медно-Каменна епоха. Защо да се чудим тогава, че тук в България всичко е мило и родно! Та всяка наша клетка е пропита с тракийска кръв! В характерът на българина са съчетани по един уникален начин духът на лечителят Орфей и на богът на войната Арес. Тази невероятна комбинация на възвишена любов и на необуздаема първична сила ни кара да мислим, че сякаш сам Бог е оставил частица от себе си в нас.
Gh.Aldea, Elements de Comunication des Geto–Daces Preserves dans l’art PopuleaireRoumain, Driter Internationaler Thrakologischer Kongress zu Ehren W. Tomascheks, 2-6 Juni, 1980, Wien, Bd.1, Swjat, Sofia, 1984;
Г. Ценов,Праотечеството и праезика на Българите, Хелиопол, София, 2000;
6.N.Kolev, Spuren aus der Kultur der Thraker in dem Traditionellen Ackerbau und derViezucht der Bulgaren, Driter Internationaler Thrakologischer Kongress zu Ehren W. Tomascheks, 2-6 Juni, 1980, Wien, Bd.1, Swjat, Sofia, 1984;
*Има египетски изображения на траки от XIV-XIII-ти и XII-XII –ти век преди Христа. Бойците са с дълги бели, или пъстри ( бродирани) дълги ризи. Главата е бръсната, като са оставени една или три кики.
** Под реалистични трябва да се разбере неелинизирани. На гръцките вази срещаме предимно образи на елинизирани траки.
• В 1344 — 1421 г. турците поробват българските земи като извършват кланета и опустошения в невиждан мащаб довели до пълно обезлюдяване на цели райони. Исая Серски пише за това, че «Тогава живите облажаваха умрелите по-рано».
• В 1352 г. турски нашественици извършват масови кланета в Айтос, Ямбол и Пловдив
• В 1359-1364 турски нашественици извършват масови кланета в Стара Загора, Пловдив и Сливен. Тогава е избито и отвлечено в робство цялото население на градовете Венец и Сотирград и те престават да съществуват.
• В 1372 турците избиват и отвличат в робство цялото население на Бактун и града престава да съществува.
• На 17 юли 1393 г. Баязид превзема Велико Търново и извършва масово клане на населението. След няколко дена в една от църквите са събрани и изклани още 110 оцелели търновски първенци.
• В 1598 г. турците извършват клане във Велико Търново при подавянето на Първото търновско въстание, за да спасят живота си най-малко 16 000 българи забягват във Влашко.
• В 1600 г. Мехмед паша изколва българите в Чепинската долина отказали да се потурчат и останали в селата си, а потурчилите се «за кашмер» са накарани да разрушат 218 църкви и 33 манастира в района.
• На 18 октомври 1688г. турската войска на софийският бейлербей извършва клане над българите от град Чипровци и селата Копиловци, Железна и Клисура, изклани са над 1000 мъже и стари жени, а селищата са изгорени и сринати до основи. Не са изклани само към 2000 млади момчета, жени и момичета които са отвлечени в робство. Оцелелите след подавяне на Чипровското въстание едва 3000 българи от района, за да се спасят забягват в през Влашко в Банат.
— През юни 1679 година от татарите на Герай хан са извършени масови погроми и потурчвания на българите от Добруджа до Тетевенско. Това принуждава многобройно българско население да избяга през Дунава във Влашко.
• В края на ноември 1689г. турските войски на Халил паша, еничарите на Махмуд паша и татарският хан Герай изгарят град Крива Паланка и извършват клане на българите там и в Куманово при подавянето на въстанието на Карпош. При повторното завладяване на освободените от въстанието и австрийските войски западни български земи в Поморавието, Видинско и Македония турците извършват такива кланета и палежи, които принуждават многохилядно българско население да избяга в Банат.
• В края на юли и началото на август 1737г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу, при подавянето на Въстанието на архиереите в Софийско и Самоковско, от турците са избити над 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително митрополита Свети Симеон Самоковски, обесен в София на 21 август 1737 г. зад църквата «Света София», много българи от Западните български земи бягат в Банат.
• В периода от 1773г. до 1822г. кърджалийски отреди и регулярни турски войски извършват многократни кланета на българи, опожаряват и ограбват десетки български села и градчета от Дунав до Бяло море и от Ниш до Цариград.
Такава е съдбата на Трявна 20.ІІ.1798, Тетевен още в 1861г. Сопот в 1793, 1800 и 1807, Габрово в 1793 от кърджалии водени от Емин Балталъ, а в 1798г. тук погрома е от регулярни турски войски, Калофер на 22.ХІІ. 1799г. и в 1804, Арбанаси 1796, Велико Търново1796, Троян 1796, Севлиево 1796,Еркеч няколко пъти и в 1808 оцелелите изоставят селото, Копривщица 1793 и още два пъти, Казанлък е нападан няколко пъти, Шипка 1793, Тулово 1785 , Мъглиж 1785 , Елена 1793, Панагюрище 1785, Сопот 1793, Карлово 1785, Чирпан 1793, Ямбол 1794, Жеравна 1794, c. Тича 1795, Градец 1795, с. Пролом карловско — три пъти, с. Сакарци тополовградско (след погрома оцелелите за десетки години изоставят селото), с. Раково котелско, Ловеч, Айтос 1791 , с. Бов, Хасково в 1791, Харманли 1791, Асеновград два пъти, с. Урумкьой Созополско (или Урум ени кьой, дн. Индже войвода, където според легендата прословутия кърджарлия Индже намира смъртта си, всъщност той там само е ранен, а е убит в с. Скулени на р. Прут през 1821 г.), Караеврен (дн. Близнак ), Делиево, Граматиково, Гьоктепе (дн. Звездец), град Ахтопол, с. Едига два пъти, Ениджия, Пейчова махала, Сазара, Крушево, Чеглаик, Селиолу, с. Карабунар и с. Вайсал лозевградско, с. Куру дере Одринско, с. Азара и Софлар бунархисарско, градовете Лозенград, Виза и много други. Някои от тях като Делиево, Карабунар, Пастелево и др. след като са изгорени не са заселени повече. Разорени са десетки манастири.
В тази епоха българите обитават изключително такъв тип населени места и случилото се взема размерите на изтребление. Малко български земи, най-вече много големите градове и бедни планински места са по-слабо засегнати. Сериозно пострадват Гюмюрджннско, Димотишко, Чирменско. Горна и Одринска Тракия и Подунавието са почти обезлюдени.
• През октомври 1829г. турците извършват кланета над българите в Странджа и Сакар. Само в едно доносение до щаба на руската армия от 14.Х.1829г. са посочени избити 400 български първенци в района на границите на Одрински и Старозагорски пашалъци. Над 140 000 българи от Тракия са прогонени и бягат в Бесарабия.
• През април 1841 г. на Великден в църквата в село Каменица Нишко от турците са изклани мъже от селото, а много жени са изнасилени, това става повод за Нишкото въстание при потушаването на което от албански башибозук командван от Сабри Мустафа Паша са избити хиляди българи, изгорени и разграбени 225 български села и 16 манастира и църкви в Нишко, Пиротско и Лeсковeцко, 10 000 души спасяват живота си като забягват в Сърбия.
• На 10 юни 1850 г. турците от Видинският гарнизон изколват всички българи в Белоградчик и няколко хиляди души във Видинско след подавяне на Видинското зъстание.
• На 26 април 1876 г. турски башибозук воден от Тосун бей извършва клане и опожарява Клисура при подавяне на Априлското въстание.
• На 30 април 1876 г. редовна турска войска и башибозук командвани от Хафъз паша извършва клане и опожарява Панагюрище при потушаване на Априлското въстание.
Много от оцелелите бятат в Бесарабия и във Влашко.
• В 1797 г. отредите на Осман Пазвантооглу извършнат кланета при завземането на Врачанско, Ловчанска, Плевенско, Севлиевско и Търновско. Особено голямо е кръвопролитието в Никопол и околноста. Тук е събрана е голяма група жени и деца българи от раята, натъпкани са в една кошара и са запалени живи да изгорят.
• В 1804 г. Осман Пазвантооглу извършва кланета в опита му за пoдавяне бунтовете на българите в Ниш, Пирот, Белоградчикско и Видинско.
• В 1806 г. Осман Пазвантооглу извършва клане над българите във Видин. Пред олтара на църквата св. Петка са изклани няколкостотин миряни и свещеници от града и околността во главе с владиката Калиник, събрани и затворени там по негова заповед.
• На 1 май 1876 г. редовна турска войска, башибозук и черкези командвани от Хасан паша извършва клане на българите събрани в лагера Еледжик при подавяне на Априлското въстание. Над 1000 мъже, жени, деца и старци са избити, единици успяват да се спасят в Балкана.
• На 2 май 1876 г. турците извършват клане в Перущица при подавяне на Априлското въстание от войските командвани от Решид паша. В църквата и извън нея са изклани към 1850 мъже, жени и деца. Оцелява само 7,5% от населението на града.
• На 3 май 1876 г. башибозука предвождан от Ахмед ага Барутанлията извършва клане в Батак при подавяне на Априлското въстание. В църквата са изклани към 1900 мъже, жени и деца, още няколко хиляди българи са изклани, разстреляни или живи изгорени извън храма. Общо жертвите са към 5000 души предимно жени, деца и старци или към 3/4 от населението на града . Църквата канонизира жертвите на Баташкото клане като християнски мъченици.
• На 6 май 1876 г. турците извършват клане и опожаряват село Батошево и близкия Батошевски манастир. При подавяне на Априлското въстание. Малка част от населението се спасява като избягва в Балкана.
• На 9 май 1876 г. башибозук и черкезка конница извършват клане над село Кръвеник. Голяма част от населението е избито, малцина се спасяват като бягат в планината.
• На 9 май 1876 г. башибозука извършва клане и запалва Ново село. Първоначално голяма част от населението успява да се спаси като бяга в планината. Бежанците се добират до м. Табите, една част от тях тръгват към Калофер, но са нападнати от башибозук при Пенчов чучур и Русалийските гробища. Само малка част успяват да се спасят в Калофер. Друга част се спуска по течението на р. Тъжа. Тях башибозука ги пресреща в Пожар дере и в м. Смесите. Тук всички мъже и момчетата са изклани, а жените поругани. Църквата канонизира жертвите на клането като християнски мъченици.
• На 17 май 1876 г. село Бояджик е ограбено, подложено на клане и изгорено по заповед на Шефкет паша от командваната от него редовна турска войска с артилерия без да е участвало в Априлското въстание. Избити са повечето селяни — 200 българи, младежите са накарани да играят «кърваво хоро» преди да ги убият, девойките и жените, които не са избити са озлочестени и отвлечени. Дядото на създателя на компютъра Джон Атанасов по чудо избягва смъртта.
• От края на април до средата на май 1876 г. при подавяне на Априлското въстание частите на турската териториална отбрана известни като «башибозук», редовната войска — низам, свиканите запасни части — редиф и черкезки отряди извършнат кланета в които загиват над 30 000 българи, опожаряват 80 и разграбват 200 селища с над 75 000 българско население[22][23]. Това кара Уйлям Гладстон да издаде в 1876г. брошурата “Българските ужаси и Източният въпрос“. Преиздадена през 1877 г. под заглавие “Уроци по клане или изложение на конфликта между Портата и България през май 1876 г.“
• На 14 юли 1877 г. е изклано село Любенова махала до гр. Раднево новозагорско от турската редовна войска с артилерия, башибозук и черкези водена от Реуф паша, командващ турският гарнизон в Нова Загора. Само в църквата са заклани 1013 българи, още толкова са убити изън нея. Общо жертвите са над 2000. Погребани са в двора на църквата. Селото е известно като втори Батак.
• На 15 юли 1877 г. е извършено клане и е разграбен Ловеч от турска редовна армия под командването на Рифат паша. Избити са над 1500 мирни българи.
• На 15 юли 1877 г. (3-ти стар стил) от турците e извършено голямо клане и е опожарена до основи Нова Загора.
• На 16 юли 1877 г. е изклано и опожарено село Дълбоки старозагорско от черкези от турската армия на Сюлейман паша.
• Старозагорско клане. ОТ 19 до 21 юли 1877 г. e изклана и опожарена Стара Загора от турската редовна армия на Сюлейман паша (Соломон Леви Явиш) с участието на албански башибозук, черкези командвани от Дай Ахмед и чирпански цигани при логистичната подкрепа на старозагорски евреи. Актовете на садизъм са ужасяващи.
Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца. Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме. Българи са одрирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата. Много са изгорени живи, някои първом поляти с газ. Други са горени на жертвеници, имало разпънати на кръст приковани, пален е огън на гърдите на трети и е варено кафе. Млади жени са карани голи да играят кърваво хоро където са озлочестявани и после изклани. В църквата „Св. Троица» са изклани 2500 души, много тела на избитите остават прави, защото няма къде да падат труповете.
Изклани са и укрилите се в храмовете „Св. Богородица» и „Св. Николай», които са обстрелвани с артилерия и запалени. Избити са между 14 000 и 15 000 българи, още към 1200 умират глад и преживяните ужаси. В Турция са отвлечени към 10 000 млади момчета, момичета и жени, малко от които се връщат. Околните села имат същата съдба. Това е може би най-голямото документирано клане в българската история. Градът е напълно изпепелен и след Освобождението е изцяло изграден наново.
• На 21 юли 1877 г. (9-ти стар стил) започва клане и е подпалена Каварна от 3000 башибозук с артилерия и черкези. Едновременно са нападнати, клани и палени околните Шабла, Крапец, Горичане, Българево, Божурец, Смин, Ваклино и др. Докато по настояване на чужди консули населението е евакуирано с параходи към Варна загиват убити, умрели жени и девойки след изнасилвания и удавени общо към 1000 души. Един старец е клан с трион, а едно момче е горено живо. Еранос Ераносян арменският телеграфист в Балчик уведомил консулите е убит от башибозука на 22.(10) юли 1877г. при пристигането си в Каварна.
• На 4 август 1877 в Казанлък турците изколват 200 българи пред храма св. Пророк Илия.
• През август 1877 в Карлово от редовни турски войски и башибозук командван от Исмаил, палача на Батак, брат на Ахмед ага Тъмръшлията, са избити не по-малко от 600 българи (според доклад на френския вицеконсул в Пловдив от 6 август 1877 г.), но турците най-вероятно успяват да прикрият много от убийствата и в действителност жертвите са значително повече.
• В 1877 от турците е изгорено и обезлюдено карловското село Пролом. Пет години са необходими селището да се засели отново.
• В 1877 г. турците извършват клане, изгарят и разрушават Калофер. Избити са поголовно всички мъже и младежи. Десетилетия града е наричан град на вдовиците.
• В 1877-1878г. през Руско-турската освободителна война турците извършват погроми и кланета и в Златарица, Елена, Котел, в Новозагорско, Стремската (Карловската) долина, Панагюрище(погромът е дело на редовна турска войска), Самоков, Белово, Брезник (тогава Караагач), Чепеларе, Златоград, Симеоновград (тогава Търново Сиймен), Свиленград (тогава Мустафа паша), Любимец, Харманли и по-навътре в Одринска Тракия, в Македония и на много други места. В Пловдив само в края на август са екзекутирани 116 българи. Стотици българи са убити и в Сопот, в селата в Пирдопско, Казанлък, София (тук руснаците заварват 16 бесилки, на които са извършвани екзекуции до последния момент),Айтос, Карнобат, Одрин, Пазарджик, Асеновград (тогава Станимака), Чирпан, Варна, Фере, Димотика, в други тракийски градове и т.н. В Сливен и околностите му за няколко месеца дo началото на 1878 г. турските власти убили, изпратили на заточение и интернирали около 1000 души българи. Турската власт извършва жестокости и големи насилия в селата Красново, Аджари Розовец (тогава Рахманли) и Меричлери. Разоренията са огромни. Избити и безследно изчезнало мирно население е общо около 180 000 българи.
• В 1903г. турците жестоко потушават илинденско-преображенското въстание като избиват 994 въстаници и 4 694 избити, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца от мирното население. 3 122 жени и моми са изнасилени, а 176 пленени. 70 835 души са обездомени, 30 000 са прогонени в България, 201 опожарени са села, 12 440 опепелени къщи .
• От 21 февруари до 1 август 1905 година турска редовна войска избива във Воденско 61 мирни селяни.
• На 9 май 1907 г. турци извършват клане до Виница при Кочани в една къшла са заклани 7 българи овчари. Това е клането във Винишката къшла. Международна анкета от австрийският консул в Македония Алфред Рапопорт, военния адютант на Австроунгария полковник Гойгингер и руският консул Орлов стига до извода, че това е дело на турски войници от редифския батальон и местни турци от Калиманци.
• На 21 ноември 1911 година турски полицаи и жандарми в едно с местни турци, босненски изселници (мухаджири), цигани и евреи извършват клане и погром над българите в Щип, граждани и селяни дошли на пазар в града. Убити са 20 българи и 282 ранени. Клането ускорява избухването на Балканската война.
• На 11 януари 1912 г. е извършено клане и погром над българи в Гюрешкия манастир “Св. Богородица“, край Скопие.
• На 1 август (19 юли стар стил) 1912 година турците извършват клане в Кочани Македония. Mестни турци убиват най-малко 34 българи, много са ранени. Това е известно в историята като Кочанско клане. Клането е един от поводите за избухването на Балканската война.
• В началото на юли 1913г. турците избиват и проганват българското население на Ордринска Тракия. На 7 юли 1913г. и следващите дни са изкклани над 1100 българи мъже и жени в голямото село Булгаркьой, селото е опожарено, а останалото население към 1050 души, които не успяват да избягат са отвлечени в Мала Азия. Същото време турците унищожават още над 60 български села, като 24 са напърно изгорени, общо в областта към 55 000 българи са избити и още толкова са отвлечени в Мала Азия или прогонени от родните им села и градове към България.
• В 1913 г. редовната турска войска извършва клането на Илиева нива при с. Глумово Ивайловградско. Турците избиват до едно над 200 пеленачета скрити на южния бряг на река Арда, деца на българи, бягащи от Одринска Тракия. На мястото е издигнат мемориал.
• На 9 март 1985г. в 21:32 часа на гара Буново от протурски терористи е взривен вагона за майки с деца на бързия влак Бургас-София. Планирано е бомбата да убие възможно най-много хора като избухне в тунела Гълъбец (3200 метра), но закъснението на влака с 2 минути ги спасява и взривът става на гарата. При Атентата на са са тежко ранени 9 души (включително 2 деца) и загиват 7 души (2 деца, 2 жени, 1 мъж и 2ма старци).
Иван Костов, като изпечен политически ловджия удари десетката три пъти.
Първия път като финансов министър успя да скрие външно-търговските дружества, в които имаше цели $1.530 млрд. – февруари 1991 г., втория път успя да свали Филип Димитров от премиерския пост – 20.11.1992 г. и третия път да програмира хиперинфлационна база (Х-ХII.1996 г.) и да получи премиерския пост.
Първия път, II-V.1991 г., Костов гарантира на обкръжението на Т. Живков, че парите от 388 външнотърговски дружества няма да бъдат търсени и червените им разпоредители могат да си ги откраднат свободно без никакви ограничения. Втори път Костов гарантира, че СДС няма да управлява България и наченките на червените олигарси могат да се реализират. Третия път Костов овладя България – I.1997 г. – V.2001 г. и попиля държавата с най-арогантното й разграбване.
Иван Йорданов Костов свърши най-наглата и безкомпромисна дезорганизация на СДС и на цялата политическа класа в България. Вече 15 години след това лаборанта Костов е доволен от състоянието в дясно – пълна идилия от противоречия и алогични политически действия. И не разрешава никога добра дума само за един човек – Бойко Борисов. Споменаването на името му, от който и да е, е паника за душата Костова.
За Бойко, Костовата препоръка е само една – „ежечасно, ежеминутно и в масов мащаб“ по определението на Ленин, трябва да се създава, ражда и разпространява, негатив. Като добър последовател и познавач на Владимир Илич и преподавател на неговото творчество, човеконенавистната политика на Иван Костов е твърде целенасочена – постоянно трябва да бъдат очерняни, проваляни, провокирани всички онези, които гледат на Борисов с модела на перспективата.
Според Костов, Бойко Борисов трябва да бъде хулен, провокиран, унижават и сломяван по постигането на какъвто и да е успех. А онези, които се опитват да разсъждават на глас, да бъдат върнати в изходната поза, чрез манипулация, интригантство и лъжи, зависимости и злепоставяне.
Истината – независимостта си платихме с българска кръв, а разпокъсването на земите ни с руска
Да възвърнем националното си достойнство, да знаем истинската си история и да ценим приносът на целия български народ
На 3 март 1918 г. Русия е принудена да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор.
ПРЕД ПОБЕДИТЕЛЯ БЪЛГАРИЯ!!!
С този договор от лапите на руския империализъм се откопчват и получават независимост Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Беларус, Украйна, Грузия и Армения.
Над 1 милион квадратни километра са откъснати от империята , а последиците от този договор, както и процесите, породени от него може да ги видим и днес.
Точно на 3 март!
По искане на победителя България и нейния министър-председател Радославов към съюзниците Германия, Австро-Унгария и Турция церемонията е изтеглена с няколко дни за да бъде подписан точно на тази дата.
Като отговор на цялата антибългарска политика на Русия, разкъсването на българските земи със секретните й договори от 1876 г. и 1877 г. – Райхщадското споразумение и Будапещенската конвенция, станали основа на Берлинския договор.
Заради провала на Цариградската конференция, потвърдила от всички Велики сили територия на България в етническите и религиозни граници на Българската екзархия и преобладаващо българско население на над 200 000 кв. км.
Заради непризнаването на Съединението и съпротивата срещу него.
Заради коварството и двуличието на руската имперска дипломация.
Заради организирането на преврати, метежи, убийства на български политици.
Заради непосилната издръжка на руския окупационен корпус, както сами са си го кръстили в чл. 8 от временния Сан-Стефански мирен договор и заложен със същия текст в чл. 22 на Берлинския договор – издръжка, която българският народ изплаща до 1902 г.
Заради вероломното нападение над България през 1916 г.
Още по времето на Екатерина Русия започва разширяване на юг с цел завоюване на нови зърнодобивни райони, излаз на Черно море и проливите. През 18 век династия Романови и руското дворянство създават грандиозния план за образуване на гръцка империя под властта на Романови върху развалините на Османската империя. Тази идея няма да напусне руския империализъм през целия 19 век. До средата на 19 век руската дипломация залага изцяло на гръцката Мегали идея за осъществяване целите на руския империализъм за пълна доминация на Балканите и Проливите и разширяване пределите на империята, като чрез използване на борбата на гърците за национална независмост се опитва да разшири влиянието си на Балканския полуостров и последваща експанзия.
Едва когато през 1860 г. Българската екзархия заявява своите претенции за самостоятелност и независимост, руската дипломация и правителство осъзнават, че са изправени пред един народ с ясно осъзнати цели за постигане на национална независимост и зараждаща се национална кауза. Народ, който по численост и възможности надвишава по брой всички останали етноси на Балканите.
Народ, който може да се окаже пречка за осъществяване на плановете на империята.
Веднага след като Георги Раковски издава брошурата си „Руската убийствена политика за българите” през 1861 г. Русия оказва силен натиск върху Сърбия и Влашко брошурата на Раковски да бъде иззета и унищожена. Руският консул в Белград поставя ултиматум на сръбските власти Първа българска летия да бъде разтурена.
Започналата да набира сили и воля за обявяване на независимост Българска екзархия също попада под ударите на коварната и двулична имперска политика. В същата 1861 г. по настояване на княз Лобанов – руският консул в Цариград и тримата български владици са заточени в Диарбекир в опит да се спре единението и обявяване независимостта на Българската екзархия.
През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от 220 000 кв. км., включващи всички земи, населени с преобладаващо българско население вкл. Добруджа с цялата делта на Дунав, Пиротско и Нишко (почти половин Сърбия днес се намира на тази територия), цяла Македония и голяма част от Беломорието и Тракия.
За втори път нашите владици са заточени през 1872 г. по искане на следващия консул в Цариград – граф Игнатиев в опит да спре единението на българската нация.
В същата година Руската църква и Вселенската патриаршия обявяват схизма против Българската църква.
След избухването на Априлското въстание Русия спешно подписва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумени, с което цели да предотврати образуване на българска държава или в случай на разпадане на Османската империя да не се допусне образуване на голяма и сплотена България. На 15 януари 1877 г. по време на Цариградската конференция Русия препотвърждава споразумението и подписва секретната Будапещенска конвеция. На следващия ден руският консул в Цариград Граф Игнатиев започва саботиране на Цариградската конференция и обещава на Турция гарантирани територии в европейската част, което се и случва с Берлинския договор.
В Априлското възстание и Руско-Турската война българският народ дава около 30 000 жертви в бой и общо около 200 000 жертви заедно с цивилното население.
Руската армия дава общо 15 000 жертви, много от тях финландци и украинци…
Цената на нашата независимост
е платена с българска кръв, а цената за разкъсването на българските земи е платена от руските жертви.
Но Русия успява да постигне своето – слаба, разкъсана и уязвима България – малкото княжество България, управлявано от временно руско военно управление, васална Източна Румелия, подарена Северна Добруджа на Румъния като компенсация за анексираната от Русия Бесарабия, подарени на Сърбия Пиротско и Нишко, умишлено оставени в територията на Османката империя Македония, Беломорие и Южна Тракия.
През 1885 г. българският народ и неговите политически водачи намират сили да се опълчат на Империята и прогласяват Съединението. Тогава верният слуга на Русия – Сърбия ни напада в гръб за да бъде разбита от малката и храбра българска армия, а руските офицери на служба в българската армия позорно напускат бойните редици преди да влязат в сражение. След разгрома на Сърбия Руската империя къса дипломатически отношения с България за цели 10 години и ги възстановява едва когато платени агенти на руския империализъм подло съсичат великият Стефан Стамболов насред София.
(В последващи статии ще предоставя достъп и до секретните грами на руските консулства в София, Пловдив, Цариград и Букурещ, както и отговорите на руския външен министър Гирс, някои от тях с лична резолюция от руския император, за да се уверите в изключителната подлост и коварство на антибългарската политика на Русия – организиране на преврати и метежи с цел завземане на властта в Княжество България и присъединяването му като губерния към Руската империя, финансиране на въоръжени шайки, които да нахлуват в Източна Румелия с цел дестабилицзация и предизвикване на повторна окупация, обсъждане на мерки, които да предизвикат султана да възрази официално срещу Съединението, за да може България да бъде обвинена официално в нарушаване на Берлинския договор, финансиране на политически структури, както и организирането на убийства на български политици, б.а.).
Заговорът за погромът над България
осъществен от Гърция, Сърбия и Румъния през 1913 г. отново е организиран и подпомогнат от Руската империя.
За да разберете целите и начинът на мислене на руската имперска дипломация предоставям в превод текста на руска дипломатическа грама от 1914 г.
,,Една мощна България на Балканският полуостров е нашият геополитически кошмар. Тази млада имперска сила, разполагаща с най – могъщата армия в Югоизточна Европа, простряна на две морета, имаща флота и в Черно и в Средиземно море, би могла да овладее и Проливите, и егейските острови. С времето нейната сила ще расте неумолимо. Българите вече са достатъчно мощни, за да смажат турците сами, да не говорим за сърби, гърци или румънци. Ние трябва да ги удушим в зародиш, защото една Велика България, съюзник на Германската империя би станала силата, която би ни детронирала от нашия трон и би отрязала достъпът ни до Средиземноморието.“
За да се стигне до нападението…
България се включва сравнително късно в Първата световна война – едва на 14 октомри 1915 г.
Поводът за войната е убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд на 28 юни 1914 година от сръбския студент Гаврило Принцип в Сараево.
Източният фронт първоначално започва от Балтийско море и достига до границите на Румъния, а след нейното влизане във войната през 1916 година – до Черно море. Военните действия започват през август 1914 година с настъпление на Русия срещу Германия в Източна Прусия и срещу Австро-Унгария в Галиция. В северната част на фронта руснаците бързо са спряни с битката при Таненберг, но в битката за Галиция постигат успех и германците са принудени да изпратят подкрепления, за да спрат напредването им към Краков. През пролетта на 1915 година Централните сили преминават в настъпление и до средата на годината овладяват по-голямата част от Полша и стабилизират трайно новата фронтова линия.
Дълго време България е убеждавана и от двете главни сили (Антантата и Тройният съюз) да се включи във войната. В крайна сметка България застава на страната на Тройния съюз, с което Съюзът си осигурява изключително силен и важен партньор на Балканите.
Изборът е предопределен от цялата антибългарска политика на Руската империя, обрекла на разкъсване българските земи и възможността българският народ да осъществи най-сетне националния си идеал – обединение на всички български земи под покрива на Царство България.
Не е възможно в рамките на една статия да се проследят всички бойни действия на българската армия, нито да се опише саможертвата и героизма на българските войници и офицери. За целта бих препоръчал да се запознаете с едно блестящо научно изследване на историка Янко Гочев и неговата трилогия „Руската империя срещу България”, където ще намерите и подробни данни за голяма част от описаните по-горе факти и обстоятелства.
Още през 1915 г. антибългарската имперска пропаганда в Русия започва да обвинява България в предполагаемо „предателство” и „измяна” на т.нар. славяство и т.нар. православие (все едно, че те са запазена марка на Руската империя).
На 14.10.1915г., ескадра от руския Черноморски флот атакува Варна. Бомбардировката се осъществява в момент, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските войски в Моравско и Македония и вече освобождават тези изконни български краища. Това е подъл удар в гръб от т.нар. „освободител”.
Още преди официално обявяване на войната, когато все още България пази неутралитет в периода май-октомври руски миноносци общо 14 пъти наближават българските брегове и обстрелват българския бряг с цел сплашване.
Бомбардировката на Варна
е запланувана далеч преди влизането във война на България като план на руското Главно командване за завземане на черноморските ни пристанища Варна и Бургас и е лично одобрена от руския Император Николай II.
В 7.30 ч. сутринта два руски хидроплана започват да кръжат над Варна и пускат бомби. След един час започва и артилерийски обстрел от руската ескадра под командването на вицеадмирал Новицки . Тя включва 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда. Бомбардират централната гъсто населена част на града повече от един час.
По щастливо стечение на обстоятелствата в близост до Варненския залив се намират две немски подводници U-7 и U-8. Когато научават за бомбардировката те незабавно влизат в залива и атакуват с торпеда агресора. Торпеда се взривяват в предпазните мрежи на руските кораби и те бързо се изтеглят.
При появата си над водата в близост до брега подводниците са посрещнати от намиращите се там варненски граждани с ,,Ура’’ и бурни ръкопляскания.
След този акт обществените реакции срещу извършителите му са толкова остри, че се стига до преименуването на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София в „Св. св. Кирил и Методий”.
През следващите месеци следват нови атаки и бомбардировки на Варна, Балчик, Каварна и на военноморските ни бази, което принуждава България през 1916 г. да се снабди със собствен флот от подводници.
Така България става единадесетата държава в света, която има на въоръжение подводен флот.
На 17 август 1916 г. Румъния подписва договор за присъединяване към Антантата, извършва мобилизация и на 27 август обявява война на Австро–Унгария. Това принуждава българите да прехвърлят войскови сили на север. Формирана е Трета армия начело с генерал Стефан Тошев.
На 1 септември България обявява война на Румъния с една единствена цел – да освободи Добруджа и да си върне изконните български земи, предадени на Румъния от Русия още с Берлинския договор и доокрадени от Румъния през 1913 г. отново с дипломатическото съдействие на Русия.
На Добруджанския фронт е дислоцирана 3- та Българска армия на ген. Стефан Тошев. Противници на 3-та Българска армия са румънски войски, руският корпус на ген. Андрей Зайончковски, както и сръбски части.
В корпуса на ген. А. Зайончковски влизат 61-ва и 115-та пехотни дивизии и една кавалерийска дивизия, с численност 40 000 души.
По-късно 19-та румънска дивизия, разположена в Добрич преминава под командването на руския генерал и така се образува т. нар. Източен корпус – сериозен противник на българската 3-та армия.
В кратки срокове българската войска разгромява напълно крупните румънско-руско-сръбски съединения и прогонва остатъците им отвъд Дунав: На 2 септември Първа конна дивизия настъпва в Добруджа. На същия ден до обяд е освободен Тервел. На 4 септември е освободен Добрич, на 6 септември – Балчик и Каварна. На 7 септември българските части превземат Тутракан. На 8 септември е освободена Силистра, а на 14 -Мангалия. На 22 октомври е освободена Кюстенджа. На 23 – Меджидия. На 25 -Черна вода. На 26 – Хърсово. На 18 декември е освободен Бабадаг. На 22 декември 1916 г. българската войска влиза в Тулча и след това в Сулина. Българите заемат делтата на Дунав. На 3 януари 1917 е освободен Мачин и на 7 – Исакча с което приключва освобождаването на цяла Добруджа от румънска власт.
Румънската столица Букурещ е превзета на 6 декември 1916 г. и окупирана. Българската армия провежда в румънската столица военен в парад заедно със съюзни части. 2/3 от Румъния е окупирана. Разгромът й е тежък – над 250 000 убити, ранени и пленени, окупирани са столицата и по-голямата част от страната.
В сраженията блесва изключителният талант и смелост на Ген Колев, който с неговата Първа конна дивизия на няколко пъти разгромява многократно превъзхождащ по численост противник, а апогеят на бойната му слава е на 23 октомври при с. Кара Мурад (северно от Кюстенджа), когато Първа конна дивизия на ген Колев обкръжава и пленява цялата 265-а Оренбургска дивизия, с командира й и бойното знаме.
В същата 1916 г. след военно споразумение с Франция руски войски нападат България и през Македония. В Солун е дислоцирана 2-ра Специална бригада под командването на Генерал Михаил Дихтерис. Руснаците са прекарани с помощта на френски кораби и въоръжени с френско оръжие. Просто „пушечно месо”. Нямат артилерия, нямат логистика и за няколко месеца са попиляни от българската войска. Според донесенията на щаба на ген. М. Дихтерис само в началото на бойните действия неговата бригада губи 5 убити и 18 ранени офицери и 173 убити долни чинове, 1099 ранени и 128 изчезнали, или общо 1423 души.
В този момент 1-ва Българска армия на охридчанина ген. Климент Бояджиев, настъпваща в направлението Битоля – Лерин – Острово се бие едновременно срещу сръбската армия, две френски дивизии (156-та и 57-а) и руската 2-ра Специална бригада.
Впоследствие, поради числено превъзходство на врага, 1-ва Българска армия е принудена да мине в отбрана и фронтът се стабилизира с окопна война. Само при атаката на Негочанската позиция на 4.10.1916г. руската бригада губи 250 души. За да се придвижат от Негочани до Битоля, на руските войски им трябва месец и половина време. По руски данни само при атаките, предприети на 6 и 14.10.1916г. бригадата губи съответно 8 офицери и 450 войници в първата и 367 войници във втората.
Впоследствие съгласно заповедта на Главнокомандващия съюзните войски N 2139 /3 от 11/24.11.1916 г. 2-ра Специална бригада влиза в състава на 1-ва Сръбска армия.
През октомври 1916 г. на Солунския фронт пристигат нови подкрепления от Русия – 4-та Специална бригада. Тя също влиза в състава на Сръбската армия.
В самия край на 1916 г. съгласно решението на щаба на Източната армия в Солун руските войски преминават към отбрана на Солунския фронт. Близо 50% от личния състав е болен от малария, а огромните загуби демотивират войниците.След абдикацията на Николай II през 1917 г. руските войски продължват да се бият като на помощ на българската армия са пристигат пристигат и германски части.
Само на 9.05.1917 г. 2-ра руска бригада губи 25 офицери, от които 3 убити и 950 войници. До края на май 1917г. руските загуби в завоя на Черна (убити, ранени, изчезнали) достигат 1200 души. 4-ти полк на 2-ра бригада е обезкървен. Той губи 50% от личния си състав. Още по-големи от руските обаче са италианските (2400 души) и френски загуби (4000 души).
Така в пролетните боеве през 1917г. всички съглашенски войски търпят поражение. На 21.05.1917г. щабът на ген. М. Сарай прекратява настъпателните операции на Солунския фронт.Командващият Ген. М. Дихтерис е потресен от ужасните загуби и на 18.05.1917г. изпраща рапорт до ген. М. Сарай за необходимостта да се снеме бригадата му от фронта и да се изпрати в тила. Според същия рапорт руските загуби в бригадата към този момент са 4400 убити и ранени и 8000 болни.
Ген. М. Сарай приема аргументи на руския си колега и на 24.05.1917г. издава заповед за извеждане на руските войски в тила. 2-та бригада е изтеглена към Екши су. В тила е изтеглена и 4-та бригада. През 1917г. антивоенните настроения по всички фронтове се засилват и обхващат и руските бригади във Франция и Македония.
През януари 1918 г. положението на руските войски в Македония се променя. Заради многото случаи на неподчинения и разпада на дисциплината те са снети от фронта, като предават своя участък на френските си съюзници – 176 -ти френски полк. Руснаците са изтеглени в тила и разпръснати по лагери в Македония. Раздробяването на руските войски цели осуетяване на възможни бунтове.
Най-големият от легерите е във Верия, където са концентрирани 6 000 руснаци. Започва и разоръжаване на личния състав. Несъгласните с този акт офицери са отстранявани от длъжност.
През цялата 1917 г. Руската империя яде пердах по всички фронтове, в самата империя избухва революция. Бойните жертви на империята надхвърлат 2 милиона.
Така се стига и до онзи 3 март
На 3.III.1918г. Русия капитулира пред България, успяла да защити своята териториална цялост и суверенитет пред руската агресия по суша и вода. Новото болшевишко правителство признава поражението на руската армия по всички фронтове.
С този договор от лапите на руския империализъм се откопчват и получават независимост Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Беларус, Украйна, Грузия и Армения.
Над 1 милион квадратни километра са откъснати от империята , а последиците от този договор, както и процесите, породени от него може да ги видим и днес.
Подписан точно на 3 март като символичен отговор на цялата антибългарска политика на Русия, заради коварството и двуличието на руската имперска дипломация, заради антибългарската политика на империята.
След малко повече от година на 28 юни 1919 г. алчността на Англия и Франция – съюзници на Русия, ще доведе до подписването на един ужасяващо несправедлив договор във Версай с огромни репарации и отнемане на територии за Германия и съюзниците й, който ще заложи бомба в основите на Европа и ще предизвика една още по-разрушителна война. Възползвайки се от това, Русия веднага окупира обратно Украйна още през 1919 г., а година по-късно Грузия и Армения. През август 1939 г. Русия ще подпише приятелски договор с Хитлер, по силата на който ще си разделят Полша, а веднага след това ще анексира балтийските държави и ще нападне Финландия. Година по-късно самите руски дипломати ще поискат от България да се присъедини към съюзникът на Русия – Хитлер и сформирания от него Тристранен пакт.
През 1944 г. Русия отново ще нападне България без нито един български войник да е бил изпратен на фронта и при положение, че България е единствената страна в Европа, която се противопоставя на Хитлер и отказва да депортира собствените си граждани – евреи, като спасява десетки хиляди от сигурна смърт. Тристахиляден окупационен корпус на Червената армия, чиято издръжка е по-голяма от бюджета на България ще окупира родината ни за три години, като ще наложи с терор и убийства с помощтта на верните си мекерета един антибългарски и античовечен режим, а стотици хиляди българи в Македония ще бъдат принудени да се откажат насилствено от род и родина…На власт в България ще бъде поставен марионетен режим, тотално зависим и подчинен на Кремъл.
Но махалото днес се връща със страшна сила, а пиронът, забит в ковчега на руския империализъм на онзи 3 март 1918 г. днес се донабива с общите усилия на всички поробени от една Империя на злото народи.
Последиците от този 3 март един ден ще се окажат фатални за руския империализъм, така както глътката свобода след онзи 3 март 1918 г. за народите на Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Украйна, Грузия и Армения ги превърна в горди, свободни, независими и достойни народи.
Време е да възвърнем националното си достойнство, да знаем истинската си история и да ценим приносът на целия български народ, на личностите, които е отгледал и възпитал за да знаем силата си и да повярваме в нея!
Всички религиозни войни, потапяли в кръв света в продължение на векове, са били породени от страстна привързаност към опростенчески противопоставяния: Ние и Другите, добрите и лошите, Белите и Черните. Ако западната култура се е оказала продуктивна (не само от Просвещението до наши дни, а доста по-рано, във времето, когато францисканецът Роджър Бейкън приканвал към занимания с езици, тъй като имало какво да научим дори от „неверниците“), то е и защото тя се е постарала да „разтрогне“ пагубните опростявания, позовавайки се на изследването и критичния разум.
Естествено, не винаги го е правила: дори Хитлер – който изгаряше книгите, осъждаше „изроденото“ изкуство, избиваше „низшите“ раси, или фашизмът – който в училище ме учеше да пея: „Бог да убие англичаните“, защото били „народът, който яде пет пъти на ден“, тоест гладници, по-низши от умерения и по спартански строг италианец, – всичко това също е част от западната култура. Ала тъкмо най-добрите аспекти на нашата култура трябва да обсъждаме с младите и то от всички цветове, ако не искаме да се срутват нови кули, в това число във времената подир нас, в които те ще живеят.
Объркващ момент: често не успяваме да схванем разликата, която съществува между идентификацията и собствените корени, разбирането на онези, които имат други корени, и съждението за това, кое е добро или зло. Колкото до моите корени, ако ме попитат къде бих предпочел да прекарам годините след пенсионирането си – в село на Монферато, сред величествените Абрузи, или край заоблените хълмове около Сиена, бих избрал Монферато. Ала това не означава, че смятам другите области в Италия за по-недостойни от Пиемон.
Така че, ако с речта си за „превъзходството“ на западната цивилизация президентът на италианския съвет Силвио Берлускони е искал да каже, че предпочита да живее по-скоро в Аркора, отколкото в Кабул, и да се лекува по-скоро в миланска болница, отколкото в болница в Багдад, готов съм да се подпиша под мнението му (да оставим настрана Аркора). Дори да ми кажеха, че в Багдад се намира най-добре оборудваната болница в света, в Милано бих се чувствал повече у дома си и това би увеличило шансовете ми да оздравея. Корените могат да стигат дори по-далеко от простите регионални или национални корени. Бих предпочел да живея по-скоро в Лимож отколкото в Москва. Но защо? Нима Москва не е прекрасен град? Несъмнено, ала в Лимож бих разбирал езика.
Накратко, всеки се идентифицира с културата, в която е израснал, и случаите на коренна смяна на културата, макар и да има такива, са малко. Лорънс Арабски се обличал точно като арабите, но в края на краищата се завърнал у дома си.
Нека сега преминем към сравнението на цивилизациите, защото тъкмо за това става дума. Западът, макар и най-често по причини, свързани с икономическата експанзия, е проявявал любопитство към другите цивилизации. Доста пъти той ги е унищожавал с презрение. Гърците са наричали варвари, сиреч неясно говорещи, онези, които не са говорели техния език – това е било равностойно на неумение да се говори изобщо. Ала по-прозорливите гърци – като стоиците (може би защото някои от тях са били с финикийски произход) – бързо са си дали сметка, че варварите са използвали думи, различни от гръцките, ала са се позовавали на същите мисли.
От втората половина на ХІХ век насетне културната антропология се е развивала като опит да излекува Запада от угризението на съвестта, породено от сравненията му с Другите и най-вече онези Други, определяни като диваци, общества без история, примитивни народи. Целта на културната антропология е била да покаже, че съществуват логики, различни от западните логики, и че те трябва да бъдат взимани насериозно, а не презирани и потискани.
Същинската поука, която следва да бъде извлечена от културната антропология, е, че за да се каже дали една култура е по-висша от друга, трябва да се фиксират параметри. Едно е да се каже, че става дума за една култура, а друго – да се каже въз основа на какви параметри съдим за нея. Една култура може да бъде описана по относително обективен начин: определени индивиди се държат по определен начин, вярват в духове или в едно-единствено божество, което е навсякъде в природата, обединяват се в родствени кланове, следвайки определено правило, смятат, че пробитият нос е красив (което би могло да бъде описание на културата на западната младеж), смятат свинското месо за нечисто, практикуват обрязването, отглеждат кучета, за да ги сложат на трапезата си в празнични дни, или както казват американците за французите – ядат жаби.
Естествено антропологът знае, че обективността винаги е накърнявана от множество фактори. Миналата година бях в земите на догоните и попитах едно момченце дали е мюсюлманин. То ми отвърна на френски: „Не, анимист съм“. Повярвайте ми, един анимист не може да се определи като анимист, освен ако не е грабнал диплома най-малкото от Ecole des hautes etudes в Париж, но ето че детето говореше за собствената си култура, служейки си с термини, използвани от антрополозите. Африкански антрополози ми обясниха, че когато дойде някой европейски антрополог, догоните, вече съвсем наясно с нещата, му разказват това, което преди много години написал един антрополог, Марсел Гриол (комуто – поне така твърдят моите образовани африкански приятели – местните информатори разказали доста несвързани неща, които сетне той обединил в бляскава система, ала със съмнителна автентичност). Независимо от това, отчитайки всички възможни недоразумения при срещата с една различна култура, можем да добием относително „неутрално“ описание.
Параметрите на съждението са друго нещо, те зависят от нашите корени, предпочитания, обичаи, страсти, от една система от ценности, която ни принадлежи. Един пример: считаме ли за ценност удължаването на средната продължителност на живота от четиридесет на осемдесет години? Лично аз смятам, че е ценност, макар мнозина мистици да биха ми казали, че между един мръсник, достигнал 80 години, и свети Луи Гонзагски, доживял едва до 23, тъкмо вторият е водил пълноценен живот. Но да приемем, че удължаването на живота е ценност: ако е така, западната медицина и наука несъмнено превъзхождат множество други медицински практики и знания.
Смятаме ли, че технологичното развитие, разширяването на търговията, бързината на транспорта е ценност? Твърде много са онези, които мислят така, и имат правото да смятат, че нашата технологична цивилизация е по-висша. Ала вътре в самия западен свят има хора, които считат, че животът в хармония с една непокътната околна среда е основна ценност, и които впрочем са готови да се откажат от самолетите, колите, хладилниците, за да плетат кошници и да се придвижват пешком от село на село, стига само да няма озонова дупка. И тъй, очевидно е, че за да определим дали една кулутра е по-добра от друга, не е достатъчно да я опишем (както прави антропологът), а следва да прибегнем към система от ценности, която считаме за безспорна. Единствено при тези условия можем да кажем, че нашата култура според нас е по-добра.
През последните дни станахаме свидетели как различни култури биват защитавани по най-разнообразни начини въз основа на спорни параметри. Съвсем наскоро четох писмо, адресирано до голям всекидневник, в което саркастично се питаше на какво основание Нобеловите награди се присъждат винаги на западняци и никога на хора от Изтока. Като оставим настрана факта, че ставаше дума за невежа, който не беше наясно колко Нобелови награди за литература са получени от чернокожи индивиди и големи ислямски писатели, и че Нобеловата награда за физика през 1979 г. бе присъдена на пакистанец на име Абдус Салам, да се твърди, че научните награди обикновено се присъждат на хора, работещи в западна научна среда, означава да се открие очевидното, тъй като никога никой не се е съмнявал, че днес западната наука и технология принадлежи към авангарда.
Авангард на какво? На науката и на технологията. Ала нима параметърът на технологичното развитие е абсолютен? Пакистан има атомна бомба, а Италия няма. Нима принадлежим към по-низша цивилизация? И нима е по-добре да живеем в Исламабад, отколкото в Аркора? Привържениците на диалога изискват от нас да зачитаме ислямския свят, напомняйки, че той е дал хора като Авицена (който между другото е роден в Бухара, недалеко от Афганистан) и Авероес. За съжаление винаги цитират само тях двамата, сякаш са единствени, а не споменават за Ал-Кинди, Авицеврон, Ибн Туфаил или пък за големия историк на ХІV век, какъвто е бил Ибн Халдун, считан справедливо от Запада за баща на социалните науки. Припомнят, че испанските араби са изучавали география, астрономия, математика или медицина тогава, когато християнският свят е бил далеч зад тях.
Всички тези неща са верни, ала те не са аргументи, защото ако разсъждаваме по този начин, ще стигнем дотам да твърдим, че благородната тосканска комуна Винчи превъзхожда Ню Йорк, тъй като Леонардо се е родил във Винчи, тогава когато в Манхатън трима индианци, поседнали на земята, е трябвало да чакат още 150 години преди да дойдат холандците и да купят от тях целия полуостров за 24 долара. Но независимо от това – не искам да обидя никого – днес центърът на света е Ню Йорк, а не Винчи.
Нещата се менят. Не е нужно е да припомняме, че испанските араби са били твърде толерантни към християните и евреите във времето, когато у нас са нападали гетата. Или че при завоюването на Йерусалим Саладин е бил по-милостив към сарацините, отколкото когато християните са превзели Йерусалим. Това е така, но днес в ислямския свят съществуват фундаменталистки и теократични режими, които не толерират християните, а Бен Ладен не е милостив към Ню Йорк. Бактриана е била кръстовище на велики цивилизации, ала днес талибаните обстрелват с оръдия статуите на буда. Обратно, французите са участвали в клането през Вартоломеевата нощ, ала днес това не дава право никому да твърди, че са варвари.
Нека не се осланяме на историята, защото тя е оръжие с две остриета. Турците са побивали на кол (и това е лошо), ала православните византийци са избождали очите на опасните си роднини, а католиците са изгорили Джордано Бруно на клада. Сарацинските пирати не са били особено добродушни, ала корсарите на Негово британско величество, окриляни от акредитивните си писма, опожарявали и потапяли в кръв испанските колонии на Карибите. Бен Ладен и Садам Хюсеин са яростни противници на западната цивилизация, ала в самата западна цивилизация ние сме имали господа като Хитлер и Сталин (Сталин бил тъй жесток, че винаги са го квалифицирали като ориенталец, макар да е учил в семинария и да е чел Маркс).
Не, проблемът за параметрите не се поставя в исторически, а в съвременни термини. Впрочем едно от най-достойните за уважение неща в западните култури (свободни и плуралистични, а именно това са ценностите, които считаме за неотменни) е, че отдавна са си дали сметка, че една и съща личност може да прибягва до различни и взаимно противоречащи си параметри по различни въпроси. Например възприемаме като нещо добро удължаването на живота, а като нещо лошо атмосферното замърсяване, ала прекрасно разбираме, че за да има големи лаборатории, където да се правят проучвания върху продължителността на живота, вероятно са нужни системи на комуникации и снабдяване, които впоследствие произвеждат замърсяването.
Западната култура си е изработила способността свободно да излага собствените си портиворечия. Вероятно тя не ги разрешава, но знае какви са те и ги изказва. В крайна сметка целият дебат за глобализацията или срешу глобализацията се състои в това, освен за побърканите, които твърдят, че всичко е абсолютно черно. Как да направим поносима известна доза позитивна глобализация, избягвайки рисковете и несправедливостите на перверзната глобализация? Какво да сторим, за да удължим живота на милиони африканци, които умират от спин (удължавайки същевременно и собствения си живот), без да приемем една планетарна икономика, която погубва от глад болните от спин и ни принуждава да поемаме замърсени храни?
Ала тъкмо тази критика на параметрите, следвана смело от Запада, дава възможност да се разбере до каква степен е деликатен въпросът за параметрите. Справедливо и приемливо ли е за обществото запазването на банковата тайна? Мнозина мислят, че да. Ала ако тази тайна позволява на терористите да кътат парите си в Лондонското Сити? В този случай защитата на тъй наречната privacy позитивна ценност ли е или съмнителна ценност?
Ние непрестанно обсъждаме параметрите си. Западният свят е така устроен, че приема, че собствените му граждани могат да отрекат всякаква позитивна ценност на параметъра на технологично развитие и да станат будисти или да отидат да живеят в някоя комуна, където не използват гуми дори за конските каруци. Училището трябва да ни учи да анализираме и обсъждаме параметрите, върху които се основават страстните ни твърдения.
Западът е посветил пари и енергия за изучаването на нравите и обичаите на Другите, ала никой не е позволил на Другите действително да изучат нравите и обичаите на Запада, освен в отвъдморските училища, поддържани от белите, или приемайки най-богатите Други да учат в Оксфорд или Париж. И ето какво става впоследствие: след следването си на Запад те се завръщат у дома си, за да организират фундаменталистки движения, защото се чувстват свързани със съотечествениците си, които не са могли да получат същото образование. Това впрочем е стара история: интелектуалците, сражавали за независимостта на Индия, също са получавали образованието си при англичаните.
Представете си, че мюсюлманските фундаменталисти бъдат поканени да изследват християнския фундаментализъм (нека този път не се занимаваме с католиците, а с американските протестанти, които са по-фанатични и от някой аятолах и желаят да премахнат от училище всяко позоваване на Дарвин). Мисля, че антрополoгичното проучване на фундаментализма на другия може да спомогне за по-доброто разбиране на природата на собствения фундаментализъм. Те ще проучат нашето понятие за свещена война (бих могъл да им препоръчам много интересни писания, в това число неотдавнашни) и ще погледнат може би с по-критично око на идеята за свещената война, такава, каквато съществува у тях.
Превод от френски: Тодорка Минева
Преводът е направен по „A propos de la „superiorite“ occidentale“, публикувана във френсикя вестник Le Monde от 09.10.2001 г.
Куфарчетата с парите дойдоха на „Раковски“134, когато Костов беше на власт, Румен Петков с подставени лица участваше в аферата „Акрам“, а Жан Виденов беше единственият, който се противопостави на плана „Ран-Ът“ за унищожаване на българската нация. Това обобщава пред БЛИЦ от опита си в централата на СДС в първите години след 10 ноември 1989 г. Ненчо Ненов, един от инициаторите на движението „Гражданска инициатива“.Ненчо Ненов е завършил семестриално “Богословие” в СУ “Св. Климент Охридски”. Той е бил комендант на сградата на СДС на ул.“Раковски” 134. Тогава заедно с Любомир Собаджиев създават Бюро за разследване на престъпленията на комунистическия режим. По време на работата си там събира богат архив.
– Като се върнем 20 години назад, кои лица от дните след 10 ноември 1989 г. сте запомнили като най-активни в събитията? – Лицата, които тогава определяха събитията, бяха от ЦК на БКП и това беше решение на ЦК на тайно заседание, ръководено от Милко Балев. На него са били описани лицата, които да поемат ръководството на бъдещата опозиция. Аз имам един списък с тези лица. Тогава нямах много възможности да стигам до истината на всеки сигнал, който ми се даваше, затова гледах и си отбелязвах лицата и хората, които се появиха след това. За съжаление с някои от тези хора бях приятел.
– Кои са по-известните имена от този списък? – Асен Агов, Алексей Алексеев, Димитър Арнаудов, Юрий Асланов, Ангел Ахрянов, Юлий Бахнев, Крум Благоев, Юрий Борисов, Анжел Вагенщайн, Николай Василев, Валентин Вацев, Румен Воденичаров, Виктор Вълков, Тодор Вълчев, Стефан Гайтанджиев, Гиньо Ганев, Стоян Ганев, Жорж Ганчев, Иван Гарелов, Александър Грозев, Венцислав Димитров, Ахмед Доган, Драгомир Драганов, Велислава Дърева, Петър Емил Митев, Желю Желев, Недялко Йорданов, Александър Каракачанов, Росен Карадимов, Леа Коен, Елена Кирчева, Елка Константинова, Емил Кошлуков, Чавдар Кюранов, Димитър Луджев, Йосиф Леви, Георги Марков, Валентин Моллов, Асен Мичковски, Шерифе Мустафова, Михаил Неделчев, Осман Октай, Лияна Панделиева, Соломон Паси, Йосиф Петров, Живко Попов, Елена Поптодорова, Стефан Продев, Андрей Райчев, Благовест Сендов, Петър Слабаков, Петко Симеонов, Красен Станчев и още много други. Това всъщност е списък на 120 човека, който ни попадна през 1990 г. И пишеше „Неофициално препоръчаната и одобрена опозиция на закрито заседание на ЦК на БКП“ – месец май 1990 г. с подпис Милко Балев.
– Каква е истината за основаването на СДС от твоята гледна точка? – Знаете, че Андрей Луканов трябваше да стане председател на СДС. Анжел Вагенщайн участваше, Кюранов също и много други хора. Но така или иначе това беше подготовка за създаването на една партия, на една организация от няколко десетки партии, които се събраха в общ конгломерат, в една обща политическа сила, наречена СДС. Там влизаха 16 партии, които бяха с хора, лежали по затворите, притискани по един или друг начин да подпишат една или друга декларация. Другите пък – нови лидери така наречени, които по същия начин са карани да сътрудничат или да служат по някакъв начин на партията – майка. Идеята беше да се получи политически спектър – от крайно ляво до крайно дясно и в този диапазон пространството да бъде заето. Имаше националистически организации и формирования, чиито идеи оставаха извън това демократично образувание. Като че ли за да се окарикатури националната идея, която цели наистина България да тръгне по друг път, слагаха начело лица като Гелеменов, Иван Георгиев и разни други. Те всъщност опорочаваха национализма и бяха сочени с пръст. И който не влизаше в този диапазон на 16-те партии, беше жигосван и заклеймяван с някакви епитети, нямаше право да участва в управлението на държавата. Ако се върнем в началото на българския преход, че това бил спонтанен акт на българската демокрация – това всеки трябва да си го избие от главата. Целта беше всички движими и недвижими имущества на държавата да бъдат приватизирани и ограбени от разни еврейски и други комунистически фамилии, независимо какъв корен имат. Но това беше идеята – да се граби. И това стана. Прави впечатление фактът, че всички заводи, които се разпродадоха, станаха притежание на еврейски фирми. Да вземем за пример „Балкан“, продаден за 130 хиляди, а Гад Зееви взе след това няколко десетки милиона от препродажбата.
– Създавайки движението „Гражданска инициатива“, какви проблеми искахте да разрешавате? – Първо искам да кажа, че Любо Собаджиев, който беше един бунтар, Бог да го прости, и един добър човек, имаше някакви идеи, които може би е получил в затвора, за да бъде бунтар и да бъде зле настроен срещу комунистическия ред. Това е по една съвсем друга причина, може би знаете, че хората, които бяха при нас (говоря не за ръководителите, а за тези, които бяхме на средно ниво) – техните бащи и майки бяха активни борци против фашизма и капитализма и т.н . Собаджиев ми беше приятел и много го уважавах. Такива бяха и родителите на Фори Светулката. Нека да не изреждам и другите в този план, за който говорим. Даже на Фори Светулката баща му е бил в Белене. Много от тези хора бяха зле настроени срещу стария режим по различни причини. Но малко бяха хората в ръководството на СДС, които бяха допуснати до управлението с чисти идеи, без да са били свързани по някакъв начин с БКП, било със службите на ДС, било по родова партийна линия и т.н. Създаването на СДС беше един проект, замислен от външни сили, като целта разбира се беше да се смени обществено-политическия строй от социализъм към капитализъм и главните действащи лица трябваше да бъдат бившите борци против капитализма и фашизма. Тоест синове и дъщери на БКП. Това беше в основни линии мероприятието и ние, без да искаме, го правихме това. Помагахме на комунистите да се борят едни срещу други, за да могат да вземат властта и да извършат тази криминална приватизация, която доведе България до просешка тояга.
– Ти беше ли свидетел на куфарчета с пари в СДС? – Не, не съм бил свидетел, но куфарчетата с парите започнаха по времето, когато Костов дойде на власт. Дотогава ние нямахме пари, дето се казва, за ядене. Аз бях председател на две комисия. Едната беше за техника, пари и машини, дошли от западни компании за СДС. Така наречените дарения, които се оказа впоследствие, че не са никакви дарения, а една целенасочена кампания на външни централи, които изпращаха под егидата на други български организации различни суми. Знаете след това какво се случи. Никой не дава пари току-така. Всеки иска нещо. Така се настаниха фондации като „Сорос“, „Свободно общество“, „Конрад Аденауер“, които де факто започнаха планово контролиране и установяване на тези нови капиталистически прояви. Оттам техни хора, с посочени от тях лица участваха в ограбването на България. Това е в най-общ план, но куфарчета с пари, когато бях комендант на „Раковски“ 134, все още нямаше. По това време се занимавахме с престъпленията от предишните десетилетия. Аз бях ръководител на Бюрото за разследване на престъпленията на комунистическия режим.
– Какви разкрития направихте? – Ние в началото се занимавахме само с партизанските ядра, които след 9-ти септември са извършили масови убийства на невинни българи интелектуалци и са задушили цвета на българската нация. След това обаче насочихме вниманието си към случващото се в момента. Нещата се промениха, когато започнаха да излизат първите фирми. Една фирма на Луканов беше доста интересна, там се препираха парите на бившия Комсомол. Започнаха и взиманията на сгради. Разбирате ли ме? И тогава вече ние решихме да се занимаваме с дейността на БКП и нейните сателити. За куфарчетата с пари идваха хора при нас, които казваха, че се носят някакви пари. Случаят с Румен Петков, който чрез подставени лица лично участваше в аферата „Акрам“, е емблематичен. Много банки бяха задлъжнели. Даваха пари, бяха задължени да дават пари на тези организации. Имаме сведения не само за куфарчета с пари, а за цели коли, които се стовариха с пари. Визирам и тук в случая Румен Петков. Но както се знае, много от тези банкери се убиха и се самоубиха. Даже и с Акрам се случи това, че и той беше самоубит, само че в испански затвор. Това е за куфарчетата. Ние тогава само слушахме за тях, впоследствие се натрупаха факти. Например убит е еди-кой си банкер от Търново или от Габрово. И изведнъж се оказва, че този човек, жив и здрав до този момент, се самоубива.
През 1994 г. аз вече почти бях напуснал централата на СДС, забелязах, че при нас започнаха разни промени. Имаше един Петко Паричков, който не знам точно с какво се занимаваше, но той беше разпознат от един следовател от криминална полиция като сътрудник на ДС. В един момент започнаха да се появяват с хубави коли, вместо „Ладичките“, които бяха на СДС. И всъщност по времето на Костов започнаха и намериха начин да пристигат някакви пари. Пак казвам, че не знам по какъв начин, но пристигаха много пари. И изведнъж се усети разликата. Долу барчето какво беше? И изведнъж започнаха ремонти за стотици хиляди левове. Това също е свързано с тези куфарчета с пари. Пример давам веднага – Луканов докара от САЩ 22 специалисти и от тук имаме някъде около 19, които са известни. Говоря за Тодор Вълчев, който беше шефа на БНБ, Димитър Иванов, професора, който сега дава в Лондон икономически съвети. Това са Христина Вучева, Иван Костов, Емил Хърсев. Това са хората, които участваха в плана „Ран-Ът“ за унищожаване на българската държава. Този план работи и досега – смяна на обществения строй, смяна на банковата система, приватизиране на всяка цена на всички предприятия и т.н.
Това е единственият план, от който се крие само една точка. Той е от 24 глави, като 23-те са известни. Само 24 глава не е известна и тя се казва „Цената на прехода“, където е казано колко милона българи ще трябва да останат живи. Другите трябва да умрат.Това го знам от Георги Тамбуев, който е чел този доклад и казва : „Когато четох този доклад, косите ми настръхнаха. Не можех да повярвам, че има хора, които мислят по този начин – за унищожението на цели народи“. И аз мисля, че този план в момента си работи. Дали ще го изпълнява Иван Костов, дали ще го изпълнява Бойко Борисов или Станишев, това няма никакво значение. Просто те не могат да излязат от това русло. Единственият, който се опита да се противопостави на този план, колкото и странно да звучи, е Жан Виденов. Но веднага му спретнаха една външна и вътрешна икономическа афера. Тогава цената на долара се вдигна изключително много, появи се инфлация, бунтове и т.н. И той беше сменен. Не казвам, че той и партията му заслужават адмирации и уважение, но той се опита да действа срещу плана „Ран-Ът“.
Невръстно момиче е струвало само 50 копейки – по-малко от цената на едно прасе или на стар кон
Съвременна Русия се превръща в своеобразен световен феномен – най-богата на природни ресурси територия е с бедно, маргинализиращо се население, което се разкапва от алкохолизъм и тежки патологични заболявания. Науката в тази страна е останала повече в полето на фантазията. От спомените за руската душевност и култура са останали само митове и образи на демони. Поривът за свобода и независимост се е трасформирал в 95% одобрение на режима на Владимир Путин. Имперското чувство, поддържано дори с кръв и насилие, се приема като еманиция на патриотизъм и родолюбие. Корените на тази съвременна руска катастрофа вероятно могат да бъдат обяснени с битието на тази територия само преди 150 – 200 година. Учените доказаха, че клетката има памет, а вероятно вековете, през които хората в Русия са продавани като добитък, е един от възможните отговори на днешната разруха.
Изследване на prometej.info разкрива една ужасяваща действителност, за която мълчеше великият СССР, мълчи и днешна Русия.
Преди повече от 150 години, през 1860 г., в Руската империя започва феодалната крепостническа реформа, свързана преди всичко с освобождението на крепостните селяни. Така процъфтяващата столетия практика да бъдат продавани в робство селяни е прекратена, с което се слага край на търговията с хора в Русия. Условията за покупка и продажба на роби и тяхната цена са се променяли много пъти. През 1782 г., например, невръстно момиче е струвало само 50 копейки – по-малко от цената на едно прасе или на стар кон. Най-скъпо се продавали готвачите, фризьорските и други занаятчии, както и момчета новобранци, като търговията с бъдещи войници се превръща в най-печелившия сегмент на пазар на роби.
Въпреки, че търговията с хора от началото на XIX век в Русия е често срещана и обичайна практика, тя е предизвиквала у просветените хора известно безпокойство и тревога. Да се откажат от крепостничеството, което е основната движеща сила на дворянското стопанство, е било обаче абсолютно невъзможно. Както състоятелността, така и тежестта на човек в обществото са се оценявали не толкова от ранга и служебните приходи, колкото от притежаваните акри земя и записаните крепостни, бедни души, които притежаваш. От друга страна, да гледаш и третираш селяните християни като добитък в очите на европейците е било архаична диващина. Затова, за да оправдаят своите примитивни привички руските изследователи измислят различни теории, с които
да оправдаят крепостничеството в Русия
Например М. Грибовски, доктор по право, както се подписва под своя трактат, посветен на любимеца на император Александър I – граф A. Аракчеев, лансира идея, според която руските благородници не могат да бъдат обвинени в диващина и търговия с роби. Той пише, че в Руската империя не се продавали души, нито хора. Предмет на сделката било задължението на човека да служи на своя господар, а безсмъртната му християнска душа нямала абсолютно никаква връзка с това.
В допълнение, същият този Грибовски дава и друго обяснение като обосновка на крепостничеството в Русия. Според него изпращането на малки деца в робство било проява на мъдрост от страна на неговата майка, която по този начин му давала възможност да укрепне физически и се развие умствено, предпазвайки го от неразумни действия и постъпки. Така че освобождаването на селяните от крепостничеството напълно се обезсмисля.
Именно това изконно и старо правило – да бъдат владени хората – е в основата на теорията на доктора за човешките права в Русия. В крайна сметка това, което са наследили от предците, е вече проверено и рационално, така че всеки опит за промяна – може да доведе до тежки последици. Грибовски изучава внимателно летописи и ръкописни източници за руските закони и право и установява, че от древни времена в Русия е имало търговия с роби, която включва предимно затворници и длъжници, хора изпаднали в несъстоятелност. В групата на последните, между другото, попадат и крадци, които не могат да възстановят откраднатото, както и волнонаемни работници, избягали от своите господари, неспособни да компенсират щетите, които са им причинили.
Ако затворниците са се превръщали в роби на силните на деня, то хората, обявени в несъстоятелност, са имали избор по какъв начин да си върнат дълговете. Има ли са избор да станат наемници за определен период от време, но са можели и да работят за господаря си толкова дълго, колкото му е необходимо, за изплатят дълга си. Често, обаче, неплатежоспособният длъжник се опитвал да се спазари с дворянина, като продавал в робство някой член на семейството си, обикновено – едно от своите деца.
Така броят на робите в стопанството на дворяните естествено се множали, като прилагали изкусно съществуващото тогава законодателство. Освен това всеки човек, който се ожени за робиня или омъжи за роб без разрешение или пък е купен от собственика, се превръща също в негов роб.
Но правилата, които важат за робите, наричани в последствие крепостни селяни, не се отнасят за селяните, които попадат в робство много по-късно. В продължение на много векове селяните земеделци могат свободно, а след това с известни ограничения да се местят от едно място на друго и по този начин да сменят местоживеенето си, както и земята, която обработват. Закрепостяването на селяните към определена земя има само по време на царуването на сина на Иван Грозни, Фьодор Иванович.
Според московският преподават проф. И. Беляев,
закрепостяването на селяните в Русия датира от 1591 г.
„като начин да бъдат облекчени селяните от задължителните държавни данъци“. Тогава те все още запазват своята автономност като членове на руското общество и единствено губят правото си да сменят местожителството си. Тази на пръв поглед малка промяна обаче отваря пътя на много сериозни промени в живота им на свободни хора особено през 17 век, довели до силно стесняване на правото им на собственост върху земята и личните им права. Постепенно земевладелците получават правото да местят селяните от една своя земя на друга, след това – да ги продават на други земевладелци заедно със земята и накрая – да продават само селяните си. Въпреки това не можем да говорим още за крепостничество, а за селяни, които имат право да ползват определена земя, съгласно закона за лицата и имуществото.
Пълното поробване на селяните и превръщането им в крепостни става в края на царуването на Петър I, по време на първото преброяване, направено в периода 1718-1727-година.
„Болестта на закрепостяването – пише проф Беляев – постепенното превръщане на селяните в крепостни, в началото върви бавно, но след първото преброяване всичко става прекалено бързо. Петър Велики от раз приравнява селяните от членове на руското общество в крепостни, ставайки частна собственост на техните господари. Няма съмнение, че Петър Велики с тази решителна мярка не е смятал да утвърждава робството в Русия, а напротив, желанието му е било чрез първите роби, които били лишени от частна собственост, да повиши финансовото благосъстояние на руското общество: той заповядва да впишат в общи списъци и крепостните селяни, и обикновените селяни, които да бъдат облагани с едни и същи данъци и военна повинност, и по този начин да се превърнат в равностойни данъкоплатци в руското общество. Но тази важна мярка, в основата на която било желанието да се излекува руското общество от болестта на крепостничеството, постигнала точно обратния резултат: превръщайки се в данъкоплатци на своите господари – помещиците, те стават пълни роби, лишени от право на собственост и всякакви други човешки права“.
Процесът продължава и при царуването на дъщерята на Петър I – императрица Елизабет:
„В резултат на това, при второто преброяване при управлението на Елизабет било приложено правилото всеки свободен човек, който не е успял да се запише в цех или професионална гилдия, да се запише към някое имение, което да му плаща данъците – продължава проф. Беляев. Така крепостничеството започва да придобива особено големи размери. То не се ограничава единствено до земевладелците, напротив, всеки благородник, макар и да не притежава собствена земя, е можел да има крепостни селяни, за които е бил задължен да плаща данъци на държавата. Въпреки това, по време на управлението на Елизабет крепостничеството все още не е напълно развито.
Истинският пазар за роби в Руската империя се създава едва след смъртта на дъщерята на Петър Първи.
Според проф. Беляев развитието на крепостното право и превръщането на селяните в крепостни, в частна собственост става при Петър Трети и Екатерина Втора, когато излиза Манифестът от 18 февруари 1762 година и е подписана грамота до дворянството от 21 април 1785 година, според които благородници са освободени от задължителна държавна служба, като заедно с това получават правото за придобиване на недвижими поземлени имоти и крепостни селяни, които стават тяхна собственост. С други постановления на Екатерина Втора селяните са поставени в пълна и неограничена зависимост от страна на господарите им, губейки дори право да подават жалби срещу потисничеството, с други думи – законът по никакъв начин не защитава крепостните, а напротив – дава неограничени права, стигащи до произвол, на господарите им.
Ето какво струва един крепостен
по това време, пише акад. Ключевский.
„При царуването на Екатерина, а дори и преди нея започва да се развива търговията с крепостни души със земя и без земя; цените били твърди или държавни, и свободни или дворянски. В началото на царуването на Екатерина, когато се купували цели села – един селянин заедно със земята се оценявал на 30 рубли. Със създаването на банки, които отпускали вече кредити, през 1786 г., цената на една душа се повишила до 80 рубли, въпреки че, ако имението било заложена, цената падала до 40 рубли. В края на царуването на Екатерина трудно можело да се купят имоти по-евтино от 100 рубли за една душа. При продажбата на здрав работник, когото купували като новобранец, в началото плащали по 120 рубли, докато в края на царуването на Екатерина той вече струвал цели 400 рубли.“
Точна информация за цената на селяните от времето на Екатерина е запазена в един опис от онова време. През 1782, по искане на началник втори ранг Пьотр Андреевич Борноволоков е направен опис на имуществото на неговия неплатежоспособен длъжник – капитан Иван Зиновиев. Чиновници щателно са описали и оценили всичко, което той е притежавал – от старото и запуснато имение, до прибори, домашни животни и крепостните селяни.
„В област Чукломска, в енорията на Великая пустиня, в половината имение на Малцов …налични домашни животни: скопен жребец, много стар, оценен на 2 рубли; скопен пъстър кон на 12 години, оценен на 1 рубла и 80 копейки; скопен пъстър кон на 9 години – 2 рубли и 25 копейки; червен кон на 5 години – 3 рубли и 50 копейки; кобила Равен, много стара – 75 копейки; пъстра кобила, много стара – 95 копейки. Говеда : 6 крави, всяка по 2 рубли и 10 копейки, оценени общо на 12 рубли и 60 копейки; 7 телета, всяко по 25 копейки, оценени общо на 1 рубла и 75 копейки; 10 овце, по 40 копейки за всяка, оценени общо на 10 рубли; 9 прасета, всяка по 20 копейки, оценени общо на 1 рубла и 80 копейки. Птици: 3 гъски, оценени на 75 копейки; 2 индийски пилета и един петел, оценени на 75 копейки; 2 патици и 1 паток, всяка по 7 копейки; 15 пилета и 2 петела, всяко от 2 копейки. и половина, оценени общо на 45.5 копейки.“
Още по-любопитни са данните, които изнася капитан Иван Иванов Зиновиев, направил подробен списък как се продават душите на крепостните селяните в енория Великая пустиня.
„В тази енория живеят крепостните селяни: Леонти Никитин – на 40 години, оценен на 30 рубли. Съпругата му Марина Степанова – на 25 година, оценена на 10 рубли. Юфим Осипов – на 23 години, оценен на 40 рубли. Съпругата му Марина Дементиева – на 30 години, оценена на 8 рубли. Техните деца: син Гориян – на 4 години, оценен на 5 рубли, дъщеря Василиса –
момиче на 9 години, оценено на 3 рубли
Матрона – на една година, оценена на 50 копейки, Федор – на 20 години, оценен на 45 рубли. Кузма, несемеен, на 17 години, оценен на 36 рубли. Дете на Дементиева. Съпругата на Федор . Хения, на 20 години, оценена на 11 рубли, дъщеря им – Катерина, на 2 години, оценена на 1 рубла и 10 копейки. Взет под наем от област Ерофейкова – Иван Фомин, несемеен, на 20 години, оценен на 48 рубли. Момичето Прасковия Афанасиева, на 17 години, оценена на 9 рубли.“
Потресаващи данни са изнесени и за други енории в Русия по това време.
Фактът, че душите на крепостните се продавали на толкова ниски цени може би се дължи на западането както на областите, така и на градовете по времето на Екатерина Втора. Очевидно подобни порядки са съществували във всички затънтени области във вътрешността на Русия. В столицата и големите градове, където имало вече съсредоточен голям капитал, крепостните селяни се продавали много по-скъпо. Тяхната цена била в непосредствена зависимост от ситуацията на пазара, от една страна, и от друга – от потребителското търсене.
Така например много скъпо, за няколко хиляди рубли, са били оценявани квалифицираните готвачи. За опитен коафьор със фризьорски салон са броили не по-малко от хиляда рубли. Съвсем друго нещо били селяните, склонни да търгуват. Собствениците поемали техните значителни данъци, като някои от тези мъже им донасяли от търговия приходи не по-малки от тези, които им носел един голям имот. Един от тези смелчаци дори споделял, че състоянието му на крепостен не само, че не го потискало, но също така помагало в бизнеса му. А за благоприличните джентълмени с големи връзки това служило като добро покритие срещу атаките на еснафската бюрокрация. Но когато данъците станали непосилно тежки за него, поглъщайки огромни средства и трудности в търговските му дела, и крепостният поискал да си откупи свободата си срещу 5 000 рубли, най-често получавал отговор:“Не си го и помисляй, просто забрави“. Историята с търговия на хора познава случаи, в които крепостни селяни са били готови да плащат баснословни суми, от порядъка на 25 000 рубли, за да откупят себе си и семействата си.
Мемоаристи споменават, че по-късно пазарът на човешки души бил разделен – на домашна търговия и търговия по панаирите.
С възкачването на Александър I на престола в търговията с хора започнали да се налагат някои ограничения. Така, например, през 1801 г., императорът забранил да се публикуват реклами във вестниците, че се продават хора. Но рекламодатели веднага изнамерили друг начин да го правят: в рекламите започнали да пишат, че се предлагат крепостни под наем. През 1808 г. вече е била прекратена практиката да се продават хора на панаирите.
Допълнителни ограничения били въведени по времето на Николай I. През 1833 г. е било забранено да се разделят семейства, ако те се продават. Тогава излиза и забраната безимотни благородници да си купуват крепостни селяни. А през 1847 г., селяните получили правото да откупуват свободата си, ако техният притежател е фалирал.
Без значение колко се е променяла ситуацията в Русия, нито как са се променяли законите за продажба на крепостни селяни и цената им, в един сегмент руският пазар на хора остава непроменен, а търсенето на жива сила не секва – търговията с новобранци. Това съвпада с времето, когато имало нужда от нови попълнения в армията.
Този бизнес с наемниците или както ги наричат тогава – новобранците, не загинал дори след премахването на крепостничеството, с което се слага край на трафика с хора. Търговията с новобранци продължава до въвеждането на задължителна военна служба през 1874 година.
Книгата, която никога не е издавана в СССР и България – Московия възниква от Златната орда
Защо една единствена книга на Карл Маркс никога не е издавана в Съветския съюз и комунистическия лагер? Една малка книжка, но знакова. Тази, в която Маркс анализира историята на Русия.За нея никога не е споменавано. Какво толкова ужасно пише в нея, че тя да бъде скрита толкова десетилетия?
Русия – това е Московия, която възниква след разпадането на Златната орда. Люлката на Московия е „кървавото блато на монголското робство, а не суровата слава от епохата на норманите. Политиката на Русия продължава политиката на Ордата, на не на Рус.
Тази книга се нарича „Секретната дипломация на XVIII век“ и е издадена в Лондон през 1899 година.
Ето превода на инкриминирания труд на Маркс, скрит години наред от съветските и българските комунисти. Изследването на „бащата“ на социализма публикуваме в три части.
ПЪРВА ЧАСТ: Появата на Рус
Рус като държава с център Киев е създадена от племената на поляните, които живеели на десния бряг по следното течение на Днепър. И Киевската земя, (земята на поляните) дълго време преди създаването на държава била наричана Рус. Полянски градове били Киев, Чернигов, Переяславл. В теченеие на вермето поляните се обединяват с другите славянски племена: древляни, северяни, дреговичи, радимичи, вятичи, кривичи, илменски славяни. Обединявайки се, асимилирайки се помежду си, тези осем племенни съюза стават основата на Руси. Именно тази общност по късно започват да наричат русини. Русите или русините стават основата на Рус, с център в Киев. Както бихме се изразили днес, това била титулната, началната народност на Рус.
Имперска Рус
Рус с ценътр в Киев била своего рода имперска държава. Имало център (Киев и Киевщина) и имало колонии, които плащали на русите данък. Сред тях били литовските и финско-угорските племена.
В летописът на Нестор е записано: „А всички тези други езици, дават дан на Рус: чуди, мери, веси, муроми, черемиси, мордви, пери, печера, ям, литва, зимигола, корси, норома, либ: всичките имащи свой език, от коляното на Афет, живеещи в полунощните страни“.
Всички завоювани стнани също се смятали за Рус. Но населението на тези колонии не били етнически руси. И самите те не смятали себе си за руси. Те били „руски хора“ само в смисъла на това, че плащали данъци на Рус. Вярата също станала една(с обща църква) след като Рус завладяла тези племена. Безспорно имало културно влияние.
За Рус, в тесния смисъл дълго време се смятала само Киевската. След това и Черниговщина и Переяславщина етнически стават Рус. И много по-късно (в края на XII век) руси стават жителите на Галичина и Солина. След това Рус започнали да наричат Галицко-Волинското княжество. Не е имало повече никаква друга Рус.
Чуд (фино-угорски племена)
Фино-угрите, които плащали дан на Рус, живеели между Волга и Ока и в Приуралието. В Рус тези територии наричали Залесие. Това е централната част на съвременна Русия, която се присъединява към Рус някъде през X-XI веке. По това време Рус съществува приблизително два века и русите са сформирани като етнос.
Не съществуват точни данни за завоюването на Залесие, известно е само, че Точных данных о завотова не е станало веднага, а когато Рус укрепва.
В края на XI век в Залесие се създава ново княжество: Ростово-Суздалското. То имало два центъра: Ростов и Суздал. През XII век се появява още един център: Владимир. Именно тези територии в литературата на XIX века се наричат Ростово-Суздалска или Владимиро-Суздалска Рус.
Но в летописите няма множество Руси: Киевска, Северна или каквато и да било друга. Още по-малко Ростово-Суздалска или Владимиро-Суздалскя. Всичко това е измислено през XIX век от имперските историци. „Киевска Рус“ е също толкова изкуствено название както и „Русия“. Рус е била само една и тка се е и наричала.
Формиране на московитския (руския) етнос
През X век Ростово-Суздалската земя било заселена основно с фински племена. На тази територия започва да се формира и етносът на съвременния руски народ.
Като всяка друга метрополия, Киев влияел на завоюваните народи. Славянските преселници в Залесие, разбира се, се смесили с финските племена. И, разбира се, фино-угрите и другите племена с времето също се „порусначват“.
Те приемат и езика, и православната вяра. Но и до ден днешен руската провинция пази историята на фино-угрите, а не на славяните.
Руският народен костюм няма нищо общо с дрехите на славяните. Московитският фолклор също не е типичен за славяните. Измислиците за „най-славянския“, пръв и главен руски народ са просто смешни.
Понякога градовете на фино-угорските земи били наричани по руски маниер, но въпреки това, рекичките и мнозинството населения и досега са запазили финските си названия. Например, голям брой реки и притоци имат финското окончание -ва, което означава „вода“.
Залесите се намирало, може да се каже в „задния двор на Рус. Народностите, които го населявали живеели крайно бедно, заради трудните условия на живот. Търговски пътица почти не съществували, Наоколо имало само гори и блата.
Затова киевските князи не смятали тези земи за „лакомо парче“ и дълго време никой не им обръщал внимание. Русите от своите богати и топли райони нямали желание да се заселват в Залесие. Преселници-русини имало малко.
Като цяло Рус никога не се е преселвала масово в Московия. Московитският етнос се сформира някъде през втората половина на XII век.
Русините като етнос с отделна държава и наименование съществуват от X век. Тоест, съвременните руснаци са най-младият източно славянски етнос. Не старши, а младши, не брат, а съсед.
ВТОРА ЧАСТ: Московия наследява Златната орда
Самите угро-фински племена (наричани чуд) не назовавали себе си Рус. В летописите си те противопоставят себе си на Рус. Коя колония не би противопоставила себе си на чуждата и метрополия?
В Лаврентиевския летопис и в Ипатиевския това противопоставяне се вижда добре. А в тях са описани събития от XII-XIII века. Тоест даже през XII век и в началото на XIII век Новгород-Суздалските територии не са се смятали за Рус, нито Ростово-Суздал, нито Рязан, нито Смоленск, нито Владимирск.
Рус е била само земята на поляните, тоест метрополия на Киевските земи. А Киев е майката на руските градове и другите градове на разширяващата се Рус никога не са принадлежали на бъдещата Московия.
Руснаците смятат, че първата им държава (Рус) се е появила около 400 години по-рано от самите тях и, че това е било именно тяхна държава.
Завладяването на Рус от татарите
В началото на XIII век заради междуособни войни Рус отслабва и пада под натиска на татарите. Те завладяват и Полша, и Унгария, и северните Балкани. Завръщайки се от победоносния си поход, татарите създават своя държава.
Така в долното течение на Волга се появява държавата Златна орда. Руските земи не влизат в Златната орда като част от държавата, а стават васали. Сега самата Рус била принудена да плаща дан.
Распадът на Рус още повече отделя земите на Рус и Залесието една от друга. И културно, и етнически, и политически.
Московия или московската държава
Откъде се появява Московия? Угро-фините отначало са покорени от Рус, след това от татарската Орда. Но руските историци умишлено преувеличават влиянието на рус върху тези племена и умишлено обезценяват влиянието на Ордата и дори практически отричат влиянието на Ордата върху Московия.
И това при положение, че московитеските земи са поробени от татарите почти 300 години.
Едва след разпада на Златната орда се образуват:
Московското княжество
Казанското ханство
Касимовското ханство
Кримското ханство
Астраханското ханство
Сибирското ханство
Москва (финско название) се споменава в запазените документи едва след средата на XII века като неголямо селище. През XVI век това название се разпростира върху цялото Московско княжество.
Самото княжество се появява в началото на XVI век, което е началото на руската държавност.
Мнозинството от европейските народи, както пише Евгений Наконечни, започват своята история с появат на собствена независима държава през IX-X век.
Руснаците вероятно са единствените, които смятат, че първата им държава (Рус) се е появила приблизително 400 години по-рано отколкото те самите.
Но фактите говорят друго: отначало московитският етнос се появява през втората половина на XII век. След това, през XV век се появява Московската държава, а през XVI установява отношения със съседите си.
Европа, която в началото на царстването на Иван III едва забелязвала съществуването на Московия, притисната между Литва и татарите, била зашеметена от внезапната проява на огромна държава край източните и граници.
И така, Москва, Московия, Московска държава са управлявани от княз, а първият московски цар се появява през XVII век.
Центърът на държавата бил пренесен в Москва, но знатните придворни на московския княз били почти изцяло татари. И политиката на Московия била продължение на политиката на Ордата.
По-късно Екатерина II просто преписва историята, а историците, които пишели истината имали много печална съдба.
Трубецкой пише: Московската държава възниква благодарение на татарското иго. Московските царе много преди да приключи „събирането на руските земи“, започват да обединяват земите от западната част на Великата монголска монархия. Москва става мощна държава едва след завоюването на Казан, Астрахан и Сибир. Руският цар се явява наследник на монголския хан. „Освобождаването от татарско иго“ се свежда до замяната на татарския хан с православен цар и пренасяне на двора в Москва.
ТРЕТА ЧАСТ: Как се е появила Русия?
До 1721 година официално се употребява само названието „Москва“ или „Московска държава“. До това време официално русия не съществува, още по-малко като наследница на Рус. След това името бива съзнателно променено. През 1721 година Московското царство завладява земите, името и историята на Рус и ги превръщат в „Русиь“. Това название не е народно, а изкуствено.
Именно с това започва митотворчеството за великата Русия или Великорусия. И само след сто години Московия вече е наричана Русия, а московитите стават руснаци или великоруси.
Московия престава да признава завладяването на Рус, твърдейки, че става дума за една земя и за един народ. Русините-украинци изведнъж ставата „малоруси“.
Когато Московия сменя наименованието си, русините променят името на своята земя, за да не ги отъждествяват Рус и Московия, Рус все по-често е наричана Украина.
Три (не)братски народи
Предкците на украинския народ са племената, живели на територията на съвременна Украйна –волиняни, деревляни, поляни, бели хървати, уличи, тиверци и сиверяни, които през X векрмирани като отделен етнос.
Племената, заемащи територията на Беларус (дреговичи, кривичи, радимичи) са предците на беларуския народ.
Илменските славяни сформироват отделен псковско-новгородски этнос, който през XV-XVI век е частично унищожен, а частично асимилиран от Москва.
В земите на Залесието славянските преселници се смесват с финските племена и сформират най-младия източно-славянски етнос-московити, или бъдещите руснаци. Това се случва във втората половина на XII век.
Ломоносов, Милер, Соловьов, Ключевски, Покровски и редица други руски учени са писали, че основата на народа на Московия са угро-финските племена, но самите руснаци претендират да са първият и главен славянски народ.
Московия (Русия) е плащала данъци на кримския хан, неин суверен и правоприемник на Златната орда чак до 1700 година. Москонският цар е посрещал кримския посланик извън границите на града, качвал го на коня си, а той пешком, водейки коня за юздата го отвеждал в Кремъл, поставял го на троа, а самият той коленичел пред него.
Московия е преименувана на Русия от цар Петър I чак през 18 век, през 1721 година.
В средните векове всички картографи на Европа определят Московия като принадлежаща на Ордата, следователно на Азия.
Ни в клин, ни в ръкав, не сондирайки мнение с Президента, нито известявайки го за своите бъдещи действия, едно леке (Радан Кънев), което си проправя с зъби, нокти, лакти и най-вече интриги, път в родния ни ландшафт, се провикна, че г-н Плевенлиев бил неговия кандидат за предстоящите избори.