.

В настоящия материал ще изнесем факти за механизма, по който бяха мотивирани и „прокарвани“ онези текстове в новия Граждански процесуален кодекс (ГПК), чрез които българските политици, експерти и общественици (посочени поименно в хода на нашето изложение) „връчиха“ на банковия сектор своеобразна нормативна „бухалка“, позволяваща в условията на икономическа криза от българския народ да се извлича допълнителна необоснована облага от порядъка на 400’000’000 лв. годишно.

За да проследим механизма, довел до приемането на чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК, с което десетки хиляди български семейства с техния малък или среден бизнес бяха обречени на икономическа зависимост и разоряване, потърсихме информация за проведените в парламентарните комисии и в Пленарна зала обсъждания, мотивирали единодушното гласуване „за“ от страна на всичките парламентарно представени по онова време политически сили (без изключение).

От оскъдната публично достъпна информация установяваме, че на 13.06.2007 г. е проведено заседание на Комисията по правни въпроси към XL Народно събрание, където е обсъждан проектът на нов ГПК в частта „Заповедно производство“ (след като законопроектът вече е приет като цяло на първо четене на 31.08.2006 г. и следва неговото прецизиране в Комисията преди гласуването му на второ четене текст по текст).

Както колегите от www.Advocati.org изтъкват, заповедните производства позволяват на кредитора да се снабди с изпълнителен лист и да пристъпи към принудително изпълнение сравнително бързо и лесно, без да доказва по общия исков ред своята претенция – доколкото се предполага, че наличието на определени специфични документи или липсата на оспорване от страна на длъжника е основание да се предполага, че претенцията е обоснована. Съществуват две заповедни производства – такова по чл. 410 от ГПК, при което длъжникът може да оспори претенцията на кредитора и това задължава кредитора да я докаже по общия исков ред, и такова по чл. 417 от ГПК, при което длъжникът не може да оспорва претенцията, понеже кредиторът притежава определени правно признати привилегии. Ако длъжникът е недоволен от следващото по чл. 417 от ГПК принудително изпълнение, може на свой ред да заведе иск в съда и да доказва, че не дължи, съответно – да търси последваща компенсация от кредитора за неоснователно реализираната претенция (доколкото последващият иск на длъжника ще достигне до съдебно решение много след окончателното завършване на вече образуваното принудително изпълнение срещу него).

Във връзка с горното по време на цитираното заседание на Комисията по правни въпроси възниква спор дали банките следва да действат по чл. 410 от ГПК (с възможност длъжникът да оспорва претенциите им) или следва да действат по чл. 417 от ГПК (където длъжникът няма тази възможност). От стенограмата на заседанието от 13.06.2007 г. проследяваме следния диалог:

Диана Андонова от Асоциация на банките в България: Колежката е [от] ОББ, а аз съм [от] Банка ДСК – това са най-големите банки… [Двете] бихме искали [правото на банките] да бъде постановено по чл. 417 [от ГПК].
Борислав Белазелков (съдия във II гражданско отделение при ВКС): Искате да влезете в чл. 417, т. 2: „…на държавните учреждения, общините… и банките?“
Галина Маркова от Асоциация на банките в България: Ако позволите, точно при тази точка мисля, че се нарушава един основен принцип – равнопоставеност на субектите. Значи може държавните учреждения и общините да издават извлечения от сметка [и да пристъпват към заповед за незабавно изпълнение], а финансовите институции (…) да бъдат извадени. Просто се нарушава тази равнопоставеност.
Диана Андонова: Говорим за банките, защото наистина това е едно учреждение, което е действително под много особен надзор и те не биха си позволили [да злоупотребяват]. 50 години е било винаги банките. (Явно има предвид тоталитарния период, в който всички банки бяха държавни и политиката им далеч не беше търговска, а подчинена на т.нар. командна икономика – бел. www.Targ.bg) Казах, че нищо, че сме частноправни субекти и затова си позволих малко по-дълго да акцентирам какъв особен вид частноправни субекти сме [банките] и търговци.

Както може да се проследи от приложената извадка от стенограмата, за „равнопоставеност на субектите“ се говори само в контекста на претенцията търговските банки да бъдат изравнени по права и привилегии с държавата и общините. За равнопоставеност между потребителите и банките – разбира се – не става и дума! В резултат на това днес (шест години по-късно) сме свидетели на абсолютен диктат от страна на „равнопоставените“ с държавата и общините банкови институции, които буквално смазват всеки свой потребител, който дръзне да вземе отношение по-въпроса за това какво им дължи, как се определят и променят лихвите по неговия кредит и пр. Заплахата е ясна и нормативно гарантирана: банката, която с цитирания текст от ГПК е изравнена по права и привилегии с държавата, заплашва, че ще премине към незабавно изпълнение, ако потребителят има неблагоразумието да не се съгласи незабавно с продиктуваните му условия (за което по-нататък в материалите от пордеицата, ще приложим документи за конкретни банкови злоупотреби). Смешната алтернатива е потребителят да внесе обезпечение на стойността на получения кредит (която при ипотечните кредити често достига €50-100 хиляди), за да спре незабавното принудително изпълнение в случай на предсрочна изискуемост, или да понесе последиците на предсрочната изискуемост и да се насочи към дълго, скъпо струващо и изключително трудно исково производство, в което да доказва своята правота и да търси някаква закъсняла компенсация за своето разоряване (след като принудителното изпълнение срещу него вече отдавна е приключило).

Връщаме се отново към стенограмите от дейността на Народното събрание. Вече проектът за нов ГПК е придвижен към Пленарна зала за гласуване на второ четене, текст по текст. На 27.06.2007 г. е проведено 266^-то заседание на Народното събрание, на което се пристъпва към обсъждане на Глава XXXVII „Заповедно производство“. След изчитането на чл.чл. 410-425 от ГПК, г-жа Мая Манолова, тогава пак народен представител от БСП, взема думата:

Мая Манолова (народен представител от Коалиция за България): Уважаеми колеги! Искам да ви обърна внимание на новата Глава XXXVII „Заповедно производство“. (…) Това е евроизискване за съществуване на заповедното производство – бърза процедура, по която се движат исковете за парични вземания, подсъдни на районните съдилища. (…) Сега за длъжника остава възможност ако прецени, че искането е неоснователно, да депозира възражение и делото да се движи по общия ред, като правата на тези дружества, които предоставят публични услуги, се гарантират от друга правна фигура, а именно – незабавното изпълнение, което гарантира, че няма да бъдат извършени някакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество. Мисля, че чрез въвеждането на това производство и в тези хипотези се постига баланс между обезпечаването на нормалното функциониране на тези дружества, които трябва да събират своите вземания – от една страна и от друга страна – за защита интересите на гражданите в случаите, в които считат, че им се търсят суми, които те не дължат. Тоест, длъжникът може да избере дали да плати по една бърза процедура или да върти съдебно производство, което ще го натовари с допълнителни разноски“.

Изказването на г-жа Мая Манолова – въпреки бруталните заблуждения в него, които по-долу ще проследим подробно – не поражда никакви реплики. Прилагаме правен анализ на изказването на г-жа Мая Манолова, направен от колегите от www.Advocati.org

В изложението на г-жа Манолова могат да бъдат посочени няколко откровени неистини, които може би са подвели онази част от народните представители, която никога не си прави труда да се задълбочава в това, което гласува. На първо място, заповедното производство като цяло не е „евроизискване“ – поне не във вида, в който беше възприето от новия ГПК в България. Никъде в нормалните европейски страни не съществува хипотеза, при която частно търговско дружество (колкото и „привилегировано“ да е то, понеже е банка) да може да осъди определено лице (длъжник) само въз основа на едностранно съставени от частното търговско дружество документи за съществуването на дълг; и ако такава правна възможност все пак се намира в правото на някои от страните-членки, тя задължително е балансирана с правото на „длъжника“ да оспори претенцията и да задължи банката да докаже своите права по общия исков ред. Очевидно това не е факт в хипотезата на чл. 417, т. 2 от ГПК, където частните банки са привилегировани наред с държавните и общински учреждения. В този смисъл формулировката „евроизискване“ може да се представи като обикновена манипулация, често използвана от българските политици, за да „омагьосат“ всякакви евентуални възражения с едно неясно и непреодолимо западноевропейско „основание“.

„Сега за длъжника остава възможност – продължава нататък г-жа Манолова – ако прецени, че искането е неоснователно, да депозира възражение и делото да се движи по общия ред, като правата на тези дружества, които предоставят публични услуги, се гарантират от друга правна фигура, а именно – незабавното изпълнение, което гарантира, че няма да бъдат извършени някакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество“. Недопустимо и подвеждащо е вмъкването на два съвсем различни правни института в едно такова изречение. От една страна оставаме с впечатлението (ако не сме юристи и не разбираме ГПК), че длъжникът винаги е защитен с правото му да възрази и да поиска преминаване към общия исков ред, в който банката наравно с всеки друг претендент трябва да докаже своите претенции. От друга страна виждаме гарантирани интересите на дружествата, предоставящи публични услуги, чрез „незабавното изпълнение“, което гарантира, че „няма да бъдат извършени никакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество“. Г-жа Манолова пропуска да посочи, че длъжникът „няма да извърши никакви действия“, просто защото той няма правна възможност за такива действия; искането на банките за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК не може да се препятства с възражение от длъжника – това възражение е допустимо само срещу непривилегированите кредитори по чл. 410 от ГПК, където банките изобщо не участват.

Г-жа Манолова изразява убеждението, че с така цитираната уредба „се постига баланс между обезпечаването на нормалното функциониране на тези дружества, които трябва да събират своите вземания – от една страна и от друга страна – за защита интересите на гражданите в случаите, в които считат, че им се търсят суми, които те не дължат“. Ако г-жа Манолова нямаше юридическо образование, бихме си позволили да обясним още веднъж, че „в случаите, в които гражданите считат, че им се търсят суми, които те не дължат“, те просто остават длъжни да понесат последиците от незабавното изпълнение – което им се предявява едва с поканата за доброволно изпълнение от страна на съдебния изпълнител и изпълнителното производство продължава до край, независимо от мислите и възраженията на гражданите. За гражданите при това положение остава възможност да образуват отделно дело по общия исков ред, в което да докажат, че всъщност не дължат – което ще завърши далеч след края на изпълнението на „незабавната заповед“ и след разоряването им (както е в общия случай при граждани с едно обикновено работническо домакинство или с малък и среден бизнес).

За трети път г-жа Манолова манипулира народните представители в пленарна зала: „Тоест, длъжникът може да избере дали да плати по една бърза процедура или да върти съдебно производство, което ще го натовари с допълнителни разноски“. Всъщност, длъжникът може да избере „дали да плати по една бърза процедура“, или да плати по тази бърза процедура и междувременно да започне „да върти“ отделно съдебно производство, твърде бавно и скъпо, което евентуално би довело до признаване на правата му и възстановяване на някакъв паричен еквивалент на пазарната оценка на съсипаното му домакинство или бизнес. Отново в едно изречение намираме смесени два съвсем отделни правни института, които г-жа Манолова със сигурност има необходимото образование, за да разграничи. Ако иска.

.

.

Трудно можем да говорим за мотивацията на г-жа Манолова да изговори толкова много неистини в Пленарна зала само за няколко минути, но последствията за банковия сектор са изчислими: реализираният от банките материален интерес благодарение на „прокараната“ норма възлиза на 400’000’000 лв. Годишно. Тази финансова последица от чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК не е могла да бъде предвидена към онзи момент през 2007 г., тъй като броени дни преди обсъждането, на 12.06.2007 г. „Тройна коалиция“ (НДСВ, БСП и ДПС) отменя Глава II „Планиране на законопроектите“ от Закона за нормативните актове (ЗНА), поставяща изискването за оценка на подобни финансови последици. Така проектът за нов ГПК минава без оценка на финансовото въздействие и без преценяване на последиците, които днес понася целият български народ.

Само няколко дни по-късно (на 04.07.2007 г.), водени от откровените неистини на г-жа Манолова, народните (или по-точно – „банковите“) представители гласуват с овчедушно единодушие Глава XXXVII „Заповедно производство“ от новия ГПК – със 101 гласа „за“ и нито един „против“ или „въздържал се“. Повечето от тях вероятно дори не са разбрали какво точно гласуват. Прилагаме пълния списък на гласувалите „за“ чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК – ведно с техните имена, фотографии и партийна принадлежност, а за някои от ключовите фигури – и заеманите от тях позиции към настоящия момент. Както ще се убедите от един бърз преглед на списъка – въпреки широко заявяваните предизборни обещания и политически платформи – по отношение на някои мащабни икономически интереси българските „народни“ представители демонстрират учудващо и безскрупулно единомислие!

ПЪЛЕН СПИСЪК НА „НАРОДНИТЕ“ ПРЕДСТАВИТЕЛИ ОТ 40-то НАРОДНО СЪБРАНИЕ, ГЛАСУВАЛИ „ЗА“

Потърсихме г-жа Мая Манолова за коментар – доколкото тя е единственият народен представител, който е взел изрично отношение по спорната Глава XXXVII от ГПК в Пленарна зала на 27.06.2007 г. Среща ни беше оказана, но по телефона успяхме да чуем следното:

„Необходимо е антимонополно законодателство. Ние [от Коалиция за България] правим опит гражданите да бъдат освободени от примката на монополите. Банките попадат в групата. В тази връзка предстоят промени в Закона за банките (ЗБ), Закона за потребителския кредит (ЗПК) и други… Не изключвам [законодателна] корекция и в ГПК – защото всяка правна норма действа в конкретна ситуация. В началото на предишното управление [през 2006 г.] ситуацията беше различна – трябваше да има облекчен режим за гарантиране стабилността на банковата система. Но сега – предвид че хората с потребителски и ипотечни кредити изнемогват и са изправени пред хипотезата да бъдат превърнати във вечни длъжници, като изгубят всичко, което имат – трябва [чл. 417, т. 2, хипотеза 3] да се преосмисли. В това число включвам равнопоставеността при сключване на договор за кредит, защита на потребителите, невъзможност за едностранно увеличаване на лихвените проценти – защото банките реализират печалба за сметка на търговския риск и не може този риск да е за сметка на потребителите. (…) Хора фалират, губят си жилището и перспективите за себе си и за живота си – необходима е промяна. Имам амбиция да се случи широка дискусия в гражданското общество. Не бива рискът да е за сметка на потребителите на кредитни услуги. [Този въпрос] трябва да се обсъди в Комисията за бюджет и финанси, с промени в ЗБ… На старта на новия политически сезон гражданите заявиха, че това е една от водещите теми. [Трябва] да организираме публичен дебат с представители на граждански организации. [Гражданите] ще имат възможност да се включат [в обсъждането]. Относно формата на дискусията очаквам съгласие от Комисията по бюджет и финанси, и очаквам формат, подобен на този за изборното законодателство.

Прави впечатление липсата на всякакво желание за поемане на отговорност за действията, с които г-жа Манолова настоятелно пропагандира (включително и чрез откровени лъжи) спорния законодателен текст. Тази липса на чувство за отговорност се съчетава с фасадна готовност (заявена по телефона) за защита интересите на обществото, която готовност поразително напомня на своеобразен нов „катарзис“ в българската политика (каквито „катарзиси“ напоследък са често явление за нашите политици – сравни случая с Делян Пеевски). Цената на този нов „катарзис“ обаче, равняваща се на повече от 2 млрд. лв., изсмукани до този момент от българските граждани и техния малък или среден бизнес, я плащаме ние – гражданите.

Партията на г-жа Манолова е доказала (както и в конкретния случай), че няма никакво намерение да поема някаква отговорност за своите действия. Дори към настоящия момент народният представител Румен Гечев от БСП (агент „Економов“ от Първо ГУ на ДС и провален вицепремиер и министър на икономиката в правителството на Жан Виденов), днес – вече в качеството му на заместник-председател на Комисията по икономическа политика – води работата по законопроект за ипотечните кредити, с цел „решаване“ проблемите на потребителите с банковия сектор. Същите лица, които доведоха българската държава до просешка тояга чрез източване на капиталите, обезценяване и разграбване на българската икономика и контролирано фалиране на банките през 90-те (както проследихме в предходния материал по темата), днес продължат „да решават“ предизвиканите от тях проблеми на българския народ!

Ето какво споделя по същество Румен Гечев (агент „Економов“) за online-изданието www.Capital.bg

Според него законопроектът за ипотечните кредити се изготвя съвместно от комисиите към Народното събрание по бюджет и финанси, и предвижда да бъде намалена „наказателната“ лихва при предсрочно погасяване на ипотечни кредити и да бъдат ограничени възможностите за едностранно променяне на лихвените проценти. Но бившият министър в кабинета „Виденов“ не изрича и дума за възстановяване на равнопоставеността между потребителите и банките в контекста на чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК, позволил банките едностранно и безнаказано да определят и впоследствие да променят условията по кредитите. Впечатление в подадената от г-н Румен Гечев информация прави и фактът, че разговори се водят с „представители на банки, Асоциацията на банките в България и БНБ“, но не и с представители на тези, които накрая плащат сметката – потребителите на банкови кредити!

Посткомунистическа номенклатура и нейният репресивен апарат, новите капиталисти, старите политици с тяхното потомство и изграденият по тяхна мярка банков сектор вървят ръка за ръка с техните казионни „граждански организации“, а жертвата на всичко това оставаме ние – гражданите. Според психолози престъпникът винаги търси съгласието на своята жертва. До кога ще бъдем съгласни със състоянието си на жертва, е въпрос, на който всеки от нас трябва в някакъв момент да даде своя отговор. Група експерти, работещи по набелязаните от нас проблеми, идентифицират конкретни нормативни изисквания и предлагат своя Петиция в защита на банковите клиенти, към която те призоваваме да се присъединиш. Сега.

В следващия материал по темата ще приложим факти за това как повече от десет ключови държавни институции бранят „свещената“ банкова индустрия и най-вече инструмента за терор над народа, обезпечен чрез чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК; личната безпринципна позиция на посочените по-горе български политици прераства в безпринципно ангажиране позицията на цели институции – в нарушение на законно установените им задължения и функции. Очаквайте продължение!

http://targ.bg

.

Едва ли всички си спомнят ясно механизма, по който се осъществяви първият акт по ограбването на българския народ след „падането“ на комунистическия режим – чрез банковата система. За да обобщим картината на незавършилия и до днес преход и ограбване на народа с дейната подкрепа на държавата, ще припомним няколко исторически факта:

1. След свалянето на диктатора Тодор Живков от власт и преименуването на Българската комунистическа партия в Българска социалистическа партия, едно от първите мащабни престъпления на посткомунистическата номенклатура и 200-хилядния репресивен апарат на Държавна сигурност (ДС) беше да организира създаването на собствени и верни на Партията „капиталисти“ дружества – чрез учредяването на повече от 50 банки в периода 90-95 г. Целта на операцията беше една – комунистическата власт да бъде преобразувана в капиталистическа. Схемата по ограбване на националното богатство (парите и активите в държавните дружества и банки) и парите на гражданите, спестявани в ДСК) се осъществи по следния начин:

.

.

Както можем да проследим от публикувания неотдавна „Доклад Добрев“, (докладът е подготвен от покойния Николай Добрев, министър на вътрешните работи в правителството на Жан Виденов), от българския народ и държава за онзи период са разграбени над 342,7 млрд. лева (приблизително $ 7,6 млрд.). Това става възможно благодарение на специално подготвената за тази цел нормативна уредба, гарантирала безконтролното и без всякакви последствия създаване, управление и източване на банковата система.

Много от по-възрастните български граждани помянт как спестяваните от тях в продължение на десетилетия влогове се бяха обезценени от хиперинфлация и внуците и децата им след държавния фалит по време на правителството на БСП с премиер Жан Виденов получиха смехотворни суми (при деопзирани 2 000 лв. се получваха по 20 лв. – чифт долнопробни турски маратонки).

В периода 1989-1996 г. не са осъществени значими приватизационни сделки – въпреки бързото изоставане на повечето от държавните стопански активи и лишаването им от всякаква конкурентоспособност. Целта на този етап е държавните дружества да бъдат употребени за преливане на средства към частните търговски банки. На следващ етап – след държавния фалит от 1996-1997 г. – със същите откраднати от народа и държавата капитали, в условията на съсипана икономика, ще се осъществи мащабна „приватизация“ на безценица. Операцията е извършена чрез така наречените „червени куфарчета“, което финализира успешно плана по превръщане на комунистическата власт в капиталистическа!

След осъществяването на първоначалния грабеж и формирането на новите номенклатурни капиталисти стартира следващият процес – по „прочистване“ на т.нар. „мутри“ (послужили през 90-те години за всяване на страх у населението и отклоняване на общественото внимание от осъществяваното по същото време преливане на капиталите към новите им собственици. „Прочистването“ се осъществи главно чрез показни разстрели на ключовите лица от средния ешалон. Номенклатурните банкери – вече финансово обезпечени с парите на българските граждани и незасегнати по никакъв начин от специално подготвените за това закони – нямаха повече нужда от лошия имидж на силоваците, непригодни за настъпващите „нови времена“.

Според обявените досега данни от архивите на ДС в българската банкова система единствено за една банка не е установено присъствие в управленския и надзорния състав на агенти от репресивния апарат на БКП. Голяма част от лицата, участвали в описаните събития през 90-те години, днес са видни бизнесмени, политици и общественици, които отново имат пълна власт над обществено-икономическите процеси в страната. Въпреки колосалните злоупотреби и разграбване на българските капитали, няма нито един осъден от т.нар. „кредитни милионери“ – банковото, търговското и наказателно законодателство е специално прочистено от възможностите да им бъде търсена каквато и да било отговорност. Няма нито един възстановен лев, но за сметка на това има множество съсипани съдби (населението на България намаля с 30% в периода на „прехода“, което може да се сравни с военна интервенция или геноцид)!

Въпреки обличането на бели якички и поставянето на преден план на нови, „чисти“ лица, политическата номенклатура и новосформираните от нея банкерски кръгове продължават да третират българския народ със същите комунистически приоми – народът е стадо (от работници), над което те имат пълни права и власт. Старата схема продължава да действа и по нея законите се структурират така, че да облагодетелстват безсрамно банковата система – за сметка на народа, подлаган вече 24 години на всевъзможни форми на геноцид и воден почти към унищожение. Един от ключовите законови текстове, обезпечаващи банковото върховенство над българския народ, е скандалният чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

.

.

В поредица от материали (десет на брой) от днес нататък ще проследим хронологията по замислянето, приемането и последиците на чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК (2007 г.) – такъв, какъвто го консумираме днес. Чрез този текст беше отнето правото на справедлив и равнопоставен съдебен процес – в противоречие с изконни граждански права, заложени в Конституцията (каквито властта им никога не е смятала, че трябва да притежаваме). Твърдим, че за да бъде прокаран този противоконституционен закон, българското общество е държано съвсем целенасочено в неведение: „видни“ български политици, общественици и експерти – чрез манипулация и откровени документирани лъжи – продадоха справедливостта в името на просперитета на банковата ИМ индустрия; чрез целенасочени законодателни интервенции тези мракобесни субекти са се опитали да прикрият генезиса на поредния си престъпен замисъл за капитализиране на печалбите от банкова дейност и прехвърляне на загубите върху гражданите и техния малък и среден бизнес. Ако се чудите защо те (банките) ви вдигат едностранно лихвите и нарушават договорите ви без последствия – заради това е. Загубите (цената на кризата) са за нас, а печалбите – за тях. Схемата в основата си е същата, като от 90-те, само хореографията формално е съобразена с новия по-голям брат – Европейския съюз (ЕС).

„Чл. 417 т. 2, хипотеза 3 от ГПК  позволява кредиторът (банка) да поиска издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, удостоверяващ неговото вземане и позволяващ длъжникът да бъде осъден по бърза процедура, без възможност да се противопостави на осъждането. Длъжникът разбира за осъждането едва когато получи призовка от съдебния изпълнител за доброволно изпълнение. По този начин длъжникът се лишава от основни права, признати от Конституцията (чл. 121, ал. 1 и чл. 122, ал. 1 – равенство пред съда и право на защита). И като се има предвид, че според фундаментални за правото принципи никой не може да осъжда другиго само на базата на собствените си твърдения в своя полза; че дори и престъпникът, който сам прави признание за своите прегрешения, не може да бъде осъден само на това основание, достигаме до въпроса – кой, как и защо създаде и връчи на банковия сектор такава „нормативна бухлака“, чрез която банковата индустрия да „млати“ когото и както намери за добре при най-малък опит за нарушаване на интересите й; които тя диктува едностранно и безусловно на българските граждани и техния бизнес (коснтатирано и в доклад на Комисия за защита на потребителя (КЗП), която междувременно направи и невъзможното, за да скрие имената на банките-нарушители).

Няма как да не направи впечатление, че всички политически сили (изразители и крепители на статуквото) са зависими и гузно мълчащи; мълчат, защото прокарването на тази безумна норма в периода 2006-2007 г. става със съдействието практически на всички представени в тогавашния парламент политически сили (БСП, ДПС, НДСВ, АТАКА, ССД, ОДС, ДСБ, „независими“ и 139 гузно „въздържали се“). Ето ги – „леви“ и „десни“, „центристи“ и „независими“ номенклатурни сателити! И ако днес някой търси отговор на въпроса какво е това „мафия в държавата“, ще има възможност да проследи процеса по внедряването на поредния престъпен законов акт – от замислянето му, през приемането му и прилагането му – до чудовищните последствия за българския народ и бизнес; сметкака ще я плащат хората, така както я платиха и през 90-те!

Ще анализираме въздействието на закона; ще покажем конкретни механизми за „рекет“, обезпечавани в полза на Банката с приличащия на „мутренска бухалка“ закон – чл. 417, т. 2, хипотез 3 от ГПК; ще потърсим отговори от тези, които мотивираха и гласуваха престъпния закон; ще искаме точни отговори на конкретни въпроси. За да погледнем откриващите се проблеми от всички страни, ще обединим експертните усилията на икономисти от www.Targ.bg и юристи от www.Advocati.org, за да извадим на светло цялата информация и да назовем нещата с истинските им имена. Българинът – като пълноправен гражданин на Европа – има право на законов и справедлив съдебен процес – вместо осигурявания от българския законодател мутренско-номеклатурен рекет! Няма да спрем, докато чл. 417, т. 2, хипотеза 3 не се отмени. Безусловно!

.

http://targ.bg

.

През последните 10 г. Турция и Бразилия са хвалени като отличници в икономиката. Въпреки това през последните 3 месеца и двете са парализирани от огромни демонстрации, изразяващи дълбоко недоволство от техните правителства. Какво става там и дали и в други държави ще има подобни събития?

Това, което свързва Турция и Бразилия, Арабската пролет и протестите в Китай, е възходът на нова глобална средна класа. Навсякъде, където се е появила, модерната средна класа предизвиква политически кипеж, но рядко е била способна сама по себе си да донесе трайна политическа промяна. Нищо, което видяхме напоследък по улиците на Истанбул или Рио, не предполага, че тези случаи ще са изключение.

В Турция и Бразилия, както в Тунис и Египет преди това, политическите протести не са водени от бедните, а от млади хора с по-високи от средните нива на образование и доход.

Те са технологично грамотни и ползват социални медии като фейсбук и туитър, за да предават информация и да организират демонстрации. Дори и да живеят в държави, които редовно организират демократични избори, те се чувстват отчуждени от управляващия елит.

В случая на Турция младежите се противопоставят на авторитарния модел на премиера Реджеп Тайп Ердоган и политиката му за развитие на всяка цена. В Бразилия те са против окопания и висококорумпиран политически елит, който представя бляскави проекти като световната купа и олимпийските игри в Рио, но не успява да осигури основни услуги като здравеопазване и образование на гражданите.

За тях не е достатъчно, че президентът Дилма Русеф е била затворена заради леви убеждения през 70-те и е лидер на прогресивната Бразилска трудова партия. В техните очи тази партия е засмукана в пастта на корумпираната система, станала скандална заради купуване на гласове и сега е част от проблема с неефективното и безотговорно правителство.

Светът на бизнеса шуми за възхода на “глобалната средна класа” вече най-малкодесетилетие. “Голдман Сакс” я определя по доходите – от 6000 до 30 000 долара годишно.

Доклад от 2012 г. на Европейския институт за проучване на сигурността, ползвайки по-широка дефиниция за средна класа, предрича, че броят на хората в тази категория ще нарасне от 1,8 млрд. през 2009 г. до 3,2 млрд. през 2020 г. и 4,9 млрд. през 2030 г. (при очакван брой на населението 8,3 млрд.).

Основната част от този растеж ще бъде в Азия или по-точно Китай и Индия, но всеки район в света ще участва, включително Африка, в която по някои данни вече има около 300 млн. души средна класа.

Корпорации се облизват по увеличаващата се средна класа, защото тя представлява
огромна вълна от нови потребители Икономисти и бизнес анализатори дефинират статута на средната класа чисто финансово, маркирайки хората, които попадат в средата на разпределението на годишните доходи за страните си като „средна класа“ или иначе надвишават абсолютното ниво на потребление, което издига едно семейство над минималния праг на бедност.

Но статутът на средната класа е по-добре определен от нивото на образование, заетост и собствеността на имущество, които са много по-важни за предопределянето на политическото поведение.

Всяко международно изследване, включително и последното на университета в Мичиган, показват, че по-образованите хора ценят по-високо демокрацията, личностната свобода и толерантността. Хората от средната класа искат не просто сигурност за семействата си, но и възможности за развитие.

Тези, завършили средно училище и учили в университет, е много по-вероятно да са запознати със събитията в други части на света и чрез модерните технологии да са свързани с чужденци от същата социална класа.

Семейства с трайни активи като къщи или апартаменти са много по-заплашени от правителствените политики, защото могат да загубят домовете си.

След като средната класа е и тази, която плаща данъците, тя има директен интерес от наличието на прозрачно правителство. И най-важното, младите членове на средната класа е много по-вероятно да бъдат принудени да действат от това, което политологът Самюел Хънтингтън нарича “пропастта” – неуспеха на обществото да изпълни собствените си растящи очаквания за икономически и социален прогрес.

Докато бедните се борят да оцелеят ден за ден, разочарованите представители на средната класа е много по-вероятно да протестират, за да получат това, което искат.
Тази динамика стана очевидна по време на Арабската пролет, когато протестите срещу режимите бяха водени от десетки хиляди млади хора с добро образование.

Авторитарните правителства на Хосни Мубарак и Бен Али в никакъв случай не биха могли да осигурят бърз икономически растеж, за да има достатъчно работни места за непрекъснато набъбващите кохорти от младежи.

Резултатът е политическа революция.
Това не е нов феномен. Френската, болшевишката и китайската революция са водени от недоволни млади хора от средната класа, дори и техните цели по-късно да са били повлияни. Революционната вълна в Европа от 1848 г. минава през почти целия континент, в резултат на нарастването на средната класа през предишните десетилетия.

Докато протести, въстания и революции типично са водени от младите членове на средната класа, те рядко успяват да донесат дълготрайна политическа промяна. Това се дължи на факта, че средната класа не е единна и рядко е повече от малцинство в развиващите се държави. Освен ако не формират коалиция с останалите групи в обществото, протестите на средната класа рядко носят стабилна политическа промяна.

По тази логика младите протестиращи в Тунис и на площад “Тахрир” в Кайро, въпреки че успяват да свалят диктаторите, не формират политически партии, които да участват на изборите. Младите хора не знаят как да протегнат ръка към селяните и работническата класа, за да създадат широка политическа коалиция.

В контраст – ислямистките партии имат социална база сред провинциалното население и са много умели в организирането на необразованите си последователи. Това е и причината ислямистките партии да триумфират на първите избори след падането на авторитарните режими.

Подобна съдба очаква и протестиращите в Турция. Премиерът Ердоган остава силно популярен извън градовете и той не се поколеба да организира членовете на собствената си партия да се конфронтират с протестиращите.

Освен това средната класа е разединена Впечатляващият икономически растеж на Турция през последното десетилетие се дължи в голяма част на новата, религиозна и много предприемчива част от средната класа, която силно подкрепя Ердоган.
Тази социална група работи много и пести парите си.

Тя проявява много от качествата, които социологът Макс Вебер свързва с пуританското християнство в ранна модерна Европа, което според него е основата на капиталистическото развитие. За разлика от тях протестиращите по улиците на Истанбул са нерелигиозни и свързани с ценностите на Европа и Америка. Не само че са репресирани от премиера, но и те са изправени пред трудности да се обединят с други социални класи.

Новата средна класа е не само предизвикателство за авторитарните режими, но и за новите демокрации. Нито една установена демокрация не трябва да почива на лаврите си, само защото провежда редовни избори и има лидери с висок рейтинг. Технологично напредналата средна класа ще има високи изисквания към политиците.

САЩ и Европа растат бавно с непрекъснато високи нива на безработица, които за младежите в държави като Испания достигат 50%.

В развитите държави по-старите поколения са провалили младите, оставяйки ги с тежки дългове. Нито един политик в САЩ или в Европа не трябва да гледа самодоволно на протестите по улиците на Истанбул и Сао Паулу, защото би било огромна грешка да се мисли “това не може да се случи на нас”.

Франсис Фукуяма – в. “Уолстрийт джърнъл”

(www.24chasa.bg)

.

.

Най-накрая листите на офшорките от т.н. „Offshore-Leaker“ са за всеки достъпни, а не по преценка на този или онзи „журналист“, едно се покаже, друго се замете под черджето.

Ето скъпи приятели, ровете колкото ви душа иска и сили стигат… 😉

Офшорни течове, към крадливи пишман бизнесмени, политици и техните роднини

Приятно ровене в мръсното бельо на други, така и така, не дотам чистоплътни.

.

.

.

„В настоящия момент се явява необходимост Първо главно управление на КГБ да предостави на Първо главно управление (ПГУ) на МВР следните специални средства: Уреди за безшумно, механично изхвърляне на специални игли, съдържащи бързодействащи отрови – комплект.“

Не, това не сценарий за шпионски роман, а точен цитат от приложение към строго секретния Перспективен план за взаимодействие между разузнаванията на комунистическа България и СССР. Документът разкрива, че още през 1972 КГБ допуска Живковото разузнаване до най-големите си тайни за извършване на „мокри“ поръчки.

По силата на тайното споразумение съветското разузнаване предава на ПГУ не само своя опит за извършване на „остри“ мероприятия (ОМ), но и необходимия технически арсенал. С „остри“ мероприятия в разузнаването се обозначават саботажни операции, отвличания и убийства.

През 1973 със секретно решение Политбюро на ЦК на БКП дава право на ПГУ да ги използва в своята дейност: „Разузнавателното управление планира, подготвя и извършва на територията на капиталистическите и развиващите се страни остри агентурно-оперативни мероприятия срещу обекти на противника и лица, които се занимават с активна вражеска дейност или са извършили престъпления срещу НРБ.“

Строго секретното споразумение между разузнаванията на НРБ и СССР – първото по рода си – е подписано от тогавашните ръководители на двете служби ген. Димитър Кьосев и ген. Фьодор Мортин. Неразделна част от него е списък с материали и общо 16 приложения. Строго секретното Приложение №13 дава напълно ясна представа за характера на сътрудничеството между двете разузнавания. То е озаглавено „За помощта, която е необходимо да бъде оказвана от ПГУ-КГБ при Министерския съвет на СССР на ПГУ-МВР на НРБ по линия на ОМ за периода 1972 – 1976“. Съдържанието на този рядък документ е следното:

„В настоящия момент се явява необходимост специализираният 16 отдел да бъде запознат с опита на ПГУ-КГБ по следните въпроси:

1. Контингент за придобиване на агентура за подготовка и провеждане на ОМ: местни граждани; чужди граждани; оперативни работници; бандитски групи от чужд произход.

2. По подготовката на агент-изпълнителите: въпроси, по които се подготвя агентурата; поединично или групово; връзки – радио, тайнопис, безлична, лична; усвояване на взривни, запалителни, технически, химически и други средства за провеждане на ОМ; база за провеждане на подготовка.

3. Работа на агентурата по разработките: едни и същи агенти за издирване, установяване, изучаване и провеждане на ОМ или различни; структура на агентурната група, която работи за провеждане на ОМ; принципи за връзка между отделните агенти и ръководителя на групата.

4. Възможности да бъдат предоставени на ПГУ-МВР следните специални средства:

а) взривни и запалителни мини; със закъснително действие; с дистанционно управление; магнитни; камуфлажни

б) минисюрпризи

в) уреди за безшумно, механично изхвърляне на специални игли, съдържащи бързодействащи отрови – комплект

г) силни и бързодействащи отрови.

5. Да бъдат доставени на ПГУ-МВР през второто тримесечие на 1973 за ползване по конкретни разработки: уред за безшумно механично изхвърляне на специална игла – комплект.

6. При възникване на необходимост по конкретни разработки да се провеждат срещи между представители на ПГУ-МВР и ПГУ-КГБ на съответното ниво за оказване на помощ.“

Специализираният 16-и отдел на българското ПГУ, който пряко получава съветската помощ, е отдел „Остри мероприятия“. За неговото съществуване и дейност няма почти никакви данни. Ръководил го е ген. Иван Горинов, който е издигнат до зам.-началник на ПГУ. Неговата съпруга е дългогодишна лична секретарка на Тодор Живков. Направление „Остри мероприятия“ е обособено и в 04 контраразузнавателен отдел (КРО), който преследва „вражеската“ емиграция.

Именно 04 КРО води делото за оперативна разработка срещу Георги Марков – „Скитник“. Началникът на отдела полк. Мичо Генковски пък е водещият офицер на агент Пикадили. Приложение №13 е категорично доказателство за съществуването на прословутия арсенал от отрови и специални устройства за изстрелването им, с които Лубянка е разполагала. Точно такъв безшумен уред и отрова са предоставени от КГБ на Живковото разузнаване за убийството Георги Марков шест години по-късно. Тогава отровните игли са усъвършенствани в миниатюрни сачми.

Новооткритият документ в архива на българското разузнаване потвърждава в пълна степен разказа на бившия шеф на контраразузнаването в съветското ПГУ ген. Олег Калугин през 1991 г. Тогава той разкри, че в началото на 1978 г. в КГБ е получена чрез българския вътрешен министър ген. Димитър Стоянов молба от Тодор Живков за ликвидиране на писателя Георги Марков. Случаят е докладван на председателя на КГБ Юрий Андропов, който го обсъжда в присъствието на началника на съветското разузнаване ген. Владимир Крючков, вицеадмирал Михаил Усатов – първи зам.-началник на разузнаването, Калугин.

Андропов се възпротивява, защото е против използването на старите методи. Крючков обаче подчертава, че това е лична молба на Живков. Андропов склонява, но само за техническа помощ. „През следващите шест месеца, използвайки таланта на учените от КГБ, обучени в изкуството на отравянията и другите методи за убийства, ние с българите проправяхме пътя към убийството на Марков“, посочва Калугин. Той назовава и конкретния оперативен служител от КГБ, който е натоварен със задачата – Сергей Голубев, началник на сигурността на дирекция „Чуждо разузнаване“.

Той пътува няколко пъти до София и обратно до Москва, за да се изчисти механизма. В София операцията се движи на най-високо равнище. „Началникът на българското разузнаване Васил Коцев и заместникът му Владимир Тодоров са хората, които са посветени в операцията“, посочва Калугин. Той обяснява, че Коцев е фактическият ръководител на операцията, а заместника му Тодоров определя като „много верен другар на СССР“.

В архива на Националната разузнавателна служба (НРС) съществуват доказателства за пътуванията на Голубев в този период. Едно от тях е подписано лично от зам.-началника на ПГУ ген. Владимир Тодоров и се отнася до покриването на разходите при визитата на съветския офицер от МВР. В документа се казва: „От 24 до 28 юли 1978 по наша покана в страната пребивава полк. С. М. Голубев – началник-отдел в ПГУ-КГБ. Пребиваването му беше наложено от необходимостта да се съгласуват някои конкретни съвместни дела. Моля, разходите по пребиваването на полк. Голубев да бъдат поети от отдел „Международни връзки“.

Конкретни дела не са споменати, но по това време ПГУ усилено репетира атаката срещу Марков, така че той да не разбере, че в тялото му ще бъде вкарана отрова. „Отношенията ни с българската ДС бяха толкова близки, че фактически нито една сериозна акция на българските органи на вътрешните работи не е минавала покрай КГБ. Комитетът знаеше всичко, ставащо в България. Ние винаги сме работили с българите при пълно взаимодействие като „свои“, като сътрудници на собствената ни организация“, обяснява Калугин.

През годината на убийството на Георги Марков – 1978 г., на два пъти делегации на ПГУ посещават КГБ в Москва, и то преди фаталния 7 септември. Първото високопоставено посещение е между 15 и 19 януари 1978 г. Делегацията на ПГУ се води от началника на българското разузнаване ген. Васил Коцев, заместника му ген. Владимир Тодоров, началника на 04 КРО полк. Мичо Генковски и Благой Плачков, зам.-началник на ПГУ. Втората делегация на ПГУ-ДС е в Москва от 26 до 30 юни 1978 г.

В нея влизат началникът на разузнаването ген. Васил Коцев, заместникът му ген. Владимир Тодоров, Мичо Генковски и полк. Любен Гоцев, началник-отдел. Гоцев работи под дипломатическо прикритие в българското МВнР. Само два месеца по-рано той участва в срещата в сградата на външното министерство, на която е привикан британският посланик Джон Клоук и на която му е поставен ултиматум, че ако не спрат Георги Марков да говори срещу НРБ и Тодор Живков, българската страна ще вземе съответните мерки. След завръщането си от Москва Ген. Васил Коцев докладва за визитата на вътрешния министър Димитър Стоянов:

„В хода на разговорите беше посочено, че противникът все по-активно използва вражеската емиграция и центровете за идеологическа диверсия. Подчертана беше необходимостта да се разшири и засили работата ни по тази линия, в това число да се провеждат и активни мерки. При разговорите беше разгледана и обсъдена работата ни по съвместно водените разработки на лица, използване на агенти и други. При разговорите бяха направени консултации по работата ни по редица дела и проблеми и бяха обсъдени конкретни съвместни мероприятия по всички линии.“

Ето по какъв начин се разпределят разговорите на участниците в българската делегация. Ген. Васил Коцев се среща с ген. Владимир Крючков, ген. Владимир Тодоров – с адмирал Усатов, полк. Генковски – с ген. Калугин. На българската делегация е оказана особена чест да разгледа светилището на съветското разузнаване – кабинета на „Чекистката слава“ на Лубянка. Тя посещава представление на Большой театр и на цирк.

В нейна чест съветското разузнаване й дава обяди в „Калпачний переулок“ (известна улица в центъра на Москва). Дружбата между двете разузнавания е сериозно полята с алкохол, тъй като според списъците с подаръци, запазени в архивите на НРС, е видно, че освен пакетите с индивидуални подаръци за съветските домакини – 19 висши служители на ПГУ-КГБ, българската делегация предвидливо се е запасила с резервни количества коняк, мастика и вино.

В речта си пред съветските представители ген. Васил Коцев подчертава нещо много показателно: „Противникът не може да намери в НРБ вражески настроени лица с авторитет и влияние, които биха могли да станат инициатори за създаване на „дисидентски“ групи. Това обаче не ни успокоява. Ние си даваме сметка, че в страната има „потенциални дисиденти“, които при определени условия могат да се активизират и създават трудности на партията и държавата. В периода след Хелзинки, и особено от втората половина на 1976 г. насам, западните централи и вражеската емиграция провеждат масирана идеологическа диверсия.“

Вътрешни дисиденти може и да няма, но за сметка на това са открити външни – в лицето на Георги Марков. По това време той вече е определен от ДС като индивидуален идеологически противник на комунистическата власт в София, защото с предаванията си по радио „Свободна Европа“ показва на българската интелигенция пътищата за съпротива.

След операцията срещу него Живков не забравя заслугите на всички високопоставени офицери от ПГУ-КГБ и те подобаващо са наградени. В архива на НРС е запазена строго секретна телеграма от КГБ до българския министър Димитър Стоянов, с която е известен, че „другарят Андропов е дал съгласие да бъдат наградени с ведомствени награди и лични награди вицеадмирал Усатов, ген. Иван Савченко, ген. Олег Калугин и полк. Сергей Голубев“. Както Калугин посочва, те са наградени с медали и ловни оръжия. Неговата пушка му е връчена лично от министъра на вътрешните работи ген. Димитър Стоянов.

http://www.dnevnik.bg/