Това растение можем да видим навсякъде около нас. То има много лечебни свойства и всичко, което трябва да направите е да го съберете от двора или околните планини. Чаят от глухарче действа на клетките на рака, влияейки им по такъв начин, че те се разпадат в срок от 48 часа.
Нашите баби са правили сиропи от цветчета от глухарче, знаейки за неговата оздравителна сила, но със сигурност не са подозирали, че коренът на глухарчето може да помогне на болните от рак.
.
Учените са открили, че коренът на това растение работи „по-добре“ от химиотерапията, защото „убива“ напълно само клетките, които са заразени с рак. В допълнение към това има и диуретични свойства, стимулира секрецията на жлъчката, чисти черния дроб, помага при алергии и намалява холестерола. Той съдържа много важни витамини и минерали, като витамин В6, тиамин, рибофлавин, витамин С, желязо, калций, калий, фолиева киселина и магнезий.
.
Съдържа до 535% от необходимата доза витамин К и около 110% от препоръчителната дневна доза витамин А. Всичко това са факти, известни от години.
.
Университетът Уиндзор в Канада извърши първоначално проучване в Катедрата по химия и биохимия, а резултатите дадоха нова надежда за болните от рак. Беше установено, че коренът на глухарче ефективно „убива“ клетките, заразени с рак, без вредни ефекти върху другите клетки в организма, пише сайта Natural News.
.
Джон Ди Карло, 72 годишен мъж, който лично е бил убеден в лечебните свойства на глухарчето, е бил подложен на интензивна и „агресивна“ химиотерапия в борбата за своето здраве. Процесът на лечение бил три годишен преди лекарите да го изпратят у дома, за да прекара последните дни със своите близки.
.
Поради факта, че нямало ефект от химиотерапията и лекарите не предложили алтернативи за лечение на рака, Джон започнал да пие чай от корена на глухарче като последен опит за спасение. Само след четири месеца, според сайта Natural News, този човек е преживял ремисия на болестта.
Всеки народ и култура имат своите особености, които в много случаи остават непонятни за чужденците и дори изглеждат странни. Въпреки това многообразие от навици и традиции съществуват някои правила, които е задължително да спазваме когато се храним и определения, които да знаем.
За строго официална може да се приеме тази вечеря, на която се сервират повече от шест ястия. Към всяко се сервира различна напитка. При отсервиране на чинията е прието да се отсервира и чашата с напитката, която е била поднесена към блюдото, без да се взема под внимание факта, дали е полупълна или празна. Единственото изключение от това правило е чашата за вода. Тя трябва да остане на масата до края на вечерята. Поставя се последна вляво. Различава се по това, че е най-голяма и е със столче.
Нещата, които трябва да знаем обаче не се изчерпват с чашата за вода, а по-скоро започват с нея.
Покана в ресторант
Кавалерът държи на дамата вратата, но влязат ли, напред тръгва онзи, който е поканил. Прието е канещият да върви напред докато не го пресрещне управителят, на който казва името, на което е резервирана масата. В случай, че няма резервирана маса, канещият си избира онази, която хареса и разбира се, е свободна. Преди да се настаните на масата е задължително да свалите горната си дреха. Ако групата е малка – двама или трима души, можете да се отправи директно към масата, а след това кавалерът помага на дамата да съблече палтото си и го отнася на гардероба, където се съблича и той.
При положение, че свалянето на палтата става още на гардероба е разрешено да се помага взаимно– кавалерът на дамата, младата жена на по-възрастната. Позволено е кавалерът да предостави на келнера да помогне на дамата. Обикновено двама души сядат един срещу друг или на ъгъл, но не един до друг. При сядане кавалерът държи стола на дамата, но може да предостави това и на келнера. Когато дама се приближава към масата трябва да стане само мъжът, който е определен да й кавалерства. Когато делите маса с непознати хора, следва само кратко да поздравите. Задължително е да сте максимално точни когато каните някой в ресторант, а ако имате среща с жена е възможно да я изчакате и пред ресторанта. Докато чакате компанията си, може да си поръчате аперитив или някаква друга напитка, но не и да направите основната поръчка. Не трябва да се считате за длъжни да си поръчате същото, което си е избрал домакинът. В никакъв случай обаче не се хвърляйте на най-скъпото ястие в менюто, ако той не го е поръчал. Етикетът изисква келнерите да подават пълните чинии от дясно и пак от дясно да поемат празните. Изключение са чинията за салата – горе от ляво, чинията за хляб – долу от ляво.
Добрият тон изисква храненето да започне, когато всички поръчки са пристигнали. Ако имате причина да се оплачете, трябва да го направите любезно и дискретно. В случай, че изпуснете прибор или салфетка, помолете келнерът да ви донесе нови.
Плащане и бакшиш
Желателно е да уведомите келнера дали сметката е обща или всеки ще плаща по отделно. Възможно е млади или близки хора да платят сметката общо, а после да си разделят разходите. Прието е бакшиш да се дава само за нещо, което надхвърля рамките на доброто обслужване, а ако пътувате в други страни, най-добре се осведомете как стои там въпроса с бакшиша.
Сметката се плаща от този, който е поканил. Дамата може да плати своята сметка, ако се е споразумяла така с придружителя си. Разрешено е да се договорите с келнера за това, че всеки от компанията ще плати своята сметка. Когато имате съмнения за исканата сума, не започвайте да смятате с калкулатора на мобилния си телефон, а се отдалечете с келнера. Парите се слагат в чинията под салфетката или в сгънатата салфетка. Ако сте решили да оставите бакшиш е достатъчно само да кажете “благодаря”. В случай, че парите не са точно, но нямате намерение да оставяте толкова голям бакшиш, може да си поискате рестото и след това да дадете сумата за бакшиш.
На масата
Етикетът разрешава да си оберете вкусния сос от чинията със залъче хляб, но не и с цяла филия. Можете да си смачкате един картоф в соса, но не всички картофи едновременно. Не е прието да дробите супата с хляб, а от хляба, който е сервиран към супата да си отчупвате малки залъци. Не трябва и да надигате чинията при консумиране на супа, а само леко да я наклонявате настрани. В редките случаи, когато супата е сервирана в чаши, може да изпиете остатъка, при положение, че чашата не е много голяма.
Когато се сервират малки хлебчета, не е желателно да ги разрязвате по средата, както и докато си отчупвате от хляба, не бива да стискате вилицата в свития си юмрук. Филийките за закуска или вечеря трябва да си мажете сами, като държите хляба в ръката си. Не е прието хлябът да се маже в чинията, като се придържа с вилица. Също така не трябва да чоплите в маслото и да дълбаете дупки в него. Ако отляво до чинията ви е поставена малка чинийка за хляб, мястото на маслото е в нея, а не в голямата чиния.
Малките хапки на коктейли се взимат с ръка от чинията, а пържените яйца се ядат само с вилица. Варената или пържена риба се яде със специални прибори за риба, филета и пушена риба с нож и вилица, а рибата от консерва само с вилица, като си помагате със залъче хляб.
Месото се отрязва хапка по хапка, а не да се надроби цялото на малки парченца. Ястията от смляно месо се режат само с вилица, докато птиците се ядат с нож и вилица. Ако на масата са поднесени купички за измиване на пръстите, можете да приемете това като покана да не се притеснявате да ядете с пръсти. Попадналите в устата кости е необходимо да връщате с вилицата и да оставяте в края на чинията.
В специализираните ресторанти печеното пиле се яде само с ръце, като внимавате да не ви стърчи кутрето.
Зеленчуците се натрошават с вилица, кафето или чаят не се сърбат, както и не се духат, за да изстинат. Не трябва да бъркате по-продължително от необходимото, за да се разтвори прибавката, лъжичката се оставя в чинийката и в никакъв случай в чашата, а сухите сладкиши трябва да ядете с ръка. Петифурите се ядат с виличка за сладкиши.
При ядене на спагети, те се захващат с вилица и се навиват в длъбнатината на лъжицата или върху самата чиния, така че да се намотаят около зъбците на вилицата.
Прието е сладкото да се взема от общата купа и да се слага направо върху хляба, а не в собствената чиния. Това се прави само с поставена за целта лъжица.
Мидите може да се ядат с ръце, ябълките и крушите трябва да се нарязват, портокалите да се белят с нож за плодове, а мандарините – с ръка. Гроздето се яде от чепката, като си късате зърно по зърно, а грейпфрутът обикновено се сервира нарязан на две, като месестата му част се изгребва със специални лъжички. Прасковите и кайсиите е прието да се ядат с прибори. При консумиране на дребни плодове с костилки, костилката се изплюва в лъжичката и след това се слага в чинията.
Грешките при хранене
Най-често срещаната грешка е бързото ядене – по-малко дъвчене и по-скоро лапане на храната. Това от своя страна води до лягане на масата, а устата ви търси лъжицата или вилицата, вместо да поднасяте хапките към нея.
Не е прието след като посегнете към чашата да оставите ножа и вилицата на покривката. Правилото гласи: след като сте взели веднъж приборите в ръка, те не трябва да докосват масата.
Показалецът не трябва да е твърде близо до острието на ножа.
Необходимо е дамите предварително да попият червилото си, а не да избърсват със салфетка мазните си начервени устни. По време на хранене не е прието да се поправя червилото.
Неучтивото държание с персонала е недопустимо.
Приборите за хранене
Ножът се държи с дясната ръка, вилицата – в лявата, като върхът им винаги трябва да се държи леко наклонен надолу, обикновено към центъра на чинията. Показалецът не трябва да докосва гърбът на острието на ножа, нито да опира до зъбците на вилицата. В случай, че по време на храненето настъпи някакво прекъсване, вашето положение е следното: китките на ръба на масата, приборите, почти хоризонтално, са с насочени към средата на чинията върхове. Кръстосаните прибори върху празната чиния показват, че искате да ви се сервира още малко. Прибори един до друг, с дръжки надясно и малко към тялото ви показват, че сте приключили с яденето.
Винен етикет
Колкото и съвети да се дадат относно винената етикеция, те ще бъдат крайно недостатъчни и непълни. Винената култура е нещо, което не може да се научи за няколко дни, от няколко прочита на съвети и брошури. Ако все пак обаче не искате да изпадате в неудобни ситуации, е необходимо да знаете сортовете, от които се правят вината, винарските райони и възрастта, на която ви харесват вината. При поръчване на вино в заведение избягвайте да обяснявате на сомелиера какви прекрасни вина сте пили, колко отдавна пиете вино, какви изби сте посещавали и най-вече кого точно познавате от винения бранш.
Най-субективната част във винения етикет е вкусът. Това важи и за случаите, в които имате богати познания. Не си позволявайте да поучавате присъстващите за това какъв трябва да е вкусът им. А, ако се намирате в приятелски кръг е необходимо да заложите на правилото, че трябва да се наблегне на пиенето, а не на дегустирането.
Чашата за вино се държи в тънката част на стъблото, а при наливане ръката се държи на височината на етикета, но без да го закрива. След наливане бутилката се завърта леко на ляво, за да не накапете масата. Първата глътка от виното задължително се налива в собствената чаша, тъй като домакинът е длъжен да опита виното, за да се увери, че е добро. Прието е чашите за вино да се пълнят около 2/3, като особеното тук е, че чашите за червено вино се пълнят повече от колкото тези за бяло. Винените чаши никога не се подават, а се оставят, за да ви налеят или долеят. Винаги се изчаква домакинът да вдигне наздравица, като в нея участват дори тези, в чиято чаша има вода или сок.
При отваряне на виното тирбушонът не бива да пробива тапата, така че да се показва отдолу. Разрешено е да поискате друго вино, ако не е достатъчно охладено.
Изисканите обноски на масата
Добър апетит се пожелава от домакинята. На официални вечери това пожелание се пропуска. Домакинът може да прикани гостите да си досипят, но в никакъв случай да ги принуждава или да им досипва. Щом сами сте си сложили нещо в чинията, трябва да го изядете. Строго правило да се оставя по малко от всичко вече не е актуално. Ако друг ви е сервирал, можете да оставите онова, с което не можете да се справите. Разрешено е да откажете някакво ястие, като учтиво обясните защо.
Не трябва да употребявате подправки преди да сте опитали от ястието.
Салфетката трябва да се разгърне и да се сложи в скута. Ако падне, помолете келнерът да ви донесе друга. След употреба книжните салфетки се оставят до чинията, както и тези от лен.
Празните чинии се вдигат преди да бъде сервирано кафето.
Клечката за зъби се употребява дискретно, с ръка пред устата, а единствената козметична операция след хранене на масата, която се позволява е деликатното поправяне на червилото.
Преди да вдигнете тост, трябва да почукате с прибор по чашата, за да привлечете вниманието на останалите. При официални случаи обикновено речта се произнася преди десерта.
Пепелникът трябва да се използва само по предназначение, а станалите на масата произшествия се отминават с мълчание.
Колкото и строги да ви се струват тези правила, важно е да запазите доброто си настроение, докато се храните.
1. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и казвате: „Аз съм много богат. Омъжи се за мен !“ – това е директен маркетинг.
2. Вие сте на парти с куп приятели и виждате прекрасно момиче. Един от приятелите ви, отива при нея и ви посочва, като и казва: “ Той е много богат. Омъжи се за него !“ – това е реклама.
3. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и взимате телефонният и номер. На следващият ден и се обаждате и казвате: “ Здравей, аз съм много богат. Омъжи се за мен !“ – това е телемаркетинг.
4. Вие сте на парти и виждате прекрасно момиче. Ставате, изтупвате се, оправяте якичката и затягате вратовръзката си. Отивате близо до момичето и я поливате без да искате с питие. След това и подавате кърпичка, взимате и чантата, която тя изпуска или забравя, защото без да искате сте я поляли и тогава и предлагате да и извикате такси или да я закарате до вкъщи. Отваряте и врата на колата и казвате: „Между другото, аз съм много богат. Ще се омъжиш ли за мен ?“ – това е ПР ( PR – public relations ).
5. Вие сте на парти и виждате прекрасно момиче. Тя се доближава към вас и казва: „Г-не вие сте много богат. Ще се ожените ли за мен ? – това е разпознаване на бранда.
6. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и казвате: “ Аз съм много богат. Омъжи се за мен !“ Тя без да се замисли, ви удря здрав шамар ! – това е обратна връзка с клиента.
7. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и казвате: “ Аз съм много богат. Омъжи се за мен !“ Тя обаче, ви представя на мъжа си ! – това е несъотвествие в търсенето и предлагането.
8. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и преди изобщо да сте казали нещо, друг я заговаря преди вас и казва: “ Аз съм много богат. Ще се омъжите ли за мен ?“ и тя си тръгва с него – това е конкуренцията, която изяжда вашия пазарен дял.
9. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и преди да сте казали: “ Аз съм богат. Омъжи се за мен !“, пристига жена ви – това е ограничение за навлизане в нови пазари.
Ако има световни шампиони по дълголетие, то това безспорно са японците. Средната продължителност на живота в Япония е 86 години. Японците са спокойни, усмихнати и добронамерени, а наред с това са слаби и младолики до дълбока старост.
Каквито и фактори да определят тези качества на жителите от Страната на изряващото слънце, един е повече от основен, и това е техния начин на живот и хранене.
Ето 10 основни правила, които японците следват в ежедневието си и с които се обясняват причините за добрия им тонус и външен вид:
1. Японците не консумират полуфабрикати, те се хранят изключително с прясна храна, приготвена с минимална термична обработка.
2. Японците консумират много риба, именно тя е източник на Омега-3 мастни киселини, които са отговорни за запазването на добро здраве и младост.
3. Японците консумират големи количества кръстоцветни зеленчуци – карфиол, броколи, ряпа, зеле.
4. Соята и соевите продукти са едни от основните храни в менюто на японците. Соята съдържа големи количества белтъчини и незаменими аминокиселини, напълно съизмерими с тези, които се съдържат в месото.
5. Японците пият поне по две чаши зелен чай дневно. Той е един от най-мощните антиоксиданти, изключително средство за регенерация на клетките и за подтискане на развитието на раковите клетки.
6. Японците консумират синьо-зелените водорасли. Те заемат съществено място в японската кухня. Считат ги за суперхрана и мощен антиоксидант, който елиминира токсините в организма, а това забавя процесите на стареене.
7. В японската кухня не се смесват прекалено много продукти в едно ястие,порциите не се декорират. Това е в хармония с правилата на разделното хранене, което е доказало във времето ефективността си в борбата с излишното тегло.
8. Японците обожават да похапват пресни плодове и зеленчуци, това е техният начин да си набавят достатъчно минерали и витамини в естествен вид.
9. Когато готвят и сервират, японците използват малко съдове с малки размери, които не позволяват порциите да са излишно големи. Още един прийом срещу преяждане!
10. Японците се хранят бавно, дъвчат храната си продължително и винаги в спокойна обстановка. Този урок е един от първите, на който научават децата си.
В спомените си „Звезди и бюрокрация“ писателят Виктор Раймонд пише: „Люба Велич ли? Това е най-експлозивната певица на нашето време, повече от Мария Калас и Мария Йерица… Тя е несравнима с никого.“
А в Кратък оксфордски речник от 1972 г. четем: „Люба Велич – това е певица с изключителен темперамент и индивидуалист, която няма да бъде забравена лесно.“
И наистина, българката Люба Величкова и днес, 13 години след нейната смърт, не е забравена. Нейният глас звучи от световните радиостанции, а дисковете и криминалните записи от участието й в оперни представления се множат и се продават на баснословни цени. Тя се превърна в мярка, във връх, към който се стремят днешните оперни величия.
За музакалния свят тя остава Саломе на Саломеите, жената със сто лица, стълбът на виенската Щаатсопер, българката, която възроди Метрополитън опера – Ню Йорк. Момичето, което взриви Ковънт Гардън – Лондон. Това е част от преценката на критиците по света. Въпреки своето интернационално изкуство Люба Велич до последните си дни остана българка, страдаща и обичаща България до полуда – личност с открито чело, непокорен нрав и щедър талант.
Родена в село Славяново, Поповско, завършила гимназия в Шумен, овладяла тънкостите на селското стопанство (тя умее да жъне, да копае, да дои крави и овце), нейният неспокоен дух я води в София, за да започне първо като възпитателка в детска градина, а от 1933 г. – като хористка в хора на тогавашната Софийска опера. По същото време учи вокално майсторство при младия педагог Георги Златев-Черкин.
Австрийският възпитаник Георги Златев-Черкин води цяла група българи да кандидатстват за редовни студенти във Виенската консерватория. Професор Лирхамер харесва гласа на българката. Запознат с финансовите й възможности, я приема за ученичка безплатно. Всеки понеделник той дава на певицата по пет шилинга, с които тя да се храни. По това време с тези пари може да се купят половин килограм салам, два хляба, пакет масло и килограм плодове. За две години българската студентка завършва петгодишното обучение в консерваторията. Нейната квартира е на 8 километра от музикалния институт. За да пести пари, тя ходи пеш, със скъсани обувки, много често гладна и недохранена: „Гладният стомах развива ума. Кара човека да се труди, да мисли, да търси и намира своя път.“ Така ми казваше певицата, когато пишех книгата „Славеят с име Любов“ – нейната биография.
Завършила консерваторията, Велич е ангажирана в операта на Грац през 1937 г. Натрупала само за две години репертоар, тя хуква по сцените на Германия – Мюнхен и Берлин. През този период сключва и първия си законен брак с известния драматичен актьор Фред Шроер, най-добрия изпълнител на ролята на Хамлет в Бургтеатър. Но то не продължава и една година. Веднъж, когато се прибира у дома си във Виена ден по-рано заради пропаднал спектакъл – започнала е Втората световна война, в спалнята си намира своя съпруг с друг мъж – голи. Разводът е светкавичен и почти не му се дава гласност.
През 1944 г. се навършват 80 години от рождението на Рихард Щраус (1864-1949). Оперната дирекция на виенската Щаатсопер кани певицата за участие в главната роля в операта „Саломе“ на бележития композитор. На репетициите и на премиерата присъства и самият Рихард Щраус. След представлението композиторът се обръща към българката с думите, написани в цялата австрийска преса: “Не знаех, че моята музика е толкова хубава!
Вие ми открихте това чрез вашия глас. Ако Орфей е бил гениален певец магьосник, вие сте наистина неговата дъщеря.“
От този ден Люба Велич е първи сопран на виенската Щаатсопер. Тя триумфира с всяка роля – от Аида до Саломе и Тоска, за да се превърне в сензация и в Ковънт Гардън – Лондон. Англичаните полудяват по нейната Саломе и дори техният прочут консерватизъм е пометен от българката. На сцената в „Аида“ в Ковънт Гардън тя се появява с червена коса, а на всички е известно, че Аида е негърка, с гарваново черна коса. Лондончани се разделят на два лагера – „за“ и „против“ червената коса на Аида, но след премиерата на „Бохеми“ на Пучини, в която Велич пее Мюзета, критика и публика възкликват: „Операта на Пучини трябва да се нарича “Мюзета”! На Люба е позволено всичко.“
Редовен член на виенската Щаатсопер, член на Ковънт Гардън в края на 40-те години на миналото столетие, певицата е и редовен член на Метрополитън, Ню Йорк. Дебютът й със „Саломе“ се превръща в истинска сензация.
Пет години тя е богинята на САЩ, в Метрополитън опера и пее в девет спектакъла – от „Прилепът“ на Щраус, „Тоска“ на Пучини до „Аида“ и „Бохеми“. Директорът на Метрополитън опера Рудолф Бинг в своята книга „5000 вечери в Мет“ отделя цели страници за българката. Все още по света се разказва диалогът между Бинг и Велич след представление на „Саломе“. Когато тя пак подготвя танца на седемте воала, директорът влиза в гримьорната й и уж шеговито казва: „Моля те, Люба, смили се и не показвай и “малката Люба” на публиката“. Преди арията, Люба Велич танцува танца на седемте воала като смъква един след друг прозрачните одежди, за да може да съблазни Ирод. Естествено, когато сваля и последния воал, остава “гола”. Но тя всъщност е облечена в трико с телесен цвят. На тази бележка от директора Велич отговаря: „Това е моя хореография, мой танц и след като публиката ме е приела, ще направя всичко за нея“. А публиката наистина полудява след танца, в който певицата прави кръшни чупки в таза и взривява залата.
Когато Величкова е на върха, Мария Калас също мечтае за сцената на Метрополитън опера. И тогава се случва един от най-шумните скандали – съдебно дело между Люба Велич и Мария Калас, и то с казус: „Кой е по-велик?“.
Интендантът на Метрополитън опера Джонсън чува Калас в Сан Франциско и праща телеграма до директора Рудолф Бинг. „Чух разкошна певица, да я ангажирам ли за театъра?“ Отговорът е: „Ако е по-добра от Велич, веднага подпиши договор.“ Третата телеграма на Джонсън гласи: “Не. Люба Велич е по-добра от Калас”.
Тези телеграми стават повод Калас да съди Велич. Съдът в Ню Йорк решава, че българката е по-голяма и по-велика от Калас. Това решение кара именитата певица да замине за Европа, за да направи своята световна кариера и да се откаже от ангажимент в Метрополитън, където царства българката Люба Велич.
В средата на 50-те години Величкова се връща във Виена, за да продължи работата си в Щаатсопер. Тогава сключва и втория си брак. И той неуспешен. Виенчани са потресени от факта, че техният идол взема за съпруг един пътен полицай. Бракът продължава повече от десет години, но при този живот на Люба, както тя споделяше, на път, в хотели, на сцената и с куфари, краят идва лесно. Един следобед, след репетиция на „Тоска“ певицата се връща по-рано в дома си и намира своя съпруг с домашната прислужница в леглото. Слугинята е сръбкиня.
Скандалът е бурен, а разводът още повече. През шестдесетте години една от личните драми на певицата е диетата. Тя е надхвърлила вече 85 кг, а за сцената това е доста. Една вечер, когато мисли дали да се откаже от пеенето, телефонът й звъни. Обажда се известният режисьор Франц Вирт. Той я кани за участие във филм. Снима „Героите“ на Бърнард Шоу. Като българка, тя е поканена да играе ролята на Катерина Петкова. Оказва се, че е отлична филмова актриса. Велич се снима в 75 филма.
Приключила с операта и киното, на 59 години Люба Велич е поканена да се завърне на сцената на Метрополитън опера – Ню Йорк. Това е постановката на операта „Дъщерята на полка“ от Доницети в партньорство с големите звезди Павароти и Съдърланд. Телеграмата завършва с текст: „С омраза, Рудолф Бинг“. Бележитият директор на Метрополитън се е справял с всички оперни знаменитости, но никога с Люба Велич. За него тя е най-чепатата и ексцентрична личност и затова винаги така подписва писмата си до нея.
Ролята на Люба Велич е без пеене. Когато се появява на сцената като херцогинята, публиката става на крака и я аплодира 15 мин. Представлението спира. Павароти и Съдърланд се приближават до българката с думите: „Вие сте най-щастливата певица на века!“
Когато работех над книгата си за Велич във Виена, певицата ме покани за прием в посолството на САЩ в Австрия като неин кавалер. Щом влязохме в сградата, пред нас застана една елегантна негърка, която коленичи пред Велич и й целуна ръка. След това двете се прегърнаха сърдечно. Това беше Леонтин Прайс – най-бележитият глас на седемдесетте и осемдесетте години и най-добрата Аида за своето време. Т2
я беше направила и запис на операта „Саломе“ за диск, но самата призна, че никой не е достигнал магията на Люба Велич.
По това време Гена Димитрова дебютира в Щаатсопер и срещнах двете знаменитости. Допаднаха си много бързо, защото бяха дъщери на селото. Знаеха всичо за гледането на животните, за сеенето, жътвата и си говореха като стари приятелки. Помня, че Люба й каза: „Гено, твоят глас е уникален. Само с Турандот, Абигейл от „Набуко“ и лейди Макбет от „Макбет“ можеш да покориш света. Точно с тези творби Гена Димитрова стана знаменита.
Запознах и Ана Томова с Люба Величкова. На едно свое представление в „Тоска“ в Щаатсопер Ана получи короната на Тоска, с която Люба Велич пееше в Метрополитън опера, Ковънт Гардън и Щаатсопер“ – Виена. Короната беше от благороден метал и истински скъпоценни камъни.
И една любопитна подробност. Известни са пътеките във Виенската гора, по който са бродели в самота и размисъл Бетховен и Моцарт.
По тези пътеки расте здравец, посаден от ръката на Люба Велич, донесен от България. През 1996 година виенската Каатсопер спусна черни знамена на фасадата си. Беше починала Люба Величкова-Велич. Музикална Австрия отбеляза нейната кончина. Погребението се превърна в масова проява на любов и почит към тази, която отдаде на почитателите си своето голямо сърце, талант и сила. Дали така бе в България?
Още приживе във Виена беше организиран клуб на почитателите й – в уютно кафене, обзаведено в ретро стил, по чиито стени са окачени снимки й от роли в опери. Там звучат само оперни и оперетни арии, изпети от нея. Всяка година се организираха срещи, на които присъстваше Люба Велич. И днес, 13 години след нейната смърт, в заведението има хора, които слушат изпълненията на Люба и коментират спомени за величието на българката.
Една от най-важните способности на ума е неговата сила да се фокусира. А ако човек има лошо развита способност да се съсредоточава, животът ще се превърне в трудно предизвикателство. Много задачи ще изглеждат дори невъзможни. От друга страна, по-добре развитата способност да се фокусираме води до отвличане на вниманието от всичко останало – нищо не съществува около нас в този момент освен това, с което се занимаваме. Задачите стават лесни за изпълнение, когато се съсредоточите върху тях и ги осъществявате една по една.
В мозъка се крие един изключителен механизъм, наречен „ретикуларно-активираща система“ (РАС). Тази брилянтна система ви позволява да филтрирате огромно количество данни, които постоянно наводняват мозъка ви, за да намерите това, което е важно за вас. Без РАС ще бъдете абсолютно претоварени от информацията, която трябва да се обработи за най-тривиални ежедневни нужди.
Вашата РАС филтрира огромното количество информация на базата на вашия фокус и подбира само нужните ви данни за конкретния момент. С по-прости думи това означава, че намирате само това, което търсите.
За да разберете какво е фокусът, си представете очила с цветни лещи. Всеки път, когато сложите очилата, виждате всичко наоколо оцветено с цвета на лещите. По същия начин това, върху което поставяте акцент в живота си, ще определи цвета и текстурата на вашия живот.
Това е още една важна причина да положите целенасочени усилия, за да поддържате положителен, щастлив начин на мислене. Колкото повече се съсредоточавате върху хубавите неща, толкова повече тези положителни емоции ще се проявяват във вашето ежедневие, провокирани от вашата РАС.
Фокусната ви точка определя и мислите, които ангажират ума ви. Фокус може да се оприличи на „команди“, които подавате към ума. Важно е да даваме „команди“, които да доведат до по-добър живот.
Ако решите да се съсредоточавате върху причините, които ще ви помогнат да постигнете своите цели и мечти, ще ги намерите. По същия начин, ако решите да се съсредоточите върху това, което би ви попречило да ги осъществите, също ще го намерите.Толкова е просто: Намирате това, което търсите!
Много хора се чувстват жертви на така наречения „лош късмет“. Разберете – няма нищо суеверно или загадъчно зад начина, по който функционира Вселената. Вселената не си играе игрички, няма любимци, а действа по установени закони, валидни за всяка тревичка и всяка звезда в небето.
Най-успешните хора на тази планета са тези, които усърдно са проучили тези закони и живеят по тях.
„Лошият късмет“ се случва само на хората, които са се фокусирали върху него. Тези хора смятат, че нищо не зависи от тях и са обречени на бедност и провал. Неизбежно този фокус ще ги доведе именно до бедност и провал в живота.
За всеки, който се проваля в живота си, можете да сте сигурни, че проблемът е в неговите собствени мисли за провал. И от друга страна, всеки път, когато някой успява в живота, можем да бъдем абсолютно сигурни в неговите положителни нагласи и мисли за успех и благополучие.
Вашите мисли създават вашата реалност, а вашите мисли се определят от точката на фокусиране.
Започнете още от днес да се съсредоточавате само върху нещата, които искате да видите – като щастие, любов, социални контакти, спокойствие и успех.
Точно на Коледа, на 25 декември 1977 година, светът загубва най-смешния, най-великия и най-тъжния актьор – Чарли Чаплин. Той си отива на 88 години в съня си в швейцарския град Веве.
Преди да умре, в една коледна нощ, той пише писмо до дъщеря си Жералдин:
Мое момиче,
Сега е нощ. Една коледна нощ. Всички невъоръжени войни в моята малка крепост заспаха. Не са будни нито брат ти, нито сестра ти. Дори майка ти вече спи. Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая.
Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезвал от очите ми. Той е тук – на масата, тук – до моето сърце. Но къде си ти? Там – в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шан з`Елизе. Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина. Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийска красавица, пленена от хан Татар. Бъди красавица и танцувай. Бъди звезда и сияй. Но ако възторзите и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на цветята, изпратени за теб, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща.
Аз съм твоят баща, Жералдин!
Аз съм Чарли, Чарли Чаплин!
Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за Спящата красавица, за будния дракон в полето… А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: „Върви си! Аз спя с мечтите на своята дъщеря!” Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: „Виждате ли това момиче? То е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва – Чарли?”
Да! Аз съм Чарли! Аз съм старият шут!
Днес е твой ден. Танцувай! Аз танцувах в широк и окъсан панталон, а ти в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигнат понякога в небесата.
Иди! Иди и там! Но се връщай на земята! И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: „Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?” Ти не ме познаваш, Жералдин… Колкото и приказки да съм ти разказвал в ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал… А тя също е интересна… Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после … събираше милостиня…Това е моята приказка!
Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече, аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушува цял океан от гордост, а трябваше подхвърляните монети да го пресушават. Но въпреки всичко аз съм жив, а за живите обикновено малко се говори.
По-добре да говорим за теб!
След твоето име , Жералдин, е моето – Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика!
В полунощ, когато излизаш от големия салон ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена… И ако е бремемнна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите – ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус разглеждай града, разхождай се.Гледай хората! И най-малкото по един път на ден казвай: „И аз съм една от тях!” Да! Ти си една от тях, моето момиче. Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената! Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам!… Там ще видиш много танцьорки като теб – даже по-красиви от теб, и по-горди от теб. От ослепителния блясък на прожекторите на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни, добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре! И знай – в семейството на Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да ругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена…
Аз ще умра, но ти ще живееш… Искам ти никога да не живееш в бедност! Заедно с това писмо ти изпращам и един бял чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи… Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка. И винаги съм се безпокоял за въжеиграчите. Но трябва да ти кажа една истина, мое момиче – хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат… Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек!
И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това. Тя по-добре познава любовта от мен, на нея по й приляга да ти говори за това…
Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Тялото ти е покрито само с парче коприна. Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш от там по-облечен и по-чист…
Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време.
Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно. Но според мен, твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа. Не е страшно, ако твоето убеждение за това е от преди десет години, от времето, което си отива. Не бой се – тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последният човек, който става поданик на острова на голите!…
Знам, че синове и бащи винаги са бивали във вечен двубой. С мене, с моите мисли воювай, мое момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това писмо, искам да вярвам – тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо – ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа.
Чарли е вече остарял, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна за сцената, ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб. Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми тече в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си – Чарли. Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек. Опитай и ти.
Можем ли да проникнем зад кулисите на мозъка и да разберем кога и кои инстинкти управляват нашите решения и защо възприемаме света по даден начин?
Описаните по-долу 5 психологически ефекта са вашият пропуск за този таен свят.
1. Харесвате се на другите повече, когато допускате грешки
Тези, които с всички сили се стремят да бъдат безпогрешни, са ни по-малко симпатични от тези, които допускат пропуски. Грешките ни правят по-човечни. А съвършенството създава дистанция и дразнеща аура на непобедимост.
Това е т.нар. „Ефект на провала“, проверен научно от психолога Елиът Арънсън. Участници в извършен от него експеримент слушали записи на хора, играещи във викторина. На част от записите се чувало как някои от състезателите изпускали чашите си с кафе. Участниците в изследването единодушно посочили като най-симпатични именно тези, които разливали кафето.
2. Големите очаквания създават нова реалност
Ако вярвате в нещо, то ще се случи рано или късно. Това е т. нар. „Ефект на Пигмалиона“, изследван от психолога Робърт Розентал в неговата школа.
Веднъж, в началото на учебната година, той показал на преподавателите в школата му списък на ученици с много високи резултати на тест за измерване на IQ. Но, списъкът не отговарял на реалните резултати – Розентал просто избрал и въвел имената на учениците на случаен принцип.
В края на годината именно те показали значително по-високи резултатите от всички останали.
„Моделираните” от Розентал очаквания на учителите към децата от списъка били по-високи и тези очаквания създали нова реалност. Розентал обяснява резултатите от своя експеримент така: това, което един човек очаква от друг, може да се превърне в самоизпълняващо се пророчество.
3. Колкото по-голям избор имаме, толкова по-малка е вероятността да сме доволни
Познато ли ви е разкаянието на купувача? Купува нещо спонтанно, а след това започва да съжалява: можеше да го взема по-евтино, да изчакам намаленията, другият модел беше по-добър и т.н.
Дори и нашето окончателно решение да е съвършено правилно, пак може да сме недоволни ако сме имали прекалено голям избор. Това е т.нар. „Парадокс на избора” – колкото е по-голям, толкова по-сложно е да се намери удовлетворяващо решение.
4. Колкото повече хората виждат, че се нуждаете от помощ, толкова по-малка е вероятността да ви помогнат
Ако имате нужда от помощ, не я търсете в тълпата. Ще сработи „Ефектът на свидетеля”.
Той е изследван и описан от психолозите Биб Латан и Джон Дарли. Накратко, когато доброволците в техния експеримент били информирани, че са единствените очевидци на нечия нужда от помощ, се отзовали 85% от тях. Когато редом с тях се намирал още един човек – процентът паднал до 65%. А когато наоколо имало още 4-ма свидетели, на помощ се отзовали само 31%.
Това е обяснението защо често свидетели на произшествия или престъпления не се опитват да помогнат на пострадалите – всеки смята, че някой друг ще повика полиция, бърза помощ и т.н.. Единственият очевидец обаче осъзнава много бързо, че само той може да помогне и действа много по-бързо и решителни.
5. Вашите грешки не са толкова очевидни, колкото вие мислите
Усещането, че околните постоянно ни наблюдават е единствено и само игра на въображението. Параноята и неувереността в себе си, които чувстваме всеки път, когато допуснем грешка, не отразяват реалността.
Това е т.нар. „Ефект на прожектора”, проверен от екип психолози, който помолил група доброволци цял ден да носят странна тениска, а след това да оценят колко хора са ги забелязали. Оценките на участниците в експеримента били двойно по-високи от фактическото количество. Изводът е категоричен: вие се намирате в центъра на внимание много по-рядко, отколкото смятате. Успокойте се и бъдете себе си, без значение къде се намирате и колко хора има около вас.
Това растение можем да видим навсякъде около нас. То има много лечебни свойства и всичко, което трябва да направите е да го съберете от двора или околните планини. Чаят от глухарче действа на клетките на рака, влияейки им по такъв начин, че те се разпадат в срок от 48 часа.
