Убийството на Ботев

Veröffentlicht am 2. Juni 2012 von Стефан К.

Хипотеза на един юрист

Христо Ботев, войвода на 172 млади мъже, заложили главите си пред олтара на поробената си родина, води с тях в Балкана три люти боя срещу турския аскер

Останки на Ботеви четници, с. Скравена

и башибозук и изведнъж… изчезва. Няма го! Дезертирал? Заблудил се в гората? Ранен и изоставен?

И в турско, и след турско смъртта на великия революционер и гениален поет е била загадка. Много са и предположенията. Убит на Вола! Не, убит на Околчица! Не, убит на Милин камък! Не, другаде; защото ако беше убит по тези височини, поне трупът му щеше да бъде намерен.

Ботев е това – най-горещият бунтар против турската империя! Знаен добре от нейните управници и от нейните шпиони. От многото заловени в плен четници би могъл да бъде разпознат.

Българското правителство назначава комисия… една, две, три; или нищо положително не се открива за неговото убийство, или убиецът или следите водят към българин. Спонтанна реакция на всеки от нас: „Ужасно! Изключено! Това не е възможно! Ами ако все пак това е истина?!…“

Трите хипотези за смъртта на Ботев

Първата хипотеза е тази на назначената от Министерството на просветата комисия, в която като член е участвал литературоведът Леонид Спасов, чието заключение е било, че Ботев е убит от неизвестен българин или българи, за да бъде ограбен. „Спомени по българските въстания“ на Никола Обретенов вероятно не са били напечатани още. Затова възоснова на тях комисията не е могла да направи другия извод, а именно, че Ботев е „ограбен“ от Обретенов и приятели така, както той самият го описва.

Втората хипотеза е тази на Българската академия на науките, възприета като официална и от българската историческа наука, че войводата Христо Ботев е убит от вражески турски куршум.

Третата хипотеза е тази на въстаника Никола Обретенов, според която Ботев е бил лишен от живот от „неприятелски“ куршум, изстрелян от неизвестен стрелец.

На първата хипотеза няма да се спираме, а само я отбелязваме като съществуваща, защото не разполагаме с никакви доказателства за нея – писмени или гласни. Комисията може и сигурно е събрала такива, но ние не можахме да се доберем до тях. Затова тази хипотеза я изоставяме или отхвърляме.

Втората хипотеза е изградена въз основа на разказа на Захари Стоянов и неговата биография за Христо Ботев, а в тази биография, в пункта за смъртта на войводата, авторът е вмъкнал показанията на Никола Обретенов. Разликата между втората и третата хипотеза е само в това, че докато във втората хипотеза се говори определено за „вражески турски“ куршум, то в третата се говори за „неприятелски“ куршум. Под „неприятелски“ Н. Обретенов е имал предвид неприятеля в този момент от турски аскер и башибозук; но ако не е бил много сигурен, може под неприятел да е имал предвид и някой четник или друг българин, който по една или друга причина е бил враг на Ботев, макар че няма абсолютно никакви данни Ботев да е имал такъв неприятел; и понеже разликата е минимална и без значение за третирания въпрос, изоставяме да разглеждаме и втората хипотеза. Още повече че от статията на Стоянова ни е известно по какъв неубедителен начин тя е стигнала до извода, че куршумът е „турски“ – от „предположението“ на Захари Стоянов, допълнено и от нея.

И така стигаме до третата хипотеза – тази на Н. Обретенов. Поначало трябва да приемем, че тя е най-достоверната, защото той е присъстващ и очевидец на Ботевата смърт.

Но все пак така ли е? Няма ли и четвърта хипотеза?

Ето върху това искаме да дискутираме.

С една предварителна уговорка: ще третираме Никола Обретенов само като един обикновен свидетел. И към неговите показания трябва да бъдем при преценката им прецизни, строги, критични, абсолютно обективни, па ако щете и подозрителни. Защото уликите са много, доказателствата са крайно ограничени, а показанията му се отнасят до смъртта на един човек; и защото той е свидетел и като всеки човек може да има лично отношение и лична окраска. Още повече, когато може да бъде уличен като евентуален убиец или най-малкото – като участник в групата, която е убила Ботев.

И още нещо. Още в началото не трябва да му признаваме нито смекчаващи, нито утежняващи евентуалната му вина обстоятелства. Ние трябва само да знаем, че той е един от четниците на войводата. Трябва да забравим, че той е син на най-голямата и храбра наша революционерка баба Тонка, че брат му Ангел е убит като участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата, че брат му Петър е бил пленен от турците и заточен завинаги в азиатската крепост Сен Жан д’Акр заради революционна дейност; самият той е един от членовете на Гюргевския революционен комитет и апостол на Софийски окръг.

При разглеждания процес за инцидента той трябва да остане само един обикновен свидетел.

Свидетелят Обретенов дава показания

В „Спомени по българските въстания“ ето как Никола Обретенов описва смъртта на Ботев:

„Най-сетне, когато стана здрач, гърмежите почнаха да се слушат по-нарядко. По едно време изсвири тръбата на войската и гърмежите престанаха съвършено. Някои от нашите момчета, които бяха служили в Казашкия алай при Чайковски, разбираха сигналите и казаха, че това означава спиране на боя. По заповед на Ботев, изсвири и нашата тръба – също за спиране. Момчетата, които заемаха върха на Камарата, слезоха и съобщиха, че неприятелят се е оттеглил надолу към местото, откъдето се бяха изкачили. Слезохме и ние с Ботйова, като подкрепяхме ранения Перо, раната на когото се беше влошила и почнала да го боли. Ботйов разреши на четниците да отидат на извора, който бил наблизо, да пият вода.

Когато цялата чета слезе от Камарата и се отправи към извора, Ботйов, Апостолов и аз бяхме изостанали по-назад по причина на Перо, който не можеше да върви. По покана на Ботйова приседнахме край една малка скаличка. С нас бяха Сава Пенев от Търново и Димитър Тодоров (Димитрото) от Габрово, жив и досега.

Ботйов беше много загрижен. Понеже от щаба му бяхме останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и запита: „Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли или да се отправим за Сърбия?“

Докато ние отговорим, Перо каза: „Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си ще го загубиш!“

Ботйов нищо не каза, но се изправи в цял ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава моментално изгърмя пушка и Ботйов политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелски куршум, без да каже нито дума – само изхърка…

Останахме поразени като от гръм. След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо, прибрахме всичко от Ботйова, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума; взех и часовника, бинокъла, компаса и портмонето с пет наполеона; а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира.

Всички плачехме, но аз и Апостолов бяхме неутешими. Наведохме се и го целунахме по челото. Оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата, за да се изпълнят собствените му думи: „В редовете на борбата да си найда и аз гроба!“

Простихме се така с войводата, тръгнахме с момчетата към извора. Съгласихме се да не казваме никому за смъртта на войводата, макар че мнозина от четниците питаха: „Къде е войводата?“

– Отиде напред и ние вървим след него – отговаряхме ние.

Всеки, който пиеше вода от извора, заминаваше нагоре в гората над извора, която беше от дебели дървета и гъста. Тук превързахме раната на Перо в коляното, получена на Милин камък и почнала много да го боли.

Понеже нощта бе настъпила и ние бяхме много изморени, заспали сме. Рано на разсъмване сутринта чухме конски тропот и глъчка и се събудихме. Като дойдохме вечерта последни, бяхме останали на първа линия срещу потерята, която идваше по същия път, по който бяхме дошли ние вечерта. Този, който вървеше най-напред, ни съзря, когато вземахме позиция зад дърветата, изгърмя и Перо падна по очите си, ударен в сърцето. Георги Апостолов насочи към оня, който гръмна, и го свали от коня. Черкезите, като видяха, че главатарят им се катурна от коня мъртъв, хукнаха да бягат назад и ние, възползвани от тяхната паника, поехме гората нагоре“.

Загадката за смъртта на Ботев съществува от самата му смърт. Много усилия са правени, за да бъде тя разбулена. Натрупани са много съмнения, подозрения, колебания и накрая… буржоазните историци заключиха, че Ботев е убит от турски куршум. Мотивировката не е от фактическо, нито от правно естество, а от етично, социално и патриотично естество, за да се опази доброто име на българина. Вероятно по същото съображение след 9 септември БАН утвърди тази истина.

Доводите „за“ и „против“ тази истина

Като доказателствен материал ще имаме само „Спомените“ на Никола Обретенов и кратките показания на приятеля му, „все още жив“, Димитрото, макар че не допринася нещо съществено.

Нека първом издирим и изчистим фактите, а след това да правим изводите.

Първият факт е, че Ботев е бил убит, а не е безследно изчезнал. Вторият факт е, че Ботев е убит от куршум; и третият факт е, че куршумът е неприятелски.

Впрочем третият факт не е факт, а преценка или един извод на свидетеля; защото, като е бил убит от куршум, не ни казва защо приема, че този куршум е „неприятелски“. Под неприятелски трябва да се разбира „турски“ куршум: защото когато описва сраженията, той определя турците като неприятели. А щом е въпрос до преценка, то нека ни бъде позволено и ние да направим своята преценка.

Води се сражение между четниците и много турци – башибозук от черкези и редовна войска. Надвечер то бива прекратено. Турският тръбач свири отбой, българският – и той същото. Турците, а след тях и четниците, се отдалечават от бойната линия. Турците отиват в селата да нощуват. Те не водят никога нощен бой. А и защо да рискуват, когато вече знаят силата на противника и че този противник няма да им избяга от ръцете. Четниците се спущат към гората и дола, за да се посъберат след сражението и да си починат.

Местността, в която се отправят българите, е чиста от турци, спокойна и безопасна. Четниците са в „свободен строй“ и се спущат в дола да пият вода. Ботев изостава с хората от щаба си назад. Сядат край една скала и разискват.

Макар че не е обичайно водачът на един военен отряд да се движи в ариергарда на колоната, може да се приеме, че изоставането е причинено от по-бавното придвижване на ранения в крака Петър Симеонов, наричан Перо Македонеца и Перо Херцеговинът (той е участвал във въстанието на Херцеговина).

Но – за „сядането“. За да се спрат и да седнат, предложение е могъл да направи най-вероятно раненият, който имал нужда да си почине. Но не той, а предложението се прави от Ботев. Войводата запитал:

– Какво мислите да правим?

Налага се и неизбежно трябва да се приеме, че изоставането от четата и „сядането“ е осъществено, за да се проведе заседание на членовете на щаба. Съвещанието е могло да се проведе и без Войновски, който е един младеж от Юнкерското училище в Одеса и в момента е бил встрани с група четници. Трябвало е щабът да вземе важно решение: „По-нататък… из кой път?…“ Спасяване на живите четници, като преминат в близката Сърбия, или да продължат на изток по Балкана към Ловеч, Търново, Сливен?

От предадения разговор в „Спомени“ се вижда, че щабът не е бил единодушен по разисквания въпрос. Като войвода, Ботев е знаел каква е неговата роля и отговорност пред историята и пред онези, които той води… Затова той е категоричен за преминаване в Сърбия:

– Патроните ни се свършиха, помощ отникъде нямаме, хляб също няма.

Ако в Румъния Ботев е бил подведен от погрешната информация, че народът е готов или вече е въстанал, че трябва да му се помогне с чета и оръжие, то в момента той е имал вече пълна и ясна представа за бойната обстановка. Местното население не оказва никаква помощ, апостолът Стоян Заимов не отговаря на двата призива и, преоблечен в женски дрехи, се крие във врачанските лозя, турски аскер и башибозук е залял околните села и градове, а през нощта все още се виждала червената заря на догарящите пожарища на изток.

Едно бурно съвещание на щаба

В отдиха след последното сражение щабът е трябвало да реши по-нататъшния маршрут на четата. Съвещанието не е било спокойно; дори трябва да приемем, че то е било бурно, защото са се били очертали две непримирими становища. Когато се прави революция, обикновено становищата са непримирими! Едното – няма смисъл да се продължава борбата и затова четата трябва да премине в съседна Сърбия. Второто – да се продължи борбата, за да се помогне на въстаналия народ; а и нали се е тръгнало да се мре за свободата?

Че Ботев е поддържал първото становище – при наличната безнадеждна обстановка да поемат пътя на запад, за да се спаси каквото все още може да се спаси, личи от думите на Перо:

– Ботйов, ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш!

Подвигът му – подвиг е на всеки четник.

Обаянието – обаяние е на всеки четник.

Ботев не е бил никога славолюбив и в случая той не е поставил във везните на съдбата обаянието на своя подвиг, а живота на младите хора, които е повел и за които ще отговоря пред историята.

До споразумение не се е стигнало, защото Ботев става прав, за да отиде при четниците. Иначе ставането би станало вкупом и едновременно. Той отива при тях, за да им съобщи решението си. Останалите трима от щаба – Обретенов, Апостолов и Перо – са на противно становище. Трябва да продължат да го поддържат и пред четниците. Обаче каква е вероятността, че те ще приемат становището им за продължаване на борбата или и без това твърде много разколебани и обезкуражени, четниците ще тръгнат след Ботев? Това не трябва да стане; а за да не стане, ще трябва на Ботев да се попречи да отиде при тях!…

Едва Ботев станал, гръмва се и той полита на земята.

За „ставането“ на Ботев Обретенов има свое обяснение – „да види накъде отидоха момчетата и няма ли някаква опасност за четата“. Това му обяснение е съвсем наивно, неприемливо и трябва да се отхвърли:

1. Всички те знаят къде са момчетата – в дола за вода.

2. Обстановката е спокойна – няма турци и затова са седнали на разговор.

3. Няма никакъв нов факт, който да говори за някаква опасност за четата.

4. За движението на четата и нейната безопасност се грижи военният ръководител Войновски и неговите помощници.

Тогава? Остава да се изясни кой е стрелял и защо.

Куршумът не е турски

В спомените на Обретенов четем, че куршумът, с който е бил убит Ботев, бил „неприятелски“. Това ще е така, защото не може да се очаква куршумът да е отправен от приятел. Прави впечатление, че сам Обретенов е избегнал да окачестви куршума като „турски“. Съзнателно или не, той никога и никъде и в другите си писания не споменава тази дума.

Тогава кой е неприятелят на Ботев? Или понеже той е неизвестен, да поставим въпроса другояче: Кой е възможният неприятел?

Първият потенциален неприятел може да бъде един черкезин или турски войник. В случая трябва да го изключим като възможен действащ стрелец. Сражението е било преустановено. Турците и българите са се оттеглили на доста далечно разстояние от фронтовата линия. Няма никакво движение на турци в района, към който са се движили четниците.

Ако е бил турчин, той сигурно не е бил сам, щом е трябвало да отиде в българския лагер; и вероятно – с разузнавателна задача, а не за да стреля срещу първия срещнат българин. НАЛИ ГЪРМЕЖЪТ ЩЕ ГИ ИЗДАДЕ? Па и няма какво за разузнаване – нали знаят, че българите са се пръснали някъде нататък. Утре ще тръгнат пак да ги преследват като вълци. А и в настъпващата тъмнина дори и най-храбрият турчин не би дръзнал да търси българин да убива, и то между българите да търси войводата им, както поддържа Радка Стоянова.

Ако направим временно концесията да приемем, че стрелецът е бил турчин и че е бил сам, ще се постави настойчиво въпросът защо е изстрелял само един патрон. Българите са четирима, в една група и от своята пусия той е могъл да стреля по тях повече от един път; и останалите трима са били удобни мишени, още повече при изненадата от страна на нападателя.

Не може да не направи впечатление, че веднага след гърмежа, а и по-късно след него никой от нападнатите не предприема действие за укриване. По инстинкт те биха очаквали втори, трети изстрел и затова биха залегнали или биха избягали при четниците. Те не предприемат оглеждане на местността – ако не толкова за откриване на стрелеца, то поне за да предотвратят опасността от нови покушения. Те не правят нито едното, нито другото. Защо ли? Защото за тях всичко би било излишно. Те знаят кой е стрелял. Те знаят също така, че не ги застрашава никаква опасност…

Един сериозно уличаващ факт

Много автори се опитват да определят мястото, откъдето е стреляно, посоката на куршума, силата на звука от гърмежа. По тези въпроси е излишно да се коментира, защото няма никакви опорни точки. Сам Н. Обретенов отнема възможността да се разисква. На въпроса на д-р Панчев – член на една от комисиите (в. „Независимост“, бр. 2406-2414 от 1-11 юни 1919 г.): „Гърмежът отблизо или отдалеч се чу?“, той отговаря: „Не мога да кажа с положителност от какво разстояние се е стреляло.“

Но за определяне на „разстоянието“ има един друг факт, на който искаме да се спрем. В учебника по Съдебна медицина на проф. Иван Попвасилев и проф. Стойчо Радонов на стр. 102-104 четем: „Когато предметът, в който се стреля, е на близко разстояние, изброените фактори – пламъкът, газовете, саждите, барутните и неметалните частици – достигат до целта и допълват действието на куршума. Те оказват увреждащо действие върху тъканите по механичен начин.“

„С намаляване скоростта на куршума (от далечно разстояние – б.а.) повредите все повече загубват свойствата си на огнестрелни и в тях все повече изпъква формата на куршума.“

„Поради ударното странично действие на проектила (куршума) притиснатите тъкани и след преминаването му продължават своето движение встрани (от действието на ударните вълни), вследствие на което се образува голяма кухина, превишаваща няколко пъти обема на проектила. Колкото по-голяма е скоростта и размерът на проектила, толкова по-голяма ще бъде предадената на тъканите кинетична енергия, а оттук и по-силно ще бъдат изразени временната кухина и ударната вълна на обкръжаващите тъкани.“

Тъй като не е направено оглеждане на дрехите и на самата рана, не е направена и аутопсия на трупа, не може да се говори с положителност за посоката на куршума, за да се твърди, че той е стигнал гръбначния стълб, какъв е размерът на раната или че е стреляно от упор. Остава открит въпросът – дали от близко или от далечно разстояние е стреляно?

Никола Обретенов ни казва, че „кръвта шуртеше толкова много, че напълваше пазвата и окървавяваше картата“. При това изобилие на кръв хирургът, доц. Шопов, от Пловдивския медицински институт дава мнение, че изстрелът не е даден от „далечно разстояние“, защото кръвоизливът би бил много малък, тъй като отворът на входната рана би бил малък и почти ще се затвори от меката тъкан; а още повече като се има предвид, че кръвта от разкъсаното сърце или от по-големия кръвоносен съд се излива в гръдната кухина. При това изобилие на кръв не може да не се приеме, че изстрелът е даден от „близко разстояние“. Това „близко разстояние“ също е един сериозно уличаващ факт.

Страх от разследване

След спора при съвещанието изгърмява пушка.

В историята на революционните движения в света не за първи път се случва последният аргумент да бъде куршумът.

Кавгата ще да е била твърде голяма, духовете на спорещите са били възбудени, за да се стигне до стрелба.

Изстрелът е внезапен, спонтанен – внезапен умисъл за убийство в психическото състояние на афект от страна на автора.

След първоначалното изживяване на ужаса от станалото идва окопитването. Пристъпва се към вземане на решение: станалото – станало, но какво трябва да се прави по-нататък? Ако ставаше въпрос за разумно решение, съвсем естествено и логично би било да погребат трупа и да съобщят на четниците за смъртта на войводата. Нормално те не могат да мислят – притиснати са от страх. Четниците ще питат и разпитват къде, кога, как и кой е убил техния избран водач. Какво биха могли те, които са били с него, да отговорят на въпросите? Ако беше един, нямаше да има разногласие в избраната позиция за обяснения. Но ако се объркат и почнат да си противоречат?

И понеже в бързината те не могат да измислят убедително и оправдателно обяснение, взели решение да не съобщават за смъртта на Ботева. Убиецът или убийците се страхуват от разследване… Не е убит кой да е, а известният на цял народ поет и революционер!

Решават да изоставят трупа, като преди това го „ограбват“. Обретенов взема портмонето, часовника, бинокъла, компаса, картата и пет наполеона; а Апостолов – калпака с лъва, шашката, револвера и мундира. За по-малките не остава нищо – така става по цялата земя! За „ограбването“ измислят и обяснение. Целта не е била толкова за вещите, колкото трупът да се направи „неузнаваем“. Други пък биха могли да кажат… защото ако се узнае чий е бил трупът, пак могат да възникнат въпросите, от които предумишлено се бяга.

Никола Обретенов не скрива, че са искали да направят трупа „неузнаваем“; но обяснява, че това са направили, „за да не се гаврят с него неприятелите“. Обаче обяснението му е съвсем неприемливо. Той живее в турско време и не може да не знае, че турците уважавали падналите си противници. Майка му – баба Тонка, получава трупа на обесения войвода Стефан Караджа, за да го погребе по християнски. Така също са предадени труповете на Димитър Общи и Васил Левски. По-късно турски отдават почит на убитите в Македония четници от четата на войводата Узунов.

Ако трябва да се говори за гавра, то тя е действително извършена, и то от тях, които са оставили трупа на войводата гол и без да го погребат; а те са имали достатъчно време за това – цяла една нощ!

Разбираме ги. Не им е било до погребение, па бил и трупът на Ботев. Цяла нощ те са бодърствали за своя грях и своя страх от разследване…

Ако те действително са мислили да почетат войводата след неговата смърт и да опазят трупа му от оскърбление, можеха, ако сами не могат да направят това, да съобщят на четниците за смъртта на техния водач, а те от своя страна биха направили едно колкото скръбно, толкова и горестно погребение на този велик син на нашия народ.

А за това, както казахме, е имало много или поне достатъчно време за едно погребение. Смъртта е настъпила привечер. Турците са далеч, а четниците са в дола, на 100-200 крачки. Вечерта и цялата нощ е спокойна. Четниците и хората на Обретенов, които отиват при тях в гората, са спали до сутринта, когато наново се появяват турци.

Имало е достатъчно време за почетно погребение на един човек…

С лъжа скриха смъртта му

„Простили се с войводата, тръгнахме с момчетата за извора. СЪГЛАСИХМЕ СЕ да не казваме никому за смъртта на войводата, макар че мнозина от четниците питаха:

– Къде е войводата?

– Отиде напред и ние вървим след него – отговаряхме ние.“

Бихме се съгласили, че има и добри лъжи. Но защо е било необходимо, каква нужда е налагала да се лъжат четниците, че Ботев е жив и че е напред? Сигурно причината е била от много важен характер. И за кого? За четата на българите или за групата на Обретенов?

Обикновено лъжата прикрива нещо нечисто, нечестно. И по-забележителното в случая е, че тази лъжа е КОЛЕКТИВНА. Взема се решение след продължително обсъждане и умуване. Щом има решение, имало е и мотиви „за“ и „против“. Пълно единодушие! Може само неутралният Перо Херцеговинът да е бил „против“, но накрая и той се присъединил към болшинството. Самият той обаче не е разбрал в момента, че е пропуснал влака. Дал е основание за смъртно обвинение – страхливците са сметнали, че е несигурен съучастник.

Никола Обретенов не ни казва защо са взели решението да не съобщават, че Ботев е убит. Нека сами видим какви биха могли да бъдат възможните съображения за тази лъжа.

ОБРЕТЕНОВ: Ако бяхме съобщили за смъртта на войводата, това можеше да отчае и обезкуражи четниците. Те биха преустановили по-нататъшната борба, а ние сме тръгнали да освободим роба или да умрем.

ВЪЗРАЗЯВАМЕ: Ако първия ден лъжата не остане в сила, то на следващия ден или на следващите дни войводата нямаше да го има и нямаше ли да бъде по-отчайваща неизвестността или мисълта, че войводата ги е напуснал, дезертирал?

ОБРЕТЕНОВ: Ние се бяхме разпръснали на групи и четниците можеха да мислят, че е в някоя група.

ВЪЗРАЗЯВАМЕ: На 20 май, когато войводата е убит, четата е още цяла. Липсвали са само около 30 души, които са се заблудили из лозята или са я напуснали…

Не отчаяние, а озлобление и жажда за мъст би бушувала в душите на четниците и те с повече страст биха участвали в сраженията, за да възмездят за смъртта на любимия им водач.

Най-вече от военно гледище е абсолютно необходимо да се съобщи за смъртта, за да може борците да си изберат нов водач, който да ги води, да ги обединява, комуто да се подчиняват. Една бойна група, малка или голяма, не може да остане като стадо без овчар…

Поведение на обвиняем

Никола Обретенов сам признава, че са решили да лъжат, а и действително са лъгали за смъртта на войводата. Това ни дава основание да имаме и правото да го обвиним, че лъже без свян и в други моменти преди и след трагичния край.

По онова време Христо Ботев е бил най-известната и най-голямата фигура в българското революционно движение. И тъкмо затова, без никакво възражение от никого, той застава начело на сформираната чета след отказа на Панайот Хитов и Филип Тотю да я оглавят. Той е капитанът на парахода, той е главнокомандващият на войската, той е войводата на четата. Всевластен!… Да взема решения, да заповядва, да изисква подчинение, да наказва, ако е необходимо за дисциплината. Целта е една за всички.

Той има и щаб, с който трябва да се съвещава. Щабът е съвещателен орган; последното и окончателно решение се взема от войводата.

След двудневните сражения военната обстановка е реално изявена и е съвсем ясна: никаква помощ от местното население или отдругаде някъде, патроните са изхарчени срещу налитащия превъзхождащ неприятел, без хляб в торбите. Четниците са обречени на сигурна смърт или плен. По-нататъшната борба не само е БЕЗНАДЕЖДНА, но и БЕЗСМИСЛЕНА. Четата е обречена на гибел. И той решава да се спаси все още това, което може да се спаси – животът на младите борци. Решава да се оттегли; направление – близката съседна Сърбия. Съвещание с щаба?! За какво? Той не би могъл с нищо да промени тази пагубна за четата военна обстановка. При всяко сражение има победа или поражение. Преди неизбежното поражение Ботев предприема оттеглянето. Всеки предвидлив и мъдър военачалник не би се поколебал да направи този военен маньовър.

След сражението през втория ден Ботев не само решава, но и предприема оттеглянето. Дава заповед да се „откове знамето и знаменосецът го запасва на кръста си“ (стр. 248, „Спомени“). При „оттегляне“ на една войскова част знаме не се развява, а се сваля и се съхранява до ново изсвирване на тръбата.

Никола Обретенов е видял отковаването на знамето и е разбрал смисъла на това сваляне на знамето от борбата. И от някой друг жест или изтървана дума той узнава за решението на Ботев, но не е напълно сигурен. И за да провери, той поканва изостаналия Ботев да приседнат до една скала, след като четниците са се свлекли надолу към дола, за да си почине раненият Перо. Войводата се съгласява по искането на нетърпеливия Обретенов и се започва разговор за оттеглянето на четата към Сърбия. Ботев, изморен от похода и сраженията, изнурен от разочарование и грижи, бавно е обяснил:

– Какво друго ни остава, „когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма“.

Обретенов не е съгласен, той възразява, аргументира се и предлага да се продължи борбата, като четата се придвижи на изток към въстаналите места и се присъедини към другите чети в Балкана към Сливен. Войводата отхвърля предложението му и става да отиде при бойците си. Тогава Обретенов изстрелва още един аргумент:

– Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш!

Най-малко този аргумент е направил впечатление на Ботев, защото той е тръгнал да служи на своя народ, а не да набира точки за лична слава.

И когато става да тръгне, към него се отправя последният аргумент – куршум в гърдите – последният аргумент на революционерите. Спорът е спечелен – противникът е премахнат завинаги.

Ботев пада като сноп на земята. От никого не е подкрепен при падането си. Групата е изненадана и стресната от станалото; а са нямали и време – докато станат и докато разберат какво точно е станало… Само стрелящият може би е бил прав, но той не е стрелял, за да прояви хуманност към един падащ човек!

След първоначалното объркване идва окопитването. Първом решават да приберат у себе си по-ценните вещи от трупа; второ – да изоставят тялото на произвола на съдбата, и трето – да не съобщават на четниците за смъртта на войводата.

И така направили. След това изчакали малко време, докато четниците в гората заспят, и тихомълком, като котки, се приближили до тях, но без да се смесват с тях, защото, ако бъдат усетени, страхували се да не бъдат разпитвани за войводата. След цялата нощ на сутринта те вече не могли спокойно и уверено да отговарят, че „войводата е напред и те тръгват след него“.

Тръгват, но групата се бави и изостава от четниците, защото Перо е ранен, и то в коляното; мъчно се движи, а той е и единственият потенциален издайник за смъртта на Ботев. Два сериозни проблема – как да бъдат решени? На „помощ“ идват турците. Един от тях се премерва точно в Перо, стреля един път и „Перо пада по очите си, ударен в сърцето“.

Забележително – пак един куршум, пак убит и пак ударен точно в сърцето! Днес тази повтаряща се случайност ни напомня за криминалния роман на Джеймс Хадли Чейс „Свидетели няма да има“…

При така предполаганото от нас развитие на събитията нека наредим кои са „и другите лъжи“ на Никола Обретенов.

Първата: Не Ботев ги поканва да приседнат до скалата, а Обретенов иска това, защото е крайно нетърпелив да научи за подозираното му решение. Непосредствено след стихналия бой, на Ботев съвсем не му е до „съвещание на щаба“ за вземане на решение за по-нататъшната съдба на четата. Той ще направи действително подобно съвещание, за което има време занапред и когато ще може да свика и останалите от състава на щаба. В тази съвсем кратка почивка и само с един член от щаба той не би могъл да решава този въпрос сериозно.

Втората: Не Перо, а Обретенов е укорил Ботев за взетото от него решение с думите: „Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото ти обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш“. Перо би бил най-отявленият поддръжник на Ботевото предложение да преминат в Сърбия. Той е в крайна нужда от това – единственият начин да оживее. Ранен в крака, със силни болки вече в коляното, той няма да може да се движи с четата в похода й към Сливенския балкан; а се нуждае и от сериозна медицинска помощ, каквато в Балкана няма кой да му даде. Само в Сърбия той ще може да лекува крака си и ще може да избегне турския куршум или турски плен.

Третата: След смъртта на Ботев негов законен наследник и водач на групата става Никола Обретенов, а Перо Херцеговинът е онемял от престъпното дело на другарите си и изгубената едничка надежда за спасяване на своя живот. Затова не Перо „съветва“, а Обретенов „нарежда“ „да приберат всичко от Ботйова“.

Четвъртата: Начинът, по който описва смъртта на Перо. За да прикрие истината, той сам се оплита в обясненията и дава указанията как да се открие истината. Обретенов сам признава, че вечерта не са се присъединили към четата, а стигнали до нея и заспали. Сутринта не са се събудили от глъчта на приготовляващите се да тръгват четници, а от „конски тропот“. И те първи посрещнали удара на турците не затова, че са били „на първа линия срещу потерята“, а защото в момента около групата не е имало четници.

И така, сценарият за убийството е готов и сам Обретенов го описва твърде картинно, като на филм. Георги Апостолов може само да потвърди не само затова, че е герой във филма с убиването от него на убиеца на Перо, но най-вече той от много години е верен и помощник на Обретенов (Гюргево, София и Враца). Другите двама – Димитър Тодоров и Сава Пенев, които са от обкръжението на Обретенов, също могат да свидетелстват успешно.

Никола Обретенов има типичното поведение на един обвиняем при убийство. Той отрича всичко; той активно не участва в онова, което става. Той е само присъстващ, слушател и изпълнител. Ботев поканва да приседнат, Перо отправя укора към Ботев. Перо съветва да приберат всичко от Ботев, Апостолов убива турчина; само всички решават да укрият смъртта на Ботев, а Димитрµто и Пенев стоят зад кулисите.

Съгласно закона обвиняемият има правото да се защитава с всички средства, дори и с… лъжи. Ние не обвиняваме Никола Обретенов, защото може той да не е стрелял. При разгорещената кавга между Обретенов и Ботев може Апостолов да е искал да помогне на приятеля си и той да е стрелял. По същата причина това може да е направил някой от другите двама, които са тръгнали с Обретенов да мрат за свободата.

Четирима са. Един от тях!… Само те могат да кажат кой е от четиримата.

Ако подозрението пада преди всичко върху Никола Обретенов, никой не му е виновен… Той сам се е оплел в многото си лъжи.

Новият и старият тип революционер

Докато Христо Ботев е български революционер от нов тип, Никола Обретенов е ретроград. Той все още вярва в рационалността на отреченото от практиката на освободителната борба на своя народ четническо движение като метод за извоюване на политическата свобода.

Той изгубва двамата си братя Ангел и Петър в сблъсъка на четите с турците. Той знае за разгромяването на четите на Филип Тотю и на Хаджи Димитър – Стефан Караджа.. Той знае също така как свършиха преди това четите от Червена вода, от Шумен, от Сливен, от Стара Загора – хиляди българи арестувани, бити, избити и заточени в Мала Азия.

Никола Обретенов като революционер, въпреки продължителната му дейност, е малък и непроменлив, защото му липсват повече знания и качеството прозорливост. Той няма поглед към бъдещето – неговото развитие, създаването на необходимия механизъм, за да се получат исканите резултати.

Той е голям с любовта си към своя народ, безкористен в борбата за неговото освобождение и искрено убеден, че трябва да се „действа“ и да се „рискува“, без преди това да е била направена точна сметка за действителните, а не само възможни и желани резултати.

Според него – и многото други като него – достатъчна е нашата готовност да рискуваме всичко – семейство, добитък, имот, дори и живота си, за да стане чудото – СВОБОДАТА. С тази мечта, която добива равенството на лъжа, живеят, борят се и се жертват. С тази лъжа лъжат и другите; и другите заживяват с тази мечта!…

Като апостоли в Софийския район, Никола Обретенов и Георги Апостолов се провалят – не успяват да възстановят старите комитети, да основат нови, и затова се прибират във Враца при Стоян Заимов, където прекарват цялата зима, без да вършат и тук някаква апостолска работа. И обяснимо защо. В Софийско и Врачанско още не е заглъхнало болезненото ехо от обесването на Левски и Димитър Общи, както и свързаните с това арести на много от комитетските хора.

Двамата преминават във Влашко едва през месец април 1876 г. и се захващат с набиране на мъже за четата, като на всеки български емигрант Никола Обретенов говори, че „народът е готов като един да въстане“. Той лъже без свян, защото сам вярва в лъжата си, тъй като няма чувство за реалност; или съзнателно лъже, защото… лъжата е позволено средство в борбата за свобода, макар че не е чел Макиавели.

Поне към Ботев е трябвало да бъде искрен, честен и точен, когато му докладва за въстаническата готовност на българския народ. Затова той не може да не носи своята историческа отговорност!

Когато на българска земя никой не посреща четниците с добро, когато те преминават през селата покрай затворени врати и прозорци, когато никой не попълва редиците им, когато никой не им дава храна и подслон, с много болка и с пълно право Ботев обвинява Обретенов и Апостолов:

– Това ли ви е народът, който ни очаква с отворени обятия?

Недоволни и разочаровани са и четниците. И стрелите си те отправят към войводата. Щом е тръгнал да ги води, той е трябвало всичко да знае и всичко да предвиди. Те не знаят как той им е станал водач; а и да знаеха, не се знае доколко биха могли да го извинят…

Сам Обретенов е сред четниците. Той слуша техните разговори, той узнава за техните недоволства и обвинения към водача и народа. Въпреки това, по-късно пред войводата Ботев той иска и настоява борбата да продължи на изток към Сливен.

Никола Обретенов е един непоправим политически фанатик!

Прометеевската трагедия на Христо Ботев

Ботев не е същият Ботев отпреди осем години. Той вече има житейско и революционно минало, което му обезпечава една по-точна преценка на политическата ситуация.

Той е приятел на Левски и член, а след това и председател, на Централния революционен комитет в Букурещ. Приел е изцяло новата идеология и тактика за НАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ чрез пълна подготовка, организация и въоръжена борба на целия български народ, на самия народ, без да се разчита на помощта на чужди държави, които биха дали помощ в защита на собствените им интереси. Левски и Ботев са отрекли отдавна дейността на отделните чети.

Апостолите от самоназначилия се Гюргевски революционен комитет обявяват въстанието през пролетта на 1876 г. Българите в Румъния решават да помогнат с чети на въстаналите в България. Търсят се войводи с революционен опит и утвърден престиж, които да оглавяват четите. Поканен, П. Хитов отказва, защото знаел, че Старият Филип Тотю също се отказва. През тази година на Балканите няма да има военни събития от международен мащаб.

С четите? Дейността им е капка в океан.

– Борбата срещу разкапаната Турска империя е възможна и успешна, стига народът да въстане! – проповядват апостолите.

За момента това, разбира се, не е вярно. През изминалите десет-двадесет години в Турция се правят административни, военни и социално-финансови реформи, политическото и икономическото й положение се консолидира както вътрешно, така и външно. Сам, невъоръженият български народ не може да повали една империя с модерно въоръжена войска.

Въпреки това новините от България са, че народът се готви да воюва. Не анонимно, не безадресно, а лично на Ботев апостолите Обретенов и Апостолов докладват „какво са вършили през зимата, как народът се подготвя да въстане като един човек“…

Четата е сформирана. Тя има състав, дрехи и оръжие. Няма си само войвода. Притиснат от събитията, на които вече никой не може да даде заден ход, Ботев заявява, че ще стане войводата.

Христо Ботев е един голям поет, един голям революционер и една голяма трагическа фигура… Той е с ясното съзнание за безсмислието на своя жест; но иска да бъде с народа си, макар и на кладата му!…

МОРАЛНО ВЪЗВИСЯВАНЕ И ПРОМЕТЕЕВСКА ТРАГЕДИЯ НА ЕДИН ВЕЛИК БЪЛГАРИН!

Политика и убийства

Никола Обретенов, Георги Апостолов, Димитър Тодоров и Иван Пенев решават да не съобщават за смъртта на Ботев. Ние трябва да решим да не се съмняваме в онова, което те са извършили.

За историята са необходими истини, за да бъде тя поучителна и полезна за поколенията. Тя не се интересува толкова от физическия убиец, колкото от самото убийство като обществено, социално и политическо явление на обществото.

Кой е убил Ботев? Според нас най-вероятната от всички вероятни хипотези е, че е бил човек от групата на четиримата. Тя не е образувана случайно. Тя е група на Обретенов, тя не е група на Ботев!

Никола Обретенов е със самочувствието на равен на Ботев. Той има продължителна революционна дейност, той е член на Гюргевския централен революционен комитет, той е апостолът на Софийски окръг, той е един от организаторите на четата. Георги Апостолов е неговият неотстъпен помощник. Петър Херцеговинът е професионален революционер; Сава Пенев и Димитър Тодоров са тръгнали след Обретенов…

За тях, а и другите четници, Ботев им е един съвременник – един революционер като тях – пръв между четниците, избран за войвода.

За нас? Главата не може да побере мисълта, че българин може да стреля срещу титана Ботев.

Убийството като средство за осъществяване превъзходството на собствената им идеология не е чуждо на нашите революционери. По решение на Ловчанския комитет Димитър Общи убива дякон Паисий само защото бил за мирната и легална борба на нашия народ – за българско осъзнаване по всички български земи и национално обединение чрез църквата, просвещение и икономическо превъзмогване. На Бенковски е възложено да убие Любен Каравелов, задето не е предал архивата на неуставно образуван нов революционен комитет.

Началото бе поставено.

По-късно това средство ще се използва все по-често за разправа с политическите противници.

Политическите убийства у нас – със или без присъди – прераснаха в масово обществено явление. Народът прие това равнодушно, като ежедневие.

За изтичащата национална кръв никой не правеше счетоводни записвания…

Илия Стоилов

Защо хората крадат от своята държава?

Veröffentlicht am 18. Januar 2012 von Стефан К.

Antworten

Георги Марков, писател, убит от комунистическите тайни служби в Лондон през 1978 г.

В своите „Задочни репортажи за България“, писани в Англия и излъчвани по радио „Свободна Европа“, Георги Марков излага изстраданата си истина за проявленията на социализма в България. Предлаганият очерк „Защо хората крадат от своята държава?“ разкрива утвърждаването на една трайна психологическа нагласа, на един нездрав манталитет. Сходствата с посткомунистическата действителност съвсем не са случайни.

„Присвояването на държавна собственост, или по-направо казано — краденето от държавата, е едно от най-типичните явления, характеризиращи същността на обществените явления във всяка т.нар. народна демокрация.

Всяко човешко общество, което поне малко уважава себе си, винаги намира сили да постави пръст в собствените си рани и да си зададе дори най-болезнени и неприятни въпроси. Единствено социалистическо-комунистическото общество в днешна Източна Европа страхливо и гузно отбягва това.

Първият и най-прекият отговор на въпроса „Защо хората крадат от своята държава“ е, че тези хора не смятат тази държава за своя, а за чужда.Но нещата не са толкова прости, защото на такъв отговор може да се каже, че между крадците, минали и не минали през съдебните зали, има много голям брой хора, за които може да се вярва, че искрено са смятали държавата за своя, много или малко са били рожби на режима.

В началото, когато това явление започна епидемично да се разраства и прикриването му по много причини стана невъзможно, партията, съдебните и милиционерските органи естествено го приписаха на „неизживени буржоазни навици“, „порочни остатъци от психологията на миналото“, „влияние на враговете отвън“ и т.н. По онова време абсолютно всеки недостатък бе приписван неизбежно на горкото черно минало. Хората, които твърдяха това, забравяха, че и преди комунизма в България имаше значителна държавна собственост, имаше огромен брой хора, които служеха на държавата и разполагаха с нейното доверие при боравене с материални ценности. Кражби и присвоявания на държавна собственост също имаше, но те бяха рядкост.

Но за първи път в българската история граждани с професии, образование, инициативни, енергични, с много граждански добродетели масово посягат на държавната собственост. Тук не става дума за класическия тип крадци, които са друг обществен тип, а за нещо съвсем ново – за хора, които би трябвало да бъдат икономическата и духовната опора на обществото.

Нямам никакво намерение да отричам ролята на човешката алчност, користолюбие, безотговорност, лекомислие и други недостатъци. Роля, която винаги е намирала своите изпълнители. Но когато престъпността придобие един наистина масов характер, тогава явно обяснението не е в черното минало, нито в разложителното влияние на класовия враг, нито в неизживени буржоазни привички. Престъпността очевидно се подхранва от самата действителност, тя е пуснала своите корени дълбоко в нея и тъй като почвата е твърде благоприятна, се развива със застрашителна бързина.

Тая посока ни води при вътрешните мотиви на хората, които дръзват да присвояват обществена собственост. Аз лично съм провел немалко разговори било с осъждани граждани, било с хора, за които съм знаел, че са „свили“ нещо зад гърба си. Мога да кажа, че всички тези граждани са обединени от една обща и категорично подчертана линия – че те смятат онова, което са извършили, за напълно справедливо, или по-точно за скрито поправяне на обществената несправедливост спрямо тях.

Един управител на стол, мой добър приятел, човек завидно интелигентен, начетен, с добър вкус и широко сърце, ми е казвал: „И аз свивам, както всички други. Защото тичам по десет-дванайсет часа на ден, оставам без крака, в последните 15 години съм дал печалба за милион, а получавам по-малко от всеки мамин син, който си чеше задника. Това не са техни пари. Това са мои пари. Ако един ден ме хванат, ще им го кажа. Това са мои пари. Аз не пипам вашето, вземам това, което си е мое!“ Но него едва ли щяха да го хванат, защото той знаеше как да прави отчетите и как да се опази.

Несправедливото заплащане на собствения труд беше един от най-популярните и основни мотиви, които хората предявяваха срещу собствената си съвест. „Най-големият крадец тук е държавата, така че няма нищо грешно, ако човек се опита да си върне малко от откраднатото“ – беше оправданието на мой познат шофьор на камион, който правеше „черни“ курсове.

Ала едновременно с чувството, че поправят сурова обществена несправедливост, в хората, които бяха започнали да присвояват държавни вещи или пари, се надигна и едно-друго оправдание, което в последните години щеше да стане нещо като идеологическа мотивировка на кражбата. „Всички крадат! А тия, които са най-горе, крадат най-много!“ – тези думи съм ги слушал десетки пъти при най-различни обстоятелства. Било когато кварталният зарзаватчия „удря“ паланзата, било когато келнер надписва, било когато човек забележи, че помпата на бензиностанцията вкарва в резервоара въздух или когато пробутат развалена или некачествена стока.

По същество най-популярното убеждение навред из страната беше, че системата представлява организация, създадена от големите крадци . За всеки непредубеден наблюдател на социалистическата система е ясно, че в дъното на нещата стоеше примерът на големците. А тия големи властвуващи граждани бяха изградили система от неписани закони, която им даваше възможност да извършват най-крещящи несправедливости. Членове на Политбюро, членове на Централния комитет на партията, министри и заместник-министри, шефове на разни ведомства, всякакви големи началници почти без изключение и без никакво морално оправдание погазваха декларираните от собствената им власт принципи на справедливост.

Какъв пример даваха всевъзможните социалистически новобогаташи, когато се надпреварваха да си купуват една от друга по-скъпи коли и да живеят във все по-голям лукс. Тъкмо бездната на контраста, който те установяваха най-безотговорно спрямо останалата част на населението, разпалваше амбициите на всеки малко по-находчив ум. Ако се проследи с безпощадна точност разточителството и прикритото с неписаните правила пилеене на обществени средства за лични изгоди, човек ще намери, че може би всеки втори ръководител е присвоил от държавата далеч по-големи суми и от най-изкусния крадец.

Ето че примерът на ръководителите, на видните граждани, на началниците, развързва ръцете на обикновените граждани. Чувството на безотговорност, което се лее отгоре, попива дълбоко долу, в почвата. И бариерата на задръжките, остатъци от вековен народен морал, се вдига със страшния въпрос: „Защо не?“ И като свържем рухването на нравствеността с изчезването на идеалите, отговорът на въпроса „Защо хората крадат от своята държава?“ става пределно ясен.

Но може би това бе най-добре формулирано от един представител на Комитета за държавен контрол: „Имам чувството, че присвояването на обществени средства е станало закон на живота у нас.“

Из “ Задочни репортажи за България”, Георги Марков

Издателство Профиздат, София, 1990 година

Земеделецът Ценко Барев: Човекът „X“ стои зад Първанов, АБВ и БСП

Veröffentlicht am 22. November 2011 von Стефан К.

Преход няма, комунизмът продължава, но с други средства.

.
С него можеш да разговаряш с часове в скромния му офис в центъра на София, но той никога не се съгласява на интервю. И сега е така. Въпреки това оставаме с усещането, че изтъкнатият земеделски деец иска да сподели мислите си с повече хора. Ценко Барев е един от малкото истински, а не измислени дисиденти, които предпочетоха да са в сянка, но да останат верни на принципите си и да продължат да работят за родината. От младежките си години той е активист и близък съратник на Г.М.Димитров и Никола Петков. През 1941-ва е арестуван и осъден по ЗЗД за антиправителствена дейност на 15 години затвор. Лежи в съседство с ген. Владимир Заимов и Никола Вапцаров. Освободен е на 8 септември 1944 г. След Девети септември Ценко Барев отново попада в черния списък на комунистите. Бяга през Гърция за Париж. Започва работа в Българския национален комитет „Свободна и независима България“ и става гл. редактор на списание „Освобождение”. Член е и на ръководството на Интернационала на съпротивата. Участва в издаването на излизащото на пет езика списание „Континент“, в редакцията на което работят колоси като Александър Солженицин и Йожен Йонеско. През 1973 г. Барев основава Българското освободително движение със седалище в Париж. А в родината си се връща за пръв път през 1991 г., като се опитва да обедини враждуващите земеделски съюзи. Избран е за съюзен секретар на БЗНС-единен. Усилията му обаче да направи мощна и реформаторска земеделска партия, независима и от СДС, и от БСП – среща ожесточен отпор.

интервю на Еми Мариянска

-Г-н Барев, твърдите, че в България никога не е имало демократичен преход, в какво живяхме тогава 20 г.?

– Преход няма, всичко е както преди, просто властта на комунистите се трансформира по нов ночин и с нови средства. Историците ни са длъжни да кристализират истината в историята. Примерите за деформации са много. Помията, която се хвърли върху народа в тия години, гаврата, която се провежда, продължава. Вижте само какви хора оглавяват синдикатите. Всеки един напълни джобчетата. Фукаха се, без да бъдат достатъчно компетентни. Приемаха хората както Рузвелт – „до камината”. Помня как по телевизията даваха Петър Стоянов и го питат да каже 3 имена на бивши български дипломати. И той посочва: Вълкович, вторият – „един, който беше в Англия и остана там емигрант” – така се изрази, и за третия каза – „моят приятел Силянов”. Нито един от посочените не е бил дипломат. Единият – Момчилов, чието име Стоянов даже и не помнеше, е пратен от Борис като икономист и немски възпитаник. Вълкович също не е дипломат, а пратеник на Стамболов при султана. И третият – Силянов, е само секретар на българската легация в Париж. Та ето с какво незнание и по какви критерии се избираха и президенти, и други. Всичко, което намираме в нашенския преход, е на нивото на този пример. Но кой е бащата на въпросния президент?! Баща му е бил зам.-шеф на българските легиони, т.е. – на Хитлеровата армада в България. Като областен управител пък води кучетата в едно пловдивско село, за да разтури кооперацията.

– Защо хора със съмнителни биографии и качества успяха да заблудят народа?

– Защото са потребни – еднакво потребни и на едните, и на другите. И всичко вървеше по предварително сформиран план. Дойде един едноок американец да прави шокова терапия у нас. Идваха чужденци с чанти с пари, с български пари, взети преди това по разни начини и при готова почва, подготвена от Запада. Какво беше Фондация „Аденауер”?! Един мой познат, германец, веднъж ми каза: „Господин Барев, вразумете ги тия вашите седесари!”- и ми показа един списък: „Ние сме им дали, вика, копирни машини, това, това…! Толкова не е дадено на християндемократическата партия на 80 милиона германци, но 6 милиона българи го получиха заради СДС. И сега са дошли да им дадем печатница и още какво ли не!”, възмущаваше се човекът. Разбирате ли каква е била схемата – ония са давали, за да се гради демокрация, а тия са си ги взимали за себе си. Затова нещата стигнаха до тук.

– Каква е прогнозата ви за бъдещето на страната, така ли ще продължава всичко, постарому?

– Не. Още няколко месеца търпение и след това ще дам изявление, ще говоря открито. Нас, земеделците около мен, ни нарекоха спекуланти. Три пъти в миналото ни разбиваха качулки офиса – чупиха машини, задигнаха имущество. Два пъти при Костов и един път при Симеон. Вярвам обаче, че ще дойде време, когато всичко ще се изясни.

– Но след 4 месеца ще са минали изборите – няма ли да е късно да говорите?

– Че какво като ще са минали изборите?! Нещо ще се промени ли според вас? Нищо няма да се промени.

– Какво е отношението ви към премиера Бойко Борисов?

– Той беше охранител и на Живков и на Симеон, т.е правил им е услуги. Какво искате да направи един човек на услугите?! Знаете ли как е в чужбина? Колко трудно е да спечелиш чужденеца за приятел? След години ще те покани в дома си. А тука всичко е преоценено. Приятелството също. Карат се, бият се в парламента и после се прегръщат. Преди два дена Станишев много откровено каза: „Ние сме същите, но се променяме с оглед на събитията!” Нужен ли е коментар?! Нещата са ясни.

– У българите се забелязва носталгия по Живков…

– Правят сравнение хората. Най-напред чакаха 10-20 години да си купят едно апартаментче. Сега има апартаменти, но няма с какво да си ги купят. Градинки имаха хората – с мотички ги обработваха, а голямата земя беше в ТКЗС-то.

– Защо не успяхте да задържите кооперациите?

– Ние направихме 400 кооперации при Иван Костов. Нямаше закон за ликвидацията. Комасацията беше направена – ТКЗС-то си отива, но кооперацията остава. Който иска да излезе – ето му парчето. Но това не се случи. СДС направи търговски предприятия и ликвидираха кооперациите. Създадоха Закона за ликвидационните комисии. Сега какво правят?! Произвеждат жито, рапица, слънчоглед. Взимат една част от парите от ЕС и въпросът е приключен. Всичко това върви „по предварителен замисъл”, а Борисов играе ролята на данъчен пристав.

– Защо земеделците изпуснаха юздите на властта?

– СДС, с агенти отвътре в партията, с фалшификации обърнаха хода на събитията. По изборите в 11 часа предиобед БЗНС държи 17 на сто от гласовете и до един часа почва стремглаво да пада този резултат до 3,97. Правим конгрес – 92-ма делегати гласуват за мен, противникът ми печели с 5 на сто. Вижте имената на адвокатите и съдиите на СДС. Задачата беше ясна и те я изпълниха.

– Всичко ли в нашата политика е преднамерена и предначертана игра?

– Ще ви отговоря с един пример: Когато Първанов правеше „АБВ”, аз казах на моите хора да запишат и един „Х” отзад – като четвърта буква. Този „Х”, викам, ще определя кой ще ръководи партията, той ще назначава. Така и стана. АБВ играеше само ролята на ментор.

– Вероятно говорите за Ивайло Калфин… Но тази игра се случва и в другите партии…

– О, да. Симеон вкара жените в политиката. Сега му се подиграват някои от тях. В Париж показваха с насмешка снимки на Надето Михайлова, сочеха късата й пола. Случвало се е да кресна: ”Вие, казвах, се гаврите и с мен по тоя начин!”, но са имали право. Две трети от депутатите на ДПС пък се оказаха агенти на ДС.

– Справедлива ли е битката, която Симеон води с държавата за имотите на баща си и дядо си?

– Откъде са тези имоти, които прибира Симеон? Фердинанд си ги е е изпросвал от селските кметове. Само старозагорският митрополит Кусевич му отказва Аязмото. Рекъл: „Да го дам на тоя крадец и мошеник?! Никога!” Грабежът при Фердинанд е грамаден. Интендантството при Н. Величество, с което се спекулира, е било държавна институция. Ако следваха примера на Симеон, испанският крал трябваше да си поиска Версай! Разговарял съм с един френски историограф и той ми каза: „Нали знаете, че Орлеанският княз е гласувал смъртната присъда на Людовик ХIV?! Какво искате от потомците му – вашите Фердинанд и Борис?!” Симеон трябва да бъде съден – за лъжа, за кражба, за злоупотреба.

– Има ли опасни митове в историята ни?

– Много са. Например говорят за Стамболов, че бил голям реформатор. Подялбата на земята на чифлиците на турците не е реформа, а узаконяване. Не е купил той Хърсовата железница – пътят е открит от Виена до Париж с еврейски пари от турско време още. Стамболов бил пръв български държавник. Пръв е главно в това, че въвежда политическото убийство – вкарва в затвора не само политическите си опоненти, но и приятели като Олимпи Панов. Пише наравно с Ботев, съратник е на Левски, но докато Каравелов, тежко болен от туберкулоза, умира на поста си в щаба в Свищов, Стамболов чака Освобождението и пръв нарушава Търновската конституция, като заема поста си на 31. Славейков го лансира с думите: „Той се би на Шипка!”, но това не е вярно. Бил се е само в „битката” да доведе княз Фердинанд. Хора като него има и до наши дни – до Костов и останалите.

http://www.frognews.bg/news_39037/Zemedeletsat_TSenko_Barev_CHovekat__X__stoi_zad_Parvanov_ABV_i_BSP/

Петър Петров – бащата на електронния часовник

Veröffentlicht am 16. November 2011 von Стефан К.

Считан е за един от най-продуктивните изобретатели през втората половина на XX век. Сред изобретенията му са първия дигитален ръчен часовник, първата компютъризирана система за измерване на замърсявания, телеметрични устройства за метеорологични и комуникационни сателити, първият в света безжичен сърдечен монитор, както и множество други апарати и авторски методи.

В Америка Петров получава много признания и награди, но в България е обявен за враг на народа от комунистическия режим и дори му дават задочна смъртна присъда, която по-късно е отменена.

.
През 1971г. българският изобретател Петър Петров (1919 – 2003) представя прототипа на първия електронен ръчен часовник, носещ името „Пулсар. Но историята му не започва тогава.

.
Петър Петров е роден на 21 октомври 1919г в село Брестовица. През 1939г се записва в Френския Чуждестранен легион. Заловен е при защитата на Линията Мажино от германците през 1940г. Изпратен е във военнопленически лагер в Полша. Там престоява 1 година, след което се завръща в България. През 1941г. става офицер от българската армия. Бил е гвардеец на цар Борис III. Прeз 1944г. се мести да живее в Мюнхен за да следва инженерство в Мюнхенския университет.

Дипломира се в Дармщатския и Щутгартския университети с магистърска степен по електро-механично и гражданско инженерство. Не оставя на страна и своята страст, корабна архитектура, като е помогнал в дизайна и строежа на над 60 лодки през 1947. В Германия се жени за Хелен Филипс, за която е женен 52 години и имат трима сина. Прави опит да избяга от Германия в Южна Африка но бива заловен от британския флот и е върнат обратно.

.
През 1951г. заминава за Торонто. Там взима участие в проекти за изграждането на американските военно-въздушни бази при Гуус Бей, Лабрадор, Туле и Гренландия. През 1951г. отива в Индокитай, където изгражда мостове и електрически централи. По късно със собственоръчно проектирания катамаран достига до бреговете на Мелбърн, Флорида. Вече САЩ взима участие в космически проекти. Уаства и в разработването на първия метеорологичен сателит Нимбус както и на първия комуникационен сателит Телстар и организира свое звено от компанията за работа с полупроводници.
През 1963г. се премества в Хънтсвил. Същата година е извикан от Вернер фон Браун (създателят на мисиите Аполо) в Космически летателен център Маршал за участие в проекта за нова ракета Сатурн която е била необходима за мисиите Аполо (а по точно Аполо 4). Една година след излитането на Сатурн5 с Аполо 4, Аполо 8 с екипаж стигат луната и се приземяват успешно.

.
През 1968г. Петров основава Кеър Електрикс, с която разработва първият в света безжичен сърдечен монитор. Година по късно изобретява и първия първия дигитален ръчен часовник наречен Пулсар, който се продава за 2100 щатски долара за онова време. Ако минавате през Вашингтон можете да видите един от първите произведени дигитални часовника в Смитсоновия институт. В следващите години създава основите на много от технологии те използвани днес.

.
През 1975 г. Петър Петров заедно със сина си основава Ей Ди Ес Инваярънментъл Сървисес, производител на компютъризирана апаратура за измерване на замърсявания. Проектът за такава апаратура е бил продиктуван от необходимостта за множество измервания на нивата на различни замърсители във водоемите на големите градове – процес, отнемал много дни и човешки ресурси. Компанията била основана в гаража на Петър Петров с първоначална инвестиция от семейни спестявания – 13 000 щатски долара, но по-късно се превръща в гигант с 50 млн. щатски долара годишен доход. Следвайки своите интереси в корабоплаването, той модернизира лодката-катамаран, Джемини II. Която е поставила успешен световен рекорд за бързина във вода през 1967 г.

.
Умира на 27 февруари 2003 г. в дома си в Хънтсвил, Алабама на 83 години.

.
Сред изобретенията му са:

.
– първия дигитален ръчен часовник,
– първата компютъризирана система за измерване на замърсявания,
– телеметрични устройства за метеорологични и комуникационни сателити,
– първият в света безжичен сърдечен монитор,
– както и множество други апарати и авторски методи.

Вдовицата му Хелън Филипс Петров и тримата му сина – Алън, Ралф и Марк, живеят в Хънтсвил. Едната му сестра Венче Кючукова е в Бургас, а другата – Радка Сайдоу – в Пенсилвания.

Източници: Google

38 години по-късно австралиец откри любимата си българка

Veröffentlicht am 1. Oktober 2011 von Стефан К.

Antworten

Красивата търновка Снежина Терджуманова, пленила преди 38 години завинаги сърцето на австралиеца Дейвид Гарвин, живее в Сан Диего, Калифорния, откри в. „Борба“.

През далечната 1973 г. съдбата среща българката и чужденеца в старата столица. Дошлият като турист в България Дейвид се влюбва безнадеждно в красивата болярка. За съжаление обаче, по това време подобна връзка е била невъзможна и немислима.

Двамата прекарват две незабравими седмици във В. Търново, след което мъжът си тръгва. На раздяла Снежина му подарява своя черно-бяла фотография.

Днес, 38 години по-късно, Дейвид Гарвин отново е в България с мисията на живота си – да открие бившата си приятелка и двамата отново да си припомнят онези красиви две седмици през лятото на 1973-та.

Историята на българката и чужденеца много наподобява холивудски филм. Дали той ще завърши с хепиенд обаче, все още не е ясно. През юни 1973 г. 21-годишният тогава Дейвид пътува от Лондон за Сингапур. На летището в Хелзинки, докато обменя валута в чейнджбюрото, оставя двата си огромни куфара отвън.

Когато излиза, вижда, че те са изчезнали. „Бяха над 30 кг. И досега се чудя крадците как са успели да ги вдигнат и да избягат толкова бързо“, смее се Дейвид. Липсата на багаж обаче не променя намеренията на младия мъж и той продължава пътуването си, макар и на автостоп.

Така през Германия и Румъния той пристига в България. От София идва във Велико Търново и отсяда в хотел „Янтра“. Там е посрещнат от младата рецепционистка Снежина Терджуманова. „Още в първия момент, като я видях, почувствах, че това момиче страшно ме привлича. Беше като любов от пръв поглед. Беше невероятно усмихната и красива. Знаеше перфектно английски. А по това време във вашия град малко бяха хората, с които можех да си говоря на английски. С нея станахме големи приятели“, връща лентата на спомените Дейвид.

През следващите две седмици Дейвид и Снежина са заедно. Тя го разхожда из Велико Търново, Арбанаси и околностите и му показва природните и културните забележителности. Когато той си тръгва, красавицата му дава своя снимка за спомен и му казва: „Имам странното предчувствие, че един ден ти отново ще се върнеш в Търново“.

„Много исках да й предложа да дойде с мен. Но тогава бях млад и нерешителен и до края така и не събрах смелостта да го направя. А и по онова време при вас беше социализъм и едва ли щяха да й разрешат да напусне страната. Не исках да й създавам излишни проблеми с властта. Тръгнах си, стигнах до Истанбул, но нещо ме теглеше обратно назад и се върнах в Търново за още няколко дни. Имах толкова силни чувства към тази жена, че дори обмислях да остана да живея завинаги в България. Но тя ме разубеди. Прекарахме още няколко дни заедно, след което се разделихме окончателно“, спомня си Дейвид.

Цели 38 години чужденецът таил дълбоко в сърцето си силните чувства към българката. И накрая решил, че трябва да я намери отново. В продължение на няколко години Дейвид пестил пари за новото си пътуване до България. След това един ден хванал самолета и пристигнал у нас. Никой обаче не знаел нищо за красавицата Снежина. Дори и специално наетият от него детектив не могъл да му помогне.

Тогава в отчаянието си Дейвид се решил на единственото оставащо му. Пуснал в „Борба“ снимката с обява, че издирва въпросната дама. В обявата чужденецът посочва хотела, в който е отседнал, и дава имейла си за връзка.
За себе си Дейвид Гарвин не разказва много. Споделя, че през живота си е бил какъв ли не – електротехник, санитар в болница, работил е дори и в библиотека. Обича пътуванията и досега е извършил 4 пътешествия по света.

„Борба“ успя да открие къде се намира днес жената, пленила сърцето на австралиеца. Бивш колега на Снежина Терджуманова разказа, че тя от 25 години живее в САЩ. През 60-те години Снежина завършва висше образование „Международен туризъм” и работи в „Балкантурист“ като рецепционистка в хотел „Янтра“.

Била е изключително красива и владеела 4-5 езика перфектно. Мечтата на младата жена обаче е да живее и да се развива в чужбина. В средата на 80-те години, по време на посещението си в една от социалистическите европейски страни, тя бяга и стига до Австрия. Там известно време живее в лагер – общежитие за бегълци от соцстраните.

Докато е там, Снежина пише писмо до посолството на САЩ, в което обяснява, че иска да живее в Страната на неограничените възможности. Молбата й е удовлетворена и оттогава българката живее в Америка. В момента тя работи като кетъринг мениджър на летището в Сан Диего.

За огромно съжаление на Дейвид обаче, Снежина е щастливо омъжена за българин, фитнес инструктор, с когото се запознава в Щатите. Въпреки това обаче австралиецът не се отчайва от съобщението, че жената на живота му е семейна. „Това е нормално, все пак толкова години минаха от тогава, а тя е умна и красива, разбира се, че ще се омъжи. Ако съдбата ми се усмихне, бих искал само да се видим, да седнем и да си припомним онези далечни дни, които за мен бяха и си остават едни от най-щастливите в живота ми. Ако Снежина ме приеме в живота си просто като приятел, много бих се радвал“, не крие надеждите си Дейвид Гарвин.

http://www.blitz.bg/

Доброто, покълнва!

Veröffentlicht am 12. September 2011 von Стефан К.

Искам да надраскам тези няколко реда, защото една на пръв път поглед невзрачна случка ме накара да се замисля и преосмисля шаблона относно израстващото ни поколение.

Та накратко сюжета на случилото се. Вчера вечерта, някой ме търси на домашния телефон, което само по себе си е необичайно, защото освен майка ми, друг от познатите и роднините ми не ползва (въпреки, че много от тях имат) стационарен телефон. Приемам аз разговора и един приятен женски глас отначало ме пита дали говоря български и след като аз потвърждавам това, ми казва, че е намерила портфейла на дъщеря ми, на улицата.
Честно да си призная, в първия момент помислих, че някой си прави майтап, защото вероятността дъщеря ми да си загуби портфейла и да го намери българин (българка) във Виена е нищожно малка, като се има предвид, че тя не познава почти (да не кажа абсолютно) никакви сънародници, тук.
В течение на разговора обаче се уверих, че не е майтап, защото момичето от другата страна ми описа изключително точно неща, които се намират във въпросното портмоне и се уверих, че действително е така.
А какво се беше случило. После разбирам от дъщеря ми, че ѝ се е била скъсала торбата с която ходи и явно така е изпаднало то. Ама това не е от значение, а важното е, че една българка, намирайки го си е направила труда да търси в Интернет всичко за собственика на тази вещ и след като е намерила моите данни (вътре е имало банково извлечение с моето име за платена издръжка), се е свързала с мен. Това е което всъщност е многото работа заслужаваща уважение, която показва висок морал и заслужаващи изключителни аплодисменти, вътрешни добродетели. Шапо, за постъпката!

Някой може би ще се поинтересува, какво е имало вътре, в загубената вещ. Ами малко пари, златна кредитна карта и друга разплащателна такава, някакви лични документи, снимки и други дребни, но лични неща. Разбира се, всичко си беше на мястото.

Като заключение искам да споделя, че младото поколение на България май е по-добро, отколкото славата му. Тези многото само че, които са читави, са и по-скромни и за тях никой не пише. Пишат само за силиконките и авточамбазите, като това дава една крива представа за всичко.

Един Българин се изправя срещу Уолстрийт (една модерна версия на борбата между Давид и Голиат)

Veröffentlicht am 17. August 2011 von Стефан К.

Един млад българин, все още почти неизвестен в България, се опитва да катурне пирамидата наречена Уолстрийт демонстрирайки, че с един блог човек може да промени света около себе си.

Струва ви се невероятно? Добре, четете по-нататък.

През пролетта на 2009, този млад българин започва да сглобява пъзела на една конспиративна теория в блог си ZERO HEDGE (Зироу Хедж), за да покаже, че инвестиционната банка Goldman Sachs използва високоскоростни компютри за незаконни печалби от търговия на фондова борса в Ню-Йорк (New York Stock Exchange, NYSE). Или като цяло, че Goldman Sachs е в една клика начело на американската политика, заедно с Министерството на финансите и Федералния резерв в заговор за запазване на статуквото.

Каква е обаче крайната цел на Иванджийски? Пречистване на пазара, което означава премахване на големите банки като цяло и възстановяването на истинския свободен пазар.

В началото броят на читателите на блога му е относително малък и от различни групи, т.нар. day-traders, научни работници или хора като него, които са работили във финансовия сектор и са останали разочаровани.

Но когато един ден бивш компютърен програмист от Goldman Sachs бива арестуван по обвинение в кражба на софтуер (използван за електронна търговия от фирмата), който според федералния прокурор може да се използва за „неправомерно манипулиране на пазарите„, изведнъж се получава верижна реакция от засилващ се интерес към блога на младия българин.

В днешно време дори Министерството на финансите и Федералния резерв, разпространяват „blog watch“ е-мейли, които се изпращат всеки ден дори в Белия дом.

Кой е този мистериозен българин?

Името му е Даниел Иванджийски (Daniel Ivandjiiski), 31-годишен българин, в момента живеещ в САЩ.

Първоначално Иванджийски отива в САЩ да учи молекулярна биология в Университета на Пенсилвания в подготовката си за медицинско училище. След дипломирането си обаче, той започва работа като младши инвестиционен банкер в Jefferies & Co в Лос Анджелис, последван от кратък престой в Imperial Capital.

През 2005 г. Иванджийски се мести в Ню Йорк, за да постъпи на работа в Miller Buckfire, където е обвинен в спекулации с акции на авиокомпания, един ден преди обявяването на голяма сделка с бившия му работодател – Imperial Capital. Въпреки, че от това той спечелва само $780, официално разследване е назначено и Иванджийски загубва лиценза си като брокер-дилър. Тази забраната обаче го изстрелва в едно ново поле – нерегламентираният свят на хедж фондовете (hedge funds), където той научава триковете за търговия с високи залози, точно типа машинации, за които по-късно ще пише в блога си.

Напълно разочарован от това как системата работи, той се отдава изцяло на блога си.

В блога си Иванджийски се нарича „Тайлър Дърдън“ (Tyler Durden) – мазохистичния анархист, който Брад Пит играе във филма „Боен клуб“ (Fight Club). Това е героят, който взривява сградата на големите компании за кредитни карти.

Новата журналистическа кариера на Иванджийски, бележи нещо като завръщане към семейния бизнес: Баща му, Красимир Иванджийски, е редактор в България на Строго Секретно, известен с разследващи репортажи.

През април 2009, Зироу Хедж (Zero Hedge) започва седмични доклади с данни за търговията на Ню-Йоркската фондова борса. Докладите показват, че Голдман Сакс участвуват с много несъразмерни проценти в почти всички сделки на борсата. Това, според Иванджийски им дава монополистично предимство да се възползват от ситуацията и да манипулират пазарите в своя полза.

Докладът се разпространява светкавично из Интернет и блогът бива затрупан с коментари. Говорителят от Голдман Сакс Ед Канадей (Ed Canaday), разбира се почуствувал задължен да отговори, като нарича направените обвинения „невярни и обидни„. Това, разбира се, само стимулира Иванджийски да задълбае още по-дълбоко в раната.

Той се заема да разследва една много по-голяма конспирация, а именно от времето когато през седемдесетте години Робърт Рубин (Robert Rubin) е отговарял за арбитража на търговията на Голдман Сакс, тя и нейната мрежа от сътрудници са по същество манипулирали пазара в своя полза. Това разследване послужи като основен източник за скандалната статия „Goldman Sachs The Giant Vampire Squid“ в Rolling Stone на журналиста Мат Таиби (Matt Taibbi).

С времето Зироу Хедж (Zero Hedge) привлича все по-влиятелни читатели. Джеймс Чанос (James Chanos), основател на инвестиционната фирма Kynikos Associates, нарича блога „задължително четиво“ за служителите на фирма му. Чанос споделя мнението на Иванджийски, че големите банки са заплаха и трябва да се разбити на по-малки.

В момента Зироу Хедже (Zero Hedge) е предмет или на адмирации от лоялните си читатели, или на мощна критика от страна на старата медия, като CNBC например. Творението на Иванджийски е вече повече от блог и работи като истинска информационна агенция с офиси в Лондон и Цюрих.

Манипулациите на пазара в крайна сметка ще се провалят, смята Иванджийски, и пирамидата ще бъде изложена на бял свят. Нека да му пожелаем успех и да се гордеем, че един от нас има смелостта да се изправи като Давид срещу мощния Голиат, в случая Уолстрийт, в защита малкия човек.

Браво на Даниел, българският Давид!!!

Цялата статия може да се прочете тук.

http://zelas.blog.bg/

ЧУВСТВО ЗА НЕПОНОСИМОСТ

Veröffentlicht am 16. August 2011 von Стефан К.

Antworten

Тази заключителна глава от моите „Задочни репортажи за България“ беше отдавна написана. В нея аз се опитах да обясня причините, които доведоха до моята „задочност“. Но само преди няколко дни дойде вестта за смъртта на баща ми в България. И точно болката по неговата смърт и това, че не можах да бъда край него в последните му дни — ми показаха съвсем ясно името на главната причина, което преди се опитвах да опиша с много думи, но което просто е:

ЧУВСТВО ЗА НЕПОНОСИМОСТ.

Миналата неделя, от десет часа сутринта, аз стоях на 500 километра далече от софийския булевард „9-и септември“ и мислено следвах погребалната процесия с ковчега на баща ми. Виждах, като че бях там, лицата на хората, роднини, близки, приятели, сам вървях с техните стъпки и знаех точно в коя минута покрай чия къща минаваха. Следвах сълзите на майка ми и думите на свещеника с отчаяната надежда, че всичко това беше лош сън. Но когато дойде страшният момент в 11 часа и земята прибра завинаги онзи, който ми беше дал живот, внезапно се почувствувах смазващо безсилен. Защото истината беше, че нито аз, нито брат ми, нито жените ни, нито децата ни бяхме там, където трябваше да бъдем. В течение на толкова години ние не можехме да го видим, нито нему беше позволено да види нас. През всичките тези години той живя с надеждата за тази среща, която никога не стана. И чувството за непоносимост дойде у мен в момента, когато си представих колко ужасно обезправен се е почувствувал той в дните, преди да настъпи краят. Тъкмо мислейки за това обезправяване, за това отричане, ако щете оплюване на най-разбираеми и уважавани човешки копнежи, аз разпознах точно същото чувство, което неизбежно ме изхвърли зад граница. Тук не ставаше дума за идеологически, политически или естетически различия, а за безогледното погазване на правата и чувствата на един обикновен българин. Баща ми беше типичният обикновен българин, един от ония милиони безименни, трудолюбиви и добросъвестни българи със старомодните принципи за честност и достойнство. Той се опитваше да приеме по своему, да си обясни, да свикне със съдбовната обреченост на всички българи като него. Но онова, което той нито можеше да си обясни, нито да приеме, нито пък да свикне с него, беше забраната да се види с онези, в чиито жили тече неговата кръв. Той все пак помнеше, че беше роден свободен българин, и предчувствуваше, че ще умре крепостник.

Започнах със смъртта на баща ми като най-очевиден източник на чувството за непоносимост, което разполагаше с многобройни други и вероятно еднакво силни източници. За мен поне цялата атмосфера, всред която живеех в България, беше пропита от това същото чувство за непоносимост.

Беше неделя, 15 юни 1969 година. Според астролозите — съдбоносна за рибите година. В 11,30 заранта в Държавния сатиричен театър в София започна закритата премиера на пиесата ми „АЗ БЯХ ТОЙ“. В 11,30 вечерта бях в хотел „Екселсьор“ в Белград. Един от основните принципи, върху които бяха изградени всичките ми пиеси, беше този, че те се състояха само от 2 действия, като второто действие винаги отричаше първото. След всичко станало до днес мога да кажа, че тия 12 часа не бяха границата между две различни пиеси, а просто краят на първото и началото на второто действие на една и съща пиеса, която жанрово бих означил като „съвременна трагикомедия с фарсови интермедии“. На по-ясен език казано, „пиеса, където често пъти не знаеш дали да плачеш, дали да се смееш“.

Въпреки дългия път и прекараните преди това напрегнати часове, когато влязох в Белград, не чувствувах никаква умора. Възбудата ми от заранта, от раздялата с най-близките ми хора, от странната обиколка на София се беше превърнала в остра въпросителна към онова, което щеше да последва.

Не беше въпросът за съдбата на пиесата ми в Сатиричния театър. За мен и за всички беше ясно, че щяха да я спрат. В края на краищата театърът беше техен. Истинският въпрос беше за това, че аз никога не успях (въпреки опитите ми) да се идентифицирам с тях. Винаги усещах ясна предопределеност, която категорично определяше кое беше мое и кое беше тяхно. Нещо повече, често пъти тази разлика беше почти като разликата между огъня и водата — с двете възможни алтернативи на тяхната принудителна общност — или огънят да угасне, или водата да се изпари.

Закритата премиера беше насрочена от ръководството на театъра с две цели — да се разбере какво мислят властите и да се потърси подкрепата на публиката. Режисираше Методи Андонов, а титулярният режисьор Нейчо Попов дойде от болницата, за да гледа нашето представление. Горкият Нейчо, той продължаваше да вярва, че можеш да създадеш честна и остра сатира, без да засегнеш режим, който винаги е бил против каквато и да е съществена критика. За мен, а струва ми се и за Методи нямаше илюзии. От всички принципи, които някакво изкуство може да следва, най-невалиден е принципът: „И вълкът сит, и агнето цяло.“ А в голямата литература, в голямото изкуство принципът неотменно е бил: „Или вълкът, или агнето.“

Реакцията на публиката надмина и най-добрите ни очаквания. Парцалев беше великолепен и залата се тресеше от смях. Но колкото по смешно ставаше първо действие, толкова по-мрачни бяха някои лица в салона. > В антракта към мене си проби път известен полковник от Държавна сигурност.

„Абе — каза той, — ти каква чешка пиеса си написал?“

Отговорих му, че пиесата е българска, и отминах. После дойде Стефан Цанев, който беше драматург на театъра, и ми каза, че след представлението ще има заседание на съвета заедно с хора от Комитета, за да се реши съдбата на спектакъла. Казах му, че не желая да присъствам на заседанието, защото знаех накъде отиваха нещата. Помолих го да ме представлява. Краят на закритата премиера беше изпратен от публиката със силни аплодисменти. Отвън, на тротоара, баща ми, който гледа пиесата, ми каза:

„Ще береш ядове с тая пиеса!“

Отидох да обядвам в Руския клуб. Междувременно от три месеца имах паспорт и виза за Италия, но все отлагах да замина заради пиесата. Все пак бях решил да тръгна тези дни. Към два часа и половина Стефан дойде от съвета и каза, че нещата са много зле. Пиесата засега се спираше. Той изглеждаше потиснат, но твърд. После в клуба влезе един от моите по-важни приятели. Той ме извика настрана и ме попита:

— Паспортът и визата ти в ред ли са?

— Да — отвърнах.

— Тогава — каза той — съветвам те да се махнеш веднага. Струва ми се, че утре ще има разправии за днешното представление и може и да не пътуваш. Разкарай се за месец-два, всяко чудо за три дни!

Отидох у дома да взема някакъв багаж. Баща ми и майка ми ме изпратиха до колата. Казах им, че след няколко седмици ще се видим. И тръгнах. Стигнах до околовръстния път. Току-що беше се излял пороен летен дъжд и когато облаците отминаха, небето над Витоша и цялата буйна зеленина навред блеснаха под слънцето. Изведнъж инстинктивно реших, вместо да се отправя по прекия път към Калотина, да обиколя цяла София по околовръстния път. Колата вървеше по съхнещия асфалт и всичко наоколо ми изглеждаше странно и неописуемо красиво. Безмилостно красиво. Като че природата беше решила да ми покаже безценното богатство на една земя, която бях обречен да загубя. Може би осъдените на смърт посрещат последния изгрев на слънцето с това нечовешки дълго чувство, че виждат всичко за последен път.

„Гледай! Никога повече не ще видиш тази земя, тази природа!“ — крещеше у мен издевателски глас. (бележка на блогаджията: Абсолютно същото го изпитах 1984-та, когато аз избягах. Някакъв вътрешен глас все това повтаряше. Да се опише с думи, не става. Слабо е. Трябва да си го изпитал, та да вникнеш в него.)

Нищо не бях решил. Едно от малкото неща, на които животът ме беше научил, беше да не взимам предварителни решения, а да оставя нещата да се решат по собствената си логика. Но този път, обикаляйки София, чувствувах, че решението е било вече взето — от ангелите или от дяволите, които ръководеха съдбата ми.

Около шест и нещо бях на границата. Всички служители и митничари се бяха струпали да гледат по телевизията мача за световно първенство между България и Полша. Дежурният офицер ме позна и най-любезно ме покани да се присъединя към тях и да гледам мача. Извиних се, че бързам. После, отвъд югославската бариера, спрях край някаква ливада. Погледнах назад към България и ми се стори, че тъкмо природната хубост изостряше още повече чувството за непоносимост спрямо грозния живот, който лично аз и мнозина като мен трябваше да живеят. Като че природа, история и национален дух бяха установили твърде ясен критерий за красиво и грозно. Почувствувах, че не можех повече да понасям атмосферата, в която живеех, работата, която вършех, отношенията, в които се намирах. Непоносимост колкото спрямо външния свят, толкова и спрямо себе си. Помислих си, че от много години не бях се радвал на нищо, че всичко беше не само предварително отровено, но и обречено да бъде отровено от това чувство за непоносимост. Ако вие сте имали някаква идея за себе си, ако сте си мислили за едно, а откривате как бавно и безпощадно се превръщате в нещо съвсем друго, тогава вероятно настъпва мигът, в който искате да счупите или огледалото, или главата си. Чисто нравствено, това беше усещане за двойна подлост — и спрямо другите, и спрямо себе си. Извън нравствено — това беше усещане за безизходица.

Разхождайки се из нощния Белград, аз си мислех, че беше наистина невъзможно за мен да остана да живея в България и да бъда себе си. Самото живеене в страната представляваше безкрайна верига от компромиси. Дори борбата срещу компромисите беше компромисна. Нивото на отношенията между общество и индивид беше извънредно низко. И старият закон, че човек постепенно възприема чертите на онова, срещу което се бори — ми се струваше, че действува безпогрешно. Все по-често откривах у себе си (макар и с обратен знак) същите елементи на примитивност, инстинктивност, безчувственост и дори безогледност, присъщи на хората, които ненавиждах. За разлика от мнозина, които съзнаваха, че с тях ставаше същото, но вярваха, че това беше временно, че нещата щяха да се оправят, аз нямах никакви илюзии, че по отношение на мен нещата бяха поправими. Може би моето чувство беше по-себично, може би бях прекалено зает със собственото раздвоение.

Затова тук не става и въпрос за проявена гражданска честност или доблест, а само за собствено чувство за непоносимост. Ако аз притежавах истинско чувство за гражданска честност и доблест, най-последователният му израз би бил да си стоя в България и да се опитвам да се боря оттам, както правят далече по-храбри, по-честни и по-доблестни от мен хора.

В процеса на тези репортажи аз се старах с най-голямо усилие да дам точна и обективна картина на живота, чийто свидетел бях. Аз съзнавах моето огромно предимство пред писателите, които живеят в България — това, че никой не ме направляваше или пък ограничаваше при писането на репортажите — и се опитах да кажа онова, което много от тях биха искали да кажат. Все пак аз бях активен участник в този живот и това би могло да бъде обяснение, ако някъде моята емоционалност е засенчила обективността.

http://georgimarkov.blog.bg/

Предсмъртното писмо на Левски

Veröffentlicht am 26. Juli 2011 von Стефан К.

Байовци, Ето, че паднах в ръцете на враговете и ще напусна пътя на борбата преди да сме видели края на нашите въжделения. Но с моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите, така щото да не изгубят смисъл усилията ни. Моята смърт не ще да спре бъдещето ни освобождение, нито трябва да скове сърцата и душите ви. Знайте, че борбата за освобождението ни ще погълне в жертвения си олтар много от вас, но още повече ще погълне борбата след освобождението ни. Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение.Не тя с това започва. Нашето драгоценно отечество, ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи. Ако допуснете утре, когато сте вече свободни да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана. Вярно е, че ние нямаме хора подготвени, но поне имаме хора честни и родолюбиви, които няма да се поколебаят да положат живота си за въздигането на държавата ни. Не се полъгвайте, че тези които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате, като слънце пред очите си. Те няма да се поколебаят да посегнат към властта, а вие ще трябва да ги възпрете и да им поискате сметка, кой с какво е помогнал за освобождението ни, и давал ли е пари или казвал нека да стане па тогава. На такива аз съм им писал и преди”. Днес е момента да си купите живот, които сега се продава, утре не и милиони да давате”. Та тези, които покажат разписките с печата на Централния комитет, те нека живеят свободно в отечеството ни, а другите презрете и отсечете алчните им ръце желаещи властта само за да ви грабят.

За такива злоупотребяващи с народни пари, наказанието е само едно Смърт, смърт и пак смърт, както гласи и уставът ни. За тези, които петнят името на отечеството ни наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които се възползват от непросветеността на народа ни и го грабят, уж били по-умни и учени, а всъщност лукави и хитри наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които насаждат омраза между хората живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате по-между си, те да трупат богатства, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те видите ли не предполагали че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието, градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт.Това е което исках да ви кажа, надявайки се, че ще доведете борбата до край.Бъдете силни братя и не щадете силите ,нито кръвта си, защото Отечеството ни няма да припише заслугите ви другиму, нито пък ще позволи да потънат в забвение. И не забравяйте – Аз неведнъж съм ви казвал: ”Тоз който ни освободи той ще да ни и пороби”.
Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.

Васил Левски1873 г.

в.Търговски вестник

…

Ето, какво казва самият Миралай Тефик Бей, след като Левски е осъден на смърт:
– Хитър и прозорлив е… Умен, има честни очи, които дълбоко в мене гледат… Ако не бях турчин и не бях Миралай, щях да тръгна след този човек!
– Ти си луд, Тефик Бей! – възкликва Орхан Бей. – Неговите дири свършват до бесилото.
– Не! Започват от бесилото! Ти нищо не разбираш – ние с тебе живеем, за да умрем. Той умира, за да живее!

Христо Ботев – „Длъжностите на писателите и журналистите“

Veröffentlicht am 3. Juni 2011 von Стефан К.

Antworten

Послушайте, мои мили гълъбчета, моите старешки съвети и възползувайте се от обстоятелствата. Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане“благороден“ просяк и да живее по-лесно от „неблагородните“ просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? – Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтоподът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите занятия, колкото се може по-скоро, защото днешнйото развитие на българския народ е най-благоприятно за врабците.
Слушайте и това. Ако някой се осмели да ви каже, че сте бездарни, че сте луди, че не знаете какво говорите и че мозъкът ви се намира в петите, то го изпсувайте с хамалски виражения, наречете го шпионин и народопродавец, кажете му, че той е продал совестта си и перото си на японците, на абисинците – това е се едно, – и помолете публиката да го не слуша и да не принимава думите му за факти. Разбира се, че публиката има свои слабости, следователно вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: „сахарчица“, „халвица“, „високоблагородия“ и пр.
Слушайте, братя врабци и цанцугери! Аз мога да ви уверя, че ако послушате съветите ми и ако се възползувате от обстоятелствата, то вашата прехрана е обезпечена и вашето име ще да се почита и уважава от восток до запад. Но тежко ви и горко ви, ако похвалите някой сиромах, някой хъш или някой западнал търговец! Ако направите подобно престъпление, то работата ви е спукана. Чорбаджиите не обичат оние писатели, които турят имената им на един ред със сиромасите. Вардете се. Слушайте още и това. Ако някой чорбаджия ви помоли да го не хвалите във вестника си и да го не срамите пред ония, които познават неговите „несъществующи“ благодеяния, то вие го не слушайте. Маслото не разваля яденето, а похвалата не произвежда пагуба за кесията. „Кроткото агне от две майки суче“ – говори българската пословица, а в пословиците се заключават стари истини. Хвалете и не бойте се. Хваленето не иска хляб и топли обуща, а за лъжите не вземат нито гюмрюк, нито бедел-парасъ. Вашата стока ще се продава без акциз и без полицейски надзор, следователно – вие и вашето домочадие можете да бъдете съвсем спокойни. Ако някой от вашите граждани направи някое беззаконие и ако тоя гражданин ви плаща акуратно за годишното течение на вестника, то и в такъв случай вие сте обязани да премълчите и да не говорите за това беззаконие. Ако премълчите, то няма да ви се отяде от езика, а ако не премълчите, то няма кой да ви каже „аферим“. Секи човек има свои грехове и сяка душа се бои от адските духове, следователно мълчанието е една от ония добродетели, които се похваляват от сяко пъповъзвишение и от сяко щастливо миропомазание. „Ох, агне мое, мълчанието е голяма добродетел“ – говорят калугерите на своите неопитни почитатели, които се приготовляват да бъдат техни ублажители. „Ах, чедо мое, мълчанието е Христова добродетел“ – говорят духовниците на елеокожите вдовици, които се приготовляват да живеят „о господе“. „Ех, мой синко, мълчанието е една от най-главните комерчески добродетели“ – говори пъповъзвишеното величество на своите подчинени, които му помагат да се кълне пред купувачите си и да лъже и с ушите си. Идете после това и не говорете, че мълчанието е голяма добродетел!
После мълчанието върви смирението. Ако желаете да ви хвалят хората и ако ви се иска да живеете наготово, то свивайте полите си даже и пред ония свои благодетели, които ви хранят само с мазни обещания. Пословицата, която казва, че „по-добре днес попарник, нежели до неделя тутманик“, няма никакво значение за журналистите. Кой знае из коя дупка ще да изскокне заец? С една дума, вие сте длъжни в това отношение да бъдете много по-чисти и много по-кротки христиени, нежели Дорчо ефенди. „Ако някой (богат човек) ви удари плесница по едната страна, то вие му обърнете и другата“; а ако някой (богат човек) ви каже, че сте глупави и че не знаете какво бръщолевите, то идете на другия ден и помолете го да ви даде добър и умен съвет за това или за онова ваше предприятие. Ако направите така, то бъдете уверени, че след няколко недели вашето име ще да се прослави по сичкия град и вие ще да бъдете наречени благонадежден и разумен човек.
Третята длъжност на писателите и на журналистите е да просят деликатно и да подмамят своите благодетели с особено изкуство. Ако имате намерение да издавате „Напредок“ или „Хитър Петър“, то отваряйте ушите си и не лапайте мухите. Когато чуете, че някой базергянин е получил наследство или че е спечелил 20-30 хиляди гроша с някоя леснина, то идете на другия ден при него (в това време той тряба да има кеф), разкажете му своето незавидно положение, обвинете времето и скъпията (и скъпията е богоугодна на пъпестите базергяни) и явете му умилително и сладкозвучно, че вашата най-голяма дъщеря е порасла вече и че възрастта й ви задава големи грижи (N.B. Даже и женените сърца биват нежни към порасналите дъщери). Когато извършите сичкото това, то повдигнете малко страните си, захлупете отчасти очите си, поухилнете се кисело и помолете великия патриотин да запише няколко екземпляра от вестника ви и да ги хариже на сиромашките деца. Слушайте и това: ако тоя благодетел на човеческия род ви каже, че той няма време да чете и че вашият вестник му се не харесва, то и в такъв случай не губете куража си. „Не четете, а сичко знаете“ – му кажете вие и вашият успех ще да влезе сам в джеба ви. А какво трябва да пишете в своите книги и вестници и какви идеи сте длъжни да проповядате? О, за това не трябва ни да мислите. Земете пример от „Хитър Петър“, поучете се из „Гражданин“, възползувайте се от програмата на „Напредок“, приемете направлението на „Източно време“, усвойте клисурските идеи на отец „Век“, изучете премъдростите на „Дунав“, оженете се за „Училището“, нахрапайте се из „Читалището“, и вашата работа е свършена. Ние не живеем вече в оние темни времена, когато нашите писатели и журналисти ходеха да търсят душевна храна по гръцките купища и по турските кавенета. Днес царува XIX век. Разбира се, че ние говорим тук не за Балабановия „Век“. Тоя „Век“ не прилича даже и на своя брат „Напредок“, когото самата природа е създала отличително от сичките други живи същества. В нашия деветнайсети век българската литература се е обогатила даже и с такива съчинения, които ще да научат Паничката да слуша, г-на Ангелаки Савича да мисли, Найденова да блее, г-на Геновича да сънува, отца Балабанова да преде, а дяда Блъскова да плете чорапи.
И така, падайте на колене и поблагодарете, мои мили врабци и цанцугери, бача си Добря Войникова, който се е постарал да ви напише „Теория на словесността“ и който се е завзел да ви направи хора. Нам отдавна вече е нужен такъв човек и такава книга. Същото говори и остроумният критик във в. „Напредок“. Досега хората са се учили в различни училища и изучавали са всевъзможни книги и науки, а отсега работите ще да се опростят и улеснят. Земете книгата на Войникова, прекръстете се, прочетете я и станете разумен човек и остроумен писател. Разбира се, че ако отец Марко Балабанов да би се родил после г-на Войникова, той не би ходил в Париж да изучава Ламартина и не би се върнал без мозък. Но историческите съдби са необясними. Боже мой, кой дявол се е надеял, че из главата на г-на Войникова ще да се роди такава нравствена сила, която ще да захлупи под калпака си даже и г-на Оджакова и неговата „Наука за песнотворството“! Както щете, а на г-на Войникова тряба да се окачи голямото петало. (Букурещките чорбаджии завиждат.) Ако г-на Оджаков ни учи само да пеем „Чам-чам дибинде“, то Войников ще да ни научи да мислиме (радвай се, г. Сапунов!), да пишеме (радвай се, г.Найденов!), да разсъждаваме (радвай се г. Савич!), да философствуваме (радвай се, Мемиш паша!), да дипломатизираме (радвай се, дядо Блъсков!) и да мъдрословиме (радвай се, г. Войников!). Из последния брой на „Хитър Петър“ се види, че влиянието на г-на Войникова се разпространява необикновено бързо. Боже мой, и г. Паничков е захванал вече да блее, а ние сме имали слабост да мислиме, че това словесно животинче е способно само за клисарин или за „червочист“ по касапниците. Идете после това и не радвайте се г-ну Войникову! Но г. Паничков си има и врожден талант. Секи от вас знае, че зимно време в Калофер остават само жените, селските терзии, копачите и поповете, защото мъжкото население отива в Цариград да шие на Амбарът. В това време в Калофер дошел нов ага. А кой ще да го посрещне? Жените и поповете решили да изпроводят г-на Паничкова да се поклони на забитина и да му каже „добре дошел“, защото г. Паничкова още в онова време се считал за „окумушин“. Г. Паничков отишел в конака, поклонил се на агата и рекъл му смирено: „Сен сън пезевенк, аго!“ Разбира се, че на агата се не харесало това приветствие и той захванал да бие калоферския „окумушин“. Тряба да ви кажа и това, че из къщата на г-на Паничкова се видел конашкият двор, а сестрата на окумушина стояла на прозореца и гледала как ще да бъде посрещнат брат й от агата. Когато тя видяла, че бият „окумушина“, то извикала: „Мамо, а, мамо, бият Димитърча!“ – „А защо го бият?“ – попитала майката. – „Димитърчо наддума агата“ – отговорила дъщерята. Из сичкото това вие видите твърде ясно, че редакторът на „Хитър Петър“ е бил знаменит още в онова време, когато е мислил с мозъка си, когато е слушал с ушите си и когато е говорил с устата си.
Но както и да е, а българската журналистика напредва. Ние сме твърдо уверени, че ако се появят още един „Хитър Петър“, още един „Гражданин“ и още един „Напредок“, то българският народ ще да отнеме „Баламук“ и лудите ще да останат без столнина.Токвил говори, че сяко едно правителство прилича на народа си, а аз ще да кажа, че българската журналистика прилича на нас с вазе. Когато публиката няма нужда за здрава храна, то за шарлатаните се открива широко поле. Нека ни дава господ бог повече разум и по-малки пъпове!

Фейлетонът е излязъл във в. „Независимост“, г. IV, бр.52 от 12 октомври 1874 г.

Булблог – Стефан К.

"Революционно действие е да казваш истината, във времена на универсална измама" – Джордж Оруел

Archiv der Kategorie: Емигранти

Убийството на Ботев

Хипотеза на един юрист

Защо хората крадат от своята държава?

Земеделецът Ценко Барев: Човекът „X“ стои зад Първанов, АБВ и БСП

Петър Петров – бащата на електронния часовник

38 години по-късно австралиец откри любимата си българка

Доброто, покълнва!

Един Българин се изправя срещу Уолстрийт (една модерна версия на борбата между Давид и Голиат)

ЧУВСТВО ЗА НЕПОНОСИМОСТ

Предсмъртното писмо на Левски

Христо Ботев – „Длъжностите на писателите и журналистите“