Archiv der Kategorie: История

РАЗКРИТИЕ! БИВШ КОМСОМОЛЕЦ = МИЛИОНЕР!

Veröffentlicht am von
Antworten

.

aБившите шефове на Комсомола днес са все милионери.

ДКМС е абревиатурата на Димитровския комунистически младежки съюз. В него до 1989 г. задължително членуваха всички младежи от 15 до 28 години и бяха наричани комсомолци по популярното съкращение в Съветския съюз – Комсомол (от „КОМмунистический СОюз МОЛодежи“). В официалния марш на ДКМС се пееше:

Комсомол, Комсомол, ти летиш като сокол!

Соколът е граблива птица, но пък е най-бързо летящата – достига до 400 км/ч при пикиране и до 200 км/ч при хоризонтален полет. Предполагам, че летежът и хубавата рима са наддeляли соколът да бъде одобрен за символ на комсомолците. Димитровският комунистически младежки съюз умря на конгрес в края на февруари 1990 г. и на освободеното място избуя Българска демократична младеж (БДМ). Последният първи секретар на Комсомола Евгени Узунов предаде щафетата на Росен Карадимов и той оглави Бадема, както иронично нарекоха новото младежко създание. После БДМ тихомълком се спомина. Бизнесът и политиката приютиха някогашните шефовете на Комсомола и БДМ – „бойния резерв на БКП“, както гласеше популярното идеологическо клише. Днес повечето от тях са преуспяващи бизнесмени или известни политици в лявото пространство.

Енчо Москов ръководи ДКМС от декември 1971 до 23 март 1976. Свален е на пленум на ЦК на БКП заради „лоша кадрова политика“. Всъщност е заради голи купони с много

Оттам се издига до секретар на партийния комитет в Москва

Връща се в България през 1987 г. и става зам.-директор на Комитета за горите и горската промишленост. През 1990 г. започва частен бизнес заедно с двамата си братя. Създават фирма „Инекскар“ за машинен дизайн, програмиране, производство, продажба и сервизно обслужване на автомобили и електронна апаратура.

След няколко години я разделят на три и Москов кръщава своята „Инекс интернационал“. Изнася американски системи за Русия. Около две години работи при Илия Павлов –

ръководи дърводобивното му предприятие в Украйна

Сега Енчо Москов е и лидер на Националното движение „Русофили“. Казват, че шеметната комсомолска кариера на студентката от Сливен Станка Вангелова (Шопова по мъж) се случва благодарение на танц с Тодор Живков на един 8 декември. Не се знае с какво тя го омайва, но само след няколко дни става секретар на ЦК на ДКМС. На 24 декември 1981 г. е издигната за първи секретар. През 1986 г. вече е секретар на ГК на БКП в София. На 4 юли 1989 г.

и водка. След разжалването му Москов е пратен директор на малък завод в Гара Искър, после оглавява Комбинат за полуцелулоза и хартия в същия град. След няколко години е изпратен в Коми като секретар на районния комитет на БКП.

едновременно с Владимир Живков става завеждащ отдел в ЦК на БКП. Сигурно щеше да расте още нагоре, но след 5 месеца покровителят й Живков падна от власт. Пред политиката Станка Шопова избра бизнеса. Бе съдружник на Добромир Гущеров, после стана партньор на тогавашния московски кмет Юрий Лужков. Нейната фондация „Устойчиво развитие за България“ заедно с московския фонд „Сътрудничество“,

строи вилно селище при устието на Камчия

Станка Шопова има успешни търговски връзки и с Куба. Твърди се, че днес тя е една от най-богатите бизнес дами в България. В средата на юли 1989 г. Тодор Живков вика при себе си Евгени Узунов, бивш секретар на ЦК на ДКМС, и му казва: „Освобождаваме Андрей Бунджулов. Ти оглавяваш новия екип в ДКМС като преходна фигура на промяната. Трябва да подготвиш нови млади хора за година, година и половина и се връщаш към други дейности…“ Тогава държавата тихо клокочеше, подклаждана от активизиралите се дисиденти и неформали, от изпуснатата енергия на конгресите на творческите съюзи и, разбира се, от Горбачовата перестройка. И сроковете се оказват много по-кратки от прогнозите на Живков. На 4 август 1989 г. Узунов оглавява ДКМС, на 10 ноември Живков пада, на 24 декември Росен Карадимов оглавява наследника на Комсомола – БДМ. След като е зам.-министър на финансите в двете правителства на Андрей Луканов, Евгени Узунов, последният лидер на ДКМС, запазва поста си (от квотата на БСП) и в кабинета „Попов“, когато министър става Иван Костов. От 6 август 1990 г. до 24 май 1992 г е началник на Главно управление „Митници“. През 1993 г. става изпълнителен директор на Първа източна международна банка (ПИМБ), известна като банката на СИК и „Интергруп“ АД. Сред акционерите тогава са

Румен Николов-Пашата и Младен Михалев-Маджо

В едно интервю Евгени Узунов ми каза, че отишъл в банката след 8 месеца без работа и след покана на преподавателя си по бюджет от Висшия финансово-счетоводен институт „Д. А. Ценов“ в Свищов проф. Методи Христов. През юли 1996 г. по предложение на Красимир Премянов Евгени Узунов става подуправител на БНБ. Само след половин година правителството на Виденов пада и през юни 1997 г. със Закона за валутния борд е прекратен мандатът на целия управляващ екип на БНБ. Евгени Узунов става един от шефовете на „Стара планина холдинг“, правоприемник на бившия Централен приватизационен фонд. Холдингът е акционер с 34% в акционерното дружество „София сити къмпани“. Той нашумя

в скандала с 11-те общински парцела, апортно внесени от „Софийски имоти“

между двата тура на местните избори през 2007 г. През 2007 г. Сергей Станишев прибра Евгени Узунов под червените знамена на „Позитано“ и го направи член на Висшия съвет на БСП. След промените в Изпълнителното бюро Узунов стана един от шестимата секретари на Станишев и оглави постоянния предизборен център. На парламентарните избори през 2009 г. Евгени Узунов стана единственият червен депутат от Ловеч. Ямболецът Росен Карадимов като шеф на БДМ участва в Кръглата маса (1989-1990) от квотата на БКП. Беше червен депутат във ВНС и 37-ото НС. От 1991 до 1997 г. е зам.-председател на Обединението за социална демокрация (ОСД) в БСП. После премина в Евролевицата, през 1998 г. стана член на ръководството и говорител на партията. След провала се отказа от политиката и регистрира адвокатска кантора „Карадимов“. Една от главните задачи бе да се грижи за доброто юридическо здраве на „Литекс“. Всекидневието на новоизпечения адвокат преминаваше предимно сред пищните селянки на Стоян Венев и мистичните жени на плевенския художник Петър Мичев –

картини от колекцията на Гриша Ганчев, украсяващи кабинета на Карадимов

Когато през 2005 г. Сергей Станишев стана премиер, направи Карадимов свой съветник по въпросите за присъединяването ни към ЕС. За изборите през 2009 г. той се опита да влезе в парламента като мажоритарен кандидат от Добрич, но не успя. В едно свое интервю Весела Лечева каза, че в края на управленския мандат на Станишев

двама управлявали държавата – Росен Карадимов и Делян Пеевски

Днес Карадимов отново се е посветил на адвокатството. „Комсомолът беше като бушон, изгаряше пръв при разклащането на пластовете в БКП. Така стана и през 1989 г.“, каза ми Андрей Бунджулов. Той беше скоропостижно сменен като първи секретар на ЦК на ДКМС на среднощен пленум в края на юли 1989 г. Пращат го за зам.-министър на образованието, откъдето подава оставка след 10 ноември 1989 г. Известно време е безработен, след което печели конкурс и постъпва в НЦИОМ. От 1994 г. е доцент в Пловдивския университет, където чете лекции по социология на политиката и на историята, от 2007 г. преподава и в Университета за национално и световно стопанство. Известно време беше шеф на партийния съвет на ПД „Социалдемократи“ с лидер Николай Камов. От 2005 г. досега е секретар на президента Георги Първанов. Николай Камов също бе секретар на ЦК на ДКМС. След 1990 г. изкара два парламента като червен депутат и един като евролястовица. След като се скараха с лидера Александър Томов-Лупи създаде ПД „Социалдемократи“ и се върна в парламента под крилото на майката БСП. Но вече си беше спечелил славата на ренегат, колегите му не го долюбваха и той изпадна безславно от червената каруца на следващите избори. Друг виден комсомолски лидер бе Красимир Премянов – секретар на ЦК на ДКМС по международните въпроси и културата по времето на Станка Шопова. Когато тя е сменена от Бунджулов,

Премянов е изпратен като партиен секретар на район „Приморски“ в родната Варна

10 ноември го сварва на същия пост, но в кметство „Прогрес“. Едновременно с това учи политология в Академията за обществени науки в Москва. Бе депутат във ВНС и в 36-ото НС, а в 37-ото оглави червената парламентарна група. Като дясна ръка на Виденов не бе допуснат на избираемо място и не влезе в 38-ото НС. Стана зам.-шеф на Съвета по законност, ред и сигурност във ВПС на БСП. Започна да изкарва хляба си като адвокат със собствена кантора. Беше и зам.-председател на българо-гръцкия юридически клуб. Неотдавна Премянов замрази членството си в БСП, тъй като оглави Съюза на тракийските дружества. Като секретар в ДКМС Премянов е сменен от Александър Мирчев, който остава и при Росен Карадимов. Мирчев бе говорител на БКП на кръглата маса. После печели стипендия за обучение в САЩ и остана зад океана. Сега ръководи консултантска агенция във Вашингтон, която съветва американското правителство по балкански проблеми. Освен Мирчев ролята на мост приемник между Евгени Узунов и Карадимов, е пловдивският комсомолец Антон Величков. Той е един от мозъците на БДМ. Величков премина в бизнеса.

Завъртя фабрика за кроасани в Пловдив,

нейно производство беше марката „22 карата“. Днес на името на в Антон Величков ДАКСИ са записани 8 фирми, от които личи, че агробизнесът е най-новата любов на комсомолеца бизнесмен. Иван Атанасов, който смени Карадимов в БДМ, беше депутат в 37-ото НС и влизаше в групата на най-заклетите виденовисти. През 1997 г. влиза в управата на „Соди“ – Девня и се издигна до изпълнителен директор. По времето на Сергей Станишев става ръководител на програмно-целева група за координация, контрол и мониторинг на проекта АЕЦ „Белене“ в Министерството на икономиката и енергетиката. След това става председател на Надзорния съвет на Националната агенция „Пътна инфраструктура“ (НАПИ). През октомври 2008 г. премиерът дори го направи и.д. изпълнителен директор на агенцията. През август 2009 г. подава оставката си от НАПИ. Двама от последните елитни комсомолци-бадеми се гмурнаха в дълбоките води на банкирането. От секретар на община „Кремиковци“ Иво Георгиев бе издигнат до секретар на БДМ

През 1994 г. създава Елитбанк,

която бе наречена банката на бившите комсомолци. Съучредител е и Борислав Гуцанов, днес председател на БСП-Варна и председател на Общинския съвет в града. През 1997 Елитбанк бе обявена в несъстоятелност. През 1999 г. медиите писаха, че Иво Георгиев и още двама от ръководството на Елитбанк са обвинени в длъжностно присвояване в особено големи размери. Сумата, присвоено от тях била 8 милиарда лева. На 4 декември 2003 г. около 22 часа пред входа на дома си Иво Георгиев е нападнат и жестоко пребит от двама маскирани. В информационната система „Сиела“ по това време Георгиев имаше участие в 13 фирми – „Бест кар комерс“, Г.Е.И., „Грамекс“, „Клуб-ББ“, „Макском“, „Нордком холд“, „Юниън кар“ и др. Според бивши колеги на Иво Георгиев от години той живее в чужбина. Много по успешен като банкер се оказа Иван Радев, секретар на ГК на ДКМС в София със своята Юнионбанк. Нейното създаване е доста любопитно. През 1991 братята Иван и Светослав Радеви и още двама основават „Борас“ ООД. Дружеството е лицензирано от БНБ, като едно от първите дружества за търговия с чуждестранна валута. През 1992 – „Борас“ създава Финансово-брокерска къща „София“ АД и тя е лицензирана от БНБ като небанкова финансова институция. Две години по-късно „София“ АД е пререгистрирана, преименувана и лицензирана от БНБ като ТБ „Юнионбанк“ АД, като по този начин се явява неин исторически и юридически правоприемник. През май 2006 МКБ Банк, третата по големина банка в Унгария, купи 60% от акционерния капитал на ТБ „Юнионбанк“ АД. Чрез „Борас“ ООД и „Юнион груп“ ООД Иван Радев и съдружниците му държат 34% от акционерния капитал на МКБ „Юнионбанк“ АД. „Юнион груп“ има над 20 дъщерни дружества, които освен с банково дело се занимават и с туризъм, енергетика, недвижими имоти. Притежава няколко малки веца, вятърни електроцентрали, луксозни пасажерски кораби по Дунав и др. Любомир Кючуков и Ивайло Калфин движеха международните международните дела в БДМ. След 1989 г. Кючуков започна устремна партийна и политическа кариера, но от години вече минава за „човек на Калфин“. Кючуков става заместник на Лилов, когато след падането на Живков той оглавява БКП и после БСП. Но след оттеглянето на Стратега партийната кариера на Кючуков секва. Нито веднъж не става депутат. Работи като анализатор в ББСС „Галъп Интернешънъл“. Бил е главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет, член на Съвета по европейска и евроатлантическа интеграция към президента. Когато Калфин оглавява външното министерство, го прави свой заместник. В края на мандата го праща посланик в Лондон. Очаква се да бъде отзован, заради принадлежността му към ДС. За разлика от Кючуков

Ивайло Калфин първо опитва в бизнеса

От 1990 до 1994 г. е управител и старши съдружник в консултантски фирми. През 1994 г. влиза в 37-ия парламент с листата на БСП, член е на комисията по външна политика. Изкарва си прилежно мандата и през 1997 г. напуска БСП – мотивът е, че лидерите на партията връщат неизпълнен мандат за съставяне на правителство. През април същата година става секретар на новоучредената партия Българска евролевица с председател Александър Томов. И влиза в 38-ия парламент като евролястовица. През 2000 излита от гнездото на Томов и става съучредител на ПД „Социалдемократи“, както и старши преподавател в „Интернешънъл Юниверсити“-София. През 2002 г. президентът Първанов го кани за секретар по икономическите въпроси. От 2004 г. Калфин е член на Консултативния съвет на БНБ. През 2005 г. и Партията майка му прощава изневярата и го прави депутат. Премиерът Станишев го избира за свой заместник и му дава да управлява външното министерство. На 16 юли 2011 г. Ивайло Калфин е издигнат за кандидат-президент на БСП.

Източник: 168chasa.bg

Англия отказва на България да спаси евреите от Македония

Veröffentlicht am von
Antworten

.

BritishMandatePalestine1920Опити от българското правителство за спасяване на 11 000 евреи от Македония и Северна Гърция е имало, въпреки че сред местното население в тези територии е нямало организирани протести в тяхна защита. Това каза проф. Мартин Минчев от Университета на Калгари, Канада, цитиран от Фокус. По думите му, в сложната политическа игра за спасяването на българските евреи общественото мнение в страната играе централна роля. То се използва от правителствените кръгове и лично от цар Борис за осуетяване на депортациите.

„За съжаление местното население от тези територии, за разлика от местното население в стара България, не реагира по никакъв начин на депортациите. Известно е, че еврейското население по тези земи е било Ладино, с произход от Испания, и дори и в езиково отношение не е било добре интегрирано с местното население. Може би поради това, организирани протести е нямало и до правителствените кръгове в София не са достигнали ясни негативни послания от местните общини противопоставящи се на депортациите, които да дадат повод на българските власти да ги спрат.

През февруари 1943 г. става ясно, че планът за изселване с кораби в Палестина, замислен за тези евреи като начин да се отклони немският натиск и да се подменят исканите депортации, се проваля. „Интерес представлява например информацията от израелски и американски източници (например много важната книга „История на Израел – от Възхода на Ционизма до наши дни“ от Хауърд М. Сашар) за малко известния факт, че чрез швейцарски дипломатически канали, в края на 1942 и началото на 1943 г. България сондира Великобритания да изпрати с кораби през Черно море свое еврейско население за Палестина, вместо да го депортира с влакове в Германия, както й е поискано от нацистка Германия. Получава се отказ лично от външния министър на Великобритания – Антони Идън, придружен и от многозначителен коментар, който съм публикувал в английската и българската версии на Уикипедия по този въпрос. Дори и след този отказ, правителствени и други кръгове в България продължават да се опитват да отложат или да отклонят депортациите”, твърди проф. Мартин Минчев.

Евреите били последователно прогонвани през вековете . Крим – през 1115 г. и 1350 г.; . Силезия – през 1155 и 1494 г.; . Германия – през 12 век, 1348 г., 1510 г. и 1555 г. – по време на Контрареформацията и след излизането на трактата на Лутер – „За евреите и техните лъжи“; . Англия и Уелс през 1290 г.; . Франция – през 1182 г., 1306 г., 1321 и 1394 г.; . Прованс – през 1430 г.; . Унгария – през 1349 г. и 1360 г.; . Австрия – през 1421 г., последвано от различни места в Германия през XVI век; . Литва – през 1445 г. и 1495 г.; . Испания – през 1492 г. е най-известното прогонване, ведно с изгонване и от Сицилианското кралство със Сардиния – през същата 1492 г., последвано от Португалия – през 1497 г.; . Тунис – през 1535 г.; . Неаполитанското кралство – през 1541 г.; . Папската държава – през 1569 г. и 1593 г. (Бр. 10/2013 на „Златоградски вестник”)

http://www.zlatograd.com

Mаймонидес и осемте нива на даване

Veröffentlicht am von
Antworten

.

maimonides Mаймонидес е бил сефарадски евреин, равин, теолог, философ, лекар, живял в Испания. 1135-1204. Доста поучителни правила.

В МИШНЕ ТОРА Маймонидес включва една глава, отнасяща се до даването (цедака), както и до закона (мицва) за даване на бедните. „ЦЕДАКА“ означава „ПРАВЕДНОСТ“. Дълбоко е залегнало в еврейския закон, че за евреите е абсолютно задължително да помагат на бедните, не само защото ги съжаляват, но защото даването е тяхно религиозно задължение. В Мишне Тора Маймонидес отбелязва ОСЕМ НИВА НА ДАВАНЕ: 
Най-високото ниво е да се предложи работа, образование или пари и то така, че нуждаещият се никога повече няма да се нуждае от цедака в живота си. Това ниво на даване е най-задоволяващото от всички и то е свързано с еврейската поговорка: „Ако дадеш на някого риба, ще го нахраниш за целия ден, но ако го научиш как сам да си лови рибата, ще го нахраниш за цял живот!” 
 
1. Най-високото ниво над всички е да затвърдиш доброто име на друг юдеин, дарявайки го или когато му дадеш заем, или ако го направиш партньор, или ако му намериш работа, като изпълнение на заповедта да „подкрепиш ръката му”, докато той се стабилизира така, че да няма повече нужда от помощта на хората. Защото е казано в ”Левит 25: 35 Ако осиромашее брат ти, и видиш, че ръката му трепери, тогава да му помогнеш, като на чужденец или пришелец, за да живее при тебе. 36 Да не му вземеш лихва или печалба, но да се боиш от своя Бог, та да живее брат ти при тебе. 37 Парите си да не му дадеш с лихва, нито храната си да му дадеш за печалба.” Това означава, подкрепи ръката му, докато престане да има нужда от подкрепа (на общността) или от милостиня. 
.
2. Под това ниво е онзи, който дава цедака на бедния, без да знае на кого, както и получателят не познава благодетеля си, защото това е в изпълнение на заповедта от Небето (Б-г). Това е като тайна служба в Храма. Там, където праведния дава в тайно, а добрият бедняк използва подареното му анонимно. Това е повече, отколкото да пуснеш дарение в кутията за цедака, Не трябва да се пускат пари в кутията, ако не знаем дали онзи, който отговаря за нея, е верен, разумен и истински равин. 
.
3. Под това ниво е онзи, който знае кого дарява, но получателят не знае кой е дарителят. Най-мъдро е да го направиш тайно, оставяйки дарението при вратата на бедния. Това, в буквалния и преносния смисъл, е по-добре да се направи, ако онзи, който отговаря за кутията с цедака, не е достоен за доверието ни. 
.
4. Под това ниво е онзи, който не знае на кого дава, но бедният знае кой е дарителят. Най-добре е да се опаковат монети на ролца и да се обърнат наопаки, та когато бедният ги извади така, да не се засрами. 
.
5. Под това ниво е онзи, който дава на бедния, преди той да му е поискал (да го е помолил). 
.
6. Под това ниво е онзи, който дава, след като са го помолили. 
.
7. Под това ниво е онзи, който дава на бедния с радост и усмивка. 
.
8. Под това ниво е онзи, който дава на бедния без желание.
.
http://milenafuchedjieva.blogspot.co.at/

Голяма Богородица

Veröffentlicht am von
Antworten

.

dd150f1446a6608e16ad7ad442f6a160_400x300Днес честваме Успение на Пресвета Богородица или познат още като Голяма Богородица. Това е един от най-големите християнски празници. Той се чества както от православни, така и от католици и от други християнски деноминации.

Празникът е посветен на смъртта на Божията майка или на успението й. Апостолите се събрали от местата, където проповядвали, за да се простят със Света Богородица и да я погребат на този ден, сочи преданието. Божията майка отива при сина си и напуска този свят на 64-годишна възраст, според Светото писание. Три дни преди смъртта й Архангел Гавраил й казва, че Бог иска да я вземе в своето небесно царство, за да царува вечно с него. Богородица иска да види Светите апостоли заедно за последно и после да почине. Желанието й се изпълва и те се пренасят пред вратите на дома й в Йерусалим. Три дни след това Исус Христос слиза от небесата за душата на Света Богородица. Погребват в пещера край Гетсимания, затварят входа й с камък. След няколко дни го махат, за да може закъснелият апостол Тома да се поклони пред тялото на Богородица, но намират само плащеницата й.
„Радвайте се, защото съм с вас през всичките дни.“ Това чуват апостолите и виждат в облаците Божията майка, обкръжена от ангели. В нейна памет църквата отслужва тържествена литургия и прави „въздигане на хляба“.

Днес във всички епархии на Българската православна църква се чества големия християнски празник с литургия. В катедралния храм „Успение Богородично“ на град Пловдив за храмовия празник на Пловдивската катедрала Негово високопреосвещенство Пловдивски митрополит Николай ще отслужи Архиерейска Света Литургия, която ще започне в 09, 00 часа.

Мара, Мария, Марийка, Мари, Марин, Мариян, Марияна, Мариана, Мариан, Маша, Мика, Мира, Мариета, Мариела, Марио, Преслав и Преслава са хората, които имат имен ден днес.

standartnews.com

Кольо Вутев от с. Торос, оцелял от лагера в Ловеч: Убиха пред мене бащата на Богдана Карадочева

Veröffentlicht am von
Antworten

.

Image_1670124_6Интервю с Кольо Вутев, който ненавършил 18 г. е пратен в кариерата в Ловеч, защото искал да участва в селска забава със „забранена“ музика.
– Г-н Вутев, защо ви изпратиха на кариерата в Ловеч?
– На 16 юни 1959 г. имаше една забава на бригадири в селото. Искахме и ние, местните младежи, да участваме в нея и отидохме. Настана голяма олелия, защото някакъв комсомолски секретар се оплакал от мене.
На сутринта ме арестуваха и ме изпратиха в „хулиганския“ лагер.

Но това беше само формалният повод, а истинските причини бяха други.
В действителност баща ми дотогава не се беше подписал, че ще влезе в ТКЗС, а дядо ми е бил кмет на селото преди войната цели 28 години.
Това, което се говореше, че вътре в лагера били само хулигани, суингове с тесни гащи или момичета с къси поли, не е вярно.
Там пращаха за унищожение есенцията на народа
Беше строго определено – набелязан си, че си неудобен. Дали по майчина, дали по бащина линия или по някаква друга причина, но на някого си неудобен. Баща ми беше обявен за последния частник.
Бяха му казали, че няма да се върна оттам, където са ме пратили. Както научих по-късно накрая той се предал да подпише за ТКЗС, а те радостно викали: „Най-после падна и последната Бастилия.“
Обикновено в лагера изпращаха по донос. Най-често писмото е изпратено от партийния секретар в съответния район или населено място. Предават го на началника на милицията. Той го прочита и определя – този не е за затвора, а за ТВО.
– Какво си спомняте от времето, прекарано в лагера?
– Най-големият ужас беше още в началото.

Бях едва от две седмици в лагера. На забоя цивилни зареждаха взривове. Когато дойде време за палене на фитилите, Газдов ни строи. Накара Благо Магарето да раздаде цигари на първите 20 души, които да отидат и да запалят фитилите. За щастие аз не бях между тях.
Взривовете бяха наредени на четири нива, а фитилите бяха много къси. Затова, докато първите лагеристи още не бяха се покатерили по-нагоре, отдолу вече започнаха взривовете. Тези, които бяхме в ниското се затичахме да се скрием зад по-големи камъни.
В същото време на горните редове хората започнаха да подскачат от ударната вълна и се разхвърчаха части от човешки тела. На една страна ръка, на друга крак, глава или цяло разкъсано тяло. 19 човека загинаха в този ден. Най-после гърмежите спряха. Газдов изрева: „Дай газката! Няма ли да обирате тая мърша бе?! Да се разчисти теренът!“ Започнахме да събираме. Неописуем ужас – пипаш топли парчета от човешки тела, които треперят още.
– Не е ли възможно инцидентът да е станал заради грешка?
– Не мисля, че беше грешка. Районът е около 30-40 метра и има 4 нива. Пускаш хората с указания и беше явно, че онези отдолу палят, докато другите още не са се покатерили. Освен това и през останалото време, докато бях там, животът ни нямаше никаква стойност.
Нямаше ден, с изключение може би на събота следобяд и неделя, в който да няма убийства. 3-4 души дневно, често и повече. Още на втория ден след като влязох, излизаме сутринта от спалното помещение. Броиме, броиме, двама ги няма.
Затова че не сме излезли всички от спалното ни накараха да легнем по очи и започнаха да ни бият с лопати, все едно че ние сме се успали.
След малко, понеже бях най-малък, ме изпращат да видя дали има някой вътре, който да се е успал. Отнесох и аз една лопата и влизам вътре. Гледам двама лежат – единият от едната страна на наровете, другият от другата. Понеже още не знаех къде съм попаднал, се държах малко ербап.
Запсувах ги и започнах да дърпам единия за крака, а той изстинал.
Пипам другия – и той. Излизам и очите ми се насълзиха. Питат: Какво става? Има ли някой? Колко са? – Двама, казвам. – Защо не ги събуди! – Ами май няма да се събудят, отговарям. Само заповядаха: „Надолу всички на кариерата!“ И това беше.
– В какво се състоеше работата?
– По мое време работата беше само вътре в самия лагер. Още не пускаха да се работи на външни обекти, както съм чувал, че е ставало по-късно.
Помня как Газдов често се заканваше: „Някой ако мисли, че може да стане птичка и да прехвръкне през оградата, аз ще стана герак и перушинка няма да позволя да прелети.“
Отначало бяхме в групи по 6 човека. Доколкото разбрах, после са ги намалили на по 5 души, но по наше време бяха по толкова. Пренасяхме всичко само с колички и тарги.
Впоследствие, когато сложиха вагонетките, нормата беше по 15 вагонетки на човек – около 30 кубика камък. Камъните, които товарехме на тях, трябваше да са големи. Не може да са малки, защото, ако не е повече от педя отгоре товарът на вагонетката, казват: „Тази не е натоварена“ и това означава, че след секунди този, който я бута, умира.
В началото ги бутаха по двама души. От всяка група, изпълнила нормата, веднага по един-двама се прехвърляха в по-слаба група, а от
последните две групи по двама-трима още същата вечер са убити. Зимно време даваха летни войнишки дрехи. Обувки – това, с което си отишъл.
Сутрин, ако му дадат таргата или чувала да си ги носи на гръб на някого, това означава, че от кариерата ще го свалят с тях – това беше закон.
– Колко души имаше в лагера?
– По мое време се поддържаше едно ниво – 240-260 души. Ако днес утрепят 7-8 души, това означава, че утре сутринта или следобед нови 7-8 до десетина са пристигнали в лагера. Имаше отделно и група от 80 души, докарана от Белене. Те бяха с присъди и на тях не посягаха. При тях нямаше убийства.
– Кой беше най-лошият надзирател?
– Когато дойдеше Газдов на кариерата, като погледне към някой от нас и после към някой от бригадирите си, например Шахо или Благо, с поглед едва ли не питаше този защо е още жив?
И само след секунди, докато се обърне, човекът вече го няма – утрепан.
Веднъж убийството на бай Иван, бащата на певицата Богдана Карадочева, за малко да стане повод за това и аз да не бъда между живите.
Охраняваха ни през двама души по един милиционер с куче и по един с шмайзер. Бях на няколко метра от него, когато го убиха.
Затичах се, хванах го и издъхна в ръцете ми.
В този момент Божидар, с когото бяхме в една група, извика предупредително: „Батееее!“ И аз докато се надигна, Шахо замахна да ме удари и мене.
Оттогава имам белези на крака и на ръката. Освен с тояга, той ходеше и с една метална пластина, провесена на синджир и подострена от двете страни като бръснач. От нея са ми белезите.
Въпреки че беше лято, беше облечен с ватенка, без ръкав. Като се спуснах към него, се увиснах на реверите му – туп една глава и той падна и седна на земята.
За щастие в този момент се спуснаха и други, дойде и Благо Магарето и извика Шахо да слезе долу, че Газдов го вика. Шахо само промърмори: „После ще се занимавам с тебе“ и отиде при началството. Това ме спаси от убийство.
Другото обстоятелство е, че в същия ден бяха докарали трима ученици – две момичета и едно момче от Бургас, и се занимаваха с тях. Прегрешението им било, че стояли на пристанището и „чакали американските моряци“ да дойдат. Както разбрахме по-късно, в действителност комсомолският секретар бил мераклия на едното момиче, но тя не му обръщала внимание и затова ги изпратили в лагера.

Още следобяд Газдов и Шахо започват да ги бият и да се гаврят с момичетата. Момчето помолило за вода. Хвалеха се, че се изпикали в едно войнишко канче, от тези, в които ни даваха яденето, подали му го и рекли: „Ето ти вода.“ Към 5:00 сутринта го умъртвяват.
Вечерта слизаме долу в спалното, но не можахме да мигнем. Цяла нощ се чуваха писъци. Не спяхме и защото знаехме, че Шахо влиза нощно време и души набелязаните.
Точно заради това слагахме и една кофа до вратата, за да не излизаме до тоалетната. Излезеш ли навън, връщане няма.
Дежуряхме по един да будуваме, за да дебнеме да не влезе Шахо. Висяхме с по един камък зад вратата, ако влезе, да го трепем.
– Какви други случаи помните?
– Имаше и един куриозен случай, в който двама родители, видни партийни деятели от Габрово, бивши партизани, чули-недочули, че имало изправителен лагер и решили да изпратят сина си, защото бил малко буен, та да го сплашат и превъзпитат. На втория ден го претрепаха. Майка му и баща му, разбира се, не са имали представа за действителните порядки при нас и идват след една седмица да си го търсят. Лъгаха ги известно време.
Накрая им казаха: „Опита се да избяга и там, където го гръмнаха, там го и заровиха.“ Надзирателите инсценирали, че погребано там наблизо в една нива. Поразровили с две лопати и сложили кръст отгоре. Добре, ама отива майката и вижда, че под кръста земята изобщо не е ровена и разбира, че синът не е погребан там.
Имаше един случай с едно момче Данчо от Пловдив, но то не е било по мое време, а го знам от другите лагеристи. Една седмица след като влезнал, на 19 януари е помолил да почерпи, като купи един-два килограма бонбони.
Йордановден било и явно е имал някакви пари в него. Газдов разпорежда да го вържат на пилона за знамето. През два часа го заливат с кофа вода – неописуем студ било, а Газдов се гаврил: „Още ли имаш желание да черпиш?“
Поливан е два дни и две нощи и издъхва там. Имаше нещо като сипейче до дървената тоалетна и там го хвърлили. Всички са го съжалявали и са плакали, но не смеят да шукнат, за да не ги сполети същата участ.
– Вярно ли е, че след това труповете са давани на свинете в Белене?
– Не искам да преувеличавам, за труповете разбрах чак на второто ни идване за възпоминанието в Ловеч, защото там имаше хора, които са били в Белене. Те разказват, че когато са ги карали да копаят канал, дълбок половин метър наблизо са виждали, че придошлата вода отмива брега и прасетата от свинефермата на остров Персин ги изравят и ги ядат…
– Как ви освободиха?
– Бях борец. Треньорът бай Коста Кючуков от Плевен искал да ме водят на републиканско, за да се представи добре окръгът. Поинтересували се за мене. И аз чувам, че от три дни питат за някой си борец, но не смея да се обадя.
И как да се обадя – наскоро преди това някой се беше обадил да ходатайства за едно момче, което беше щангист, и това стана повод да го убият.
Накрая, на 30 юли 1959 г., дойдоха треньорът Коста Кючуков, Панталей Димитров, председател на окръжния комитет на БСФС, Васил Петров, спортен организатор от нашето село, заедно с един, който мисля, че се казваше Христов и по начина, по който се държеше с Газдов, си мисля, че вероятно беше от Държавна сигурност. Беше същата сутрин,
когато се гавриха цяла нощ с учениците от Бургас, и Газдов още беше много пиян
Строи целия лагер и казва на този от ДС: Е, хайде да видиме кой е сега този борец, дето го дирим два дена и не се обажда?! Бате Васо казва: „Това момче ни трябва“ и ме посочва. „Тоя ли пъдпъдък е борецът?!“, учуди се Газдов и даде два пъти знак с ръка, което значи две крачки пред строя. Пристъпих аз. Обиколи ме Газдов един път, втори път ме обиколи, и като ме подминаваше, като ме излющи, паднах по очи.
Като станах, ухото ми скъсано. Наведе се, хвана ме за ключицата, направо ще ми я строши – защо не съм се обадил. Бате Васо му казва: „Що за обноски са това?“ А Шахо, който се беше подпрял на един голям кол му отговаря: „Ти да мълчиш да не те пратиме на неговото място!“ и го препсува. Бате Васо беше също добър спортист, а и беше от партизански род, леля му беше убита като партизанка на Голо Бърдо заедно с Пенка Михайлова.
Не се стърпя и му удари една глава, по същия начин, както го направих аз, когато убиха бай Иван. Спуснаха се да ги разтървават. На мене ми прилоша. Викам си: „Умиране има – отърване няма.“ Но тогава Газдов се намеси и каза на Шахо: „Марш там настрана и да не чувам звук!“ Влезнаха с Панталей и човека от ДС в канцеларията за около 10 минути. Най-после излезнаха и Панталей ми казва: „Хайде тръгвай, моето момче.“ А на мене краката все едно ми бяха залепени. Гипсирани. „Хайде, моето момче, свърши, хайде тръгвай“, подкани ме отново той. Бате Васо и той вика: „Хайде тръгвай бе. Тръгнахме лека-полека. Веднага под тунела, на двайсетина метра, беше спряла една „Варшава“ Накараха ме да се кача в нея. Преди да вляза в автомобила, само
спрях, загребах пръст,
заплаках, и я прибрах в джобовете си. След това я увих в една носна кърпичка. Оттогава съм я показвал само два пъти – че си пазя спомен от излизането. После ме закараха пред окръжния съвет на БСФС, а там цял рейс спортисти, чакат само мен, за да отидем за републиканското в Пловдив. Вкара ме на втория етаж в сградата на една мивка да се поизмия. Бях кафяв целият. Кърпата почерня.
Донесоха ми някакъв анцуг, като за човек 70 кг, а аз бях едва 44 кила. Като влезнах в автобуса, всички взеха да се побутват: Това ли е този от хулиганския лагер? Полека отидох до най-последната седалка и питам седящите момче и момиче: „Свободно ли е?“, а те само като ме видяха, веднага станаха и се преместиха напред. Помня само когато обратно минахме покрай лагера и веднага съм заспал. Събудих се чак в Пловдив. Като излизах на тепиха за среща, имах бинт на крака, на ръката и на главата.
Победих още на първата среща, и как няма да победя – Газдов ми беше казал, когато ме стискаше за ключицата, че ако не свърша работата, за която съм пуснат, жив няма да замръкна. Борих се в страх. Първа среща, втора среща, трета среща. Отстрани на съдиите седеше бай Хари Стоев. Той беше първият признат заслужил майстор на спорта в България, сподвижник на Дан Колов и мой първи учител. Беше грамаден – 115-120 килограма мъж и след всяка среща отивах да го прегърна и плачех. А той ме потупва и казва „Браво моето момче, не съм сбъркал с теб“ – все едно някой ми налива барут в кръвта. И на последната среща като надвих с туш така бях притиснал противника, че съдията ми казва: туш е бе, пусни човека, а аз натискам и не го пускам.
Станах републикански шампион в най-леката категория. Качиха ни на стълбичката да ни награждават. Медалът ми окачи Цено Ценов, който по това време беше почетен председател на ФИЛА. Явно като надвивах във всяка среща, бай Хари Стоев му е казал, че съм един от надеждните му състезатели и се е учудил, как след като толкова време не съм тренирал се справям с противниците.
Когато ми окачи медала, отново се разплаках. Пита ме защо плача, не се ли радвам, че това ми е първият медал. Бях дете на 18 години, още повече се разплаках.
В този момент пристъпи Васил от моето село, човекът, който най-напред казал, че има информация къде съм, и му каза: – Как няма да плаче, като знае, откъде е дошъл и къде трябва да върви. И му разказа за лагера. Ценов ме прегърна и казва: „Недей синко да плачеш, аз казва, Ценов да не ми е името, ако допусна да се върнеш там, откъдето са те довели.
Сега отиди да се изкъпеш и да се преоблечеш и ще ме чакаш тук при тази маса.“ Щях да се изгоря с врялата вода, но след десетина минути дойде и ми казва: „Идваш с мене в София.“
Живееше на улица „Чаталджа“ в собствена къща. Забележителен човек. Като капитан в царската армия е бил командир на танковата бригада в Горна Баня, но когато става 9 септември, въпреки че е имал разпореждане отгоре да започне бой с партизаните, той казва на бригадата: „Никой не ни дава право да стреляме срещу нашите братя и сестри“, обръща и с партизаните влизат в София. Тогава го правят генерал.
Станахме като неразделни приятели, обичаше ме като негов син. Беше ми казал: Ако някога някъде някой те арестува, кажи на най-близкостоящия до тебе при първа възможност да предаде на Цено Ценов от федерацията по борба.
– Има ли справедливост за хора като вас?
– Когато отидох за първи път на 12 април 1990 г. на среща с другите оцелели, около 40 човека, на мястото където беше лагерът, ми прилоша.
Паднах на волана, развикаха се хора наоколо и едва ме свестиха с вода
Подобно беше състоянието и на другите. Спомням си как след излизането от лагера гледах поне 20 пъти филма „Спартак“, който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех.
На възпоминанието се видяхме и с Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридаехме на раменете си. Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: „Никога, никога човешко насилие!“ Тогава видяхме и на входа на лагера една купчина наскоро изгорени документи. Беше валяло и по някои от останалите парчета видяхме, че това е документация от лагера. Имаше части и от прословутите придружителни писма, от които зависеше кой от задържаните ще оцелее. На някои от тях най-отдолу имаше един прословут гриф „НЗ“, който някои от бившите лагеристи тълкуваха погрешно като секретен код „хаш три“. Всъщност на езика на тогавашната милиция това означаваше “нежелателно завръщането” и беше равносилно на смъртна присъда.
Ходих навремето, когато се гледаше делото при Татарчев. Той беше заедно с Иван Григоров и ми казва: „Ела да видиш, твоя човек Газдов го закопчахме“. Казвам: „Разбрах – сложили сте му бял чаршаф, телевизорче, ВЕФ, даже и вестници и списания – Много добре, рекох, сте го прибрали, но защо не го настанихте, както бяхме ние – с дъсчените сайванти над нас и гледаме тиглите отгоре. Няма тюфлеци, няма дюшеци – направо на дъските и за възглавница си избирахме по един камък. Като убиеха някой с по-хубав камък-възглавница, не смеехме да го вземем. Суеверни бяхме, да не би да ни сполети неговата съдба.
Един път Мирчо Спасов държа реч пред строя. Тогава едно много интелигентно момче, Васко от Струмяни, се обади: „Другарю полковник, защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?“ Мирчо Спасов каза: „Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за
физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.”
Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко вече го нямаше.
За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. На процеса казал, че било повеля на партията и трябвало да си храни децата, но за мене това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.
– Изминаха 50 години от затварянето на лагера, какво ви вълнува днес?
– Учудвам се и често коментираме с други бивши лагеристи, защо дъщерята на бай Иван Карадочев, след толкова години, никога не дойде и не се срещна с мене. Казвам им, ако някой има контакт с нея, нека да  каже, да се видиме да  разкажа, да чуе две думи за баща си. Казвам къде съм, не съм от тези, които ги е страх и се крият. Питам всички управляващи и особено тези, които бяха преди сегашното управление, като се бият в гърдите и искат да гласуваме за тях:
Къде е истината? Колко наказани има досега? Има ли държавник, който да защитава такива като нас?
– Получавате ли някаква компенсация като репресиран?
– Не. През 2005 г. ме пенсионираха с 63 лева и 8 стотинки пенсия, а в момента получавам 124 лева и 25 стотинки.
Не зная и къде да диря. Къде е работил Газдов? Доколкото знам, никъде не се води лагерът, защото това не е официално предприятие. Чух по времето на царя, че ще дават по някакъв процент към пенсията. Тогава не успях да намеря никакъв документ за съществуването на лагера. Татарчев също не можа да ми отговори. Никъде не пише – в Ловеч имаше ТВО, никъде не пише, че Никола Симеонов Газдов е бил шеф на този лагер. Нито за Гогов, нито за Горанов. Искам да се запозная и с архива не заради себе си, а най-вече за да видя колко и кои са убитите, защото със сигурност те са многократно повече от тези 146 души, за които официално признаха.

168chasa.bg

Роден политически анахронизъм

Veröffentlicht am von
Antworten

.

Не спирам да се изненадвам неприятно, запознавайки се с аномалии, каквито само у нас могат да имат почва.

Пенка ЦоловаПенка Цолова, дъщерята на една от извратените надзирателки в лагерите Белене (остров Персин), Ловеч и Скравена, е активистка на ДСБ.
Майка ѝ, Юлия Ръжгева*, по думите на един от малцината все още живи свидетели от лагера в Ловеч, Никола Дафинов, е убила собсвеноръчно повече от 40 лагеристи.

Та другарката Пенка Цолова, когато не е заета да оборва „слуховете“ за Лагерите на Смърта и казуса с прасетата в тях…, защитава ДСБ…

И това въобще не е изключение, а по-скоро правило между сектантите, наричащи се Костовисти. Това е някаква завера от бивши извратено-праволинейни сталинисти, които ненавиждат търгашите, израстнали около Людмила Живкова и в желанието си да се разграничат от тях…, се пишат крайно дясни…

Абсурд, какъвто само у нас е възможен.

И тези сега се мъчат да дефинират що е демокрация. Болни мозъци, намерили почва сред  прост, неинформиран  народ.

Юлияна Павлова РъжгеваЗа които не са запознати с деянията на Юлия Ръжгева, ето малко спомени от очевидци пред съда:

(Разказът е страшен и не го препоръчвам на хора със слаби нерви)

„Как е била убита Дина Георгиева Кангалова-Пицина от Велинград, разказват пред съда през 1990 година две свидетелки.

Райна Георгиева: „Веднъж направо на кариерата докараха една едра, хубава жена. Надзирателката извика Гогов и му каза, че симулира и не иска да работи.
Тогава Гогов извади от джоба си едно писмо, прочете го и го даде на надзирателката. Всички, които бяхме наблизо, чухме:
„Тази да се ликвидира“
Надзирателката слезе с новата лагеристка и един надзирател от мъжете в едно по-усамотено място на кариерата и започнаха да я бият.“

Христина Събева: „Тя бе пребита от Юлия. Освен че я би с тояга, мушкаше я в очите, във влагалището, скачаше отгоре .“

Райна Георгиева: „Видях, че надзирателката взе една тояга като точилка. След това я вкара в устата и започна да натиска. Видях изпод скъсаните дрехи как точилката излезе от тялото на жената заедно с червата. Беше мъртва, с широко отворени уста и очи. След това сложиха трупа в чувал.“

Христина Събева: И го откараха с молотовката заедно с други трупове.“**

 

*) През 2005, явно не издържа на натрапчивите мисли, които я застигат от времето по лагерите и се обесва в банята.

**) Христо Христов, цит. съч., с. 32.

.

КОЙ КАК СЕ БОРИ СРЕЩУ КОМУНИЗМА

Veröffentlicht am von
Antworten

.

Un 1956 bКогато в 1956 на унгарците  «им писва» от комунизма, те обграждат партийния дом в Будапеща и буквално го издънват с танкове и с всичко, каквото им беше попаднало в ръцете. Само три години след смъртта на Сталин всички негови паметници са унищожени в цялата страна; всяко спипано ченге на унгарската Държавна Сигурност, както и партийни секретари и комунисти, са разстреляни там, където са хванати; някои са заковани с щикове на вратите, а мнозина увисват на уличните стълбове.

В България комунистите са наистина уплашени. На вратите на някои от тях дори се появяват кръстове. Комунистическата власт се страхува преди всичко от евентуална необуздана стихийност и настръхва. Тихичко на всеки комунист е раздадено лично оръжие за защита, а на висшите офицерски чинове и партийния елит (всички до един бивши партизани)направо картечници. За съжаление, към 1956 в малка и селска България комунистите вече бяха взели страха на населението, а и малка София не може да се сравнява с двумилионна Будапеща, град с висок жизнен стандарт и дълбоки европейски традиции, където простащината на сталинизма не може никога да мине безнаказано. За отбелязване е, че студентите от будапещенския университет са едни от най-активните, заедно с професорите си. Възстанието в Будапеща струва на Унгария 250,000 бежанци, които наричат себе си freedomfighters  и чиито наследници и досега живеят на Запад. Архивите на партията и на органите на сигурността са изгорени и унищожени.

Дванадесет години по-късно в чаровна Прага става същото. Особеното в чешкия вариант е подчертано мирния подход на гражданството. Пражани излизат масово на улиците, заедно с някои от партийните водачи, преситени от партийно лицемерие, угодничество пред съветския диктат и желание за «социализъм с човешко лице». Ентусиазмът е огромен, градът е буквално в ръцете на протестиращите и комунистическата власт отстъпва. Съветският съюз обаче влиза с танковете си, като заедно с тях докарва по заповед войски от Варшавския договор, без дори и да обяснява на никого къде отиват.

Така мужици с автомати, които никога не са виждали европейски град, влизат по улиците на Прага, докато ченгетата от КГБ се мъчат по върховете на властта да закрепят отново комунистите на власт. Дупчек, партийния дисидент и водач на реформите, е откаран без обяснения в Русия за спешно превъзпитание. Пражките улици се превръщат в море от хора. Те се катерят по танковете и слагат цветя в дулата на руските автомати, докато войниците явно не знаят защо са тук. Към други хвърчат домати и яйца. Хиляди хора стоят пред танковете и ги одюдюкват, а екипажите им не знаят какво да правят. Студентът Ян Палах се самозапалва. В знак на протест пражани обръщат саката си обратно и така вървят по улиците. Познавайки методите на чешката държавна сигурност, чехите  унищожават личните си документи и свалят всички имена на улици и номерата на къщи и жилищни блокове. Харта 77, (тоест подписана от 77 интелектуалци, спортисти и общественици), е документа на «Пражката пролет», както всички наричат пражката революция (Харта 77 е достъпна на интернет).

Както и в Унгария, Съветският съюз овладява положението, но кървава баня не последва. Напротив, изводите за съветското ръководство са да се пипа с по-лека ръка, без съмнение осъзнавайки огромния пропаганден срив на съветска Русия след такава всенародна реакция.

Русия и в Прага показва пълна неграмотност какво да прави с гражданското общество в европейски град. Такова общество и неговите европейски ценности тя не познава.

В същото положение се намират и българските военни части, завлечени без никакви обяснения в Чехословакия да демонстрират единството на Варшавския пакт. Превеждат ги спешно през Съветския съюз и ги цопват в Чехословакия.

След тези събития в Чехословакия и Унгария комунизмът донякъде отстъпва пред по националистична политика, макар и контролирана от Москва.

В София пред клуба на ЦДНА е цопнат в цял ръст портрет на единствения загинал български войник в чехословашките събития с явни усилия да бъде изкаран за герой, без никакви обяснения защо и как е загинал, но с посветено  стихотворение от партийното поетично чучело Венко Марковски.

В същото лято в София се провежда световния младежки фестивал – едно мероприятие на КГБ с чисто пропагандни цели. До този момент чешката революция е предшествана от особен ренесанс на чешкото кино, което с убийствено остроумие и хумор раздипля простащината на всички аспекти на комунистическото общество. Чудото на чешките филми на студио Барандов за дълго време минават незабелязано и в Русия, и в България. На младежкия фестивал обаче ченгетата най-после загряват ефекта от пражкия реформизъм и макар че филмите в чешкия културен център не са преведени, те не позволяват на българите да ги гледат.

Тихомълком в България също стават промени, макар и козметични: въвеждат се отново някои стари войнишки и офицерски знаци от старата българска армия, макар че огромен брой войници още носят буквално съветски униформи. Осъзнавайки пълната несъстоятелност на просъветската си политика, диктаторът Тодор Живков се осмелява да експериментира с някои по-свободни методи в търговията си със Западна Европа, не без наблюдението на съветския окупатор. За общо ползване обаче той е безпощаден към всяка проява на опозиция.

България, за разлика от Унгария и Чехословакия, е далече от европейското културно и икономическо влияние. Тя си остава дълбоко изолирана страна във всяко отношение, известна като пълен придатък на Съветския съюз. Населението е под наблюдение и всяка проява на свободомислие е наказвана: студенти са гонени от университета, работници се уволняват безмълвно, дори и вицовете се третират като проява на антипартийна дейност и се наказват със затвор. Писатели и интелектуалци се захранват по византийски от хитрягата Живков, за да бъде притъпено критичното им чувство към действителността. Често специалисти в дадени области с оригинална мисъл и неортодоксално отношение към политическата система са принуждавани да сменят работата си, за да не покажат истинските си качества. Раболепието става тотален морален стандарт.

В Полша и Източна Германия (предмет на отделен анализ) положението е малко по-различно: и двете страни имат по-многобройно население и са определено антисъветски и националистично настроени. Освен това те са на главния коридор за евентуално съветско нападение срещу Западна Европа. По тая причина при всяка международна криза (Берлинска, Кубинска или вътрешни размирици) в двете страни нахълтват безцеремонно  от няколко стотици хиляди до един милион съветски въйници, които заемат училища, казарми и частни жилища в бойна готовност, стоят там, колкото считат за нужно, без никакви обяснения.

Дългогодишната международна изолация на България дава огромно предимство на днешните й     комунистически управници. Те могат да манипулират живота на населението поради самия факт, че хората не са имали никаква възможност за сравнение или обмен на информация. Произтичащият от тази неинформираност политически наивитет дава възможност на комунистите да действат в своя полза преди събитията да са станали.  Доскоро страхът от бруталността на Държавна Сигурност и методите на тоталитарната държава също е важен фактор.

Те обаче не са неуязвими: провалът на руския пратеник Станишев на предишните избори беше сериозен знак, че политическите развития в страната съвсем не стават по техни очаквания. Такъв беше случаят и с политическия дегенерат Пеевски и със злополучната тройна десарска коалиция. Чувството за неуязвимост и своеволие, с което започнаха властта си, показва доколко комунистите не са зачитали еволюцията на обществото. За втори път те се оказаха изненадани от спонтанната реакция на един нов фактор, който никога досега не е бил в плановете им – растящата средна класа, преди всичко в София, която обърка плановете им.

София вече принадлежи към Европа, но те не успяха да видят това.Този фактор от сега нататък ще бъде основния за всяка политическа формация. Това означава, че ако стандарта на живот се повдига, страната ще върви към естествена защита на националните си традиции и характеристики. Тези, които  не искат това да стане, ще направят всичко възможно страната да стане зависима от Русия или да прокудят нова голяма вълна от емигранти, които биха били пречка за плановете им. Но те имат и избор: да служат на нацията си и да се подчиняват на закона – нещо, което никога не са правели. Само тогава те ще бъдат различавани от обикновени престъпници. Само тогава и партията им ще спре да бъде античовешко чудовище.

Николай Флоров (www.svobodata.com)

Слънчев бряг, през очите на финландска туристическа агенция 1963

Veröffentlicht am von
Antworten

.

Уникално – финландски клип, който през далечната 1963 година рекламира новия български курорт Слънчев бряг, показва как е изглеждал той в онова време – девствен плаж, който засенчва и бразилската Копакабана, непокътнати дюни, романтични алеи, костенурки, кристално море.
.

.

Поколението net

Veröffentlicht am von
Antworten

.

Image_2143862_126Животът в мрежата

Какво разбра много добре Джулиан Асанж? Появи се поколението на 20-25-годишните младежи, които живеят в Интернет, общуват помежду си и мислят, че живеят в глобалното пространство, извън държавите. За тях виртуалният свят е единствената реалност.

За да го илюстрираме, достатъчно е да си спомним защо Едуард Сноудън реши да напусне Хонконг.

В началото той избра Хонконг, защото, от една страна, това е част от Китай и следователно на САЩ ще им бъде доста по-трудно да искат екстрадирането му. От друга страна, в Хонконг, бивша британска колония, е запазена традицията на rule of law**, следователно и на независимия съд.

Той бе готов да застане пред съда.

Но нещо внезапно се промени и той напусна Хонконг. Какво? Просто разбра, че по съществуващите правила в Хонконг компютърът бива изземван. И така, той излетя към „Шереметиево“. Такива като Сноудън се страхуват не от затвора. Най-страшното за тях е да се лишат от компютъра. Те живеят в него.

Проблемът е там, че от културна гледна точка това поколение е абсолютно анархистко. Понятието за специална лоялност към собствената държава за него не съществува и това се отнася за всички страни. В Америка това е просто по-нагледно, но същото би се случило в Русия и Китай.

Парадоксът е в това, че тези нови космополити са много търсени от своите държави. Те са гениални, когато направляват енергията си към разработването на програма. Ако държавата иска да има цифрови технологии, да създава киберпространство, такива хора са необходими. Именно от тях идат нововъведенията.

Нито едно разузнаване в света няма да мине без тях. Но никой не знае как да ги управлява.

Солидарността на суверените

Бягството на Сноудън показа, че има хора, които забравят, че живеят в света на държавите, и смятат, че живеят в света на взаимносвързаните компютри. И макар че вероятно на много хора би им било приятно да видят как разобличават американското следене, като по този начин показват на другите какво трябва да се прави по-внимателно, нито една държава не иска да прави Сноудън герой.

Защото, ако всичко това се случи, утре някакъв руски младеж, който работи във ФСС***, също ще поиска да стане звезда. И ще разкаже как работят руските спецслужби. В крайна сметка не само американците се занимават с тотално следене. Просто при тях се получава най-добре.

Руските, американските, китайските спецслужби имат един и същ проблем с това поколение. Неговите представители са необходими, защото един 50-годишен чиновник не може да се оправи с интернет. Но техните изхвърляния не трябва да бъдат поощрявани. Ако Сноудън стане герой поне за един човек, възниква модел, който ще стане заплаха за всички.

Президентът Путин отлично разбира това. Той малко понервничи заради двойните стандарти на американците, но не повече. А имаше ли друга възможност? Опитайте да си представите Путин, който кани руски правозащитници и западни журналисти и пита: Трябва ли Русия да даде на Сноудън убежище? Не можете ли? И президентът Путин не може.

Всички тези хора за него са по-далечни от американските разузнавачи, за които работеше Сноудън. Разбира се, той със сигурност би искал да научи с какви сведения разполага Сноудън (който вероятно е бил разпитан за това на „Шереметиево“), но и със сигурност смята, че поддържането на сигурността на държавата, включително чрез следене, е съвсем нормално. В това е и проблемът. Всеки иска да използва Сноудън, но никой не му съчувства, защото той предаде не просто своята държава, а всички държави.

Свой, чужд, или на кого може да се говори

Такива хора вече е имало в историята. Когато Ленин и Троцки са живели в Лондон и Цюрих, те са смятали, че принадлежат към мрежата на борците за световна революция, която скоро ще се случи, а националните държави ще станат отживелица от миналото.
Има обаче аспекти, които днешните „хора от мрежата“, както и революционерите от миналото, невинаги вземат предвид.

В Деня на независимостта, съвсем наскоро отбелязан в САЩ, имаше протести в защита на Сноудън и срещу намесата на спецслужбите в личния живот. За американците, както се знае, понятието privacy**** е изключително важно. Но странно защо митингите не бяха многобройни. Защо?

Ако Сноудън бе под арест в САЩ, бе готов заради идеалите си да влезе в затвора, на улицата в негова подкрепа несъмнено биха излезли хиляди. Но той тръгна за Хонконг, а после – за Русия. И дори онези американци, които може абсолютно да не одобряват действията на своето правителство, се замислиха да не би той все пак да работи за друга държава, да не се окаже двоен агент?

Така би станало и в Русия, ако руският чекист бе заминал да се защитава в Америка. В това е проблемът на съвременните „революционери“. Те нямат усещане за национална лоялност и не знаят, че другите граждани все пак я имат. С това напомнят за офшорните банкери.

Парадоксът е, че героизмът е невъзможен извън националната държава. Това, което Сноудън разказа на света, бе важно не защото никой не се досещаше, а защото всички се досещаха.

Да казваш истината в политиката, не означава да казваш това, което никой не знае. Това означава да казваш това, което всички или някои вече знаят, но се страхуват да кажат. И тук е много важно наличието на някаква политическа общност. Човек, решен да открие истината, поема определен риск. Той знае, че може да пострада, но болката му, безпокойството му, трябва да стигнат до някаква общност от хора и да бъдат споделени от нея. И – едно задължително условие – човек сам трябва да бъде част от тази общност. В противен случай хората може да не повярват на „пришълеца“. Не защото не говори верни работи, а защото не го чувстват като свой. И той не чувства тези хора като свои.

Кой и какво знае за тебе

Трагедията на Сноудън е трагедия на идеята за прозрачност. Хора, подобни на Сноудън или Асанж, искат да видят държавите и правителствата абсолютно прозрачни, без да подозират, че прозрачността си има и обратна страна. Прозрачната държава означава и прозрачен индивид.

Когато скандалите покрай руските парламентарни избори доведоха до масово поставяне на видеокамери в избирателните секции на президентските избори, наблюдателите приветстваха това – извършването на нарушения вече ще е по-трудно. Така е. Но нека си представим, че някъде във вътрешността на страната избирателят идва в секцията и вижда камерата. Той не смята, че тя е поставена за да контролира гражданина, държавата. Той смята, че са я сложили за да знаят те, властите, как гласува самият той. И излиза, че ситуацията съвсем не е еднозначна. Да, натиска го осъществява държавата, но натиска може да го усеща и избирателят.

Сега нека приложим утопията на световната прозрачност (или антиутопията, на когото както му се струва) към големите информационни масиви. По време на избирателната кампания на Барак Обама в щаба му работеха специалисти по този въпрос. Те знаеха всичко за щатите, където мнението на избирателя би могло да се обърне на която и да е страна в последната минута. Такива щати в САЩ, както се знае, не са много, а обикновено става дума едва за един-два окръга с население 100 000- 200 000 души. Именно те могат да определят съдбата на президентските избори.

Така че тези специалисти знаеха всичко за регистрирания избирател – какви филми гледа, какви магазини посещава. Бе направен профил на всеки избирател и данните бяха взети не от разузнаването, а от откритите търговски компании. След изборите те пресметнаха с какъв брой гласове са сбъркали. С 38 души. От хиляди, пресметнати с абсолютна точност.

Тя наистина е плоска

А как се случи така, че бившият сътрудник на американското разузнаване забрави, че живее в света на държавите? Това стана възможно затова, защото интернет е голям мехур. Двама души седят, всеки пред своя компютър, и набират в търсачката думата „любов“. И на всеки от тях същият този „Гугъл“ ще му открие различен списък на топсайтовете. Защото в света на „Гугъл“ ставаме заложници на своите предпочитания. Това е отговорът на продавача на искането на купувача. Интернет не е настроен да ти даде истината. Той е настроен да ти даде това, което искаш.

Същото се случва и с общностите от хора. Те се срещат в мрежата, на форумите на съмишлениците, обсъждат това, което ги вълнува, и често въобще не се замислят, че има още много хора и те са различни.

До известна степен това стана проблем на протестните движения в света. Да, тези протести са резултат от възможностите за нови комуникации. Но участниците нещо не забелязаха (и Москва е един от примерите за това). Защо много хора излязоха на улицата? Защото повярваха, че са мнозинство. Така им се струваше, докато бяха в интернет. И те започнаха да си мислят, че са хиляди, милиони и в реалния живот, като едва после видяха, че има и други. И пак защото интернет е направен така, че виждаш тези, които искаш да видиш.

Човекът и компютърът, или човекът компютър

А какво става с „новите революционери“. Вероятно за тези 30 дни скитания Сноудън откри за себе си, че не е чак толкова лесно да бъдеш интернационалист. Вероятно преди 90 години Турция се е оказала за Троцки същото, каквото за Сноудън транзитната зона на „Шереметиево“. И са му казвали: Можеш да прекараш известно време, но не много. Но къде да иде? Франция го приема, но бързо отново го депортира. В крайна сметка Троцки се оказва в Мексико, което вероятно все пак е по-добре от Боливия.

За новото поколение „революционери“ случаят „Сноудън“ е първият политически опит и според разбирането си за света те ще си вземат поука от него. Хора от типа на Сноудън и Асанж ще се появяват отново. И отново ще се сблъскват с държавата, за чието съществуване до този момент са имали доста смътна представа. Както и че извън границите на техния свят има и друг.

*Статията е публикувана във в. „Московские новости“. В заглавието има игра на думи. Net на английски означава мрежа, а на руски – „не“.
**Върховенство на закона (англ.).
***Федерална служба за сигурност – външното контраразузнаване на Русия.
****Личен живот (англ.).

ИВАН КРЪСТЕВ, политолог  (www.24chasa.bg)

Какво се случи в България?

Veröffentlicht am von
Antworten

.

image.phpОрганизирано мероприятие „Ден За Размисъл“

А. Автори:
1. Цветан Василев – банкер и медиен магнат. Близък до ДПС (либерална партия на българските турци, силно обвързана с организираната престъпност и проводник на чужди интереси включително и руски)
2. Иван Костов – лидер на малка дясна партия, член на ЕНП, със много спорна роля в годините на преход след падането на желязната завеса.
3. Хора от руските служби с опит в „правенето на избори“ в Украйна и други бивши републики.

И с активното съдействие на слугите на мафията – Българската Прокуратура.

Б. Цели:
1. Да се прелеят избиратели от ГЕРБ към ДСБ, така че да се осигури парламентарно представяне на партията.
2. Да се осигури първо място на изборите за БСП.
3. Да се осигури парламентарно мнозинство на коалицията БСП-ДПС.

В. Изпълнението:
1. Месец-два преди изборите, водещи лица на основни политически партии подмятат изявления внушаващи, че ГЕРБ готви грандиозна манипулация на изборите.

2. Подгряване на публиката. Атентатът!
В деня преди изборите се организира псевдо-атентат срещу лидера на ДСБ. Репортерите на телевизия NEWS7 (собственост на Василев) стоят в готовност и изпреварват с час и половина другите медии. Драма! Съпругата на Иван Костов, Елена Костова е в болница. Всички гледат NEWS7. И в този миг в техния ефир се разгръща следващото действие от сценария:

3.Бомбата. ГЕРБ е „хванат“ да печати фалшиви бюлетини!
Декорът с портите на дома на Иван Костов е сменен с портала на печатницата отпечатваща бюлетините за вота. Наоколо се разхождат хора с бронежилетки. Въпреки че договорените количества вече са отпечатани и разпределени по избирателни секции преди няколко дни, цяла нощ машините са работили на пълни обороти и са отпечатвани още бюлетини извън договорените количества. Прокуратурата прави изявление, че са намерени бюлетини „готови за експедиция“, споменават се бусове с двойно дъно, които трябвало да транспортират бюлетините до избирателните секции.

4. Възмутени лидери на политически партии нарушават мълчанието в деня на размисъл и започват последователно да дават пресконференции. Квалифицират случващото се като опит за преврат от страна на ГЕРБ. Малката известна с обслужването на нечисти интереси партия ВМРО „спонтанно“ събира всичките си симпатизанти в центъра на София на митинг срещу „измамниците“ от ГЕРБ. Истерията е пълна. Торнадо от лайна се сипе от всички страни.

Г. Равносметка:
1. Повечето български граждани усетиха, че се разиграва режисирана постановка (на по-възрастните не им е за първи път) и не промениха нагласите си за гласуване. Много български граждани отказаха да гласуват на тези избори. Но не само ГЕРБ загуби гласове от това. Реално пропорциите на партиите в изборния резултат не бяха променени съществено.

2. ДСБ не успя да влезе в парламента.

3. БСП не успя да събере повече гласове от ГЕРБ.

4. Коалицията БСП-ДПС няма мнозинство от 50% +1 достатъчни за съставяне на самостоятелно правителство.

5. На Елена Костова и няма нищо – премерили и кръвното в болницата.“Атентаторът“ срещу Иван Костов е освободен без повдигане на обвинение, два дни след инцидента. Съдията почти беше разплакан от „неговата житейската драма“.

6. Оказа се и видеокамерите го доказват, в печатницата не са печатани бюлетини предната нощ. Нормална практика било във всяка печатарска дейност да има известно количество брак и надтираж. За коли с двойно дъно имало сигнал, но никой не ги бил виждал, нито пък са търсени такива от следствените органи. След като главния прокурор и заместниците му цял месец разиграваха комични представления на пресконференции, най-накрая успяха да преброят „подредените в палети и готови за експедиране“ бюлетини от надтиража. И всичко завърши с безславното – „няма член от закона по които да може да бъде повдигнато обвинение на собственика на печатницата“.

7. За да може да бъде назначено удобно правителство, наложи се руските ченгета да вадят нов жокер от ръкава – националистическата партия АТАКА. Единствената която успя да влезе в парламента освен ГЕРБ, БСП и ДПС.

8. Създаде се правителство в което ключовите назначения свързани с националната сигурност и реда се дават на хора за които е абсолютно сигурно, че са свързани с организираната престъпност и с чужди на България интереси.

9. Въпреки че БСП имаха само второстепенна роля в постановката, сега те обират всички негативи. И не могат да се измъкнат, дори и да имат желание. Ако Станишев изтегли правителството, главния прокурор Цацаров ще го разкърти от дела. Това му е гарантирано. При добро желание от страна на прокуратурата може в кратки срокове да бъде осъден за загуба на секретни документи.

10. ПЕС също са в незавидна ситуация. Станишев е техен лидер и осъждането му би било тежък удар върху репутацията им. Евентуално разследване на дейността му като премиер (2005-2009) ще засегне и спорно разпределение на държавни поръчки на силно завишени цени към фирми близки до лидери на ПЕС. Твърди се по този начин той си е купил председателското място в ПЕС.

Това се случи в България!

А днес цяла България е на улицата.
България иска ОСТАВКА и НОВИ ИЗБОРИ!

От Мрежата