Преди часове получих информация от наш човек в Хавана ( ) по основна тема “автомобили и пътен транспорт”.
Докато е още топла, да прочетем за постиженията на Куба под мъдрото ръководство на Комунистическата партия.
Внимателно да четат и младите, и носталгиците по времената отпреди 1989 г. у нас.
“Бате, Голфа няма аналог тук. Имам предвид, че тук ЕВТИНА кола няма. Най-евтината кола, която може да се купи май е полски фиат, за 6,7,8к USD. Лада – 8-15к. Almendron (стара американска кола) – 6,10,15,20,25,30к. Модерна кола – ебало си е мамата. Тико 20к. Пежо 205 – 20к. Пежо 405 30к. Пежо 208 60к. Toyota Yaris 45к.
Тук важното е да е кола, да се движи, да може да се товари. Кола тук има един човек на всеки 500 или 1000 души (измислям си, но ако се окаже, че са повече – не бих се учудил).
Защо мислиш, че половината автопарк на острова е от американски коли, произведени преди 1959-та? Щото обичат антики? Не. Щото няма други. Тук колите са вечни, всичко се оправя, ремонтира, скалъпва. Нищо не се изхвърля. Пълно е с полски фиатчета, лади, москвичи, има волги, VW костенурки, стари шкоди от 60тте.
Американските коли (almendrones) пък се използват за работа, за товарене, повечето са маршрутки. За лична кола почти не се използват, защото са неикономични и трудни за поддръжка. Тъй като са снадени се трошат често, изискват непрекъсната поддръжка, която може да им се осигури само ако изкарват кинти. Те вървят от 10-20-30к, в зависимост от подобренията и състоянието.
По-новите, модерни коли обикновено са служебни или рентакар. Има и частни, които са продадени на някви хора по някви начини, примерно – една рентакар кола, след еди колко си години експлоатация се продава. Говоря ти за предимно китайски коли, тук там някоя корейска. Една такава кола ти знаеш, че нова в Бг струва 13,14,15к долара. Е тук, използвана няколко години – прас: 39к! Take it or leave it.
Абе тук мутресите се возят в лади бе!
Има и други коли, които не ми е ясно как са влезли, виждам джипове Toyota от 1999та, Mercedes 190, fiat punto, Mitsubishi lancer, те такива…
Чувам, че на някви известни хора, музиканти, артисти, спортисти и бог знае кой още им било позволено еди кога си, при еди кви си условия да си вкарат коли…
Въобще, тук колата е статус, лукс… В квартала улиците са пусти. Минава една кола на пет минути.
А без кола (95% от хората) си просто един pobre diablo. Такситата са скъпи за кубинците, маршрутките и те не са евтини, но в час пик забрави да хванеш някоя, ходиш километър по улицата и махаш кат улав и никой не ти спира.
А рейсовете… Да не обяснявам дори в най-бедните години в Бг никога не е било така.
Въобще тук транспорта е нещо страшно. Питай Оскар дали е ходил до Винялес или Варадеро? Пича за 30 години не е излизал от Хавана, не е пътувал никъде познава Куба по-малко от мен
. Шибана страна, шибана, измъчвана от глад и жажда страна, където хората, незнайно защо са по-учтиви, по-мили, по-щедри и по-усмихнати от нас
Колите са нереално скъпи, наистина. Ама това става като смесиш пазарна и централизирана икономика, предприемачество – с монопол, свобода – със забрани и ограничения… Някъв абсурд.
От една страна тук примерно можеш да се регистрираш като частник – дъводелец, или строител, или обущар… но от друга: никъде, НИКЪДЕ не продават легално дърво, никъде не продават легално стомана, никъде не продават кожа, гума… Няма реално откъде да купиш суровина.
От една страна едно Тико е 20к. От друга: апартаментът на баща ми (90 квадрата) е 12к, супер апартамент 100 квадрата на пъпа на Хавана 50к, цигари 7 песо (малко повече от четвърт долар), газта, тока, телефона и рейса – много евтини. Храната с купони: направо без пари (вярно е, че е едно нищо).
От една страна:
Спане в хотел в центъра 200$,
от друга: спане в частна къща 30$.
Бутилка водка 30$, но литър наливен ром 1$.
Бутилка от литър и половина минерална вода: 2$. Сок от гуаяба на улицата: 5 песо (четвърт долар).
Средна заплата в държ. сектор 20$. ТаксИ до летището: 25-30$.
Скапано малко хладилниче куча марка (и в Илиянци няма да намериш такъв) 400$. Човек да ти чисти стълбището цял месец: 8$.
Маршрутка – половин-един долар. Рейс 40 сентавос (около 3-4 стотинки).
Дайкири в El Floridita: 6$.
Ебане на улицата 10-15-20$.
Пс: Бензина и нафтата са скъпи, но само балъците си ги купуват от бензиностанцията. Черния пазар е много голям. Купони няма. Идва пича със служебната кола и налива 10 литра, но му се таксуват 20. Разликата му се изплаща по 50 цента, примерно. След това тия десет литра се продават на К.А. на черно за долар.
Пс2: Проверих цените на колите под наем. Най-икономичния клас: 70 долара на ден, следващия: 100 долара.”
Доналд Тръмп беше избран за президент на Съединените американски щати. Степента на изумление бе безпрецедентна. Социолозите бяха шокирани. Медиите – изненадани. Финансовата борса – смаяна. Много от членовете на Републиканската партия останаха удивени, а Демократите изгубиха неочаквано почвата под краката си. Мисълта, че мъж с възгледите, ценностите и поведението на Тръмп би могъл да заеме поста на президент, беше направо невъобразима. Не, не искам да кажа, че те не се съгласяваха с него или че се надяваха да загуби. Те просто намираха вероятността, мъж като него да спечели изборите, за абсурдна. Това е причината за загубата на Хилари Клинтън. Демократическата партия, която я номинира, се беше отдалечила твърде много от партията, която Франклин Д. Рузвелт създаде и която Линдън Джонсън води. В основата на тяхната партия бяха белите представители на работническата класа. Либерализмът на Рузвелт и Джонсън беше построен върху нуждите и интересите на тази група. Група, която може и да е загубила значимостта си, но все още съставлява най-големия етнически и социален дял от американско общество. Днес тази част от обществото, както и преди съм коментирал, е в опасност. Средната класа, със среден семеен доход в Калифорния от около 4 300 долара на месец, би могла да си закупи скромна къща или автомобил, но със сигурност не може да си позволи да изпрати децата си в колеж. Поради непосилните условия за студентски заеми, техните наследници ще трябва да потърсят бъдеще отвъд границите на страната. Долната средна класа пък получава средно нетно възнаграждение от около 2 600 долара на месец. Едно поколение по-рано най-бедните представители на средната класа можеха да си закупят малка къща в не чак толкова добър квартал. Сега те са притиснати в ъгъла и могат да наемат единствено апартамент. И докато либералите са загрижени за социалното неравенство, долната прослойка на средната класа се притеснява дали въобще ще може да печели достатъчно пари, че да поддържа приличен жизнен стандарт – две много различни лица на една и съща монета.
Оказа се, че Тръмп е наясно с този проблем. Той разбра и че това са хората, загубили културните войни, които бяха поведени от предходното поколение. Техните църкви и родители ги научиха, че хомосексуализмът е също толкова голям грях, колкото е абортът и предбрачният секс. Не евангелизмът беше толкова проблематичен обаче, колкото беше чувството за вина, което той проповядваше. Мнозина от тази класа бяха прегрешавали, но междувременно те бяха наясно, че извършваното от тях е грях и уважаваха догмите, на които бяха обучени, въпреки че не винаги ги спазваха. В рамките на една генерация, долната и средната класа в Америка бяха неочаквано изместени. Честта и достойнството, което те изпитваха от тежкия труд и печеленето на достатъчно добри пари за семействата им, остана в миналото. Те откриха, че ценностите им, които преди бяха считани за нещо нормално, днес са категоризирани като фобии и болестни състояния, от които трябва да се отърват в името на политическата коректност. Моралните норми, на които бяха възпитавани като деца, вече не могат да бъдат спокойно изразени в публичното пространство. Така средната класа вече нямаше място в Демократическата партия. Представителите й смятаха, че демократите не само ги презират, но и че ценят правата и културата на имигрантите далеч повече, отколкото възгледите на бялата средна класа. Това беше отчасти вярно. Но само отчасти – партията не ценеше просто имигрантите, а горните слоеве на средната класа, високо образованите победители в културните войни. Когато Хилари Клинтън произнесе неочакваната си реч за „кошниците” от „достойни за съжаление” хора на Тръмп, тя разкри пропастта, създадена от ДП, между образованите граждани и членовете на работническата класа, която бе изпълнена с взаимна ненавист. В изявлението си тя каза, че съществуват две „кошници” (или две групи) хора – в едната са всички хомофоби, ксенофоби и женомразци, а в другата – бедните, оставени на произвола на съдбата. Не беше ясно дали тя причислява бедните като „достойни за съжаление хора”, но със сигурност направи грешка като нарече не само самия Тръмп нежелан, но и всички негови последователи. Явно тя не осъзнаваше необходимостта от техните гласове. Това, което Клинтън и елитът не осъзнаха беше, че тази група е достатъчно голяма, за да служи като база на Тръмп и да му симпатизира. Резултатите от екзит полововете показаха, че враждебността от страна на жените към Тръмп всъщност я нямаше. Над 20 на 100 от латиноамериканците също дадоха гласа си на Тръмп. Той успя да създаде обединение, каквото Клинтън смяташе за невъзможно. Обединение по-силно и от нейното. Елитът прояви неразумна надменност по отношение на жените, латиноамериканците и останалите, намеквайки че единствено „достойните за съжаление” биха подкрепили човек като Тръмп. Твърдението на Хилари относно Тръмп ме порази, когато за първи път го чух. Тогава тя беше само на няколко точки преднина от Тръмп, което означаваше, че почти половината страна го беше подкрепила. Имплицитно тя беше заявила, че половината страна е „жалка”. Подобно изказване беше не само неуважително, но и я изобличи като ужасен политик. За да спечели изборите тя трябваше да държи здраво всички свои симпатизанти и да спечели малко от тези на Тръмп. Използваното от нея определение обаче само накара мнозина да оттеглят подкрепата си. Това не беше резултат само на лоша политика. Грозната дефиниция представлява и дълбоко вкоренен вътрешен проблем. Елитът на Съединените щати (а всички страни имат и се нуждаят от такъв) се е капсулирал извън останалата част от обществото. Това е сходно със ситуацията във Великобритания, където елитът се изпълни с гняв заради резултатите от референдума и запрати с всичка сила епитети към тесногръдото мнозинство, което гласува „за” оттеглянето на Великобритания от ЕС, наричайки го необразовано, ограничено, неспособно да осъзнае проблематичността на ситуацията и т.н. Икономически напрежения се натрупват във всяко едно общество и във всяка точка на света. В момента европейските държави се сблъскват със същия стрес както Щатите, при това с още по-голяма интензивност. Националистическите движения се надигат в много от тези страни. Те са настроени враждебно срещу Европейския съюз, противопоставят се на неконтролируемата имиграция и посрещат с неодобрение политики, които целят налагането на строги икономии, засягащи именно средната и долната класа, без това да упражнява значителен ефект върху благосъстоянието на елита. Тръмп също е част от тази криза. Докато европейските националисти опонират на Европейския съюз, Тръмп иска да предоговори НАФТА (Северноамериканското споразумение за свободна търговия). Докато европейците се борят срещу неконтролируемата бежанска криза, Тръмп се обявява срещу мюсюлманската и мексиканската миграция. Докато европейците търсят начин за премахване на строгите икономии, Тръмп говори за данъчни облекчения, с които да стимулира инвестициите. Дали тези политики са уместни, няма значение. Това, което има значение е, че подобна продължителна икономическа дисфункция ще има неизбежни политически последици. Тази президентска кампания се въртеше около факта, че Клинтън не разбираше политическото движение, което взима превес по света и неведнъж го отхвърляше като маргинално. За разлика от нея Тръмп не само го разбираше, но и успя да се възползва от него, така че да спечели президентското място. Има и още един важен елемент. Той спечели изборите си и благодарение на обвинението си, че Вашингтон и медиите нехаят за икономическия проблем. В по-късен етап от кампанията си той настоятелно твърдеше, че елитът на Вашингтон е абсолютно откъснат от реалността, в която другите класи живеят. Аз спокойно мога да твърдя – Тръмп беше по-добрият политик. Той спечели не със съкрушителна, но пък с решаваща победа. Слабостта на Клинтън беше, че в центъра на политическата върхушка тя повярва в силата единствено на своята позиция. Тя отхвърли Бърни Сандърс, въпреки неговото влияние и никога не прие Тръмп насериозно. Оцени трите точки преднина в социологическите проучвания като достатъчно предимство. Това беше проява на самодоволство, което обаче прикри липсата на разбиране, че един политически вулкан беше на път да изригне сред представителите на средната класа и че много други американски граждани споделят мисълта, че нещата се влошават. Клинтън не успя да види един огромен проблем, който нейните предшественици от Демократическа партия (Рузвелт и Джонсън) вече бяха видели. Съветниците й също не го забелязаха. Вместо това те концентрираха вниманието си върху един невъздържан мъж, който хвърля обиди наляво и надясно и е абсолютно неподходящ за висок пост. За съжаление, гласоподавателите обърнаха повече внимание на невежеството на Клинтън, отколкото от грубостта на Тръмп. Някои най-вероятно ще прехвърлят вината за загубата на писмото на директора на ФБР Джеймс Коми. Това неминуемо допринесе за резултата, но не беше решаващия фактор. Икономическата дисфункция води до политически проблеми, а Клинтън не разбира значението й. Някъде в ума й е фактът, че бели мъже без диплома от колеж са й се опълчили, й показа единствено, че само „достойни за съжаление” хора са й опонирали. А защо белите мъже без диплома за висше образование трябва да бъдат окачествявани като „жалки” е изключително важен въпрос. Във всеки случай, изборът е изненада само заради погрешните изводи от анкетите. Възможно е Тръмп да е водил доста дълго време. Липсата на точност в анкетните данни трябва да се отбележи, тъй като ако знаеше, че изостава, Клинтън най-вероятно щеше да помисли по-задълбочено върху положението си. Тръмп поведе изпълнена с омраза кампания. Бях дълбоко обиден от атаката му върху Джон МакКейн, не толкова заради въпроса дали МакКейн е герой или не, а защото Тръмп заяви, че уважава повече пилотите, които не са били сваляни. Като главокомандващ на него ще му се налага да ръководи войски в опасни ситуации. Как един командир ще заповяда на пилотите си да стрелят, ако те знаят, че ако бъдат свалени, това ще ги лиши от уважението на техния началник? Това бяха избори, които изобилстваха от обидни коментари. Тръмп определено водеше в това отношение, но коментарите на Клинтън бяха директна нападка върху класовата принадлежност на гласоподавателите, което беше в пъти по-стряскащо. В крайна сметка те взеха решение. Тръмп ще бъде президент и то с множество обещания, както всички кандидати правят. Да се отхвърли възможността за реализация на тези обещания е като да се отхвърли идеята, че той би бил издигнат от Републиканската партия или че би спечелил изборите. Подобно на всички политически лидери обаче, той ще бъде ограничен от реалността. Трудно ми е да си представя какъв би бил обликът на неговото управление, но аз така си мислех и че няма да бъде номиниран от републиканците. Важното е да бъдем предпазливи, ако решим да пренебрегнем този човек.
Доста се позабавлявах вчера с журналистка ни, Капка Тодорова, известна още под псевдонима Лола Монтесьо.
Всичко започна, като на шега, след като прочетох неин материал, подписан с истинското ѝ име в 24 часа, който грубо не отговаряше на истината. Имаше три варианта:
А) Момето не може да смята.
Б) Дезинформира умишлено.
В) Хаотично мята цифри.
Ама да започна от начало.
В материала момето е написало, че на изборите в Австрия, печелившият кандидат (Ван дер Белен) е постигнал това с 3% разлика, което е меко казано смехотворно, да не кажа груба манипулация на истината, която беше 10 пъти по-малка, т.е. 0,3%. В течение на коментираното бях изключително добре информиран, по простата причина, че живея в Австрия над 30 години (политически емигрант бях, избягал от комунистическия Рай, през далечната 1984-та, а от 87-ма съм австрийски гражданин), т.е. повече от половината ми живот съм прекарал в Австрия и политическите и обществени събития в тази страна, пряко ме засягат.
Честно да си кажа, доста ме натъжи, че се залъгват българските читатели със свободни съчинения. Независимо дали от липса на действителна информация, комични математически познания или груба умишлена дезинформация, написаното уронва авторитета на едно от що годе реномираните български издания.
Затова ѝ написах на стената следния постинг:
„Капке, Ван дер Белен спечели в Австрия не с 3%, а с 0,3%. Не е едно и също, ако ти е убегнало по математика.“
.
Божеее, като се впрегна таз‘ жена да ме убеждава, че не съм бил прав, щото видите ли… и носи от девет кладенци глупости, коя от коя все по-големи небивалици, та да склоня на нейното.
Ама няма начин. В статията тя сама си противоречи, помествайки първо победа с 3%, а после публикувайки реалния резултат, който беше 50,3% за Ван дер Белен и 49,7% за Хофер.
Забележката ѝ, че първо написала 3%, защото изпратила материала преди да завършат изборите, на базата на някакво съвсем ранно преброявана (добре, че не е използвала резултата след преброяването само на първия получен вот, защото тогава победата щеше да е за един от двамата кандидати, според нейните изследвания, 100 процентова), не може да отговаря на истината и е инфантилна детска лъжа, защото в същия материал, веднага след „процентите‘ помества и разликата в гласовете (31000), които отразяват 0,3% разлика. Да не говорим, че по-долу тя описва и реалния резултат, ама без да „изчислява“ разликата. С други думи, лъжлива повлекана, която с всички средства се стреми за кашира плиткоумието си.
Това ме кара да съм почти сигурен, че чисто и просто математиката не ѝ е най-силната страна, меко казано.
Последното убеждение ми се затвърди и когато изневиделица, около полунощ, към дискусията цъфна и един млякащ „софиянец“, уж живущ в Германия, снимал се гол до кръста в профилната снимка. Що за птица беше този тип и въобще реален ли е или трол под чуждо име и с измислен профил, е друг въпрос.
Комичното беше, че и той реши да пробва математическите си дарби и пльосна небивалицата, че и аз не бил съм прав, защото 50,3-49,7=0,6, което значело, че и аз не съм бил прав и победата била 0,6%…
Всичко това става под еуфористичния поглед на милата „журналистка“, която лайква ли лайква, всеки негов постинг.
Тогава излязох от нерви и написах обяснение, разбираемо като за инфантилни, давайки следния пример:
Ако в едни избори има 100 гласоподаватели, които представляват 100-те процента, то всеки гласоподавател е и 1% от общата маса.
Да приемем, че 51 от тях гласуват за печелившата страна, а за губещата остават съответно 49 гласа, то печелившата печели с 1 глас или с 1%, а не 51%-49%=2%, защото единия човек натежал на везната, не може да се удвои…
Тоест, брои се това, което е над 50%. С него се печелят избори при двама кандидати.
…
Елементарно е, ама в часовете по смятане не трябва да си се щипал със съучениците/съученичките… Явно това обяснение съкруши тотално „журналистката“ защото тя побърза да изтрие всичко и на бърза ръка да ме отстрани, за да не развалям имиджа ѝ, при комичната ситуация, в което сама се беше затлачила до шия, аплодирайки тоз‘ балкански гений. За съжаление, триенето на компрометиращи постинги и блокирането на неудобни контакти, помага само повърхностно и кратко, защото фундаменталните проблемите, които снишаващия се по този начин, остават.
Между другото, на мен ми стана ясно, че каката така затъна в блатото, та единствения изход за нея е да ме блокира и да изтрие дискриминиращото я, на собствената ѝ стена. Усетих го, когато въпреки подчертано учтивия ми тон (целейки в никакъв случай да не ѝ дам възможност за нещо друго да се заяде и да премести темата), дори на ‚Ви‘ общувайки с нея, получих предупреждение за особен тон. Тогава всичко ми стана ясно. Въпрос на време е, да не ѝ издържат нервичките и всичко да изтрие. Защото по-лесно е така, а и беше посред нощ и е очаквала, че малко хора са били свидетели на джапането ѝ в калта. Както и да е, ама това само по себе си дава и повод за размисъл, колко достоверни са някои самоизтъкващи се на всяка крачка, списващи братя и сестри, както и какъв е техния действителен умствен багаж.
Да си верен на работодателя ти и да следваш безкомпромисно политиката на медията, не винаги дава добра атестация за професионален журнализъм.
Както и нейния ‚politisch-korrekten Erziehungs-Journalismus‘ няма да ѝ помогне да бъде забелязана от немските издания. Ще си продължи в родните, като прибягва и до социални помощи в Германия.
Нахвърлих тези редове, та дано момето не прави за напред подобни грешки. Тогава няма и да изпада често, в подобни комични ситуации.
А иначе ѝ желая, здраве и добро настроение!
Стоя и гледам, как многобройни измислени герои се пенят, относно гласуването в чужбина и инстинктивно се сещам за изборите през 2009.
Тогава с цялото си сърце и душа подпомагах Синята коалиция (изживях ужасно разочарование, ама човек се учи докато е жив и то преди всичко за съжаление от грешките си) и се чудех как мога да бъда полезен, осъзнавайки, че все пак живея в чужбина, а нямам намерение да се завръщам преди пенсиониране окончателно в България.
Възможностите ми бяха ограничени, въпреки че пътувах на лични разноски всяка седмица със самолет до София, за да мога да участвам в демонстрации и други мероприятия организирани от Синята коалиция, но това не беше за мен, достатъчно. Затова на своя глава реших да издействам още една изборна секция във Виена.
След луди скандали (които никога не са ме плашили) с хора от посолството, накрая склониха и така се появи втората секция в австрийската столица. Веднага звъннах на моя позната в Германия (Лидия Фауст от Щутгарт), разказах ѝ какво съм постигнал и я окуражих да направи същото. За съжаление първата ѝ реакция беше пораженска, обяснявайки ми че в Германия това не е възможно. На настояванията ми все пак да опита, тя ми предложи, да съм се обадил пак аз и в Германия, представяйки се за българин живущ там. Разбира се отказах да използвам лъжи, но и обещах да накарам от ДСБ да ударят едно рамо.
Речено сторено, обадих се директно през личния ѝ ДжиЕсЕм на ПР-ката на ДСБ Адриана-Белла Белева с която бегло се познавахме покрай различни инициативи на ДСБ и я помолих партията да излезе с някакво решение по казуса. В началото Ади ме поля с ледено студен душ, обяснявайки ми, че това е кауза пердута, нямали нито време, нито средства, които да заделят за подобни невъзможни дейности, защото възможностите за успех били нулеви.
Наложи се повече от половин час да я убеждавам, като най-силния ми аргумент оставаше, че сам съм го постигнал, не само първи, но и без абсолютно никаква чужда (разбирай политическа), помощ. Накрая склони да помисли по въпроса по-сериозно и на другия ден излезе статия от нея, в която от името на ДСБ беше повдигнат въпроса за гласуването на българите зад граница. Дотук добре…, ама след това веднага изригна една лавина от вечно навсякъде присъстващи, квичащи кибици, до болка познати, опитващи се чрез различни формати и обяздващи различни идеи (с единствената цел да бъдат видяни и разпознати), да спретват всякакви организацийки, в които най-често от самите тях плюс семеен и тясно приятелски кръг се взимаха решенията, като за баластра се привличаха дори мъртви души или хора неподозиращи, че са тапосани да членуват там.
С други думи „Вождове много, индианци да не кажа няма, ама съвсем малко“.
Наглостта стигна дотам, че в „името на гласуващите зад граници“, в България се измайсториха лобистки НПО по въпроса, преследвайки по-комерсиални цели чрез различен лобизъм, от малкото реални бизнесмени в страната.
Това не само ме демотивира, а и отврати до дъното на душата ми и се отдръпнах от всякакви инициативи и всякакви политически формирования. От тогава гледам да не се обвързвам с никой, защото се убедих, че у нас всяка добра идея на даден искрен инициатор, моментално се преработва в лабораториите за политинженерство и се превръща в доходоносна крава за определен брой, едни и същи нагло-нахални навлеци.
Като заключение да спомена, че споделям опита си не за друго, а да са наясно младите в каква комерсиална месомелачка им е определена ролята на полезните идиоти, та мелницата на тарикатите, да може да се завърти, успешно… После да не каже някой, че не е бил предупреден.
• В 1344 — 1421 г. турците поробват българските земи като извършват кланета и опустошения в невиждан мащаб довели до пълно обезлюдяване на цели райони. Исая Серски пише за това, че «Тогава живите облажаваха умрелите по-рано».
• В 1352 г. турски нашественици извършват масови кланета в Айтос, Ямбол и Пловдив
• В 1359-1364 турски нашественици извършват масови кланета в Стара Загора, Пловдив и Сливен. Тогава е избито и отвлечено в робство цялото население на градовете Венец и Сотирград и те престават да съществуват.
• В 1372 турците избиват и отвличат в робство цялото население на Бактун и града престава да съществува.
• На 17 юли 1393 г. Баязид превзема Велико Търново и извършва масово клане на населението. След няколко дена в една от църквите са събрани и изклани още 110 оцелели търновски първенци.
• В 1598 г. турците извършват клане във Велико Търново при подавянето на Първото търновско въстание, за да спасят живота си най-малко 16 000 българи забягват във Влашко.
• В 1600 г. Мехмед паша изколва българите в Чепинската долина отказали да се потурчат и останали в селата си, а потурчилите се «за кашмер» са накарани да разрушат 218 църкви и 33 манастира в района.
• На 18 октомври 1688г. турската войска на софийският бейлербей извършва клане над българите от град Чипровци и селата Копиловци, Железна и Клисура, изклани са над 1000 мъже и стари жени, а селищата са изгорени и сринати до основи. Не са изклани само към 2000 млади момчета, жени и момичета които са отвлечени в робство. Оцелелите след подавяне на Чипровското въстание едва 3000 българи от района, за да се спасят забягват в през Влашко в Банат.
— През юни 1679 година от татарите на Герай хан са извършени масови погроми и потурчвания на българите от Добруджа до Тетевенско. Това принуждава многобройно българско население да избяга през Дунава във Влашко.
• В края на ноември 1689г. турските войски на Халил паша, еничарите на Махмуд паша и татарският хан Герай изгарят град Крива Паланка и извършват клане на българите там и в Куманово при подавянето на въстанието на Карпош. При повторното завладяване на освободените от въстанието и австрийските войски западни български земи в Поморавието, Видинско и Македония турците извършват такива кланета и палежи, които принуждават многохилядно българско население да избяга в Банат.
• В края на юли и началото на август 1737г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу, при подавянето на Въстанието на архиереите в Софийско и Самоковско, от турците са избити над 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително митрополита Свети Симеон Самоковски, обесен в София на 21 август 1737 г. зад църквата «Света София», много българи от Западните български земи бягат в Банат.
• В периода от 1773г. до 1822г. кърджалийски отреди и регулярни турски войски извършват многократни кланета на българи, опожаряват и ограбват десетки български села и градчета от Дунав до Бяло море и от Ниш до Цариград.
Такава е съдбата на Трявна 20.ІІ.1798, Тетевен още в 1861г. Сопот в 1793, 1800 и 1807, Габрово в 1793 от кърджалии водени от Емин Балталъ, а в 1798г. тук погрома е от регулярни турски войски, Калофер на 22.ХІІ. 1799г. и в 1804, Арбанаси 1796, Велико Търново1796, Троян 1796, Севлиево 1796,Еркеч няколко пъти и в 1808 оцелелите изоставят селото, Копривщица 1793 и още два пъти, Казанлък е нападан няколко пъти, Шипка 1793, Тулово 1785 , Мъглиж 1785 , Елена 1793, Панагюрище 1785, Сопот 1793, Карлово 1785, Чирпан 1793, Ямбол 1794, Жеравна 1794, c. Тича 1795, Градец 1795, с. Пролом карловско — три пъти, с. Сакарци тополовградско (след погрома оцелелите за десетки години изоставят селото), с. Раково котелско, Ловеч, Айтос 1791 , с. Бов, Хасково в 1791, Харманли 1791, Асеновград два пъти, с. Урумкьой Созополско (или Урум ени кьой, дн. Индже войвода, където според легендата прословутия кърджарлия Индже намира смъртта си, всъщност той там само е ранен, а е убит в с. Скулени на р. Прут през 1821 г.), Караеврен (дн. Близнак ), Делиево, Граматиково, Гьоктепе (дн. Звездец), град Ахтопол, с. Едига два пъти, Ениджия, Пейчова махала, Сазара, Крушево, Чеглаик, Селиолу, с. Карабунар и с. Вайсал лозевградско, с. Куру дере Одринско, с. Азара и Софлар бунархисарско, градовете Лозенград, Виза и много други. Някои от тях като Делиево, Карабунар, Пастелево и др. след като са изгорени не са заселени повече. Разорени са десетки манастири.
В тази епоха българите обитават изключително такъв тип населени места и случилото се взема размерите на изтребление. Малко български земи, най-вече много големите градове и бедни планински места са по-слабо засегнати. Сериозно пострадват Гюмюрджннско, Димотишко, Чирменско. Горна и Одринска Тракия и Подунавието са почти обезлюдени.
• През октомври 1829г. турците извършват кланета над българите в Странджа и Сакар. Само в едно доносение до щаба на руската армия от 14.Х.1829г. са посочени избити 400 български първенци в района на границите на Одрински и Старозагорски пашалъци. Над 140 000 българи от Тракия са прогонени и бягат в Бесарабия.
• През април 1841 г. на Великден в църквата в село Каменица Нишко от турците са изклани мъже от селото, а много жени са изнасилени, това става повод за Нишкото въстание при потушаването на което от албански башибозук командван от Сабри Мустафа Паша са избити хиляди българи, изгорени и разграбени 225 български села и 16 манастира и църкви в Нишко, Пиротско и Лeсковeцко, 10 000 души спасяват живота си като забягват в Сърбия.
• На 10 юни 1850 г. турците от Видинският гарнизон изколват всички българи в Белоградчик и няколко хиляди души във Видинско след подавяне на Видинското зъстание.
• На 26 април 1876 г. турски башибозук воден от Тосун бей извършва клане и опожарява Клисура при подавяне на Априлското въстание.
• На 30 април 1876 г. редовна турска войска и башибозук командвани от Хафъз паша извършва клане и опожарява Панагюрище при потушаване на Априлското въстание.
Много от оцелелите бятат в Бесарабия и във Влашко.
• В 1797 г. отредите на Осман Пазвантооглу извършнат кланета при завземането на Врачанско, Ловчанска, Плевенско, Севлиевско и Търновско. Особено голямо е кръвопролитието в Никопол и околноста. Тук е събрана е голяма група жени и деца българи от раята, натъпкани са в една кошара и са запалени живи да изгорят.
• В 1804 г. Осман Пазвантооглу извършва кланета в опита му за пoдавяне бунтовете на българите в Ниш, Пирот, Белоградчикско и Видинско.
• В 1806 г. Осман Пазвантооглу извършва клане над българите във Видин. Пред олтара на църквата св. Петка са изклани няколкостотин миряни и свещеници от града и околността во главе с владиката Калиник, събрани и затворени там по негова заповед.
• На 1 май 1876 г. редовна турска войска, башибозук и черкези командвани от Хасан паша извършва клане на българите събрани в лагера Еледжик при подавяне на Априлското въстание. Над 1000 мъже, жени, деца и старци са избити, единици успяват да се спасят в Балкана.
• На 2 май 1876 г. турците извършват клане в Перущица при подавяне на Априлското въстание от войските командвани от Решид паша. В църквата и извън нея са изклани към 1850 мъже, жени и деца. Оцелява само 7,5% от населението на града.
• На 3 май 1876 г. башибозука предвождан от Ахмед ага Барутанлията извършва клане в Батак при подавяне на Априлското въстание. В църквата са изклани към 1900 мъже, жени и деца, още няколко хиляди българи са изклани, разстреляни или живи изгорени извън храма. Общо жертвите са към 5000 души предимно жени, деца и старци или към 3/4 от населението на града . Църквата канонизира жертвите на Баташкото клане като християнски мъченици.
• На 6 май 1876 г. турците извършват клане и опожаряват село Батошево и близкия Батошевски манастир. При подавяне на Априлското въстание. Малка част от населението се спасява като избягва в Балкана.
• На 9 май 1876 г. башибозук и черкезка конница извършват клане над село Кръвеник. Голяма част от населението е избито, малцина се спасяват като бягат в планината.
• На 9 май 1876 г. башибозука извършва клане и запалва Ново село. Първоначално голяма част от населението успява да се спаси като бяга в планината. Бежанците се добират до м. Табите, една част от тях тръгват към Калофер, но са нападнати от башибозук при Пенчов чучур и Русалийските гробища. Само малка част успяват да се спасят в Калофер. Друга част се спуска по течението на р. Тъжа. Тях башибозука ги пресреща в Пожар дере и в м. Смесите. Тук всички мъже и момчетата са изклани, а жените поругани. Църквата канонизира жертвите на клането като християнски мъченици.
• На 17 май 1876 г. село Бояджик е ограбено, подложено на клане и изгорено по заповед на Шефкет паша от командваната от него редовна турска войска с артилерия без да е участвало в Априлското въстание. Избити са повечето селяни — 200 българи, младежите са накарани да играят «кърваво хоро» преди да ги убият, девойките и жените, които не са избити са озлочестени и отвлечени. Дядото на създателя на компютъра Джон Атанасов по чудо избягва смъртта.
• От края на април до средата на май 1876 г. при подавяне на Априлското въстание частите на турската териториална отбрана известни като «башибозук», редовната войска — низам, свиканите запасни части — редиф и черкезки отряди извършнат кланета в които загиват над 30 000 българи, опожаряват 80 и разграбват 200 селища с над 75 000 българско население[22][23]. Това кара Уйлям Гладстон да издаде в 1876г. брошурата “Българските ужаси и Източният въпрос“. Преиздадена през 1877 г. под заглавие “Уроци по клане или изложение на конфликта между Портата и България през май 1876 г.“
• На 14 юли 1877 г. е изклано село Любенова махала до гр. Раднево новозагорско от турската редовна войска с артилерия, башибозук и черкези водена от Реуф паша, командващ турският гарнизон в Нова Загора. Само в църквата са заклани 1013 българи, още толкова са убити изън нея. Общо жертвите са над 2000. Погребани са в двора на църквата. Селото е известно като втори Батак.
• На 15 юли 1877 г. е извършено клане и е разграбен Ловеч от турска редовна армия под командването на Рифат паша. Избити са над 1500 мирни българи.
• На 15 юли 1877 г. (3-ти стар стил) от турците e извършено голямо клане и е опожарена до основи Нова Загора.
• На 16 юли 1877 г. е изклано и опожарено село Дълбоки старозагорско от черкези от турската армия на Сюлейман паша.
• Старозагорско клане. ОТ 19 до 21 юли 1877 г. e изклана и опожарена Стара Загора от турската редовна армия на Сюлейман паша (Соломон Леви Явиш) с участието на албански башибозук, черкези командвани от Дай Ахмед и чирпански цигани при логистичната подкрепа на старозагорски евреи. Актовете на садизъм са ужасяващи.
Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца. Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме. Българи са одрирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата. Много са изгорени живи, някои първом поляти с газ. Други са горени на жертвеници, имало разпънати на кръст приковани, пален е огън на гърдите на трети и е варено кафе. Млади жени са карани голи да играят кърваво хоро където са озлочестявани и после изклани. В църквата „Св. Троица» са изклани 2500 души, много тела на избитите остават прави, защото няма къде да падат труповете.
Изклани са и укрилите се в храмовете „Св. Богородица» и „Св. Николай», които са обстрелвани с артилерия и запалени. Избити са между 14 000 и 15 000 българи, още към 1200 умират глад и преживяните ужаси. В Турция са отвлечени към 10 000 млади момчета, момичета и жени, малко от които се връщат. Околните села имат същата съдба. Това е може би най-голямото документирано клане в българската история. Градът е напълно изпепелен и след Освобождението е изцяло изграден наново.
• На 21 юли 1877 г. (9-ти стар стил) започва клане и е подпалена Каварна от 3000 башибозук с артилерия и черкези. Едновременно са нападнати, клани и палени околните Шабла, Крапец, Горичане, Българево, Божурец, Смин, Ваклино и др. Докато по настояване на чужди консули населението е евакуирано с параходи към Варна загиват убити, умрели жени и девойки след изнасилвания и удавени общо към 1000 души. Един старец е клан с трион, а едно момче е горено живо. Еранос Ераносян арменският телеграфист в Балчик уведомил консулите е убит от башибозука на 22.(10) юли 1877г. при пристигането си в Каварна.
• На 4 август 1877 в Казанлък турците изколват 200 българи пред храма св. Пророк Илия.
• През август 1877 в Карлово от редовни турски войски и башибозук командван от Исмаил, палача на Батак, брат на Ахмед ага Тъмръшлията, са избити не по-малко от 600 българи (според доклад на френския вицеконсул в Пловдив от 6 август 1877 г.), но турците най-вероятно успяват да прикрият много от убийствата и в действителност жертвите са значително повече.
• В 1877 от турците е изгорено и обезлюдено карловското село Пролом. Пет години са необходими селището да се засели отново.
• В 1877 г. турците извършват клане, изгарят и разрушават Калофер. Избити са поголовно всички мъже и младежи. Десетилетия града е наричан град на вдовиците.
• В 1877-1878г. през Руско-турската освободителна война турците извършват погроми и кланета и в Златарица, Елена, Котел, в Новозагорско, Стремската (Карловската) долина, Панагюрище(погромът е дело на редовна турска войска), Самоков, Белово, Брезник (тогава Караагач), Чепеларе, Златоград, Симеоновград (тогава Търново Сиймен), Свиленград (тогава Мустафа паша), Любимец, Харманли и по-навътре в Одринска Тракия, в Македония и на много други места. В Пловдив само в края на август са екзекутирани 116 българи. Стотици българи са убити и в Сопот, в селата в Пирдопско, Казанлък, София (тук руснаците заварват 16 бесилки, на които са извършвани екзекуции до последния момент),Айтос, Карнобат, Одрин, Пазарджик, Асеновград (тогава Станимака), Чирпан, Варна, Фере, Димотика, в други тракийски градове и т.н. В Сливен и околностите му за няколко месеца дo началото на 1878 г. турските власти убили, изпратили на заточение и интернирали около 1000 души българи. Турската власт извършва жестокости и големи насилия в селата Красново, Аджари Розовец (тогава Рахманли) и Меричлери. Разоренията са огромни. Избити и безследно изчезнало мирно население е общо около 180 000 българи.
• В 1903г. турците жестоко потушават илинденско-преображенското въстание като избиват 994 въстаници и 4 694 избити, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца от мирното население. 3 122 жени и моми са изнасилени, а 176 пленени. 70 835 души са обездомени, 30 000 са прогонени в България, 201 опожарени са села, 12 440 опепелени къщи .
• От 21 февруари до 1 август 1905 година турска редовна войска избива във Воденско 61 мирни селяни.
• На 9 май 1907 г. турци извършват клане до Виница при Кочани в една къшла са заклани 7 българи овчари. Това е клането във Винишката къшла. Международна анкета от австрийският консул в Македония Алфред Рапопорт, военния адютант на Австроунгария полковник Гойгингер и руският консул Орлов стига до извода, че това е дело на турски войници от редифския батальон и местни турци от Калиманци.
• На 21 ноември 1911 година турски полицаи и жандарми в едно с местни турци, босненски изселници (мухаджири), цигани и евреи извършват клане и погром над българите в Щип, граждани и селяни дошли на пазар в града. Убити са 20 българи и 282 ранени. Клането ускорява избухването на Балканската война.
• На 11 януари 1912 г. е извършено клане и погром над българи в Гюрешкия манастир “Св. Богородица“, край Скопие.
• На 1 август (19 юли стар стил) 1912 година турците извършват клане в Кочани Македония. Mестни турци убиват най-малко 34 българи, много са ранени. Това е известно в историята като Кочанско клане. Клането е един от поводите за избухването на Балканската война.
• В началото на юли 1913г. турците избиват и проганват българското население на Ордринска Тракия. На 7 юли 1913г. и следващите дни са изкклани над 1100 българи мъже и жени в голямото село Булгаркьой, селото е опожарено, а останалото население към 1050 души, които не успяват да избягат са отвлечени в Мала Азия. Същото време турците унищожават още над 60 български села, като 24 са напърно изгорени, общо в областта към 55 000 българи са избити и още толкова са отвлечени в Мала Азия или прогонени от родните им села и градове към България.
• В 1913 г. редовната турска войска извършва клането на Илиева нива при с. Глумово Ивайловградско. Турците избиват до едно над 200 пеленачета скрити на южния бряг на река Арда, деца на българи, бягащи от Одринска Тракия. На мястото е издигнат мемориал.
• На 9 март 1985г. в 21:32 часа на гара Буново от протурски терористи е взривен вагона за майки с деца на бързия влак Бургас-София. Планирано е бомбата да убие възможно най-много хора като избухне в тунела Гълъбец (3200 метра), но закъснението на влака с 2 минути ги спасява и взривът става на гарата. При Атентата на са са тежко ранени 9 души (включително 2 деца) и загиват 7 души (2 деца, 2 жени, 1 мъж и 2ма старци).
Истината – независимостта си платихме с българска кръв, а разпокъсването на земите ни с руска
Да възвърнем националното си достойнство, да знаем истинската си история и да ценим приносът на целия български народ
На 3 март 1918 г. Русия е принудена да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор.
ПРЕД ПОБЕДИТЕЛЯ БЪЛГАРИЯ!!!
С този договор от лапите на руския империализъм се откопчват и получават независимост Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Беларус, Украйна, Грузия и Армения.
Над 1 милион квадратни километра са откъснати от империята , а последиците от този договор, както и процесите, породени от него може да ги видим и днес.
Точно на 3 март!
По искане на победителя България и нейния министър-председател Радославов към съюзниците Германия, Австро-Унгария и Турция церемонията е изтеглена с няколко дни за да бъде подписан точно на тази дата.
Като отговор на цялата антибългарска политика на Русия, разкъсването на българските земи със секретните й договори от 1876 г. и 1877 г. – Райхщадското споразумение и Будапещенската конвенция, станали основа на Берлинския договор.
Заради провала на Цариградската конференция, потвърдила от всички Велики сили територия на България в етническите и религиозни граници на Българската екзархия и преобладаващо българско население на над 200 000 кв. км.
Заради непризнаването на Съединението и съпротивата срещу него.
Заради коварството и двуличието на руската имперска дипломация.
Заради организирането на преврати, метежи, убийства на български политици.
Заради непосилната издръжка на руския окупационен корпус, както сами са си го кръстили в чл. 8 от временния Сан-Стефански мирен договор и заложен със същия текст в чл. 22 на Берлинския договор – издръжка, която българският народ изплаща до 1902 г.
Заради вероломното нападение над България през 1916 г.
Още по времето на Екатерина Русия започва разширяване на юг с цел завоюване на нови зърнодобивни райони, излаз на Черно море и проливите. През 18 век династия Романови и руското дворянство създават грандиозния план за образуване на гръцка империя под властта на Романови върху развалините на Османската империя. Тази идея няма да напусне руския империализъм през целия 19 век. До средата на 19 век руската дипломация залага изцяло на гръцката Мегали идея за осъществяване целите на руския империализъм за пълна доминация на Балканите и Проливите и разширяване пределите на империята, като чрез използване на борбата на гърците за национална независмост се опитва да разшири влиянието си на Балканския полуостров и последваща експанзия.
Едва когато през 1860 г. Българската екзархия заявява своите претенции за самостоятелност и независимост, руската дипломация и правителство осъзнават, че са изправени пред един народ с ясно осъзнати цели за постигане на национална независимост и зараждаща се национална кауза. Народ, който по численост и възможности надвишава по брой всички останали етноси на Балканите.
Народ, който може да се окаже пречка за осъществяване на плановете на империята.
Веднага след като Георги Раковски издава брошурата си „Руската убийствена политика за българите” през 1861 г. Русия оказва силен натиск върху Сърбия и Влашко брошурата на Раковски да бъде иззета и унищожена. Руският консул в Белград поставя ултиматум на сръбските власти Първа българска летия да бъде разтурена.
Започналата да набира сили и воля за обявяване на независимост Българска екзархия също попада под ударите на коварната и двулична имперска политика. В същата 1861 г. по настояване на княз Лобанов – руският консул в Цариград и тримата български владици са заточени в Диарбекир в опит да се спре единението и обявяване независимостта на Българската екзархия.
През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от 220 000 кв. км., включващи всички земи, населени с преобладаващо българско население вкл. Добруджа с цялата делта на Дунав, Пиротско и Нишко (почти половин Сърбия днес се намира на тази територия), цяла Македония и голяма част от Беломорието и Тракия.
За втори път нашите владици са заточени през 1872 г. по искане на следващия консул в Цариград – граф Игнатиев в опит да спре единението на българската нация.
В същата година Руската църква и Вселенската патриаршия обявяват схизма против Българската църква.
След избухването на Априлското въстание Русия спешно подписва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумени, с което цели да предотврати образуване на българска държава или в случай на разпадане на Османската империя да не се допусне образуване на голяма и сплотена България. На 15 януари 1877 г. по време на Цариградската конференция Русия препотвърждава споразумението и подписва секретната Будапещенска конвеция. На следващия ден руският консул в Цариград Граф Игнатиев започва саботиране на Цариградската конференция и обещава на Турция гарантирани територии в европейската част, което се и случва с Берлинския договор.
В Априлското възстание и Руско-Турската война българският народ дава около 30 000 жертви в бой и общо около 200 000 жертви заедно с цивилното население.
Руската армия дава общо 15 000 жертви, много от тях финландци и украинци…
Цената на нашата независимост
е платена с българска кръв, а цената за разкъсването на българските земи е платена от руските жертви.
Но Русия успява да постигне своето – слаба, разкъсана и уязвима България – малкото княжество България, управлявано от временно руско военно управление, васална Източна Румелия, подарена Северна Добруджа на Румъния като компенсация за анексираната от Русия Бесарабия, подарени на Сърбия Пиротско и Нишко, умишлено оставени в територията на Османката империя Македония, Беломорие и Южна Тракия.
През 1885 г. българският народ и неговите политически водачи намират сили да се опълчат на Империята и прогласяват Съединението. Тогава верният слуга на Русия – Сърбия ни напада в гръб за да бъде разбита от малката и храбра българска армия, а руските офицери на служба в българската армия позорно напускат бойните редици преди да влязат в сражение. След разгрома на Сърбия Руската империя къса дипломатически отношения с България за цели 10 години и ги възстановява едва когато платени агенти на руския империализъм подло съсичат великият Стефан Стамболов насред София.
(В последващи статии ще предоставя достъп и до секретните грами на руските консулства в София, Пловдив, Цариград и Букурещ, както и отговорите на руския външен министър Гирс, някои от тях с лична резолюция от руския император, за да се уверите в изключителната подлост и коварство на антибългарската политика на Русия – организиране на преврати и метежи с цел завземане на властта в Княжество България и присъединяването му като губерния към Руската империя, финансиране на въоръжени шайки, които да нахлуват в Източна Румелия с цел дестабилицзация и предизвикване на повторна окупация, обсъждане на мерки, които да предизвикат султана да възрази официално срещу Съединението, за да може България да бъде обвинена официално в нарушаване на Берлинския договор, финансиране на политически структури, както и организирането на убийства на български политици, б.а.).
Заговорът за погромът над България
осъществен от Гърция, Сърбия и Румъния през 1913 г. отново е организиран и подпомогнат от Руската империя.
За да разберете целите и начинът на мислене на руската имперска дипломация предоставям в превод текста на руска дипломатическа грама от 1914 г.
,,Една мощна България на Балканският полуостров е нашият геополитически кошмар. Тази млада имперска сила, разполагаща с най – могъщата армия в Югоизточна Европа, простряна на две морета, имаща флота и в Черно и в Средиземно море, би могла да овладее и Проливите, и егейските острови. С времето нейната сила ще расте неумолимо. Българите вече са достатъчно мощни, за да смажат турците сами, да не говорим за сърби, гърци или румънци. Ние трябва да ги удушим в зародиш, защото една Велика България, съюзник на Германската империя би станала силата, която би ни детронирала от нашия трон и би отрязала достъпът ни до Средиземноморието.“
За да се стигне до нападението…
България се включва сравнително късно в Първата световна война – едва на 14 октомри 1915 г.
Поводът за войната е убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд на 28 юни 1914 година от сръбския студент Гаврило Принцип в Сараево.
Източният фронт първоначално започва от Балтийско море и достига до границите на Румъния, а след нейното влизане във войната през 1916 година – до Черно море. Военните действия започват през август 1914 година с настъпление на Русия срещу Германия в Източна Прусия и срещу Австро-Унгария в Галиция. В северната част на фронта руснаците бързо са спряни с битката при Таненберг, но в битката за Галиция постигат успех и германците са принудени да изпратят подкрепления, за да спрат напредването им към Краков. През пролетта на 1915 година Централните сили преминават в настъпление и до средата на годината овладяват по-голямата част от Полша и стабилизират трайно новата фронтова линия.
Дълго време България е убеждавана и от двете главни сили (Антантата и Тройният съюз) да се включи във войната. В крайна сметка България застава на страната на Тройния съюз, с което Съюзът си осигурява изключително силен и важен партньор на Балканите.
Изборът е предопределен от цялата антибългарска политика на Руската империя, обрекла на разкъсване българските земи и възможността българският народ да осъществи най-сетне националния си идеал – обединение на всички български земи под покрива на Царство България.
Не е възможно в рамките на една статия да се проследят всички бойни действия на българската армия, нито да се опише саможертвата и героизма на българските войници и офицери. За целта бих препоръчал да се запознаете с едно блестящо научно изследване на историка Янко Гочев и неговата трилогия „Руската империя срещу България”, където ще намерите и подробни данни за голяма част от описаните по-горе факти и обстоятелства.
Още през 1915 г. антибългарската имперска пропаганда в Русия започва да обвинява България в предполагаемо „предателство” и „измяна” на т.нар. славяство и т.нар. православие (все едно, че те са запазена марка на Руската империя).
На 14.10.1915г., ескадра от руския Черноморски флот атакува Варна. Бомбардировката се осъществява в момент, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските войски в Моравско и Македония и вече освобождават тези изконни български краища. Това е подъл удар в гръб от т.нар. „освободител”.
Още преди официално обявяване на войната, когато все още България пази неутралитет в периода май-октомври руски миноносци общо 14 пъти наближават българските брегове и обстрелват българския бряг с цел сплашване.
Бомбардировката на Варна
е запланувана далеч преди влизането във война на България като план на руското Главно командване за завземане на черноморските ни пристанища Варна и Бургас и е лично одобрена от руския Император Николай II.
В 7.30 ч. сутринта два руски хидроплана започват да кръжат над Варна и пускат бомби. След един час започва и артилерийски обстрел от руската ескадра под командването на вицеадмирал Новицки . Тя включва 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда. Бомбардират централната гъсто населена част на града повече от един час.
По щастливо стечение на обстоятелствата в близост до Варненския залив се намират две немски подводници U-7 и U-8. Когато научават за бомбардировката те незабавно влизат в залива и атакуват с торпеда агресора. Торпеда се взривяват в предпазните мрежи на руските кораби и те бързо се изтеглят.
При появата си над водата в близост до брега подводниците са посрещнати от намиращите се там варненски граждани с ,,Ура’’ и бурни ръкопляскания.
След този акт обществените реакции срещу извършителите му са толкова остри, че се стига до преименуването на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София в „Св. св. Кирил и Методий”.
През следващите месеци следват нови атаки и бомбардировки на Варна, Балчик, Каварна и на военноморските ни бази, което принуждава България през 1916 г. да се снабди със собствен флот от подводници.
Така България става единадесетата държава в света, която има на въоръжение подводен флот.
На 17 август 1916 г. Румъния подписва договор за присъединяване към Антантата, извършва мобилизация и на 27 август обявява война на Австро–Унгария. Това принуждава българите да прехвърлят войскови сили на север. Формирана е Трета армия начело с генерал Стефан Тошев.
На 1 септември България обявява война на Румъния с една единствена цел – да освободи Добруджа и да си върне изконните български земи, предадени на Румъния от Русия още с Берлинския договор и доокрадени от Румъния през 1913 г. отново с дипломатическото съдействие на Русия.
На Добруджанския фронт е дислоцирана 3- та Българска армия на ген. Стефан Тошев. Противници на 3-та Българска армия са румънски войски, руският корпус на ген. Андрей Зайончковски, както и сръбски части.
В корпуса на ген. А. Зайончковски влизат 61-ва и 115-та пехотни дивизии и една кавалерийска дивизия, с численност 40 000 души.
По-късно 19-та румънска дивизия, разположена в Добрич преминава под командването на руския генерал и така се образува т. нар. Източен корпус – сериозен противник на българската 3-та армия.
В кратки срокове българската войска разгромява напълно крупните румънско-руско-сръбски съединения и прогонва остатъците им отвъд Дунав: На 2 септември Първа конна дивизия настъпва в Добруджа. На същия ден до обяд е освободен Тервел. На 4 септември е освободен Добрич, на 6 септември – Балчик и Каварна. На 7 септември българските части превземат Тутракан. На 8 септември е освободена Силистра, а на 14 -Мангалия. На 22 октомври е освободена Кюстенджа. На 23 – Меджидия. На 25 -Черна вода. На 26 – Хърсово. На 18 декември е освободен Бабадаг. На 22 декември 1916 г. българската войска влиза в Тулча и след това в Сулина. Българите заемат делтата на Дунав. На 3 януари 1917 е освободен Мачин и на 7 – Исакча с което приключва освобождаването на цяла Добруджа от румънска власт.
Румънската столица Букурещ е превзета на 6 декември 1916 г. и окупирана. Българската армия провежда в румънската столица военен в парад заедно със съюзни части. 2/3 от Румъния е окупирана. Разгромът й е тежък – над 250 000 убити, ранени и пленени, окупирани са столицата и по-голямата част от страната.
В сраженията блесва изключителният талант и смелост на Ген Колев, който с неговата Първа конна дивизия на няколко пъти разгромява многократно превъзхождащ по численост противник, а апогеят на бойната му слава е на 23 октомври при с. Кара Мурад (северно от Кюстенджа), когато Първа конна дивизия на ген Колев обкръжава и пленява цялата 265-а Оренбургска дивизия, с командира й и бойното знаме.
В същата 1916 г. след военно споразумение с Франция руски войски нападат България и през Македония. В Солун е дислоцирана 2-ра Специална бригада под командването на Генерал Михаил Дихтерис. Руснаците са прекарани с помощта на френски кораби и въоръжени с френско оръжие. Просто „пушечно месо”. Нямат артилерия, нямат логистика и за няколко месеца са попиляни от българската войска. Според донесенията на щаба на ген. М. Дихтерис само в началото на бойните действия неговата бригада губи 5 убити и 18 ранени офицери и 173 убити долни чинове, 1099 ранени и 128 изчезнали, или общо 1423 души.
В този момент 1-ва Българска армия на охридчанина ген. Климент Бояджиев, настъпваща в направлението Битоля – Лерин – Острово се бие едновременно срещу сръбската армия, две френски дивизии (156-та и 57-а) и руската 2-ра Специална бригада.
Впоследствие, поради числено превъзходство на врага, 1-ва Българска армия е принудена да мине в отбрана и фронтът се стабилизира с окопна война. Само при атаката на Негочанската позиция на 4.10.1916г. руската бригада губи 250 души. За да се придвижат от Негочани до Битоля, на руските войски им трябва месец и половина време. По руски данни само при атаките, предприети на 6 и 14.10.1916г. бригадата губи съответно 8 офицери и 450 войници в първата и 367 войници във втората.
Впоследствие съгласно заповедта на Главнокомандващия съюзните войски N 2139 /3 от 11/24.11.1916 г. 2-ра Специална бригада влиза в състава на 1-ва Сръбска армия.
През октомври 1916 г. на Солунския фронт пристигат нови подкрепления от Русия – 4-та Специална бригада. Тя също влиза в състава на Сръбската армия.
В самия край на 1916 г. съгласно решението на щаба на Източната армия в Солун руските войски преминават към отбрана на Солунския фронт. Близо 50% от личния състав е болен от малария, а огромните загуби демотивират войниците.След абдикацията на Николай II през 1917 г. руските войски продължват да се бият като на помощ на българската армия са пристигат пристигат и германски части.
Само на 9.05.1917 г. 2-ра руска бригада губи 25 офицери, от които 3 убити и 950 войници. До края на май 1917г. руските загуби в завоя на Черна (убити, ранени, изчезнали) достигат 1200 души. 4-ти полк на 2-ра бригада е обезкървен. Той губи 50% от личния си състав. Още по-големи от руските обаче са италианските (2400 души) и френски загуби (4000 души).
Така в пролетните боеве през 1917г. всички съглашенски войски търпят поражение. На 21.05.1917г. щабът на ген. М. Сарай прекратява настъпателните операции на Солунския фронт.Командващият Ген. М. Дихтерис е потресен от ужасните загуби и на 18.05.1917г. изпраща рапорт до ген. М. Сарай за необходимостта да се снеме бригадата му от фронта и да се изпрати в тила. Според същия рапорт руските загуби в бригадата към този момент са 4400 убити и ранени и 8000 болни.
Ген. М. Сарай приема аргументи на руския си колега и на 24.05.1917г. издава заповед за извеждане на руските войски в тила. 2-та бригада е изтеглена към Екши су. В тила е изтеглена и 4-та бригада. През 1917г. антивоенните настроения по всички фронтове се засилват и обхващат и руските бригади във Франция и Македония.
През януари 1918 г. положението на руските войски в Македония се променя. Заради многото случаи на неподчинения и разпада на дисциплината те са снети от фронта, като предават своя участък на френските си съюзници – 176 -ти френски полк. Руснаците са изтеглени в тила и разпръснати по лагери в Македония. Раздробяването на руските войски цели осуетяване на възможни бунтове.
Най-големият от легерите е във Верия, където са концентрирани 6 000 руснаци. Започва и разоръжаване на личния състав. Несъгласните с този акт офицери са отстранявани от длъжност.
През цялата 1917 г. Руската империя яде пердах по всички фронтове, в самата империя избухва революция. Бойните жертви на империята надхвърлат 2 милиона.
Така се стига и до онзи 3 март
На 3.III.1918г. Русия капитулира пред България, успяла да защити своята териториална цялост и суверенитет пред руската агресия по суша и вода. Новото болшевишко правителство признава поражението на руската армия по всички фронтове.
С този договор от лапите на руския империализъм се откопчват и получават независимост Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Беларус, Украйна, Грузия и Армения.
Над 1 милион квадратни километра са откъснати от империята , а последиците от този договор, както и процесите, породени от него може да ги видим и днес.
Подписан точно на 3 март като символичен отговор на цялата антибългарска политика на Русия, заради коварството и двуличието на руската имперска дипломация, заради антибългарската политика на империята.
След малко повече от година на 28 юни 1919 г. алчността на Англия и Франция – съюзници на Русия, ще доведе до подписването на един ужасяващо несправедлив договор във Версай с огромни репарации и отнемане на територии за Германия и съюзниците й, който ще заложи бомба в основите на Европа и ще предизвика една още по-разрушителна война. Възползвайки се от това, Русия веднага окупира обратно Украйна още през 1919 г., а година по-късно Грузия и Армения. През август 1939 г. Русия ще подпише приятелски договор с Хитлер, по силата на който ще си разделят Полша, а веднага след това ще анексира балтийските държави и ще нападне Финландия. Година по-късно самите руски дипломати ще поискат от България да се присъедини към съюзникът на Русия – Хитлер и сформирания от него Тристранен пакт.
През 1944 г. Русия отново ще нападне България без нито един български войник да е бил изпратен на фронта и при положение, че България е единствената страна в Европа, която се противопоставя на Хитлер и отказва да депортира собствените си граждани – евреи, като спасява десетки хиляди от сигурна смърт. Тристахиляден окупационен корпус на Червената армия, чиято издръжка е по-голяма от бюджета на България ще окупира родината ни за три години, като ще наложи с терор и убийства с помощтта на верните си мекерета един антибългарски и античовечен режим, а стотици хиляди българи в Македония ще бъдат принудени да се откажат насилствено от род и родина…На власт в България ще бъде поставен марионетен режим, тотално зависим и подчинен на Кремъл.
Но махалото днес се връща със страшна сила, а пиронът, забит в ковчега на руския империализъм на онзи 3 март 1918 г. днес се донабива с общите усилия на всички поробени от една Империя на злото народи.
Последиците от този 3 март един ден ще се окажат фатални за руския империализъм, така както глътката свобода след онзи 3 март 1918 г. за народите на Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Украйна, Грузия и Армения ги превърна в горди, свободни, независими и достойни народи.
Време е да възвърнем националното си достойнство, да знаем истинската си история и да ценим приносът на целия български народ, на личностите, които е отгледал и възпитал за да знаем силата си и да повярваме в нея!
Припознаха ги като жертви на своя най-голям враг – белия патриархат. Тъжна оруелска антиутопия
Група шведски феминистки излязоха с позиция, че предпочитат да бъдат изнасилени от мигранти, пред това да разчитат на помощта на своите съграждани
Mазохизмът и моралният релативизъм на тревожно много западни активисти, феминистки и правозащитници от така нареченото либерално ляво продължават да изумяват рационалните наблюдатели на кризата с мигрантите от третия свят и сблъсъка на цивилизацията с метастазиращия радикален ислям.
Близо два месеца след грандиозния скандал със съзнателното прикриване на масовите новогодишни сексуални атаки над хиляди жени, извършени от млади мюсюлмани в Кьолн, Хамбург, Щутгарт, Хелзинки, Калмар и други европейски градове, дебатите за съвместимостта на ислямските доктрини и западните ценности са по-шумни отвсякога. Уви, разговорът е взет на абордаж от крайнодесни и крайнолеви елементи на политическия спектър, които правят всичко възможно да унищожат всяка молекула логика, рацио и критично мислене от една от най-важните теми на нашето време.
Затвърди се подозрението, че за чувствително голямо количество западни феминистки сексуалният тормоз над жени има значение само ако се извършва от бели мъже. Вече няколко дни в социалните мрежи се търкаля фейсбук статус на младата крайнолява активистка от Германия Селин Герен, която публично се извинява на своите предполагаеми насилници от арабски и северноафрикански произход.
Тя е била една от пострадалите от масовите посегателства, но големият проблем за Селин не са самите унизителни актове на полова агресия, а расистките реакции на „бялото мнозинство“. Нейната история, непотвърдена още от сериозни източници, съвпада със старателно култивирания наратив за мигрантите, които са просто жертви на западните предразсъдъци и като такива не трябва да носят никаква отговорност за делата си.
Либералните медии и социалните мрежи са наситени с напълно реални призиви за игнориране на всякакви престъпления, извършени от мигранти, и фокусиране върху истинския проблем – расизма на белите хетеросекуални мъже.
Тези дни група шведски феминистки излязоха с официална позиция, осъждаща реакциите на местните спрямо вълната от сексуални престъпления, извършени от млади мюсюлмански мъже, и обявиха, че предпочитат да бъдат изнасилени от мигранти пред това да разчитат на помощта на своите съграждани. Те финализират своето сюрреалистично странно послание с думите, че не се страхуват от чужденците, а от местните мъже.
В същото време британската феминистка и авторка Джесика Ейбрахамс се опита да обясни и оправдае патологично-мазохистичния феномен в ярко илюстративна мазохистична статия, в която написа: „Феминистките са загрижени за защитата на малцинствата и маргинализираните групи. Ако за някои от тях е било трудно да говорят и осъдят събитията в Кьолн, защото са били загрижени, че думите им ще окуражат агресията срещу бежанците, аз не мога да ги виня. Вината не е у феминистките, а у хората, които ги карат да се тревожат за такива неща.“
Този трогателен сантимент бе повторен на няколко пъти и от Лори Пени – една от най-популярните млади феминистки в Западния свят. Веднага след скандала с прикриването на масовите сексуални атаки тя написа в социалните мрежи, че не я интересува Кьолн заради расистите, които ще използват случая и ще се отнасят лошо с мюсюлмани. По-късно Пени реши да артикулира и доразвие своята позиция в серия от публикации, в които постави проблематичния фокус не върху акта на сексуално насилие, а върху реакцията срещу него.
Нейният пример бе последван от стотици по-малко известни правозащитници, които наситиха социалните мрежи и либералните си блогове с призиви да не се говори за проблема със сексуалната култура на много млади мъже, израснали в теократични ислямски общества и озовали се изведнъж в свободния Запад, където на жените им е позволено да излизат и да се разхождат в града сами и с дрехи, различни от некомфортни черни торби от полиестер, оставящи видими само очите.
Според критична част от днешните западни правозащитници такъв проблем изобщо няма. Всъщност това е мекият расизъм на ниските очаквания към малцинствата. Феминистките и други регресивни левичари прилагат по-нисък стандарт към поведението на определени групи от хора, които те виждат като „стигматизирани и маргинализирани“.
В изкривения свят на съвременните феминистки премълчаването на подобни престъпления е оправдано, а символът на репресия в ислямския свят – задължителното покриване на жените – става прогресивен феминистки сигнал за еманципация от сексистките социални конструкции в западния свят. Те игнорират бруталната реалност за жените в по-голямата част от ислямския свят и по този начин стават съучастници в тяхната всекидневна и неописуемо жестока репресия.
Преди дни в Пакистан се провали опит за въвеждането на закон, затрудняващ уредените бракове на малки момичета с възрастни мъже. Според Съвета за ислямска идеология в Пакистан – изключително влиятелна организация в страната – момичетата могат да бъдат омъжвани още на 9 години, ако имат „видими черти на пубертет“. Превръщането на малки момичета в булки е широко разпространена наднационална религиозна традиция в ислямския свят, а наскоро излезе статистиката, че само за една година 37 000 невинни деца са били принудени да станат съпруги.
За съвременните западни мултикултуралисти и морални релативисти това не е проблем. Правозащитниците от левия политически спектър предпочитат да се фокусират върху репресиите на жените в западния свят, изразяващи се в реклами с привлекателни дами, които наранявали чувствата на по-пълничките. За тези хора, които имат огромно влияние в медийната култура на Запад, истинските и смислени феминистки като Аян Хърси Али, които рискуват живота си, за да помогнат на милионите насилвани жени и деца в ислямския свят, всъщност са част от проблем.
Модерните феминистки се правят, че статистиките, които не пасват на техния наратив, просто не съществуват. В класацията на Световния икономически форум за 10-те най-лоши страни за жени през 2015-а 9 са с мюсюлманско мнозинство. Това няма да го видите в популярен феминистки блог.
Според мащабното проучване на Пю рисърч център от 2013-а близо 70% от мюсюлманите желаят да живеят според ислямския закон шериат, който предписва убиване с камъни за изневяра, хомосексуалност, напускане на религията, смяна на религията. Няма да прочетете тези факти в статии на популярни феминистки като Лори Пени. Не ще ги видите и в сайта на Българския хелзинкски комитет, където всъщност осъдиха датските карикатури на Мохамед като расистки и фашистки преди години.
В 10 страни по света наказанието за хомосексуалност е смърт. Всичките са мюсюлмански и мотивират екзекуциите на гейове с доктрините на исляма. В 13 държави е предвидено и смъртно наказание за атеисти. Забравете да се информирате за тези тревожни реалности от либералния левичарски правозащитно-феминистки комплекс за изопачаване на действителността.
Феминистките заобичаха ислямистите, защото ги припознаха като жертви на своя най-голям враг – белия патриархат. Тъжна оруелска антиутопия.
Маскирани като добитък селяни ловят бунтовници през 1876 г.
Cамо робството може да обърне човека в животно. След пет столетия тегло много българи стават говеда. Като героя на Кафка, който се събужда хлебарка. Нашата метаморфоза обаче е в буквалния смисъл на думата!
След разгрома на Априлското въстание и Ботевата чета през 1876 г. е проведена мащабна предателска операция. Маскирани като добитък селяни ловят пръснатите из планината бунтовници.
С хлопки и звънци на кръста дрънчат по чукарите
Един се прави на вол, друг до него е крава. Обезумелите от глад комити ги намират по звука. В кошарите и мандрите нарочно няма храна. Това кара гладните да пращат чобаните до близките села. Онези се връщат с потери.
За да не стават грешки, издайниците са с остригани глави. Късите прически ги отличават от рошавите и брадясали поборници. Така акцията влиза в историята като операция “Стригана глава”.
“Като вървяхме из гората – разказва Никола Обретенов, – чухме звънци, но не виждахме говеда. Когато те ни съгледаха, вирнаха опашки и отидоха из гората. Веднага уловихме говедаря и го запитахме – има ли потеря? Каза, че няма. Има ли хляб? Няма, но колибата е насреща, там има хляб, брашно, сирене, мляко. Но тъкмо казваше това, чухме, че изгърмя залп…”
Още първата пушка пука заради нашенски Юда
Казват, че от шумата на Оборище излязла черна змия, която искала да клъвне Ненко Терзийски. Отровните твари обаче не хапят говеда!
На съзаклятническия форум Ненко е делегат от пазарджишкото село Балдево. Бил неспокоен. “Ами ако някой измежду нас отиде и предаде на турците, че българите се готвят да въстанат, то какво има да стане?”, питал се той и правилно отговарял: “Голяма награда ще да даде правителството на тоя човек, но и той не може живя между българите.”
За да не го изпреварят, Ненко хуква от Оборище към Пазарджик и изпява всичко пред Али бей. Телеграфът почва да щрака в Пловдив, Одрин и Стамбул. Един отряд чалми иде в Копривщица да арестува водачите на въстанието. Така първата пушка подранява на 20 април вместо на уговорения 1 май.
След погрома неколцина бунтовници влизат в кошарата на някакъв турчин
“Ага, виждаш работата в що се състои, ние сме комити като две и две четири, но от вас не искаме друго нищо освен хляб”, казват му изгладнелите.
Османлията пъргаво вари кафе и се разпорежда за ядене.
На тръгване нашите се бъркат да му платят, но той отказва – бил изпълнил закона на гостоприемството. За капак сочи на бегълците откъде да минат, та да заобиколят башибозука.
“Българите не постъпяха така. Освен предателството, ако някой измежду тях се намереше по-добър, той питаше най-напред колко пари ще му заплатим за труда”, твърдят Никола Обретенов и Сава Пенев. “При разказа на двамата приятели аз ще да прибавя това, че не познавам ни едного бунтовника, който да не е бил издаден от българи”, свидетелства Захари Стоянов.
Българин иска засада, османлията се дърпа
През май 1876 г. овчарят Трифон Семов полага титанични усилия да предаде трима въстаници. Клетниците първо се крият в кошара на негови роднини, после се мушкат в пещерата Топлата дупка. Трифон им обещава да ги прекара през Искъра до софийското село Оплетня. Целта му е да ги предаде.
Трифон търси ортаци, но селските първенци отказват да участват в черното дело. Тогава издайникът отива при бюлюкбашията. “Кажи им да бягат”, маха с ръка онзи.
Той е пренаситен от жестокости, а и не иска да рискува живота на хората си. Чобанинът обаче заплашва, че ще се оплаче във Враца. Поставен натясно, правоверният скланя да устрои засада.
Докато вървят към лобното място, единият беглец усеща измамата. “Трифоне, мирише ми на турски тютюн”, рекъл той.
В този миг гръмват шишанетата
Провидението спасява юнаците, прострелян пада предателят. Забравил е да си остриже главата!
Друг случай.
Отрядът на Димитър Икономов среща голобрадо овчарче. Дават му няколко жълтици да ги води. Подир малко момъкът спира: “Ако ми дадете още пари, ще ви водя, ако ли не, ще ви оставя.”
Броят му, но крънкането продължава по целия път. “Дайте още”, протяга ръка чобанчето. С него вече се е случила метаморфозата на Кафка.
Най-сетне групата е обградена в една воденица. “Заедно с турците и черкезите бяха дошли и българи, които ни придумваха да се предадем и да не се бием”, разказва Икономов.
Свинар предава Бенковски с народна песен
На Вълю Стоилов се пада честта да води през Тетевенския Балкан Георги Бенковски. Свинарят с прозвище Мечката храбро крачи и пее хайдушката “Янкина буля думаше…”
Хората на Бенковски се чудят защо е толкоз весел. Не подозират, че това е уговорен сигнал с хайката. Упътвани от гласовития, турците сколасват да построят ново мостче и да го хванат на мушка.
На 12 май 1876 г. групата приближава засадата. Понеже са пръснати и оловото може да пропусне някого, Вълю ги спира, преди да минат реката. “Хайде сега по-скоричко, дръжте се един от други да не паднете през мостенцето, па се не бойте вече”, упътва ги той. Сетне се хвърля по корем в храстите.
Очевидецът Захари Стоянов пише:
“Докато се готвех да попитам защо старецът се влече по земята, устата ми се заслюнчиха, езикът ми засъхна на гърлото. Около двадесет и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоре ни и куршумите бръмнаха около ни като пчели…”
Ботевият четник Димитър Ночев става жертва на най-срамното предателство. Той успява да се добере до родния Пирдоп. Обажда се на вуйчо си. Онзи му отказва хляб и убежище, но все пак не го издава.
През комшийските дворища момъкът се прехвърля у дома. Скрива се в плевнята, където брат му Гошан тайно го храни.
Бащата забелязва, че хлябът подозрително чезне
Притиска Гошан и той му открива конспирацията. Пирдопският краевед Методи Стоянов пише:
“Хитрият старец се преструва, че дохождането на сина му е приятно и казва Димитру да слезе от локуната (плевнята) и се скрие в зимника, където щяло да му е по-хубаво. Щом видял бунтовника в зимника, бащата заключва вратата и отива да го предаде в конака.”
Димитър Ночев е осъден на смърт, по-късно е амнистиран.
Съдбата на предателите е различна. След Освобождението дядо Вълю се разкайва. “Простете ме, сбърках!”, повтаря той пред Захари Стоянов. За да успокои съвестта си, Мечката обещава всяка събота да пали свещ на лобното място на Георги Бенковски.
Предателят Ненко Терзийски е обезсмъртен на паметника в Оборище
На прочутия монумент името му е редом с всички участници в революционното събрание през 1876 г. Така пирамидата събира в едно героика и предателство.
По-късно грешката се разбира и възмутени туристи почват да трият буквите.
Името на Ненко обаче е изсечено дълбоко в гранита и все още личи.
Захари Стоянов пише, че всички бунтовници са издадени от българи.
Христо Ботев:
“И аз съм дошъл
народ да освобождавам!”
1200 гроша плащат четници, за да бъдат погубени
На 20 май 1876 г. четата на Христо Ботев осъмва на върха Таушаница. Слиза в Лесков дол да почине и се нахрани. Мъжете теглят ножа на няколко шилета от кошарата на Димитър Мазната и ги слагат на огъня.
В този момент запъхтян се появява чобанинът. “Хайде платете ми шилетата, защото потерята наближава!”, вика той. “И аз съм дошъл народ да освобождавам!”, възкликва Ботев и нарежда да му броят три наполеона.
По пътя към своята голгота войводата среща не масов героизъм, а предателства и тънки сметки за всеки грош.
Първото разплащане става с един козлодуйчанин. Той е потънал в сълзи. “Попита го войводата защо плаче – разказва четникът Атанас Свещаров. Защото ми се уби волът”, стене клетникът. Докато дружината стреляла по врага, заблуден куршум повалил добичето. “Тогава Ботев извади 8 лири турски, та му плати вола”, документира Свещаров. Сетне Ботев дава 1 лира на циганин за два крадени коня. Той поне не е българин.
На 17 май четата влиза в село Бутан. Тук дори няма на кого да се плати. “Като минавахме през селото – разказва Йордан Йорданов-Инджето, – не можахме да видим да се мерне жива мъжка душа освен няколко бабички, които ни посрещнаха да ни кажат “Добре дошли!”.
Захари Стоянов коментира: “Тая студенина от страна на населението, тая подигравка, така да кажем, да дойдеш с живота си да се жертваш за някого си, а тоя някой си да не иска да те погледне, е обстоятелство повече от убийство. Впечатлителната и наблюдателна натура на войводата била най-много поразена и поколебана. Той се смеел, напрягал се да покаже, че е весел, че нищо не забележва, но нима той е от ония хора, които да можат да скриват чувствата?”.
Чувствата, които бушуват у Ботев, са олимпийски гняв и гибелно отчаяние. Той не може да приеме, че е възможно такова малодушие. Нервите му не издържат.
Вдига пушката и взема на мушка един селянин
Един от онези, които робството е обърнало в говеда. Преди да дръпне спусъка, Никола Кючуков го спира: “Стой, не бързай! Работата се разбра. Не са виновни. Вината е другаде, а нам свещен дълг ни е да оставим името си славно.”
Вече след разгрома оцелелите плащат, за да бъдат погубени. Четирима юнаци изпразват кесиите си пред овчари от Челопек. “Тия пари били толкова, щото българите селяни, които били пак четирима души, разделили си по 300 гроша”, изчислява Захари Стоянов.
Сделката е да ги преведат до Сърбия. Вместо към границата обаче нашите юди тръгват към пещерата Голямата яма. Тя е дълбока 40 метра.
“До тая яма били водени нашите четирима мъченици, около нея близо били седнали те, без да я съгледат в тъмнината, тук ги бутнали техните свирепи водачи братя българи!”, описва злодеянието Захари.
В спомените си „Звезди и бюрокрация“ писателят Виктор Раймонд пише: „Люба Велич ли? Това е най-експлозивната певица на нашето време, повече от Мария Калас и Мария Йерица… Тя е несравнима с никого.“
А в Кратък оксфордски речник от 1972 г. четем: „Люба Велич – това е певица с изключителен темперамент и индивидуалист, която няма да бъде забравена лесно.“
И наистина, българката Люба Величкова и днес, 13 години след нейната смърт, не е забравена. Нейният глас звучи от световните радиостанции, а дисковете и криминалните записи от участието й в оперни представления се множат и се продават на баснословни цени. Тя се превърна в мярка, във връх, към който се стремят днешните оперни величия.
За музакалния свят тя остава Саломе на Саломеите, жената със сто лица, стълбът на виенската Щаатсопер, българката, която възроди Метрополитън опера – Ню Йорк. Момичето, което взриви Ковънт Гардън – Лондон. Това е част от преценката на критиците по света. Въпреки своето интернационално изкуство Люба Велич до последните си дни остана българка, страдаща и обичаща България до полуда – личност с открито чело, непокорен нрав и щедър талант.
Родена в село Славяново, Поповско, завършила гимназия в Шумен, овладяла тънкостите на селското стопанство (тя умее да жъне, да копае, да дои крави и овце), нейният неспокоен дух я води в София, за да започне първо като възпитателка в детска градина, а от 1933 г. – като хористка в хора на тогавашната Софийска опера. По същото време учи вокално майсторство при младия педагог Георги Златев-Черкин.
Австрийският възпитаник Георги Златев-Черкин води цяла група българи да кандидатстват за редовни студенти във Виенската консерватория. Професор Лирхамер харесва гласа на българката. Запознат с финансовите й възможности, я приема за ученичка безплатно. Всеки понеделник той дава на певицата по пет шилинга, с които тя да се храни. По това време с тези пари може да се купят половин килограм салам, два хляба, пакет масло и килограм плодове. За две години българската студентка завършва петгодишното обучение в консерваторията. Нейната квартира е на 8 километра от музикалния институт. За да пести пари, тя ходи пеш, със скъсани обувки, много често гладна и недохранена: „Гладният стомах развива ума. Кара човека да се труди, да мисли, да търси и намира своя път.“ Така ми казваше певицата, когато пишех книгата „Славеят с име Любов“ – нейната биография.
Завършила консерваторията, Велич е ангажирана в операта на Грац през 1937 г. Натрупала само за две години репертоар, тя хуква по сцените на Германия – Мюнхен и Берлин. През този период сключва и първия си законен брак с известния драматичен актьор Фред Шроер, най-добрия изпълнител на ролята на Хамлет в Бургтеатър. Но то не продължава и една година. Веднъж, когато се прибира у дома си във Виена ден по-рано заради пропаднал спектакъл – започнала е Втората световна война, в спалнята си намира своя съпруг с друг мъж – голи. Разводът е светкавичен и почти не му се дава гласност.
През 1944 г. се навършват 80 години от рождението на Рихард Щраус (1864-1949). Оперната дирекция на виенската Щаатсопер кани певицата за участие в главната роля в операта „Саломе“ на бележития композитор. На репетициите и на премиерата присъства и самият Рихард Щраус. След представлението композиторът се обръща към българката с думите, написани в цялата австрийска преса: “Не знаех, че моята музика е толкова хубава!
Вие ми открихте това чрез вашия глас. Ако Орфей е бил гениален певец магьосник, вие сте наистина неговата дъщеря.“
От този ден Люба Велич е първи сопран на виенската Щаатсопер. Тя триумфира с всяка роля – от Аида до Саломе и Тоска, за да се превърне в сензация и в Ковънт Гардън – Лондон. Англичаните полудяват по нейната Саломе и дори техният прочут консерватизъм е пометен от българката. На сцената в „Аида“ в Ковънт Гардън тя се появява с червена коса, а на всички е известно, че Аида е негърка, с гарваново черна коса. Лондончани се разделят на два лагера – „за“ и „против“ червената коса на Аида, но след премиерата на „Бохеми“ на Пучини, в която Велич пее Мюзета, критика и публика възкликват: „Операта на Пучини трябва да се нарича “Мюзета”! На Люба е позволено всичко.“
Редовен член на виенската Щаатсопер, член на Ковънт Гардън в края на 40-те години на миналото столетие, певицата е и редовен член на Метрополитън, Ню Йорк. Дебютът й със „Саломе“ се превръща в истинска сензация.
Пет години тя е богинята на САЩ, в Метрополитън опера и пее в девет спектакъла – от „Прилепът“ на Щраус, „Тоска“ на Пучини до „Аида“ и „Бохеми“. Директорът на Метрополитън опера Рудолф Бинг в своята книга „5000 вечери в Мет“ отделя цели страници за българката. Все още по света се разказва диалогът между Бинг и Велич след представление на „Саломе“. Когато тя пак подготвя танца на седемте воала, директорът влиза в гримьорната й и уж шеговито казва: „Моля те, Люба, смили се и не показвай и “малката Люба” на публиката“. Преди арията, Люба Велич танцува танца на седемте воала като смъква един след друг прозрачните одежди, за да може да съблазни Ирод. Естествено, когато сваля и последния воал, остава “гола”. Но тя всъщност е облечена в трико с телесен цвят. На тази бележка от директора Велич отговаря: „Това е моя хореография, мой танц и след като публиката ме е приела, ще направя всичко за нея“. А публиката наистина полудява след танца, в който певицата прави кръшни чупки в таза и взривява залата.
Когато Величкова е на върха, Мария Калас също мечтае за сцената на Метрополитън опера. И тогава се случва един от най-шумните скандали – съдебно дело между Люба Велич и Мария Калас, и то с казус: „Кой е по-велик?“.
Интендантът на Метрополитън опера Джонсън чува Калас в Сан Франциско и праща телеграма до директора Рудолф Бинг. „Чух разкошна певица, да я ангажирам ли за театъра?“ Отговорът е: „Ако е по-добра от Велич, веднага подпиши договор.“ Третата телеграма на Джонсън гласи: “Не. Люба Велич е по-добра от Калас”.
Тези телеграми стават повод Калас да съди Велич. Съдът в Ню Йорк решава, че българката е по-голяма и по-велика от Калас. Това решение кара именитата певица да замине за Европа, за да направи своята световна кариера и да се откаже от ангажимент в Метрополитън, където царства българката Люба Велич.
В средата на 50-те години Величкова се връща във Виена, за да продължи работата си в Щаатсопер. Тогава сключва и втория си брак. И той неуспешен. Виенчани са потресени от факта, че техният идол взема за съпруг един пътен полицай. Бракът продължава повече от десет години, но при този живот на Люба, както тя споделяше, на път, в хотели, на сцената и с куфари, краят идва лесно. Един следобед, след репетиция на „Тоска“ певицата се връща по-рано в дома си и намира своя съпруг с домашната прислужница в леглото. Слугинята е сръбкиня.
Скандалът е бурен, а разводът още повече. През шестдесетте години една от личните драми на певицата е диетата. Тя е надхвърлила вече 85 кг, а за сцената това е доста. Една вечер, когато мисли дали да се откаже от пеенето, телефонът й звъни. Обажда се известният режисьор Франц Вирт. Той я кани за участие във филм. Снима „Героите“ на Бърнард Шоу. Като българка, тя е поканена да играе ролята на Катерина Петкова. Оказва се, че е отлична филмова актриса. Велич се снима в 75 филма.
Приключила с операта и киното, на 59 години Люба Велич е поканена да се завърне на сцената на Метрополитън опера – Ню Йорк. Това е постановката на операта „Дъщерята на полка“ от Доницети в партньорство с големите звезди Павароти и Съдърланд. Телеграмата завършва с текст: „С омраза, Рудолф Бинг“. Бележитият директор на Метрополитън се е справял с всички оперни знаменитости, но никога с Люба Велич. За него тя е най-чепатата и ексцентрична личност и затова винаги така подписва писмата си до нея.
Ролята на Люба Велич е без пеене. Когато се появява на сцената като херцогинята, публиката става на крака и я аплодира 15 мин. Представлението спира. Павароти и Съдърланд се приближават до българката с думите: „Вие сте най-щастливата певица на века!“
Когато работех над книгата си за Велич във Виена, певицата ме покани за прием в посолството на САЩ в Австрия като неин кавалер. Щом влязохме в сградата, пред нас застана една елегантна негърка, която коленичи пред Велич и й целуна ръка. След това двете се прегърнаха сърдечно. Това беше Леонтин Прайс – най-бележитият глас на седемдесетте и осемдесетте години и най-добрата Аида за своето време. Т2
я беше направила и запис на операта „Саломе“ за диск, но самата призна, че никой не е достигнал магията на Люба Велич.
По това време Гена Димитрова дебютира в Щаатсопер и срещнах двете знаменитости. Допаднаха си много бързо, защото бяха дъщери на селото. Знаеха всичо за гледането на животните, за сеенето, жътвата и си говореха като стари приятелки. Помня, че Люба й каза: „Гено, твоят глас е уникален. Само с Турандот, Абигейл от „Набуко“ и лейди Макбет от „Макбет“ можеш да покориш света. Точно с тези творби Гена Димитрова стана знаменита.
Запознах и Ана Томова с Люба Величкова. На едно свое представление в „Тоска“ в Щаатсопер Ана получи короната на Тоска, с която Люба Велич пееше в Метрополитън опера, Ковънт Гардън и Щаатсопер“ – Виена. Короната беше от благороден метал и истински скъпоценни камъни.
И една любопитна подробност. Известни са пътеките във Виенската гора, по който са бродели в самота и размисъл Бетховен и Моцарт.
По тези пътеки расте здравец, посаден от ръката на Люба Велич, донесен от България. През 1996 година виенската Каатсопер спусна черни знамена на фасадата си. Беше починала Люба Величкова-Велич. Музикална Австрия отбеляза нейната кончина. Погребението се превърна в масова проява на любов и почит към тази, която отдаде на почитателите си своето голямо сърце, талант и сила. Дали така бе в България?
Още приживе във Виена беше организиран клуб на почитателите й – в уютно кафене, обзаведено в ретро стил, по чиито стени са окачени снимки й от роли в опери. Там звучат само оперни и оперетни арии, изпети от нея. Всяка година се организираха срещи, на които присъстваше Люба Велич. И днес, 13 години след нейната смърт, в заведението има хора, които слушат изпълненията на Люба и коментират спомени за величието на българката.
Преди часове получих информация от наш човек в Хавана (