.
Животът в мрежата
Какво разбра много добре Джулиан Асанж? Появи се поколението на 20-25-годишните младежи, които живеят в Интернет, общуват помежду си и мислят, че живеят в глобалното пространство, извън държавите. За тях виртуалният свят е единствената реалност.
За да го илюстрираме, достатъчно е да си спомним защо Едуард Сноудън реши да напусне Хонконг.
В началото той избра Хонконг, защото, от една страна, това е част от Китай и следователно на САЩ ще им бъде доста по-трудно да искат екстрадирането му. От друга страна, в Хонконг, бивша британска колония, е запазена традицията на rule of law**, следователно и на независимия съд.
Той бе готов да застане пред съда.
Но нещо внезапно се промени и той напусна Хонконг. Какво? Просто разбра, че по съществуващите правила в Хонконг компютърът бива изземван. И така, той излетя към „Шереметиево“. Такива като Сноудън се страхуват не от затвора. Най-страшното за тях е да се лишат от компютъра. Те живеят в него.
Проблемът е там, че от културна гледна точка това поколение е абсолютно анархистко. Понятието за специална лоялност към собствената държава за него не съществува и това се отнася за всички страни. В Америка това е просто по-нагледно, но същото би се случило в Русия и Китай.
Парадоксът е в това, че тези нови космополити са много търсени от своите държави. Те са гениални, когато направляват енергията си към разработването на програма. Ако държавата иска да има цифрови технологии, да създава киберпространство, такива хора са необходими. Именно от тях идат нововъведенията.
Нито едно разузнаване в света няма да мине без тях. Но никой не знае как да ги управлява.
Солидарността на суверените
Бягството на Сноудън показа, че има хора, които забравят, че живеят в света на държавите, и смятат, че живеят в света на взаимносвързаните компютри. И макар че вероятно на много хора би им било приятно да видят как разобличават американското следене, като по този начин показват на другите какво трябва да се прави по-внимателно, нито една държава не иска да прави Сноудън герой.
Защото, ако всичко това се случи, утре някакъв руски младеж, който работи във ФСС***, също ще поиска да стане звезда. И ще разкаже как работят руските спецслужби. В крайна сметка не само американците се занимават с тотално следене. Просто при тях се получава най-добре.
Руските, американските, китайските спецслужби имат един и същ проблем с това поколение. Неговите представители са необходими, защото един 50-годишен чиновник не може да се оправи с интернет. Но техните изхвърляния не трябва да бъдат поощрявани. Ако Сноудън стане герой поне за един човек, възниква модел, който ще стане заплаха за всички.
Президентът Путин отлично разбира това. Той малко понервничи заради двойните стандарти на американците, но не повече. А имаше ли друга възможност? Опитайте да си представите Путин, който кани руски правозащитници и западни журналисти и пита: Трябва ли Русия да даде на Сноудън убежище? Не можете ли? И президентът Путин не може.
Всички тези хора за него са по-далечни от американските разузнавачи, за които работеше Сноудън. Разбира се, той със сигурност би искал да научи с какви сведения разполага Сноудън (който вероятно е бил разпитан за това на „Шереметиево“), но и със сигурност смята, че поддържането на сигурността на държавата, включително чрез следене, е съвсем нормално. В това е и проблемът. Всеки иска да използва Сноудън, но никой не му съчувства, защото той предаде не просто своята държава, а всички държави.
Свой, чужд, или на кого може да се говори
Такива хора вече е имало в историята. Когато Ленин и Троцки са живели в Лондон и Цюрих, те са смятали, че принадлежат към мрежата на борците за световна революция, която скоро ще се случи, а националните държави ще станат отживелица от миналото.
Има обаче аспекти, които днешните „хора от мрежата“, както и революционерите от миналото, невинаги вземат предвид.
В Деня на независимостта, съвсем наскоро отбелязан в САЩ, имаше протести в защита на Сноудън и срещу намесата на спецслужбите в личния живот. За американците, както се знае, понятието privacy**** е изключително важно. Но странно защо митингите не бяха многобройни. Защо?
Ако Сноудън бе под арест в САЩ, бе готов заради идеалите си да влезе в затвора, на улицата в негова подкрепа несъмнено биха излезли хиляди. Но той тръгна за Хонконг, а после – за Русия. И дори онези американци, които може абсолютно да не одобряват действията на своето правителство, се замислиха да не би той все пак да работи за друга държава, да не се окаже двоен агент?
Така би станало и в Русия, ако руският чекист бе заминал да се защитава в Америка. В това е проблемът на съвременните „революционери“. Те нямат усещане за национална лоялност и не знаят, че другите граждани все пак я имат. С това напомнят за офшорните банкери.
Парадоксът е, че героизмът е невъзможен извън националната държава. Това, което Сноудън разказа на света, бе важно не защото никой не се досещаше, а защото всички се досещаха.
Да казваш истината в политиката, не означава да казваш това, което никой не знае. Това означава да казваш това, което всички или някои вече знаят, но се страхуват да кажат. И тук е много важно наличието на някаква политическа общност. Човек, решен да открие истината, поема определен риск. Той знае, че може да пострада, но болката му, безпокойството му, трябва да стигнат до някаква общност от хора и да бъдат споделени от нея. И – едно задължително условие – човек сам трябва да бъде част от тази общност. В противен случай хората може да не повярват на „пришълеца“. Не защото не говори верни работи, а защото не го чувстват като свой. И той не чувства тези хора като свои.
Кой и какво знае за тебе
Трагедията на Сноудън е трагедия на идеята за прозрачност. Хора, подобни на Сноудън или Асанж, искат да видят държавите и правителствата абсолютно прозрачни, без да подозират, че прозрачността си има и обратна страна. Прозрачната държава означава и прозрачен индивид.
Когато скандалите покрай руските парламентарни избори доведоха до масово поставяне на видеокамери в избирателните секции на президентските избори, наблюдателите приветстваха това – извършването на нарушения вече ще е по-трудно. Така е. Но нека си представим, че някъде във вътрешността на страната избирателят идва в секцията и вижда камерата. Той не смята, че тя е поставена за да контролира гражданина, държавата. Той смята, че са я сложили за да знаят те, властите, как гласува самият той. И излиза, че ситуацията съвсем не е еднозначна. Да, натиска го осъществява държавата, но натиска може да го усеща и избирателят.
Сега нека приложим утопията на световната прозрачност (или антиутопията, на когото както му се струва) към големите информационни масиви. По време на избирателната кампания на Барак Обама в щаба му работеха специалисти по този въпрос. Те знаеха всичко за щатите, където мнението на избирателя би могло да се обърне на която и да е страна в последната минута. Такива щати в САЩ, както се знае, не са много, а обикновено става дума едва за един-два окръга с население 100 000- 200 000 души. Именно те могат да определят съдбата на президентските избори.
Така че тези специалисти знаеха всичко за регистрирания избирател – какви филми гледа, какви магазини посещава. Бе направен профил на всеки избирател и данните бяха взети не от разузнаването, а от откритите търговски компании. След изборите те пресметнаха с какъв брой гласове са сбъркали. С 38 души. От хиляди, пресметнати с абсолютна точност.
Тя наистина е плоска
А как се случи така, че бившият сътрудник на американското разузнаване забрави, че живее в света на държавите? Това стана възможно затова, защото интернет е голям мехур. Двама души седят, всеки пред своя компютър, и набират в търсачката думата „любов“. И на всеки от тях същият този „Гугъл“ ще му открие различен списък на топсайтовете. Защото в света на „Гугъл“ ставаме заложници на своите предпочитания. Това е отговорът на продавача на искането на купувача. Интернет не е настроен да ти даде истината. Той е настроен да ти даде това, което искаш.
Същото се случва и с общностите от хора. Те се срещат в мрежата, на форумите на съмишлениците, обсъждат това, което ги вълнува, и често въобще не се замислят, че има още много хора и те са различни.
До известна степен това стана проблем на протестните движения в света. Да, тези протести са резултат от възможностите за нови комуникации. Но участниците нещо не забелязаха (и Москва е един от примерите за това). Защо много хора излязоха на улицата? Защото повярваха, че са мнозинство. Така им се струваше, докато бяха в интернет. И те започнаха да си мислят, че са хиляди, милиони и в реалния живот, като едва после видяха, че има и други. И пак защото интернет е направен така, че виждаш тези, които искаш да видиш.
Човекът и компютърът, или човекът компютър
А какво става с „новите революционери“. Вероятно за тези 30 дни скитания Сноудън откри за себе си, че не е чак толкова лесно да бъдеш интернационалист. Вероятно преди 90 години Турция се е оказала за Троцки същото, каквото за Сноудън транзитната зона на „Шереметиево“. И са му казвали: Можеш да прекараш известно време, но не много. Но къде да иде? Франция го приема, но бързо отново го депортира. В крайна сметка Троцки се оказва в Мексико, което вероятно все пак е по-добре от Боливия.
За новото поколение „революционери“ случаят „Сноудън“ е първият политически опит и според разбирането си за света те ще си вземат поука от него. Хора от типа на Сноудън и Асанж ще се появяват отново. И отново ще се сблъскват с държавата, за чието съществуване до този момент са имали доста смътна представа. Както и че извън границите на техния свят има и друг.
*Статията е публикувана във в. „Московские новости“. В заглавието има игра на думи. Net на английски означава мрежа, а на руски – „не“.
**Върховенство на закона (англ.).
***Федерална служба за сигурност – външното контраразузнаване на Русия.
****Личен живот (англ.).