В случая с ДСБ нещата отдавна са отвъд фарса

Радан Кънев, известен още, като Радан Гъза и Рада Дълбоката

Казал го е един мъдър човек: „Историята се повтаря първо като трагедия, после като фарс“. Георг Вилхелм Фридрих Хегел.

В случая с ДСБ нещата вече са отвъд фарса, защото един и същи номер се прилага по няколко пъти, за да може един човек – Радан Кънев, да задоволи собствените си амбиции. И парадоксът е, че този човек направи политическа кариера, борейки се със задкулисието в държавата, но сам не се притеснява да използва подмолни средства и удари под кръстта, за да отстранява политическите си конкуренти, които публично нарича свои съмишленици и дори приятели.

Фактите по-долу са известни на много хора. Но повечето предпочитат да мълчат, защото ще бъдат обвинени в предателство и саботаж точно преди поредните избори. Крайно време е обаче нещата да бъдат назовани с истинските им имена.

Финтирането Петър Москов

Годината е 2015. Председателят на ДСБ Радан Кънев е понесъл тежка загуба в амбицията си да оглави Реформаторския блок. Трябва да се задоволи с поста съпредседател на ПГ, който на всичкото отгоре дели с Найден Зеленогорски. В самата партия позициите му също са разклатени, защото министърът на здравеопазването Петър Москов вече се радва на много по-широко одобрение в партийните структури, а и в обществото.

На всички е ясно, че е само въпрос на време Москов да оглави ДСБ. Затова Радан Кънев предприема спешни мерки – еднолично взема решение да напусне управляващата коалиция, но да остане в състава на РБ и да запази поста си на заместник председател на Комисията по социална политика в 43 НС.

Така принуждава Петър Москов да избира – да запази поста си като министър или да напусне властта. Още същата седмица е свикан Национален съвет на ДСБ, чийто състав е посочен от Радан Кънев и му е лично верен. Москов е принуден часове наред да се обяснява и спори с предварително подготвените изказвания на “куклите” на Радан в Националния съвет и накрая сам официално се оттегля от ръководството на ДСБ.

Седмица по-късно, в момент на алкохолна еуфория Радан ще сподели:

Най-после си взех партията“

Каква победа! Това обаче не решава основният проблем на Радан Кънев – не само, че публичният му рейтинг пада, но и много от структурите вече не го харесват и продължават да се оглеждат за нов лидер. Затова през 2016 г. той инициира промени в устава на ДСБ, даващи възможност да се създават паралелни структури на местните партийни организации.

И започва ударно създаване на десетки клубове по интереси в градовете, където той не може да разчита на традиционните местни структури на ДСБ. Тези структури не носят гласове на изборите, защото в тях няма хора с авторитет или влияние.

Тяхната роля е друга – точно те впоследствие са основният механизъм както за преизбирането на Радан за председател на ДСБ, така и за последващия избор на Атанас Атанасов за председател на ДСБ само с 6 гласа преднина пред Светослав Малинов.

Автентичният вот на десебарите е подменен, но се полага основата на благодатно сътрудничество между Кънев и бъдещия председател Атанасов. Сделката е проста – Радан да остане зам.- председател на ДСБ, а в замяна неговите структури гласуват за Атанасов.

И понеже Атанасов нито е популярен, нито е харизматичен, Радан дърпа конците и се наслаждава на ролята си на сив кардинал. Много важно е да се отбележи, че през цялото това време, докато играе срещу него, Кънев уверява Малинов, че всъщност той е изборът му за лидер на ДСБ.

Прецакването на Светослав Малинов

Годината е 2018. Тандемът Атанасов-Кънев формално подкрепят “безспорната” кандидатура на Светослав Малинов за евродепутат, като дори отказват да участват във вътрешните електронни избори предложени от ДаБГ. Малинов съвсем сериозно започва да прави кампания и да се състезава с излъчения от ДаБГ Стефан Тафров за водачеството на листата.

“Тандемът” обаче е подготвил съвсем друг сценарий –в преговорите с ДаБг, Националния съвет на ДСБ ще се съгласи Малинов да е втори в листата на ДБ, с което на практика ще лиши Малинов от шанс да бъде преизбран за евродепутат и евентуално отново да претендира за председателския пост в партията.

В случая обаче и самият Малинов си вкарва автогол. Той допуска гаф – продиктуван от мързел и спестовност – закъсня за ключово гласуване по пакета „Макрон“. И Радан не пропуска да се възползва от отворилата се възможност. За 24 часа контролираният от него Национален съвет отстранява Малинов изобщо от надпреварата за евроизборите и посочва уж оттеглилия се от политиката Радан за единствено възможен водач от ДСБ. Със сигурност може да се прогнозира, че Малинов вече е също толкова бита карта в ДСБ, в каквато навремето бързо се превърна Петър Москов.

Изнудването на Христо Иванов

Следващият ход е да се постави ултиматум на ДаБГ – или Радан води листата на ДБ, или ДСБ се коалира с ДБГ и няколко други “хартиени” партии за евроизборите. Лидерът на ДаБГ Христо Иванов е тотално неподготвен за такъв развой на събитията и от страх да не повтори грешката от предишните избори, когато игра самостоятелно и загуби, сгъва байрака и капитулира. На пресконференцията той тъжно заявява:

„Отстъпваме първото място в листата на ДСБ, защото инвестираме в обединението”.

Разшифровано – при отказ, ДаБГ ще трябва да се яви сама на евроизборите и да загуби за втори път. И да няма никакъв шанс за коалиране за местния вот. Христо е на колене пред Радан, само две години след като последният беше на колене пред него. И как ли ще реагират членовете и симпатизантите от ДаБГ на тази задкулисна договорка? Нали уж всичко трябваше да е открито, честно и електронно? Каква ирония! И сега най-важният въпрос – колко избори трябва да загуби един човек, за да разбере, че е време наистина да се оттегли и да даде път на хора с идеи и възможности?

Колко партии и коалиции трябва да затрие с интригите си, за да стане ясно, че е вреден и трябва да си ходи? Ако някой изобщо иска да има бъдеще за демократичната общност в България.

Колко избори трябва да загуби един човек, за да разбере, че е време наистина да се оттегли ?

Кин Стоянов

Христо Иванов – генезис по майчина линия

Бойкикиеви между ортодоксалните комунисти и съветската агентура


Дядото на Христо Иванов е от породата на най-ортодоксалните комунисти. Недялко Иванов Бойкикев е роден на 27 февруари 1894 г. Баща му Иван Златанов Бойкикев умира рано. Майката Мария Бойкикева (на която е кръстена майката на Христо Иванов) остава вдовица с 4 сина. Недялко е кръстен на митрополит Натанаил Охридски, който е техен роднина. От петте братя само Недялко има наследници. Недялко Бойкикев завършва Втора мъжка гимназия и рано се свързва с комунистическата партия в България. В периода 1923-25 г. пише много срещу управлението в България. Участва в пропагандни мероприятия, които са част от активните мероприятия на съветското разузнаване в България и Европа. Най-мащабното от тях е изложбата за „Белия терор“ в България, в която освен Бойкикев участват Александър Жендов и Матвей Вълев. Тя е открита в Берлин и след това обикаля много градове в Германия и други европейски държави.Тази изложба с фотоматериали, диаграми, графици и рисунки изиграва много сериозна роля в съветската стратегия за дискредитацията на легитимното българско управление в очите на западното обществено мнение. Като студент в Берлин става председател на комунистическото студентско дружество „Нарстуд“ (Народно студентство).

Оранизацията разгръща широка и разнообразна дейност – започва издаването на сп. „Нарстуд“, на което Недялко Бойкикев е редактор. Той е в основата на създаването на држества „Нарстуд“ във всички европейски градове, където учат български студенти – Германия, Австрия, Чехословакия, Франция. Тази разгърната мрежа от силно идеологически мотивирани комунисти веднага е прехваната от съветското военно и външнополитическо разузнаване. Част от участниците в групите „Нарстуд“ започват директно да изпълняват информационни задачи на тези служби, други разработват и реализират активни мероприятия, вкл. срещу легитимното управление в България. На публични събрания, в местната преса и чрез свои симпатизанти, небългарските комунисти от групите на Недялко Бойкикев изнасят купища от неверни „факти“, нарочно селектирани снимки, част от тях напълно манипулирани, за да демонстрират издевателствата на „фашисткото“ правителство в България. Сред тях са Велко Македонски, Сава Гановски, Иван Стефанов, Стефан Димитров, Йордан Черне и др. На едно такова събрание в Шарошенбургската опера те са арестувани и заведени в полицейското управление на Берлин. През този период квартирата на Недялко Бойкикев се използва за преспиване и укриване на нелегално преминаващи емигранти от България или Югославия за Съветския съюз и обратно. Недялко Бойкикев ръководи и част от куриерите по нелегалните партийни канали за България.

През 1926 г. той изпраща Борис Томов Марков да занесе в България през Виена пари и материали за нелегалните групи в България, маскирани в два куфара с книги по инженерство и архитектура. По поръчение на партийната група той събира помощи сред студентите, но основната част от финансирането на бягащите от България комунистически терористи идва от съветското търговско представителство. Недялко Бойкикев е работел като преводач в съветското търговско представителство в Берлин и едновременно е член на Германската комунистическа партия. Младата болшевишка държава е много щедра в този период, защото както и днес, повечето комунисти, които са идвали от България и Югославия са имали желание и план да се устроят в Европа и САЩ. Московските разузнавачи под прикрите на дипломатически служители са ги вербовали чрез директно плащане на значителни суми и насочването им към емиграция в Съветския съюз. Такъв е случаят на самия Бойкикев и неговата съпруга Светлана, която учи медицина в Берлин. Недялко Бойкикев и Светлана са се готвели да заминат за САЩ. Негов колега в съветското търговско представителство, който е съветски дипломат и разузнавач, ги разубеждава и ги насочва да се прехвърлят от Берлин в Москва. Двамата пристигат в съветската столица през 1929 г. На първо време живеят в квартирата на съветския разузнавач и колега на Н. Бойкикев от съветското търговско представителство в Берлин. Недялко Бойкикев умира в лагер в Колима през 1938 г., където е изпратен по време на големия терор в Съветския съюз.

Антон Тодоров / Фейсбук