Българките в султанския харем

Филмовата сага „Великолепният век“ спечели телеманите не само в България, но и в съседите ни на Балканите и в Близкия изток. Въпреки това в самата Турция тя получи много критики като обида към историческата истина за личността на един от най-великите владетели на Османската империя – султан Сюлейман.

Критика отправя и турският президент Ердоган, който публично поиска санкции. Но Истанбулският съд отхвърли обвиненията срещу екипа на филма. Все пак сценаристите бяха принудени да премахнат някои „неподходящи“ сцени.

В интерес на истината трябва да се признае, че сред достоверните исторически факти и отличната актьорска игра има и доста неточности и сценични трактовки по отношение например на външността и облеклото на героите, пише “Телеграф”.

Султан Сюлейман, чиято майка Айше Хафса Султан е кримска татарка, имал слаба, суховата фигура, скулесто лице с дълъг нос и леко криви крака (като дете страдал от рахит).

Венецианският посланик при Високата порта Бфагидин описва Хюрем (Мерием Узерли в сериала) като доста ниска на ръст, с бяло лице, но доста безцветна, ако не са богатите украси на дрехи и бижута.

И макар да не е класическа красавица, има силен характер, говори няколко езика, свири на саз (турска китара) и пее красиво. Знае се, че Хюрем внесла много европейски промени в двора, въпреки това гардеробът на жените във филма има прекалено европейски вид.

Мода

Сведения за автентичното облекло на жените в харема ни дава писмо на лейди Мери Монтегьо, съпруга на английския посланик в Истанбул около 1700 г.

„Първата част от облеклото са панталоните – много широки, стигат до обувките. Ушити са от тънка дамаска в нежни цветове с втъкани сребърни цветя. Обувките са от бяла ярешка кожа, извезани със златна сърма. Отгоре се спуска риза от фина бяла газена материя, поръбена с бродерии, с широки ръкави до лакътя. На врата се закопчава с диамантено копче и през нея прозира формата на гърдите.

Следва антерия – жилетка, ушита по тялото, от златотъкана материя с много дълги ръкави, завършващи със златна ивица и с диамантени или перлени копчета. Отгоре е кафтанът – рокля по тялото до петите. Гарнира се с колан, широк 4 пръста, от сатен, целият обшит със скъпоценни камъни, закопчан с диамантена тока.

В студено време се намята кюрк – широко палто от брокат, подплатено с хермелин или самур, с ръкави до раменете. На главата се носи калпак, през зимата от кадифе, извезан с перли, през лятото от тънка сребърна материя. Носи се леко накривен, прикрепен с диамантена диадема и висящ златен пискюл.

Жените на султана го прикрепят с букет от скъпоценни камъни, направени като естествени цветя. Косата се спуска в многобройни плитки, преплетени с панделки и перли…“

Критерии

Османската харемска традиция до епохата на Сюлейман определя, че султанът може да има много робини и наложници, но само 4 официални съпруги. И те трябва задължително да бъдат или с чистокръвен огузки (тюркски) произход, или принцеси с царски ранг.

Обикновено тези бракове били по дипломатически причини и често султанките били от европейски християнски царски фамилии. По тази причина в края на Османската империя – султан Мехмед VI (1918-1922 г.), процентът на огузкия ген в кръвта на султанската фамилия е само 0,195%.

Сред историческата поредица от султанки европейки има и българки. Най-известна е принцеса Тамара Мария Шишман, дъщеря на цар Иван Александър, управлявал от 1331 до 1371 г., и първата му съпруга Теодора. Неин брат е Иван Срацимир – владетел на Видинското царство. А цар Иван Шишман, наследник на Търновското царство, е полубрат от втората съпруга на баща й – еврейката Сара.

Съдбата на Кера (госпожа, дама – от гр.) Тамара е възпята в много балади в българския фолклор, където се подчертава нейната саможертва в името на българската вяра. Ликът й е запазен сред миниатюрите на царската фамилия Шишман, запечатали образите им в Лондонското Четвероевангелие. То е създадено около 1355 г., когато Тамара е вече омъжена за първия си съпруг деспот Константин.

Като царска дъщеря тя получила високо образование – говорела гръцки, сръбски, а по-късно и турски език. Имала и музикално образование – пеела, свирела на няколко инструмента. Освен това била и красавица. Но твърде рано остава вдовица, а скоро умира и баща й.

След скандал за наследяването брат й Срацимир оглавява Видин, а Тамара остава при полубрата си в Търново. По това време най-силният политически играч на Балканите е султан Мурад Първи. След разгрома на феодалите Вълкашин и Углеша положението на младия цар било особено нестабилно. И тогава идва предложение от султана за ненападение на Търновското царство, ако се сключи династичен брак със сестрата на Шишман Мария.

Въпреки наложената фолклорна представа Тамара всъщност дава доброволно съгласие за този съюз. Тя си дава сметка, че вече е вдовица и има малък шанс за царствен брак. И макар че Мурат вече има три съпруги, тя става четвъртата.

Майката на Мурат била византийка християнка и той имал проевропейски манталитет. Бил порядъчно образован, говорел гръцки, добър оратор и толерантен към друговерците. При набезите си не позволявал да се убива безпричинно. В бейлика му със столица Бурса бил пример за справедливост. Тамара получила богата зестра, а в замяна на Шишман били върнати загубени земи и градове, най-вече в Южна България.

Около днешния Бургас новоомъжената принцеса получила хас (лична собственост), защото скоро станала хасеки (любимка) на султана, който бил доста по-възрастен.

Фолклор

Във фолклора особено се подчертава, че българската царкиня не приема исляма и остава вярна на християнската си вяра. Тя запазва също и християнското си име Мария, тъй като само робините и наложниците били задължени да приемат ислямски имена, понеже били отглеждани в харема. Според запазени турски документи Тамара вече имала положение на първа дама при сватбите на сина на Мурат – Баязид, и дъщеря му Девлет хатун.

Има предположения, че Тамара е родила деца на султана, но вероятно те или са починали малки, или са били момичета. След смъртта на Мурат в битката при Косово поле (през 1389 г. той е на 63 г.) на престола се качва Баязид Илдъръм. Бракът на Мария осигурил 10-годишен мир за България. Знае се, че тя е подарила икона на Рилския манастир с вградени за реликва частици мощи от светци. Баязид обаче повел експанзивна политика.

Той наложил васалитет на българските княжества и скоро подчинил Търново. Иван-Шишман бил убит през 1395 г. в Никопол, а Срацимир – през 1397 г. Преди това сестра им, султанката, пише на братята си: „Ако бяхте повече братя, отколкото царе, сега България щеше да я има“.

След битката при Ангора (днес Анкара) Тимур разгромява армията на Баязид, взима го в плен и по-късно го обезглавява. Тамара се обявява за султанка и регент на малолетния Мехмед Първи. Цели 11 години – до смъртта си около 1411 г., тя еднолично (като регент) управлява Османската империя от Одрин. Тогава Цариград още не е превзет.

Въпреки че Баязид имал 8 съпруги, повечето европейки, Тамара отглежда и се грижи за Мехмед Първи и той я уважава твърде много като майка. Той нарежда Тамара да бъде погребана до султан Мурат в мавзолея на фамилията в Бурса със султански регалии, но с кръст на гърдите.

В последното столетие от съществуването на Османската империя друга българка става султанка и се издига до Валиде (майка на султана и първа дама в харема). Тази длъжност се налага при снахата на Хюрем – Нурбану султан. След като Хюрем разбива модела на официалните съпруги и става първата робиня наложница, която има официален брак и става единствена съпруга на султана, то снаха й е в основата на т.нар. женски султанат.

При него майката на царстващия султан ръководи негласно империята чрез сина си. През 1773 г. на османския престол седнал Абдулхамид Първи. Неговата майка била французойка – Шермин султан.

Той имал голям брой жени и деца, но повечето починали рано. Една от съпругите му била Соня (София) султан. Тя била родена в Родопите около 1761 г. и вероятно била отведена в Истанбул като пленница. По това време населението на Родопския край било насилствено ислямизирано и много били поробвани. Соня също насила приела исляма и мюсюлманското име Айше Сениепервер.

Не се знае как точно Соня попада в султанския харем, но явно е впечатлила Абдулхамид, защото тя му става хасеки (любимка) за дълъг период – около 10-12 години.

През това време тя ражда няколко принцове и принцеси, от които най-известни са султан Мустафа IV и принцеса Есма султан. Когато Абдулхамид получава удар, парализира се и умира през 1789 г., Соня-Айше е на 37 години, а синът й Мустафа бил 10-годишен. За султан е провъзгласен племенникът Селим Трети.

Дъщеря й Есма пък била омъжена за приемен брат на Селим – Хюсеин паша. Станала една от най-богатите жени и имала видно място в османското висше общество.

Въпреки че Селим Трети внесъл европейска култура и много реформи, една от тях – разпускането на еничарския корпус, срещнала съпротива. Соня и дъщеря й Есма организирали военен бунт на еничарите и Селим бил принуден да абдикира в полза на Мустафа IV през 1807 г.

Регентка

Според исторически данни обаче Мустафа страдал от психично заболяване и Айше, издигната като Валиде, станала негова регентка през цялото му управление – 14 месеца. През юли 1808 г. Мустафа бил детрониран и по-късно удушен по заповед на новия султан Махмуд Втори. Айше (Соня) живеела в Ески сарай, но притеснена за живота си, помолила султана да я освободи и върне в родния край.

Като султанка и Валиде тя успяла да събере голямо състояние. Когато се прибрала в Родопите, Соня-София заварила пълно разорение на селата. Освен недоимък населението било разтревожено от събирането на млади мъже за новата модерна армия на Махмуд Втори. Соня си построила къща, известна като Айше конак. Купила пушки и амуниции и с местен хайдутин обучила 2500 млади българи. Те завардили всички проходи и не пуснали султанските емисари.

Облечена в мъжки дрехи, на черен кон и с два сребърни пистолета и сабя със златна дръжка, Соня-Айше обикаляла позициите. И тогава родопчани разбрали, че тя е била Валиде султан. Те я провъзгласили за своя султанка. Много земи и села – от Македония и Тракия, искали да й плащат данък, за да ги защитава. Така тя сформирала минидържава в границите на Османската империя.

По това време този процес бил вече задействан и от други паши губернатори на вилаети, решили да скъсат с Високата порта в Истанбул.

Това било началото на разпадането на империята. В края на живота си Соня-Айше се върнала в Истанбул при дъщеря си Есма, твърде известна дама в османския двор. Валиде починала през декември 1828 г. и е погребана в двора на джамията в квартал „Еюб“ в Истанбул.

Според турски хроники султан Мехмед Втори бил роден от българка робиня и наложница на име Хума хатун. Тя обаче починала рано и той бил отгледан и възпитан от съпругата на Мурат Втори – сръбската принцеса Мара Бранкович. Така българката Хума не станала Валиде, но пък в памет на рождената си майка султан Мехмед разрешил на Мара Бранкович да стане главно действащо лице при преместването на мощите на българския светец Иван Рилски от Търново в Рилския манастир.

перископ.бг

Баташкото клане

.

Носят на султана в Цариград отрязана детска ръчичка от Баташкото клане. Тя е доказателство, че башибозуци избиват 5000 души за няколко дни

Баташкото клане  е добре документиран исторически факт.

А за нас като българи е особено ценно, че основните свидетелства за жестокостите са на чужденци, които безпристрастно, без никаква лична изгода са описали страданията и жертвите на народа ни.

Избиването на 5000 души от Батак при потушаването на Априлското въстание с право е една от най-черните дати в историята на България. Макар клането да не е извършено от редовна армия, а от башибозуците – главно от помаци от съседните села, под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията, то говори много за положението на българите в разлагащата се Османска империя.

Историята с масовите убийства е толкова потресаваща, че дори хаджи Иванчо Хаджипенчович, човекът осъдил три години по-рано Апостола на смърт, е принуден да жертва кариерата си на висш държавен сановник в Османската империя за да свидетелства за изстъпленията.

В своя доклад до Високата порта и до специално създадената Европейска комисия той разкрива зверствата, извършени от башибозуците. Говори се, че Хаджипенчович отнася като свидетелство в Цариград и отрязана детска ръчичка. Той е назначен и в следващата комисия, която разследва наново събитията и изпраща на съд главния виновник за Баташкото клане – Ахмед ага Барутанлията. В началото на 1877 г. Иванчо е освободен като неблагонадежден от Държавния съвет.

Безспорно най-голяма заслуга за достигането на описанието на зверствата до тогавашния цивилизован свят иматкореспондентите на английските вестници.

Като такъв е изпратен в България през 1876 г. и американецът Джанюариъс Макгахан. Повод за неговата командировка е отпечатването в английския вестник “Дейли нюз” на писмата на Едуин Пиърс от Цариград.

Те са плод на безкористна помощ от страна на американските мисионери. Българските студенти, които са мнозинство в цариградския “Роберт Колеж”, представят историите за кланетата на вниманието на преподавателя си д-р Албърт Лонг и на изпълняващия длъжността директор на учебното заведение д-р Джордж Уошбърн. Хора с висок морал, американските мисионери веднага откликват на сърцераздирателните разкази. Именно д-р Уошбърн съобщава за тях на Едуин Пиърс, цариградския кореспондент на лондонския “Дейли Нюз”. На 23 юни Пиърс пише първата си статия за “зверствата в България”.

Тези писма за първи път разкриват пред британската общественост събитията в България от пролетта на 1876 г. Правителството на лорд Дизраели обаче чрез официалните печатни органи се опитва да опровергае тези известия като “сензационни и недостойни за внимание клюки”.

Налага се изпращането на Макгахан с цел да опровергае или потвърди изнесените факти. Скоро на репортера се отдава прекрасна възможност да се запознае на място с последиците от въстанието. Той се присъдениява към генералния консул на САЩ в Цариград Юджийн Скайлър, който заради отзвука, който има подкрепата на мисионерите за българската кауза в американското общество, предприема пътуване през юли и август 1876 г., за да проучи сведенията за зверствата.

В продължение на повече от един месец вестникът печата последователно в десет броя в специални подлистници репортажите на Макгахан. Те имат широк отзвук и изясняват пред света истинските причини за българското въстание, както и тежката участ на народа ни след потушаването му, тъй като неговите репортажи се препечатват на страниците на други английски, френски, немски, руски, австрийски, американски, италиански и други издания.

На 30 октомври 1876 г. например в писмото си от Прага до Марин Дринов, който по това време е в Харков, Константин Иречек съобщава: Вчера получих пътешествието на Макгахан из България (от „Дейли нюз“) и рапорта на Беринг и четох до късно, късно през нощта. Простите стоически писма на Макгахан рисуват ужасна картина…“

И действително, няма човек, който да остане безразличен към описаното от американеца, посетил местата на кланетата. На няколко пъти Макгахан е на крачка да се откаже от разследването си и репортажите заради ужаса, който вижда. Самият той споделя, че местата, които е видял са се запечатали в него до края на живота му.

В писмо, датирано от 2 август от Пазарджик, Макгахан пише:

„Казаха ни, че 3000 души лежели само в черковния двор и ние не можехме да го не вярваме. Зрелището беше ужасно, толкова ужасно, че не можем го забрави през целия си живот. Имаше накъдрени главички сред разлагащите се купища, смазани с тежки камъни, крачка, не по-големи от пръстите ви, върху които месото беше твърде изсъхнало от жегата, преди да е могло да се разложи; ръчички на малки деца, протегнати като за помощ; деца, умъртвени още от ужаса на светналите саби и зверски зачервените очи на джелатите, които са ги издигали и слагали; моми, умрели, плачейки с молба за пощада; майки, умрели, опитвайки се да запазят малките си със слабите си тела. Всички лежаха там, събрани на куп, гниещи в една отвратителна маса. Всички сега мълчат. Няма сълзи, нито плачове, няма страхотни писъци, нито молби за милост. Жертвите гният по нивите, а жетварите – тук в гробищния двор. Погледнахме в черквата… Грамадно количество от тела са били изгорени там и огорелите почернели остатъци, които изпълняха мястото до половината височина на сводовете, което ги правеше по-ниски и по-тъмни, лежаха там в разложение неописуемо.

Никога не съм си въобразявал нещо толкова грозно. Всички се отстранихме, потресени, едвам в свяст, от тази чумава къща, доволни, че можем да излезем пак на пътя.“

А между 28 юли и 25 август 1876 г., Макгахан пише своите репортажи с невероятни описания на целия разрушен град и околностите му:

“…Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо.

Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал.

После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта…”

Интересно е, че макар и извършени от башибозуци, Макгахан не щади за убийствата и официалните власти. В „Писмо трето от Батак: Долината на смъртта и хората без сълзи“ журналистът пише:

“От всички жестокости, безумия и престъпления, извършени някога от турците, клането в Батак е между най-страшните. От всички турски безумия и глупости оставянето на тези тела да лежат тук и да гният в продължение на три месеца непогребани е вероятно най-безумното и най-глупавото. Но това градче е разположено на трудно достъпно и отдалечено от главните пътища място. Турците никога не са помислили, че европейци могат да дойдат и заврат носовете си тук. Затова и заявяват така цинично:

“Християните не заслужават дори да бъдат погребани. Нека ги ръфат кучетата.”

И още: “Градчето лежеше на разстояние стотина ярда от нас, не беше оцелял нито един покрив, нито една стена (…) От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи, Броят на децата убити в тези кланета е повече от огромен. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище… Приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е била обширна хубава сграда, годна за приемане на 200 или 300 деца.

Сега по камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от няколко фута, лежат костите на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени…

Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас.

Това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, бе в действителност грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни и пръст, целият църковен двор е покрит с тях на височина от три до четири фута и ужасна миризма идваше от там.

От тази чудовищна гробница можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце

Малки къдрави главички се показваха там, малко краче, дълго колкото пръст, малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ – бебета, които са умирали, учудени от яркия блясък на сабята, деца, които са умирали сред писъци на уплаха и ужас…“

Консулът на САЩ Юджийн Скайлър, един от спътниците на Макгахан също описва ужасните следи от клането:

“…Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците – градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай реката, са всичките изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. Разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше мястото, където селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен и където сега е заровен; видях един трап, препълнен с разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата, и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизстнили тела, които запълваха заградения двор и образуваха куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре, за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия.”

Съчинението на Робърт Джаспър Мор „Под Балкана“ също е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година. Там отново се описва смъртта на Трендафил Тошев Керелов, кмет и духовен водач на Батак:

„Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“

Забележително е, че на фона на тези чужди свидетелства, бледнеят дори българските спомени за кръвопролитието.

Ето как Захари Стоянов описва в своите “Записки по българските въстания”, тези и част от по-нататъшните събития:

„На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но, наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тези човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турили цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край.“

И още от „Записките“:

„Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед ага) скочил на крака, погледнал към своите кръвници,

изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“,

като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби – живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца.

(…)Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев Керелов. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мюсулманско сърце…“

Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях.

Косвено доказателство за трагичните събития намираме и в

политическите реакции след като истината за клането става известна на света Османската империя се опитва да измие ръцете си, като хвърля вината изцяло върху башибозука и за целта инсценира международно разследване, като обявява Ахмед ага Барутанлията за издирване заедно със сина му Молла Али и зетя му Молла Халил.

Барутанлията бил арестуван, осъден и изпратен в затвор в Мала Азия, но по-късно е помилван от султана, след подписването на Берлинския договор през 1878 година е освободен и се върнал в Барутин, където се занимавал с търговия и притежавал големи стада добитък.

През 1880 година Ахмед ага Барутанлията е назначен като охрана на делегацията на Османската империя, изпратена в село Селча да се срещне с делегацията на Източна Румелия, които трябвало да договорят предаването на Тъмръшката република на Източна Румелия. Според житието на Баташките мъченици, Ахмед ага умира през 1881 година от проказа, от която се разболял в Диарбекир.

В житието на светите баташки мъченици, той е сравнен с „евангелския Ирод детеубиец“, но за разлика от последния, Ахмед ага не оставя живи майките и бременните жени

Благодарение най-вече на докладите на Макгахан и на американските мисионери в България световната общественост започва да симпатизира на българската кауза.

Турското правителство обвинява генералния консул Скайлър в предубеденост и в нарушаване на дипломатическата практика. През май 1878 г. американското правителство е принудено да отзове Скайлър от Цариград.

Свидетелствата, а и последствията са такива, че няма как да се оспорва трагичната истина за кървавото потушаване на Априлското въстание и клането в Батак. Друг е въпросът, че то не бива да се използва за политически цели в съвременния свят и да дава повод за омраза и създаване на нови вражди.

168 часа

Родните космополити и „съжителството“ в Османската империя – Пази Боже, сляпо да прогледне*

.

robinyaСъжителството в Османската империя е било робство – особено през първите векове на „присъствието“. Би било смешно, ако не беше жалко как в продължение на четвърт век хора, броящи себе си за либерални космополити усърдно се опитват да редактират националната памет на българите в съответствие с модните за тях полит-коректни клишета. Всъщност те не са космополити, а провинциални мишоци. Космополит е човек, който успешно е интегрирал в личността си всички нива на своята идентичност – като започнем от семейството. Успешният космополит е добър син и баща, отзивчив съсед и гражданин, патриот на своята родина и отговорен носител на духовната традиция, която е наследил от предците си. Едва тогава той успешно може да придобие мировата идентичност на космополиса… Нашенският космополитизъм е пази Боже сляпо да прогледа. Христо Ботев е истински космополит – четете „Политическа зима“! Но неговият космополитизъм не му пречи да напише „…да гледам турчин как бесней над бащино ми огнище“ – напротив, непримиримостта пред унизителното битие на робството е неразделна част от мировото съзнание на българския поетичен гений.

Смешни са полит-коректните обитатели на Ганковото кафене, които от десетилетия не мирясват докато не прекръстят турското робство на „присъствие“ ли не щеш, сега пък на „съжителство“. През Възраждането българският народ имаше достоен елит, съизмерващ се с най-големите върхове на своята епоха. Левски, Ботев и Каравелов не бяха по-глупави от сегашните „либерални“ полит-коректници когато говореха за турско робство. Тяхното определение си стои и никой не може да го помръдне, защото то отразява истината за историческата епоха на Османското господство над България. Ама било остаряло, ама било недемократично – а стига бе, кога станахте калайджии, кога ви почерняха задниците? Левски и Ботев на демокрация ще учите! Същият Левски, който каза – „Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България“. Същият Левски – „не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милия си род…“

За съжаление днес българският национален елит не само не се съизмерва с космополитизма на епохата си, но не може и носа си да покаже извън Ганковото кафене. В тази задимена от интриги публична среда царуват дребнодушието и милиционерския тарикатлък. Всичко Мара втасала – само дето турското робство „съжителство“ не беше станало. И от какъв зор? Дали за да обслужим „стратегическата дълбочина“ на комшиите, или за да изразим собственото си плитко малоумие? Май че и двете, и двете, за съжаление…

Огнян Минчев – Фейсбук

*) Заглавието е поставено от списващия блога