Балканското ядро

Разделението на две части: “ядро v/s периферия” е геополитическо правило, което разчленява иначе политически цялостните географски пространства:

  • Светът се разделя на: Евроазиатско континентално ядро v/s периферия, т.е. всичко останало – Rimland, земя на ръба.
  • Европа, от своя страна, се дели на Централна Европа (териториите, включени в бившите Германска и Австро-Унгарска империи – оттам идва през Първата световна война и названието Централни сили) v/s всичко останало.
  • Балканите се структурират по същата логика: Балканското ядро – Албания, Македония и България v/s балканската периферия: Турция, Румъния, Гърция и Сърбия (доскоро СФРЮгославия, която пък, на свой ред включваше сръбско ядро v/s периферия от републики).

По правило, ядрото и периферията си противостоят. Когато това противостоене е балансирано, е налице е трайно status quo, т.е. мир. Пример за това ни предлага Европейският съюз и неговото днес устойчиво ядро: Германия, Франция и страните от Бенелюкс.

Рискът да си в средата

Прословутата нeстабилност на Балканите се дължи на нарушения геополитически баланс между мощта на балканската периферия (Сърбия и Румъния, от север, а от юг – Гърция и Турция) и слабостта на трите страни от балканското ядро: Албания, Македония и България. Периферното разположение и относителната мощ на Турция, Румъния, Сърбия и Гърция подхранва тяхното общо желание за анихилиране-обезсмисляне на държавите, разположени помежду им. Има например проекти, (при това, замислени в мирно време) за гръцко-сръбска подялба на Албания и Македония, има план „Венизелос“ от 1919 г. за подялба на България между Румъния, Гърция и Югославия. И то подялба без остатък!

Общите интереси на периферията придобиват и институционална форма като например гръцко-сръбско-румънско-турското единодействие срещу България, Македония и Албания през 1913 г., „Малката Антанта“ на същите четири периферни страни от 1934 г. срещу България, както и Балканските пактове между СФР Югославия, Гърция и Турция от 1953 и 1954 г. Към този последен (анти)български пример трябва да добавим също драстичните намеси: опитът за анексирането на Албания и Пиринско в/от СФР Югославия по Титово време, а в най-ново време и гръцките претенции спрямо държавното (само?) название Република Македония.

Налице е обаче и защитно противодействие, дължащо се на дълбочинната солидарност между трите страни от ядрото. През 1913 г. България осуетява анексирането на албанските земи от Сърбия. На 15 януари 1992 г. нашата страна първа призна новата македонска държава. Спорадични действия, лишени от стратегически замисъл.

Силовият дисбаланс

На Балканите периферията упражнява постоянен натиск върху (и срещу) ядрото. Този натиск е общо взето успешен и именно той през последните стотина години „приобщи“ към периферията значителни територии, многобройно албанско и българско население, както и стопанска мощ. Неслучайно, по размер на държавната територия, по население и по богатство, балканските страни днес се подреждат така: начело е Турция, следват я също така периферните Румъния (и Молдова), Гърция (и Южен Кипър), Сърбия (заедно с Република Српска) и най-накрая балканското ядро: България, Албания и Македония (виж таблицата). Тази слабост на трите страни прави политиката на останалите (а това са периферните балкански страни) спрямо ядрото настъпателна и обсебваща.

Неравновесието между мощната балканска периферия, от една страна, и от друга – слабостта на балканското ядро, е причината за пословичната нестабилност на Балканите. Няма status quo, което да задоволява по-силния. Това е геополитическото обяснение за постоянно възпроизвеждащите се балкански конфликти. За да се постигне равновесие, т.е. да се наложи мирът, се налага намесата на външни на Балканите сили[3]. В противен случай се анихилира слабият, а засега това е балканското ядро. Обясненията (ласкаещи Запада и популярни там), които откриват причината за балканските конфликти в балканския национализъм, анархизъм, че и във вродената „жестокост и цивилизационни липси (?)“ на балканските народи, заменят причината със следствието. Силовият конфликт, веднъж отприщен като последица от липсата на равновесие на силите, неизбежно деградира до жестокост и насилие. Доказано е навсякъде по света.

В търсене на (отвъдбалканска) солидарност

За да устоят на дестабилизиращия ги натиск, трите страни на балканското ядро поотделно търсят подкрепа извън Балканите и се включват в отвъдбалкански съюзи (Албания и България – било със силите на Оста, било като членове на Варшавския пакт, а днес, заедно с Македония, като партньори/членове на НАТО).

Там, където повечето геополитически анализатори на Балканите търсят и „откриват“ сантиментални връзки (като сродяването на Савойската и Българската династии) и „цинични“ предпочитания-съюзи (между Италия и Албания, или тези на България с Германия и с Русия,… ), в действителност лежи геополитическа неизбежност. А тя е, че всяка от страните, съставляващи балканското ядро, може да се отбранява срещу натиска от страна на балканската периферия само като търси и намира подкрепа и солидарност в страни, разположени отвъд периферията. От тази елементарна, даже – примитивна[4] (не само) геополитическа логика не може да избяга никой български, македонски и албански държавник, ако държи страната му да запази някакъв шанс-перспектива. А тя най-често се свежда до скромното желание – страната му да бъде оставена на мира. Въпреки че това не означава напременно мир [5]. Така погледнато, обвързването на страните от балканското ядро с извънбалкански сили и съюзи не е политическа грешка, още по-малко служене, сервилничене и тем подобни. То е съдба.
Подобна на българската е и германската. След две неуспешни световни войни Германия също, като централна сила, успя да неутрализира настъпващата срещу нея обединена европейска периферия – Великобритания, Франция и Русия, едва след като се свърза с (неевропейските) САЩ. Описаните факти днес вече принадлежат на историята. Но техният модел продължава да съществува-действа на Балканите.

Стратегии на периферния натиск

Периферията притиска центъра като създава и укрепва обходните, тангенциалните връзки – солидарности (както в географски, така и в политически смисъл) във вреда на тези във/към центъра.   

Пример за институционалното консолидиране на периферията „Гърция-Югославия-Румъния-Турция“ е Балканският пакт от 1934 – наречен от политика-англофил Стойчо Мошанов (1892-1975 г.) „Железният пръстен“ (около България). Днес същата цел бива преследвана с инфраструктурните обходи на страните от балканското ядро.

Пример за възпрепятстване на центронасочените връзки е дълго отлаганото от Румъния изграждане на Дунав мост 2. За румънците бе ясно, че прездунавската връзка (сега назована Коридор № 4) ще акцентира софийската централност, т.е. балканското ядро. Дунав мост 2 намери своето естествено (днес вече осъществено при Видин-Калафат) решение едва, когато България успя да получи подкрепа, идваща отвъд балканската периферия. Това бе подкрепата на Бодо Хомбах (Bodo Hombach[6]).  Получи я, защото въпросът престана да бъде само балкански, а поради югоембаргото се превърна в европейски. Навремето, пак поради отвъдбалкански, съветско-военни, намерения бе бързо построен и Дунав мост 1 при Русе-Гюргево.

От същите като гореописаните румънски периферни (!) геополитически подбуди бе воден и големият гръцки проект за т.нар. Via Egnatia. Нейното трасе преднамерено бeше изведено извън териториите на трите балкански страни от ядрото. Съзнателно беше изоставено и автентичното-историческото трасе на Via Egnatia, което води от Солун през Охрид и Драч, а отвъд Адриатическо море, продължава в прочутата Via Appia право до Рим. Ако бе прокарана, макар и отчасти, през страните от ядрото, Via Egnatia би била стопански ефективна, каквато тя сега не е. Засега тази магистрала едва „успява“ да покрие разходите по своята поддръжка[7]. Замисълът обаче е друг – бидейки тангенциална връзка, тя допринася за маргинализирането на балканското ядро. Via Egnatia срещу Коридор № 8 е войната, която Гърция води, вече 20 години, срещу балканското ядро. При това, с европейски пари[8].

Неосъществените проекти за петролопроводите АМБО и Бургас-Александруполис

Друга периферна (при това злокачествена!) стратегия е поставянето на пречки пред изграждането и развитието на взаимните връзки между страните от балканското ядро. Този саботаж се оказва успешен вече повече от сто години: единствените съседски страни на Балканите, между които няма преки железопътни връзки са Албания, Македония и България, т.е. трите страни, принадлежащи към балканското ядро. Впрочем, същото се случва и в областта на петролните и далекопътни трасета. Истинска битка бе водена срещу петролопровода АМБО (Albania+ Macedonia+Bulgaria+Оil) от Бургас за Вльора. Тя завърши с голям успех за Гърция (и Русия) и бе поражение за трите страни на балканското ядро. На АМБО успешно бе противопоставен гръцко-руския (виртуален!) петролопровод от Бургас за Александруполис.

Днес, двадесет години по-късно, можем да се зададем въпроса, защо Русия навремето склони да подкрепи проекта за петролопровод, който очевидно би навредил на бургаския (в 1998 г. станал вече руски[9]) „Нефтохим“, създавайки негов гръцки конкурент на брега на Бялото море. Причината е, че „Бургас-Александруполис“ беше просто пропаганден аргумент, насочен срещу АМБО. Не реално инвестиционно намерение, а „книжен тигър“, плашещ евентуалните инвеститори с конкурентен (при това привилегирован – бе станал собственик на „Нефтохим“) играч. Тези инвеститори вече бяха събрали 700 млн. долара за изграждането на АМБО; парите бяха загубени за нас, не и без помощта на (наивността на) тогавашния български президент (всъщност, основната причина за провала на проекта за тръбопровода АМБО беше липсата на необходимото количество петрол за неговото запълване – б.р.).

Възстановяване на балканското status quo antes?

Вече двайсет години, от 1999 г. насам, се множат опитите на балканската периферия за възстановяване на предвоенното status quo на Балканите. Горещо желание на Гърция и Русия е да бъдат възстановени (в рамките на възможното) сръбските позиции на Балканите (и в частност в Македония и в Косово) отпреди войната като „…регионален хегемон…“ (Centre for Post-war South-East Europe, Брюксел).

Добър съюзник на политиката за възстановяването на status quo antes бе желанието на мнозина европейци да търсят решението на балканските проблеми в/като „… система, включваща повече или по-малко суверенни протекторати на международната общност, заедно с Босна, евентуално с Македония и Албания и ако се разпадне – също така и Сърбия“[10]. Работното заглавие на подобна общност „Западни Балкани“ влезе в обръщение първоначално боязливо, но с времето от прост неологизъм се превърна в траен факт. За двайсетте години оттогава тези „Западни Балкани“ се превърнаха в синоним на безизходица, бедност и разруха. Тази импровизация не „успя“ в нищо съществено, освен в едно: да запази съществуващото раздробяване на балканското ядро на две части: Албания и Македония, на запад, и България – на изток.

Поглед откъм Европа

Големите европейски сили дълго време не разбираха в какво се коренят балканските конфликти и неизменно (вече век) даваха рамо на и без това силната балканска периферия в експанзионистките и амбиции спрямо ядрото. Между двете световни войни Франция създаваше Балкански икономически съюз, от който изключваше „реваншистка„(!?) България[11]. Така Париж укрепваше Румъния, Сърбия и Гърция. Лондон пък традиционно стоеше зад Гърция. В крайна сметка обаче го докараха дотам, че в 1999 г. им се наложи да пазят крехкото балканско равновесие като обуздават и дори се сражават (като членове на НАТО) в Югославия срещу довчерашните си фаворити: Сърбия и Гърция (последната бе деен участник в антинатовския фронт в Югославия).

Наложеният преди век Версайски ред на Балканите не устоя. Вече я няма милитаризираната югославска държава, чиято балканска политика се мотивираше от последователния и безкомпромисен антибългаризъм. Една политика, която се предопределяше от сръбското желание да бъде хегемон на славянските (днес вече без католическите) Балкани и чието отношение към България се формираше не от това, дали ние даваме или отказваме някому (на НАТО или Русия) въздушен коридор, а от това, че се съпротивляваме на всяка (било то юго- или пък пан-) славяно-мотивирана йерархия. Втората последица от постюгославските раздори е, че бе отслабен гръцко-сръбският съюз – съюз на две периферни страни, по геополитическо (пред-)определение враждебни на ядрото.

Желанието на Запада да се намесва като арбитър в балканските работи секна и то не само заради парите. Уреждането на балканския (включително и косовския) проблем с ред, налаган отвън, се оказа досадно бреме, както за ЕС, така и за НАТО. Сега вече, навръх(?) Всеевропейската криза европейските сили, вместо собствени балкански зони на влияние, започнаха да ценят балканската стабилност. Така те станаха волю-неволю  партньори на Албания, Македония и България, което наистина е голям обрат. Така сантименталните повеи от времената на L’entente cordiale отстъпиха пред, вече съдбоносния, императив за опазването и рестарта на Европейския съюз.

Добра прогноза за Балканското ядро

Трайното решение на сегашната балканска криза може да се постигне само ако бъде укрепена волята на Албания, Македония и България за съвместен, трансграничен живот. Звучи като куха фраза, но това твърдение бележи конфликтното място на Балканите, където то е най-осъществимо.

Обратното – поощряването на силовите решения (включително и на на албано-македонския конфликт) е равностойно на заличаването на страните от балканското ядро като фактор в балканската политика. И затова е необяснимо, когато насилието бива проповядвано от балкански политици. Тяхната днешна непримиримост може да се превърне от само тяхна, в обща слабост на балканското ядро. Тогава ще дойде звездния миг на Милошевичевите наследници – тяхното завръщането в Косово и в Македония, че и другаде на Балканите. Начинът подобен триумф да не бъде допуснат, e да бъде засилено местното противодействие – общата (спокойна и самоуверена!) съпротива  на страните от балканското ядро. Ядрото трябва да бъде укрепено и така то самото да осигури собственото си спокойствие, а с това и спокойствието на Балканите. Без външно присъствие, но с външна подкрепа.

Първата стъпка в това направление е дедраматизирането и обезсилването на албано-македонския конфликт. За дълбочинен конфликт между България и Македония не може да се говори, освен като за чужди хибридни акции и състояния, натрапени ни, но все пак преодолими. Затова нека заменим, станалата около нашето ЕС-председателство почти злободневна, тема за т.нар. „Западни Балкани“ с истинския, реалния проблем- темата за „Балканското ядро“. Вместо да обсъждаме диагнозата, нека пристъпим към терапия.

Шансът да си в средата

Освен Албания и Македония, България има за съсед и една странна страна –  Косово, населявана от балканци, но управлявана от европейци и американци. Протекторат, разположен само на около 100 километра от софийскиия площад „Света Неделя“. Шанс за българите е да съумеем да устоим убедено и организирано на ориенталските рецидиви на ислямистките визионери околовръст. Геополитически шанс е, когато наблизо се изправят големи съперници; НАТО е в Косово, руснаците – в Ниш. При това руските амбиции са широкообхватни – по едно време руснаците даже се бяха настанили съвсем изненадващо и в „Слатина“ ( не нашата, софийската, а летището на Прищина).

Някои аргументи в полза на геополитическото ни самочувстние:

– Българското равно (макар и понякога граничещо с опортюнизъм) поведение. Външнополитическо поведение, което обаче е предсказуемо и което никога (от Първата световна война насам) не излага българския народ на ненужни рискове, още повече, когато каузата не е точно българска…

– Трудното, често болезнено, но и вече станало необратимо врастване на страната ни в европейския свят.

– Бързото съзряване на българските политици (от ляво и дясно), които намериха пътя към Македония и (засега все още трудно към) Албания и съумяват да формулират и регионални цели (и за да не бъда голословен ще спомена само Коридор №8). А не е отдалечено времето, когато подобни проекти се интерпретираха не като албано-българо-македонски, а като про/антитурски, съответно анти/прогръцки и т.н.

– София, назовавана неслучайно и Средец. Град, в който се прави европейска култура, където може да се спортува и забавлява, чиито лекари имат славата да са от добрите, не само на Балканите. Град, който може да посрещне голяма част от проблемите по лечението, образованието, квалификацията, отмората, търговията и услугите на съседите ни. Както за старите, така и за новите ни съседи.

Какво да се прави?

Илюзия е и това, че друг някой, с неговите пари ще ни освободи от нашите грижи. Преди всичко, трябва да си поставим амбициозни цели. Ние да ги формулираме, а не другите. Трябва да се научим да споделяме и даже сами да изнасяме регионални отговорности. Регионът се простира от Черното до Синьото море и е тъждествен с това, което нарекохме “Балканското ядро”. А и от реката-море Дунав до Бялото? Идея, станала актуална благодарение на Алексис Ципрас. На неговия младежки, ноншалантен жаргон дължим и звънкото афиширане на описаната проблематика-проект. Но нека то, от Sea2Sea, стане Sea4Sea.

—————————————————————————————————————-


Бележки

[1] За 2016,  според Евростат и ЦРУ.

[2] Брутен вътрешен продукт (номинален) по осреднени данни на МВФ и на Световна банка за 2016 г.

[3] Пример за това е американският президент Удроу Уилсън –(Woodrow Wilson), осуетил ултимативно през 1919г. плана на гръцкия премиер Елефтериос Венизелос за премахването(!) на България.

[4] “Врагът на моя враг е мой приятел.“

[5] “In the Balkans, the absence of war is only half a peace “ (June 16, 1999, The New York Times).

[6] “Европейският мостостроител (в прекия и преносния смисъл) според собствените му думи“ [Декало, Феня. Бодо Хомбах: България ще е субект, а не обект на Пакта за стабил-ност“, в.“Македония, бр.29 от 21 юли 1999] Bodo Hombach бе европейският координатор  [1991-2001] на Пакта за стабилност в Юго-източна Европа.

[7] „ … in 2012 the road will be no more than slightly [= с малко над] self-sustaining.“(The Egnatia Motorway, Ex-post Evaluation, CSIL, Milano, 2016).

[8] От инвестирана във Via Egnatia сума от 5475 млн евро само 837 млн (= 15%) е гръцкият при-нос. От останалите 85% едната половина е дар от ЕС, а другата – заем (сиреч-пак дар) от Европейската инвестиционна банка (пак там).

[9] Неговата продажба, при това на безценица, бе най-голямото поражение на България по време на прехода.

[10] ”…  eines Systems von mehr oder minder souveränen Schutzgebieten der  internationalen Gemeinschaft sein, mit  Bosnien, möglicherweise Mazedonien,  Albanien und – wenn es zusammenbricht –  auch Serbien.  (DIE ZEIT 1999 Nr. 24)”

[11] Това навреди на България, но въпреки това тя постигна в 1938 по-висок доход на човек от съседните Румъния и Югославия, както от далечната Полша и равен с този на Унгария и Гърция.

geopolitica.eu


Мнението на най-видните слависти за езика на македонците

Проф. Л. Милетичъ

Изъ сп. „Македония“ априлъ 1922 година

Проф. Л. Милетичъ

„Първата пушка“ неосъществената македонска свобода

Владимир Перев

Душко Наумовски е роден на 2 юли 1921 г. в Крушевац, Сърбия, Кралство Югославия и това е всичко, което се знае за него, до 1950 година. Мрачен, неясен човек, човек, винаги замесен в престъпления, подземни дейности и партиен комунистически слуга, нещо обичайно по онова време.

Македония отбелязва своя национален празник, 11 октомври, деня на началото на въоръженото въстание срещу, както ни учеха, „българската фашистка окупация“. А именно на този ден през (не толкова далечната) 1941 г. с пушка и нападение в полицейския участък в Прилеп започва въоръженото въстание в Македония срещу българската фашистка окупация. Само няколко години по-късно, около 1950 г., формулировката е променена, думата „фашистка“ нарочно е пропусната и по-младите поколения научават, че борбата се води срещу целия български народ, винаги представян като окупатор. Правителството „обърна плочата“ някъде след 1992 г., а терминът „фашистки“ отново влезе в употреба, а пък сега със сетни мъки идеята е да остави само думата „фашистки“ а определението „българския“ да бъде заличено. Сега нещата стават все по-трудни, тъй като тази терминология за българите остана психологическо наследство на македонските поколения,

отгледани в духа на титовизма, комунизма и вулгарния македонизъм

Какво наистина се случва през 1941г. През април, около двадесет дни след влизането на германските войски в Македония, влизат и части от българската армия, които са посрещнати като освободители на народа от сръбските жестокости и насилие. Но младите, безработни, студенти от Белградския университет, сръбските колонисти, заедно с група от наистина безработни и криминални типове от подземния ъндърграунд в Прилеп, не са доволни от реда в града. Студентите са привлечени в схемата на белградските комунисти и редовно получават заповеди за бунт по тайни канали, винаги подканени и проектирани от централата на Коминтерна в Москва. Под силното влияние на Белград и Москва и с дългогодишното намаляване на авторитета на тогавашния партиен раководител за Македония, Методи Шаторов Шарло, комунистите от Прилеп, обединени с откровени престъпници, извършват терористична атака срещу полицейски служител в Прилеп. Убит е член на охраната на затвора, а партизаните се оттеглят без жертви и се крият по селата в околноста на Прилеп. До началото на зимата селяните са ги предали на българските власти и много от тях се озовават в затворите из цяла Македония и България. На никого от участниците в това нападение не е наложена смъртна присъда. Почти всички оцеляват до края на войната,  в затвора или на свобода, за да можат всички след „победата“ да бъдат удостоени с най-високи отличия и наградени с големи държавни награди. Всички освен един …

Кой е той? В критичната нощ на 11 октомври 1941 г. изстрел от пистолет „Браунинг“, използван от кралската югославска армия и полиция и носещ емблема „пистолет военнo държавен“, поставя началото на така нареченото въстание. Стрелецът и убиецът се казва Душко Наумовски и името му не се споменава до 1991 година.

Душко Наумовски е роден на 2 юли 1921 г. в Крушевац, Сърбия, Кралство Югославия и това е всичко, което се знае за него, до 1950 година. Мрачен, неясен човек, човек, винаги замесен в престъпления, подземни дейности и партиен комунистически слуга, нещо обичайно по онова време. Роднините му се преместват в Сърбия още от турско време и работят там като пекари. Уж баща му бил агроном, но това не е сигурно. 
Преди германските войски да влязат в Сърбия, семейството се връща в Прилеп. Той винаги е в компанията на белградски студенти, връща се в Прилеп и заедно с тях решава да участва в терористичния акт, нападението на участъка, както се казва още в града. Нещо повече той доброволно изпълнява най-трудната задача – да убие пазача на входа.

Затворническата охрана е мъж на средна възраст от село Смилево, родното място на Даме Груев. Казва се Петър Колев, женен е и е баща на три непълнолетни деца. Той е мобилизиран и служи като запас в Българската армия. Най-важното е, че бащата на Душко и пазачът се познават и са добри приятели. Душко не се появявал вкъщи от няколко дни, затова баща му отишъл при приятеля си същата критична вечер, за да попита стражаря дали не е виждал Душко и ако го е видял, да му каже да се прибере у дома. Освен всичко друго Душко е известен и като комарджия, така че баща му се притеснява за съдбата му.„

След това нещата се случват

като в древна трагедия

Същата вечер Душко се приближава до стражаря, който го пита дали е Душко и му казва, че баща му е поръчал да се прибере вкъщи, тогава Душко е приближава приятелски и убива злополучния стражар с един изстрел. След това другите терористи хвърлят бомби в затвора и се оттеглят. Това е краят, просто една жертва на едно нещастно приятелство.
Душко не отстъпва с партизаните в планината. Той остава в Прилеп, живее в смут три дни, докато българската полиция най-накрая го арестува и задържа. Той е осъден на шест и половина години затвор, лежи известно време с Лазо Колишевски в затвора в Битоля, а след падането на България е освободен от затвора в Скопие след 9 септември 1944 година.

 Убиецът Душко Наумовски успява да оцелее във войната, но не успява да избяга от съдбата и собствените си страсти. Следвоенната му биография е неясна. Работи в УДБ-а в Прилеп, след това работи в УДБ-а в Белград. В Прилеп той е обвинен от млада жена  за кражба на златни бижута, а в Белград за вземане на подкуп и кражба. Отново е вкаран в затвора, но след намесата на Лазо Колишевски е освободен от затвора и работи като актьор, режисьор и накрая като директор на Народния театър в Битоля. Югославия на Тито се отнася към него с презрение, той не получава никакви медали и награди от управляващите тогава власти. Мразен и презрян от своите партийни другари, той живее под светлините на Битолския театър, с бягството от реалността и бягството от себе си. Но Македония не успява да избяга от неговата постъпка…
Изстрелът с пистолет на един обикновен убиец, претенциозно наречен „първата пушка“, отваря нова, най-трагична глава в македонската история. Само три години и половина по-късно от планините слизат примитивни главорези които въвеждат насилие, непознато и в турско време. Масовите екзекуции в цяла Македония са нещо обичайно а предварително уговорените съдебни процеси са реалност до 1990 г. и дори до днес. Всичко това е свързано с насилствената национализация и конфискация на имотите на гражданите, за да завърши в безсмислената война на югославските националисти.

За белградските терористи Москва беше единственият учител,

там бяха алфата и омегата на тяхното политическо и (не) човешко образование и идеология.

На Великден 1961 г. Душко Наумовски губи живота си при пътнотранспортно произшествие на пътя Прилеп – Битоля. Неправилно е също, че датата на смъртта му, която е изтекла чрез сайтовете, че той е починал на 10 декември, и че мястото на произшествието  е на Плетвар … сякаш историята се е грижила да го заличи от реалността на страниците си.

Така приключва животът на партизанина, затворника и терориста Душко Наумовски. Погребан е на гробищата в Прилеп и дори тогава някой се е погрижил надгробният му камък да бъде съборен. Той беше просто обикновен престъпник, който никога не е бил истински революционер. Изстрела от неговия пистолет и невинната жертва Петър Колев от Смилево разкриха бездната на македонската трагедия и трагедията на македонските българи. Свободата остана далечна, неосъществена мечта.

faktor.bg