Димитър Капитанов зад гърба на Мирчо Спасов изнася истината за трудовите групи. В резултат те са закрити

Трудовата група „Слънчев бряг“ (наречена така от оцелял по чудо лагерник – б. р.) край Ловеч: работна норма на ден начукване и превозване на 15 вагонетки с камъни. Сутрин ставане в 5 ч., вечер се работи до 22,30. Придвижването от единия край на кариерата до другия става само тичешком. Независимо че някои са изтощени до смърт от носенето на камъни, а други бити до припадък.

Дажбата храна за денонощие е самун хляб. Сутрин се полага по едно канче отвратително подобие на чай и 50 грама сирене, на обяд и вечер по малко вмирисана супа. Вода се пие от бурета, на дъното на които има тиня. Хората дъвчат трева и листа също като животните.

Всеки новодошъл е посрещнат с 15 удара с гума, пръчка или тояга за аклиматизация. Полуживи хора са хвърляни да мрат при труповете. Ръководители и надзиратели си устройвали забава, като пускали измършавели до смърт лагерници на прасетата.

Може би най-жестокият от всички дни в концлагера е 19 юли 1959 г. Тогава началниците на трудововъзпитателното общежитие (ТВО) слагат взривове на кариерата, дават по една цигара на двайсетина души и ги карат да запалят фитилите. Шнуровете обаче били много къси. Момчетата ги възпламенили, но не успели да избягат. Глави, крака, ръце и скали се разхвърчали навсякъде. След минути началникът на лагера заповядал на живите: „Какво гледате, събирайте мършата в газката.“

Думите са твърде слаби, за да опишат садизма, извращенията и жестокостта в лагера на смъртта край Ловеч. Също както в Белене, Бобов дол…

През април тази година се навършват 53 години от разформирането на последните два концлагера в България – тези край Ловеч и с. Скравена, в които без съд и присъда за няколко години преминават хиляди хора, а стотици са убити.

Бягство от затвора

Почти неизвестен факт е как Политбюро на ЦК на БКП тихомълком взема решение да ги закрие, тъй като са „несъвместими със социалистическата законност и морал“. Изключителен принос да се сложи край на тази толкова мрачна страница от историята на комунистическа България изиграва ген. Димитър Капитанов, потвърди бившият военен прокурор Лилко Йоцов, който в началото на 90-те години на миналия век е главен обвинител по делото за лагерите на смъртта.

През 1962 г. Капитанов оглавява отдел „Следствен“ на Държавна сигурност. Една зимна вечер служители на Дирекцията на народната милиция арестуват в София Трайчо Сръбчето, беглец от трудовата група край Ловеч. Лагерникът разкрива покъртителни подробности за живота на кариерата, а като доказателство показва гнойните рани по тялото си. Според други сведения бегълците били двама. Така или иначе образувано е следствено дело, което се докладва на Капитанов. Генералът действа дръзко. Той знае, че ако каже на тогавашния зам.-министър Мирчо Спасов, който лично отговоря за трудововъзпитателните общежития, за режима в тях и за въдворяването на хората, затворникът (или затворниците) ще бъдат убити, а истината за издевателствата – потулени. Капитанов заобикаля партийното величие Спасов и нарежда на заместника си да се извърши проверка. Лично той посещава в болницата Трайчо и го разпитва. Тайното разследване потвърждава сведенията. Докладът и доказателствата за извършваните престъпления в лагера край Ловеч стигат до ЦК на БКП и до самия Тодор Живков.

Когато разбира за самодейността на Капитанов и неговия заместник Гатьо Гатев, Мирчо Спасов ги извиква и ги заплашва. Обвинява ги, че правят заговор срещу него, но той има подкрепата на Първия в държавата. Ден след като предават проучването си за издевателствата, Капитанов спешно е изпратен по работа в Москва. Политбюро пък взема решение да сформира комисия, оглавявана от Борис Велчев (член на Политбюро и чичо на бившия главен прокурор Борис Велчев), която да разследва какво е ставало в Ловеч. В продължените на месец хора от София са командировани в лагера, където един по един разпитват за режима и убийствата. На Капитанов и заместника му им забранили да се занимават повече със случая. Живков е ужасен извращенията да не се разчуят.

Комисията на Велчев запознава ръководството на държавата с резултатите от проверката, като обобщава, че „общо взето, всичко е вярно“. Докладът им е представен на заседание на Политбюро, дори не като точка №1.

Без писмена заповед

Проверяващите установяват, че писмено решение за създаването на трудовата група няма, правилник за режима – също. Ръководството на МВР е било натоварено да създаде такава група, за да бъдат изолирани от обществото без съд и присъда особено опасни престъпници и най-вече неудобни на властта.

„Според нас извращение на законността и на социалистическия морал е целият режим, установен в общежитието“, пише в Протокол № 101 от 5 април 1962 г., който днес се пази в централния държавен архив. Там се споменава също, че има данни за извършвани убийства, което дори отговорници на лагера приз­нават.

Комисията предлага лагерите в Ловеч и Скравена да се закрият, тъй като „запазването им е неоправдано в навечерието на 22-рия конгрес на КПСС и Ноемврийския пленум на ЦК“.

В доклада се прави опит да се смекчи вината на МВР и най-вече на Мирчо Спасов. Неговата най-голяма грешка е, че не е оценил „вредата, която се нанася на БКП с недопустимия режим“.

Комисията прави предложение Спасов да се накаже с порицание и то да бъде вписано в партийната му книжка, както и да бъде преместен на друга работа. Ръководството на МВР е сменено.

Две години след скандала (1964 г.) всичко е забравено – Спасов подава молба до Политбюро, в която иска по повод 20-годишнината от установяването на новата власт в България да го наградят с отмяна на наказанието. Молбата му завършва с „борчески комунистически поздрав“, на което партийните другари отвръщат подобаващо – порицанието е изтрито от досието му.

В лагера край Ловеч

Работа и бой от забой на забой

Из обвинителния акт по дело №4 от 1990 г.:

През месец декември 1960 г. по нареждане на обвиняемия Николай Газдов и Цвятко Горанов (управители в трудовата група) в продължение на няколко дни на обект „наказателна кариера“ бил бит лагеристът Иван Карадочев (баща на певицата Богдана Карадочева) от София, настанен с обвинение, че е „частник кожухар“. Със сериозни тежки увреждания той бил оставен в бараката, където на 23 декември починал. В акта за смърт била записана невярна диагноза, че е умрял от захарна болест.

На 7 май 1961 г. бил въдворен Любен Боянов, юрист по професия, бивш адвокат и бивш народен представител, който преди това бил и в лагера в Белене, където се познавал с Газдов и Горанов. В продължение на няколко вечери лагеристът бил изкарван пред строя и Газдов го обвинявал, че е безделник и иска да вземе властта в страната. На кариерата Боянов бил бит с тояги няколко дни. На седмия ден починал.

Трагичният край на двамата лагерници е описан заедно с още десетки други съдби в обвинителния акт по Дело №4 от 1990 г. за престъпленията, извършвани в трудовата група край Ловеч. Събрани са доказателства и срещу вдъхновителя на насилията – Мирчо Спасов.

„Работа и бой от забой на забой.“ „Да работят от зори до зори и който умре – умре. Да се чисти тази кал.“ Това са думите, с които Спасов насъсквал хората си срещу мъжете и жените, изпратени без съд и присъда на принудителен труд, става ясно още от обвинителния акт.

Първите изселвания в България започват след преврата на 9 септември 1944 г. В лагерите са настанявани политически врагове, интелектуалци, но също и криминални престъпници. На 27 април 1949 г. е открито трудововъзпитателното общежитие (ТВО) в Белене, където се изпращат само политически неудобните. През 1953 г. лагерът е закрит. До събитията в Унгария през 1956 г. у нас въдворявания не е имало. След бунта в братската страна Политбюро нарежда ТВО-то в Белене да се възстанови. В изпълнение на взетото партийно решение същата година Народното събрание издава Указ № 468. Този документ е послужил като основание през следващите години да бъдат настанявани лагеристи без съд и присъда.

През 1959 г. в интервю пред чужди медии Тодор Живков уверява, че у нас няма трудови лагери. Тъй като това не е вярно, ЦК на БКП взема мигновено решение да закрие общежитието в Белене. Пуснати са 1257 души. Тогавашният вътрешен министър Георги Цанков спира освобождаването на 166 души. Той изготвя докладна записка, в която настоява МВР да вкарва хора в лагери по силата на Указ № 468. Политбюро възлага на Цанков да премести затворниците, но без писмена заповед. На практика се основава нов лагер край Ловеч, който е съществувал секретно.

От създаването му на 1 септември 1959 до закриването му на 23 април 1962 г. по официални данни оттам са минали 1501 души, 147 от които са починали. Труповете били заравяни на остров Предела. При разследването през 1990 г. той е бил разкопан. Заливането на острова от река Дунав обаче променило параметрите му и човешки останки не били намерени.

През 2002 г. Върховният съд прекратява делото заради изтекла давност. Осъдени за лагерите на смъртта няма.

От милицията до Главната прокуратура

Ген. Димитър Капитанов не е допуснат повече да се рови в случая с лагерите на смъртта. Как това негово „своеволие“ се отразява на кариерата му, не е известно, тъй като ако има запазени сведения, те са в Комисията по досиетата, която обаче отказа достъп до архива.

Капитанов е роден на 2 май 1914 г. в с. Кавлак, Велико Търново. Интересното е, че докато той е бил изявен ремсист и комунист, най-големият му брат е бил полицай и е служил на властта преди 9 септември 1944-та, а по-малкият пък бил земеделец.

Димитър Капитанов става последовател на марксистко-ленинските идеи едва 16-годишен, когато влиза да учи в търговската гимназия. По-късно през 1935 г. записва право в Софийския университет и става член на БКП. След 9 септември 1944 г. заминава като доброволец на фронта и взема участие в първата фаза на Отечествената война. През юли 1945 г. става софийски областен началник на милицията. Две години по-късно се издига до поста директор на криминалната милиция на мястото на Янаки Кисьов (за него разказахме в предишен брой). Малко по-късно оглавява цялата Дирекция на Народната милиция и е произведен в генерал.

Следващата стъпка в кариерата му е на зам. вътрешен министър. Съществуват сведения, че в началото на 1950 г. срещу него се надига организирана вълна – репресиран е и е обвинен, че е бил „народен и партиен враг“. Дали е било така и по какви причини – днес не става ясно. Така или иначе той е изваден от ръководството на силовото министерство и изпратен за началник на милиционерската школа. След три години служба е произведен в началник на отдел „Следствен“ към Държавна сигурност. Точно тогава се оказва на правилното място, за да стане причина истината за лагерите да излезе наяве. В периода 1976-1977 г. ръководи военното контраразузнаване.

Върхът в професионалната му кариера е издигането му за главен прокурор на въоръжените сили и зам. главен прокурор на републиката. Ген. Капитанов умира през 1986 г. Приживе става заслужил юрист, редактор е на няколко учебни помагала за студенти по право.

епицентър.бг