ГЕНА (уруспията) АБИСИНКАТА

Абисинсци на Балканите след ПСВ

(откъс)

Григор Симов, с. Торос

/…/ Та един прекрасен ден, в навечерието на ньойския договор, в село Торос пристигнали фронтовите герои, придружени от Абисинеца, черен като катран и радостта на жените и децата се сменила с удивление, потрес, страх, вайкане, радост за някои, проклетисване от попа и други такива емоции от началото на 20 век. Опипвали го, разглеждали отдалече това чудо, дивили се, че притежавал всички човешки атрибути, но … черни. Прадядо ми имал по това време кръчма и го взел за помощник, момче за всичко. Така повишил чувствително клиентелата. Хората идвали да опознаят по-отблизо черния човек, носели му това-онова, опитвали да го приобщят към селския бит. Абисинеца бил кротък и непретенциозен, ходел бос, помагал в кърската работа, най-много дивял селяните, че без притеснение хващал змии, дерял ги и дори ги хапвал. Научили го да пие ракия и вино. Много му харесвали. Особено се пристрастил към селските веселия и празници. Задължително се хващал на хорото, не налучквал стъпките, но скачал като изоглавен неуморно и със страст. Идвали да го гледат и от съседните села. Абе – приобщил се към народа. С общоселски труд му спретнали две стаички в циганската махала, отделили му декар-два от селската мера и скоро го цанили за пастир на добитъка. Дори първата зима го убедили да обуе свински цървули, та да не премръзнат краката му. Въобще – интеграцията вървяла с пълна сила и скоро Абисинеца щял да се превърне в равноправен член на село Торос, но човека бил млад и силен и взел да подпитва как стои въпроса с местните моми. Тук работата ударила на камък. Местните циганки изпитвали страх от непознатия цвят на кожата, дори парясниците в селото не искали да го погледнат. Вдовиците, които след войната били доста, също се ослушвали. За целта го кръстили в селската църква, но работата по тънката част не мръднала въобще.

Някъде тогава ще да е било, в селото се върнала Гена Уруспията, която била женена за трети път в съседно село, но скъсала семейните окови пак, за срам и резил на цялата околия. Водела и двете си деца. Родителите и` не давали дума да се отваря да я приберат отново в родната къща, приютили само децата, но Гена имала доволно почитатели от мъжкото население и не останала на улицата. Много скоро селските първенци свикали съвета да решат въпроса с покварата, която сеела Гена из китното поселище. Викнали и нея. След дълги разговори за моралната чистота на селото, женските задължения, лошите навици и трудовия делник, на селския поп му хрумнала спасителна идея и директно предложил на Гена да се вземе с Черньо Абисинеца, та белким оцелее семейството и окончателно го приобщят към Торос. Тутакси останалите първенци приели идеята – хем запазвали местната атракция, хем се надявали да отърват селските пияници от Гена Уруспията. Тя не се колебаела много-много. За разлика от другите жени Гена не се гнусяла от различния цвят на кожата, пък и иностранеца вече си имал и къща, утвърден бил в пастирския занаят и не придирял за нищо специално.

Оженили ги в кръчмата на прадядо, венчали ги както пише в Голямата книга, духовата музика се раздала, раздал се и Абисинеца, мятал се безспирно на хорото, защото видял края на сексуалните си мъки. Е, първата вечер се напил тежко и безпаметно, но в тамошните предели това си е повече от доказателство за мъжко достойнство. Така се родило торошкото семейство на Абисинците. Гена, от Уруспията, достойно станала Абисинката, започнала чат-пат да се появява на неделна църква, та да се похвали със сексуалната мощ на Черньо, а другите жени цъкали и се кръстели, че точно в тяхното село се пръкнала жена, която имала черен мъж. Младото семейство скоро се сдобило и с отроче, после още едно и накрая Гена затретила, но на децата и` не викали уруспийчетата, а носели гордото име абисинчетата. Трите общи деца не били толкова черни, проговорили на български, попа ходил чак до митрополията в Ловеч да пита дали директно да ги въвежда в православната вяра, въобще – интеграцията вървяла ударно.

Петте абисинчета /две от първите бракове и три от последния на Гена/ се учили прилично, помагали в пастирския занаят на баща си, а той пък окончателно станал местен, когато се установило, че е майстор в коленето на всякакъв вид твари, най-вече свинете. И добавил още едно занимание към овчарлъка – станал щатен касапин по Коледа и селските курбани.

Абисинеца като пленник говорел само развален английски и бая се узорил докато научи българските слова, останал му спомена от английския език, дори понаучил малко и Гена Абисинката. Тя изумила цялото село, когато разменила две-три изречения на английски с някакъв търговец на праскови и селяните окончателно потиснали спомените за Уруспията. По това време на особена почит в местното училище бил френския език, после – немския. Английски никой не учил и Гена си останала единствената с няколко изречения от шекспировия език.

Пламнала Втората световна война, засегнала и с. Торос, дошли немски войници, появили се шумкарите, дядо Георги си отишъл през 1943 г. кръчмата му позападнала, Абисинеца минал на домашна ракия, пък Абисинката се залюбила със селския стражар на стари години за срам и резил на енориашите. Разбрал работата съпруга и заговорила мъжката чест. Една трагична вечер в кръчмата настанал големия бой за Гена, в който пияния Абисинец извадил нож на стражаря, ранил го, а представителя на селската власт в уплаха си взел, че стрелял и оня се капичнал. Не могли да го спасят. След два дни местната чернокожа атракция предал Богу дух. Било началото на 1944 г. Стражарят го съдили, но хората, присъствали на боя в съда твърдели, че всичко станало при самоотбрана и на пияни глави. Осъдили го нещо условно, уволнили го от работа и той се запилял някъде по Южна България, та белким забрави за Гена Абисинката, която макар и на години и с пет деца вече започнала да се оглежда за нов „другар в живота”.

Ама дошъл Девети септември и се преобърнал живота. Влязъл в Торос червенобрежкия партизански отряд „Г. Бенковски”, начело с Вълка Горанова, Пеко Таков и Митка Гръбчева, избили кмета, попа и директора на училището и направили „митинг на победата”. Изумлението било пълно, когато на трибуната застанала Гена Абисинката, бившата Уруспия и говорила колко жестоко била тормозена от фашистите, как я оставили вдовица като убили възлюбения и`, при това с кървавите ръце на стражаря. Виела и се тръшкала за възмездие. Подчертала, че покрай екзотичния си съпруг понаучила английски, т.е. езика на бъдещите победители. Ще да е направила речта впечатление на „високопоставените другари”, защото Гена скоро събрала оскъдната покъщнина и завинаги напуснала селото. Настанили я в национализирана къща в София с петте деца и поради езиковите и` умения станала служител в международния отдел на БКП. После станала и активен борец срещу фашизма и капитализма, а децата и` се изучили солидно в политическите мурафети. Две от тях дълги години бяха дипломати на Народната Република. Щастливо и доволно изживяла живота си Абисинката, умело използвайки мурафетите на работническата класа.

Фейсбук

Генерал от МВР разкрива ужасите в лагерите на смъртта

Лагерът край Ловеч е закрит през пролетта на В лагера край Ловеч 1962 г. За три години по официални данни оттам минават над 1500 души, като 147 са убити.

Димитър Капитанов зад гърба на Мирчо Спасов изнася истината за трудовите групи. В резултат те са закрити

Трудовата група „Слънчев бряг“ (наречена така от оцелял по чудо лагерник – б. р.) край Ловеч: работна норма на ден начукване и превозване на 15 вагонетки с камъни. Сутрин ставане в 5 ч., вечер се работи до 22,30. Придвижването от единия край на кариерата до другия става само тичешком. Независимо че някои са изтощени до смърт от носенето на камъни, а други бити до припадък.


Дажбата храна за денонощие е самун хляб. Сутрин се полага по едно канче отвратително подобие на чай и 50 грама сирене, на обяд и вечер по малко вмирисана супа. Вода се пие от бурета, на дъното на които има тиня. Хората дъвчат трева и листа също като животните.


Всеки новодошъл е посрещнат с 15 удара с гума, пръчка или тояга за аклиматизация. Полуживи хора са хвърляни да мрат при труповете. Ръководители и надзиратели си устройвали забава, като пускали измършавели до смърт лагерници на прасетата.


Може би най-жестокият от всички дни в концлагера е 19 юли 1959 г. Тогава началниците на трудововъзпитателното общежитие (ТВО) слагат взривове на кариерата, дават по една цигара на двайсетина души и ги карат да запалят фитилите. Шнуровете обаче били много къси. Момчетата ги възпламенили, но не успели да избягат. Глави, крака, ръце и скали се разхвърчали навсякъде. След минути началникът на лагера заповядал на живите: „Какво гледате, събирайте мършата в газката.“


Думите са твърде слаби, за да опишат садизма, извращенията и жестокостта в лагера на смъртта край Ловеч. Също както в Белене, Бобов дол…


През април тази година се навършват 53 години от разформирането на последните два концлагера в България – тези край Ловеч и с. Скравена, в които без съд и присъда за няколко години преминават хиляди хора, а стотици са убити.


Бягство от затвора


Почти неизвестен факт е как Политбюро на ЦК на БКП тихомълком взема решение да ги закрие, тъй като са „несъвместими със социалистическата законност и морал“. Изключителен принос да се сложи край на тази толкова мрачна страница от историята на комунистическа България изиграва ген. Димитър Капитанов, потвърди бившият военен прокурор Лилко Йоцов, който в началото на 90-те години на миналия век е главен обвинител по делото за лагерите на смъртта.


През 1962 г. Капитанов оглавява отдел „Следствен“ на Държавна сигурност. Една зимна вечер служители на Дирекцията на народната милиция арестуват в София Трайчо Сръбчето, беглец от трудовата група край Ловеч. Лагерникът разкрива покъртителни подробности за живота на кариерата, а като доказателство показва гнойните рани по тялото си. Според други сведения бегълците били двама. Така или иначе образувано е следствено дело, което се докладва на Капитанов. Генералът действа дръзко. Той знае, че ако каже на тогавашния зам.-министър Мирчо Спасов, който лично отговоря за трудововъзпитателните общежития, за режима в тях и за въдворяването на хората, затворникът (или затворниците) ще бъдат убити, а истината за издевателствата – потулени. Капитанов заобикаля партийното величие Спасов и нарежда на заместника си да се извърши проверка. Лично той посещава в болницата Трайчо и го разпитва. Тайното разследване потвърждава сведенията. Докладът и доказателствата за извършваните престъпления в лагера край Ловеч стигат до ЦК на БКП и до самия Тодор Живков.

Димитър Капитанов (Снимка: Музей на МВР)


Когато разбира за самодейността на Капитанов и неговия заместник Гатьо Гатев, Мирчо Спасов ги извиква и ги заплашва. Обвинява ги, че правят заговор срещу него, но той има подкрепата на Първия в държавата. Ден след като предават проучването си за издевателствата, Капитанов спешно е изпратен по работа в Москва. Политбюро пък взема решение да сформира комисия, оглавявана от Борис Велчев (член на Политбюро и чичо на бившия главен прокурор Борис Велчев), която да разследва какво е ставало в Ловеч. В продължените на месец хора от София са командировани в лагера, където един по един разпитват за режима и убийствата. На Капитанов и заместника му им забранили да се занимават повече със случая. Живков е ужасен извращенията да не се разчуят.


Комисията на Велчев запознава ръководството на държавата с резултатите от проверката, като обобщава, че „общо взето, всичко е вярно“. Докладът им е представен на заседание на Политбюро, дори не като точка №1.


Без писмена заповед


Проверяващите установяват, че писмено решение за създаването на трудовата група няма, правилник за режима – също. Ръководството на МВР е било натоварено да създаде такава група, за да бъдат изолирани от обществото без съд и присъда особено опасни престъпници и най-вече неудобни на властта.


„Според нас извращение на законността и на социалистическия морал е целият режим, установен в общежитието“, пише в Протокол № 101 от 5 април 1962 г., който днес се пази в централния държавен архив. Там се споменава също, че има данни за извършвани убийства, което дори отговорници на лагера приз­нават.


Комисията предлага лагерите в Ловеч и Скравена да се закрият, тъй като „запазването им е неоправдано в навечерието на 22-рия конгрес на КПСС и Ноемврийския пленум на ЦК“.


В доклада се прави опит да се смекчи вината на МВР и най-вече на Мирчо Спасов. Неговата най-голяма грешка е, че не е оценил „вредата, която се нанася на БКП с недопустимия режим“.


Комисията прави предложение Спасов да се накаже с порицание и то да бъде вписано в партийната му книжка, както и да бъде преместен на друга работа. Ръководството на МВР е сменено.


Две години след скандала (1964 г.) всичко е забравено – Спасов подава молба до Политбюро, в която иска по повод 20-годишнината от установяването на новата власт в България да го наградят с отмяна на наказанието. Молбата му завършва с „борчески комунистически поздрав“, на което партийните другари отвръщат подобаващо – порицанието е изтрито от досието му.

В лагера край Ловеч

Работа и бой от забой на забой

Из обвинителния акт по дело №4 от 1990 г.:

През месец декември 1960 г. по нареждане на обвиняемия Николай Газдов и Цвятко Горанов (управители в трудовата група) в продължение на няколко дни на обект „наказателна кариера“ бил бит лагеристът Иван Карадочев (баща на певицата Богдана Карадочева) от София, настанен с обвинение, че е „частник кожухар“. Със сериозни тежки увреждания той бил оставен в бараката, където на 23 декември починал. В акта за смърт била записана невярна диагноза, че е умрял от захарна болест.


На 7 май 1961 г. бил въдворен Любен Боянов, юрист по професия, бивш адвокат и бивш народен представител, който преди това бил и в лагера в Белене, където се познавал с Газдов и Горанов. В продължение на няколко вечери лагеристът бил изкарван пред строя и Газдов го обвинявал, че е безделник и иска да вземе властта в страната. На кариерата Боянов бил бит с тояги няколко дни. На седмия ден починал.


Трагичният край на двамата лагерници е описан заедно с още десетки други съдби в обвинителния акт по Дело №4 от 1990 г. за престъпленията, извършвани в трудовата група край Ловеч. Събрани са доказателства и срещу вдъхновителя на насилията – Мирчо Спасов.


„Работа и бой от забой на забой.“ „Да работят от зори до зори и който умре – умре. Да се чисти тази кал.“
Това са думите, с които Спасов насъсквал хората си срещу мъжете и жените, изпратени без съд и присъда на принудителен труд, става ясно още от обвинителния акт.


Първите изселвания в България започват след преврата на 9 септември 1944 г. В лагерите са настанявани политически врагове, интелектуалци, но също и криминални престъпници. На 27 април 1949 г. е открито трудововъзпитателното общежитие (ТВО) в Белене, където се изпращат само политически неудобните. През 1953 г. лагерът е закрит. До събитията в Унгария през 1956 г. у нас въдворявания не е имало. След бунта в братската страна Политбюро нарежда ТВО-то в Белене да се възстанови. В изпълнение на взетото партийно решение същата година Народното събрание издава Указ № 468. Този документ е послужил като основание през следващите години да бъдат настанявани лагеристи без съд и присъда.


През 1959 г. в интервю пред чужди медии Тодор Живков уверява, че у нас няма трудови лагери. Тъй като това не е вярно, ЦК на БКП взема мигновено решение да закрие общежитието в Белене. Пуснати са 1257 души. Тогавашният вътрешен министър Георги Цанков спира освобождаването на 166 души. Той изготвя докладна записка, в която настоява МВР да вкарва хора в лагери по силата на Указ № 468. Политбюро възлага на Цанков да премести затворниците, но без писмена заповед. На практика се основава нов лагер край Ловеч, който е съществувал секретно.


От създаването му на 1 септември 1959 до закриването му на 23 април 1962 г. по официални данни оттам са минали 1501 души, 147 от които са починали. Труповете били заравяни на остров Предела. При разследването през 1990 г. той е бил разкопан. Заливането на острова от река Дунав обаче променило параметрите му и човешки останки не били намерени.


През 2002 г. Върховният съд прекратява делото заради изтекла давност. Осъдени за лагерите на смъртта няма.

От милицията до Главната прокуратура

Ген. Димитър Капитанов не е допуснат повече да се рови в случая с лагерите на смъртта. Как това негово „своеволие“ се отразява на кариерата му, не е известно, тъй като ако има запазени сведения, те са в Комисията по досиетата, която обаче отказа достъп до архива.


Капитанов е роден на 2 май 1914 г. в с. Кавлак, Велико Търново. Интересното е, че докато той е бил изявен ремсист и комунист, най-големият му брат е бил полицай и е служил на властта преди 9 септември 1944-та, а по-малкият пък бил земеделец.


Димитър Капитанов става последовател на марксистко-ленинските идеи едва 16-годишен, когато влиза да учи в търговската гимназия. По-късно през 1935 г. записва право в Софийския университет и става член на БКП. След 9 септември 1944 г. заминава като доброволец на фронта и взема участие в първата фаза на Отечествената война. През юли 1945 г. става софийски областен началник на милицията. Две години по-късно се издига до поста директор на криминалната милиция на мястото на Янаки Кисьов (за него разказахме в предишен брой). Малко по-късно оглавява цялата Дирекция на Народната милиция и е произведен в генерал.


Следващата стъпка в кариерата му е на зам. вътрешен министър. Съществуват сведения, че в началото на 1950 г. срещу него се надига организирана вълна – репресиран е и е обвинен, че е бил „народен и партиен враг“. Дали е било така и по какви причини – днес не става ясно. Така или иначе той е изваден от ръководството на силовото министерство и изпратен за началник на милиционерската школа. След три години служба е произведен в началник на отдел „Следствен“ към Държавна сигурност. Точно тогава се оказва на правилното място, за да стане причина истината за лагерите да излезе наяве. В периода 1976-1977 г. ръководи военното контраразузнаване.


Върхът в професионалната му кариера е издигането му за главен прокурор на въоръжените сили и зам. главен прокурор на републиката. Ген. Капитанов умира през 1986 г. Приживе става заслужил юрист, редактор е на няколко учебни помагала за студенти по право.

епицентър.бг

Христо Иванов – генезис по майчина линия

Бойкикиеви между ортодоксалните комунисти и съветската агентура


Дядото на Христо Иванов е от породата на най-ортодоксалните комунисти. Недялко Иванов Бойкикев е роден на 27 февруари 1894 г. Баща му Иван Златанов Бойкикев умира рано. Майката Мария Бойкикева (на която е кръстена майката на Христо Иванов) остава вдовица с 4 сина. Недялко е кръстен на митрополит Натанаил Охридски, който е техен роднина. От петте братя само Недялко има наследници. Недялко Бойкикев завършва Втора мъжка гимназия и рано се свързва с комунистическата партия в България. В периода 1923-25 г. пише много срещу управлението в България. Участва в пропагандни мероприятия, които са част от активните мероприятия на съветското разузнаване в България и Европа. Най-мащабното от тях е изложбата за „Белия терор“ в България, в която освен Бойкикев участват Александър Жендов и Матвей Вълев. Тя е открита в Берлин и след това обикаля много градове в Германия и други европейски държави.Тази изложба с фотоматериали, диаграми, графици и рисунки изиграва много сериозна роля в съветската стратегия за дискредитацията на легитимното българско управление в очите на западното обществено мнение. Като студент в Берлин става председател на комунистическото студентско дружество „Нарстуд“ (Народно студентство).

Оранизацията разгръща широка и разнообразна дейност – започва издаването на сп. „Нарстуд“, на което Недялко Бойкикев е редактор. Той е в основата на създаването на држества „Нарстуд“ във всички европейски градове, където учат български студенти – Германия, Австрия, Чехословакия, Франция. Тази разгърната мрежа от силно идеологически мотивирани комунисти веднага е прехваната от съветското военно и външнополитическо разузнаване. Част от участниците в групите „Нарстуд“ започват директно да изпълняват информационни задачи на тези служби, други разработват и реализират активни мероприятия, вкл. срещу легитимното управление в България. На публични събрания, в местната преса и чрез свои симпатизанти, небългарските комунисти от групите на Недялко Бойкикев изнасят купища от неверни „факти“, нарочно селектирани снимки, част от тях напълно манипулирани, за да демонстрират издевателствата на „фашисткото“ правителство в България. Сред тях са Велко Македонски, Сава Гановски, Иван Стефанов, Стефан Димитров, Йордан Черне и др. На едно такова събрание в Шарошенбургската опера те са арестувани и заведени в полицейското управление на Берлин. През този период квартирата на Недялко Бойкикев се използва за преспиване и укриване на нелегално преминаващи емигранти от България или Югославия за Съветския съюз и обратно. Недялко Бойкикев ръководи и част от куриерите по нелегалните партийни канали за България.

През 1926 г. той изпраща Борис Томов Марков да занесе в България през Виена пари и материали за нелегалните групи в България, маскирани в два куфара с книги по инженерство и архитектура. По поръчение на партийната група той събира помощи сред студентите, но основната част от финансирането на бягащите от България комунистически терористи идва от съветското търговско представителство. Недялко Бойкикев е работел като преводач в съветското търговско представителство в Берлин и едновременно е член на Германската комунистическа партия. Младата болшевишка държава е много щедра в този период, защото както и днес, повечето комунисти, които са идвали от България и Югославия са имали желание и план да се устроят в Европа и САЩ. Московските разузнавачи под прикрите на дипломатически служители са ги вербовали чрез директно плащане на значителни суми и насочването им към емиграция в Съветския съюз. Такъв е случаят на самия Бойкикев и неговата съпруга Светлана, която учи медицина в Берлин. Недялко Бойкикев и Светлана са се готвели да заминат за САЩ. Негов колега в съветското търговско представителство, който е съветски дипломат и разузнавач, ги разубеждава и ги насочва да се прехвърлят от Берлин в Москва. Двамата пристигат в съветската столица през 1929 г. На първо време живеят в квартирата на съветския разузнавач и колега на Н. Бойкикев от съветското търговско представителство в Берлин. Недялко Бойкикев умира в лагер в Колима през 1938 г., където е изпратен по време на големия терор в Съветския съюз.

Антон Тодоров / Фейсбук