Размишлявайки върху бъдещето на Родината в която съм се родил, стигам до извода, че оправия у нас няма и не може да има.
Не може и да има, защото благодарение на изкуствения подбор в продължение на едни 45 години червен терор, на практика няма други подготвени да ръководят държавата, освен отрочетата на кърви опискани шумкарски уроди. Но да започна да обеснявам от началото, за да стане на всеки ясна безизходицата ни.
Идва 09.09. и около 30% от елита на България е избит в продължение на няколко месеца без съд и присъда. Съпругите на убитите с децата им са изселени в най-отдалечените и затънтени краища на Родината.
Това е до около 1950-та. След това идва ред на лагерите до 1961/62. Това е „хуманното“ лице на шумкарите. Вече не убиват без съд и присъда в тъмното, а след бутафорни съдебни присъди, където нещастниците са се признавали за виновни, само и само да имат шанс да оцелеят, знаейки какво е сполетяло техните близки само преди няколко години.
Малцината оцелени от лагери и затвори, разбира се не могат да се върнат по родните си места, защото жилищата им отдавна се преотдадени на наши другари, та те се запътват по краварници и свинеферми някъде на гъза на географията.
Добре де но тази бутафорна държава трябва да се ръководи все пак от някой и местата се заемат от полуграмотни изроди.
Само че част от тази пасмина се изпраща и по широкия свят, по световни организации и посолства.
И тук изкача зайчето от цилиндъра на фокусника. Децата на тези полуграмотните, които са за присмех навсякъде започват от малки образования в западни напреднали държави, та така до университети накрая. И какво става? Децата на избитите от елита се вмирисват в кочините на прасетата, ринещи лайна, докато на тези полуграмотните не само се ограмотяват, ами и са единствените с прилично образование.
Накрая Преврата на комунягите по 10.11. заварва България вече единствено с две поколения на онези омацаните с кръв, избили собствениците на апартаменти в центъра на градовете и само настанили се на тяхно място. Да де, но тези две поколения след онези убийците, вече не само са добре квалифицирани, НО И ЕДИНСТВЕНИТЕ с такова образования, та ДС трябва да прояви креативност, пак от техните редици да измайстори десидентите…
Христоматичен пример за това е например Цветелина Бориславова с която Бойко Борисов дълги години живя.
Някой ще каже, ама какво става с наследниците на елитните буржоазни родове – не може всички да са избити до крак. Не разбира се, но след продължение на две поколения изселничество по кравефермите, те вече са полуграмотни и се радват на чалга и комата хляб…
Забравих да спомена и една минимална част от старата буржоазия, която смени знамето, започна да сътрудничи на ДС срещу братята и роднините си и се изпоомъжи/изпоожени за култови отроци на шумкарски фамилии.
Та това е горе долу историята ни, защото ние нямаме потомствена политическа емиграции, а бегълците от Соца бехме само една шепа хора, между които и доста авантюристи, въобще далеч от политиката..
/…/ Та един прекрасен ден, в навечерието на ньойския договор, в село Торос пристигнали фронтовите герои, придружени от Абисинеца, черен като катран и радостта на жените и децата се сменила с удивление, потрес, страх, вайкане, радост за някои, проклетисване от попа и други такива емоции от началото на 20 век. Опипвали го, разглеждали отдалече това чудо, дивили се, че притежавал всички човешки атрибути, но … черни. Прадядо ми имал по това време кръчма и го взел за помощник, момче за всичко. Така повишил чувствително клиентелата. Хората идвали да опознаят по-отблизо черния човек, носели му това-онова, опитвали да го приобщят към селския бит. Абисинеца бил кротък и непретенциозен, ходел бос, помагал в кърската работа, най-много дивял селяните, че без притеснение хващал змии, дерял ги и дори ги хапвал. Научили го да пие ракия и вино. Много му харесвали. Особено се пристрастил към селските веселия и празници. Задължително се хващал на хорото, не налучквал стъпките, но скачал като изоглавен неуморно и със страст. Идвали да го гледат и от съседните села. Абе – приобщил се към народа. С общоселски труд му спретнали две стаички в циганската махала, отделили му декар-два от селската мера и скоро го цанили за пастир на добитъка. Дори първата зима го убедили да обуе свински цървули, та да не премръзнат краката му. Въобще – интеграцията вървяла с пълна сила и скоро Абисинеца щял да се превърне в равноправен член на село Торос, но човека бил млад и силен и взел да подпитва как стои въпроса с местните моми. Тук работата ударила на камък. Местните циганки изпитвали страх от непознатия цвят на кожата, дори парясниците в селото не искали да го погледнат. Вдовиците, които след войната били доста, също се ослушвали. За целта го кръстили в селската църква, но работата по тънката част не мръднала въобще.
Някъде тогава ще да е било, в селото се върнала Гена Уруспията, която била женена за трети път в съседно село, но скъсала семейните окови пак, за срам и резил на цялата околия. Водела и двете си деца. Родителите и` не давали дума да се отваря да я приберат отново в родната къща, приютили само децата, но Гена имала доволно почитатели от мъжкото население и не останала на улицата. Много скоро селските първенци свикали съвета да решат въпроса с покварата, която сеела Гена из китното поселище. Викнали и нея. След дълги разговори за моралната чистота на селото, женските задължения, лошите навици и трудовия делник, на селския поп му хрумнала спасителна идея и директно предложил на Гена да се вземе с Черньо Абисинеца, та белким оцелее семейството и окончателно го приобщят към Торос. Тутакси останалите първенци приели идеята – хем запазвали местната атракция, хем се надявали да отърват селските пияници от Гена Уруспията. Тя не се колебаела много-много. За разлика от другите жени Гена не се гнусяла от различния цвят на кожата, пък и иностранеца вече си имал и къща, утвърден бил в пастирския занаят и не придирял за нищо специално.
Оженили ги в кръчмата на прадядо, венчали ги както пише в Голямата книга, духовата музика се раздала, раздал се и Абисинеца, мятал се безспирно на хорото, защото видял края на сексуалните си мъки. Е, първата вечер се напил тежко и безпаметно, но в тамошните предели това си е повече от доказателство за мъжко достойнство. Така се родило торошкото семейство на Абисинците. Гена, от Уруспията, достойно станала Абисинката, започнала чат-пат да се появява на неделна църква, та да се похвали със сексуалната мощ на Черньо, а другите жени цъкали и се кръстели, че точно в тяхното село се пръкнала жена, която имала черен мъж. Младото семейство скоро се сдобило и с отроче, после още едно и накрая Гена затретила, но на децата и` не викали уруспийчетата, а носели гордото име абисинчетата. Трите общи деца не били толкова черни, проговорили на български, попа ходил чак до митрополията в Ловеч да пита дали директно да ги въвежда в православната вяра, въобще – интеграцията вървяла ударно.
Петте абисинчета /две от първите бракове и три от последния на Гена/ се учили прилично, помагали в пастирския занаят на баща си, а той пък окончателно станал местен, когато се установило, че е майстор в коленето на всякакъв вид твари, най-вече свинете. И добавил още едно занимание към овчарлъка – станал щатен касапин по Коледа и селските курбани.
Абисинеца като пленник говорел само развален английски и бая се узорил докато научи българските слова, останал му спомена от английския език, дори понаучил малко и Гена Абисинката. Тя изумила цялото село, когато разменила две-три изречения на английски с някакъв търговец на праскови и селяните окончателно потиснали спомените за Уруспията. По това време на особена почит в местното училище бил френския език, после – немския. Английски никой не учил и Гена си останала единствената с няколко изречения от шекспировия език.
Пламнала Втората световна война, засегнала и с. Торос, дошли немски войници, появили се шумкарите, дядо Георги си отишъл през 1943 г. кръчмата му позападнала, Абисинеца минал на домашна ракия, пък Абисинката се залюбила със селския стражар на стари години за срам и резил на енориашите. Разбрал работата съпруга и заговорила мъжката чест. Една трагична вечер в кръчмата настанал големия бой за Гена, в който пияния Абисинец извадил нож на стражаря, ранил го, а представителя на селската власт в уплаха си взел, че стрелял и оня се капичнал. Не могли да го спасят. След два дни местната чернокожа атракция предал Богу дух. Било началото на 1944 г. Стражарят го съдили, но хората, присъствали на боя в съда твърдели, че всичко станало при самоотбрана и на пияни глави. Осъдили го нещо условно, уволнили го от работа и той се запилял някъде по Южна България, та белким забрави за Гена Абисинката, която макар и на години и с пет деца вече започнала да се оглежда за нов „другар в живота”.
Ама дошъл Девети септември и се преобърнал живота. Влязъл в Торос червенобрежкия партизански отряд „Г. Бенковски”, начело с Вълка Горанова, Пеко Таков и Митка Гръбчева, избили кмета, попа и директора на училището и направили „митинг на победата”. Изумлението било пълно, когато на трибуната застанала Гена Абисинката, бившата Уруспия и говорила колко жестоко била тормозена от фашистите, как я оставили вдовица като убили възлюбения и`, при това с кървавите ръце на стражаря. Виела и се тръшкала за възмездие. Подчертала, че покрай екзотичния си съпруг понаучила английски, т.е. езика на бъдещите победители. Ще да е направила речта впечатление на „високопоставените другари”, защото Гена скоро събрала оскъдната покъщнина и завинаги напуснала селото. Настанили я в национализирана къща в София с петте деца и поради езиковите и` умения станала служител в международния отдел на БКП. После станала и активен борец срещу фашизма и капитализма, а децата и` се изучили солидно в политическите мурафети. Две от тях дълги години бяха дипломати на Народната Република. Щастливо и доволно изживяла живота си Абисинката, умело използвайки мурафетите на работническата класа.
Пиша ти от Плевен, драги Ванка. Помниш ли когда пришьол със танка? Беше млад, но се държеше мъжки. Зарази семейството ми с въшки… Взе на мама златните пендари и дори галошите ми стари. Помниш ли, как кушаше картошки? Наконец забърса три кокошки. После си преспал със какa Сия и изпил си всичката ракия. А след време чухме и мълвата, че си гръмнал тате във главата! Длъжен бях да те обичам, Ваня. Даже кръстих дъщеря си Маня. Залъкът си давахме насила на Русия – тая дива сила. После цели девет петилетки грабихте уран и руди редки. Грабихте и жито, папироси… Зарад тебе ходим голи-боси! Дружбата ни беше “свята”, “чиста”. Ние всички хранехме танкиста. А пък ти ни пазеше със танка и ни взе последната луканка… Пазеше и немците, и чехите. И ние тук възпявахме успехите. С паметник стърчиш ни на главата и скверниш небето и земята.
В неотдавна излязлата си книга „Свидетелствам под клетва“, посветена на разнопосочно тълкувани страници от близката ни история, авторът Дянко Марков отделя място и на спорната фигура от българската политика през 40-те години на века Стойчо Мошанов. Това е повод още един автор да вземе отношение кой е Мошанов и предал ли е българските интереси на руснаците.
Защо не успяха преговорите за примирие в Кайро през 1944г.? Каква беше причината България да не се споразумее със САЩ и Великобритания?
Ако това беше станало, България не би попаднала в ръцете на Сталин, съветската армия не би ни окупирала и на 9 IX 1944 г. не би се отворила вратата за болшевизацията на нашата страна! В този смисъл преговорите в Кайро имат съдбоносна роля за бъдещето на България. По темата е писано много. Разглеждани са различни версии. Най-странните обяснения могат да се прочетат в книга по темата, написана от ключовата фигура в тези преговори – Стойчо Мошанов. (Моята мисия в Кайро, Стойчо Мошанов, ИК „Български писател” ИК ”Петекс – Petex“, София, 1991г.)
Обясненията на Мошанов
Виждаме от неговите обяснения, че като пълномощник на българското правителство той приема да изпълни мисията си. Датата е 22 юли 1944г. Заминавайки в тези пълномощия, Мошанов не бърза да подпише примирието. Започва да поставя условия на правителството, което го е упълномощило. Сред тях са искания за реформиране на самото правителство и включването в състава му на хора от бившата опозиция. Премиерът Иван Багрянов, повярвал в „англофилството” на Стойчо Мошанов, очаква от него бързо сключване на примирие и влизане в сътрудничество със съюзниците.
В книгата си (стр. 224) Мошанов подчертава, че на 1 септември е отклонил връчването на условията по примирието. След връчването е било възможно България да направи някои възражения и след разглеждането им да се пристъпи към подписване.
Мошанов твърди, че е постъпил по този начин, за да не станела България ябълката на раздора между съюзниците. Самият той обаче опровергава комунистическите и съветски измислици, тиражирани по-късно, че в условията е било предвидено окупиране на България от съюзнически войски или от турски войски.
Условията за примирие на САЩ и Великобритания
За тези измислици, разпространявани от Цола Драгойчева при нейното посещение в Женева и от други лица близки до Петко Стайнов (във вариант 10 годишна турска окупация на България), научаваме от писмото от 16 декември 1945г. от вече бившия български посланик в Анкара – Никола Балабанов. Той нарича тези слухове „изопачаване на фактите и съчиняване на басни”. Писмото е публикувано изцяло в книгата на Мошанов. Има и твърдения, че условията за примирие, включвали искането на гръцкото правителство в изгнание за окупация на някои български територии.
На стр.310 Мошанов дори споменава, че след срещата си с Нячбъл Хюг Хъгесън – британски посланик в Анкара, че „условията за примирие (с България- б.м.) били като за победена страна, но не представлявали безусловна капитулация”. Същата информация – „условията са строги, но не много строги” от английска страна Мошанов получава и от английският представител на преговорите в Кайро – Стийл. Точно на 1 септември същият Стийл заявява на Мошанов, че „Няма време за губене! Съюзните генерални щабове са готови и не могат да чакат!”
Очевидно военните части на двете съюзни държави са планирали да преминат през Гърция и България и да се срещнат със съветската армия в Румъния и Унгария в общ натиск срещу отстъпващите германци.
Архивите проговарят
Днес американските архиви за войната са достъпни за проучване. Документът, съдържащ условията за примирие, което да се предложат на България на 1 септември 1944г., е достъпен. Той се състои от 13 точки и никъде в него не се говори за турска окупация или за гръцките искания. Подготвеният текст за подписване от България включва прекратяване на военните действия със съюзниците. България е трябвало по това споразумение да прекъсне отношенията си с Германия и нейните съюзници както и да обезоръжи техни войски на наша територия. Българската армия е трябвало да се изтегли от заетите територии на други държави и да се разреши на войски на съюзниците да придвижват свободно своите войски през българската територия.
Самолетите и плавателните съдове (вкл. тези по Дунава) щели да се използват от съюзниците. Изисква се освобождаване на военнопленниците на съюзниците, каквито тогава е имало, освобождаване на затворниците, осъдени по политически причини или като резултат от дискриминационно законодателство, което също е трябвало да се отмени. Очаквало се е от България да сътрудничи в задържането и съденето на лица, обвинени във военни престъпления. Страната ни е трябвало да възстанови имуществото на Обединените нации ( в смисъл на държавите, засегнати от действията на Тристранния пакт) и да възстанови нанесените щети. Също така България е следвало да осигури снабдяването и обслужването на съюзническите войски, намиращи се на нейна територия, нужни за целите на войната. В последната точка на този документ, който Мошанов е отказал да подпише, се споменава, че България трябва да отговори евентуално и на други искания, свързани с възстановяването на мира и сигурността.
Не става въпрос за безусловна капитулация, за отнемане на територии или за окупация. Властта в България е щяла да се упражнява от българското правителство.
Затова пък след включването на Съветския съюз в преговорите условията, които се налагат на България, са много по-тежки. България пропуска исторически шанс!
Играта на Стойчо Мошанов
За времето на своята мисия Мошанов връща няколкократно мандата, който има от правителството. Той иска извършване на промени в правителството, включване в него на определени лица от старата опозиция и пр. На 2 септември Мошанов отказва мандата да подпише примирие от името на правителството, начело с Константин Муравиев. В телеграмата си от 3 септември 1944г. той изказва неудовлетворение от състава на Муравиевия кабинет и изисква сътрудничество със СССР.
На 5 септември пълномощията му са потвърдени от правителството, но той отново не ги приема. На същата дата Съветският съюз обявява война на България и мисията в Кайро се обезсмисля. Американският представител в преговорите в Кайро, Харолд Шанц допуска, че поведението на Стойчо Мошанов е мотивирано от желания за политическо бъдеще при новия режим. (вж. Студената война на Балканите, Майкъл Бол, Фондация „Българска наука и култура”, София, 1999г. стр.105)
Кой е Стойчо Мошанов
В статията „Обратната страна на медала” от Асен Манов ( в. „Про и Анти”, 1 септември 2005 г.) авторът изнася факти за безпринципното политическо поведение на Стойчо Мошанов през годините. Той е член на Демократическата партия, но я напуска през 1923 г. Включва се във военната лига и в Сговора на Ал.Цанков. Участва в преврата срещу Стамболийски и е депутат в 21-во, 22-во, 23-то и 34-то Народно събрание, на което е и председател. Участва в преврата на 19 май срещу Демократическата партия, след което става Министър на финансите и народното стопанство. На този политически въжеиграч е била поверена съдбата на България през август-септември 1944 г.
Мошанов и Виноградов
На 20 септември 1944 г. на връщане от Кайро Мошанов минава през Анкара. Там първото нещо, което прави, е да се отбие при съветския посланик Виноградов и да го информира за своята мисия. България продължава да е във война със Съветския съюз чак до началото на 1947 г., когато се сключва мирният договор в Париж. В този случай, извършеното от Мошанов е напълно недопустимо спрямо българските интереси.
Самопризнанието
В архива на Георги Димитров са запазени две писма на Стойчо Мошанов. Едното е до някой си Григоров, чрез когото авторът му очаква другото писмо да бъде предадено на Г. Димитров – тогава вече министър-председател. Датирани са на 10 декември 1947г. и изпратени от Търговище, където Мошанов е интерниран. В писмата си той протестира срещу публикация в софийския вестник „Новини” от Владимир Огнянов, озаглавена „Противобългарска централа в Цариград”. Там мисията на Стойчо Мошанов и Киселов, изпратени от ”предателското правителство да сключат примирие с империалистите в Кайро” е определена като предателска. Изразът „Предателската мисия на Мошанов ….” е причина той да поиска да информира лично Г. Димитров за преговорите в Кайро.
„Вярно е, че в Кайро мисията ми да сключа примирие с Англия и Съединените щати, с които тогава бяхме във война, не успе. И тя не успе по моя вина именно, за да не стана предател спрямо бъдещето на страната”, признава и се оправдава Мошанов.
Затова пък в другото писмо – до Григоров, Мошанов е по-многословен. Така например за срещата с Виноградов той обяснява : „Аз считах за мой дълг да го поставя в течение на станалото в Кайро, за да се има предвид при предстоящите преговори в Москва. След като изслуша съображенията ми, защо не сключих примирието, г. Виноградов, в присъствието на Балабанов (Никола Балабанов, българският посланик в Анкара – б. м.) ми заяви: „Вие имате наистина голяма заслуга към страната си, понеже ако бяхте подписали примирието в Кайро, днес вместо руски войски в България щеше да има турски войски.”
По-нататък Мошанов добавя, че след завръщането си в България се е срещнал с първия политически представител на руското командване в България, Димитър Георгиевич Яковлев. „На една среща в с.Панчарево до София, той ме помоли да му разкажа за мисията в Кайро. След разговора, г-н Яковлев ме помоли да му направя писмено изложение, за да го изпрати в Москва. „Вие сте извършили едно полезно дело не само за страната, но и за славянството”.
Това била оценката на Яковлев. От двете писма разбираме, че Мошанов първо е информирал съветските власти. След това е информирал Кимон Георгиев. Получил е и благодарности за начина, по който е изпълнил мисията си в Кайро от Министъра в правителството на Отечествения фронт Петко Стайнов.
Стойчо Мошанов не искал да стане предател на бъдещето на страната и затова отказал да подпише примирието в Кайро.
Предателството е въпрос на дата
Прочутият наполеонов външен министър Талейран при спор с Императора дали монархистите са предатели, заявил „Сир, предателството е въпрос на дата!”
Така е и в случая с Мошанов. На 1 септември 1944г., когато отказва мандата за подписване на примирие със съюзниците, той извършва предателство спрямо българските интереси и бъдещето на България.
Но след 9 септември 1944г., когато в България е извършен про-съветски преврат, отварящ вратата за болшевизация на страната, станала възможна в най-голяма степен заради действията на Мошанов в Кайро, тогава разбира се той е герой. Но не български герой, а герой на новата просъветска власт!
Той обаче не получава в замяна това, което очаква. Включва се в поредна конспирация и 10 години лежи в затвора. След 1989 г. България се откъсна от съветската орбита и пое свой път към Европа и НАТО, възстановявайки своята независимост.
Днес оценката за действията на Стойчо Мошанов не могат да бъдат двусмислени.
В Кайро той е предал българските национални интереси.
Двете писма на Стойчо Мошанов от архива на Георги Димитров
Първо писмо
Любезни г. Григоров,
Тук приложена притварям една молба до г. Министър-председателя. Тя е написана по повод една статия в в. Новини, в която моята мисия в Кайро, през август – септември 1944 год., се таксува за предателска. От моето завръщане от Кайро изминаха вече три години и за пръв път мисията ми се таксува за предателска.
Непосредствено след завръщането ми от Кайро, на път за София, в Анкара, придружаван от пълномощния министър Н. Балабанов, посетих съветския посланик г. Виноградов. Аз считах за мой дълг да го поставя в течение на станалото в Кайро, за да се има пред вид при предстоящите преговори в Москва. След като изслуша съображенията ми защо не сключих примирието, г. Виноградов, в присъствието на Балабанова ми заяви: „Вие имате голяма заслуга към страната си, понеже ако бяхте подписали примирие в Кайро, днес вместо руски войски в България щеше да има турски войски.”
Пристигнах в София почти едновременно с първия политически представител при руското командване в България – г. Димитрий Боршович Яковлев.
На един обед в с. Панчарево, до София, той ме помоли да му разкажа за мисията си в Кайро. След разговора, г. Яковлев ме помоли да му направя писмено изложение, за да го препрати в Москва, защото, ми заяви той: „Вие сте извършили едно полезно дело не само за страната си, но и за славянството”.
Направих доклад и на правителството в лицето на тогавашния Министър- председател г. К. Георгиев, министъра на външните работи г. Стайнов, които ми благодариха за начина по който съм изпълнил мисията си и след известно време г. Георгиев пред учредителния конгрес на „Звено” и г. Стайнов на публично събрание в Пловдив са подчертали заслугите ми. По късно притискан от ляво и дясно аз направих някои частични публични съобщения, но цялата истина за преговорите в Кайро публично до днес не е изнасяна. Аз не съм я изнасял даже когато е трябвало да браня личната си чест, понеже съм считал, че въпросът не е личен мой, а на държавна целесъобразност.
Дали и днес, след договора за мир, когато ръцете на България са напълно развързани във външно-политическо отношение, трябва да се изнесе на публично обсъждане цялата истина, това може да реши само правителството.
Затова е необходимо да направя изчерпателен устен и документален доклад. Не се лаская от надеждата да го направя лично на г. Министър-председателя, но бих могъл да го направя например лично Вам. Затова и молбата ми до г. Министър- председателя я препращам чрез Вас.
Аз за сега съм въдворен на местожителство в гр. Търговище, където обаче съм свободен. Ако се наложи да дойда до София за да направя доклада си, много Ви моля да ми се спести препращането по етапен ред, или пък да дам доклада си пред органи на милицията. Аз бих желал да дам съображенията си за и против публичното изнасяне на въпроса пред лице компетентно и оторизирано.
Като се надявам, че благодарение на Вашия такт, Вие ще намерите най-правилното разрешение на въпроса, моля Ви да приемете сърдечните ми поздрави.
Стойчо Мошанов, Търговище, 10 декември 1947 г.
Второ писмо
Уважаеми г. Министър-председателю,
В брой 147 от 1 декември т.г. на в. Новини, е поместена статия под надслов: „Противобългарска централа в Цариград.” Тя съдържа между другото и следния пасаж:
„Все същия Делиорман посреща Багряновите делегати Стойчо Мошанов и Киселов изпратени от предателското правителство да сключат примирие с империалистите в Кайро”…
и по нататък:
„След неуспеха на предателската мисия на Мошанов”…
Верно е, че в Кайро мисията ми да сключа примирие с Англия и Съединените щати с които тогава бяхме във война не успя. И тя не успя по моя вина, именно за да не стана предател спрямо бъдещето на страната. Аз до сега не съм изнасял публично истината защо не се сключи примирието в Кайро, даже когато е трябвало да защитя личната си чест, понеже съм считал, че тоя въпрос не е мой личен, а на държавна целесъобразност, който само правителството може да реши.
Аз Ви моля да ми се даде възможност да направя изчерпателен доклад за станалото в Кайро. Не се лаская от надеждата, че мога да го направя лично Вам, но моля той да Ви стане известен, за да бъдете напълно осветлен по едни събития, които бяха сериозно премеждие за независимостта на страната и да се реши дали е целесъобразно да се изнесе днес на публично обсъждане.
Приемете г. Министър-председателю изразите на голямата ми към Вас почит.
Стойчо Мошанов, Търговище, 10. XII. 1947
Лъчезар Тошев/Медияпул
(Авторът е депутат от СДС. Публикацията е преработена версия на статия на Л. Тошев във в. „Българска армия“, 3 септември 2011г.)
