Десетдневната война от октомври, 1925 год.

Десетдневната война между Гърция и България е малко известен факт, защото умишлено тази част от историята ни се премълчава, с оглед на междудържавните ни отношения.
Малко хора знаят за една съвсем кратка война между България и Гърция точно преди 94 г., продължила само 10 дни и отново увенчала със слава силата на българското оръжие. Събитията се развиват между 19 и 28 октомври 1925 г. и тръгват от един граничен инцидент.

След края на Първата световна война България е наказана жестоко от победителите. С Ньойския договор от 27 октомври 1919 г. на България са отнети Македония, Беломорието, Западните покрайнини и Южна Добруджа.

Наложени са репарации в размер на 300 млн. лв. България няма право да има авиация, флот и артилерия, а армията ни не може да надвишава 33 хиляди войници, в това число с пограничната стража.
Най-облагодетелствана за сметка на България от Ньойския договор е Гърция. Освен Егейска Македония, населена предимно с българско население, тя получава и българските територии в Западна Тракия, които тогава са единственият ни излаз на Бяло море.
Гръцките политици обаче мечтаят да възстановят Византия и окупират егейското крайбрежие на днешна Турция. В последвалата война обаче Ататюрк разгромява гърците и през 1922 г. те напускат Мала Азия. Но мегаломанията не напуска политиците в Атина и те търсят реванш срещу някой друг. Погледите им са насочени срещу обезоръжената и почти беззащитна България, която по това време се намира и в международна изолация.
Претенциите на Гърция се простират от Петрич и Неврокоп (дн. Гоце Делчев) до Пловдив и Южното Черноморие. Тя струпва войски по българската граница и чака удобен повод…
Поводът Гърция да нападне България е намерен при един инцидент на 19 октомври 1925 г. В местността Демир капия на наша земя български граничари копаят кладенец. Към 14,30 ч гръцки патрул навлиза в българска територия и ги обвинява, че копаят окопи. Пререканието преминава в престрелка, при която един гръцки войник е убит, а един гръцки офицер е тежко ранен.
Българската страна настоява да бъде образувана българо-гръцка комисия, която да разследва инцидента, както е според изискванията на Обществото на народите (ОН), предшественика на днешната ООН. В Атина обаче не желаят международна комисия. Необходимият им повод е намерен.
Гръцкият министър-председател ген. Пангалос заповядва на войските от Трети армейски корпус, с численост около 100 хиляди души, да навлязат в България и да окупират Петрич, а Четвърти армейски корпус да се насочи от Драма и Кавала към гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев).
В този участък от границата с 80 км дължина българската армия разполага само с 300 бойци от пограничната стража. Те поемат върху себе си първата атака призори на 22 октомври, когато 6-а дивизия от 3-ти гръцки армейски корпус навлиза на българска територия.
България е изненадана, а и няма необходимите военни сили да се противопостави. По заповед на военния министър ген. Иван Вълков към границата се отправят подкрепления, състоящи се от 9 роти с 18 картечници и 12 оръдия с обща численост около 1000 войници.
Силите са крайно неравни – срещу 100-хилядна гръцка армия застават общо 1300 български войници без тежко въоръжение. В първите часове на войната българските сили отстъпват, а гърците превземат селата Кулата, Марино поле, Долно Спанчево, Чучулигово, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Марикостиново, Тополница, Петрово и Дрангово.
Гръцкото настъпление се забавя, защото гръцките войници се впускат в грабежи на покъщнина и добитък по българските села. В това време българските сили се окопават около Рупите и гара Ген. Тодоров. Правителството изпраща зов за помощ до секретариата на Обществото на народите в Женева и разпорежда на българските войскови части да се въздържат от военни действия. Непосредствената цел на гръцката армия е да превземе гр. Петрич и оттам да си отвори пътя по долината на р. Струма.
Освен с малобройната българска войска обаче гръцката армия се сблъсква с една добре организирана сила в този район – четите на ВМРО.
След края на Първата световна война ВМРО възстановява своята революционна дейност и изгражда на територията на Пиринска Македония много стройна военна организация. Във всяко село там е създадена въоръжена селска милиция. Към 1924 г. в Пиринска Македония ВМРО разполага с 15-16 хиляди въоръжени мъже плюс четите на организацията, които действат на територията на Сърбия и Гърция.
Още на другия ден след инцидента на границата лидерът на ВМРО Иван Михайлов разпорежда на струмишкия окръжен войвода Георги Въндев да започне мобилизация на наличните сили и да ги съсредоточи около Петрич.
В града пристига и военният инструктор на четите на ВМРО за Пиринска Македония. Той е о.з. кап. Борис Бунев, брат на легендарната революционерка Мара Бунева, която три години по-късно ще застреля в центъра на Скопие шефа на сръбската полиция Прелич.
От други райони на страната се стичат още доброволци и мобилизирани членове на селските и градските чети на ВМРО. От Вардарска Македония (която е под сръбска власт) пристигат и четите на войводите Милан Постоларски с 260 души, Георги Гевгелийски – с 200 души, както и четата на Димитър Димашев и Никола Манчев – с 350. Към 22 октомври, в момента на гръцкото нахлуване, ВМРО е събрала за отбраната на Петрич около 4500 четници, разделени в пет отряда, които заемат позиции около града.

Най-ожесточени са сраженията на 22 и 23 октомври, когато гръцките войски от юг и от запад започват настъпление, подкрепено с артилерия и авиация. Гръцката армия открива силен оръдеен огън по гарите Петрич и Марино поле. И все пък в сраженията през тези два дена гръцкото настъпление е спряно от четите на ВМРО.
На 25 октомври гръцката армия предприема ново настъпление срещу Петрич и отново е отблъсната. Гръцкото настъпление спира. В следващите дни на някои участъци на фронта гърците са разбити и минават в отстъпление. При това цял един гръцки полк, отделил се от основните сили, е обкръжен и напълно унищожен от четите на ВМРО.
Чети на ВМРО извършват диверсии и в тила на гръцката армия, в самата гръцка територия.
На 27 октомври Обществото на народите разпорежда на Гърция незабавно да прекрати военните действия срещу България и изпраща към района военни представители на Англия, Италия и Франция.
На 28 октомври гръцкото правителство издава заповед за изтегляне на своите войски от българска територия. Гръцката армия се изтегля безславно на 29 октомври 1925 г., понесла поражение не от редовна войска, а от мобилизирани чети на ВМРО, селяни и доброволци.
Кметът на гр. Петрич отправя до ръководството на ВМРО следния благодарствен адрес:
“Благодарение дисциплината, решителността, саможертвуванието на нелегалните борци на поробена Македония и на местните градски и селски чети, чиито добродетели за пореден път се констатираха от нас и които са плод на Вашия ум, труд и обич към Родината и Българското племе, се предотврати българската катастрофа, се отблъсна зад пределите на царството и се срази многочисленият и превъзхождащ във въоръжението неприятел. Спаси се честта на свободната ни част от Македония, честта на България и респективно на гр. Петрич.”
На 29 октомври Съветът на ОН назначава специална анкетна комисия да разследва конфликта. Анкетната комисия констатира, че са опожарени 12 български села, 15 000 бежанци са напуснали родните си места, а цивилните жертви от Петрич и околните села са около 40 души.
На основата на доклада на комисията Общото събрание на ОН осъжда Гърция като агресор и отрежда да бъдат заплатени на България репарации в размер на 30 млн. лв.
Така приключва необявената десетдневна война между Гърция и България и за пръв и последен път едно решение на Обществото на народите е изпълнено и влиза в сила. В тези събития България показва, че макар и разоръжена и без армия, има народ, който е сплотен и готов да спре всеки агресор.
Няколко месеца по-късно гръцкият министър-председател ген. Пангалос е свален от власт, съден и разстрелян за позора, който е донесъл на Гърция.


Рос Янков, САЩ

Битката при Траянови врата

.

На 17.08. почитаме годишнина от битката при Траянови врата.
Битката е от голямо значение за българите. Ние печелим голяма убедителна победа над Византийската империя. Битката при Траянови врата е част от продължелото повече от четири десетилетия противопоставяне между цар Самуил и император Василий II, наречен Българоубиец. Дори след смъртта на цар Самуил войните не престават, а продължават с прекъсване при наследилите го цар Гаврил Радомир и Иван Владислав. Траянови врата е проход, на който има крепост, носеща същото име. Крепостта „Траянови врата“ е разположена в Средна гора. Отстои на 15 км от гр. Костенец, на 16 км от гр. Ихтиман и на 70 км от столицата – гр. София.  Близо да крепостта е големият тунел по магистрала“Тракия“, който носи името“Траянови врата“.


Античното име на крепостта е „суки“, по-късно се нарича“Василики пули“. Името няма нищо общо с Василий II, а означава“ Царска порта“. След IX в. се нарича „Българска порта“. Името Траянови врата идва от един от най-уважаваните римски императори Траян (98-117 г. сл. Хр.). По-късно през средновековието се споменава при похода на полския крал Владислав III Ягело (Владислав Варненчик). Проходът се намира в планината Средна гора, по-точно в Ихтиманска Средна гора.
Политическата обстановка на Балканския полуостров в края на X в. е следната: България и Византия са две големи и влиятелни държави. Съседните княжества са с малка територия и съществуват, като си плащат с войска и данъци на големите държави и са свързани с тях династически или чрез договори. През тази епоха договорите не винаги са се спазвали, като за нарушаването им се изтъкват някакви причини, а който търси повод- намира. През 970 г. киевският княз Светослав нахлува в България (след предварителни уговорки с подлите византийци) и завладява Велики Преслав- българската столица. На византийския престол е император Йоан Цимисхи. Той нахлува в България под предлог, че иска да спази сключения договор с цар Петър I (927-969 г.) за взаимопомощ. Успява да изгони княз Светослав, но „забравя“ да си тръгне от България. Йоан Цимисхи (969-976 г.) пленява двамата братя Борис и Роман, синове на цар Петър. Отвежда ги във Византия и насила кара цар Борис II да си свали царските атрибути, а скопява Роман, за да няма потомци. Това е план да седне на българския престол и да ликвидира държавата ни. Хитър план, но не успява- братята успяват да избягат. Цар Борис II го сполетява нещастна съдба – на границата не го разпознават и го убиват. Той е облечен във византийски дрехи и го мислят за византийски шпионин. През това време синовете на комита Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил вдигат възстание и обявяват независима българска държава. Заедно с братята си Самуил застанал начело на онези сили, които били противници на съюза с Византия и не са съгласни с византийското робство. Затова императорът побързал да пусне си­новете на цар Петър „да завземат бащиното си царство и да въпрат по-нататъшното напредване на комитопули“. Столицата е преместена в Охрид. Четиримата братя са наречени „комитопулите“. Комита Никола е най-влиятелния болярин по времето на цар Петър I, управител на област Средец (София). Двамата по-големи братя загиват: Давид е убит от власите, Мойсей умира в битката при Серес, остават Арон и Самуил. По-големият Арон на два пъти се бие срещу Василий II, но по-късно се предава и се съюзява с него. Предателството не остава ненаказано – Самуил избива целият му род, като синът му Гаврил Радомир се застъпва за братовчед си Иван Владислав, като по-късно ще видим, че е грешка. Обстановката се променя, когато идва законният наследник на трона и цар – Роман. Самуил го приема, признава го за цар и продължава борбата. На византийския трон през 976 г. застава Василий II Българоубиец. Той е от Македонската династия и управлението му преминава в почти непрекъснати войни. Отчита се като връх на византийското могъщество. Разширява завоеванията на предишните императори по посока Сирия и Кавказ. Заема се с България и успява, макар и трудно да я завладее. Побеждава противниците си (Варда Склир и Фока) и укрепва позициите си на Дарданелите. Печели големи победи в Месопотамия, Сирия, Грузия, завладява арменската столица Ани.
Преди битката при Траянови врата Василий II нахлува в Тракия и завладява главния град – Плавдив. Насочва се към Средец, но е отблъснат. На обратният път е пресрещнат от събраната войска на цар Самуил. Той е успял да събере всичко възможно, за да се противопостави на агресора. Времената са трудни, но ние отстояваме. Колко са на брой войниците? На Василий II са много, защото той тръгва с цялата налична войска срещу България, за да я завладее. По-късно се споменава заветът на Българоубиеца към следващите императори на Византия, че тази земя на север, за да се завладее трябва да се утъпчи навсякъде. Това забравя Исак Ангел, който набързо се връща и едва оцелява при Тревненския проход. При цар Самуил армията му със сигурност е много по-малка от византийската. Ние не напълно независими, столицата е завладяна, властта на Роман е формална. Фактическият български владетел е Самуил. Интересно е, че той не се титулува за цар и не настоява за властта, докато Роман е жив. След неговата смърт Самуил се титулува за български цар и никой не оспорва властта му. Знаем, че българите трудно приемат за цар някой, който не е от царско потекло. Целта на Самуил е да се освободи България и виждаме, че след битката при Траянови врата за известно време успява да освободи почти всички български територии. Дъщерите му се женят по любов за влиятелни владетели от подчинените му области.
На 17 август 986 година войските на един от най-великите български царе – Самуил, се спускат от ихтиманските възвишения и строшават гръбнака на една от най-добре обучените и въоръжени войски по това време – армията на византийския император Василий II. Това става при крепостта „Траянови врата“, като Самуиловите воини пропускат авангарда през прохода и нападат с неотразим устрем ядрото на византийската армия, при което тя е разгромена и гвардията на византийския предводител с огромни жертви и усилия успява да спаси живота му и да му осигури бягството. Това става по времето, когато властта и мощта на българския цар Самуил расте и той в един поход превзема южната крепост Лариса и присъединява към България цяла Тесалия (Средна Гърция). Това не се харесва на византийския император и той тръгва към българската крепост Средец, като се установява край нея в силно укрепен лагер. Научавайки за тръгването на византиеца към българските земи, най-вероятно от брат си Арон, Самуил потегля от Тесалия и само за 20 денонощия достига района на днешното село Бистрица над София и се разполага в здраво укрепен лагер, от който организира внезапни атаки срещу византийските войски, които обикалят Софийското поле за храна и фураж.
„Най-напред, когато войниците бяха излезли за сено и фураж от стана, мизите ги нападнаха от засада, извършиха голяма сеч. След това стенобойните и другите машини неприятелите ги изгориха. Ето защо императорът се подготви за път и тръгна с войските си за Константинопол“. (цитат от Лъв Дякон)
В битката през август 986 г.при Траянови врата проличават качествата на цар Самуил и умението на българската войска да води бой. Прилага стратегически план и спечелва голяма победа над силен противник. Императорът с малка част от свитата си едва се спасява. Ако започне да се разсъждава какво би станало, ако беше загинал в битката…… В историята няма „ако“ и нещата се случват такива, каквито е отредено да станат. Победата укрепва авторитета на цар Самуил – една трагична фигура в българската история, но и един забележителен владетел. Като се погледне картата на България при цар Самуил ще видим една голяма по територия държава (тема „Стари карти на България“). При Траянови врата българите демонстрират, че няма да се предадат под чужда власт безропотно, че макар останали временно без цар и столица, ще продължат докрай борбата с всички сили. Величавата победа се превръща в символ на освободителното дело водено от Самуил. Благодарение на нея той успява да доведе до завършек това дело, освобождавайки всички български земи превзети от Византия през предходните години. Самуил прилага тактиката на успоредно преследване южно от Лозенска планина по р. Бистрица. Византийската войска отстъпва от Софийското поле към Ихтиман, където нощува. Слухът, че българите заграждат околните планински пътища, предизвиква смут сред войниците и на следващия ден отстъплението продължава при все по-голямо безредие. Виждайки това, българите, предвождани от цар Роман, Арон и Самуил, се спускат срещу византийците, превземат лагера им и превръщат отстъплението им в бягство.
През 991 г. цар Роман попада отново във византийски плен и през 997 г.умира. Самуил става цар след 991 г., а още след победата при Траянови врата фактически на него принадлежи цялата власт.
След битката при Траянови врата настъпва обрат във военните действия и Византия взема надмощие. Василий II Българоубиец е твърдо решен да се разправи завинаги със силния си северен съсед. Настъпва по река Струма и навлиза в пределите на България. Самуил постигнал още една победа- при Солун и тя му дала възможност да продължи с настъплението. Една негова грешка при битката при Сперхей обърнала нещата във византийска полза. След като укрепил властта си император Василий навлязъл  отново на няколко пъти в пределите на България. При поредното си настъпление Самуил преградил пътя и го принудил да навлезе по поречието на река Струмешница, близо до град Петрич. Решителната битка се състояла в тясната част на клисурата при село Ключ. Поради предателски действия пълководеца на Василий II българоубиец Никифор Скифий намерил път през Беласица и ударил в гръб българската войска, която вземала превес в битката до този момент. Изненаданите българи не успели да се прегрупират, а и теренът не позволява да се маневрира, за да се избегне ударът в гръб. Така се стигнало до поражение, като според византийските историци-хорнисти пленените са били около 14000-15000. Зависи каква войска е била, дали наемна или редовна, но ми се струва, че цифрите са силно преувеличени. Ако наистина цар Самуил е имал на разположение добре обучена армия от 15000 души дали нямаше да предприема нападение, вместо да се защитава? Последвало ослепяване на повече от 14000 войници, като на всеки сто оставили един с едно око,за да ги води към цар Самуил. Според твърденията в манастира „Св.Теодор Тирон“ в с. Добърско някои от войниците като отишли в манастира и си измили очите с водата прогледнали. Самият акт на ослепяване на 14000 пленени войници е труден за изпълнение и се съмнявам в числеността. При видът им цар Самуил не издържал, припаднал и след три дена починал.
Византийските хриности написали следното за цар Самуил:
„И ако днес сме в правото си да твърдим, че в началото на XI век България погинала със слава, една голяма част от нея принадлежи на „непобедимия по сила и ненадминат по храброст“ цар Самуил. На този „войнствен човек, който никога не знаел покой“ и на „неговата мъдрост и разум“ българите дължали безпримерното си мъжество във войната срещу Византия. „Отличният воин Самуил без страх обхождал всички западни области на ромейската държава“ и спечелил големи и усилни битки. Според признанията на един византийски историк даже и през XIII век подвизите му не били забравени. Помнело се, че владетелят, който „завладял цялата българска и ромейска земя“, бил „онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите“.
Не ще и съмнение, че при Траянови врата през август 986 г. цар Самуил постига бляскава победа. Цар Самуил се отличава като смел и храбър военачалник, който не се страхува от превъзхождащите го византийски войски. Той действа разумно, като не се впуска безразсъдно в битките. При тази и следващите битки той внимателно анализира ситуацията и преценява рисковете и възможностите си. Затова на няколко пъти съпровожда византийците без да влиза в решително сражение.

От гледна точка на настоящето цар Самуил е действал по презумпцията, че като разруши византийските укрепления и отвоюва българските територии ще обедини силите на народа. В действителност войската му нараства след походите, но може би не в размерите на неговите очаквания. Действа последователно, има идея как да продължи напред. Доверява се на някои хора, но те го предават и изоставят. Други, като Кракра защитават Пернишката крепост и на два пъти нанасят тежки поражения на византийския император. С предателите е последователен и решително пресича техните опити, като наказанията са сурови – избиване на Ароновия род. България пада по-късно под византийска власт. Падането поради победата на българите при Траянови врата през 986 г. е отложено. Цар Самуил и Василий II Българоубиец водят около четири десетилетия бойни действия с няколко прекъсвания. Те са породени от намесата на други държави и застрашаването на границите (за България-маджари и сърби, за Византия- сирийци и араби). Дори след смъртта на цар Самуил войните не прекъсват. Синът му Гаврил Радомир, на който предписват качества на пълководец, но и не достатъчен интелект в сравнение с баща си умира, убит от Иван Владислав по време на лов след малко повече от година. Иван Владислав е подтикнат от Василий, но веднага след като застава начело на българите започва нова война и нанася поражение на византийците. През есента на 1017 г. търпи поражение при Сетина от Византия, а през февруари следващата година е убит при Драч, когато го обсажда. С неговата смърт се изчерпват съпротивителните сили на България и тя пада под византийска власт. За Иван Владислав Паисий Хилендарски се изказва ласкаво, въпреки цареубийството.
След падането на България се появяват наследници на Самуиловия род, които вдигат неуспешни въстания и застават за кратко на престола в опит да възстановят независима България. Заслугата на Самуил за България е голяма и само лошото стечение на обстоятелствата попречва да задържи придобитата с цената на бойни действия и усилия територия. Заслужено на името на Самуил са именувани села, местности, улици из различни краища на България.

Повече за битката при Траянови врата, действията на Василий II и контра действията на Самуил можете да научите по интересен и интерактивен начин от видеото:

От Мрежата