Преди 76 години БКП устройва кървав погром над лидери на ВМРО

Днес се навършват 76 „безпаметни“ години от трагичния край на стотици македонски българи, станали жертва на голямата си любов към Македония и Целокупното българско отечество.

На 7 срещу 8 юни през 1946 година Българската комунистическа партия, с решение и по нареждане на Сталин, Димитров и Тито, унищожават последните съпротивителни сили срещу македонизирането на Пиринския край.

През нощта на 7 юни 1946 г. са арестувани в домовете им и откарани в неизвестна посока повече от 200 членовете на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Сред тях са: ЖОРО НАСТЕВ, СТРАХИЛ РАЗВИГОРОВ, ВЛАДО КУРТЕВ, ЙОСИФ МАРКОВ, КОСТА РИЗОВ, ГОШО АТАНАСОВ, МИХАИЛ КАРАЙОРДАНОВ, ЕВТИМ ОРЛЕТО, АТАНАС ПАШКОВ, СТРАХИЛ ТОПУКОВ, МАНЧО ДИМИТРОВ, КРУМ САРДЖЕВ, ГЕОРГИ ХУКЛЕВ, КРЪСТЬО ПИНЗОВ, СТОЯН КАТОШЕВ, ПЕТЪР ГРЕБЕНАРОВ… В сражение загина КИРИЛ ДРАНГОВ.

Някои от тях са избити още в същия ден. Но трагичният край на повечето от тях продължава да е загадка за най-бизките им – техните деца и внуци. Защото когато някой е издевателствал с живота на цели поколения, когато е унищожавал или провалял съдби, едва ли може да се очаква друго освен следите старателно да бъдат заличени…
Смята се, че с одобрението на Москва част от арестуваните са били предадени от отечественофронтовското правителство на България на титовите палачи в Скопие, или откарани в съветски лагери, други са били зверски избити, съсечени или изгорени живи от органите на българската Държавна сигурност…

За семействата им е ясно, че причината е тяхната последователна убеденост в българския произход на населението в Македония, защитата на българщината в Пиринския край и дългогодишната им предана работа за обединение на родината. Никой от близките им никога не научава истината за тях. Никой опит да се намерят свидетелства за предрешената им съдба не се увенча с успех. На семействата им е забранено да печатат некролози. Тези хора просто се разтопиха във въздуха. Сякаш никога не са живели. В хрониките на съвременната българска история техният казус не съществува.

фактор.бг

Съветската окупация: Над 30 хиляди избити и 220 хиляди в лагери

Последиците за България са фатални, децата на
инакомислещите са пратени в урановата мина

Подчиняват църквата на БКП и избиват свещеници

Съветски танкове най-безцеремонно нахлуват в братска България, която не е изпратила своя войска в СССР и при това е във война с Германия, но това за Сталин е без значение.

По време на последвалата окупация България изхранва над 600 000 руски войници. Една част от тях грабят, изнасилват, безчинстват.

Съветската окупация от 8 септември 1944 г. и подтикнатият от нея „Отечественофронтовски“ преврат на 9 септември стават след като в Москва решават, че по друг начин властта в България не може да бъде заграбена. Планът за пълното овладяване на странаат ни започва да се осъществява. Той

включва изтребване на българския елит,

налагане на пълен контрол н и стопанско поробване на държавата.

Всъщност още царска Русия планира обезглавяването на българската нация. За това са запазени стотици документи, разкриващи коварната роля на Русия в нашата история и целта й чрез войната от 1877 да превземе Проливите, а след това да превърне уж „безкористно освободената“ страна.

След като през 1887 г. българският елит начело със Стефан Стамболов успешно се противопоставя на проруския преврат и до 1894 г. – и на руските попълзновения, в Русия разбират, че само с премахване на монарха (както сториха с княз Александър Батенберг) България няма да бъде завоювана.

Необходимо е монархическата институция да се изкорени,

а за това първо трябва да се изтреби обществено-политическият елит. И чрез свои платени агенти русофили вдигат бунтове и правят опити за преврати.

Смяната на властта не се случва и с мащабния атентат в църквата Света Неделя в София през 1925 г., за който много историци смятат, че е планиран в Кремъл чрез Георги Димитров. Но през есента на 1944 г. вече никой не може да спре съветските войски у нас.

Получавайки властта от тях, българските комунисти започват

масови убийства без съд и присъда

До края на 1944 г. са избити над 30 000 кметове, учители, свещеници, полицаи, нисши военни чинове, дребни търговци и изобщо по-видни и необходими за обществото хора по места.

Викани посред нощ „за малка справка“, те изчезват в незнайни безкръстни гробове. На тяхно място новата власт бе комплектувана главно от слабо образовани и некомпетентни хора, което се отразява сериозно върху развитието на т.нар. „народна република“, в която няма нищо народно, освен диктатурата на една партия-мафия, завзела със съветска помощ и насилие властта.

В „Държавен вестник“ от онзи период са публикувани съобщения за

повече от 30 000 безследно изчезнали

(всъщност избити без съд и присъда) българи от елита на нацията, като трябва да отбележим, че не всички засегнати семейства са имали смелостта да съобщят за загубата на близките си.

Впоследствие, за да се „узаконят“ убийствата, някои от загиналите бяха „съдени“ задочно (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.

Вторият етап на чистката беше позорният, безпрецедентен в световната история противозаконен „Народен съд“ от декември 1944 до април 1945 г. В него 135 съдилища в цялата страна осъждат 11 122 души, като за 2793-ма от тях бе произнесена смъртна присъда (по други данни – над 3000). Там „съдеха“ хора от елита, които не можеха току-така да „изчезнат безследно“ – регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери.

С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV Обикновено народно събрание, цели министерства, Генералният щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанският и интелектуален елит на страната.

На някои особено важни “подсъдими”,

като регентите, разпитите се водят в Москва от съветски следователи.

Сред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов, царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други.

Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност.

Обезкръвяването на българския народ

приключи с разгрома на последната опозиция на земеделци и социалдемократи през 1947 г.

Общо през 12 затвора и 56 концлагера по руски модел в периода 9 септември 1944 до 9 ноември 1989 г. минаха над 220 000 души. Чудовищно изобретение от 1946 г. насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други „неблагонадеждни“ или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна служба като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха вечно млади, а от останалите към 1990 г. живи 3000 души всички до един бяха болни от рак или левкемия. А уранът, продаден на безценица, заминаваше за „братската страна“ и с него беше направена първата руска атомна бомба… Случайно оцелелите близки на избитите бяха „въдворени“ да живеят в провинцията, имотите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат.

След като бе изтребен до голяма степен българският елит, от Москва изпратиха своя лакей Георги Димитров да оглави правителството. И като министър-председател на България той си остана съветски поданик и говореше български с руски акцент. Ще го запомним не само с пиянството му и с определено вредителската му, антибългарска политика, но и със абсурдната и смешна фраза- лозунг:

“Дружбата ни с великия Съветски съюз ни е необходима,

както са необходими слънцето и въздухът за всяко живо същество!“ Въпреки назначението руските му господари не му вярваха и КГБ вербува шурея му и негов телохранител – Вълко Червенков, да го шпионира. Когато си свърши работата да присъедини България към СССР, болният и алкохолизиран „герой от Лайпциг“ вече беше употребен и напълно безполезен и господарите му го отровиха с живак, поставен в двойното дъно на чекмеджето на бюрото му в санаториума „Барвиха“ край Москва през 1949 г. След това поставиха на мястото му агента-сталинист Вълко Червенков.

С голямо старание окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното самосъзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в СССР (разбирай в Сибир) таврийските и бесарабски българи, които бяха намерили убежище в България по време на войната. Започна насилственото налагане на изфабрикуваната в

Коминтерна “македонска нация”

във Вардарска Македония, която беше подарена на Югославия, и в Пиринска Македония, останала в пределите на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се обявят за „македонци“. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари – „учители“, „книжари“ и други, „обучаващи“ населението на „родния му македонски език“. Беше направена така наречената „правописна реформа“, замислена в Москва и прокарвана първоначално през 40-те години от БКП в партийните им документи, а след като заграбват властта – и официално. С изхвърлянето на букви от азбуката и въвеждането на нови правописни правила комунистите се опитаха да скъсат писмовното единство на западните и източните български говори, за да откъснат окончателно изконната българската област Македония от България. Окупаторите се опитаха да унищожат националната

култура, обявена

за “фашистка”

и “буржоазна”,

като организираха публични палежи на български книги или ги изпратиха за претопяване. Случайно оцелелите бяха заключени в секретните и спецфондове на библиотеките.

Забранени бяха за издаване и четене дори автори като класиците Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха или откарани в Москва безценни исторически ръкописи и богослужебни книги от Средните векове. На Скопие беше предаден дори саркофагът с костите на Гоце Делчев.

Самата българска история беше фалшифицирана по съветски калъп. Градове и села бяха преименувани на комунистически и съветски дейци. Даже улиците в градовете, носещи имена на български владетели, бяха сменени с имена без титли. Така ул. „Цар Иван Асен ІІ“ стана „Иван Асен“, улица „Цар Симеон Велики“ – „Симеон“, и други подобни кощунства. Държавният герб бе сменен с жалко копие на съветския като датите „681 – 1944 г.“ точно очертаха рождението и смъртта на независимата ни 13-вековна държава.

Химнът беше преправян на

три пъти

Особено брутално беше посегателството над църквата, тя беше подчинена на БКП, като хиляди свещеници бяха убити. А българите насилствено принуждавани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни „ритуални домове“. Даже след смъртта на човека над гроба му задължително се поставяше дървена червена пирамидка с петолъчка.

С поредица от такива мерки българският народ остана без елит и в продължение на 45 години бе превърнат в безропотно стадо, което не направи нито един антикомунистически бунт или протест, подобни на тези в Унгария през 1956 г., Чехословакия през 1968 г. или Полша – през 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980 г. Окупаторите добре си бяха свършили работата…

24 часа

Един агент с псевдоним на гангстер

Петър Семерджиев – Скарфас

Пропагандата от времето на Горбачовата Перестройка насетне успя да ни втълпи и внуши, че щом някой е станал жертва на репресиите при сталинизма, то той обезателно е чиста и неопетнена личност. Така например и у нас за „света вода ненапита” бе изкаран върховният палач и масов българоубиец през т.нар. „40 безотговорни дни” след 9 септември 1944 г. Трайчо Костов. Също такива „ангелоподобия” били и осъдените като „трайчокостовисти” около 400 ръководни комунистически дейци…
Сред тези „ангели на дявола“ има и един ямболия, който обаче в убийствено червеното време непосредствено след „народната победа” беснее, вилнее и вършее най-вече в Сливен и околностите. Този ,,черен ангел” се именува Петър Илиев Семерджиев и е роден на 16 юли 1917 г. в Ямбол.

Едва 17-годишен, той става автор на следния прелюбопитен документ, адресиран до околийския полицейски началник на Ямбол. В своята молба до него ученикът в ямболската мъжка гимназия пише: „Господин Началник, Бях подведен от комунистите и увлечен в престъпна дейност срещу Държавата. За това се разкайвам.
Обещавам да отдам целия си живот за Царя и нашата Татковина – България. Ще служа на полицията и съм готов по всяко време да изпълнявам техните задачи в борбата против комунизма и враговете на Царя и Отечеството“. Това негово заявление е с дата 24 август 1934 г.

По онова време, малко след преврата от 19 май 1934 г., с борбата против комунизма се занимава Отделение „А” при отдел „Политическа полиция” към Дирекция на полицията.
Най-популярният в общественото съзнание деец на Отделение ,,А” е известният Никола Гешев. Той работи в царската Държавна сигурност от 1 август 1925 г., става заместник-началник на Отделение „А” на 30 август 1937 г. и негов началник от 1 декември 1941 г. и казано с други думи, на 24 август 1934 г. едно 17-годишно ямболско ремсистче става ново попълнение в мрежата от информатори на Гешев и под този знак преминават следващите 10 години от живота и дейността му.

През това десетилетие (1934 – 1944 г.) Петър Семерджиев се навира на все по-високи постове в (про)комунистическите организации, явно за да може да ,,снася” по-меродавна и ценна информация на кукловодите си от царската Държавна сигурност.
Любопитен е и неговият агентурен псевдоним – Скарфас. Това (по-правилно Скарфейс) е всъщност прозвището на най-известния американски гангстер – Ал Капоне – и означава „Белязан” или по-точно „Човек с белег на лицето”. Този прякор Ал Капоне си спечелва, понеже по време на ранните си гангстерски подвизи получава дълбок белег на лявата си буза…

И тъй ,,Белязаният” платен секретен сътрудник на царската полиция между 1935 и 1938 г. учи в Сливен, понеже е изключен от ямболската гимназия. Неговият пряк ръководител в града е Желю Николов, който на 20 септември 1938 г. докладва на областния началник на служба „Държавна сигурност” в Бургас Мандров следното: „Донасям Ви, г-н старши командир, че от няколко дни пребивава в града ни лицето Петър Илиев Семерджиев от гр. Ямбол, който тази година завърши гимназия в Сливен. Същият през 1935 г. постъпи като ученик в града ни, когато ни служеше като секретен сътрудник както сред учащите се, така и сред цивилните”.

Съвсем наскоро след това донесение Скарфас е прехвърлен от подчинение на бургаската областна служба ,,Държавна сигурност” направо към Никола Гешев в София, понеже от 1938 г. младият ямболия става студент в Историко-философския факултет на Софийския университет.
Тъй като младежът е понатрупал опит като ръководител на всевъзможни младежки организации (въздържателно и стенографско дружества, Юнашки туристически съюз), през есента на 1938 г. той е определен за отговорник на новосъздаденото бюро за работа с гимназиите към ЦК на Работническия младежки съюз (РМС). На този пост Скарфас остава близо 3 години, като донесенията му за ремсови активисти са най-редовни и с тях Гешев допълва картотеката на полицейските досиета.

Точно от този период е запазена една разписка със следното съдържание: „Аз, долуподписаният Петър Илиев Семерджиев, получих сумата в размер на 300 (триста) лева от Желязко Георгиев, работещ в службата за държавна сигурност, за извършената работа по борба с комунизма и враговете на България“. Датата е 29 август 1939 г. Следва подпис на секретния сътрудник.
През лятото на 1940 г. Семерджиев е приет за член на нелегалната Българска работническа партия (БРП) и тогава вече Гешев веднага му съставя специално кадрово дело, определяйки го като „агент със стратегическо предназначение”.

Скарфас не се излага и в тази си роля и още през 1942 г. шефът му го препоръчва на резидента на хитлеристките тайни служби у нас – доктор Делиус, с думите: „Скарфас… от гр. Ямбол произхожда от градско семейство… С негова помощ бяха разкрити много нелегални организации и осъдени комунисти… От тях над 20 са осъдени на смърт. Много пъти е награждаван с морални и парични награди. Скарфас е проверен боец с големи амбиции и вяра в победата на Райха. Свързан завинаги с Държавна сигурност и с голямо желание изпълнява поставените му задачи…”

Между десетките „натопени” от Семерджиев е и всеизвестният сливенлия от Ямбол Радой Ралин (тогава по-популярен като Митко Модерното), а партизаните Пеню Кабаков и Мати Моис Рубенова загубват живота си в Стралджа пак със сигурност по негово донесение.
За парлама той два пъти е интерниран заедно с по-видни функционери на БРП (явно за да слухти сред тях) – първо през март 1941 г., а после – от 9 октомври 1942 до ноември 1943 г. Второто си задържане Скарфас изкарва в трудовия лагер „Кръсто поле”, Ксантийско, в Беломорска Тракия (тогава – в пределите на Целокупна обединена България).
Явно Никола Гешев добре си е направил разчетите с това едногодишно интерниране на своя агент, защото то послужва като трамплин за скорострелното издигане на агента му в комунистическата йерархия.

Съвсем скоро след освобождаването си от „Кръсто поле” и завръщането му в София Петър Семерджиев е изстрелян на поста политически секретар на Околийския комитет на Работническата партия в Сливен. Там Скарфас живее полулегално и постоянно пътува до Ямбол и обратно. И така – до март 1944 г., когато става партизанин в отряд „Хаджи Димитър”.
Гешев не може да е недоволен – неговият ,,агент със стратегическо предназначение” продължава да се развива успешно…

В този смисъл нека цитираме члена на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Георги Цанков. През ноември 1950 г. на пленум на Окръжния комитет на БКП в Ямбол на него му е поставен въпросът: „Какви са конкретните провокаторски действия в услуга на полицията на Петър Семерджиев, след като е дал декларация на полицията и след като беше следствен?”.

На което Цанков отговаря следното: „Конкретните действия на Семерджиев са такива, че преди 9 септември той е бил във връзка с Гешев, направо с полицая Гешев, и каквото е ставало и в каквато организация е работил, непрекъснато е докладвал на Гешев за всичко, което е вършил. По нареждане на Гешев става партизанин. Положението му в града (най-вероятно Сливен, б.а.) е било тежко, предстояло им е провал и Гешев му нарежда да стане партизанин и да се скрие. И там е вършил разстроителна работа…”

Но тъй като нито Гешев, камо ли пък Скарфас, са били в състояние да спрат хода на историята (персонализиран в нашия случай в лицето на Червената армия), „със стъпки бързи” приближава „най-светлата дата”… На нея – 9 септември 1944 г. – Семерджиев като секретар на Сливенския околийски комитет на БРП най-активно участва в налагането на „народната власт”.

Гешев вече го няма, а кадровото дело на „агента със стратегическо предназначение” Скарфас най-вероятно е изнесено от България и „пласирано” на някоя западна спецслужба… Така в следващите 5 години и половина провокаторът Семерджиев изживява стремителен възход в политическата си кариера. Като един от най-авторитетните сливенски ръководители на БРП (комунисти), едва 30-годишен той е привлечен на работа в апарата на ЦК на партията и така през 1947 г. се премества със съпругата си Ема Герон (женят се през същата година) в София.

В ЦК на БРП(к) той отговаря за политическата агитация (т.е. един вид комунистически Гьобелс). През декември 1948 г. на Петия конгрес на Българската комунистическа партия (БКП – „новото” старо име на БРП) той е избран за кандидат-член на Централния комитет с 921 от всичко възможни 942 гласа.
В полицейските архиви обаче са останали неунищожени редица донесения на Скарфас, вкл. и цитираната изцяло негова собственоръчна декларация от 24 август 1934 г.

Така през цялата 1949 г. с ожесточаването на борбата срещу „врага с партиен билет” градоносните облаци се сгъстяват над главата на младия ямболски политик(ан). За последен път името му се споменава официално в подписания от всички членове и кандидат-членове на ЦК на БКП некролог по повод смъртта на тогавашния партиен и държавен лидер Васил Коларов на 23 януари 1950 г.

След около месец в-к „Работническо дело” публикува кратка информация от Ямбол за проведено съвещание с окръжния партиен актив, на което Семерджиев е обвинен, че е вкоренявал антипартийни методи, целящи политически да изолират и унищожат предани партийни кадри. Въз основа на намерените полицейски архивни документи през февруари 1950 г. човекът на Гешев е арестуван, снет е от поста си на кандидат-член на ЦК и е изключен от БКП.

Като един от „трайчокостовската банда” той е осъден на 15 години престой зад решетките, от които излежава в София, Варна и Шумен най-вероятно малко над 6 години, понеже след историческия Априлски пленум (1956 г.) е помилван и освободен от затвора. Партийното му членство обаче не е възстановено поради доказаната му агент-провокаторска дейност…

Любопитен факт е, че когато Семерджиев е арестуван през февруари 1950 г., съпругата му Ема Герон (13 октомври 1920-11 март 2011 г.), сливенска еврейка и комунистическа активистка дълго време преди 9 септември 1944 г., се развежда с него, а след 1956 г. двамата (досущ като някои холивудски звезди) отново се събират и пак сключват брак…
За Ема Герон не се знае дали също е била агент на Гешев, но е сигурно, че през март 1944 г. е направила пълни самопризнания в Дирекцията на полицията. Може би затова наскоро след 9 септември 1944 г. тя е изключена от БКП, но през 1947 г. партийното й членство е възстановено.

Ема Герон от 1945 г. е висшистка, а от 1948 г. става асистент във ВИФ „Г. Димитров”. През 1954 г. вече е доцент, а от 1959 г. – кандидат на педагогическите науки. През 1973 г. тя става професор и ръководител на катедрата по психология във ВИФ. През същата година съпругът й Петър Семерджиев е реабилитиран служебно и работи като главен редактор във „Фотоиздат”.
Със заповед от 6 юни 1973 г. на Българския съюз за физкултура и спорт проф. Ема Герон е командирована да участва в Третия европейски конгрес по психология на спорта от 25 до 29 юни с.г. в Мадрид. С професорката заминава и съпругът й. И двамата са с редовни паспорти, валидни за Франция, Испания, Италия и Гърция.

На 20 юни 1973 г. сем. Семерджиеви излизат от България. Първо посещават Париж. По непотвърдени сведения от български дипломат тук Семерджиев (Скарфас) се е срещнал с Гешев. После семейството е в Мадрид и от там – в Рим. В столицата на Италия двамата се свързват с консулството на Израел, явно използвайки еврейския произход на Ема Герон. Получават визи и през Гърция отпътуват за Израел, където се настаняват да живеят в Тел Авив.

Петър Семерджиев започва работа като журналист и се поставя на разположение на радио „Свободна Европа”. От 15 май 1975 г. пък е редовен кореспондент на ,Би Би Си.
Невъзвращенецът Скарфас започва упорита кампания за дискредитирането на БКП и особено на нейните някогашни и тогавашни лидери като Георги Димитров, Васил Коларов, Тодор Живков. На Живков е посветен трудът му, озаглавен по ирония на съдбата „Нищожество, облечено в доспехите на величие” (1985 г.).

Скарфас много пише и говори за т.нар. Народен съд (1944/45 г.) и за процеса срещу Никола Петков (1947 г.), както и за ред други известни му факти и събития от най-новата българска история… Разбира се, неговите интерпретации са в пълна противоположност на официалната история на БКП отпреди 10 ноември 1989 г.
Останал си по душа (а може би дори е роден такъв) агент-провокатор, Семерджиев е един от корифеите на жанра „подлецистика” (формулиран през 1993 г. от писателя Христо Карастоянов)! Затова и когато през 2008 г., вече 91-годишен, някогашният агент на Гешев приключва земното си битие, това едва ли е опечалило мнозина…

Хараламби Баев историк и краевед