Няма точно обяснение защо този ден е нещастен, фатален, опасен и т.н. Защо петък е лош ден? Защо 13 е лошо число? За всяко от двете има някакви обяснения, но как точно се е стигнало до комбинирането им е загадка.
Страшният петък
Думата „friday” и подобните й в германските езици идват от името на скандинавската богиня Фрея (или Фрия, или Фриг). Тя се свързва с любовта, секса и плодородието. Затова древните северни народи всъщност смятали петък за щастлив ден, подходящ за сватби.
Вероятно затова, с идването на християнството, се наложило това езическо вярване да се оцвети в черно. Фрея се превърнала във вещица, денят й – в нещастие. Като прибавим и това, че тя често била изобразявана гола, ще разберем защо ранната Църква се ужасявала от образа на тази богиня.
Освен това според една легенда северните вещици се събирали на гробищата, за да вършат вещерските си дела. И един път, когато се били събрали 12 вещици, при тях дошла и Фрея и им подарила котката си – свещеното си животно. Така вече на гробището имало 13 участника. Оттогава се смята, че на вещерските сборища има винаги 13 вещици. Макар че едва ли има документирани доказателства за тази практика.
Библията също има доста голяма роля в демонизирането на петъка. Това, че Исус е бил разпнат в петък някакси можем да го преживеем. Обаче чуйте това: Адам и Ева изяли забранения плод в петък; потопът започнал в петък; езиците на строителите на Вавилонската кула се разбъркали в петък; храмът на Соломон бил разрушен в петък. Е, не знам, на мен това ми се струва като някаква кампания, но да не ставаме мнителни.
В Древния Рим петък бил ден за екзекуции. По-късно в Англия – ден за обесвания.
Страшното 13
Според някои това суеверие е толкова старо, колкото е броенето. Примитивните хора можели без проблем да броят до 12 – с 10 пръста на ръцете и с два крака. Затова 13 и онова, което е след него, се смятало за непознато и следователно страшно.
Разбира се, на това място се питаме нямали ли са примитивните хора пръсти на краката, но тази теория мълчи по въпроса. Може би не ги смятали, защото като им сложели чорапки от мамутска козина, не си виждали пръстите и смятали, че ги няма? Знаеш ли…
13 души на масатааа!
Това суеверие се е появявало на различни места, по различно време, Смята се, че индусите са вярвали, че е на лош късмет на масата да има 13 души. Викингите също са смятали така. Нещо повече, според тях, ако се съберат 13 души на една маса, единият ще умре. Причината – скандинавските богове – 12 на брой – се били събрали веднъж на една маса на Валхала,когато дошъл лукавият бог Локи. Така всички станали 13, а Локи убедил един от присъстващите да убие друг. И вината, според митологията, не била негова, ами на злощастното число 13! Вероятно това се е прехвърлило в историята за Тайната вечеря.
Щастливото 13
Някои древни култури всъщност смятали 13 за щастливо число. Египтяните например вярвали, че човешкият живот се разгръща на 12 етапа, а 13-ят е смъртта и вечният задгробен живот. Следователно 13 символизирало смъртта не като край и изчезване, а като начало, като желано преминаване от другата страна.
Има вероятност други култури да са взели това вярване, само че, свързвайки смъртта с нещо лошо, да са натопили и числото 13 като зло.
13 – женското число
Интересна е теорията, според която 13 се свързва с женското начало. Годината на много древни народи е имала приблизително същата дължина, колкото и днешните години – около 360 дни. Това значи, че в една година има 13 лунни (менструални) цикъла (13х28=364). Поради тази причина в много древни култури, които почитали главна богиня, а не главен бог, числото 13 се свързвало с тази богиня, с жената. Затова, когато западната цивилизация започнала да се оформя като патриархална, се наложило „женското число” да се оплюе, за да може по-лесно да се изградят общества, доминирани от мъжа.
Доказателство за това е издълбаната в пещерата Ласко фигура на Земята-майка. Тя е на 27 000 години и се смята за един от примерите за боготворенето на майката в примитивните култури. Тя държи полумесец, който има 13 резки…
Едно е сигурно – няма никакви документи, доказващи, че петък 13 се е смятал за нещастен преди 19 век. Което означава, че обяснения като това за избиването на тамплиерите в петък 13 през 14 век не са много убедителни. При всички случаи, когато и да се е появило суеверието, медиите също са се погрижили да го разтръбят. Резултатът е, че днес едва ли има човек от Европа и Америка, който да не е чувал, че петък 13 е на лош късмет.
Нашето мнение: ден като всеки друг, просто ни дава малко повече поводи да четем интересни неща и да се ровим в историята 😉
„Този текст е на покойния поет и публицист Георги Тахов. Публикуван е на 27 октомври 1993 година в един от многобройните вестници на демокрацията, вече забравен, но явно е, че българските управници и политици нямат сетива за чисто националната значимост на дадена фактология. А фактологията, която ни предоставя Георги Тахов, грижливо потулена от режима през 1956 година, би трябвало да заинтересува днешните български държавници, политици, общественици, ако те действително са отрекли постулатите на догматичния социализъм.
Ценната документация в този текст е достатъчно силен аргумент срещу фалшификациите на българската история, стига да се намерят подходящите личности, които в контекста на демократичните ценности да я използват като градиво за изграждането на истинския образ на хилядолетната българска държава.“
В Италия, в града – крепост Фризинга живеят потомци на Самуил. Фактът е доказан научно и настоящата публикация е предизвикана от пакет документи, някои от които подпечатани още навремето от Италианското външно министерство.
През 1956 г. двама римски адвокати плюс представител на фамилията Фризинга пристигат в София. Сезирано е нашето Външно министерство. Вестта поставя в неудобство изпълнителната власт и около мисията им е изграден кръг на мълчание. Пристигналите не оспорват отстраненият чрез прословутия „референдум“ Н.В.Симеон II. Целта им е съвсем друга – да стане обществено достояние, че изтеглянето на корпуса ни от Македония, наложено и от мирните договори, е акт срещу българската държавност.
Как се развиват събитията предизвикани от непредвидената делегация? Нашето Министерство на външните работи гледа да „смачка“ въпроса. Известно е, че по това време се провежда линията на Коминтерна – да се отдели Македония от България и да се „създаде“ македонска нация, македонска интелигенция и култура. Срещу лицата, които се противопоставят да се запишат като „македонци“, се предвиждат крути административни мерки – лишаване от граждански права и съдебно преследване. И все пак – какво да се прави с непредвидената делегация, която чака да бъде известена обществеността за онова, което носи? Пакетът с документи е изпратен в тогавашната Камара на културата, лично на председателя Константин Петканов, а лицата напускат страната. Преднамерена политическа апатия, която тепърва ще се отрази пагубно в съхраняването на българския етнос. Правителството дори не взима пакета от документи. Пред опасността да бъде унищожен, Константин Петканов го прибира в един скрин в дома си.
Фактът е сензационен. Звучи като приумица, но документите на фамилията Миструци ди Фризинга съществуват и днес – на разположение на историческата ни наука. Не само това – те са в готовност да претърпят каквато и да е експертиза – вътрешна и от международен характер. Целта е била – търсени са данни за потомствената линия на Самуиловия двор, един от клоновете на който достига до съвремието. В проучването са отразени стотици документи. Родословното дърво започва изрично с надписа: „Империя на българите“ /на италиански/. Проучванията са направени в чужди архиви, години наред осъществени само благодарение икономическите възможности на фамилията.
Самуил – в началото на генеалогичното дърво
В тази публикация ще се спра само на по-съществените документи на фамилията Ди Фризинга. Под Империя на българите, четем: .
SAMUEL + 1014
986 ZAR DES BULGARES
..
Въпреки че носи печатите на италианските институции, за да има силата на документа, цялостното изписване е на ръка. В други листове обаче е използван и машинопис. Особено ценни са печатите и заверките от Министерство на външните работи на следвоенна Италия.
Генеалогичното дърво е от два клона: единият – преминаващ през династиите на Византия, и вторият – съединяващ се с италианската фамилия. Всички родови разклонения са проследени най-подробно чак до 1953 г.
С особено значение е оригиналният документ – извадка от стр. 103, том ХХVII под № 7046.
Едно налагащо се пояснение
В Италия и до днес съществува специална институция, която определя фамилиите, имащи право да бъдат вписани в Златната книга на древните родове. Книгата се нарича Tabella per I’iscrizione nei libro d’oro della nolilla Italiana.
За да извоюва правото си на вписване и присъствие в споменатата книга, съответната фамилия трябва да представи научно проверени свидетелства.
И едно съществено обстоятелство – в libro d’oro имат право на вписване и родове, чието потекло е от чужда династическа кръв, стига тя да установява в края на краищата фамилия, която е свързана със страната. Генеалогическото дърво на фамилията Миструци ди Фризинга е добило правото си на вписване между знатните фамилии благодарение представените проучвания и документи, по един екземпляр от които се депозират в архива на Министерството на вътрешните работи. Издаденият препис от стр. 103 е подпечатан с три държавни печата. Датиран е от 1955 г., заверен лично от секретаря на канцеларията на Министерството на вътрешните работи на Италия.
Четвъртият документ е издаден в Рим на 20 юли 1953 г. и е заверен с печата на библиотеката на Министерство на вътрешните работи на Италия.
Наследниците на династията на Самуил са се интересували повече от истината, отколкото българската държавна власт.
Научните работници, работили по извлеченията необходими за документалния материал, са се интересували от няколко основни момента. И въз основа на дългогодишна работа достигат до следните заключения:
Фамилията поставя като начало на генеалогическото си дърво Империя на българите и царя на българите Самуил – фиксирана е годината 1014. Самуил умира на 6.09.1014 г. Преди титлата цар на българите е изписана годината 986-та.
Както се вижда, и в случая е използван терминът „Империя на българите“, а не Царство България, към който се придържа и съвременната историческа наука, когато става дума за Първата българска държава. Още Симеон Велики се стреми да създаде държава, която да обедини цялостно българския етнос, без да се задоволява с онова, към което е била склонна да се примири Втората и далеч по-сиромашка българска държава.
Рождената година на Самуил не е установена, а и научните работници от кабинета на Ди Фризинга не са се интересували от тази подробност. Изобилни данни за Самуил оставя Йоан Скилица, цитирайки комитопулите, братята „Давид, Мойсей, Арон и Самуил“, синове на могъщ български комес. Това сведение допълва известният Кодекс, в който се споменават имената на бащата Никола и майката Рипсимия.
По наследство властта поемат синовете. Цитираните Давид, Мойсей, Арон и Самуил застава начело на българските земи и държавния живот, особено след пленяването в Цариград на законните престолонаследници цар Борис II и Роман.
/България е имала само един велик скопец – цар Борис II. Въпреки че са го били лишили от детеродния му орган – избягал от Цариград, за да помогне на отечеството. Някакъв български овчар не го познал, по дрехите го помислил за византиец и го заклал./
Вниманието е насочено единствено по съхраняване наследствената връзка след смъртта на цар Самуил – тема на проучването.
И все пак – няколко думи за времето, в което цар Самуил идва на власт.
Мойсей умира при обсадата на Сер. Поради съглашателството му с Византия Самуил убива брат си Арон и цялото му семейство. Оцелява само синът на Арон – Иван Владислав, изпросен от сина на Самуил Гаврил Радомир. Третият брат – Давид загива до Кале Дрис от пазителите на прохода между Костур и Преспа.
При разгрома на Самуил от византийците Василий II се самонарича Българоубиец, а не „македоноубиец“ или по някакъв друг начин. На гръцки – Василиос Булгарооктон. Така е зафиксирано и до днес името му в иконографията, тъй като поради „божията заръка“ – да унищожи българите, той е бил канонизиран и до съвремието ни присъства в гръцката иконография.
Точно под името на цар Самуил е неговият син Гаврил Радомир. На италиански името му е вписано като Габриел. Зад името е годината 1015. Спасеният от Гаврил Радомир при избиването на семейството Иван Владислав го убива – като отмъщение за смъртта на баща си, като сам се вписва в известния Битолски надпис като Самодържец български.
Няма да проследяваме по-сетнешните династически борби. Внучката на Самуил Мария, дъщеря на Гаврил Радомир, се омъжва за Андроник Дукас – отбелязано стриктно в генеалогическото проучване. Андроник е син на Йоан /1073 г./. По време на женитбата не е владетел на Византия. Свързва се с внучката на българския владетел, за да осигури знатна царска линия. Сродяването с българския цар му е необходимо при претенциите за трона на Византия.
Той е известен със своята пресметливост и властолюбие. Между другото, остатъците от болярството на Самуил е използвано широко в династическите борби на Византия, но това също не е наша работа. По това време император Йоан IV Диогенес е жестоко разбит от турците при Зикерт и е в тежко положение. За погрома спомага Андроник Дукас, съпругът на Мария. Императорът е пленен, по-късно – освободен, но лукавият Михаил VII се е настанил на трона му. Още преди да се прибере в Цариград, е заловен и пленен. Андроник е награден, въпреки, че единственият му стремеж е бил също престолът. Ослепяването, кастрирането – за да няма наследници, и убийствата между претендентите на византийския престол са били нещо естествено. Ще напомня само, че от /сто и седем/ византийски императори единици завършват живота си некастрирани, неослепени и от естествена смърт. Отрязването на мъжкия полов орган се е считало най-гарантираното средство за останалите претенденти. От споменатите 107 императори само 34 завършват живота си от естествена смърт. От тези, които са се спасили, 18 са били скопени, ослепени или обезобразени, 12 завършили живота си в манастир или в затвора, а 11 загинали при „неизяснени обстоятелства“. Ловък в политическите игри, Андроник Дукас успява да спаси мъжките си достойнства и в лето 1123-то се ражда Ирина. На дъщерята било дадено името на майката на Мария, българската Ирина, съпруга на Гаврил Радомир, снаха на Самуил. За нея синът на Самуил се оженва в 996 г. Той е многоженец. Първата му жена – дъщеря на унгарския крал, от която добива син Петър Делян, била „отпратена“ в манастир.
Да проследим по-нататъшните проучвания на Ди Фризинга.
Ирина Андроник Дукас, „от коляното на Самуил“, по-късно се омъжва за Алекси I Комнен. Под неговото име в документа е отбелязано: 1081-1118 Император на Византия. Женитбата му също не е случйна – Ирина Дукас носела българска кръв. Съпругът й изземва властта от Никифор III, като успява да разбунтува армията и да завладее Константинопол с помощта на наемници, между които – несъмнено и българи.
В столицата Ирина и майка й Мария са имали сигурни поддръжници. От времето след завръщането си в Преспа /997 г./ Самуил омъжва дъщеря си Мирослава, леля на Мария, за Ашот, син на Григорий Таронит, пленник в Преспа. Самуил имитира, че Ашот избягва при своите, за да може да се включи в борбата за византийския престол и Мирослава става придворна дама.
От брака на Алекси I и Ирина се ражда Теодора. За нея се оженва Константин Ангел, който възползвайки се от брака ,се възкачва на престола.
Както е уточнено в генеалогическата схема, от този брак се раждат трима сина.
Севастократор Йоан Ангел, Михаил I и Михаил II.
Интересува ни последният от синовете. От него е дъщерята Елена, от която фамилията продължава в Италия.
В 1259 г. дъщерята на Михаил II, деспот на Епир и Солун, се омъжва за Манфред IV Маркиз де Салус /1266-1340 г./. Те имат дъщеря, която кръщават със славянското име Виола. Тя на своя страна се омъжва за владетеля на Милано – Лукио Висконти. Двамата стабилизират Милано като град-държава и благодарение произхода си, поставят началото на нова династия. Ражда им се момиче – Катерина, което в 1342 г., се задомява с Франческо II Д’Есте, маркиз на гр. Ферара.
България е пред своята агония. В 1393 г. пада Търново, а през 1396 г. загива и Видинското царство. Оттук нататък е обяснимо, защо Италия приема толкова много бежанци от нашите земи.
Синът на Катерина е Ацо Д’Есте /от македонското Ачо/, починал през 1415 г. Дъщеря му Орсина се омъжва в 1422 г. за Фредерик, граф на Порча. Дори само фактът за името на Ацо Д’Есте доказва колко стриктно е спазвана имената традиция в наследниците на Самуил. Няма да проследяваме останалите фамилни връзки. Същественото е, че Клара Дел Латоре, т.е. Бистра Дел Латоре, защото Клара в превод е Бистра, в 1695 г. се омъжва за Себастиян II, Миструци Ди Фризинга. Последният, който се е считал за наследника на Самуиловата фамилия, до събирането на документите е Андре III
/Андрей/.
Твърде много имена са споменати в настоящата публикация, но те са част от големия факт – всички те са се считали за наследници на владетеля Самуил, изрично отбелязан като Цар на българите.
Потресаващ факт, който няма аналог в българската история. В града с крепостта Фризинга и днес живеят лица, които се считат потомци на българска владетелска фамилия. Към пакета документи е и споменатата Таблица за вписване в Златната книга, като Делото е заведено с документ 7046 и носи държавния печат от 8 юли 1955 г. на Република Италия.
Вместо епилог
Преди няколко години в църквата на остров Ахил гръцкият проф. Н. Муцопулос откри гроба на Самуил. Според него църквата е построена от българския цар Борис I. Направена е реставрация на главата на Самуил по неговия череп и реставрация на къс от златотканата му дреха. Мотивът е запазен благодарение на благородния метал. В герба са две царствени птици – съединени помежду си и гледащи една към друга. Това е символът на неделимите Източна и Западна България!
Цяло престъпление е, че през 1956 г. правителството ни не само не отдава значение на пакета от документи, а и потулва въпроса за принадлежността на Македония към българските земи. Още повече че към него насочва вниманието едно външно министерство на чужда държава.
За да се стигне до днешни дни, когато сърбомани и хора с егоистични интереси и мизерни политически амбиции измислят „знаме“ на Македония и се борят за име, незачитано вече дори от Византия. Онази страна, в която Андроник Дукас се жени за Мария, внучката на Самуил, за да има българска династическа кръв във фамилията си.
Едва ли има по-голяма драма в историята на Балканите от тази. Опазили се от скопяване наследниците достигат почти до наши дни, за да се скопим политически и като нация самите ние – благодарение решенията на Коминтерна!
В случая се засягат въпроси не за републиканци или монархисти, а за нашата националност и историческа истинност.
Самуил би се обърнал в гроба си, ако знаеше какви нищожества е отгледала майката земя. Слепи не само за себе си, а и за бъдещето на отечеството.
Георги ТАХОВ
.
.
.
.
.
Стефан К.: Позволил съм си само да заменя думата ‚републиканисти‘ с ‚републиканци‘.
Илия Троянов е роден през 1965 г. в България. През 1971 г. той избягва със семейството си през Югославия в Италия, първоначално в бежански лагер близо до Триест. По-късно цялото семейство получава политическо убежище в Германия. От 1972 до 1984 г. Троянов живее предимно в Кения, където баща му работи. Там той посещава английско и немско училище. От 1984 до 1989 г. следва право и етнология в Мюнхен, но прекъсва следването си, за да създаде собствено издателство и да се отдаде на писането. Първите му книги са посветени на Африка. През 1996 г. писателят издава дебютния си, от части автобиографичен роман „Светът е голям и спасение дебне навсякъде”. През 1998 г. заминава за Бомбай, където прави проучвания за втория си роман и остава в Индия за шест години. В следващите си книги Троянов пише за България, Индия и за поклонническото си пътуване до Мека. През 2006 г. излиза романът му „Събирачът на светове”, който получава наградата на Лайпцигския панаир на книгата. Същият роман се превръща в международен бестселър. От 2007 г. Троянов живее във Виена.
Илия Троянов е награден с многобройни литературни награди: Марбургер награда 1996 год., Адалберт фон Камизо награда 2000 год., Берлинска литературна награда на фондация “Пруска морска търговия” 2007 год., награда на Лайпцигския панаир на книгата 2006 год., Илия Троянов е избран за писател на град Майнц 2007 год.
.
.
.
.
.
.
.
.
Добре дошли във Виена, г-н Троянов. Защо избрахте точно Виена за Ваш дом?
Избирам градове, които не познавам, но, за които предполагам, че ще ме стимулират, че са интересни. След шест години в Индия и три в Южна Америка изпитах желание да се завърна в Европа. Искаше ми се отново да общувам на немски, но в същото време търсих предизвикателно, непознато място. Виена е разположена централно, отворена е към Източна Европа. Онази затворена виенска атмосфера, която познавам от преди петнадесет години, от последното ми посещение, се е променила невероятно. Градът е вече друг, числи към космополитните европейски градове, нещо, което никой не би твърдял преди двайсет години. Старият космополитен град среща новия. Някогашното многообразие се завръща и се допълва с ново. Освен това Виена е красив град, приятен, изпълнен с живот и много симпатични хора.
Кога решихте да станете писател?
На 16 годишна възраст вече знаех, че искам да пиша. Не знаех обаче как се става писател. За писателите няма начертан път, както за музикантите или художниците. Едва наскоро в Лайпциг бе създаден университет, който вече обучи първите млади таланти. При писането има много неща, които не зависят от таланта и вдъхновението, изискват техника и упоритост. Романът е като една сграда, а писателят се явява едновременно архитект, строител, вътрешен архитект, психолог…
Може ли да възприемаме заглавието на последния ви роман „Събирачът на светове” като автобиографичен?
Не. Книгите не трябва да се възприемат като преразказ на живота на авторите. Мисля, че това важи само зa лошите автори. Завладяващият сюжет се постига именно чрез откъсване. Авторът се откъсва от себе си и създава герои, които живеят собствен живот, не носят чертите на личното Аз. Намирам, че добрите писатели са по-разнообразни и завладяващи в книгите си, отколкото в действителния живот. Затова е и скучно да се запознаеш лично с някой автор.
Откъде черпите енергия за всичките си проекти?
Енергията е свързана със сигурността, но и с убеждението, а аз съм напълно убеден в това, което върша и все повече се убеждавам, че то е важно. Подобно убеждение се постига единствено чрез признанието на останалите. Все повече немскоговорящи читатели, но и читатели от други страни, а и много хора в България, показват, че оценяват книгите ми дали от емоционална, политическа или обществена гледна точка. Това разбира се влива енергия, която после извира, мотивира.
До каква степен обществената дейност е важна за вас, като автор?
Обществената дейност е един важен аспект, но никога нямаше да бъда писател, ако магията на езика не ме пленяваше точно толкова силно. Двете неща вървят ръка за ръка.
В едно ваше интервю казвате, че се чувствате еднакво удобно при християнството и суфизма. Брачната ви церемония протича по индуистки ритуал. Означава ли това, че подходът ви към религията е еклектичен?
Да, би могло да се каже. Но не се чувствам удобно в християнството. Християнството е безкрайно. Еклектичният подход би означавал, че човек възприема за себе си определени традиции и ритуали. Не мисля, че би трябвало да се ограничавам върху една категория или идеология. Напротив, не еднообразието, а именно многообразието на вярата за мен е божие доказателство.
Говорите за сливане на културите. В Европа обаче съществуват опасения най-вече заради мюсюлманските преселници. Какви са причините?
В Австрия до сега има две построени минарета, сега се водят спорове за трето. Има две джамии за 300 хил. души малцинство, това е абсурдно. Представете си само, това тук е едно общество, което претендира за абсолютната религиозна свобода. Тази тема е изкуствено развихрена от медиите и определени политически направления. В действителност не може да става и дума за ислямизиране на Европа, щом в страна като Австрия има не повече от три МИНАРЕТА. Напротив, смятам, че точно ксенофобските прослойки в обществото имат полза да притискат исляма в ъгъла, защото така успяват да го представят за нещо конспиративно. А джамията се вижда, обществена е, всеки може да влезе. Построяването на една джамия е в общ интерес. Джамията е първата стъпка към истински диалог. Докато вярващите се събират в задните дворове, ще продължават да бъдат само паралелно общество. Една част от проблема е, че не се знае къде са тези хора, те живеят в сянка. И усещането им за съществуване е точно такова. Чувстват се второстепенни и нежелани. Това чувство води до радикализирането най-вече на младите и безработни хора, защото им липсва усещането за принадлежност към страната, обществото, към конституцията, ценностите. В такъв смисъл е много жалко, че построяването на една джамия представлява проблем. Разбира се има още много да се направи, но положението далеч не толкова апокалиптично, както често се представя в медиите.
Вие и Димитре Динев сте не само най-четените български автори, пишещи на немски език, но като цяло най-четените автори. Как си обяснявате сравнително слабата международна популярност на други наши автори досега, пишещи на български?
Пишещите на български автори имат трудности, тъй като трябва да бъдат преведени. В това отношение има доста развитие в последните години. Все повече книги се превеждат и добрите преводачи стават повече. Без добър превод литературата си остава у дома. Освен това между 1944 г. и 1989 г. в България не са създавани произведения от забележителна стойност, с изключение на няколко добри поети, но в днешно време поезията ЗАПЪЛВА само една малка пазарна ниша. Единствено пишейки проза, авторът може да добие популярност. Мисля, че няма роман, написан в България МЕЖДУ 1944 г. и 1989 г., който да притежава необходимото качество, за да пробие на международно ниво. Ние не сме имали автори като Исмаил Кадаре, Данило Киш и други. Днес има редица млади и интересни автори като Георги Господинов, Георги Тенев, Алек Попов, Теодора Димитрова, които постепенно се утвърждават.
Вие критикувате доста от събитията в днешна България. Виждате ли и позитивни такива?
При последното ми пътуване преди две седмици усетих за първи път голям брой критични млади хора да се обърнат към мен с правилните въпроси, осъзнали, че трябва да променят обстоятелствата. Усетих, че през обществото преминава вълна на преосмисляне на миналото. Звучи апокалиптично, но в дългосрочно бъдеще България е застрашена от изчезване. Страната преживя вече едно демографско свиване, по-голямо от онова, причинено от всички войни взети заедно. Ако в тази страна младите хора нямат усещането за свободен и достоен живот, в една система, която позволява свободно движение, тази тенденция ще продължава и занапред. За да получи България изобщо шанс, нещо трябва да се промени. Често ме упрекват, че съм критичен, но това не е вярно. ОНОВА, което КАЗВАМ е ясно на всеки българин, но много малко СЕДНАХА и систематично проучиха и обобщиха нещата. Ако разговаряте с човек, който идва от семейство, което преди 1989 г. не е имало мрежа от връзки и привилегии, ще чуете, че в днешно време е изключително трудно да се успее, независимо дали в частния бизнес или на държавна работа или където и да било.
Какви са следващите ви планове?
Много са. Наред с всичко останало пиша един дълъг роман за България, широка панорама на комунистическото време на базата на съдбите на двама герои – затворник и апаратчик, живота на които протича паралелно. Опитвам се да отговоря на въпроса, защо единият става редови член, доносник, кариерист, апаратчик, а другият намира сили да се противопостави. Пиша и пиеса за театър „Талия” в Хамбург, а и една новела – планове без брой.
Текст: Ива Пенкова
Снимки: Архив Илия Троянов и редакцията на „Българите в Австрия“
Още през 1934 г. бившият Първи е подозиран в партийно предателство
.
На 23 септември 1944 г. в двора на училището в Банкя докарват около 150 арестанти, към които има предявени различни обвинения. Между тях не липсват и предани на партията функционери. Единият от милиционерските началници, явно ръководител на операцията, с ехидна усмивка се обръща към последния доведен задържан: „Ах, точно Вие ми трябвате, другарю Калчев! С Вас имам стари сметки за уреждане…”
След което отива при колегата си и започва оживено да обяснява нещо. В това време арестуваният Иван Калчев успява да прошепне на новоназначения (от 12 септември 1944 г.) комендант на Банкя: „Другарю Милев, ако ме предадете на този човек, той ще ме убие още тази вечер, за да няма свидетел, защото през 1934 г. бяхме в една партийна организация в Ючбунар, той ни предаде и ние по-късно го изключихме от партията като агент на Никола Гешев”.
Набеденият тогава в партийно предателство е Тодор Живков – Янко. На споменатата дата 23.IX.1944 г. той заедно с колегата си Мирчо Спасов отделят тридесет от задържаните 150 човека в Банкя, закарват ги в столицата и
вечерта ги избиват без съд и присъда
Това, което разказахме дотук, не е част от любимата на българите политическа митология с водеща тема – бил ли е или не Тодор Живков дългогодишен и активен агент-провокатор на полицай № 1 Никола Гешев, а част от спомените на Кирил Милев – бивш партизанин от отряда „Чавдар”.
Години наред около този въпрос се въртяха какви ли не истории, предположения и версии, убеждавайки българите, че там, където има дим, има и огън. На не едно поколение правеха впечатление самоуверените слова, с които Гешев е заявявал, че и след половин век страната ще се управлява от неговите агенти.
Да не говорим за патологичния интерес на другаря Янко към полицейските архиви веднага след 9.IX.1944 г., страстта да трупа компромати за най-близкото си обкръжение и трагичните обстоятелства, при които загиват партийните му другари, дръзнали да кажат истината, независимо от риска. Тук изключение не прави и цитираният партизанин Кирил Милев, който, макар и доживял до демокрацията, умира при доста странни обстоятелства. И така
агент-провокатор ли е Тодор Живков и кой е водещата фигура в най-дългото и зловещо танго в партийната история?
Твърдението, че Т. Живков е специален агент в отделение “А” на политическата полиция (Обществена безопасност), се гради на странното му поведение и многото провали, допуснати в нелегалната дейност, несъвместими с наложената в онези революционни години строга партийна дисциплина. Злополучните партизански акции и зачестилите арести на нелегални, чиято свръзка е бил Живков, са сериозно обвинение, както и мотивираните обяснения в спомените на негови колеги печатари, ремсисти и партийни деятели, станали свидетели на ненадейни срещи и неочаквани обрати.
След 9.IX.1944 г. немалък брой законспирирани агенти на полицията, на Обществена безопасност, на службите РО-1, РО-2 и др. вземат дейно участие във формиране структурите на МВР и Държавна сигурност.
Още след 9 септември т. нар. репресивни органи лягат в пирамидалната основа на изграждащата се нова държава
Внедрените в силовите звена бивши полицейски шпиони с успех реализират няколко неща – придобиват служебен имунитет и не заминават на фронта, грижливо почистват останалите полицейски архиви от смъртоносно компрометиращите ги агентурни досиета и лични картони и вече почувствали се освободени от бремето на престъпното си минало, започват да катерят с настървен кариеризъм един след друг етажите на партийната пирамида.
Веднага след 9.IX.1944 г. в столичния хотел „Славянска беседа” (който е превърнат в щаб на партизаните) се сформира „Народна милиция”, чийто заместник-директор става неизвестното на повечето присъстващи партизани селянче от Правец Тодор Живков, произведен направо в чин подполковник. За началник на Софийското областно управление на Народната милиция е определен Добри Джуров (Лазар).
До ушите на Димо Дичев (тогавашен началник на Държавна сигурност) достига информацията, че новоназначеният милиционерски зам.-директор Т. Живков имал странния навик да рови непрекъснато из архивите на бившата Дирекция на полицията. Но той, както и останалите отговорни служители от Държавна сигурност не обръщат достатъчно внимание на този факт. През цялото това време подполковник Живков, необезпокояван от никого, търси уличаващите го в сътрудничество с полицейските служби документи, но попада на такива за други комунисти, неиздържали изтезанията при разпитите и подписали декларации за сътрудничество. Всичко това той старателно прибира и укрива, създавайки си лична картотека от имена на доносници, които шантажира и използва като специални сътрудници в годините на дългото си царуване.
Всъщност, за да се запази на власт цели 33 години, освен тези вербувани сътрудници, човекът от село Правец е използвал почти всички структури на създадената Държавна сигурност.
След като изпълнява мисията си във вътрешното министерство, Живков изненадващо го напуска, но само формално, защото в книгата си „Вторият етаж” неговият политически помощник Костадин Чакъров споменава: „Тридесет и пет години Тодор Живков работеше еднолично и на никого не позволяваше да надникне в работата на армията и на органите за сигурност”. Много честни и почтени хора са били трън в очите на „човека от народа”, който
започва безмилостна атака срещу тях, обявявайки ги за „врагове с партиен билет”
Излиза, че доста “народни” (лични) врагове е имало в партията не само тогава, но и в по-късни периоди. Командирът на Втора партизанска бригада Стефан Халачев – Велко (знаещ за тандема Гешев-Живков), заминавайки за фронта, на всеослушание заявява, че ако се върне жив и здрав, лично ще потърси с оръжие в ръка сметка от Т. Живков и „бойните” му другари: Добри Джуров, Здравко Георгиев, Стамо Керезов, д-р Хариев и др., за предателството на чавдарци и разгрома на първа Софийска партизанска бригада под връх Мургаш и манастира Елешница, станал на 3 май 1944 г.
На фронта Стефан Халачев загива при странни обстоятелства – убит е не от германците, а от своите
Дългата ръка на Гешевата полицейска агентура достига навсякъде. По подобен начин намират смъртта си Жельо Демиревски и Чапай от Чепинския партизански отряд. Тоне Переновски дори удря плесница на др. Янко пред немалко присъстващи, в резултат на което е свален като командир на „Чавдар”, заменен е от Джуров и изпада в жестока немилост. Партизанинът Кирил Милев е предаден от агента Янко и е арестуван от Гешевите полицаи пред кино „Европа Палас” на 18 юли 1944 г. Осъден е и излежава присъда в Софийския централен затвор, където открива и други предадени от същия провокатор.
Т. Живков се справя с враговете си, комбинирайки различни йезуитски техники и методи. При инсценирани злополуки в страната и чужбина са ликвидирани: Ангел Гешков – първият комисар на бригада „Чавдар”, Иван Бонев (Витан) – командир на Шопския партизански отряд, генералите Копчев и Бъчваров. В резултат на тежък психически тормоз умира партизанинът от Втора бригада „Чавдар” полковник Тодор Георгиев Тодоров – Иван Зеления, тъй като е знаел за организираното на фронта покушение срещу Стефан Халачев – Велко.
Изредените жертви са
били отлично информирани за
тайните срещи на др. Янко с полицейския шеф Никола Гешев,
провеждани при изключителна секретност в кабинета на директора на Държавната печатница Димитър Кокошков (бивш кмет на град Самоков).
Личният шофьор на Никола Гешев, роденият през 1921 г. Благой Недялков, споменава: “… Гешев наистина е работил с доста от членовете на ЦК и Политбюро. Познаваше ги и всичко знаеше. Имало е случаи, когато той лично ги събираше. Но когато убиха полковник Пантев, вече пенсионер, Гешев се ядоса: „Пенсионери ли ще трепете?”. От Никола Гешев се страхуваха всички”.
Полицаят Гешев успял да изгради агентурна мрежа, проникнала твърде високо, чак до върховете на комунистическата партия. По същия начин е внедрил свой информатор в българската секция на Коминтерна, който освен че му давал сведения почти до самия 9 септември 1944 г., е неразкрит и до ден-днешен.
Категоричен в оценките си е партизанинът чавдарец Кирил Милев, който в спомените си твърди, че на 31 май 1984 г. на тържествата в местността Жерково, когато непоканен минал покрай трибуната, Тодор Живков го посочил на генерал Кашев с думите: „Ама този още ли е жив? Аз какво ви наредих!?”
През 1960 г. седем членове на БКП и активни борци против капитализма и фашизма изпращат протестно писмо до ЦК на БКП, в което критикуват политиката на Живков. Седемте комунисти са разбити и изключени от партията. По-късно се появява на политическата сцена Иван Тодоров-Горуня и неговата група, чиято главна цел е свалянето на диктатора Живков. След разкриването на заговорниците Горуня се самоубива, а останалите участници в тайния план – генерал Цветко Анев, генерал Любен Динов и Цоло Кръстев, са арестувани и държани в изолация. Три години след провала на Горуня следва втори заговор срещу Живков, предприет от журналистите Михаил Докторов и Борис Темков. И този подобно на първия заговор е също неуспешен.
Зачестилите атаки на някои изявени комунисти срещу политиката на „човека от народа” го принуждават да отреагира, създавайки със заповед № 3728 от 17 ноември 1967 г. прословутото Шесто управление като част от Комитета за Държавна сигурност. Политическата полиция, т.нар. Шести отдел на Шесто управление, фактически е преобразуваният Тринайсети отдел на Второ Главно управление на ДС, занимаващ се с контрареволюционни, националистически и други от този род прояви.
Изграждането на Шесто управление (подчинено единствено на Живков) става след решение на ЦК на БКП от 18.ХП.1966 г. за борба с идеологическата диверсия на противника. Използвайки рационално тази репресивна машина, боравейки с подаваната по специалните канали информация, Живков успя да се справи с враговете си и с тези, които знаят неговото минало и представляват опасност за едноличната му власт.
А що се отнася до миналото му на полицейски агент-провокатор, което той приживе наричаше „идиотска лъжа”, някои от останалите още живи политически затворници, нелегални и репресирани, познаващи отблизо нравите на Тато, могат да кажат истината за него. Пък и не само за него, но и за брат му Георги Христов Живков (назначен след 9.IX.1944 г. в Столичното комисарство) и за Мирчо Спасов.
Послеслов – Архивите не искат да говорят
За огромно съжаление делото на Тодор Живков от архива Гешев съдържа само четири листа. В него се намират снимките му в профил и анфас, снети отпечатъци от пръсти, няколко протокола за разпит и едно донесение.
Доста оскъдна информация и нищо чудно всичко това да е писано със задна дата и подхвърлено в полицейските архиви, когато другарят Янко е бил милиционерски заместник-директор, веднага след 9.IX.1944 г. А може би и по-късно…
. Професорът по социология Волфганг ван дер Дале преподава до 2004 г. в Свободния университет в Берлин. До 2006 г. той е директор на отдела Гражданско общество и транснационален нетуърк към научния институт в Берлин, а от 2001 г. до 2007 г. е член на националния германски съвет по етика.
.
Очевидно духът, душата и личността на човека се управляват много повече от химичните процеси в мозъка, отколкото бихме искали да приемем на базата на досегашната ни представа за човека. Това, което мислим, чувстваме, можем или желаем, не се основава единствено на разбиране и разсъждения, а може да бъде повлиявано с химически препарати, с микрочипове и генна менипулация – така да се каже, независимо от Аза на човека. Не са малко привържениците на виждането, че подобна намеса в мозъка – наречена с общото понятие Neuro–Enhancement, мозъчно подобряване – трябва да се забрани, а заедно с това и научните изследванията, които се занимават с нея.
Няма как обаче да избягаме от новите истини. Няма политическа власт, която да контролира глобалния процес на научното познание. Дори ако всички субсидии се премахнат и изследванията на мозъка бъдат напълно забранени, не съществува гаранция, че няма да се разкрият други възможности във фундаменталните науки за манипулиране на човешкия мозък или пък такива възможности да се появят като страничен продукт на медицинската практика.
Искаме ли да се възползваме от възможностите?
Колективно можем (и трябва) само да определим дали и как искаме да използваме техническите възможности, които съществуват или ще се разкрият в бъдеще. При това се разбира от само себе си, че на никой човек не може да се имплантира чип в мозъка или пък да му се дават психомедикаменти, за да се оптимизира поведението му или да се изследва мозъка му от дистанция, без той да е дал съгласието си. Това би било престъпление и според сега действащите правни уредби. Етическата проблематика е по-обхватна от тези възможни злоупотреби.
Трите най-често срещани довода срещу намесата в мозъка с цел стимулиране на дейността му са: така се нарушава дължимият респект към човешката природа, разрушава се автентичността на личността, намесите водят до несправедливост, като създават нелоялни предимства в обществената конкуренция. Но и трите аргумента всъщност не са сериозни.
Лесно е да се мобилизира морална съпротива срещу техническа намеса в мозъка – ние интуитивно я възприемаме като чудовищна и ненормална. Подобни съмнения имаше и спрямо трансплантациите на сърце и инвитро оплождането. И все пак успехите на медицината се оказаха достатъчно основание за прекрачването на граници, които в миналото се считаха за табу.
Да се третира алцхаймер – или дори само склонността да забравяш?
Ако невротехниките се използват, за да се лекуват например симптомите на алцхаймер, широко разпространеното отхвърляне на манипулациите в мозъка бързо би изчезнало. Но какво би станало, ако някой просто иска да се отърве от неприятната си склонност да забравя? Не биха ли загубили хората истинското си Аз и своята идентичност, ако използват невропротези – чипове в главата или таблетки – за да подобрят интелектуалните си постижения и социалните си връзки? Или пък за да контролират чувствата си?
Възможно е да има случаи, в които подобни опасения са оправдани – например ако някой с помощта на психомедикаменти избегне състоянието на траур при смъртта на любим човек. Принципно обаче важи, че в нашата култура не съществува основа, на която да може отстрани да се преценява автентичността на даден човек или на неговия живот. Макар че това не означава, че автентичността е маловажна, напротив: намирането на собствената същност и реализацията са се превърнали в постоянна задача на съвременния човек. Колективни ролеви модели и религиозни норми, които задават рамка как точно да протича животът и не допускат да се повдигат въпроси за смисъла, са загубили значението си.
Става дума за самоопределяне
Всеки днес сам трябва да разбере за себе си какъв е и какъв желае да бъде. Затова всяка странична преценка дали някой, който използва Neuro-Enhancement, за да промени качествата и възможностите си, губи своята автентичност, изглежда недопустима. От друга страна, самоопределянето не е бланково пълномощно да прокарваш собствените си предпочитания и цели, без оглед на обществените интереси. Самоопределянето може да бъде ограничено, за да се предотврати нарушаването на правата на другите или накърняването на важни обществени достижения. Но представлява ли Neuro-Enhancement наистина някаква заплаха в това отношение? Според мен – не.
Онези, които не одобряват намесата в мозъка, освен това предупреждават, че мозъчният допинг може трайно да измени спектъра на всичко, което в индивидуален и в обществен план се смята за постижение. Това наистина е така. Действително вече не би било собствена заслуга, ако човек съумява да овладява гнева си, при положение че това се постига и с една таблетка, а не в резултат на морално усилие. Също така не би било собствено постижение, ако човекът може просто да си присади знание на чужди езици (което още е научна фантастика), като свърже мозъка си с чип за преводи. Знанието на чужди езици отведнъж би станало нещо банално.
Чип за преводи в мозъка
Но подобни размествания са заложени в логиката на съвременните общества. Ето един от хиляди възможни примери: с въвеждането на приложението CAD (Computer Aided Design) уменията за традиционно техническо чертане загубиха своята стойност. С тях вече не може да се гради професионална кариера. Засегнатите от промените хора трябва да са в състояние да ги приемат. Нищо не би могло да гарантира, че това, което в момента се счита за умение, няма да загуби своята стойност в бъдеще.
Затова е съмнителен и доводът, че Neuro-Enhancement накърнява социалната справедливост, защото онези, които го използват, добиват предимства при конкуренцията в училище и в професионалния живот спрямо другите, които отхвърлят невротунинга или пък не могат да си го позволят. Мозъчният допинг, казват критиците, в крайна сметка бил толкова нечестен, колкото и допингът например в колоезденето.
Нашата преценка за това кое е честно и социално справедливо обаче е непостоянна. Никой не възразява, ако даден човек си осигури предимство в конкурентната надпревара чрез особено квалифицирана подготовка, например в тренировъчен лагер. Но и достъпът до тренировъчен лагер сам по себе си представлява привилегия, а не е собствено постижение. В либералните общества винаги ще има неравенства, които ще пораждат нови неравенства. И дори когато училищата и университетите дават равен шанс, социалният статут ще се „онаследява”.
Необходим ни е дебат
Има предимства, които човекът получава от културния и социален капитал на своето семейство. Следователно би било противоречие да изискваме да се забрани имплантирането на подобряващ постиженията чип в мозъка, за да не се разтвори още повече ножицата на обществената конкуренция, а в същото време да приемем, че някой получава огромно предимство в конкуренцията поради факта, че родителите му са могли да го изпратят в елитен университет.
Необходим е дебат за етическите и политическите аспекти и перспективи на Neuro-Enhancement. В него обаче не може да става въпрос за забрани. При една либерална конституция образите за човека и идеалите за житейски път не може да се налагат с правна принуда. Няма основателни причини да се забрани на хората да използват възможностите на Neuro-Enhancement – по собствено решение и на собствена отговорност. Може само да се заложи на това, хората да намерят точните мярка и център.
. Реших да надзърна в Интернет на сайта на Комисията по досиетата, където с Решение № 71 от 22 юли 2009 г. (пак в разгара на горещото лято) бяха публикувани данни за агентите на Държавна сигурност, ръководили (и все още ръководещи) централния ни трезор. И особено по време на появата на въпросните „пирамиди“ и фалирали банки, тоест в периода 1990-1996 г.
И тогава открих „Сотир“.
Роденият в наистина далечната 1922 година софиянец се оказва твърде прозорлив младеж. Скоро след деветосептемврийския преврат, през юни 1951 г., той бива вербуван като агент на Второ главно управление (ВГУ). В информацията на Комисията се споменава, че е „възстановен на 31 май 1973 г.“ – каквото и да означава това днес, а сред оскъдните документи се набива в очи едно писмо с вх. № 2532 от 13 юни 1990 г. (запомнете тази дата!) с искане „да бъдат заличени от всички картотеки данните за аг. „Сотир“. (Това обяснява документната оскъдица и някои други работи.) Нещо повече, до ден днешен за „Сотир“ няма данни дали е „снет от действащ оперативен отчет“ – което си е направо забавно, като имаме предвид преклонната му възраст.
Сега по-сериозно. В графата „Публична длъжност или публична дейност“ на агента е посочено, че нашият „Сотир“ става член на Управителния съвет на БНБ на 9 януари 1991 г. – управлява кабинетът „Попов“ (За Бога, братя, не купувайте!) в условията на 7 ВНС, сиреч с огромното мнозинство на бивши и настоящи комунисти и ченгета от всички политразцветки. И забележете, от 9 октомври 1991 (само четири дни преди предсрочните парламентарни избори, спечелени от СДС „с малко и… за кратко“) „Сотир“ вече не само е член на УС и на Пленарния съвет на БНБ, но и неин управител до… 24 януари 1996 г. По това време на власт е червеният кабинет на Виденов с абсолютно мнозинство в 37-то НС. На тази дата др. „Сотир“ е изпратен тихо и кротко в пенсия, по-точно – в Швейцария при задомената си там дъщеря. У нас вече са надвиснали облаците на икономическия и финансов крах на държавата, рухването на „пирамидите“ и банковите фалити, на галопиращата инфлация, изяла и последните стотинки на българина.
Някой да е понесъл отговорност за тази национална катастрофа в мирно време?
А някой пък да е потърсил виновните?
И има ли някой, който да се надява още да получи отговор на тези въпроси?
Съмнявам се. А и не това е точно темата на моето писание.
Накрая ще ви помоля просто да съпоставите двете дати – 13 юни 1990 г. и 24 януари 1996 г. Тъкмо през този период са регистрирани, лицензирани, картотекирани, финансирани и фалирани банките и пирамидите на прехода, под контрола на БКП/БСП и агентите на ДС с пълното съдействие на различните държавни институции – съд, прокуратура, Народно събрание, Министерски съвет, БНБ, контролни органи. И с подписа на „Сотир“, разбира се.
Всъщност, може би по-правилното би било да паднат кавичките от агентурното име – та човекът е преживял, и то комфортно, близо 60 години с него – и те да украсят рожденото му име по кръщелно свидетелство „Тодор Йорданов Вълчев“. В края на краищата той се е разделил с него (името си) ненавършил 29 години!
Това обаче не би било съвсем по християнски все пак.
Рутинна част от досието ми, която поствам не за друго, ами за да визуализирам един въпрос, който си задавам от известно време, касаещ ‚децата‘ на агентите и засягащ съвестта им. Защото такива помяри от рода на „Димов“ са се надпреварвали, кой, какво, повече да „снесе“ за мен и не е нещо особено, като донос.
. Чрез двойно кликване на снимката, можете да я увеличите.
.
.
.
Въпросния агент „Димов“ (известно ми е истинското му име) има дъщеря съвсем малко по-възрастна от мен, която на времето направи кариера благодарение на „връзките“ на баща си.
Предполагам, че тя все още няма представа за агентурното му минало, но все си задавам въпроса: защо тази жена или други като нея, не си зададат въпроса:„от къде родителите им са имали такова покровителство преди 10-ти, след като са заемали съвсем невзрачни длъжности“?
Може би ги е страх да си зададат този въпрос, защото отговора идва някак си непринудено жестоко…
Дипломатът, за който става дума, съвсем не е кой да е – напротив, той е добре известен в България. Това е господин Хю Кенет Хил, чиято първа мисия у нас започва в 1982 година като заместник на посланика на Съединените щати Роберт Бари, на който пост той остава до 1984, за да се завърне вече като посланик на страната си от 1990 до 1993.
Син на тексаски фермер, с няколко чужди езика и дипломатическа кариера в Йерусалим, Западен Берлин, Западна Германия, Белград, София и Замбия, господин Хил е знаел добре къде отива, когато е бил изпратен в София.
Случайно попаднах на спомените му, публикувани в интернет на английски под заглавието «Memoirs of two diplomatic assignments in Bulgaria» (“Спомени за две дипломатически мисии в България»). Първата му мисия започва така:
«В следващите дни след пристигането ни в София посланикът Бари и семейството му устроиха прием за да ни запознаят с други дипломати, повечето от западни и неутрални посолства, както и няколко български служители на Българското външно министерство и някои дипломати от комунистически страни. Неофициални гости нямаше, тъй като Държавна сигурност не позволяваше контакти със западни дипломати…
В 1982 България беше под диктатурата на Тодор Живков – президент на режим, който можеше да бъде определен само като сталинистки. ДС следеше и контролираше почти всеки аспект на живота в България. Западните дипломати имаха много малък достъп до български служители и почти никакъв контакт с българските граждани, които бяха унизително заплашвани от ДС да стоят далече от нас. Дипломатическия корпус беше стриктно разделен.
Дипломатите от социалистическия блок общуваха отделно помежду си и се радваха на свободни контакти с българските служби, нещо липсващо за западните дипломати. Някои западни и неутрални посолства образуваха своя група.
БОДЕКА, служба към външното министерство, имаше монопол върху такива неща като намиране на български служители към посолствата, осигуряване на сгради и ремонти, но като част от ДС нейната главна цел беше да следи чужди дипломати и да спомага те да се държат далече от българите. Друг монопол на БОДЕКА беше да печели западна валута от услугите, които предоставяше на западни цени.»
На пръв поглед за българския читател в тия впечатления няма нищо ново, ако не споменем усещането за подъл и смрадлив цинизъм, типичен за целия период на Живковия Сталинизъм в България. Например, след смъртта на Леонид Брежнев на неговия пост стъпва Юрий Андропов, за когото тръгва слух че бил либерален. Така в последните години на студената война започва неговият период, известен като «десетдневното размразяване», тоест, много скоро след неговото възкачване на престола в Москва унгарските бежанци на запад припомнят на пресата, че Андропов е «касапинът на Будапеща» в 1956.
През това време обаче в София пристигат няколко представители на вашингтонската Информационна агенция за преговори за ново съглашение за културен обмен с Българския Комитет за култура. Посланикът на САЩ Бари урежда прием за пратениците с покана за около четиридесет български представители от Комитета за култура.
«Обикновено – казва господин Хю Кенет Хил – ние очаквахме да дойдат не повече от една трета от поканените, които обикновено стояха за около половин час и си тръгваха. Това беше нещо като минималното протоколно изискване за уважение към Америка, на която българското правителство гледаше като на най-големия си враг.
За наша изненада обаче, този път дойдоха всичките четиридесет поканени български служители, които стояха до самия край на приема и оживено дискутираха с делегацията и служителите на посолството. Ние предположихме че българите са повярвали на версията за либерализма на Андропов. Скоро след товасе разбра кой е той, че размразяване няма да има и нещата се върнаха към обикновения протокол от преди.»
Самата смърт на Брежнев е останала в спомените на господин Хил като гнусен виц, възбуждащ съжаление за правителство с такава практика в международните си отношения.
«На 10 ноември 1982 – казва Хю Кенет Хил – чуждестранната преса пусна слухове че Брежнев е починал. На другия ден посланикът на Холандия ми позвъни и аз му казах да ми се обади по-късно, за да видя дали в новините ще има нещо за смъртта на Брежнев. Веднага след това телефонната връзка беше прекъсната. Няколко минути по-късно японския посланик ми позвъни, за да каже че японски кореспондент в Пекин е разбрал че Брежнев е починал. Телефонът на посланика беше прекъснат по средата на изречението. Този случай за мен потвърди, че българските власти използваха голям брой хора да подслушват телефоните на всички западни посолства и резиденциите на всички некомунистически страни.»
Върхът на постиженията на ДеСарската параноя е случаят с индонезийски дипломат, който позвънил на семейството си на остров Калимантан, като говорел на местния диалект. Веднага след като започнал да говори в разговора се намесил глас, който попитал на английски език: «Извинете, на какъв език говорите?»
Любопитна е и цялата одисея със самата сграда на старото посолство на «Александър Стамболийски» зад банката.
«Мястото на посолството в самия център на София имаше своите предимства и недостатъци – казва г-н Хил. Сградата беше стара и само с едно вътрешно стълбище, но без противопожарен изход. Вътрешността на сградата беше износена и недостатъчна за хората, които работеха в нея – около 25 американци и 30 българи. Имаше и мазе с малка работилничка, но нямаше място за нищо повече. На партера към улицата имаше два големи прозореца, които посолството използваше като културен център за българската публика, а вътре беше библиотеката.
Малко хора обаче се осмеляваха да влезат, тъй като българското правителство считаше че никога не е разрешило посолството да има културен център. Милиционерът в будката пред посолството , който се очакваше да охранява посолството, можеше да спре всеки желаещ да влезе в библиотеката. От едната страна на посолството беше кафенето на Рози, а от другата фотографски магазин, за които се съмнявахме че следят всяка наша дейност.»
Познавайки прийомите на ДС, едва ли някой българин се е съмнявал в ролята на комшиите на посолството, особено в тонтон-макутовска страна като България, в която г-н Хил казва, че вестниците са публикували всекидневно по пет-шест злобни антиамерикански статии.
Централното положение на американското посолство е било постоянен трън в очите на Тодор Живков и ДС. Двете витрини на посолството, известни на българите като «витрини на мълчанието» са били не само притегателна точка за много любопитни хора, желаещи да научат поне малко за легендарна Америка, за нейното демократично устройство и технически напредък.
Затова под различни предлози комунистическите власти провеждат редовно временни блокади на посолството, като за целта отцепват цялата отсечка на улицата. Обясненията са че «се получили сигнали за възможен антиамерикански тероризъм от палестинци», поради прекъсвания на тока и т.н. Отсечката са оставяли да седи в това блокирано състояние цели седмици или просто докато посолството не протестира.
Такива номера без съмнение са били провеждани със съгласието на самия Тодор Живков, който в пословичното си раболепие пред Русия, като кученце на каишка, се е стремял да не остави никакво съмнение за своята вярност.
Правен е и опит да предложат на САЩ и място за ново посолство в…Овча Купел, с което комунистите са се надявали да се отърват веднъж завинаги от тоя проблем. Тук събитията стават направо комични. Американците от посолството не приемат предложението, но организират бейзболен турнир на една ливада в Овча Купел, която те наричат “Sheep Dip Stadium”.
Това продължава, докато БОДЕКА ги информира, че бейзболният турнир е «нарушавал спокойствието на овцете и на овчарите», след което им е предложено да наемат спортно поле в района. Очевидно американските дипломатически служители са представлявали опасност и в Овча Купел.
Заедно с това Живковизма си е позволявал, очевидно с висшето знание на КГБ, и дипломатически наглости. Американското ФБР, например, в 1982 арестува българското търговско аташе в Ню Йорк с обвинението, че се е опитал да купи планове за ядрено съоръжение от американски физик.
«Български търговски представители в чужди страни, особено в западни, бяха много заети с търговски шпионаж» – казва г-н Хил. В осемдесетте години на миналия век български «бизнесмен» е успял да закупи в западните щати 12-инчов диск, за да бъде копиран в завода в Стара Загора. По онова време такива дискове са били част от стоки забранени за износ в комунистически страни.
Очевидно наглостта на ДеСарските ченгета е порасла неимоверно, за да бъдат включени в операции за спасяване на отчайващо изоставащата съветска компюторна технология. Това изоставане, както и войната в Афганистан, се оказаха едни от най-важните фактори за разпадането на комунизма. За българско ползване такива ченгета-шпиони са минавали под романтичното название «разузнавачи».
На този фон протоколчици от сорта на Георги Дамянов и мракобесническата мутра на Любен Гоцев е трябвало да разиграват на българска почва дипломатически отношения с най-големия си враг – Съединените щати. И те са го правели с увереността, че времето работи за тях, че никой не може да ги спре и че бъдещето им принадлежи, така както и досега продължава да твърди г-н Станишев.
Вместо това времето им предложи мизерен провал и цялата тази богата колекция от комунистически мутри е отишла чак до там, че да предостави американска военна база на българска територия, за да откупи двуличието и цинизма си. Съмнява ли се някой, че са направили това не от голямата си любов към Америка?
„Болшевиките само се префасонираха, промениха външно стария царски режим, който е единствено възможен за страна като Русия. Защото как по друг начин могат да се управляват повече от сто и петдесет милиона прости хора – без бой, без шпиони, без тайна полиция, терор, затвори и бесилки?“
Мъчих се цял месец, но накрая успях. Пристигнах в Русия само, за да се запозная с този легендарен мъж, и не и исках да се върна в Италия, преди да съм го видял и чул отблизо. Бях убеден, че той е сред малцината на този свят, които заслужават да бъдат видени и чути. Разбира се, за да стигна до него, трябваше да похарча цяло състояние – почти двадесет хиляди долара – подаръци за съпругите на комисарите, бакшиши за безброй чиновници и дарения за няколко сиропиталища за “деца на революцията”. Не съжалявам сега за тези пари…
Казаха ми, че Владимир Илич е доста болен и уморен и че не е в състояние да приеме никого, освен своите приближени. Вече не живеел в Москва, а в някакво село, в околностите на столицата, в бивше господарско имение.
В петък вечерта, когато всички формалности и пречки отпаднаха, телефонът извести, че ще мога да бъда приет в неделя. Бяха съобщили на Ленин, че съм помогнал финансово на НЕП-а, и той благоволи да ме види.
Прие ме неговата съпруга – дребна, пълна, мълчалива и доста грозна жена, която ме погледна, както болничните сестри гледат всеки нежелан посетител на тяхна територия.
Заварих Ленин на малък балкон, седнал до голяма маса, покрита с листове, изпъстрени с рисунки. Приличаше на осъден, на когото остава твърде малко живот, комуто са разрешили да си губи времето и дори да се занимава с глупости. лицето му приличаше на бучка старо сирене – на пръво поглед твърдо, а всъщност полуразвалено и трошливо. Неприятните му устни стискаха два реда едри и жълти зъби. Продълговатият му череп беше съвсем оплешивял. Хищните му азиатски очи се криеха под набръчкани като стар пергамент клепачи. Въртеше някакъв сребърен молив между пръстите си: ръцете му бяха едри и груби – лапи на мужик, но веднага се виждаше, че са ръце на човек, близо до смъртта. Никога няма да забравя ушите му, напомнящи излъскана слонова кост, които потрепваха от напрежението му да улови всяка дума…
Първите три минути от нашия разговор бяха доста тежки. Ленин се оптиваше да ме прецени, макар да си придаваше определено разсеян, незаинтересован вид. А аз, уморен и малко притеснен, нямах смелостта да му задам въпросите, заради които всъщност бях дошъл чак до тук, в Съветска Русия, тази полудива, полуазиатска страна.
И все пак, избрах нещо – в смисъл, че е направил много за “нова Русия”. Тогава полумъртвото лице се оживи, по- точно се изкриви в саркастична усмивка:
– Всичко беше направено – възкликна Ленин – да, всичко беше направено, преди да дойдем ние! Чужденците и глупаците вярват, че сме постигнали нещо ново. Велика заблуда! Болшевиките само се префасонираха, промениха външно стария царски режим, който е единствено възможен за страна като Русия. Защото как по друг начин могат да се управляват повече от сто и петдесет милиона прости хора – без бой, без шпиони, без тайна полиция, терор, затвори и бесилки? Ние сменихме само класата – базата на нашата власт. Старият режим се държеше на 60 000 помешчици и около 40 000 чиновници – общо около 100 000, докато сега са близо 2 000 000 пролетарии и комунисти. В този смисъл това е прогрес, да, голям прогрес, защото привилегированите се много повече. Но все пак, деветдесет на сто от населението, дори повече, не получи нищо съществено от тази промяна.
– Тогава какво ще кажете за Маркс, за неговите идеи за прогреса?
Ленин ме погледна доста учуден:
– Вие сте учен мъж и европеец и аз мога да ви кажа сега всичко направо. Остана ми малко време, така че мога да си го позволя. Нали сам Маркс ни учеше, че теориите имат само фиктивна стойност, че са инструмент. Той беше един обикновен, дребен буржоа, при това евреин, възседнал английската сатистика, таен почитател на индустриалната революция. Липсваха му твърде много неща. Мозъкът му се бе промил от бирата и хегелианството, но понякога неговият приятел Енгелс го инжектираше с гениални идеи, освен, че го издържаше през целия му живот, защото Маркс всъщност живя като паразит. Руската революция е всъщност пълно опровержение на пророчествата на Маркс. Комунизмът възтържествува в страна, където почти нямаше буржоазия и истински развит капитализъм…
Хората, господин Папини, са всъщност страхливи животни, които се нуждаят от управлението на силни господари без скрупули. Всичко друго е празни приказки, литература, философия. И след като повечето са престъпници, държавата лесно може да се превърне в затвор, каторга. Старата каторга от царско време е всъщност последната дума на истинската вътрешна политика. Ако се замислите, ще разберете, че животът в затвора е подходящ за повечето от хората на този свят. Само когато не са свободни, каквито всъщност са повечето хора, те могат да живеят спокойно, без да вършат престъпления. тогава и за властта ще е по- добре. В затвора човек живее много по- добре и по – спокойно, няма никакви мисли и грижи, тялото си почива, духът също. Знае,че има осигурена храна, и подслон, дори ако не работи и е болен. Докато свободните хора трябва да мислят за насъщния всеки божи ден. Мисля, че за нащата Русия е много по- добре да ве бъде свободна страна… Свободата и демокрацията са за висококултурните, развитите страни… Не мислите, че казвам всичко това от егоизъм. В система като нашата най- зле са пазителите на реда и управляващите!
Ленин замълча и започна да попълва с цветен молив лисунка, която, доколкото разбрах, изобразяваше висока кула с много прозорци.
– А селяните, господин Улянов ?
– Ще бъда откровен и ще ви призная, че мразя селяните – отговори Владимир Илич с нескрито отвращение.- Мразя руския мужик, идеализиран от този глупав западняк Тургенев и от лицемерния сатир граф Толстой. Селяните са точно това, което презирам най- много: миналото, вярата, ересите, християнската църква, религиозните обреди, ръчния труд, газената лампа! Пронуден съм да ги толерирам сега, да ги култивирам, но признавам: мразя ги! Бих искал изобщо да ги няма, да изчезнат като класа! До последния! За мен един електротехник струва колкото хиляда мужици! А знаете, че електрификацията е основата на прогреса! Нашият лозунт е: «Съветска власт плюс електрификация!» Мисля, че ще дойде времето, в което ще започнем да се храним с продукти, произведени по химически път в нашите лаборатории, и тогава селяните като класа ще станат напълно излишни. Мужиците ще се превърнат в работници, а селото постепенно ще замре и изчезне…Помислете си, господине, болшевизмът е всъщност тройна война: на неграмотните варвари срещу корумпираните интелектуалци, на Изтока срещу Запада, на града срещу селото. В тази война отделният индивид ще бъде ликвидиран, защото отделната личност всъщност няма особена стойност…Не, не мислете, че съм толкова жесток. Екзекуциите ме отвращават. Но съм принуден от обстоятелствата да ги разрешавам. Странно е да разполагаш със съдбите на хората. Аз съм нещо като местен полубог в една държава между Изтока и Запада. Но все пак мога да си позволя някои капризи. Жертвоприношенията, които знаем от езическите времена, са имали своя висок смисъл. Били са и залог за успеха на празника… А сега, вместо химна на вярващите, аз чувам виковете на затворниците и на осъдените на смърт. И ви уверявам, господине, че те звучат като ода, възвестяваща бъдещото ни блаженство…
Стори ми се, че Ленин изведнъж се затвори в себе си, за да чуе още веднъж тази «музика», достъпна само за неговия слух…
След малко се появи другарката Крупская и ме предупреди, че съпругът й е уморен и много болен.
Изхарчих двадесет хиляди долара, за да видя жив този легендарен мъж, и мисля, че не сгреших…
Едно интервю на Джовани Папини
Преведе от италиански: Огнян Стамболиев
Нямам право да говоря за това, защото на времето съм се разписвал тази информация да не излиза никога от мен, ама предвид на многото години дето минаха от тогава (още повече, че вече всеки за всичко говори), а и почти вече участници от онези организации няма, та с няколко думи ще кажа за какво става на въпрос.
Една мощна западна демокрация и по-специално разузнавателното ѝ управление, имаше един план, който предвиждаше при евентуални брожения в Източния блок, каквито неминуемо щяха да настъпят имайки предвид все по-лошата икономическа ситуация в която затъваха комунистическите режими, да се „пуснат” млади, по-буйни емигранти (по подобие на горянските отряди веднага след 9 септември), които за около седмица най-много физически да елиминират червената ръководна върхушка и след това новото демократично правителство, което би дошло, да ги остави тези луди глави тихомълком да си излязат от страната. С други думи нещо подобно, което комунистите са направили веднага след 9 септември, ама на тях не се е налагало да напускат страната, а вместо това с ордени са били награждавани.
Та така. По едно или друго стечение на обстоятелствата съм бил силно инволвиран в една от тези ударни бригади. Дори бях в ръководството ѝ.
От тогава минаха повече от 20 години, защото тези ‘ударни отряди’ се сформираха разбира се преди промените. Но все още се питам (и това мира не ми дава), бяха ли въобще те сериозно замислени или само блъф (?), тъй като тези които го финансираха този план, са били наясно, че противниковата страна ще разбере за него и ще осъзнае, че именно върхушката на комунистическите разузнавателни служби е предвидена първа да си замине…
Разбира се, не съм аз човека, който може на тоз‘ въпрос да отговори, дори обратно, колкото и (малко) срамно за мен да звучи, тогава съм бил „планиран” за мръсната работа, така да се каже, като последствията са могли и за мен да бъдат с фатален край.
Във всички случаи, след срещата на Горби с Буш сеньор (в онзи, като че ли символично ужасно бурен ден, когато Горби не посмя заради вълнението да отиде на срещата, та се наложи Буш на своя глава да стигне с една лодка до руския кораб) в Малта, нас ни изоставиха, като горещ картоф… и не само това, ами като се интересувахме за човека, който ни беше връзката с въпросното посолство, ни се отговаряше, че такъв служител не е имало там… Малко мръсничко, ама както казват някои – нищо лично…
Предполагам, че в надлъгването на кораба до бреговете на Малта, ‘добрите’ са показвали, че от ръкава им се подава едно Асо пика… хем силна, хем мрачна карта… и ‘лошите’ са предложили да прехвърлят капиталите си на Запад, като те се трансформират в новите ‘приятели’ и „демократи”… и всички на края доволни…
А бе к’во* да кажа…??? Цирк Буш… със съдбите на млади хора…
Мръсна работа е политиката! :/
.
*) Може би…, все пак…, жалко, че не се осъществи… 😉
PS. Единствено румънците се отсрамиха пред историята!
Няма точно обяснение защо този ден е нещастен, фатален, опасен и т.н. Защо петък е лош ден? Защо 13 е лошо число? За всяко от двете има някакви обяснения, но как точно се е стигнало до комбинирането им е загадка.
