.

Държавна сигурност има за задача да осигурява политическата лоялност към режима не само вътре в страната, но и сред българската емиграция в чужбина. Макар и да изглежда странно, това е една от основните задачи на ДС. Тя е обяснима за ранния период на комунистическия режим, когато ДС е трябвало да парира опитите за създаване на силни опозиционни групи в емиграция, които се представят пред света като реални конкуренти на комунистическата власт (вероятно службите са били достатъчно добре запознати със случаи в световната история на международно признати правителства в изгнание). Но ако това е възможен мотив за работа срещу емиграцията най-късно до средата на 60-те години, след този период основната цел е именно осигуряване на политическата лоялност на емиграцията, тъй като тя гарантира и пропагандни успехи за режима.

ДС е институцията, която притежава цялата информация за състоянието на българската общност в чужбина и за настроенията в нея. Политиката към емиграцията може да бъде разделена на няколко периода, които в известен смисъл съвпадат с периодизацията на историята на самата ДС. В първите години приоритет е контролът върху „вражеските емигранти“, особено в съседните държави, поради опасения от организиране на антикомунистически „банди“, които да бъдат прехвърляни на българска територия. От средата на 50-те години заедно с относителния икономически успех на режима е налице процес на активно търсене на политическа легитимност и пропагандни успехи, включително чрез привличане на част от емигрантите обратно в страната. Този период на относителна либерализация се дължи най-вече на съзнанието за идеологическото превъзходство на комунистическите режими през този период, подплатено със съответните икономически и технологични успехи.

Водоразделът – 1966 г. и раждането на Шесто

Относително толерантната политика към емиграцията е ревизирана през 1966 г., когато Политбюро приема „Решение за пресичане на дейността на българската емиграция срещу България“. Това е истински завой и е показателно за началото на идеологическото затваряне на комунистическия режим, част от което е и ограничаването на контактите между българските граждани и емигрантите. Инициатор е самата ДС, като в мотивите на предложението е констатиран пълен провал на следваната до този момент линия на привличане на емиграцията. Според ДС към 1966 г. емигрантите са 5933 души, от които 372 са класифицирани като „невъзвращенци“. Малцина са се възползвали от амнистията, дадена съгласно указ от 1954 г. На пръв поглед исканата промяна се дължи на присъщата за спецслужбите параноя да виждат навсякъде заговори срещу властта. Реалната причина е обаче именно съзнанието за загубената идеологическа битка със Запада. Според терминологията на ДС завърналите се в страната емигранти извършват „идеологическа диверсия“, като демонстрират непознат за българските стандарти начин на живот. „При завръщането си донасят голяма сума долари, идват с леки коли и преднамерено демонстрират всичко това пред обществото. Други получават високи пенсии от капиталистическите страни. Има сериозно основание да се счита, че тези средства се дават от чуждите разузнавания. На практика се получава така, че изменникът на родината, извършил престъпление, когато се завърне в родината, се обезщетява“, се казва в решението от 27 декември 1966 г.

Затова тези емигранти са оценени като заплаха, поставяща под въпрос легитимността на режима и ДС иска коренна промяна в досегашната политика. Спира привличането обратно на бежанци и на българските институции в чужбина се разпорежда да изолират емигрантите, спира и действието на амнистията. В същия документ се предвижда и забрана за срещи между емигрантите и техни роднини, ограничаване на кореспонденцията, както и на възможността емигрантите да изпращат пари и колети.

Това решение почти съвпада със създаването през 1967 г. на Шесто управление на ДС, което в перспектива също поема работата срещу емиграцията. Това е и границата между двата периода в историята на ДС – този на относителна либерализация и този на новия възход на спецслужбите. Пражката пролет от 1968 г. само катализира втвърдяването на комунизма в България, но този процес е започнал поне две години по-рано и не е директно свързан със събитията в други държави.

Последните 12 години – триумфът на Първо главно

Следващата стъпка е през 1977-1978 г., когато пак по инициатива на ДС Политбюро приема две решения, които фактически мобилизират цялата структура на Държавна сигурност да се бори срещу емиграцията. Този път вече ясно е формулирана водещата роля на разузнаването, а другите управления имат спомагателна роля. За новите мерки се изисква подготовката на мащабна програма за противодействие на заплахата от страна на емигрантите. Тя следва три посоки. Първата е да се работи „за политическото, идейното и организационното разлагане, компрометиране и изолиране на вражеската емиграция, да се пресекат каналите, по които тя получава попълнения, да се сведат до минимум бягствата зад граница…“. Втората насока е „усъвършенстване на нашата система за подбор и подготовката на кандидатите за пътуване в капиталистическите и развиващите се страни“. Третата насока е възприемането на диференциран подход по отношение на вражеската и политически неактивната емиграция – открито репресивна линия към вражеската и по-либерално към неактивната, но без това да означава търпимост към нея.

Доклад на колегиума на МВР от 1989 г. потвърждава, че до последно нищо от това отношение не се е променило.

.

.

Въпросът за отношенията между Държавна сигурност и другите държавни институции е пряко продължение на темата за отношенията между ДС и компартията. Част от същата тема са и отношенията между политическото и военното разузнаване, както и между военното контраразузнаване и армията.

От гледна точка на ДС другите държавни ведомства представляват почти единствено „учреждения за прикритие“, т.е. – структури, задължени от партийните решения да предоставят своите щатове за назначаване на офицери от ДС за изпълнение на специфични задачи.

Разузнаването – най-важната институция

Най-широката мрежа от офицери под прикритие използва разузнаването – както политическото, така и военното. Тези служби имат право да внедряват свои офицери на най-ниското стъпало на съответното ведомство, които след това имат кариерно развитие подобно на всички останали служители в тази институция. Може да се предположи, че при контраразузнаването това е било по-скоро изключение – за него е било по-изгодно, а и по-евтино да разчита в тези учреждения повече на секретни сътрудници, отколкото на офицери под прикритие.

От тази гледна точка може да се каже, че разузнавателните управления са едни от най-важните институции в държавата, тъй като техните интереси винаги са поставяни над интересите на другите държавни институции. Уверено може да се твърди, че външнополитическите ведомства на комунистическа България, които са най-честите „учреждения за прикритие“, до голяма степен представляват продължение на функциите на разузнаването.

Още първият документ (от 1 август 1950 г.), който регламентира отношенията между разузнавачите и техния пряк ръководител – посланика или търговския представител, дава предимство на разузнавача. Посланикът е длъжен да му създаде условия да си върши работата, а резидентът не е длъжен да изпълнява заповедите на посланика.

Това положение несъмнено е било източник на редица конфликти, тъй като политическият (т.е. партийният) статут на посланика във всички случаи е по-висок от този на резидента, а от друга страна, той е лишен от правото да изпълнява ефективен контрол върху него.

Шпионите на БНТ, БТА, БНР…

Редица партийни документи задължават МВнР, Министерството на външната търговия, БТА, БГА „Балкан“, телевизията, радиото и отделните вестници да оказват необходимото съдействие на разузнаването. Това обикновено се изразява в предоставянето на специален щат от учреждението за хора на разузнаването.

Друга форма е изискването ведомствата да дават на разузнавачите възможности за специализации в чужбина или за работа в международни организации. Практиката в това отношение надхвърля дори най-смелите очаквания на незапознатите. В чужбина се откриват специални „стажантски длъжности, на които се изпращат за срок от 1-2 години млади кадри, за да се повишава тяхната езикова квалификация, да се опознава по-добре животът в капиталистическите страни“.

Тези основополагащи принципи са валидни до края на комунистическия режим, като списъкът на ведомствата за прикритие става още по-голям през 1988 г., когато се предвижда увеличаване с почти една трета на щатовете под прикритие в тези ведомства.

Контраразузнаването – държава в държавата

Подробната регламентация обаче изненадващо отсъства в достъпните документи за отношенията между контраразузнаването и държавните учреждения. Обяснението е сравнително лесно – контраразведките работят основно чрез секретни сътрудници и не съществуват ограничения за тяхното работно място. Това всъщност осигурява на контраразузнаването безгранични възможности да контролира всички държавни ведомства и икономически структури.

Указ от 1974 г. не само задължава гражданите доброволно да съобщават всяка подозрителна информация на ДС, но и дава право на офицерите от системата да се намесват в тяхното лично пространство, включително като проникват в жилищата със или без съгласието на техните обитатели. Същото важи и за влизане в която е да било държавна институция или предприятие. Единственото изключение са партийните сгради, които са забранени за провеждане на вербовъчни срещи и за явочни квартири.

Тези правила очертават политическата полиция като държава в държавата.

ВКР – слуга на много господари

Приблизително същите права има и военното контраразузнаване спрямо военните поделения. Тук обаче доста подробно е регламентирано какво се прави, за да се избегнат конфликтите между двете силови ведомства, каквото са ДС и армията. Причината ВКР да е в структурата на ДС, а не в Министерството на отбраната, е стремежът за постоянен политически контрол върху силовите структури и избягване събирането на твърде много власт в ръцете на един министър. Стига се до куриозни ситуации участието, транспортирането и издръжката на хората на ВКР по време на военни учения да се изплащат след това от МВР.

Формулировките недвусмислено показват, че в прерогативите на ВКР е и дейността като политическа полиция в армията, която поддържа непрекъсната връзка с МВР, с Генералния щаб, с политическите ръководства в поделенията и с местните партийни структури. В резултат на тази изкривена система за взаимен контрол вероятно всички равнища в армията са били оплетени в обща мрежа от подозрения и конспирации, в която всеки е усещал достатъчна заплаха за собствената си кариера, за да допусне каквото и да било самостоятелно действие или неразумна постъпка.

.

.
Отношенията между Държавна сигурност (ДС) и компартията е най-важната тема, когато става дума за мястото на ДС в тоталитарната държава.

Философията на властта в комунистическа България предполага ДС да бъде обект на контрол от страна на компартията, но в моменти на кризи този партиен контрол представлява много повече декларация, отколкото реален факт. В такива периоди се стига до фактическа безконтролност на ДС, която работи до голяма степен по свои собствени вътрешноинституционални правила.

Политическата лоялност към БКП е водещият принцип, на който се подчинява работата на ДС. Или поне това е централното разбиране на компартията към системата на репресивните органи. Почти всички документи за отделните структури на ДС съдържат в себе си магическата формула, че служители в тях могат да станат само хора, „безпределно предани на БКП“.

Част от същата философия е и принципът за пълно разделение между партия и служби за сигурност, като висшестояща е партията. С други думи, на ДС се забранява да участва в процеса на вземане на политически решения.

ЮЗДИТЕ

БКП изработва няколко механизма, за да си гарантира този политически контрол. Първият от тях е създаването на конкретен отдел в ЦК за пряко наблюдение на ДС. В периода 1950-1965 г. това е отдел „Административен“ (по-късно – „Военен“). След това чак до падането на комунизма през 1989г. партийният контрол над ДС е изцяло в ръцете на Тодор Живков. Вторият механизъм е фигурата на министъра на вътрешните работи, който винаги произхожда от партийната номенклатура.

Мнозина от служителите на ДС и днес споделят, че винаги е имало напрежение между „професионалистите“ и „политиците“ – парашутисти в МВР. Те обясняват това и с доводи като необразованост на политическата номенклатура и произтичащата от това комплексираност на управляващите, обградили се с „упорито създаваната, вярна и жадна за власт комсомолска прослойка“.

В ДС недоволстват още, че дори не се черпи съветски опит за издигане чак до ниво министър на „очевидно по-подготвени от тях хора от разузнаването“. Третият механизъм за политически контрол над ДС е Колегиумът на МВР, създаден през 1962 г. Той превръща ръководството на министерството във фактически колективен орган с неприкрита цел да не допуска концентрирането на прекалено много власт в ръцете на министъра. Целта на всичко това е пълен политически контрол от страна на БКП и премахване на опасността от автономни действия на силовите структури.

КОЙ КОГО КОНТРОЛИРА

Отношенията между партия и ДС съвсем не са така безоблачни, както ги представят идеолозите на комунистическата система. Има две основни причини за това. Първата е липсата на професионален хоризонт за развитие пред силовите ведомства отвъд достигането на среден пост в ръководството на МВР. Втората е изкушението на лидера на БКП и държавата да се обърне към ДС като гарант на неговата политическа стабилност в момент на криза и загуба на политическо доверие.

ДС контролира целия информационен поток в тоталитарната държава и трудно се примирява с подчиненото си положение. Структурите й, които знаят повече, отколкото партийното ръководство, и те се стремят да влияят върху политиката по начин, който облагодетелства именно системата на ДС. Израз на тази тенденция е стремежът на „професионалисти“ от системата да търсят излаз към политическа власт и паралелна на държавата реализация – например случаят с аферата „Тексим“.

Повечето примери за служители на ДС с достъп до политическа власт са на хора от разузнаването и са от 80-те години. Такива са зам.-министрите на външните работи Живко Попов и Любен Гоцев, както и Петър Башикаров, който става първи зам.-министър на външната търговия.

Тлеещият конфликт между „професионалистите“ и „политиците“ се решава различно в зависимост от силата на режима. Когато има криза – както е в края на режима на Вълко Червенков и преди падането на Тодор Живков – властта на ДС става все по-голяма, а зависимостта на партийния и държавен лидер от службите го кара да бъде все по-отстъпчив към техните претенции.

Признак за това е създаването на Шесто управление и особено неговата активна дейност през втората половина на 80-те години по отношение на партийната номенклатура. Това е показател за увеличаване тежестта на службите в йерархията на комунистическата власт и симптом за намаляване на политическия контрол над тях, тъй като на теория той трябва да се осъществява от същите хора, които са сред потенциалните обекти на политическата полиция.

ДС И ПРЕХОДЪТ

В продължение на над 20 години до падането на комунизма на ДС е забранено да вербува в партийната и комсомолска номенклатура, но не и сред редовите партийни членове. През април 1989г. обаче и това е силно ограничено със заповед това да се прави „само при доказана необходимост“. Вербуването по по-усложнена процедура вероятно е и един от каналите за въздействие на ДС върху процеса на демократизация в България след 1989 г., тъй като след началото на прехода антикомунистическите партии имаха категорично изискване техните членове да не са били преди това членове на БКП.

Частично по този начин може да бъде обяснен и процесът на релативизиране на прехода в България, защото от самото му начало общественото съзнание беше объркано в оценката си за бившите членове на партията и сътрудниците на ДС. Най-важният извод от тази ситуация е, че когато става дума за морална отговорност за извършените от ДС политически репресии, тя лежи преди всичко върху действащите офицери от системата.
.

.

На Сашо Сладура му трябваше един ден, за да умре.

Никола Дафинов е роден на 14 април 1942 г. в София, навремето е бил най-младият концлагерист в Ловеч. Баща му е зъболекар, а майка му е завършила Сорбоната в Париж, Франция. През 1960 г. на 12 декември без съд и присъда 18-годишният Никола е изпратен в трудововъзпитателно общежитие в Ловеч – каменните кариери. Пускат го през 1962 г. През 1966 г. го изселват в село Врани кон, Търговищко. През 1972 г. го изселват завинаги в село Светлен, Търговищко.

Как се оцеляваше в лагера? Или оцеляваха само вербуваните за доносници?

– Там беше един ад, в който оцелях по чудо. Аз бях там заради контакти с чужденци и заради това, че говорех езици. Учех в езиковата гимназия. Бях в 11 клас, последния, когато ме взеха. Там нямаше предложения за вербовка. Единственото изискване беше да нямам спомени за прекарването ми там, за видяното и чутото. За режимите, за убийствата, за Мирчо Спасовците и другите, защото това било секретно поделение. Караха ни, като излизаме, да подписваме декларация, че никога, по никакъв повод няма да споменаваме за каквото и да е по времето, когато сме били там.

Кои са по-известните личности, с които си бил заедно в ловешкия лагер?

– Повечето политически бяха земеделци. Обявени за кулаци. От софиянци известен беше Сашо Сладура, музикантът, който прекара в лагера само един ден. Пребиха го на първия ден. Друг известен беше Иван Карадочев, бащата на Богдана и Бойчо Карадочеви, който изкара около една седмица. Беше диабетик и уж му създаваха условия за оцеляване. Бяха му оставили и златните пръстени, и коженото яке дори. Уж, а го сложиха на забоя при най-работливите. При Чико – Васил Урумов, Жоро Куфара, сега би трябвало да е на 80 години. Хора, които единствено изкарваха нормите си.

Изкарваха по 75 вагонетки норма от камъка. Без нужните му лекарства за диабета след около седмица Карадочев умря. Чико-Васил Урумов си беше повече по криминална линия.

Беше лежал и преди. Кражби, хазарт. Имаше в тоя забой още няколко работари, които не ги малтретираха, че не са изкарали нормите. Не ги биеха и по време на работа и след това. Иначе на връщане, към десет и половина (б.а. 22.30 ч.) след 10-12 часа работа на кариерата, ако не си изпълнил нормата, оставаш на портала на лагера и започваше бой. Лягаш по корем и започват с маркучите, бой. Броиш си сам. Биеха охраната и надзирателите. Биеше и Альошева, шефката на надзирателите на жените. Първоначално бяхме към 120-130 човека декември 1960-а. През 1961-ва станахме към 2000- 2500 човека. Всеки божи ден си отиваха в чували по 10 – 15 човека. Носеха ги на тарги от кариерата. Пребити, убити. Телата не се връщаха, не се даваха на роднините.

Измисляха се някакви причини за смъртта като слънчев удар, инсулти, инфаркти. Диагностици бяха от милицията – естествена смърт. А те бяха с рани по един пръст дълбоки от тоягите, от побоищата. Телата им се хвърляха в едни чували, завързани. В тоалетната, която беше с 4 клекала, и когато бяхме 120 човека и после когато станахме 2500 – там лежаха и труповете. Стояха по 4-5 дни понякога в жегата, защото молотовката, която ги караше от Ловеч до Белене, не идваше. Първоначално се говореше, че ги хвърляли в Дунава. Впоследствие се оказа, че ги карали в някакъв обект, не знам пети ли, на Белене, и там ги заравяли плитко, за да ги разровят свинете, освирепели от глад, и да ги изяждат.

Как се лекувахте?

– Никакъв лекар нямаше, грам хапче или лекарство нямаше. Който оживее. Раните от хематомите загноясваха на по 1-2 см и ги ровехме с клечки, с ножчета. Вадехме червеите. Раните миришеха страшно, не можеше да се спи в помещенията от тая гной в жегата. За чупени крака се искаше някакво разрешение чак от София дали да те пратят в някаква болница на МВР в Ловеч. Ония казват не и ти си умираш. Раните от лопатите, от вилите, от вагонетките, мехурите, които се пукаха – ги напикавахме. Това беше единственото спасение, за да зарастват по-бързо. И връзвахме парцали, да можеш да държиш лоста, лопатата, вилата. Първите три месеца, особенно през зимата на 1960-61 г., беше – 30 градуса.

А къде се миехте, къпехте ли се?

– Никаква баня. Въшки по 2 см пълзяха. Сутрин се събуждаш, все едно, че си заклан. От 12-те часа непосилна работа спиш и въшките те налазват. Убиваш ги, спейки. Сутрин целият си в кръв. Някой ти каже “А бе, тука още си кървав!”. Никаква баня.

А жените и те ли бяха на същия режим?

– Те бяха отделени от нас с телена ограда. Разкриваха пръстта на кариерата, за да се стигне до камък и да се сложат бомбите.

Имаше ли известни между жените?

– Най-известната беше Надя Дункин, актриса от Пловдив. Мария Настева от София, също беше артистка. На не повече от 18 г. – все млади момичета. После дойде Елена Димитрова-Сусо, сега живее в Париж, също ученичка. Имала контакти с чужденци. Не знаехме какво правят с жените. Бяха през две телени огради от нас – около стотина от цяла България. Когато започнаха проверките в края на 1961 г., преди да закрият лагера 1982 г. март, започнаха проверките на Политбюро, жените ги скриха в Скравена. Там лагерът бил уж по-лек. Иначе си бяха с нас, на същия режим в Ловеч. Със същите цървули, шинели без ръкави, мръсотия. Товареха влаковете с камъни на ръка. По 30 вагона.

С какво ви хранеха в лагера?

– Смятам, че един помияр е ял по-читава храна от нас. Три гюма, сложени на открито. Само вечер се вадеше някаква чорба – с фиде или 2-3 зърна боб и 700 г хляб. Когато беше топъл, го изяждахме веднага. Половината си продаваха хляба за цигари, на тия, които не пушеха. Някои имаха право да получават записи – по 10 лв. на месец. Купуваха цигари и ги сменяха за хляб или друго. На обяд ни носеха храната на кариерата. Беше някаква замръзнала помия с 2 картофа или малко зеле. Ядеш от едно мръсно канче със счупена лъжица. Сутрин един чай и ако ти е останало парче хляб. После направиха лавка и на някои им разрешаваха да си купуват, обикновено свинска мас и тахан халва, и си мажеха.

Имаше ли сексуални отношения или извращения между вас, затворниците, или спрямо вас от охраната?

– Абсолютно невъзможно беше, въпреки че имаше няколко известни софийски педерасти. Иван Бриджитката и още трима-четирима, не им помня вече имената. Но беше изключено да се случи нещо. Наказваше се обикновенно със смърт. Опитите за бягство също завършваха със смърт. Даваха ти чувала, като отиваш на работа, и вечерта те връщат на таргата във въпросния чувал. Ако само си проговорил или си опитал нещо да направиш. Между 10 и 10.30 вечерта, след побоя, започваше проверка дали всички сме там. Започваше се с доносите през деня. Кой какво е говорил, какво се е опитал или е направил. Кой какво не е казал. Какво е мислил да направи. Седяхме по часове…
.
bolgari.net

.
Удоволствието е емоция, свързана с приятно усещане или задоволяване на определено влечение. Удоволствието е нестабилно, защото е свързано със състоянието на субекта; то не устоява на засищането и изчезва с намаляването на напрежението, породена от потребността. Както болката, то насочва дей­ността на индивида по пътя на адаптацията: детето отблъсва от устата си горчиво вещество, но лакомството – не; впоследствие, споменът за това ръководи неговото поведение. Удоволствието е неотделимо от желанието, както болката е неотделима от бягството. Търсененето на удоволствие и избягването на болка, които са характерни за поведението на живите организми, се наблюдават и при нисшите животни като водните бълхи или чехълчето; те търсят някои източници на дразнения (положителен таксис) и биват отблъсквани от други (патия) или „избират своя преферендум“. Олдс и колектив (1954) откриват при висшите животни (плъхове и други бозайници) „центрове на удоволствието“, разположени в основата на мозъка (хипоталамус и септум). Дразненето на тези зони с микроелектроди, присадени в главния мозък, произвежда приятен афект. Ако плъх се приучи да си доставя удоволствие като натиска лост, се забелязва, че той започва да го прави все по-често, хиляди пъти на час, до пълно изтощение. „Центровете на удоволствието“, наречени по-късно възнаграждаваща мозъчна система, произвеждат ендорфини. Удоволствието се поражда от активирането на тази система чрез физически (усещане), химически (наркотик) или психичен (успех) агент.
.
.
1. Какво представлява удоволствието?
Удоволствията, които изпитваме – независимо дали са породени от секс, храна, постигнати победи и цели, наблюдение на красив пейзаж или произведение на изкуството – са свързани с отделянето на невромедиатора Допамин.

Допаминът е химично производно на аминокиселината тирозин и участва в предаването на определени нервни импулси на различни нива на нервната система. Той се натрупва в малка област от средния мозък, т.н. черна субстанция (substantia nigra) заедно с меланина, който също е производно на аминокиселината тирозин и има отношение към пигментацията на кожата.

2. Каква е ролята на допамина като медиатор?
В човешкия мозък (също и в мозъка на всички бозайници) съществува „център на удоволствието” – сложна структура от неврони, които взаимодействат с различни части на централната нервна система, където Допаминът играе особено важна роля. Този център се нарича nucleus accumbens и играе ключова роля за получаването на приятни усещания при човека и животните. Чрез удоволствието природата ни награждава за това, че сме направили нещо полезно. Това обаче се регулира от сложна система за „дозиране”.

3. Как се регулира дозата на удоволствието?
Алкохолът и наркотиците „заобикалят” тази система за регулация и действат директно на центъра, което е причина за лесното постигане на многократно по-голямо удоволствие от естественото при употребата им, но за сметка на израждането на психическа и физическа зависимост. Употребата на алкохол и наркотици дебалансира регулаторната система на центъра за удоволствие, в резултат на което се потиска постигането му по друг начин – чрез общуване, естетично чувство, секс. За това като цяло животът на нарко- или алкохолно зависимия е доста тъжен.

Медиаторите (като Допамин) осъществяват своя ефект посредством свързването си със специфични рецепторни молекули в клетките, като регулаторната система определя количеството на отделения Допамин и броя на свързаните рецептори. Кокаинът, например, директно се свързва с тези рецептори в неограничени количества и по този начин генерира „голяма доза” удоволствие. Същото се отнася за никотина и амфетамините.

4. Каква е ролята на любовта?
„Любовта нечакано нахълтва, особено когато не я чакаш…”

Изпитването на чувство на „любов, влюбеност” е пряко свързано с функцията на центъра за удоволствие. Отделянето на медиатора Допамин в точната доза провокира силна съсредоточеност, жизненост и поемане на рискове повече от нормалното. Чувството за привличане се увеличава, когато двойката изпитва необикновени преживявания. Например първи срещи, които са изпълнени със силни усещания и рисковани ситуации, е по-вероятно да доведат до продължителна връзка.

Допаминът предизвиква еуфория, води до безсъние, загуба на апетит, прилив на емоции.
Според антрополога д-р Хелън Фишер различни неврохимични вещества влияят на три стадия в развитието на отношенията между мъжа и жената. Така за физическото привличане отговарят съответните хормони, за страстната влюбеност – Допамина, а дългите, устойчиви взаимоотношения, изразяващи се като привързаност, се дължат на действието на хормони от вида на серотонин и окситоцин.

5. Пример за действието на Допамин в ежедневието.
Ролята на Допамина и центъра за удоволствие се намесва включително и когато пазаруваме. Според направени прочвания, освен този център по време на покупки са активни още два важни центъра, които взаимно се модулират, като крайния ефект се отразява върху решението ни дали да купим или не дадена стока. В случая има два основни и важни момента:

* първи е моментът на удоволствието от хубавата стока и предварителното преживяване на притежаването и;
* втори е моментът на „неудоволствието” от даването и загубата на определено количество пари.

В зависимост от това кой от двата фактора в двойката удоволствие/неудоволствие остане да доминира в мозъка ни, се взима и решение за покупката на стоката. В този момент се намесват дебитните и кредитни карти – при употребата им чувството за „неудоволствие” е по-слабо поради физическата липса на пари, банкноти, и решението за покупка на съответната стока се взима по-лесно.
При всички случай разделянето с добрите стари банкноти в портфейла е по-мъчително от промяната на едно число в друго в банковата ни сметка

6. Каква е връзката на допамина с болестта на Паркинсон?
По различни причини, в това число и генетични, нервните клетки в черната субстанция на мозъка започват да загиват, което води до снижаване нивото на Допамин в мозъчните структури. Този процес протича много бавно, но за съжаление, необратимо. Така се развива болестта на Паркинсон, описана още през ХVІІІв. от английски лекар със същото име, който е страдал от това заболяване и го е описал върху себеси за нуждите на медицинската наука.

http://www.puls.bg/

.

Уважаема бабо Мравке,

Пише Ви Щурецът, по-известен с артистичното име Щурчо, с когото се срещнахме преди 30 години – в деня, когато Калинката беше булка. Тогава аз свирих на гъдулка, а Вие под звуците на моята музика събирахте зрънца за зимата.
Вашата целеустременост ипрагматичност очевидно са дали резултат.
Разбрах, бабо Мравке, че сте станала депутат и член на Комисията по култура. Много се радвам, че в нашия парламент работят такива трудолюбиви хора. И то надарени с пророческа дарба.
Как така познахте още тогава, че ще дойде време, когато сняг ще запръска т.е.,  ще трябва да се пенсионирам.
Опитвам се още да свиря с гъдулката старите си песни, но никой не ще да ме слуша.
А едно време пълнех залите, че имаше и правостоящи. Днешните калинки вече не ме канят на сватби, канят само чалгаджии.
Та зима иде и се каня да се пенсионирам. Оказва се обаче, че са се загубили документите за заплатите, за хонорарите, за възнагражденията от авторските права, да не говорим запарите на ръка.
Признавам си – нищо не спестих, всичко опуках.
Вие тогава, бабо Мравке, много точно предвидихте, че ще дойде ден когато ще поискам от Вас малко житце.
Това време дойде. Само че не искам житце. Ако може да ми съдействате пред Веждито – и на негова сватба съм свирил,ама ме е забравил, и във Вашата Комисия да обсъдите въпроса, та да ми дадете орден – от тези, дето щели да ги дават на популярни от времето на бай Тошо певци и шоумени. Такива, които се свирили, пеели и не са си правили сметка, че ще дойде зимъска.
Едно орденче и 1000 лева на месец ще ме оправят.
Очаквам с нетърпение отговор.

Щурчо

П.П. И много моля, бабо Мравке,ако ми напишеш, да не ме наричаш „гиди дърти мързелан”.

.