.
Голямо постижение на психолозите, които се занимават с изследване на това как хората си въздействат взаимно, е, че успяха да обяснят съперничествата и стремежа към власт е дълбокото екзистенциално чувство на несигурност. От Изтока обаче сме получили по-нататъшно проясняване на психологическите процеси, които лежат в основата на тези явления.
Както показват и науката и мистицизмът по своята същност хората представляват полета от енергия. Според схващанията на Изтока нормално нивото ни на енергия е слабо и занижено, докато не се отворим за абсолютната енергия, която съществува във вселената. Когато се отворим по този начин, нашата чи-енергия – или може би трябва да кажем количественото ниво на нашата енергия – се повишава така, че преодолява всякакво екзистенциално чувство за несигурност. Но дотогава се лутаме в търсене на допълнителна енергия от другите хора.
Да започнем, като разгледаме какво в действителност става с двама души, които общуват помежду си. Съществува една стара мистична мисъл, че там, накъдето се насочва вниманието, натам потича и енергията. И така, когато двама души насочат вниманието си един към друг, те буквално сливат енергийните си полета, обединявайки своята енергия. Това бързо води до въпроса: под чий контрол ще попадне така обединената енергия? Ако единият успее да се наложи, като накара другия да сподели неговата позиция, да погледне на света с неговите очи, тогава той е присвоил цялата енергия за себе си. Той чувства внезапен прилив на сили, самоувереност, сигурност и дори еуфория.
Но тези положителни чувства са придобити за сметка на другия човек, защото притежаваният човек започва да губи своето равновесие, изпитва тревога и се чувства изсмукан. Всички сме се чувствали така в един или друг момент. Когато сме принудени да се съобразяваме с някого, който ни е изманипулирал и объркал, нарушил е душевното ни равновесие, разобличил ни е, ние внезапно се чувстваме изпразнени, лишени от сили. И естествената ни склонност е да се опитаме да си върнем енергията от онзи, който ни държи във властта си, като използваме всички достъпни средства.
Този процес на психологическо доминиране може да се наблюдава навсякъде и той е скритият източник на всички ирационални конфликти в света, като се тръгне от отделния човек и семейството и се стигне до нациите и културите. Ето защо, ако погледнем реалистично на обществото, ние можем да видим в него свят, основан на конкуренция за придобиване на енергия, в който едни хора манипулират други хора по много изобретателни (и често несъзнавани) начини. В светлината на, новото разбиране на вселената можем да видим, че повечето от манипулациите, които се използват за тези цели, повечето
от игрите, които разиграват хората, са резултат на техните най-съществени възгледи. С други думи, те формират полето на личностните стремежи.
Когато влезем във взаимоотношения с друго човешко същество, трябва да имаме предвид всичко това. Всеки човек представлява енергийно поле със своя система от възгледи и вярвания, които се излъчват от него и въздействат върху света. Тук се включват убежденията на отделния човек за това какво представляват хората и как да спечелиш позиции в общуването с тях.
Всеки има свой уникален набор от възгледи и начини на общуване в това отношение, което аз наричам властни драми. Убеден съм, че тези „драми“ варират от най-пасивни до най-агресивни.
ГОРКИЯТ АЗ
Най-пасивната от властните драми е стратегията на жертвата или онова, което съм нарекъл „горкият аз“ При тази драма човек не се бори направо за придобиване на енергия, а по-скоро се стреми да спечели внимание и уважение, като манипулира хората към проява на съчувствие.
Ние винаги можем да кажем кога влизаме в енергийното поле на „горкия аз“, защото биваме непосредствено въвлечени в много специфичен диалог, който ни извежда от равновесие. Изпитваме мъка и започваме да се чувстваме безпричинно виновни, сякаш сме поставени в това положение от другия. Този човек би казал например: „Чаках те вчера да ми се обадиш, но ти така и не го направи“, или „Такива главоболия имах, а тебе никакъв те няма“. Може и да добави: „Какво ли можеше да ми се случи, а ти и тогава щеше да си кой знае къде.“
В зависимост от спецификата на отношенията ни с въпросния човек изразите могат да варират в широк диапазон от теми. Ако той е наш колега, съдържанието може да се върти около притеснения относно качеството или сроковете на продукцията – ситуация, в която ти нищо не правиш, за да му помогнеш. Ако човекът е случаен познат, той или тя би могъл да те въвлече в разговор за това колко скапан е този живот изобщо. Съществуват десетки варианти, но основната стратегия и характерният тон са все едни и същи. Винаги става дума за някаква молба за съчувствие и твърдението, че ти не си достатъчно отговорен в тази ситуация.
Очевидно стратегията на „горкия аз“ е да ни извади от равновесие и да се сдобие с енергия, като ни създаде чувство за вина или ни накара да се усъмним в себе си. Като се отдаваме на тази вина, ние спираме, за да погледнем на света през очите на този човек. Веднага щом направим това, онзи човек усеща прилив на енергия, която ние му предаваме и която го кара да се чувства по-сигурен в себе си.
Помнете, че тази драма е почти напълно несъзнавана. Тя произтича от индивидуалния начин на възприемане на света у съответния човек и от стратегията за упражняване влияние над останалите, възприета през детството. За „горкия аз“ светът е място, където на хората не може да се разчита за подкрепа и благополучие и твърде опасно място, за да рискува човек да търси удовлетворение на тези свои потребности направо и категорично. В света на „горкия аз“ единственият разумен начин на поведение е да се привлича съчувствието на останалите,хора чрез клопки, в които ги кара да се чувстват виновни, а той – пренебрегнат.
За жалост тъкмо поради въздействието, което имат върху света неговите убеждения и намерения, същите тези небрежни и студени хора, от които се страхува „горкият аз“, са тъкмо тези, които той привлича в живота си.
И събитията, които му се случват, са често травмиращи. Вселената откликва, като поражда точно този свят, който човекът очаква, и по този начин драмата се завърта и самопотвърждава. Без сам да разбира това, „горкият аз“ се върти в омагьосан кръг.
Как да се отнасяме към „горкия аз“?
Когато трябва да общуваме с „горкия аз“, необходимо е да помним, че целта на разиграваната от него драма е да се сдобие с енергия. Трябва да започнем с желанието съзнателно да му предадем енергия, докато разговаряме с него; това е най-бързият начин да преодолеем драмата. Следващото, което трябва да разберем, е дали внушаваната вина е основателна. Разбира се, съществуват множество случаи в живота, когато трябва да се чувстваме отговорни за това, че сме подвели някого, или да изпитваме съчувствие към човек, изпаднал в затруднено положение. Но ние трябва да определим това, а не някой друг. Единствено ние самите можем да решим кога и в каква степен е наш дълг да помогнем на някого, който е в беда.
След като отдадем на „горкия аз“ енергия и установим, че си имаме работа с властна драма, следващата стъпка е да назовем тази драма – тоест да разгледаме самата драма като тема на разговора. Никаква несъзнавана драма не може да бъде поддържана, когато се сведе до нейното осъзнаване и се изнесе открито за дискусия. Това може да бъде сторено с думи като например: „Виж, струва ми се, че искаш да ме накараш да се чувствам виновен.“
В случая трябва да проявим смелост, защото напълно възможно е, докато ние се опитваме да постъпим честно в дадената ситуация, другият човек да интерпретира казаното от нас като упрек. В такъв случай типичната реакция би могла да бъде: „Е, добре. Знаех си аз, че не съм ти кой знае колко приятен.“ В други случаи въпросният човек може да се разгневи и ядоса.
Много важно по мое мнение е да помолим въпросния човек да ни изслуша и да продължим разговора. Но това може да стане само ако даваме на човека енергията, от която се нуждае по време на разговора. И преди всичко трябва да бъдем последователни, ако искаме да се подобрят нашите отношения с този човек. В най-добрия случай този човек ще се вслуша в думите ни, когато му посочим властната му драма, и ще успее да се открехне към едно по-висше състояние на съзнанието.
ЗАТВОРЕНИЯТ
Не толкова пасивна е драмата на затворения. Разбираме, че сме попаднали в енергийното поле на някого, който използва тази стратегия, когато започнем разговор и осъзнаем, че не можем да получим от него пряк отговор на никой свой въпрос. Човекът, с когото разговаряме е дистанциран, затворен, загадъчен в своите отговори. Ако например го запитаме за миналото му, ще получим смътно обобщение от рода на: „Пътувал ,съм малко по света“, без по-нататъшни обяснения.
Докато водим разговора, чувстваме, че непрестанно ни се налага да задаваме допълнителни въпроси, дори и за най-простите си запитвания. Ако кажем например: „А къде си пътувал?“, бихме получили отговор: „Ами на много места.“
В такова поведение ясно можем да различим стратегията на затворения. Такъв човек непрестанно създава смътна и загадъчна аура около своята личност, като по този начин ни принуждава да влагаме енергия, за да измъкнем от него някаква информация, която в обичайния случай се споделя най-естествено. По този начин съсредоточаваме цялото си внимание върху света на този човек, опитваме се да погледнем през неговите очи, надявайки се да разберем нещо за него, като по този начин му предаваме енергията, от която се нуждае.
Трябва обаче да помним, че всеки, който е затворен и отказва да дава информация за себе си, не разиграва драма на недостъпност. Възможно е да предпочита да запази анонимност по друга някаква причина. Всеки човек има правото на лична неприкосновеност и може да споделя с другите само онова, което желае.
Съвсем различно е човек да използва стратегията на дистанциране, за да се сдобие с енергия. За затворения това е метод на манипулация, който има за цел да събуди нашия интерес, като в същото време ни държи на разстояние. Ако решим например, че този човек просто не желае да разговаря с нас и престанем да се занимаваме с него, много често затвореният ще се опита отново да ни заговори, така че да задържи вниманието върху себе си; за да може и енергията да тече към него.
Също както и при „горкия аз“, стратегията на затворения има своите корени далеч в миналото. В повечето случаи като дете затвореният не е имал възможност свободно да споделя нещата, защото се е страхувал или се е чувствал заплашен. В такава обстановка затвореният е свикнал да бъде винаги притворен в общуването си с останалите, като в същото време винаги намира начин да бъде изслушван, за да спечели енергия от останалите. Също както е с „горкия аз“, стратегията на затворения представлява набор от несъзнавани отношения към света. Затвореният е убеден, че този свят е пълен с хора, на които не може да се довери с интимна информация.
Мисли си, че всяка такава информация ще бъде използвана по-късно срещу него или ще даде повод да бъде критикуван. И както става обикновено, това убеждение на затворения влияе върху нещата, които му се случват, за да се осъществи тъкмо това негово несъзнавано отношение.
Как да се отнасяме със затворения?
За да се справим успешно с човек, който разиграва драмата на затворения, трябва отново да помним, че е необходимо да му изпращаме енергия. Като му изпращаме енергия, изпълнена с любов, вместо да заемем защитна позиция, ние преодоляваме напрежението, за да прекратим потребността от манипулативно отношение. Когато напрежението се изчисти, бихме могли да започнем разговора отново, като назовем честно манипулативната драма, така че тя да се осъзнае и да можем да поговорим за нея.
Както и в предишния случай, могат да се очакват две възможни реакции. В първия случай затвореният може да се опита да избегне разговора и да прекрати отношенията. Винаги съществува такъв риск, но той трябва да се поеме, защото да кажеш каквото и да било друго, означава да продължиш да разиграваш все същата драма. В този случай можем само да се надяваме, че нашата прямота може да накара другия да разбере и да го открехне за нова степен на осъзнаване на самия себе си.
Друга възможна реакция на затворения е да продължи разговора, отричайки, че е затворен. В такъв случай, естествено, трябва да вземем под внимание, че той може и действително да е прав. Ако обаче сме сигурни в своята преценка, трябва да продължим диалога, като отстояваме мнението си. Можем да се надяваме, че при такъв диалог би се стигнало до ново разбиране и открехване на нов модел на общуване.
ВЗИСКАТЕЛНИЯТ ТИП
Една по-агресивна властна драма, която е преобладаваща в съвременното общество, е драмата на взискателния тип човек. При тази манипулативна стратегия човек критикува останалите, за да се сдобива сам с енергия от тях.
В присъствието на взискателния тип ние винаги имаме чувството, че сме внимателно наблюдавани. В същото време можем да се почувстваме така, сякаш се държим неадекватно, че не се справяме със собствения си живот.
Това е така, защото човекът, с когото влизаме във взаимоотношения, ни кара да се чувстваме въвлечени в реалност, в която повечето от хората допускат страхотни грешки в живота си и той трябва да им покаже верния път. Ето например някои типични за взискателния; човек реплики:
„Знаеш ли, не се обличаш както трябва за служебното си положение“, или: „Забелязал съм, че никога не ти е подредено вкъщи.“ Възможно е на аналогична критика да бъдат подложени какви ли не особености на нашата личност. Те всъщност нямат значение. Всяка критика е добре дошла, стига да ни разцентрова и да ни кара да се почувстваме несигурни в себе си.
Подсъзнателната стратегия на взискателния човек е да ни обърка с надеждата, че ще ни накара да приемем неговата критика и отношение към нещата. Ако успее, ние започваме да възприемаме света през неговите очи и това му вдъхва сили и енергия. Целта на взискателния човек е да упражнява власт над останалите, като ги съди, и общувайки с него, всички да споделят неговите възгледи, като по този начин му осигуряват непрестанен приток на все нови и нови сипи.
Също както другите властни драми, и тази произтича от това, че проектираме върху света собствените си
предварителни представи. Такъв човек е убеден, че в света не може да има стабилност и ред, ако той не следи как се държат всички и не им дава наставления, изправяйки техните грешки. В този свят той единствен е непогрешим, само той може да гарантира всичко да става така, както трябва, да бъде правилно и съвършено. Взискателният човек обикновено е възпитаван в семейство, в което родителите отсъстват и не обръщат внимание на неговите нужди. Неуверен, лишаван постоянно от сили и енергия, взискателният тип си набавя енергията по единствения възможен начин: като посочва грешките и критикува отношенията в семейството. И когато детето порасте, то продължава да носи в себе си същите представи за света и хората и те създават жизнената реалност на взискателния тип човек.
Как да се справим с взискателния тип човек?
За да се справим с взискателния тип човек, необходимо е да запазим равновесие и да му обясним как се чувстваме в негово присъствие. И отново най-важното е да не заемаме защитна позиция, а да излъчим към него любов и енергия, докато в същото време му обясним, че в негово присъствие се чувстваме непрестанно под някакво критично око.
Взискателният тип може да реагира на това по няколко различни начина. В първия случай той може напълно да отрече, че е бил критичен, дори и когато му го докажем с примери. И в този случай трябва да си дадем сметка дали самите ние не грешим и не виждаме упреци, когато няма такива. Ако, от друга страна, сме сигурни във впечатленията си, единственото, което можем да направим, е да изразим какво мислим с надеждата да започнем някакъв искрен диалог.
Друга възможна реакция на взискателния човек е да ни прехвърли топката и да обвини нас самите в прекомерна критичност. В такъв случай трябва отново да преценим дали обвинението му не е справедливо. Ако обаче случаят не е такъв, ще трябва да продължим разговора и да обсъдим това как се чувстваме в присъствието на този човек.
Третата реакция на такъв тип човек е да докаже, че критиката му е основателна и че ние избягваме да се изправим пред собствените си грешки и недостатъци. Отново трябва да преценим дали в такова твърдение няма някаква истина, но ако сме сигурни в становището си, можем да дадем няколко примера, за да покажем на взискателния тип човек, че критиката му е неоснователна или неподходящо поднесена.
Всеки от нас се изправя пред ситуации, в които има усещането, че останалите хора не постъпват както е в техен интерес. Това може да ни накара да се намесим и да им посочим къде грешат. Важното е по какъв начин осъществяваме тази намеса. Вече започваме да усвояваме умението да подходим ненатрапчиво, като кажем например: „Ако моите гуми бяха толкова меки, щях да ги сменя“, или: „Когато бях изпаднал в сходна ситуация, напуснах работа, преди да съм си намерил друга и после съжалявах.“
Има начини да се намесим, без да засегнем чувствата и равновесието на другия човек, нито да подронваме неговото самочувствие, както прави взискателния тип човек, и тъкмо тази разлика трябва да му бъде обяснена. Такъв човек може просто да прекъсне отношенията си с нас, вместо да чуе какво му говорим, но се налага да поемем този риск, ако искаме да останем верни на самите себе си.
НАСИЛНИКЪТ
Най-агресивната властническа драма е стратегията на насилника. Ние винаги усещаме кога сме в близост до енергийното поле на такъв човек, защото не само губим сили и се чувстваме зле, но също изпитваме усещането, че сме застрашени, че сме в опасност. Светът започва да ни се струва някак заплашителен, зловещ, неуправляем. Насилникът говори и действа така, сякаш всеки момент неговият гняв и ярост могат да избухнат. Такъв човек може да прояви своя гняв, като чупи мебели и хвърля предмети.
Стратегията на насилника е в това да ни накара да се съобразяваме с него, да внимаваме в неговите действия и да мислим само за него, като ни принуди да се страхуваме. Щом някой създава впечатление, че във всеки момент може да избухне, да загуби контрол над себе си и да стори нещо страшно, повечето от нас много внимават с такъв човек. Ако говорим с него, много бързо сме склонни да приемем становището му. И, разбира се, щом започнем да гледаме на света през неговите очи, опитвайки се да предвидим какво може да се очаква от него (за да се предпазим), той получава прилив на сили и енергия, от които отчаяно се нуждае.
Стратегията на насилието обикновено се развива в детството вследствие на жестока липса на любов и ограничения, в повечето случаи вследствие взаимоотношения с други насилници, които се държат властно и оскърбително и спрямо които никоя друга стратегия за спечелване на внимание и енергия не може да има успех. Няма никакъв смисъл да внушаваме на такъв човек чувство за вина и да разиграваме например драмата на „горкия аз“ – това няма да ни помогне. А и напълно сигурно е, че никой няма да ни обърне внимание, ако се правим на затворени. А пък всеки опит да бъдем взискателни ще породи само гняв и враждебност. Единственото разрешение е да търпиш и понасяш липсата на енергия, докато порастеш и на свой ред се превърнеш в насилник.
В очите на насилника светът е изпълнен със сляпо насилие и враждебност. Това е свят, в който човек се чувства изгубен сред пълна изолация, в която всеки противостои на останалите и не се интересува от никой друг – а тези възгледи пораждат все същите ситуации в живота на насилника отново и отново.
Как да се държим с насилника?
Подходът към насилника е специфичен. Поради очевидната опасност в повечето случаи е по-добре просто да избягваме неговото присъствие. Ако човек е в дълготрайна връзка с типа насилник, най-добрият начин е да остави ситуацията в ръцете на професионалист. Терапевтичният подход е, разбира се, принципно сходен със случаите на другите властни драми. С такъв човек може да се постигне успех, ако преди всичко бъде накаран да се почувства сигурен, като му се отдава енергията, от която се нуждае и му се даде възможност да осъзнае истината за своята драма. За съжаление твърде много са насилниците, които не получават никаква терапевтична помощ и които живеят постоянно в редуващите се състояния на страх и ярост.
Мнозина от тези хора получават присъди за криминални престъпления и наистина е разумно такива хора да бъдат изолирани от обществото. Но една система, която ги изпраща по затворите без терапевтична помощ, а после отново ги пуска на свобода, не разбира и не се опитва да изкорени проблема.
КАК ДА ПРЕОДОЛЕЕМ НАШАТА ВЛАСТНА ДРАМА
Повечето от нас през целия си живот са принудени да слушат упреци за поведението си. Хората са склонни да пренебрегват или да търсят разумни оправдания за подобни упреци, за да поддържат затвърдените си привички. Дори и сега, когато започваме да осъзнаваме в по-голяма степен колко самоунищожителни могат да бъдат утвърдените ни сценарии на поведение, все още ни е трудно да погледнем обективно на тях.
В случаите на жестоки властни драми, когато човек е потърсил терапевтична помощ, се появяват кризи, които могат да заличат дългогодишен напредък и развитие в посока на терапията, щом старите модели на упражняване на контрол отново избухнат. Професионалните терапевти започват да проумяват, че за да се постигне истински напредък, не е достатъчно да се постигне онзи катарзис, който се осъществява при разнищване на травмите на ранното детство. Вече знаем, че за да се сложи край на тези подсъзнателни опити за придобиване на енергия и сигурност, трябва да се съсредоточим върху по-дълбоката, екзистенциална основа на проблема и да видим какво има отвъд рационалното разбиране на нещата, за да отключим нов източник на сигурност, който може да функционира независимо от външните обстоятелства.
Тук имам предвид различен тип катарзис – онзи, за който са говорили мистиците през цялата човешка история и за който напоследък чуваме все повече и повече.
След като знаем за борбата за енергия, която се разгръща в човешкото общество, ние сме изправени пред необходимостта да се вгледаме в самите себе си и в собствената си мотивация и в мотивите на сценария, който разиграваме в своя живот, и да открием нови опитности, които да ни позволят да отключим онзи източник на енергия, който се крие в самите нас.
.
Из „Селестинското пробуждане“, Джеймс Редфийлд
http://occultportal.com/
