Красивата търновка Снежина Терджуманова, пленила преди 38 години завинаги сърцето на австралиеца Дейвид Гарвин, живее в Сан Диего, Калифорния, откри в. „Борба“.
.
.
.
.
.
.
През далечната 1973 г. съдбата среща българката и чужденеца в старата столица. Дошлият като турист в България Дейвид се влюбва безнадеждно в красивата болярка. За съжаление обаче, по това време подобна връзка е била невъзможна и немислима.
Двамата прекарват две незабравими седмици във В. Търново, след което мъжът си тръгва. На раздяла Снежина му подарява своя черно-бяла фотография.
Днес, 38 години по-късно, Дейвид Гарвин отново е в България с мисията на живота си – да открие бившата си приятелка и двамата отново да си припомнят онези красиви две седмици през лятото на 1973-та.
Историята на българката и чужденеца много наподобява холивудски филм. Дали той ще завърши с хепиенд обаче, все още не е ясно. През юни 1973 г. 21-годишният тогава Дейвид пътува от Лондон за Сингапур. На летището в Хелзинки, докато обменя валута в чейнджбюрото, оставя двата си огромни куфара отвън.
Когато излиза, вижда, че те са изчезнали. „Бяха над 30 кг. И досега се чудя крадците как са успели да ги вдигнат и да избягат толкова бързо“, смее се Дейвид. Липсата на багаж обаче не променя намеренията на младия мъж и той продължава пътуването си, макар и на автостоп.
Така през Германия и Румъния той пристига в България. От София идва във Велико Търново и отсяда в хотел „Янтра“. Там е посрещнат от младата рецепционистка Снежина Терджуманова. „Още в първия момент, като я видях, почувствах, че това момиче страшно ме привлича. Беше като любов от пръв поглед. Беше невероятно усмихната и красива. Знаеше перфектно английски. А по това време във вашия град малко бяха хората, с които можех да си говоря на английски. С нея станахме големи приятели“, връща лентата на спомените Дейвид.
През следващите две седмици Дейвид и Снежина са заедно. Тя го разхожда из Велико Търново, Арбанаси и околностите и му показва природните и културните забележителности. Когато той си тръгва, красавицата му дава своя снимка за спомен и му казва: „Имам странното предчувствие, че един ден ти отново ще се върнеш в Търново“.
„Много исках да й предложа да дойде с мен. Но тогава бях млад и нерешителен и до края така и не събрах смелостта да го направя. А и по онова време при вас беше социализъм и едва ли щяха да й разрешат да напусне страната. Не исках да й създавам излишни проблеми с властта. Тръгнах си, стигнах до Истанбул, но нещо ме теглеше обратно назад и се върнах в Търново за още няколко дни. Имах толкова силни чувства към тази жена, че дори обмислях да остана да живея завинаги в България. Но тя ме разубеди. Прекарахме още няколко дни заедно, след което се разделихме окончателно“, спомня си Дейвид.
Цели 38 години чужденецът таил дълбоко в сърцето си силните чувства към българката. И накрая решил, че трябва да я намери отново. В продължение на няколко години Дейвид пестил пари за новото си пътуване до България. След това един ден хванал самолета и пристигнал у нас. Никой обаче не знаел нищо за красавицата Снежина. Дори и специално наетият от него детектив не могъл да му помогне.
Тогава в отчаянието си Дейвид се решил на единственото оставащо му. Пуснал в „Борба“ снимката с обява, че издирва въпросната дама. В обявата чужденецът посочва хотела, в който е отседнал, и дава имейла си за връзка.
За себе си Дейвид Гарвин не разказва много. Споделя, че през живота си е бил какъв ли не – електротехник, санитар в болница, работил е дори и в библиотека. Обича пътуванията и досега е извършил 4 пътешествия по света.
„Борба“ успя да открие къде се намира днес жената, пленила сърцето на австралиеца. Бивш колега на Снежина Терджуманова разказа, че тя от 25 години живее в САЩ. През 60-те години Снежина завършва висше образование „Международен туризъм” и работи в „Балкантурист“ като рецепционистка в хотел „Янтра“.
Била е изключително красива и владеела 4-5 езика перфектно. Мечтата на младата жена обаче е да живее и да се развива в чужбина. В средата на 80-те години, по време на посещението си в една от социалистическите европейски страни, тя бяга и стига до Австрия. Там известно време живее в лагер – общежитие за бегълци от соцстраните.
Докато е там, Снежина пише писмо до посолството на САЩ, в което обяснява, че иска да живее в Страната на неограничените възможности. Молбата й е удовлетворена и оттогава българката живее в Америка. В момента тя работи като кетъринг мениджър на летището в Сан Диего.
За огромно съжаление на Дейвид обаче, Снежина е щастливо омъжена за българин, фитнес инструктор, с когото се запознава в Щатите. Въпреки това обаче австралиецът не се отчайва от съобщението, че жената на живота му е семейна. „Това е нормално, все пак толкова години минаха от тогава, а тя е умна и красива, разбира се, че ще се омъжи. Ако съдбата ми се усмихне, бих искал само да се видим, да седнем и да си припомним онези далечни дни, които за мен бяха и си остават едни от най-щастливите в живота ми. Ако Снежина ме приеме в живота си просто като приятел, много бих се радвал“, не крие надеждите си Дейвид Гарвин.
Отговорът на този забулен в тайна повече от 95 години въпрос излезе скоро наяве.
.
.
.
.
.
Житейската трагедия на великия български поет Пейо Яворов ни връща постоянно към неговите последни дни на октомври 1914 година. Любимата му Лора се самоубива на 30 ноември 1913 година, защото тя не може да го отнеме от другата му голяма любов – Македония. На която той се отдава изцяло и три пъти броди като комита от Юндола, през Ковачевица до Солун, Драма, Серес, Битоля и Охрид.
Ослепял, отчаян и отхвърлен от цяла София след смъртта на Лора и несполучливия му опит да я последва, Пейо Яворов търси настойчиво начин да прекъсне сам мъките и терзанията си. Той се моли на близките си другари от ВМРО да му дадат за самозащита револвер.
И все пак кой му даде револвера, за да сложи край на живота си в късния следобед на 16 октомври 1914 година? Само по едно изказано предположение на Данаил Крапчев, верен другар на Яворов, доскоро се смяташе, че зловещото оръжие му е дадено от най-близкия му приятел Тодор Александров. В своите бележки след кончината на поета Крапчев пише: „Кой му даде револвера – не знам. Може би Тодор Александров?!“ Съмненията на големия български вестникар, собственик на „Зора“- българският „Таймс“, започват да се предават през десетилетията като твърда убеденост, че човекът, който беше най-близо до слепия Яворов, е спомогнал за неговото самоубийство!
Тази убеденост на общественото мнение тогава, която тровеше водача на ВМРО до края на дните му, не можа да се промени и от друга недостоверна версия. Дъщерята на Тодор Влайков – Радка, разказала на Михаил Кремен, че Яворов е измолил от мъжа й Лило Илев да му купи револвер. Даже посочила и магазина, намирал се на ъгъла на „Търговска“ и площад „Бански“. По-късно Михаил Кремен публикува тези спомени в „Романът на Яворов“. Тази версия е несъстоятелна и поради факта, че в последните си месеци Яворов е живял в пълна мизерия, с повдигнато обвинение за убийството на Лора и е било абсолютно невъзможно да има пари за револвер. Тодор Александров и другарите му от Македония са се грижели за него.
ИСТИНАТА
Едва преди няколко години излиза истината, когато университетското издателство публикува спомените на Милан Матов „За премълчаното в историята на ВМРО“. Братята Милан и Христо Матови са съоснователи на организацията през 1893 година и близки съратници на Гоце, Даме, д-р Татарчев, Яворов, Тодор Александров и другите.
В спомените си Милан Матов свидетелства, че четникът Никола Гулев, син на героя от Илинденското въстание Питу Гули, е бил придуман от поета и му е дал смъртоносното оръжие.
Милан Матов пише през 1962 година в спомените си: “Изправен съм пред гроба, наближава да навърша 87 години. Истината – кой даде на Яворов револвера, е следната: При една среща след Пейовото самоубийство, четникът, охрана на Тодор Александров – Никола Гулев, ми довери: Аз, бай Милане, съм много виновен и не мога да си простя как направих тази грешка. Тежи ми и искам да ти се изповядам, за да ми олекне. Една надвечер бай Тодор ме изпрати да занеса пакет с цигари на Яворов. Намерих го сам. Покани ме да седна. Заговорихме за организацията. После той ме помоли, ако имам някой излишен револвер, да му услужа за късо време, след което ще ми го върне. Млад човек, излъгах се и веднага му дадох малкия си пистолет. Той се много зарадва и ми благодари. Доволен бях и аз, че можах да услужа на големия поет, най-близкия приятел на бай Тодор. Можех ли аз да помисля, че съм извършил тогава фатална грешка! Като се върнах при бай Тодор, похвалих му се, че съм дал на Яворов пистолета си. Той настръхна и така ме изруга, че аз замръзнах на мястото си. Така ядосан не бях го виждал никога. Разбрах, грешката ми е голяма.
– Какво си правил бе, Кольо? Знаеш ли защо Пейо ти е взел пистолета? Той отдавна моли този или онзи другар да му услужи, защото се страхувал не знам от кого си. А всъщност той търси оръжие за самоубийство… Как се не сети, бе, Кольо?
Не дочаках бай Тодор да ми говори повече. Изтичах към дома на Яворов да си искам обратно пистолета, но хазайката му ми каза, че излязъл с брата си. Върнах се при бай Тодор и така се чувствувах виновен, че просто не можех да си намеря място. Той разбра колко голяма е мъката ми и обеща на сутринта да отиде при Яворов и да се опита да вземе пистолета. На другия ден, към 10 часа сутринта, отиде. Върна се на обяд много замислен и угрижен. Аз стоях на двора, той мина край мен, но не ми каза нито дума. Явно, не беше успял да го вземе. Вечерта Яворов се самоубил.”
В предсмъртните писма, оставени на масичката до леглото на мъртвия поет има редове и за най-близкия му другар Тодор Александров:
„Брате Тодоре, прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук… Целувам те дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през тези дни на големи изпитания… Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: „Поздрав от нашата майка мъченица – тя е вече щастлива!“ Това е истината за револвера, с който великият поет Пейо Яворов сложи край на мъките си.
На 16.08. през 1947 година, лидерът на опозиционния блок БЗНС Никола Петков е осъден на смърт чрез обесване.
Никола Димитров Петков е един от лидерите на БЗНС. Роден на 8 юли 1893 г. Следвал Право и политически науки в Сорбоната, Париж. Член на Постоянното присъствие на БЗНС „Александър Стамболийски“ (1932-1933). Бил редактор на в. „Земя“ и в. „Земеделско знаме“.
След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. сътрудничи на демократическите партии, вкл. на Работническата партия, която е легална проява на нелегалната БКП. Народен представител в XXIV-то Народно събрание. За антифашистка дейност, през декември 1938 г. изборът му за народен представител е касиран и той е интерниран в Ивайловград. След емигрирането на д-р Г. М. Димитров, през 1941 г. поема ръководството на БЗНС „Александър Стамболийски“. Води преговори с другите демократични партии за образуването на Отечествения фронт и е представител на БЗНС в НС на ОФ. В края на 1943 г. е интерниран в Свищов, където продължава да се занимава с политическа дейност, с организирането на Отечествения фронт, среща се с Коста Лулчев. От 9 септември 1944 г. до 26 август 1945 г. е министър без портфейл в първото правителство на ОФ. От януари 1945 г. е лидер на Обединената опозиция (антикомунистическа опозиция). От 26 октомври 1946 г. е народен представител в VI-то Велико народно събрание. Борбата му за запазване на парламентарната демокрация е обявена от комунистите за контрареволюционна дейност. На 5 юни 1947 г. е снет депутатският му имунитет и още в сградата на Народното събрание е арестуван. На 5 август с. г. започва съдебен процес срещу него и на 16 август е осъден на смърт чрез обесване по обвинение в шпионаж. На 23 септември 1947 г. смъртната присъда е изпълнена. Гробът му е неизвестен. Реабилитиран посмъртно на 15 януари 1990 г.
Според класацията на юзърите от специализирания туроператорски портал trivago.co.uk, най-лошите хотели в 50 избрани дестинации са както следва:
.
.
1: London
2: Birmingham
3: Kopenhagen
4. Amsterdam
5: Paris
6: Genf
7: Frankfurt
8. Brüssel
9: Stuttgart
10: Nizza
11: Lyon
12: Glasgow
13: Mailand
14: Oslo
15: Düsseldorf
16: München
17: Köln
18: Hamburg
19: Rom
20: Cannes
21: Athen
22: Manchester
23: Hannover
24: Nürnberg
25: Stockholm
26: Neapel
27: Dublin
28: Wien
29: Madrid
30: Sevilla
31: Turin
32: Istanbul
33: Palermo
34: Edinburgh
35: Grenada
36:. Berlin
37: Lissabon
38: Salzburg 39: Sofia
40: Barcelona
41: Prag
42: Valencia
43: Bukarest
44:. Florenz
45: Budapest
46: Bologna
47: Venedig
48: Brügge
49: Krakau
50: Dresden
Класирането на софийските хотели на 39 място е повече от превъзходно. Дали това отговаря на истината или трябва да го отдадем на сравнително малкия опит на западните туристи в България, което води до натежаване на единични мнения, не знам, но факта си е факт. Безплатно са ни рекламирали на превъзходно място.
Искам да надраскам тези няколко реда, защото една на пръв път поглед невзрачна случка ме накара да се замисля и преосмисля шаблона относно израстващото ни поколение.
.
.
.
.
.
.
Та накратко сюжета на случилото се. Вчера вечерта, някой ме търси на домашния телефон, което само по себе си е необичайно, защото освен майка ми, друг от познатите и роднините ми не ползва (въпреки, че много от тях имат) стационарен телефон. Приемам аз разговора и един приятен женски глас отначало ме пита дали говоря български и след като аз потвърждавам това, ми казва, че е намерила портфейла на дъщеря ми, на улицата.
Честно да си призная, в първия момент помислих, че някой си прави майтап, защото вероятността дъщеря ми да си загуби портфейла и да го намери българин (българка) във Виена е нищожно малка, като се има предвид, че тя не познава почти (да не кажа абсолютно) никакви сънародници, тук.
В течение на разговора обаче се уверих, че не е майтап, защото момичето от другата страна ми описа изключително точно неща, които се намират във въпросното портмоне и се уверих, че действително е така.
А какво се беше случило. После разбирам от дъщеря ми, че ѝ се е била скъсала торбата с която ходи и явно така е изпаднало то. Ама това не е от значение, а важното е, че една българка, намирайки го си е направила труда да търси в Интернет всичко за собственика на тази вещ и след като е намерила моите данни (вътре е имало банково извлечение с моето име за платена издръжка), се е свързала с мен. Това е което всъщност е многото работа заслужаваща уважение, която показва висок морал и заслужаващи изключителни аплодисменти, вътрешни добродетели. Шапо, за постъпката!
Някой може би ще се поинтересува, какво е имало вътре, в загубената вещ. Ами малко пари, златна кредитна карта и друга разплащателна такава, някакви лични документи, снимки и други дребни, но лични неща. Разбира се, всичко си беше на мястото.
Като заключение искам да споделя, че младото поколение на България май е по-добро, отколкото славата му. Тези многото само че, които са читави, са и по-скромни и за тях никой не пише. Пишат само за силиконките и авточамбазите, като това дава една крива представа за всичко.
Как да си намеря пътя в живота? Как да избера професия? Как да планирам бъдещето си? Верният отговор на тези драматични въпроси трябва да се търси навреме: най-добре още от ранна детска възраст, смятат в Германия.
Това може да ви се стори преувеличено, но професионалната ориентация трябва да започне още в ранна детска възраст. Ако сте наистина добри родители, вие отрано ще стимулирате децата си да влизат в досег с различни сфери на живота и познанието, за да могат бързо да открият своето призвание.
Ако вие самият сте млад човек, който търси себе си в професионално отношение, най-важното е да откриете подходящия бранш и да си дадете сметка в какъв тип предприятие искате да се развивате. В Германия в средния и малък бизнес особено държат на кандидати с практически опит, докато в големите концерни ще ви питат карали ли сте стаж в чужбина, знаете ли езици и т.н
Отговорете си сами!
За правилното професионално ориентиране ще ви бъде от голяма полза, ако си дадете реална самооценка, при това в подробности: какви хобита имате, колко време искате да им отделяте, смятате ли да имате деца, какво очаквате от живота като цяло. Ако сте от хората, които особено държат на сигурността в живота, би трябвало да изберете по-консервативна професия.
И още нещо: хората с такива консервативни професии обичат да се задържат на едно работно място не по-малко от пет до шест години, докато например ако работите в областта на маркетинга или рекламата, много по-добре за вас е често да сменяте работното си място.
Всички тези принципни въпроси и размишления човек трябва овреме да си постави, а и да им потърси честен отговор, съветва германската консултантка Петра Шпийс. От помощ може да бъде не само личната самооценка, но и мнението за нашите способности на семейството, близките, приятелите, дори на преподавателите.
И друго много важно: не забравяйте, че можете да планирате бъдещето си. Днешният свят е много динамичен, всичко бързо се променя, но въпреки това: опитайте се да набележите главните си цели за десетина-петнайсет години напред. Не повече. Водете си, примерно, нещо като дневник. В началото му си запишете своята главна професионална цел, после отбелязвайте стъпките в нейното преследване. И непрекъснато сверявайте посоката си и главната цел от първата страница. Това мотивира и помага страшно много, смята консултантката.
Кариера или изтезание?
Ако искате да направите добра кариера, ако искате да се катерите бързо по стълбицата, в никакъв случай не бива да пренебрегвате и контактите с колегите. Е, няма нужда да допускате всекиго от тях в личния си живот и интимната си сфера, но е важно да общувате. Никога не забравяйте да поддържате контакт и с шефа, да споделяте какво мислите за работата си и за преследваните цели. Това ще му покаже, че имате сериозно отношение към работата си и ще ви помогне в професионалното развитие.
Да, когато си избирате професия, трябва на всяка цена да проучите какво е положението на трудовия пазар, но има нещо още по-важно, припомня Шпийс: „На първо място следвайте собствените си влечения и интереси! Дайте си реална сметка какво истински можете и не можете.“ Защото развитието на трудовия пазар може да се прогнозира, но не и да се предвиди стопроцентово. Докато другото е сигурно: задължителен провал очаква оногова, който се опитва да гради кариера в разрез със своите качества, принципи и нагласи.
Посрещане на княз Александър І и свитата му в Пловдив на 9 септември 1885 г., гравюри от „The Graphic” (10.Х.1885) и „The Illustrated London News” (22.ІХ.1885).
Разпокъсването на българските земи, наложено с решенията на Берлинския конгрес от 1878 г., поражда стремеж сред българския народ за пълно национално освобождение и обединение. Усилията на първо място са насочени за изграждане и утвърждаване на Княжество България и за защита на българския характер на Източна Румелия. Едновременно с това се мисли и за освобождение и присъединяване към България на Македония и Одринско, останали под турска власт.
На 6 септември 1885 г. Източнорумелийското правителство е свалено. В Пловдив е провъзгласено съединението на Източна Румелия с Княжество България. Образувано е временно правителство, което поема управлението на областта до пристигането на българския княз Александър І Батенберг, който се обявява на 8 септември във Велико Търново за княз на Северна и Южна България.
6 септември – Денят на Съединението – е една от бележитите дати в новата
българска история, едно от най-дръзките и най-достойни събития в
развитието на българската държава.
Съединението е чисто българско завоевание без външни подбудители, крепители и защитници. Това е първата категорична заявка за самостоятелно, равноправно участие на българите в модерната история на Европа и първият ясен знак за европейските политици, че трябва да се съобразяват с млада България.
На 6 септември 1885 година е провъзгласено Съединението на разделените по
силата на Берлинския договор Източна Румелия и Княжество България.
По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по
искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от
възобновената българска държава и включена отново в пределите на
Османската империя, макар и с известна автономия.
Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно, главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия.
Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен.
Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г.
Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание през 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив села и градове чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител – Г. Кръстевич. Кръстевич е бил донякъде наясно с целите и организацията на съзаклятниците, но като родолюбец, предпочита да не моли султана за турски войски и да се предаде доброволно.
Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. В състава на временното правителство влизат: д-р Г. Странски (председател), д-р Ст. Чомаков (подпредседател) и членове: майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев, д–р Г. Янкулов, Д. Юруков, З. Стоянов, Г. Данчов, Ат. Самоковец и Г. Бенев. За главнокомандващ източнорумелийската милиция е назначен майор Д. Николаев. Присъствието на лица от двете политически партии в Областта, на четирима военни дейци и представител на БТРЦК трябва да покаже на външния свят и особено на Русия, че Съединението е общонародно дело, а привличането на туркофила д-р Ст. Чомаков – да внесе успокоение у Високата порта.
Веднага след съставянето си, Временното правителство обявява военно положение в Областта и издава заповед за мобилизиране на мъжкото население, годно да носи оръжие. Заедно с това то отправя и покана до княз Александър I Батенберг да поеме управлението на обединена България. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България.
Александър I Батенберг – княз на България от 1879 г. до 1886 г., генерал и хесенски принц, е роден на 5 април 1857 г. във Верона (Италия). Племенник е на руския император Александър II. Участва като доброволец в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Избран е за български княз от Първото Велико народно събрание на 17 април 1879 г. по препоръка на руския император и със съгласието на Великите сили, подписали Берлинския договор (1878 г.). Още с встъпването си на престола Александър I Батенберг изразява недоволство от ограничените правомощия, които му предоставя Търновската конституция. Затова се насочва към съюз с Консервативната партия (чиито водители още по време на Учредителното събрание (1879 г.) се обявили за олигархично управление) и с нейна помощ се стремял да засили личната си власт.
На 27 април 1881 г., с активното съдействие на ген.-лейтенант П. К.
Ернрот, който по това време е военен министър в България, Александър I
извършва отдавна замисления държавен преврат, след който суспендира
(отменя) конституцията и въвежда т.нар. режим на пълномощията
(1881-1883 г.). Но този акт не дава очакваните резултати, напротив,
князът губи до голяма степен своя престиж в България и се лишава от
подкрепата на Русия. Това го принуждава да възстанови конституцията още
преди да изтече определеният от него 7-годишен период на пълномощията.
Съгласието му да приеме Съединението на Източна Румелия с Княжество
България, прокламирано на 6 септември 1885 г. в Пловдив, съдейства до
известна степен за закрепване на положението му вътре в страната.
Външнополитическите му позиции обаче стават още по-нестабилни. След
Сръбско-българската война (1885 г.), в която Александър I е главнокомандващ българската войска, настъпва обтягане на руско-българските отношения. Това създава силни настроения против него сред голяма част от българските политически дейци и сред висшия състав на армията. На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят Александър I от престола. Въпреки извършения контрапреврат, поради отказа на руския император да одобри завръщането му в България, на 26 август същата година той абдикира и напуска завинаги пределите на страната, като се отказва от българската княжеска титла и от привилегиите си на принц. След абдикацията служи в редовете на австро-унгарската армия до края на живота си. Умира на 17 ноември 1893 г. По негово желание е погребан в София, където му е издигнат мавзолей.
Един млад българин, все още почти неизвестен в България, се опитва да катурне пирамидата наречена Уолстрийт демонстрирайки, че с един блог човек може да промени света около себе си.
Струва ви се невероятно? Добре, четете по-нататък.
През пролетта на 2009, този млад българин започва да сглобява пъзела на една конспиративна теория в блог си ZERO HEDGE (Зироу Хедж), за да покаже, че инвестиционната банка Goldman Sachs използва високоскоростни компютри за незаконни печалби от търговия на фондова борса в Ню-Йорк (New York Stock Exchange, NYSE). Или като цяло, че Goldman Sachs е в една клика начело на американската политика, заедно с Министерството на финансите и Федералния резерв в заговор за запазване на статуквото.
Каква е обаче крайната цел на Иванджийски?Пречистване на пазара, което означава премахване на големите банки като цяло и възстановяването на истинския свободен пазар.
В началото броят на читателите на блога му е относително малък и от различни групи, т.нар. day-traders, научни работници или хора като него, които са работили във финансовия сектор и са останали разочаровани.
Но когато един ден бивш компютърен програмист от Goldman Sachs бива арестуван по обвинение в кражба на софтуер (използван за електронна търговия от фирмата), който според федералния прокурор може да се използва за „неправомерно манипулиране на пазарите„, изведнъж се получава верижна реакция от засилващ се интерес към блога на младия българин.
В днешно време дори Министерството на финансите и Федералния резерв, разпространяват „blog watch“ е-мейли, които се изпращат всеки ден дори в Белия дом.
Кой е този мистериозен българин?
Името му е Даниел Иванджийски (Daniel Ivandjiiski), 31-годишен българин, в момента живеещ в САЩ.
Първоначално Иванджийски отива в САЩ да учи молекулярна биология в Университета на Пенсилвания в подготовката си за медицинско училище. След дипломирането си обаче, той започва работа като младши инвестиционен банкер в Jefferies & Co в Лос Анджелис, последван от кратък престой в Imperial Capital.
През 2005 г. Иванджийски се мести в Ню Йорк, за да постъпи на работа в Miller Buckfire, където е обвинен в спекулации с акции на авиокомпания, един ден преди обявяването на голяма сделка с бившия му работодател – Imperial Capital. Въпреки, че от това той спечелва само $780, официално разследване е назначено и Иванджийски загубва лиценза си като брокер-дилър. Тази забраната обаче го изстрелва в едно ново поле – нерегламентираният свят на хедж фондовете (hedge funds), където той научава триковете за търговия с високи залози, точно типа машинации, за които по-късно ще пише в блога си.
Напълно разочарован от това как системата работи, той се отдава изцяло на блога си.
В блога си Иванджийски се нарича „Тайлър Дърдън“ (Tyler Durden) – мазохистичния анархист, който Брад Пит играе във филма „Боен клуб“ (Fight Club). Това е героят, който взривява сградата на големите компании за кредитни карти.
Новата журналистическа кариера на Иванджийски, бележи нещо като завръщане към семейния бизнес: Баща му, Красимир Иванджийски, е редактор в България на Строго Секретно, известен с разследващи репортажи.
През април 2009, Зироу Хедж (Zero Hedge) започва седмични доклади с данни за търговията на Ню-Йоркската фондоваборса. Докладите показват, че Голдман Сакс участвуват с много несъразмерни проценти в почти всички сделки на борсата. Това, според Иванджийски им дава монополистично предимство да се възползват от ситуацията и да манипулират пазарите в своя полза.
Докладът се разпространява светкавично из Интернет и блогът бива затрупан с коментари. Говорителят от Голдман Сакс Ед Канадей (Ed Canaday), разбира се почуствувал задължен да отговори, като нарича направените обвинения „невярни и обидни„. Това, разбира се, само стимулира Иванджийски да задълбае още по-дълбоко в раната.
Той се заема да разследва една много по-голяма конспирация, а именно от времето когато през седемдесетте години Робърт Рубин (Robert Rubin) е отговарял за арбитража на търговията на Голдман Сакс, тя и нейната мрежа от сътрудници са по същество манипулирали пазара в своя полза. Това разследване послужи като основен източник за скандалната статия „Goldman Sachs The Giant Vampire Squid“ в Rolling Stone на журналиста Мат Таиби (Matt Taibbi).
С времето Зироу Хедж (Zero Hedge) привлича все по-влиятелни читатели. Джеймс Чанос (James Chanos), основател на инвестиционната фирма Kynikos Associates, нарича блога „задължително четиво“ за служителите на фирма му. Чанос споделя мнението на Иванджийски, че големите банки са заплаха и трябва да се разбити на по-малки.
В момента Зироу Хедже (Zero Hedge) е предмет или на адмирации от лоялните си читатели, или на мощна критика от страна на старата медия, като CNBC например. Творението на Иванджийски е вече повече от блог и работи като истинска информационна агенция с офиси в Лондон и Цюрих.
Манипулациите на пазара в крайна сметка ще се провалят, смята Иванджийски, и пирамидата ще бъде изложена на бял свят. Нека да му пожелаем успех и да се гордеем, че един от нас има смелостта да се изправи като Давид срещу мощния Голиат, в случая Уолстрийт, в защита малкия човек.
Тази заключителна глава от моите „Задочни репортажи за България“ беше отдавна написана. В нея аз се опитах да обясня причините, които доведоха до моята „задочност“. Но само преди няколко дни дойде вестта за смъртта на баща ми в България. И точно болката по неговата смърт и това, че не можах да бъда край него в последните му дни — ми показаха съвсем ясно името на главната причина, което преди се опитвах да опиша с много думи, но което просто е:
ЧУВСТВО ЗА НЕПОНОСИМОСТ.
Миналата неделя, от десет часа сутринта, аз стоях на 500 километра далече от софийския булевард „9-и септември“ и мислено следвах погребалната процесия с ковчега на баща ми. Виждах, като че бях там, лицата на хората, роднини, близки, приятели, сам вървях с техните стъпки и знаех точно в коя минута покрай чия къща минаваха. Следвах сълзите на майка ми и думите на свещеника с отчаяната надежда, че всичко това беше лош сън. Но когато дойде страшният момент в 11 часа и земята прибра завинаги онзи, който ми беше дал живот, внезапно се почувствувах смазващо безсилен. Защото истината беше, че нито аз, нито брат ми, нито жените ни, нито децата ни бяхме там, където трябваше да бъдем. В течение на толкова години ние не можехме да го видим, нито нему беше позволено да види нас. През всичките тези години той живя с надеждата за тази среща, която никога не стана. И чувството за непоносимост дойде у мен в момента, когато си представих колко ужасно обезправен се е почувствувал той в дните, преди да настъпи краят. Тъкмо мислейки за това обезправяване, за това отричане, ако щете оплюване на най-разбираеми и уважавани човешки копнежи, аз разпознах точно същото чувство, което неизбежно ме изхвърли зад граница. Тук не ставаше дума за идеологически, политически или естетически различия, а за безогледното погазване на правата и чувствата на един обикновен българин. Баща ми беше типичният обикновен българин, един от ония милиони безименни, трудолюбиви и добросъвестни българи със старомодните принципи за честност и достойнство. Той се опитваше да приеме по своему, да си обясни, да свикне със съдбовната обреченост на всички българи като него. Но онова, което той нито можеше да си обясни, нито да приеме, нито пък да свикне с него, беше забраната да се види с онези, в чиито жили тече неговата кръв. Той все пак помнеше, че беше роден свободен българин, и предчувствуваше, че ще умре крепостник.
Започнах със смъртта на баща ми като най-очевиден източник на чувството за непоносимост, което разполагаше с многобройни други и вероятно еднакво силни източници. За мен поне цялата атмосфера, всред която живеех в България, беше пропита от това същото чувство за непоносимост.
Беше неделя, 15 юни 1969 година. Според астролозите — съдбоносна за рибите година. В 11,30 заранта в Държавния сатиричен театър в София започна закритата премиера на пиесата ми „АЗ БЯХ ТОЙ“. В 11,30 вечерта бях в хотел „Екселсьор“ в Белград. Един от основните принципи, върху които бяха изградени всичките ми пиеси, беше този, че те се състояха само от 2 действия, като второто действие винаги отричаше първото. След всичко станало до днес мога да кажа, че тия 12 часа не бяха границата между две различни пиеси, а просто краят на първото и началото на второто действие на една и съща пиеса, която жанрово бих означил като „съвременна трагикомедия с фарсови интермедии“. На по-ясен език казано, „пиеса, където често пъти не знаеш дали да плачеш, дали да се смееш“.
Въпреки дългия път и прекараните преди това напрегнати часове, когато влязох в Белград, не чувствувах никаква умора. Възбудата ми от заранта, от раздялата с най-близките ми хора, от странната обиколка на София се беше превърнала в остра въпросителна към онова, което щеше да последва.
Не беше въпросът за съдбата на пиесата ми в Сатиричния театър. За мен и за всички беше ясно, че щяха да я спрат. В края на краищата театърът беше техен. Истинският въпрос беше за това, че аз никога не успях (въпреки опитите ми) да се идентифицирам с тях. Винаги усещах ясна предопределеност, която категорично определяше кое беше мое и кое беше тяхно. Нещо повече, често пъти тази разлика беше почти като разликата между огъня и водата — с двете възможни алтернативи на тяхната принудителна общност — или огънят да угасне, или водата да се изпари.
Закритата премиера беше насрочена от ръководството на театъра с две цели — да се разбере какво мислят властите и да се потърси подкрепата на публиката. Режисираше Методи Андонов, а титулярният режисьор Нейчо Попов дойде от болницата, за да гледа нашето представление. Горкият Нейчо, той продължаваше да вярва, че можеш да създадеш честна и остра сатира, без да засегнеш режим, който винаги е бил против каквато и да е съществена критика. За мен, а струва ми се и за Методи нямаше илюзии. От всички принципи, които някакво изкуство може да следва, най-невалиден е принципът: „И вълкът сит, и агнето цяло.“ А в голямата литература, в голямото изкуство принципът неотменно е бил: „Или вълкът, или агнето.“
Реакцията на публиката надмина и най-добрите ни очаквания. Парцалев беше великолепен и залата се тресеше от смях. Но колкото по смешно ставаше първо действие, толкова по-мрачни бяха някои лица в салона. > В антракта към мене си проби път известен полковник от Държавна сигурност.
„Абе — каза той, — ти каква чешка пиеса си написал?“
Отговорих му, че пиесата е българска, и отминах. После дойде Стефан Цанев, който беше драматург на театъра, и ми каза, че след представлението ще има заседание на съвета заедно с хора от Комитета, за да се реши съдбата на спектакъла. Казах му, че не желая да присъствам на заседанието, защото знаех накъде отиваха нещата. Помолих го да ме представлява. Краят на закритата премиера беше изпратен от публиката със силни аплодисменти. Отвън, на тротоара, баща ми, който гледа пиесата, ми каза:
„Ще береш ядове с тая пиеса!“
Отидох да обядвам в Руския клуб. Междувременно от три месеца имах паспорт и виза за Италия, но все отлагах да замина заради пиесата. Все пак бях решил да тръгна тези дни. Към два часа и половина Стефан дойде от съвета и каза, че нещата са много зле. Пиесата засега се спираше. Той изглеждаше потиснат, но твърд. После в клуба влезе един от моите по-важни приятели. Той ме извика настрана и ме попита:
— Паспортът и визата ти в ред ли са?
— Да — отвърнах.
— Тогава — каза той — съветвам те да се махнеш веднага. Струва ми се, че утре ще има разправии за днешното представление и може и да не пътуваш. Разкарай се за месец-два, всяко чудо за три дни!
Отидох у дома да взема някакъв багаж. Баща ми и майка ми ме изпратиха до колата. Казах им, че след няколко седмици ще се видим. И тръгнах. Стигнах до околовръстния път. Току-що беше се излял пороен летен дъжд и когато облаците отминаха, небето над Витоша и цялата буйна зеленина навред блеснаха под слънцето. Изведнъж инстинктивно реших, вместо да се отправя по прекия път към Калотина, да обиколя цяла София по околовръстния път. Колата вървеше по съхнещия асфалт и всичко наоколо ми изглеждаше странно и неописуемо красиво. Безмилостно красиво. Като че природата беше решила да ми покаже безценното богатство на една земя, която бях обречен да загубя. Може би осъдените на смърт посрещат последния изгрев на слънцето с това нечовешки дълго чувство, че виждат всичко за последен път.
„Гледай! Никога повече не ще видиш тази земя, тази природа!“ — крещеше у мен издевателски глас. (бележка на блогаджията: Абсолютно същото го изпитах 1984-та, когато аз избягах. Някакъв вътрешен глас все това повтаряше. Да се опише с думи, не става. Слабо е. Трябва да си го изпитал, та да вникнеш в него.)
Нищо не бях решил. Едно от малкото неща, на които животът ме беше научил, беше да не взимам предварителни решения, а да оставя нещата да се решат по собствената си логика. Но този път, обикаляйки София, чувствувах, че решението е било вече взето — от ангелите или от дяволите, които ръководеха съдбата ми.
Около шест и нещо бях на границата. Всички служители и митничари се бяха струпали да гледат по телевизията мача за световно първенство между България и Полша. Дежурният офицер ме позна и най-любезно ме покани да се присъединя към тях и да гледам мача. Извиних се, че бързам. После, отвъд югославската бариера, спрях край някаква ливада. Погледнах назад към България и ми се стори, че тъкмо природната хубост изостряше още повече чувството за непоносимост спрямо грозния живот, който лично аз и мнозина като мен трябваше да живеят. Като че природа, история и национален дух бяха установили твърде ясен критерий за красиво и грозно. Почувствувах, че не можех повече да понасям атмосферата, в която живеех, работата, която вършех, отношенията, в които се намирах. Непоносимост колкото спрямо външния свят, толкова и спрямо себе си. Помислих си, че от много години не бях се радвал на нищо, че всичко беше не само предварително отровено, но и обречено да бъде отровено от това чувство за непоносимост. Ако вие сте имали някаква идея за себе си, ако сте си мислили за едно, а откривате как бавно и безпощадно се превръщате в нещо съвсем друго, тогава вероятно настъпва мигът, в който искате да счупите или огледалото, или главата си. Чисто нравствено, това беше усещане за двойна подлост — и спрямо другите, и спрямо себе си. Извън нравствено — това беше усещане за безизходица.
Разхождайки се из нощния Белград, аз си мислех, че беше наистина невъзможно за мен да остана да живея в България и да бъда себе си. Самото живеене в страната представляваше безкрайна верига от компромиси. Дори борбата срещу компромисите беше компромисна. Нивото на отношенията между общество и индивид беше извънредно низко. И старият закон, че човек постепенно възприема чертите на онова, срещу което се бори — ми се струваше, че действува безпогрешно. Все по-често откривах у себе си (макар и с обратен знак) същите елементи на примитивност, инстинктивност, безчувственост и дори безогледност, присъщи на хората, които ненавиждах. За разлика от мнозина, които съзнаваха, че с тях ставаше същото, но вярваха, че това беше временно, че нещата щяха да се оправят, аз нямах никакви илюзии, че по отношение на мен нещата бяха поправими. Може би моето чувство беше по-себично, може би бях прекалено зает със собственото раздвоение.
Затова тук не става и въпрос за проявена гражданска честност или доблест, а само за собствено чувство за непоносимост. Ако аз притежавах истинско чувство за гражданска честност и доблест, най-последователният му израз би бил да си стоя в България и да се опитвам да се боря оттам, както правят далече по-храбри, по-честни и по-доблестни от мен хора.
В процеса на тези репортажи аз се старах с най-голямо усилие да дам точна и обективна картина на живота, чийто свидетел бях. Аз съзнавах моето огромно предимство пред писателите, които живеят в България — това, че никой не ме направляваше или пък ограничаваше при писането на репортажите — и се опитах да кажа онова, което много от тях биха искали да кажат. Все пак аз бях активен участник в този живот и това би могло да бъде обяснение, ако някъде моята емоционалност е засенчила обективността.
Красивата търновка Снежина Терджуманова, пленила преди 38 години завинаги сърцето на австралиеца Дейвид Гарвин, живее в Сан Диего, Калифорния, откри в. „Борба“.
