Боядисването на яйца за Великден е една от най-обичаните традиции, която дори комунистическата власт в 45-те години на атеизъм не успя да изтрие.
Като източник на зараждащия се живот яйцето символизира безсмъртието и носи идеята за възкръсването на най-големия празник за християните – ставането на Исус Христос от мъртвите.
Археологически разкопки показват, че в Европа боядисани яйца е имало още през Х-ХI век. Те са задължителни за обредността на Великден. В езическите митологии яйцето е знак на Вселената – счита се, че светът произхожда от него, пише Томислав Дяков в книгата си “Народният календар”. Чукането с яйца е метафоричен сблъсък между личните светове на хората, в който оцелелият спечелва здраве и щастие.
Боядисването е на Велики четвъртък от Страстната седмица – тази година той е на 13 април. Ако не смогнете, може да го направите и в съботата преди Великден.
Никога обаче не боядисвайте яйца на Разпети петък. Това е най-тъжната дата в църковния календар – денят, в който е бил разпънат Христос. На него постът е особено строг – църквата повелява тогава нито да се яде, нито да се пие (дори вода). Народът казва, че на Велики петък и пиле не пее, и гнездо не вие. Вярва се, че всеки страда заедно с Богочовека, съпричастен е на неговата смърт и погребение. В петък не трябва да се подхваща каквато и да е работа. За втора година денят ще е официално почивен.
Първото яйце задължително се боядиса в червено. Вярва се, че то има целебна и предпазна магическа сила. С него се прави кръстен знак първо по челата на децата, а след това на всички останали в семейството. В полунощ в събота срещу неделя, когато настъпва Великден, хората се чукат с боядисаните яйца и се поздравяват с “Христос воскресе” – “Во истина воскресе”.
Думите са произнесени за първи път от Мария Магдалена. Тя първа видяла възкръсналия Христос и утешила скърбящите му ученици с радостния възглас: “Христос воскресе!” Като първа благовестница на чудото тя е призната от църквата за равноапостолна.
След Възнесението Мария Магдалена прекарвала с Богородица и апостолите в постоянна молитва и била свидетелка на първите успехи на християнското учение в Йерусалим. Църковното предание говори, че тя посетила Рим, за да разкаже на император Тиберий за месията. За да спази традицията и да не ходи при цезаря с празни ръце, Мария Магдалена му поднесла яйце със същите думи: “Христос воскресе!” Традицията да се поднасят яйца била от старо време при бедните юдеи, които не са имали възможност за по-скъпоценен дар.
Тиберий попитал Мария Магдалена: “Как може някой да възкръсне от мъртвите! Все едно това бяло яйце да стане червено!” В този момент яйцето само почервеняло.
А Мария Магдалена допълнила изумлението на императора с думите: “Както това яйце трябва да умре, за да се излюпи пилето, така и Христос умря, за да възкръсне за вечен живот”.
Християните постепенно започнали да следват примера на Мария Магдалена. Поднасянето на боядисани яйца станало обичай, който постепенно се разпространил по целия свят. Вярва се, че както от черупката се ражда птиче и започва да живее самостоятелен живот, така и ние, при второто пришествие на Христа на земята, ще се възродим за друг, висш, вечен, безсмъртен живот. Червеният цвят на великденското яйце напомня на вярващите за това, че изкуплението на човечеството и бъдещият му нов живот са придобити чрез проливането на кръста на пречистата кръв на Спасителя.
1 април, известен като Денят на шегата или лъжата, е един от най-веселите празници в годината. И макар вече да се празнува из целия свят, е трудно да се проследи кога и как точно е възникнал.
Едно от разпространените схващания е, че Денят на шегата е възникнал едновременно на различни места и е съвпадал с честванията на пролетта и пролетното равноденствие. Други препращат историята на 1 април към древния Рим, когато неговото население е било съставено предимно от мъже. Римляните канели сабинянките в града, за да честват заедно празника на бог Нептун и си правели шега с тях. С влизането си в Рим жените се озовавали лице в лице с войници, които се престрували, че ще откраднат дъщерите им. Според легендата това се случвало в началото на април.
Друго популярно обяснение за произхода на празника идва от Франция и се смята, че то е най-близко до началото на честванията на Деня на шегата. През 16-век във Франция празнували Нова година от 25 март до 1 април. За начало на новата година се приемала именно тази дата. През 1562 /според други източници през 1582/, по време на управлението на Шарл Девети, бил въведен грегорианският календар и новогодишният празник бил изместен на 1 януари.
Поради липсата на бързи средства за комуникация в онези времена, новините се разпространявали бавно. След смяната на празничната дата много хора не искали да приемат промяната, докато други забравили за нея, и продължили да празнуват на 1 април. Инатчиите и забраванковците били наречени „глупци“ и хората започнали да си правят шеги за тяхна сметка – като например да ги канят на несъществуващи партита. Жертвите на тези подбиви си спечелили прякора „априлска риба“, тъй като младите риби са наивни и лесно се хващат на въдицата. Във Франция е разпространена шега да се закачва хартиена риба на гърба на хората.
С времето традицията да се правят шеги на 1 април е продължила и през 18-и век се е разпространила към Великобритания и Шотландия. В Шотландия например празникът продължава 48 часа. Първият ден от честването се е наричал „Априлски перко“. Жертвите на шегата били изпращани на лов за кукувици. Вторият ден от празника бил кръстен „Опашат ден“ и бил посветен на задните части. Честването му се състояло с ритник отзад като дар за поколенията. Хората се разхождали с табели, на които пишело „Ритни ме отзад“.
През 19-и век учителите се шегували с учениците, като им подвиквали „Вижте! Ято гъски!“, след което сочели малчуганите с пръст. От своя страна учениците заблуждавали другарчетата си, че нямат часове. На жертвите, хванали се на въдицата, децата викали „априлски глупчо“.
През 1983 г. професорът по история от Бостънския университет Джоузеф Боскин се опитал да даде по-различно обяснение на произхода на Деня на глупците пред Асошиейтед прес. Според него придворният шут на византийския император Константин се е похвалил, че може да управлява държавата не по-зле от господаря си. Константин му разрешил да направи това, но само на 1 април. Впоследствие обаче се оказва, че историята е измислица и Боскин, с която професорът си направил първоаприлска шега.
И нашите предци приемат 1 април като ден на лъжата и закачките. Затова шегите не само са позволени, а желателни. Според традицията, ако човек не успее да излъже някого до обяд, на свой ред ще стане жертва на подбив. Закачките в този ден са незлобливи и не целят да засегнат никого. Но най-добрата първоаприлска шега е тази, на която всички се смеят, дори човекът, на чиито гръб е изиграна.
Големият писател Марк Твен пък е написал: Първи април е денят, в който си спомняме какво представляваме през останалите 364 дни от годината…
Когато уж разпускат ДС, управниците просто хвърлят прах в очите на българите. Службите си остават, ченгета, агенти и доносници само сменят табелките си, а част от тях се настаняват „под прикритие“ в държавните фирми.
Новият сборник на Комисията по досиетата в София съдържа удивителни документи за победата на Държавна сигурност в битката й срещу крехката българска демокрация през периода 1989-1990 година.
Свалянето на Тодор Живков на 10-ти ноември 1989 г. не прави почти никакво впечатление на ръководствата в централата и управленията на ДС. Те несъмнено са знаели предварително за ходовете на близкото обкръжение на диктатора. „Досега е открит един-единствен, при това доста скучен агентурен документ за този иначе паметен за историята ден”, свидетелства Момчил Методиев, един от авторите на новия документален сборник на Комисията по досиетата. Момчил Методиев е прегледал ведомствени книги с по триста страници, всяка от които е разграфена с четири колони. Те съдържат единствено номерата на стотиците хиляди унищожени доноси, справки, анализи и други следи за дейността на ДС.
ДС цинично мимикрира
По време на срещите си с новото ръководство на БКП начело с Петър Младенов, генералитетът на тайната милиция декларира своята вярност пред „класовия идеал” и получава насрещни уверения, че в ДС ще бъдат направени само „козметични промени”. Така и става. На мястото на Шесто главно управление (политическата полиция) се създава „Служба за защита на конституцията”, припомня Мария Дерменджиева, която е съавтор на сборника
Къде ли са днес хората на ДС?
В онзи преходен период служителите на Държавна сигурност се чудят какво точно се случва, те не разбират действията на Комунистическата/Социалистическата партия и се гневят, защото са свикнали да държат в страх цяла България. Отличен пример за недоумението и объркването им в онези месеци дава въпросът на офицера Наков по време на проведения на 20.01.1990 г. Колегиум на ДС: „Ама кой точно конституционен строй ще пазим?!”.
Другари-агенти, да навлезем в икономиката!
По време на същия Колегиум друг офицер, който слухти под прикритие на Софийското летище, дава спасителен акъл на обърканото си началство. Този Асен Танев обяснява, че на аерогарата получава заплата от 500 лева месечно, а ДС му доплаща още 70 лева, за да се изравнят доходите му с тези на хората в централата. „Защо трябва да се правят драстични съкращения в подслушвателния апарат, след като е достатъчно в държавните фирми да се настанят на работа колкото може повече офицери на ДС?”, излага спасителната си идея Танев. Хем ще бъде запазен апаратът, хем ще се симулират съкращения и ще се направят икономиите, които изисква политиката.
Авторите на документалния сборник прозорливо установяват, че планът на Танев има двойно дъно и очевидно много се е харесал на тогавашното комунистическо ръководство на МВР и службите. Включително и на вътрешния министър Атанас Семерджиев, който тогава нареди да се унищожат досиетата. Чрез на пръв поглед идиотското преместване на многобройни ДС-служители в държавни фирми (където пак ще получават държавни заплати) се постигат едновременно две неща: хвърля се прах в очите на обществото, че зловещата машина за следене се разпуска, и същевременно се овладява управлението на държавната икономика.
Лъжите на ДС
Останките от комунистическата пропаганда и от ДС до ден-днешен се опитват да убедят общественото мнение, че по времето на Държавна сигурност България е била сигурно и надеждно място. Да, казват те, може българите да се страдали от недоимък, дефицит и бедност, но пък им е било сигурно в дома, на улицата и в работата. Крадяло се е малко и то главно от скука. Документите в новия сборник на Комисията по досиетата категорично опровергават тази лъжа – по онова време просто беше забранено да се говори и пише за престъпност.
Няма ли я в медиите, престъпността не съществува
През 1988 и 1989 година именно Държавна сигурност е принудена да отчете стремглаво нарастване на престъпността. В анализ на криминалната обстановка в България от 24 януари 1989 г. експертите на ДС посочват, че само през 1988 г. в сравнение с предходната 1987 година убийствата в България са се увеличили с една трета, което е потресаващо признание на фона на дългите години на манипулации. „Само за година с над една четвърт са нараснали кражбите и взломовете в апартаменти. С 30 на сто пък са се увеличили противозаконните отнемания на автомобили. С десет на сто е нараснала детската и юношеската престъпност. През 1988 г. по пътищата са загинали близо 1200 души. За сравнение: през миналата година при 10 пъти повече моторни превозни средства спрямо 1988 г. в България при пътни инциденти са загинали по-малко от 900 души”, изброява фактите Момчил Методиев.
Според него фантасмагорична е и натрапваната представа, че ако ДС беше оцеляла и след 1990 година, в България нямало да има организирана престъпност. „Въпреки огромната си мощ и многобройния си персонал, до срива на комунизма ДС се е задоволявала единствено да констатира, че в страната съществува организирана престъпност, без да предприема някакви конкретни действия за нейното неутрализиране”, заключава Методиев. А нека не забравяме, че част от българската организирана престъпност – например прочутите контрабандни канали – произхожда именно от ДС.
Много българи днес си задават въпроса, защо датата на Санстефанския мирен договор се смята за толкова значима в българската история. Защо не честваме като национален празник 6 септември 1885 – когато двете части на разделена България (Княжество България и Източна Румелия) се обединяват или пък 22 септември 1908, когато княз Фердинанд обявява тържествено независимостта на България от Османската империя?
Трети март се празнува, защото от него се правят първите стъпки към утвърждаването на България за суверенна държава.
От падането си под османска власт през 1396 г. българите извървяват дълъг път докато стигнат отново до своята национална идентичност. Първите стъпки на етническо пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски, минават през извоюването на независима българска църква и достигат до организираната борба за независима държава.
В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения. Първото е умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и гарантира до голяма степен целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.
Другият вариант е радикалното течение. То предлага точно обратното – всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се гарантира и като крайна фаза се предвижда намесата на Великите сили. Т.е съдбата на България неизбежно се оставя в техни ръцете и зависи от техните интереси. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития, но прави целта по-близка.
Нетърпеливото за свободата си българско общество избира втория път. През 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове по това време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Достоевски и много други издигат своя глас в защита на българската кауза.
Това дава повод на Русия активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.
В продължение на две столетия руските монарси водят 13 войни с Турция. Те имат една обща стратегическа цел – спечелването на контрол върху Балканите и Проливите между Европа и Мала Азия. За тях пътят за установяването на империята им като световна сила винаги е минавал през Босфора и Дарданелите към Егейско и Средиземно море и световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвърждава руското влияние на Балканите.
„Нашата“ освободителна, тринадесета по ред война, се различава от предишните. Преди всичко по това, че не е мотивирана от някогашната експанзионистична политика. Този път Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Победена в предишната, т.нар. Кримска война (1853-56) от Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия:
„Нашите интереси в момента – пише министър-председателят Горчаков – изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана“.
През 1876 г. обаче освен българите, населението на Босна и Херцеговина също вдига въстания. В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза избухва с нова сила. Руската дипломация започва активни действия за мирното й уреждане. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. тя се домогва до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.
Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони фатално авторитета си сред балканските християни, ако в този критичен за тях момент не се намеси. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни до тогава позиции на Балканите ще бъдат загубени. Думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ са показателни:
„Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ….ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите…“
След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.
За осем месеца руските войски окупират цяла България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (което плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия, и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).
Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков, договорът да има характер на „обикновен прелиминарен (т.е. предварителен) протокол“.
„Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст – пише в дневника си Игнатиев. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия… Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир… сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса.“
Очевидно тайните договорености на най-висшата руска дипломация не са стигали до знанието дори и на посланиците й. Очевидно Игнатиев не е бил информиран за поетите тайни ангажименти към Австро-Унгария и за секретните споразумения с Англия, които Русия не може да не спази. Очевидно той също е бил пионка от голямата игра.
Не е била ясна и цялата картина на най-добрия руски дипломат граф Шувалов, по това време посланик в Лондон. От една страна той е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира дипломатическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той пише:
„Санстефанският мир е едно нещастие за нас… Това е най-голямото недоразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки.“
Всъщност обаче Санстефанският мир не е „недоразумение“. Той има смисъл за царското правителство като тактически ход. В паметна записка на министър-председателя Горчаков до императора (открита неотдавна в личния архив на съпругата му), написана малко преди подписването на Берлинския конгрес, се казва:
„Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи, и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет.“
С подписването на Санстефанския мир царското правителство постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството от неговата ревизия се насочва против руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката се утвърждава трайно.
И така, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878 г. В него участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се представят от министър-председателите княз Горчаков, лорд Дизраели, Граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна присъстват двама паши.
Подписалите Берлинския договор двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, а Македония е върната обратно под властта на султана.
Това е шок за българите, но от позицията на познанията ни, днес не бива да ни изненадва. Балканските проблеми никога не са се решавали с оглед на балканските интереси. Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от многото други политически споразумения. Сърбите се сражават близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, която обхваща не повече от една трета от етническите им предели. Гърците водят жестока война на взаимно изтребление с турците от 1821 до 1828 г. Като резултат само Пелопонес и Атика, пак не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава независимост. Румънците нямат въоръжени въстания, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължава десетилетия. Влахия и Молдавия се обединяват в едно княжество едва след Кримската война, като държавата им обхваща само половината румънска етническа територия.
Българите не правят изключение. Те дори получават повече, отколкото може да се очаква – в границите на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българите. Двете части имат различна степен на самостоятелност, но през 1885 г. успяват да се обединят в едни етнически граници.
И така, макар и временен, Санстефанският мир, който празнуваме, има своето значение.
За нас, българите, 3 март 1878 е въплъщение на едно начало. На този ден бе направена онази първа политическа крачка, заради която дадоха живота си хиляди верни синове и дъщери на България. Този ден показа на българите, че жертвите от Априлското въстание не бяха напразно, че 15 хиляди доброволци, които загинаха, сражавайки се в руско-турската освободителна война, не дадоха живота си напразно. Сан Стефано срути окончателно започналата да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Той постави началото на онази Трета България, на която историята бе отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.
Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението – като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство. Еднократно като национален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990 г., когато в България започнаха промените, с решение на парламента датата бе обявена за национален празник на страната.
Зара Костова, Ph. D.
Bulgarian Students‘ Association at the University of Toronto
Статията на английски език:
„March 3rd, 1878, and The Treaty of San Stefano – Their Significance and Contemporary Resonance Zara Kostova, Ph. D.
„Оглупявай населението в съответствие с държавната политика!“ Шен Ян /390-338 пр. н.е./ Д-р Мирослав Дърмов, Лексингтън, САЩ
.
.
В някои български медии (Фрогнюз, „В Деня на влюбените започва битката БКП срещу БСП“) е публикувана информация за съдебен спор, в който Съюзът на Комунистите оспорва правоприемствеността на Българската Социалистическа Партия от БКП,БРП(к) и въобще на претенциите на тази партия към „комунистическите ценности и идеали“.
Формулировката, независимо, че представлява откровена подкрепа от лидера на съюза Константин Чакъров, който е последният завеждащ кабинета на Тодор Живков, към аспирациите на Георги Първанов за доминиране на БСП, е доста интересна: „Казусът е много прост, вече 22 години номенклатурата на „Позитано” 20, която представлява БСП, действа в условия на измама, въвеждайки в заблуда и поддържайки заблуда спрямо избирателите, с цел да набави облаги и изгоди за себе си. Според нашето законодателство това е престъпление. Те се представят за наследници и правоприемници на БКП, твърдят, че партията им е столетница, а реално се вижда, че нямат нищо общо с комунистическите ценности и идеали и са просто една съсловна корпоративна партия, която защитава груповите интереси на един малък елит, а не общонародни.“ Независимо, че от юридическа гледна точка искът може и да е процесуално недопустим, някои разсъждения по темата “комунизъм-социализъм“ без съмнение ще са здравословни за политическото образователно ниво и демитологизирането на българската реалност от налагани близо столетие абсурдни интерпретации.
Що се отнася до БСП, с нейната латифундистка политика и терор над дребните земеделски производители от мутренски банди, разбойническа приватизация и отсъствие на каквато и да е социална политика, едва ли някой от средното и от по-младото поколение би я сбъркал с лява партия. Въпросът е, обаче, за реалността „комунизъм-социализъм“, в името на която бащите наложиха нямащия нищо общо с критиката на капитализма „Съветски модел“. После, в името на вече траещо 22 години псевдо-отричане на „ком-соц реалността“ синовете „приватизираха“, а по настоящем чрез БСП управляват икономиката и политиката на България.(справка:Пеко Таков-Янчо Таков и останалите избрани семейства)
Въпросът е също дали публиката на този трагичен политически театър е наясно за какво става дума в пиесата. И в този момент, целият в бяло (все пак са минали 22 години и тези, които помнят реалността от преди 1989 са вече в поколението на възрастните), се явява Коцето Чакъров и неговият Съюз на комунистите и отпочва дискусия за „комунистическите ценности и идеали“, като налагащата се асоциация е с този (ТЖ), чийто кабинет самият Чакъров ръководи.
Впрочем, заслужава внимание името на организацията, който претендентът за „ценности и идеали“ оглавява – Съюз на комунистите. През 1847 г. в Лондон е създадена Лига на комунистите (Communist League), образувана от обединението на Съюза на справедливите (Bund der Gerechten) и Брюкселския комунистически кореспонденски комитет, в която Лига Карл Маркс и Фридрих Енгелс са доминиращите фигури и за която написват „Комунистическия манифест“. И тук разлика в имената между марксовата и чакъровата организации няма.
Думите – на английски League,на френски Ligue, на немски Bund, на български се превеждат като „съюз“ и Константин Чакъров, като образован човек, по всяка вероятност знае това, като очевидно при избора на името е търсил определено послание. Но до тук. Както всичко в „Съветският модел“, така и сега се стига само до името, точно както идеолози от Сталиново време до днес натрапиха възприемането на Маркс като Бог-Отец , допълнен в Троицата от Ленин като Спасителя и Партията като Светия Дух, обгръщащ цялото общество. Подход, кореспондиращ може би с интелектуално-културното ниво на народа на Русия през 1917 и за съжаление, създал един от най-отвратителните митове на 20-ти век- че нещо като „комунизъм“, нещо като „социализъм“ е съществувало в Съветска Русия и от там в останалите страни. Но, за съжаление, установяването на този мит не е дело само на съветската пропагандна машина.
В учудващо на пръв поглед единодействие на пропагандата на САЩ и Съветския съюз, те единодушно обявяваха случващото се в Русия за „комунизъм“,“социализъм“, „реален социализъм“, „народна демокрация“ и какво ли още не, като всяка една от страните е водена от своите идеологически интереси, които, дори и противоречиви, имаха общия интерес от мита за комунизма. За Съветския съюз това е необходимостта за представянето на властта на болшевиките като социализъм-комунизъм , за да се използва енергията от критиката на капитализма в останалият свят в интерес на Русия и нейните имперски интереси. А за Съединените Щати представянето на тоталитарната държава като социализъм се използва за неутрализиране на недоволството от неравенството посредством плашилото на това, което може да дойде след или в замяна на капитализма. Но независимо от съвместната Американо-Съветска (в последствие руска) пропагандна операция за оглупяване на населението на планетата, че социализмът е съществувал и е претърпял крах в Съветския съюз и сателитите му, капитализмът си е капитализъм и в момент на кризи критиците на системата се обръщат към препрочитане на основните постулати на теорията, наречена марксизъм, а също така и към анархизма (справка: ставащото в Гърция).
Като илюстрация на този интерес може да се приведе пускането в мрежата през 2007 г. от LibriVox на аудио версия на „Капиталът“, и на излъчения едновременно в Германия и Франция филм на Джейсън Баркер „Marx-Reloaded“, който предизвика множество дискусии за значимостта на марксовия анализ на капитализма, отнесен към кризите в ситуация на глобализация. Впрочем, това е нормална закономерност на подхода, който съществува на Запад към трудовете и политическата дейност на Карл Маркс. Това не е руското обожествяване, което обикновено води от „Осанна!“ до „Разпни го!“, без реално разбиране на същността. Маркс е възприеман в неговата комплексност – и като представител на късното немско Просвещение, и като критически анализатор на капитализма, и като авторитарен политически активист.
И всичко се оценява през призмата на времето. Това, което се чете, е преди всичко материалистическото разбиране на историята и трудовата теория за стойността като основа на така наречената ориентация към пост-капитализма, а именно, че развитието на икономиката създава условия за преодоляване или за смекчаване на противоречието между труд и капитал посредством преразпределителната роля на държавата, което той нарича социализъм, и което, както Маркс прогнозира, е близко да се случи в Скандинавските страни. А що се отнася до това, което се нарича комунизъм, или по точно неговата политическа дейност, то самият Маркс я определя посредством афоризма:
“Единственото нещо което е сигурно е, че аз не съм марксист.“
И тази констатация не е без основание, защото цялостната негова конструкция за завземане на политическата власт и впоследствие чрез промяната на надстройката да бъде променена и базата, е волунтаристично социално инженерство, а не материалистическо разбиране на историческия процес. Става дума за „диктатурата на пролетариата“.
Терминът „диктатура на пролетариата“ е създаден от Йозеф Вендермайер в едноименна публикация през 1852 г. в в-к „Турнцайтунг“. Впоследствие, в писмо до него, Маркс подчертава собствения си принос към развитието на диктатурата на пролетариата като етап в развитието от капитализъм към комунизъм. За опасността, която подобен подход може да предизвика, пръв обръща внимание Михаил Бакунин, който подчертава, че диктатурата има свойството да се превърне в перманентна и че, определяйки пролетариата като водеща класа, създава основата за формиране на нова аристокрация, т.е. на нова класа, която да се превърне в експлоататор на самия пролетариат и на населението като цяло. Както е известно от историята, привържениците на Бакунин са изключени от Първия Интернационал, а и Маркс може би дава добър пример на бъдещите поколения как да се справят с опонентите като публикува, че Бакунин е агент на Руската царска полиция и че Жорж Санд притежава доказателствата за това , а тя по това време е във вихъра на любовта си с Шопен някъде на юг.
Но, завърнала се неочаквано, Жорж Санд опровергава обвиненията и на Маркс се налага да публикува опровержения, че не е бил разбран! В последствие този подход към вътрешнопартийния опонент става максима, а и от Сталин насам са взети необходимите мерки подобни провали, като поведението на Санд, да не се случват в бъдеще. Но това е от екзотиката на все още теоретичния комунизъм.
Основно практиката за диктатурата на пролетариата е разработена от Ленин, както в тезата му за партия от нов тип, което реално отваря вратата за превръщането на партийния апарат в експлоататор на обществото (впоследствие реализирано на практика от Сталин), така и в публикациите му от 1917 г. – „Априлските тезиси“ и „За държавата и революцията“. Въпросът в тези произведения е за революцията или изразено по друг начин – за смяната на елита и ролята на държавата в бъдещата политика. И понеже цяла прослойка е невъзможно да бъде елит, тази роля се определя за партийния апарат, наречен авангард.
Впоследствие Сталинската школа създава теоретичния абсурд „марксизъм-ленинизъм“, като подменя проблема за диктатурата на партийния апарат с изграждането на бъдещо общество, използвайки преди всичко „Комунистическия манифест“ на Маркс и Енгелс. Този документ е поръчан на авторите от емигрантската организация Лига на комунистите /1847-1852/, която пък е наследник на съществувалия през 1834 г. Съюз на справедливите, чиято политическа цел е декларирана като „изграждане на царството Господне на земята“. По-късно, под влияние на Маркс, девизът на организацията от „Всички хора са братя“ се променя в унисон с протичащата индустриализация на Западна Европа в „Пролетарии от всички страни, обединявайте се“, което по своята същност е инструментален подход за контрол на труда над капитала в процеса на производството. Този момент се явява основата на марксовото разбиране за бъдеща посткапиталистическа социална структура, наречена „социализъм“.
Именно това е точката, която дава основание на Ноам Чомски да заяви, че анализирайки реалностите, социализмът никога не се е състоял, защото първото нещо след завземането на властта през 1917 г., направено от Ленин и Троцки, е унищожаването на Съветите чрез подменяне на многопартийното им съдържание с еднопартийна власт и милитаризиция на производството. Впоследствие този процес се доусъвършенства чрез пролетаризиране на селячеството, за да се завърши цикъла на съсредоточаването на всички ресурси в управляваната от партийния апарат държава. Всичко това, съчетано с Лениновото определение за социализъм – „съветска власт плюс електрификация“, дава основание на много изследователи да твърдят, че основната цел на революцията в Русия от 1917 г. не е промяна на отношението труд-капитал, а индустриализацията на страната чрез концентриране на всички ресурси и свръхексплоатация на населението.
В тази връзка заслужава да се обърне внимание на наслагвания мит, че „социализмът“ е променил благосъстоянието на хората. Реалността е, че промените са следствие от индустриализацията. Социалните промени, които се приписват на грижата на Партията, съпоставени с тези в индустриално развитите страни, са значително по-слаби, поради което се налага и тоталния контрол над информацията. Тази реалност, отнесена към събитията от 1989 г. обяснява и спада на жизнения стандарт в страните от Източна Европа, което е следствие от процеса на деиндустриализация чрез приватизицията, осъществен от бившата номенклатура на комунистическата партия.
Коментирайки ролята на партийния апарат в Русия след 1917 г., още през 1986 г. в статията си „Съветският съюз срещу социализма“, Ноам Чомски пише, че реално Ленин и Троцки създават „профашистка структура, която впослествие Сталин усъвършенства в един от ужасите на модерния свят“.
Става дума за номенклатурата.
Милован Джилас описва номенклатурата като „пресечена пирамида, отворена в двата си края“ – основата, стъпила на масовата партия, засмуква лоялни активисти, като ги издига по йерархията, а отвореният горен край дава възможност на лидера да изхвърля неудобните от управляващата класа при социализма. Именно тази несигурност е в основата на събитията от 1989 г., когато номенклатурата преодоля тази временност във властта чрез завръщане към класически капитализъм. И тук е моментът да се отбележи, че т. нар. антиноменклатурна революция в Източна Европа всъщност е осъществена от самата номенклатура, защото реално смяна на елит няма. Когато има смяна на елит, има и реки от кръв, както при Френската и при Руската революции, а в Източна Европа просто се даде възможност на една част от населението да излезе по площадите и да попее „Комунизмът си отива!“, а друга част бе изправена пред екзистенциалистичния въпрос “За какво живях?“ И понеже едва ли някой би бил щастлив, признавайки дори за себе си, че е бил оглупен и употребен, идва моментът за добрата лъжа и лошата истина…“Ние строихме светлото бъдеще.“
Именно към тази лъжа се ориентират и политически шмекери като Чакъров и Първанов, които по-стар навик се опитват да се възползват от мита за социализма във вътрешнопартиен и в електорален план. Впрочем, никой не знае, може да се окаже, че са необходими десетилетия, за да се признае, че социализъм никога не е съществувал.
Не ми е ясна мотивацията на опозицията да не подкрепи подобен закон. Има най-грубо погледнато два аргумента:
Или опозицията държи страната ни да не бъде равноправен член на ЕС или пък самите депутати и роднините им толкова много са крали, че се опасяват за собствената си сигурност, особено, ако не бъдат преизбрани…
А всъщност има конвенция на ООН против корупцията , „United Nations Convention against Corruption‘, която е приета с резолюция 58/4 от Генералната Асамблея на ООН на 31 окт. 2003 год. Тази конвенция третира всички въпроси относно незаконното обогатяване и е подписана от всички нормални държави без Русия (защото там корупцията е държавна политика).
Изключено е България като член на ЕС да не е подписала този документ. Защо г-н Б. Борисов трябва да убеждава „свои и чужди срещу мръсните пари и имоти“? Защо този законопроект който естествено произтича от Конвенцията против Корупцията на ООН да е „скандалния законопроект за конфискуване на незаконно придобито имущество“. Скандално е това, че все още нямаме такъв закон с който да удовлетворим изискванията на световната демократична общност. Такива закони има не само в САЩ, Великобритания, Италия, Австралия и Ирландия, както е написано в статията а във всички държави подписали тази конвенция.
Този документ се укрива от българските граждани за да не предизвика протест срещу политическата класа която безмилостно ограбва България. Нали първо те начело със старите муцуни ще трябва да доказват как са станали милионери – те и близкия им роднински кръг. В конвенцията се казва, че всеки сам трябва да доказва законността на придобитото имущество, а не някакъв съд да доказва неговата незаконност. Трябва да се потърси сметка от бандитите, независимо къде са в социалната йерархия. Ето няколко адреса на които можете да се запознаете с текста на конвенцията:
На английски – http://www.unodc.org/documents/treaties/UNCAC/Publications/Convention/08-50026_E.pdf
На руски – http://www.unodc.org/documents/treaties/UNCAC/Publications/Convention/08-50028_R.pdf
На френски – http://www.unodc.org/documents/treaties/UNCAC/Publications/Convention/08-50027_F.pdf
На испански – http://www.unodc.org/documents/treaties/UNCAC/Publications/Convention/04-56163_S.pdf
В психическия живот думата „търпение” изразява сила, която противодейства на дадено напрежение, външно или вътрешно.
Търпението не е неволя, то е качество на разумния човек. Само разумния човек търпи.
Когато човек придобие търпение, всичките му работи се оправят.
Търпението е основа на живота. Няма ли търпение, човек не може да свърши никаква работа.
Търпението е най- великото качество, най- благородната черта в човешкия характер.
Търпение – да издържите на всички противоречия и да изслушвате всички.
Който е дошъл човек на земята трябва да се учи на търпение, с което изучава себе си и своите ближни. Дойде ли човек при вас и с часове да ви разправя своите работи, вие трябва с търпение да го изслушате. След това ще хлопа друг на вратата ви – и него трябва да изслушате.
Какво нещо е търпението? От какво се обуславя? За да има търпение, човек трябва да е дошъл до вътрешно разбиране на живота. Това разбиране се придобива тогава, когато във всичко и навсякъде човек вижда Бога.
Човек трябва да бъде търпелив, да се научи да слуша, да гледа, без да дава мнението си.
Да бъде човек търпелив, това е цяла наука, цяла философия. Човек трябва да работи върху търпението съзнателно, без да чака хората да му напомнят, че трябва да бъде търпелив. Всеки трябва да съзнава, че работи върху търпението.
Да търпи, това значи да носи всички неща, без да се смущава.
Истинското търпение изисква разбиране на нещата. Който знае и може да търпи, той се радва на всичко, което разбира.
Да имаш търпение, то подразбира воля и ум, сиреч да знаеш причините и последствията на нещата.
Мнозина запитват, защо им е търпението? – Без търпението може, но нищо няма да се постигне. Много таланти на хората пропадат от липса на търпение. Колко художници, колко музиканти, колко добри проповедници, държавници, майки и бащи са пропаднали от отсъствието на търпение в своя характер!
Без търпение човек е подобен на дърво без корени, без търпение човек е подобен на труп, т.е. на тяло без крака.
Търпеливия човек се познава в моменти, когато му вземат онова, което обича или за което се е приготвил.
Само умният човек може да бъде търпелив. Той е над обикновените условия в живота.
При каквито и положения да бъдем поставени,ние трябва да търпим, да уповаваме на Бога до последната минута.
Когато умът работи колкото трябва, човек изпитва радост и мир. Той го прави търпелив. Той спокойно очаква плода на онова, което е посял.
За да изработи нещо ценно в себе си,човек трябва да приложи търпение и постоянство.
Търпението е основа на знанието.
Търпението се култивира в страданията.
Всички страдания в света имат за цел да оформят у нас търпението, да се научим да търпим, да бъдем хладнокръвни.
Защо идат болестите и изпитанията в живота? – За да приложите търпението си. Ако търпението ви е слабо, ще го развивате.
За да се справите със страданията, с мъчнотиите в живота си, вие трябва да придобиете търпението. Без търпение никой не може да разреши задачите на своя живот.
Вашето търпение може да се нарече неволя, но не е още истинско търпение.
Да бъде човек търпелив, това значи да понася всичко спокойно.
Всичко трябва да понасяте с търпение.
Човек трябва да се кали, да стане търпелив. Търпението се развива главно при най-неблагоприятни условия.
Който има добри навици, само той може да търпи.
Може да търпи само онзи, в който са развити висшите умствени способности.
Търпеливият човек е всякога по-силен от противника си и по мисъл и физически.
Много са случаите в ежедневния живот, при които може да сe изпита търпението на човека.
Търпеливият е предвидлив.
Без търпение не можеш да бъдеш силен.
Търпеливият човек е способен на жертва.
Ако можете съзнателно да си наложите търпение, това показва, че сте ученици на Новото Учение. Търпението е жизненият еликсир на душата, то не може да се постигне лесно.
Неврастеникът не е търпелив. Като пипнете центъра на търпението, към него приижда повече кръв, той започва да се храни и човек става търпелив.
Когато сте нетърпелив, мислете за търпението,като едно от великите качества на човека.
Може да има много несгоди в живота, но те се преодоляват с търпението.
Чрез търпението всичко се постига. Без търпение не можеш да станеш учен, богат. Ако нямаш търпение и силен не можеш да станеш.
Чрез търпението се придобива и дълготърпение. Гдето е дълготърпението, там са всички добродетели. Знанието, силата, любовта се придобиват чрез търпение.
Един китайски мъдрец искал да опита търпението си. За тази цел Провидението му изпратило един просяк да види колко може да приложи търпението си. Цели 40 години просякът посещавал мъдреца, но последният всякога го посрещал добре. В това време се появил един конкурент на мъдреца, който пожелал да го надмине по търпение. Като видял, че и този човек е благодетелен, готов на жертви, същият просяк започнал и него да посещава. Той го посещавал редовно цяла година, докато един ден новият му благодетел извикал: Махни се вече от очите ми! Нека дойде друг някой, да дам и на него. Достатъчно си се ползвал от моите блага. Просякът отговорил: Господине, малка е още твоята сила. Още много има да работиш върху търпението. От 40 години насам аз ходя в дома на твоя съсед, но той нито за момент не се отегчил от мене. От първия ден до днес той ме приема все така любезно и внимателно.
За да придобие търпение,човек непременно трябва да се намира под влиянието на две противоположни сили – злото и доброто.
От Невидимия свят е изпратена комисия, за да изпита търпението на хората. По отношение на търпението хората са слаби. Малко хора има, които имат търпение и са готови да посрещнат мъчнотиите в живота.
Дойдете ли до търпението, то представя онзи скъпоценен камък, който вие грижливо трябва да пазите под вашия език. И върху този камък един ден ще бъде написано вашето име. Ако не изработите този камък, на който да бъде написано вашето име, вие не можете правилно да се развивате, не можете да станете синове на светлината.
ALFA: Aging Latin F’ers Ambulance. Another Lousy Foreign Auto.
ASTON MARTIN: A Silly Toy Of Neurotic Middle Aged Rich Toffs Investing Needlessly.
AUDI: Another Useless Deutsche Invention.
BMW: Bought My Wife; Brings Me Women; Big Money Waster; Broke My Wallet; Babe Magnet Wannabe; Big Money Waster; Bavarian Manure Wagon; Bring More Wrenches.
CADILLAC: Crazy And Demented Idiots Like Large American Cars.
CHEVROLET: Can Hear Every Valve Rattle On Long Extended Trips; Cheap, Hardly Efficient, Virtually Runs On Luck Every Time.
CHRYSLER: Company Has Recommended You Start Learning Engine Repair!
DODGE: Drips Oil, Drops Grease Everywhere; Dad’s Old Dead Garage Experiment; Dead Or Dying Garbage Emitter.
FIAT: Failed Italian Automotive Technology; Feeble Italian Attempt (at) Transportation; Fix It Again Tony!
FORD: Fix Or Repair Daily; Fast Only Rolling Downhill; First (or Fails) On Race Day; Found On Road Dead; Funding Our Retirement Daily (from mechanic`s point of view); First On Recall Day; Fatally Obese Redneck Driver; Fix Or Recycle Dilemma; Formerly Old Recycled Dodge; Follow Our Rusty Dogsled; Driver Returning On Foot (Ford spelled backwards!).
MAZDA: Mostly Always Zipping Dangerously Along; Made After Zero Design Analysis.
MERCEDES: Many Expensive Repairs Can Eventually Discourage Extra Sales.
MG: Merciless Garbage; Money Guzzler.
MG-B: Might Go Backwards.
MG-F: Might Go Forwards
MINI: Moron Inside Notably Insane.
MINIVAN: Manhood Is Nonexistent, I’m Vasectomized And Neutered.
MITSUBISHI: Mostly In The Shop Undergoing Big Investments, Sometimes Halfway Incomplete; Motor Is Tough, Sounds Unbelievably Bad, Intimidates Slow Hondas Incessantly.
MUSTANG: Motor Under Strain, Transmission Almost No Good.
NISSAN: Needs Imminent Salvage So Abandon Now; Nasty Import Sucks Savings Away to Nippon.
OLDSMOBILE: Old Ladies Driving Slowly Make Others Behind Infuriatingly Late Everyday; Old Ladies Drive Slowly, Mostly Off Bridges Into Lake Erie!
PONTIAC: People On Narcotics Think It’s A Cadillac; Puts Out Noxious Toxins In All Cities.
PORSCHE: Proof Of Rich Spoilt Children Having Everything.
SAAB: Still Ain’t A Beamer; Send Another Automobile Back; Swedish Automobiles Always Breakdown; Start Adding Additional Brakefluid; Sad Attempt At Beauty.
SUBARU: Screwed Up Beyond All Repair Usually.
SUZUKI: Space Usually Zero Unless Kids Inside.
TORANA: Tons Of Rust And No Acceleration.
TOYOTA: Taking Our Yen Out Through Australia; The One You Ought To Avoid; They Overcharge You On Their Accessories; and Take Off Your Oversized Tires A’hole.
TRIUMPH: This Really Is Unreliable Man, Please Help; Tried Repairing It Until My Parts Hurt!
VOLVO: Very Odd Looking Vehicular Object; Very Old Lazy Vehicle Owner.
VW: Very Weird; Virtually Worthless.
Beetle: Battered Everywhere, Expect To Lose Engine
Боядисването на яйца за Великден е една от най-обичаните традиции, която дори комунистическата власт в 45-те години на атеизъм не успя да изтрие.
