.

Желая, когато младите хора отворят страницата на историята, да има откъде да запълнят белите петна от епохата на комунизма в България. Едно от тези петна е истината за Държавна сигурност, нейната дейност и ролята й на репресивен апарат на Българската комунистическа партия.

Желая, когато българите се обръщат към недалечното минало, да знаят няколко безспорни факта, които все още не са изписани ясно в историята и не се казват на висок глас. А именно:

• БКП установява едноличен режим в България с помощта на Съветската армия и Сталин чрез убийства без съд и присъди, скалъпени съдебни процеси срещу опозицията, заточения в лагери, изселвания на хиляди семейства от домовете им.
• По броя на жертвите и размера на насилието спрямо населението България отстъпва само на СССР в целия Източен блок.
• Най-продължителната въоръжена съпротива срещу комунистическото управление в Източна Европа е на българските горяни, продължила до 1954 г.
• Първите бунтове срещу комунистическо управление зад желязната завеса е на българските селяни от Кулско през 1951 г., предшестващи работническите бунтове в ГДР през 1953 г.
• Първата държава от социалистическия лагер, която изпада в неплатежоспособност, е НРБ през 1960 г. при управлението на Тодор Живков. В резултат първият секретар на БКП еднолично и тайно продава златния резерв на България – 23 тона, на Хрушчов, за да върне малка част от дълговете на комунистическата власт към основния й кредитор СССР.
• Последните комунистически лагери в Източна Европа са тези край Ловеч и Скравена, закрити през пролетта на 1962 г., едва след като в ЦК на БКП достигат сигнали въпреки контрола и наложената конспирация от страна на отговарящия за лагерите зам. вътрешен министър и дясна ръка на Живков Мирчо Спасов, че в тях се извършват убийства.
• Човекът, който е лежал най-продължително време – 33 години – в затворите на Източния блок (повече от Нелсън Мандела в ЮАР), е българският дисидент и борец за свобода Илия Минев, интерниран и наблюдаван зорко от Държавна сигурност до 1990 г.
• Управлението на БКП не се е свенило да използва Държавна сигурност да спре гласовете на своите критици зад граница като писателя Георги Марков (1975) и емигранта Борис Арсов (1974) чрез отвличане и убийство.
• Специално създадени от Държавна сигурност фирми извършват под контрола на Политбюро на ЦК на БКП десетилетия наред контрабанда в нарушение на международните норми, включително и контрабанда на оръжие и наркотични вещества, както и износ на държавни капитали.
• Държавна сигурност след 9 септември 1944 г. е конструирана, развивала се е и е била пряко подчинена на КГБ до 1990 г. Тодор Живков дава указанието „координацията и взаимодействието между ДС и КГБ да се издигат на такова равнище, че те да функционират като единна система, Държавна сигурност да работи като филиал на КГБ”.
• През 1956 г. Тодор Живков наследява от Вълко Червенков политическата полиция в Държавна сигурност в лицето на ІІІ секретно политическо управление за „борба с контрареволюцията” и развива нейния всеобхватен контрол над обществото с Шесто управление на Държавна сигурност за „борба с идеологическата диверсия, контрареволюционни, националистически и други противодържавни прояви” в НРБ през 1967 г. Репресията над всеки инакомислещ сред интелигенцията, духовенството, научните среди, средствата за масова информация, студентите, включително и членове на БКП, е в основата на комунистическия режим.
• Репресивният апарат на Държвана сигурност е използван за потъпкване на човешките права на българските граждани, включително и на представители на малцинствата, като най-бруталните мащаби на тази политика, изповядвана от висшето ръководство на БКП, намира израз в насилствената смяна на имената на българските турци.
• Тодор Живков използва репресивната машина на Държавна сигурност и в последните дни на своето управление за разправа с неформалните организации в страната и за разпръскване на мирния протест на независимото сдружение „Екогласност” пред градинката на „Кристал” на 26 октомври 1989 г.
• През януари 1990 г., броени месеци преди първите демократични избори в България след краха на комунизма, изпратеният от триумвирата Петър Младенов – Андрей Луканов – Александър Лилов за министър на вътрешните работи ген. Атанас Семерджиев дава строго секретна от особена важност заповед за унищожаване на досиетата на Държавна сигурност тайно от опозицията и от обществото. Целта е БКП да прикрие и запази контрола на своя агентурен апарат и да се прочистят архивите от компрометиращите комунистическото управление материали.
• Мрежите на зависимост от Държавна сигурност и задкулисното й влияние в политиката, икономиката и медиите хвърлят сянка върху процесите на целия български преход от комунистически режим към демокрация.

Независимият специализиран сайт „Държавна сигурност.com” е дългосрочен проект, чиято цел е да предлага на едно място в удобна форма леснодостъпна справочна, историческа и аналитична информация и знание за системата на функциониране на бившата Държавна сигурност и нейната дейност като репресивен орган на БКП по време на комунистическата епоха в България, както да анализира и документира ролята и мястото й в комунистическата държава и по време на прехода от комунизъм към демокрация.

Втората цел е да систематизира на едно място досегашната държавна политика, свързана с декомунизацията, както и да следи, отразява и популяризира в българското общество процесите, свързани с разграждането на комунистическото минало на национално и европейско равнище.

Поставените цели ще бъдат постигнати чрез:

• Публикуване на обективна информация за проблемите с наследството на комунистическото минало и системата на Държавна сигурност в национален и европейски мащаб
• Проучване на архивите на бившата българска Държавна сигурност и тяхното систематизиране и анализиране
• Публикуване на материали за отраженията и проявленията на бившата Държавна сигурност върху обществено-политическия живот в България след промените през 1989 г.
• Представяне на пълна и подробна информация за дейността на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия
• Осъществяване на изследователски проекти за осветляване на комунистическото минало и изследването на архивите на Държавна сигурност.

Убеден съм, че когато хората са по-добре информирани за епохата на комунизма и за Държавна сигурност като ключов механизъм на комунистическото управление за контрол и влияние върху отделния индивид и върху цялото общество, една голяма част от неудобните въпроси, които изплуват всекидневно, ще намерят точните отговори.

И тогава българите ще имаме силата и аргументите да убедим властта да назовава ясно причините за една част от основните проблеми в държавата, свързани с миналото, и да предприема такива решения, с които да ги преодолява, а не заобикаля. Защото Джордж Оруел го е казал най-точно: „Който контролира миналото, контролира бъдещето”.

Затова знайте истинската история, помнете я и не я забравяйте!
За да не позволявате бъдещето ви да продължава да зависи от миналото на комунизма.

Христо Христов

десебг.ком

.

.

Атентатът в софийската катедрала “Света Неделя” е най-големият терористичен акт в българската история както по броя на жертвите, така и по последиците. Още на времето наричат 16 април 1925 г. Кървавия Велики четвъртък. За него са написани няколко книги и все пак цялата истина още не се знае. Сбъдва се, макар и не напълно, предсказанието на дъновиста Любомир Лулчев при първата му среща с цар Борис ІІІ, че на 14, 15 и 16 април три големи сгради в София ще се разрушат. А целият атентат е замислен, подготвен и осъществен под ръководството на племенника на Райна Княгиня.
Атентатът е връхната точка в една политическа битка, която от две години се е превърнала в кървава разправа. На 9 юни 1923 г. с преврат е свалено парламентарно избраното правителство на БЗНС. Министър-председателят Александър Стамболийски е убит, а опитите за съпротива на земеделците са смазани. На власт с помощта на военните идва правителството на проф. Александър Цанков. В този конфликт комунистическата партия запазва неутралитет. През август обаче в България пристига вторият човек в Коминтерна – генералният му секретар Васил Коларов. Той налага на БКП гледището, че ситуацията е революционна и комунистите в единен фронт със земеделците трябва да установят със сила работническо-селска власт. Известна подготовка е направена – дще през 1920 година в партията се създава Военна организация, която тайно събира оръжие за бъдещата революция.
Под натиска на Коминтерна БКП вдига авантюристичното Септемврийско въстание през 1923 г., разгромено жестоко от властта. Водачите на въстанието – Васил Коларов, Гаврил Генов и Георги Димитров, който първоначално е за неутралитет, но после променя мнението си, избягват в Югославия още преди да се разразят решителните сражения. БКП е разгромена и забранена. От 38 000 през 1922 г. членовете й след въстанието намаляват до не повече от 25 000 души.
Независимо от това партийното ръководство, изпаднало изцяло под влиянието на Коминтерна, решава да продължи въоръжената борба чрез терористични актове. Комунистите, които настояват да се възстанови легалната политическа дейност на партията под друго име, са изключени от нея. Все по-голяма тежест придобива Военната организация на БКП, ръководена от Коста Янков, чиято майка е сестра на Райна Попгеоргиева, панагюрката, ушила знамето на въстаниците през април 1876 г.
Янков е буйна натура. Баща му е земляк на Димитър Благоев и загива като македонски войвода (Иван Вазов даже му посвещава стихотворение). Самият Коста е кръщелник на Благоев, който е основател на социалдемократическата партия, станала през 1919 г. комунистическа. По-късно се оженва за дъщеря му Стела и е един от тримата членове на Изпълнителното бюро на Централния комитет на БКП. По онова време той е на 37 години.
След Септемврийското въстание Военната организация започва безогледна терористична дейност. В горите бродят въоръжени чети от нелегални комунисти и анархисти. През есента на 1924 г. по съветски образец е създадена ЧЕКА – специална наказателна група на партията. Присъдите на този партиен съд се изпълняват от терористични групи- През зимата на 1924-1925 г. са извършени няколко покушения, при които са убити трима души, но без особено влияние в политиката. Правителството отвръща с репресии. Само за два месеца през 1924-1925 г. са убити трима депутати – членове на партията; много други комунисти и леви земеделци са арестувани. Полицията влиза в дирите на конспираторите.
Терористите искат да нанесат решителен удар върху властта. През есента на 1924 г. ръководството на Военната организация решава да взриви “Юнион клуб”, където често се събират министри и членове на Военната лига, подпомогнала Цанков при преврата. Един човек от персонала на клуба сътрудничи на Военната организация на БКП, но е уволнен и идеята е изоставена.
След това се обмисля възможността да се внесе бомба със закъснител в Народното събрание, която да избухне по време на заседание на парламентарната група на правителственото мнозинство. По същото време левите земеделци единофронтовци по идея на Димитър Грънчаров планират да взривят храм-паметника “Свети Александър Невски” при неговото многократно отлагано освещаване. Това е вторият замисъл за атентат по време на освещаването на тази църква, но един от посветените го издава на полицията и така той е осуетен. Общото във всички планирани терористични актове е, че единофронтовците – комунисти и земеделци, искат да издебнат момент, когато на едно място е събрано цялото държавно ръковоство и с един удар да го унищожат.
През декември 1924 г. клисарят на софийската катедрала «Света Неделя», бившият член на БКП Петър Задгорски, предлага на сътрудника на Военната организация Димитър Хаджидимитров – Митрето, на тавана на църквата да се укриват оръжия и боеприпаси. Задгорски е човек с лъкатушна съдба. В продължение на 12 години работи в Русия преди революцията. Връща се заради Балканската война и се записва доброволец. След войната става партиен член, постъпва в църквата през 1921 г. а след Септемврийското въстание официално напуска БКП, но остава неин симпатизант.
Митрето знае замисъла за взривяването на “Юнион клуб” и му хрумва, че църквата е подходяща за голям атентат, тъй като службите в нея се посещават от видни личности. Ръководството на Военната организация решава да започне внасянето на взрив. Ръководителят на софийската терористична група на ЧЕКА Петър Абаджиев оглежда тавана на църквата и нарежда да се започне работата. Взривът се внася на малки пакети, правени в някаква конспиративна квартира наблизо. Така в църквата са складирани около 25 килограма мелинит и тротил.
Революционерите не работят само по идейни причини. Те са добре платени. За всеки внесен пакет на Задгорски се дават 1000 лева. Той получава общо 11 000. Освен това му е обещано, че с кола ще го измъкнат зад граница и ще го пратят в Съветския съюз, където го чака висок пост. В същото време Абаджиев заплашва Задгорски, че ако не сътрудничи или ги предаде го чака смърт. Както по-късно признава конспираторът Марко Фридман, всеки от партийните сътрудници получава заплата – ергените по 3000 лева, а женените – според членовете на семейството. Само за месец през ръцете на Фридман минават около 400 000 лева, които той изразходва по указания на Коста Янков. Самият Фридман взима 5000 лева месечно. Според репортера на тогавашния вестник “Свободна реч” след залавянето й през 1925 г. Цола Драгойчева признава, че и за най-елементарната услуга, на какъвто и да било член на партията, за каквато и да било работа се чакало възнаграждение. Парите за Военната организация идват от Съветския съюз през Виена, където е Задграничното правителство на БКП.
Още отначало идеята на Коста Янков е да се убие някоя видна личност, чието опело би събрало в храма цялото ръководство на полицията. По този начин атентатът ще разстрои репресивния апарат на държавата. Освен това според Янков висшите полицаи не споделят разкритията си за комунистическите конспирации едни с други (вероятно за да оберат лаврите при залавянето им). Така че Военната организация вижда в това и акт на самозащита, при който разплетените от полицията нишки отново ще се прекъснат.
В края на декември Коста Янков съобщава на другите двама членове на Изпълнителното бюро на ЦК Иван Манев и Станке Димитров – Марек, за внасянето на взрива в храма. Политическият секретар на ЦК на БКП Станке Димитров изказва мнение, че атентатът би могъл да стане сигнал за ново въстание. Организационният секретар Иван Манев е против, но тримата са единодушни подготовката да продължи.
На 15 март 1925 г. работата е на приключване. Взривът е внесен, а Петър Абаджиев и помощникът му Асен Павлов оглеждат тавана на църквата. Абаджиев и членовете на щаба на Военната организация Иван Минков (брат на писателя Светослав Минков) и Димитър Златарев се срещат, за да уговорят техническите подробности. Минков, който е бил сапьор, носи и книга по минноподривно дело. Всичко се изпипва професионално. Решава се експлозивът да се подготви за възпламеняване във вдлъбнатината на централната колона на църквата. Мястото е избрано, защото до основата на тази колона се поставя ковчегът при опело и около него застават официалните лица. Внесеният взрив се поставя във форма на паралелепипед с размери 40 х 50 х 60 сантиметра. Пет бикфордови фитила с дължина по метър и половина ще предизвикат експлозията. Краищата им ще се поставят в съд, в който ще се налее спирт. Така се осигурява едновременното им запалване. През следващите няколко дни замисленото е изпълнено от Абаджиев и Павлов. Избрана е и жертвата. Решено е да се организира убийството на Владимир Начев, началник на политическата полиция, наричана Обществената безопасност. За непосредствен извършител на атентата е определен Никола Петров – той ще запали фитилите. Представят го на Задгорски в бирария «Радост» под името Васко.
Замисълът със сигурност предполага, че ще загинат и невинни хора, но това не тревожи ръководството на Военната организация. В едно окръжно до бойните групи, изготвено от Минков, се настоява за безпощадност: …в гражданската война този от противниците ще има успех, който… не спазва никакви правила на хуманност и други дивотии…
Коста Янков преценява, че за самия атентат трябва да се вземе политическо решение. В може би най-доброто изследване на атентата Георги Наумов се е постарал да уточни кой и кога е взел фаталното решение да се запали фитилът. Той посочва становищата на всеки от членовете на ЦК на БКП по онова време, което не е лесна работа. Става дума за 11 души, които по няколко пъти променят мнението си, а след атентата очевидно се стремят да се оправдаят и да хвърлят вината върху загиналите си другари. Монографията на Наумов е публикувана през 1989 г. от издателството на БКП “Партиздат”. Естествено, за да излезе книга на тази тема по това време, би трябвало да оправдава ръководството на БКП и да представя терористичния акт като еднолично решение. Във всички енциклопедии от периода 1944-1989 г. атентатът се описва не като дело на ЦК, а на Военната организация. Наумов обаче е написал една честна книга. Той ясно дава да се разбере, че цялото партийно ръководство, в това число емигрантите Васил Коларов и Георги Димитров, са знаели за подготовката на голямата работа, както я наричали конспираторите.
Междувременно избраният на нелегалната Витошка конференция ЦК оредява. Трима са в чужбина; Тодор Петров умира от туберкулоза; Христо Кабакчиев е в затвора; Димо Хаджидимов е убит от ВМРО. На 26 март 1925 г. става още един инцидент. Полицията разкрива нелегална квартира на ЦК на БКП на ул. “Русалка” 3 в София и устройва засада на членовете на Изпълнителното бюро, които отиват на среща там. Яко Доросиев, заел мястото на Станке Димитров, се самоубива; Иван Манев и сътрудникът на Коста Янков Марко Фридман, адвокат от Стара Загора, са ранени, но успяват да избягат. Остава невредим само Янков, който закъснява и остава извън полицейския кордон. Освен него на свобода са още Тодор Павлов, Петър Искров и Иван Манев. След засадата на 26 март Манев променя мнението си и поръчва на Тодор Павлов, който го замества в изпълнителното бюро, да каже на Коста Янков да действа. До 30 март Тодор Павлов само чувал, че се готви нещо голямо, но не знаел какво точно. Като му казали, той без много колебания се съгласи – съобщава Димитър Златарев.
Интересно е мнението за атентата на тримата емигранти. През януари 1925 г. Станке Димитров – Марек, заминава за Виена, като преди тръгването си казва, че е “за”. Той съобщава за замисления атентат на членовете на Задграничното представителство Георги Димитров и Васил Коларов. Коларов не казва нито да, нито не. За себе си по-късно Димитров твърди, че бил против (не по някакви хуманни съображения, а защото смятал, че безредици в България могат да накарат Югославия да я окупира). Казах, че може да стане само във връзка с едно въстание – заявява Г. Димитров. Следователно и той като Марек препоръчва атентатът да стане сигнал за революция – нещо като залпа на “Аврора” за България. Марек твърди, че съобщил неговото становище на ЦК с писмо чрез Яко Доросиев, но след атентата блиските на Тодор Павлов унищожили архивата на ЦК, за да не я залови полицията. Така писмото изчезва.
Тъй като Георги Димитров беше издигнат в култ от комунистическата власт, много неудобни факти от биографията му се премълчаваха. Един от тях е, че през 1926 г. Изпълнителното бюро на ЦК гласува на него и на Ст. Димитров недоверие заради атентата. След дълги спорове наказанието им е отменено. Марек привежда наивния аргумент, че може би при преписването на писмото му до ЦК със симпатично мастило била изпусната думата “не”- вместо “не е съгласен” станало “е съгласен”. Петър Искров обаче остава докрай на своето мнение, че Георги Димитров е бил за атентата: Държах три дни писмото в ръцете си. Не съм сигурен за думите. Но съм сигурен за двете фрази – “аз смятам, че трябва, Виктор смята, че може”. Виктор е псевдонимът на Георги Димитров. По-късно Искров емигрира в Съветския съюз и става член на изпълкома на Коминтерна. През 1938 г. загива при сталинските чистки. Генералният секретар на Третия интернационал Георги Димитров остава с един неудобен свидетел по-малко.
Полицейските разкрития на 26 март принуждават атентаторите да бързат. В квартирата на “Русалка” 3 са арестувани двама комунистически функционери, единият от които е Асен Павлов – човекът, който подготвя взрива в църквата. Полицията прави големи разкрития. Става ясно, че е планирано убийството на началника на Обществената безопасност. Начев започва да се движи с усилена охрана. Налага се да се смени стръвта, т. е. кой ще бъде убит, за да се съберат на опелото му политиците. Този път изборът пада върху генерал о. з. Константин Георгиев, председател на Софийската организация на управляващата коалиция Демократически сговор. На убийците Атанас Тодовичин и Живко Динов е поръчано да свършат работата най-късно до вторника преди Великден – 14 април вечерта. Ако не успеят, като резервна мишена е набелязан проф. Кулев, който трябва да бъде застрелян на следващия ден. Но те успяват – ген. Георгиев е застрелян край църквата “Св. Седмочисленици” в 20 часа във вторник. Коста Янков научава това в присъствието на земеделците Николай Петрини и Иван Перчемлиев, с които БКП е във връзка. Петрини, журналист и бивш депутат, знае за проектирания атентат. Янков го праща да си върви и да каже на техните съмишленици най-малко десет дни да не излизат от черупките си.
Същия ден става друг голям атентат – покушението срещу цар Борис ІІІ в Арабаконак Царят се спасява, но двама от спътниците му са убити. Сред романтичните версии за атентата в катедралата е, че царският труп трябвало да бъде “стръвта”. Всъщност обаче нападението над царя едва не осуетява партийната конспирация.
Вечерта преките изпълнители на атентата – клисарят Задгорски и Васко (Никола Петров) се срещат в бирария “Тигър”. Васко води със себе си Атанас – шофьора, който ще ги откара с кола до границата. Той ще ги чака на ул. ”Лавеле”. На другия ден Васко отива при клисаря и му казва, че трябва да бъде готов на следващото утро да му отключи тавана на църквата. Решителният час наближава
Вечерта на 15 април Петър Искров прави последен опит да спре атентата. От Тодор Павлов той научава, че взривът ще стане на другия ден. Между двамата пламва спор. Искров предвижда страшните последствия.
– Ще бъдат избити жени, деца, цели семейства, може би и работници. Против нас ще се вдигне част от масата. Даже някои – заради разрушението на черквата. Вътре в партията също ще се вдигне буря от негодувание. Такива актове са погребвали цели партии.
Тодор Павлов възразява:
– Признавам, че ще бъде страшно. В партията ще настъпи криза. Но това трябва да стане… Те избиват нас, жените и децата ни, ние няма защо да ги жалим. Легалната опозиция ще поведе по-решителна борба против правителството за неговото сваляне. Ние сме стигнали до такова положение, че друг изход аз не виждам.
Тогава Искров се решава на една лъжа. Два часа по-късно намира Тодор Павлов и му казва, че Манев също е против. Писателят Венцислав Начев разкрива, че години по-късно, когато вече са емигранти в Съветския съюз, Искров признава на Павлов, че е излъгал. Манев не е променял мнението си. Но вечерта на 15 април лъжата е взета за истина от Тодор Павлов и той се съгласява да отменят атентата. Павлов единствен знае скривалището на Коста Янков и отива за да му предаде уж общото решение. Но на срещата още веднъж променя мнението си и се съгласява. Янков казва: И без тях (Манев и Искров – б.а.) ЦК вътре е болшинство по тоя въпрос. И е бил прав – тримата с Марек и Тодор Павлов са били за, двама са против, а задграничните членове не са възразили. По-късно партийното ръководство хвърля цялата вина върху Янков, но той всъщност е спазил партийната дисциплина и е получил санкцията на ЦК. Въпреки всички увъртания на партийните историци цялата политическа отговорност за подготовката и провеждането на атентата се носи от БКП.
На 16 април в 5.30 сутринта Никола Петров – Васко, се среща с Живко Динов, който отново е определен за охрана на атентатора. В 8 часа Динов изпроща Васко до църквата. Клисарят е там още от 7, сам с експлозива. Уговорката е при започването на опелото Задгорски да даде сигнал на атентатора, като почука три пъти на таванската врата. Тогава Васко трябва да запали фитилите и да излезе, последван от Задгорски. Наблизо ще ги чака Динов, за да ги укрие. Същият предиобед част от набелязаните жертви получават фалшива покани за погребението. По обяд в църквата пристига полицейската охрана. Агентът Илия Ангелов понечва да се качи на тавана, но Задгорски го спира с думите, че вече е проверил там. Инструкцията за Васко е – ако бъде открит, да взриви църквата, дори да е празна. Но полицаят се задоволява с обяснението на клисаря.
В 15 ччаса пристига ковчегът с покойника. В траурното шествие са министрите начело с Александър Цанков, много народни представители и свободните от наряд офицери от Софийския гарнизон. Те влизат в църквата и се нареждат около ковчега край централната колона. Кордон от войници опасва църквата. Отвън остават много хора. Тогава софийският владика Стефан, който ще извърщи опелото, нарежда да преместят ковчега по-близо до олтара. Министрите също отиват по-напред. Това може би ги спасява.
Опелото започва в 15.15 часа Задгорски дава сигнала. Васко пали фитилите и напуска тавана. Щом клисарят го вижда да излиза, тръгва след него. По бул. ”Клементина” (днес “Ал.Стамболийски”) те се запътват към ул. ”Лавеле”, където трябва да ги чака колата.
Взривът става в 15.23 ч. В първия момент митрополит Стефан решава, че е станало земетресение. Златарев казва, че буквално видял кубето да лети във въздуха. Експлозията е така силна, че войниците от почетната рота, останали отвън, са повалени от взривната вълна. Един от очевидците, подполковник Маринополски, разказва: Гъсти кълба бял прах засипа наоколо целия площад… всичко наоколо бягаше, без да знае накъде.
Взривът срутва купола в претъпканата катедрала. Убити са 134 души, между тях трима народни представители, 10 генерали и 26 офицери. Ранени са 343 човека, много от тях остават затрупани под развалините или по-късно умират от раните си. Между ранените са министър-председателят Цанков, министърът на вътрешните работи ген. Русев, подпредседателят на Народното събрание Борис Вазов, председателят на парламентарната група на мнозинството Андрей Ляпчев, митрополит Стефан, Ат. Буров. Военният министър ген.Вълков е ранен в главата, но излиза и дава първите заповеди на войниците отвън. Премиерът се отправя към Министерския съвет, където се събира правителството. Повечето от членовете му са с превръзки. Решено е да се обяви военно положение, което става с царски указ от 17 април.
Още преди това обаче започват арестите на заподозрените лица. Те са преди всичко членове на Единния фронт – комунисти и леви земеделци, но сред тях има и много прогресивни интелектуалци. Доста изследователи твърдят, че списъците с подозрителни лица са били готови предварително. По официални данни от атентата до края на юли само в Пловдивския и Варненския гарнизон са задържани 23 764 души. Много хора са избити без съд. Само в София те са между 330 и 400. Между тях са братът на Георги Димитров Тодор, поетите Гео Милев, Сергей Румянцев и Христо Ясенов. По ирония на съдбата заради Коста Янков загива и някогашния му съперник в любовта, бившият директор на Бюрото по печата Йосиф Хербст. Част от избитите без съд са обявени за “безследно изчезнали”. След вълната на червения терор започва не по-малко страшният бял терор.
В момента на взрива атентаторите – Васко и Задгорски, вече са претърпели първото си разочарование – на “Лавеле” не ги чака автомобил. Задгорски продължава по булевард “Клементина” и стига до ъгъла с ул. ”Цар Самуил”, когато става експлозията. Там го пресреща П. Абаджиев и го отвежда в една предварително подготвена квартира, където живеят Димитър Даскалов и Благой Камбуров. След това Абаджиев излиза, като обещава да се върне след няколко часа със задграничен паспорт за клисаря, но повече не се появява. Изоставен от своите съучастници, Задгорски на другия ден отива у сестра си и, придружен от зет си, се предава на Обществената безопасност.
Въпросът защо атентаторите изоставят човека, който познава всички и когото полицията най-лесно ще намери, тъне в мрак. Несериозно звучи обяснението, че Абаджиев не се върнал заради полицейския час. Той е могъл да вземе Задгорски на другия ден, но не го прави. Димитър Златарев, който стоял на един балкон близо до църквата с часовник в ръка и чакал взрива, също знаел къде е Задгорски, но не отишъл при него. Не е ясно и какво е станало с колата. Златарев твърди, че “автомобилният канал” бил провален още на 4 март, а на 14 април на Задгорски представят шофьора Атанас?!
Най-вероятна изглежда версията, че никакво бягство не е било подготвяно, а Задгорски е трябвало да бъде убит, за да се заличат следите. Златарев казва, че клисарят трябвало да бъде укрит в някаква квартира с един наш терорист, в случай, че бъдат открити от властта, да го застреля, ако той сам не се реши на това.
Има още един факт в подкрепа на тази версия. След като не намира кола на “Лавеле”, Васко се прибира вкъщи. На 19 април следобяд той се среща с Живко Динов и Абаджиев и тримата решават, че Задгорски трябва да бъде убит. Но той вече се е предал.
От преките участници в атентата не е заловен никой. Коста Янков изпраща една декларация до вестниците от името на ЦК на БКП и се скрива, но на 21 април скривалището му е блокирано от полицията и при престрелката той е убит. По същия начин загива Иван Минков, който търси убежище у свой стар познат, запасен офицер като него – Георги Коев. Коев е арестуван. Арестувани в друга квартира са също Марко Фридман и Николай Петрини.
На 1 май 1925 г. започва делото за атентата. Подсъдимите са 10, но пред съда всъщност застават петима. От тях само Задгорски участва в атентата. Фридман има късмет, че изобщо стига до съд, тъй като други трима подсъдими – земеделците Никола Петрини, Димитър Грънчаров и Христ Косовски, са вече убити без присъда. Задочно са съдени още Станке Димитров и Петър Абаджиев. Другите трима, които застават пред съда, са укривателите Коев, Даскалов и Камбуров. За атентата се обвиняват само Задгорски и Абаджиев, останалите са подсъдими за участие в терористична организация или за укривателство. Делото приключва на 11 май. Отсъстващите са осъдени на смърт (включително и вече убитите). Смъртна присъда получават още Задгорски, Фридман и Коев. Даскалов получава шест, а Камбуров – три години затвор. На 27 май тримата са обесени публично в София, което се случва за пръв път от много години. Екзекуциите стават последователно и са заснети на филмова лента. Пръв е умъртвен Коев, после Задгорски и Фридман. Фридман посреща смъртта хладнокръвно. Дава последните си пари на палача, циганина Яшар, за да си свърши добре работата. Според Димо Казасов това е последната публична екзекуция в България.
А какво става с въоръженото въстание, препоръчвано от Марек и Г. Димитров след атентата? След разкритията на 26 март полицията твърди, че е намерила тайни документи на Коминтерна, с които се нарежда на БКП да вдигне въстание на 15 април. На 4 април българските, а след това и европейските вестници публикуват документите. Според тях от 15 април н. г. всички работници от контролата на балканския център се обявяват за мобилизирани… Оръжието се раздава през нощта от 15 срещу 16… Коминтернът, както може да се очаква, яростно отрича и нарича документите фалшификация. Все пак се набива на очи съвпадението на датите. Георги Наумов задава въпроса: Случайно ли е това? Наличните документи не ни позволяват да дадем категоричен отговор. Тази тайна може би се крие в архивите на Коминтерна в Москва.
От своя страна някои комунисти обвиняват правителството, че е знаело за атентата, но не го е предотвратило, за да го използва като повод за разгром на Единния фронт. Те също имат убедителни доводи. Защо охраната е проверила толкова повърхностно църквата? Как така министрите оцеляват? На Берлинската конференция на БКП през 1927 г. Васил Коларов заявява, че след атентата в българската легация в Берлин се явил полковник Холст, резидент на английското разузнаване в България, и казал: Ние бяхме във връзка с атентаторите. Журналистът Асен Бояджиев, съвременник на събитията, пише: Без да подозират, авторите на атентата станаха жертва не само на своите неправилни разбирания, но и на Интелижанс сървис в Лондон. И още едно свидетелство. Според Димитър Златарев след атентата клисарят Задгорски можел да бъде укрит за 15-20 дни в английската легация.
Златарев е репресиран от Сталин и загива в СССР през 1938 г.; Коларов се връща в България и умира през 1950 г., а Бояджиев през 1959–а, без никой от тях да каже какво е имал предвид, когато е споменавал “английската връзка”. Васко и Абаджиев успяват да се укрият и да напуснат страната. По-късно към тях се присъединява и Асен Павлов. Тримата се събират като политемигранти в Москва, но само Абаджиев доживява 9 септември 1944 г. и се връща в България, където загива при автомобилна катастрофа.
Остава и още една мистерия. Защо царят не е бил на опелото? Биографът му Стефан Груев, който е пламенен защитник на Борис ІІІ, твърди, че той отива ва погребението на проф. Делчо Илчев, убит при засадата в Арабаконак. Според друга версия царят закъснява, а според трета с отсъсвието си от погребението на ген. Георгиев искал да се разграничи от репресивния кабинет на Цанков. Възможно е обаче и друго обяснение – че царят е знаел за готвения атентат. Пак на Берлинската конференция на БКП през 1927 г. питат Петър Искров: Знае ли др. Радр (Искров – б.а.) за слуховете, че партията била обещала на царя да запази трона му при условие, че дойде Жеков и да се премахне ЗЗД? В протокола се казва още, че на конференцията са дадени дълги обяснения около писмото до царя. Известно е също, че ден след покушението в Арабаконак и непосредствено преди атентата в катедралата Коста Янков казва: …ние в тоя момент нямаме изгода да падне царят убит. Според Златарев веднага след Арабаконак царят бил уведомен, че това нападение не е извършено от комунисти. По всичко личи, че ЦК на БКП е бил във връзка с двореца.

Споменаването на ген. Никола Жеков също не е случайно. Главнокомандуващият на българските войски през Първата световна война още през 1924 г. започва да критикува кабинета Цанков. Той се свързва с демократичната, легална опозиция, за да сондира мнението й за свалянето на правителството. Султана Рачо Петрова свидетелства, че той се е срещал със земеделците отначало в нейния дом, а тя съобщава съдържанието на разговорите им на Борис ІІІ чрез Делчо Илчев, уредник на царския музей. Чрез Николай Петрини Жеков иска среща и с комунистите, но те му отказват. Все пак в началото на 1925 г. ЦК си изработва позиция за един евентуален преврат. От ген. Жеков се очаква да легализира партията и да премахне гласувания от цанковото мнозинство Закон за защита на държавата. През януари 1925 г. пред ЦК Коста Янков казва:
Нашата позиция при един преврат ще бъде следната: ще влезем на първо време с хората на преврата, за да съборим Цанков. Ние ще имаме на първо време таен революционен военен щаб. В течение на борбата той ще излиза все по-напред и в удобния момент ще се насочи против новите превратаджии, за да вземе властта от името на работниците и селяните.
Пак според Коста Янков след Арабаконак и преди атентата ген. Жеков бил натоварен от царя да говори със земеделците за “ляво” правителство.(Факт е, че по-късно генералът влиза в БЗНС и дори става председател на Софийската градска дружба.) Може би експлозията в църквата е трябвало да улесни преврата, а не да даде сигнал за въстание. Директивите на Коминтерна за революция, ако е имало такива, показват само, че ръководството му просто няма реална представа за положението в България.
И един последен факт. След убийството на ген. Георгиев Янков нарежда да предадат на Жеков, че то е дело на комунистите в знак на протест срещу репресиите. А на 16 април, час преди опелото, ген. Жеков казва на Султана Петрова, че се надява царят да бъде по-благоразумен да не иде на църквата. Тя вижда в ръцете му една от поканите, които после се оказват фалшиви. На въпроса й ген. Жеков отговаря, че сам той ще иде в “Света Неделя” – покойният ген. Георгиев му бил подчинен. Обаче не отива!
Изглежда много вероятно цар Борис ІІІ да е бил предупреден за атентата чрез ген. Жеков. Възможно е той да е чакал резултата, за да реши как да постъпи. Може би експлозията в “Св. Неделя” наистина е щала да промени хода на историята. Но тази тайна царят отнася в гроба си.