„Поне 15 милиона са българоезичните хора по света. Става дума за хора, владеещи български език като матерен“, заяви д-р Ана Кочева от Института за български език при БАН. В бройката, освен населението в пределите на България и близките земи, влизат българи от Банат, Бесерабия, преселници или техни потомци около Букурещ, Прага, Будапеща, Братислава, Виена, САЩ, Австралия, Нова Зеландия, ЮАР, Южна и Централна Америка. „Съзнанието на част от тези хора може да не е българско, но езикът е български“, заяви Кочева. Данните тя изнесе на семинар с участието на 170 деца от България, Македония и Сърбия, организиран от фондация „Българска памет“ за 14-и път край Варна.
На форума беше напомнено, че е в ход кампания за вдигане на паметник на цар Самуил в София по повод 1000-годишнината от смъртта му. Организатор е „Българска памет“, съвместно с фонд „13 века България“, Столична община и министерството на културата. Паметникът ще бъде разположен на пресечката между улицата, носеща името на царя и бул. „Патриарх Евтимий“. Откриването е планирано за есента. Самуил ще бъде изобразен изправен, в приблизително реален ръст, като височината на бронзовата фигура заедно с постамента ще е до 5 метра. В основата на паметника ще бъдат изписани три текста, величаещи владетеля – извадки от Битолския надпис и от писмо на Калоян до папа Инокентий III, както и думи на византиеца Йоан Ставракий.
Инициативен комитет за поставяне в Добрич на паметен знак в чест на таврийските българи бе сформиран в края на 2013 година. Задачата, която си поставят неколцина местни общественици и родолюбци, е не само да реализират в кратки срокове идеята си за паметника, но и да възкресят спомена за сънародниците ни от Таврия, завърнали се в Родината и избити зверски от Червената армия със съдействието на българските комунисти.
Идеята възниква преди няколко години.
За паметник на таврийските българи, който да напомня на поколенията за трагичната съдба на тези наши сънародници, пръв споменава покойният вече добруджански краевед Атанас Марков – автор на изследването, озаглавено “Българи в Таврия и таврийци в България”.
Той я споделя с общественика Георги Чунчуков, но за съжаление не доживява да я види осъществена. Приех тези негови думи като завет към нашето поколение – да почетем паметта на таврийските българи, обясни Георги Чунчуков.
Случилото се преди 70 години в продължение на десетилетия съзнателно е било предадено на забрава, за да не се руши митът за българо-съветската дружба. Точно седем десетилетия ще се навършат догодина от депортирането и избиването на около 2000 таврийски българи.
Паметникът ще бъде издигнат в центъра на Добрич – пред сградата на Община Добричка, срещу барелефа на цар Борис ІІІ – Обединител.
Паметният знак ще бъде в Добрич, защото това е градът, в който първо са пристигнали таврийските българи през 1942-43 г. и от тук са били разпределяни в различни добруджански и лудогорски селища.
В сградата, където днес се помещава Община Добричка, тогава е била градската община и именно в нея таврийците са контактували с българските власти, за да уредят новото си битие. А с поставянето на паметния знак срещу барелефа на Борис ІІІ се търси символика, защото именно царят Обединител приема сънародниците ни в Отечеството.
Малко се знае от днешните поколения за българите в Крим и Таврия, почти непозната е трагичната съдба на десетки хиляди наши сънародници, станали обект на жестоки репресии в бившия Съветски съюз.
При настъплението на нацистките войски в Украйна, за да се спасят от ужасите на войната, таврийските българи, по инициатива на своя водач Мишо Хаджийски пишат писмо до Н.В. цар Борис ІІІ с молба да обърне поглед и към тях, сънародниците в далечна Таврия.
„С една надежда живеем сега, че ти няма да ни оставиш, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия и Македония, а ги взе под закрила в царството си. Всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана”, пишат сънародниците ни.
Естествено, отговорът на тяхната молба е положителен и през 1942 г. започва процесът по заселването на българите от Украйна в Добруджа и Лудогорието.
Таврийците получават същия статут като преселилите се от Северна Добруджа българи. Главен двигател по организацията на преселението е Мишо Хаджийски. Процесът по настаняването и уреждането на сънародниците ни продължава две години. Българската държава се заема сериозно с преселническия въпрос.
Отпускат се парични помощи, с постановление се разрешава безплатно пътуване на изселниците с багажа им по БДЖ, на административните и полицейски власти е наредено „да оказват пълно съдействие на преселниците до окончателното им настаняване на определените от съответните министерства места“ – селища в Добричка, Балчишка, Генерал-Тошевска, Дуловска и Тутраканска околия.
Дошлите семейства получават по около 40-50 декара земя, инвентар, жилища и т.н. Но те за кратко се радват на „родното си огнище”.
След комунистическия преврат на 9.09.1944 г. започва и трагедията на сънародниците ни, потърсили нов живот в Родината на дедите си. Те, като съветски граждани, са обявени за изменници и по заповед на Сталин правителството на Отечествения фронт и БКП е задължено да ги предаде на окупиралата страната ни Червена армия.
Българските комунисти послушно изпълняват нарежданията на “големия брат”. Започва жестоко преследване на българи от българи. Сънародниците ни, потърсили спасение в държавата, която те винаги са смятали за Родина-майка, биват гонени и репресирани от българското правителство в услуга на чужди интереси.
Таврийските българи са преследвани като дивеч. Те правят опити да се спасят, защото са наясно какво ще им се случи, ако бъдат върнати в СССР. Укриват се в свои познати, местят постоянно местонахождението си, подменят имена, изменят външността си, доказват по всевъзможни начини българския си корен.
Всички усилия остават напразни. Все още има живи свидетели на репресиите. Йордан Боев от добричкото село Добрево разказва как една сутрин през пролетта на 1945 г. два камиона червеноармейци нахлуват в селото и арестуват всички таврийци.
Възрастни жители на Добрич пък помнят как в продължение на няколко дни жп гарата в града е била блокирана от съветски войски и стотици наши сънародници са били натоварени в конски вагони, за да бъдат депортирани.
Край вагоните се чуват викове, плачове, писъци на жени, деца, старци. Търсят се близки, роднини, съселяни, да пътуват заедно, заедно да делят по-нататъшната си неизвестна съдба. Таврийците от Добруджа са отведени до пристанището в Констанца и там са натоварени на шлепове.
Част от сънародниците ни са издавени в морето, други са депортирани в сибирските концлагери. Таврийците от Лудогорието пък са транспортирани до острови в Дунава, където са разстрелвани.
Избити са около 2000 души, оцеляват единици.
Жертва на репресиите става и самият Мишо Хаджийски. Той е арестуван веднага след 9 септември 1944 г. Освободен за кратко, при втория опит за ареста му, на 7 декември големият родолюбец слага край на живота си.
През 2014 г. Регионалният исторически музей в Добрич заедно с Международния колеж в града ще реализира проект “Популяризиране историята за трагедията на таврийските българи”, финансиран от ЕС.
В рамките на проекта ще бъде организирана научна конференция, ще се направи ново задълбочено изследване за съдбата на тези наши сънародници, ще бъде създаден сайт и заснет филм за тях.
Българският народ спасява своите евреи от депортиране в лагерите на смъртта, но две години по-късно не успява да спаси еднокръвните си братя – таврийските българи.
Национален и патриотичен дълг на днешните поколения е да спасят поне паметта за тях, като увековечат мечтата им за родина и родно огнище, сбъднала се за кратко, но последвана от жестоки репресии. Амбицията на инициативния комитет е паметникът в Добрич да бъде открит още през тази година.
. На днешния ден издъхва една от най-големите български легенди – кечистът и борец Дан Колов.
Здравенякът се разделя със славата едва на 48 години. А около смъртта му до днес бродят като призраци различни версии. Официалната е, че е починал от туберкулоза, заразен при някое от многобройните му пътувания. Предполага се също, че е бил умишлено заразен по време на операцията в Париж, веднага след мача с Ал Перейра, когато Колов счупва две ребра. Целта била българинът да бъде опетнен или отстранен от следващи мачове. Има и твърдения, че на Дан Колов системно е давана отрова – отново от френски лекари, а според трета версия – здравенякът е боледувал от силикоза, станала причина за смъртта му.
И до днес Дан е смятан от мнозина за най-великия борец на всички времена и легенда в бойните изкуства. За цялата си кариера изиграва над 1500 срещи (като се твърди, че с неофициалните са над 2000).
Той е първият европейски шампион на България по борба свободен стил, известен по онова време като „кеч“. Печели европейското злато през 1936 г. на шампионата в Париж. Дан Колов (истинското му име е Дончо Колев Данев) е роден на 27 декември 1892 г. в село Сенник, област Севлиево. На 12 години емигрира в Унгария. Там работи като градинар, а на 17 години отива в Америка, където работи като докер, строител, общ работник на новостроящи се железопътни линии и 2-3 години като миньор в Оклахома.
Първия си медал Колов получава не за спортно постижение, а за работата си като строител на електроцентрала в щата Айова, САЩ.
Кариерата му на спортист започва в цирк „Виктория” през 1914 г., когато директорът на цирка кани хора от публиката да премерят сили на арената със звездата Джеф Лоуренс- Циклопа. Дончо приема предизвикателството и успява да победи 106 килограмовия борец.
След първите си няколко главозамайващи победи мениджърите на Дан Колов му предлагат американско гражданство, но той отказва с аргумента „чувствам се силен, защото съм българин“. Прави компромис само с името си и от 1920 г. нататък се състезава като Дан Колов. Медиите го оприличават на „българския Кинг-Конг”, наричат го още „Балканският лъв”, „Страшното българско чудо”.
Дан Колов се завръща в България на 7 април 1936 г. Народът пренася Дан Колов на ръце до хотела му. А посрещането в Севлиево и родното му село Сенник е още по-вълнуващо. Предлагат на Дан Колов да го откарат с файтон до селото, но той отказва: „пеш съм излязъл, пеш ще се върна!”Световният кечист се превръща и в един от най-големите родни дарители и меценати. Основава школа по борба за млади таланти, дарява 500 000 лева на цар Борис, за да бъде закупен самолет на Българската авиация, праща пари за защитата на Георги Димитров на Лайпцигския процес, закупува и електрическа турбина за построяването на ВЕЦ в България, дава средства за изграждане на летището в Горна Оряховица, подпомага финансово български студенти, начинаещи спортисти, включително и семейството на първия ни световен шампион по борба – Никола Петров. Децата от селското училище в родния Сенник ще го запомнят с шоколадите „Крава”, които по негова заръка получават всеки ден след училище.
Последното желание на Колов било да бъде погребан в родното му село. Избират му мястото – в двора на църквата “Св. Иван Рилски”, където от 74 г. великият българин се е слял с Родината си.
Повод да разкажа тази история е постванeто на една снимка на майка ми, по случай 86-ят ѝ рожден ден, във Фейсбук. Толкова много лайкове получи, че чак ми стана неудобно.
Това ме провокира да опиша някои съдбоносни моменти от нейния живот. Моята жизнена линия е много тясно преплетена с нейната, ама все пак не искам да говоря за себе си и затова умишлено ще гледам да остана в сянка.
Та така. Годината е 1978 и с майка ми решаваме, че ще бягаме от България, защото в този комунистически „рай“, не издържаме повече.
.
Речено сторено, започваме да действаме и разбира се в основата на всичко е леля ми (по-възрастната сестра на майка ми), която от 1969 година е невъзвръщенка в Австрия, заедно с двете ми братовчедки. Между другото леля имаше задочна смъртна присъда, ама това е съвсем друга история и тук няма да я описвам. Имам и вуйчо избягал (първи братовчед на майка ми), който също е със задочна смъртна присъда, още е жив и никога не се е връщал в България, след Промените. Леля почина преди няколко години, Бог да я прости.
Добрее, почнахме подготовката.
Майка ми и баща ми на бърза ръка се разведоха, без директно на баща ми да се казва, че това е един вид предпазна мярка за него, за да не го дърпат след нашето бягство (за съжаление това не му помогна и след бягството на майка ми, на него му спретнаха един процес за шпионаж…).
Поводи за развод в едно семейство след 25 годишен съвместен живот, винаги има, дори да изглеждат на неосведомената за истинските подбуди, в случая тънеща в неизвестност страна, смехотворни.
С две думи плана беше следния. Тъй, като нас не ни пускаха в западна страна, като роднини на невъвращенци, щяхме да си подадем с майка ми сепаратно молби за екскурзия до Унгария. За нея до Будапеща, а за мен до Балатон, уж за лятна ваканция. Разбира се, вече веднъж в Унгария щяхме да се съберем пак и да чакаме там хората, които да ни доставят австрийски паспорти със снимки на хора, приличащи много на нас и с тях да минем границата. Това означаваше, че дори и на границата с Австрия да се проверяват паспортите обстойно, нямаше да има проблем, защото те щяха да са си истински. В последствие тези хора, които са влезли с тези паспорти щяха да писнат, че там са им ги откраднати и с пасаван трябваше да се приберат, обратно. На практика унгарските ченгета щяха да се досетят, че някой е излязъл с тези паспорти, ама кой точно и те нямаше да знаят. Едва след като ние с майка ми, нямаше да сме се върнали в България, щяха може би да направят асоциацията, ама тогава вече всички участници в сагата щяхме да сме през дeвет села, в десето…
ОК, това беше плана. Не беше лош, ако аз без да искам, не го провалих.
Майка ми държеше никой да не знае, кога ще пътуваме и въобще, какви планове имаме, тоест, че ще бягаме. Аз бях на друго мнение, защото някак сърце не ми даваше, така по терлъци да се измъкна, знаейки, че никога повече няма да видя баща ми и сестра си. Без да съм си взел сбогом с тях, някак не можех.
По онези години, втората половина на седемдесетте, никойне му минаваше и през ум, че комунистите един ден ще си отидат, което на практика означаваше, че избягаш ли, забравяш за страна, стари приятели и роднини.
Напротив, аз познавам много български емигранти в Австрия, които се изселиха в Щатите само, защото ги беше страх, че Виена е на 60 км от границата и всеки момент, руснаците могат да си измислят повод и да я прегазят, наново. Та те едва бяха се изтеглили оттам, през 56-та…
Майка ми беше абсолютно против. Смяташе, че в такъв съдбоносен момент, няма място за мекушавост и сантименталност, защото залагаме живота си на карта и ако се провалим, ще изгнием по затворите. Явно е имала панически страх от затвора, докато аз го приемах като кофти даденост в зара на Съдбата и ментално бях приел, че и дотам може да се стигне.
Компромисното решение беше, тя, майка ми, да замине за Унгария и вече когато е там, аз да кажа на нашите, че скоро няма да се видим, но ще направим всичко възможно, да ги измъкнем в последствие и тях (както и реално, по-късно, но преди Промените, направихме).
Да де, ама някой от тях двамата е споделил сигурно с трето лице тези наши планове и в края на краищата на следващия ден, когато трябваше да се кача на влака за Унгария, рано сутринта дойде кварталния у дома и ми прибра, без да ми дава обяснение, задграничния паспорт, който вече беше у мен.
Веднага ми стана ясно, че има пробив в схемата, ама вече нямах никаква връзка с майка ми, да я предупредя…
***
Оттук нататък разказвам нейния разказ, разбира се потвърден от всички останали замесени в тази история, лица.
Майка ми пристигнала, по живо, по здраво в Унгария, разположила се в предварително набелязан хотел и зачакала вест, както от мен, така и от леля ми с нейните хора.
Тя е била винаги доста широкопръста жена и това всъщност я е спасило, тогава. Била ангажирала стаята за десетина дена, ама решила да плати предварително, за да не завлече в случая рецепционистката, която ѝ била симпатична. Не само платила, ами оставила всичките си сменени унгарски пари на момичето, защото така и така повече нямало да ѝ трябват. Служителката явно се е учудила на този неимоверно щедър жест и ѝ се е отблагодарила със забележката (на руско-немски), че не ѝ е ясно каква точно е майка ми, но откакто е в хотела, служители на тяхната ДС я следят прикрито, но постоянно.
На майка ми ѝ се подкосили краката, както била оставила всички пари на рецепционисткия барплот, грабнала само една банкнота обратно, излязла на улицата, зарязвайки багажа си в хотела, взела първото свободно такси и право в австрийското посолство. Между другото разбира се, че не е знаела къде е, ама шофьора я закарал там.
Влязла в посолството, свързала се с консула и му обяснила цялата ситуация, като по никакъв начин не била съгласна повече да излезе навън.
Разбира се, какво точно са говорили с консула и други лица в посолството, не мога да преразкажа, защото това вече касае трети лица, които още са живи и може би не искат да се знае с какво са се занимавали.
Получило се някаква трагикомична ситуация в която ченгетата предполагали, че тя е вътре, но австрийците отказвали всякаква информация.
Накрая, една нощ, след като около посолството редовно патрулирали унгарски милиционерски коли, майка ми е изведена от сградата на посолството в багажника на една дипломатическа кола и оставена в една вила на хора близки до леля ми и нейните познати.
В същото време леля ми вече също е пристигнала в Унгария с една друга жена-двойник на майка ми. Между другото леля преди това си е сменила името, така, че влиза с напълно редовен австрийски паспорт, ама не с това име, което е позната в България, като невъзвращенка със задочна смъртна присъда, а с променено (не сменено по мъж, а директно, променено). На практика в Унгария никой не може да предположи, че тя е българка. Говори немски перфектно.
Края е ясен. Майка ми взима паспорта на другата жена и през нощта, за да е все пак полумрак, с кола която кара леля ми, минават границата, успешно.
Единственото комично в цялата работа е, че майка ми в последния момент се вкочанясва от страх и когато митничаря разгръща паспортите, се е наложило леля ми два пъти да отговори с ‚да‘ (‚Ja‘), когато служителя прочита имената… Както и да е, Съдбата помага на смелите и в случая служителя не е обърнал внимание на това.
Минават границата, австрийката останала в Будапеща обявява, че паспорта ѝ е откраднат, но вече ченгетата се внимателни и се досещат, че това по всяка вероятност е бил начина да се измъкне от ръцете им, майка ми.
Следва грандиозен международен скандал. Вестниците в Австрия пишат за случая. Австрийката е задържана в предварително унгарско следствие и ченгесарите се заинатяват, че ще лежи тя в затвора, докато австрийските власти не върнат майка ми, насила обратно.
Мертириумът на тази жена продължава 2 месеца, след което по дипломатически път се стига до едно соломоново решение.
Австрийците за да запазят лицето на комунистическите ченгета осъждат майка ми (разбира се, задочно) за нарушаване при преминаването на границата, а унгарците пускат жената, като я оневиняват, че не е била запозната със схемата, в детайли.
Та това е историята на бягството на майка ми. Не ми се говори, след това на какъв физически, психически и ментален тормоз бях подложен аз, ама накрая след два неуспешни опита, които за малко щяха да имат пагубни за мен последствия, най-накрая след 6 години, през 1984-та успях и аз да избягам. Кой, как и защо на мен ми помогна при бягството, няма да спомена, защото тези хора са все още на ръководни позиции в Австрия и не вярвам да им стане приятно, ако дори на кирилица се споменава името им, във връзка с тази история. Също така, все още нямам намерение да пиша мемоари… 😉
В памет на леля ми, една от най-смелите жени, които съм виждал през живота ми, д-р Мария Никол.
Винаги съм се старал да не се срамувам, че съм българин и въпреки, че живея вече над 30 години на Запад и от 27 имам австрийско гражданство (1987), когато ме питат за националност някъде по Света в различните му континенти, винаги се стремя с гордост да спомена, че съм българин.
Гордост…, за жалост все повече се срамувам от някои наши сънародници и това не са циганите, тях никой, никъде не може да превъзпита и всеки със снизхождение се отнася към тях, а една прослойка андрешковци, които плъзнаха навсякъде, борещи се с нокти и зъби, ама без да работят, да си извоюват място под слънцето. Това принципно не е лошо, всеки има право на малко слънчице, ама когато сам си го заработи, а не когато изблъсква другиго към сянката…
С други думи и на мен вече ми писва от армията плъзнала по ЕС стараните на лов само за социални помощи.
Европа ни е подала ръка, нека я поемем с чест и един ден да не се срамуваме от постъпките ни. За да не бъда голословен, ще постна едно питане през Фейсбук към мен от наша сънародничка (Tsvetanka Fandakova от Варна) и резултиралият след това диалог.
.
.
.
.
Tsvetanka Fandakova
dobro ytro
imam edin ili dva vaprosa na koito …mmm ne namiram otgovor i si pomislih 4e ima goljama verojatnost vie da znaete otgovorite taka 4e kogato moje bih iskala da se dopitam do va6ia opit
Аз съм австрийски гражданин от 1987… и това не ме касае, та едва ли ще разбера. Честно казано аз не разбрах и как ви дискриминират? Че не ви дават веднага социал ли ви дискриминират?
po pravilo s vlizaneto ni na pazara na teritoriata na evrozonata bulgarite polu4avame pravoto da rabotim s bulgarska karta li4na karta……da polzvame medisinsko osigurjavane i pomost kakto i socialna pomost
mnogo sym obidena ot va6ite dumi..nikoga na ni4ii grub ne sum jivjala ! a vie koito ste izbjagal ot bulgaria demek ste potursili drugo podanstvo. na takiva hora znam az mnogo dobre kakvo im dava i pres kakvo preminavat v durjavata priemnik….tyk v evropa ima mnogo takiva kato vas taka 4e da ne bi da iska6 da mi kaje6 4e ne si jivjal na 4ujd grub ????????? vie ako nikoga ne ste opirali do sociala za vremenno stabilizirane tova zna4i 4e ste edin 6pionin na rapublika bulgaria a 6pionite komunisti i vs drugi nikoi ne obi4a..no to si li4i po grubite vi dumi..az popitah kato 4ovek no ti si “golemo dobrutro“ no edinstveno v tvoja mozak ! taka 4e takova prijatelstvo kato tvoito ne mi trjabva ! bulgaria njama nujda ot takiva kato teb ! nito puk az !
Просто нямам думи…
Между другото „онеправданата“ ме е блокирала, за да не мога да ѝ отговоря. Да се благодари, че не ми се занимава с мишки, защото такова дело съм в състояние да ѝ спретна, че ЕС ще ѝ се види малък.
Все пак не съм такъв човек и изпитвам единствено погнуса от подобни твари.
Съдбата посмъртно свърза Георги Раковски с Големия обир през 1885 г.
Ковчегът с тленните останки на революционера послужи за тайник на крадени брилянти и ценни книжа. С него плячката беше пренесена от Румъния в България. Харамиите прибраха имането, а костите на Раковски бяха забравени.
Грабежът е дело на вехтия войвода Филип Тотю и изкусния влашки касоразбивач Жоржеско. Единият е майстор на ножа и пищова, другият – на шперца. „Мозък“ на операцията, уж в името на македонската кауза, е капитан Коста Паница. По това време той е военен прокурор в Русе и председател на Българския македонски централен революционен комитет „Искра“.
Съвременникът Добри Ганчев пише: „Мислеха тогази, мислех го и аз, че строго различие между хайдук и въстаник не може да се направи. Малко ли обири и убийства са ставали по „патриотически“ мотиви. От Влашко го бях това чувал.“
За жертва Паница набелязва тъкмо влашкия богаташ Христо Калъпов.
Легенди се носели за милионите му Капитанът заръчва на Филип Тотю работата да се изпипа. Онзи минава Дунава и по хъшовски канали се свързва с Жоржеско. Всичко е сторено според девиза на комитета „Правдина се добива с кръвнина!“
Калъпов е умъртвен, касата му е отворена, отмъкнати са брилянти и ценни книжа за баснословна сума.
Сега съзаклятниците се чудят как да пренесат плячката в България. В главата на Коста Паница светва гениална идея: Георги Раковски лежи погребан в чужда земя, крайно време е великият българин да намери покой в отечеството си. А с него да минат и брилянтите.
За мероприятието са похарчени 2182 лева, което е нищо в сравнение с очаквания кяр. Капитан Паница се пише председател на специалната комисия по пренасянето на тленните останки и отива в Букурещ да уточни подробностите.
На 1 юни 1885 г. в гробището „Щербан Водъ“ е отворен гроб №17. Костите на Раковски са извадени, почистени и положени в ковчег. Отнасят го в българската черква в Букурещ. Същата нощ кивотът е напълнен с брилянтите и ценните книжа от касата на Калъпов.
На 2 юни сутринта са отслужени литургия и панихида. В 11 часа ковчегът е пренесен на станцията Филарет, откъдето с нарочен трен потегля за Гюргево. Там чакат параходите „Взрив“ и „Голубчик“. Ковчегът е качен на „Взрив“, за гражданството е определен другият кораб.
Само русенският драмописец Тодор Станчев и жена му подозрително се въртят около скъпоценния кивот. Паница отсича: „Гражданите да се качат на „Голубчик!“ Станчев обаче упорства и на „Взрив“ се взривява скандал.
„Тъй било, инак било – хроникира вестник „Рашето“, – на Станчовата драндавела се не позволи да влезе в тоя параход, а лудият Станчо за това нападнал с разни псувни в пасквила си „Славянин“ г-на кап. Паница, инициатора на тържеството, който нито своята госпожа не въведе в речения параход.
Обиден г-н К. Паница от подобна неправда и като кавалер и честен гражданин, обявил дуел на Станчооглу. Маскарата Станчо, като я опръскал, отишъл при г-н Паница и с ридание го молил да го прости, но г-н Паница настоял на предложението си.“
След пладне параходите стигат русенското пристанище. Музика, цветя и хоругви чакат на брега. Множеството акламира реликвените останки на големия българин. Малцината посветени приветстват друго.
Кивотът е положен в съборната черква „Св. Троица“. През нощта срещу 3 юни харамиите на Паница отървават костите от нечестивата компания на плячката. На другия ден олекналият ковчег отново е качен на „Взрив“ и потегля за Свищов. Оттам през Никопол, Оряхово, Лом и Берковица стига до София.
На 7 юни над 10 000 столичани излизат да посрещнат тленните останки на Георги Раковски.
Сред тях е и самият княз Александър Батенберг. Най-нетърпеливите чакат на Връбница.
Следобед траурното шествие стига Шарен мост (сега Лъвов мост). Двама опълченци носят портрета на Раковски, украсен със зелен венец.
Подир тях на кадифена възглавница е оръжието му. Сетне е траурната кола, в която блести ковчегът. Зад нея, потънала в сълзи, върви сестрата на революционера Неша.
Процесията тръгва по улица „Ломска“, свива край хотел „Конкордия“ и по улица „Възнесенска“ стига съборния храм „Св. Неделя“. Отслужена е панихида, слово казва митрополит Климент Търновски.
С брилянтите е лесно, но как да се осребрят ценните книжа?
Коста Паница дава част на поручиците Сапунов и Колобков и ги праща във Виена. Град голям, няма да се разбере шашмата, разсъждава капитанът.
Пласьорите пробват тук-там, но големите финансови къщи се отнасят подозрително към влашките бумаги. Тогава офицерите отиват в някаква забутана кантора.
Съдържателят обещава осребряване и заръчва да дойдат утре. Сапунов и Колобков потриват ръце, сядат да гуляят в скъпия локал „Лира“. Рано-рано на другата сутрин полицията ги прибира на топло.
Научил за провала, Паница телеграфира на братовчед си Сава да внесе гаранция за двамата. Властите обаче отказват да ги пуснат. Тогава капитанът моли нашия дипломатически агент в Букурещ да се застъпи. Без резултат. Ялови опити правят и председателят на Народното събрание Стефан Стамболов и дори княз Батенберг.
Случаят избуява в европейски скандал. Австрийският вестник „Нойе фрайе пресе“ и румънският „Разбоюл“ публикуват сензационни разкрития.
Нашата преса също не мълчи. „Нека положим за минута, че се явила у них хартия крадена, зер това трябва да служи за факт, че те са крадци, че да се преследват като таквизи“, възмущава се вестник „Македонец“. Газетата е финансирана от Филип Тотю.
Поручиците са пуснати едва след авторитетната намеса на руския консул във Виена.
В ролята на пласьор влиза и публицистът Димитър Ризов. Той като Паница е белязан с тъмна слава. Веднъж на маневри френският военен аташе попитал княза: „Коя е тази подозрителна личност, господарю, която излиза от вашата палата?“
Батенберг отвърнал: „Това е някой си Димитър Ризов. Княжеският занаят принуждава понякога да имаш работа с всякаква сволоч.“
Ризов успява да осребри в една софийска кантора книжа за около 250-300 лева. „Отпосле – разказва той – Паница ми се призна: Че акциите, уловени у двамата български офицери във Виена, и купоните, изпратени мене, са били откраднати (чрез разбиването на една желязна каса) от Филип Тотю войвода и от някой си артист касотрошител, румънин, Жоржеско, заедно с доста брилянти.“
Международният скандал кара министър-председателя Петко Каравелов да заведе дело срещу Паница и Ризов. Двамата обаче се изплъзват – стягат си багажа и минават в автономната Източна Румелия. Първата им работа там е да се снимат със Захари Стоянов в пловдивското фото „Кавра“.
А костите на Раковски?
Без диаманти няма преклонение! „Никой за тях не попитваше. Нито даже Паница или Ризов. Турени били, казваха, на тавана. Тавана го продъниха болшевиците. И костите трябваше да са разнесени по въздуха“, предполага Добри Ганчев.
Съвременникът греши. Тленните останки са пощадени от атентата в „Св. Неделя“ през 1925 г. За тях обаче се сещат чак през 1942 г. Пренесени са в Котел. Четири десетилетия престояват в тамошната черква „Св. Петър и Павел“.
Чак на 10 октомври 1981 г. намират покой в мавзолея на Георги Раковски.
„Търѫествено богослужение”, печ. въ „Тѫпанъ” год. I, бр. 9, (10. VIII. 1869.)
Съ карик. пакъ отъ бр. 9 („Тѫпанъ”) трета по редъ се осмива русофилската политика на „старитѣ”, които имаха за девизъ: „Работи и се надѣвай!”, т. е. надѣвай се на Русия. Христо Георгиевъ хваналъ България за полата и иска да я ориентира къмъ Русия; въ това време дѣдо Иванъ му подава вериги, за да я окове. Но България— млада България — е обърнала погледа си къмъ своитѣ инсургенти, чийто девизъ е: „Помогни си и Богъ ще ти помогне”.
Карик. на стр. 556, печ. въ „Тѫпанъ”, год. I, бр. 12 (20. XI. 1869.), рисува борбитѣ между русофилитѣ и партията на „младитѣ” при образуване на „Книжовното дружество”. Отъ една страна виждаме шесть члена на „Добродетелната дружина”, впрегнати и водени отъ руския консулъ баронъ Офенбергъ, а редактора на русофилския вестникъ, Пандели Кисимовъ, гризе подхвърления му кокалъ. Отъ другата страна на „Българското просвѣщение” сѫ младитѣ, между които личатъ образитѣ на Ботева и Каравелова. (Ботевъ държи „Устава” на дружеството).
Карик. на стр. 557, печ. въ „Тѫпанъ”, год. 1, бр. 14 (5. XI. 1869.). Била много известна на времето си всрѣдъ емиграцията. Тя представлява членоветѣ на „Доброд. дружина” (русофилскиятъ комитетъ) какъ се раждатъ отъ руската дипломация, представена като магаре.
Карик. на стр. 558, печ. въ притурката на в. „Тѫпанъ” (23 апр. 1870), осмива „великата идея на славянофилитѣ”. Русия е представена като грамадна жена, която съ единиятъ кракъ е настѫпила Полша, съ лѣвата си рѫка е сграбчила здраво Малорусия за косата, а съ дѣсната посегнала къмъ България. Отдолу е приведенъ стихъ отъ Хомякова, единъ отъ славянофилскитѣ дейци. На фона е дадена картина на обичайното за онова време наказание въ Русия съ 25 удара.
Карикатурата, помѣстена въ в. „Будилникъ” презъ 1873 год., изразява положението на българитѣ. Българската кола се тегли въ две посоки: въ едната отъ чорбаджиитѣ, на които чувството е въ корема, а ума другаде, и въ друга — отъ народа и че на изложбата тѣ не могатъ да представятъ нищо, освенъ нѣколко калимявки.
ОБЯСНЕНИЕ НА КАРИКАТУРИТѢ
За карикатуритѣ въ вестницитѣ, въ които Ботевъ е редактиралъ или въ които е сътрудничилъ, азъ говоря въ първия томъ стр. 173—174.
За карик. „Протестътъ на мъртвитѣ” печ., въ „Тѫпанъ”, год. I, бр. 8 (27. VII. 1869.), гл. т. II 320—322, къмъ заглавие 67.
За карик. „Търѫествено богослужение”, печ. въ „Тѫпанъ” год. I, бр. 9, (10. VIII. 1869.) гл. т. II 276—277, заглавие 3.
Съ карик. пакъ отъ бр. 9 („Тѫпанъ”) трета по редъ се осмива русофилската политика на „старитѣ”, които имаха за девизъ: „Работи и се надѣвай!”, т. е. надѣвай се на Русия. Христо Георгиевъ хваналъ България за полата и иска да я ориентира къмъ Русия; въ това време дѣдо Иванъ му подава вериги, за да я окове. Но България— млада България — е обърнала погледа си къмъ своитѣ инсургенти, чийто девизъ е: „Помогни си и Богъ ще ти помогне”.
Карик. на стр. 556, печ. въ „Тѫпанъ”, год. I, бр. 12 (20. XI. 1869.), рисува борбитѣ между русофилитѣ и партията на „младитѣ” при образуване на „Книжовното дружество”. Отъ една страна виждаме шесть члена на „Добродетелната дружина”, впрегнати и водени отъ руския консулъ баронъ Офенбергъ, а редактора на русофилския вестникъ, Пандели Кисимовъ, гризе подхвърления му кокалъ. Отъ другата страна на „Българското просвѣщение” сѫ младитѣ, между които личатъ образитѣ на Ботева и Каравелова. (Ботевъ държи „Устава” на дружеството).
Карик. на стр. 557, печ. въ „Тѫпанъ”, год. 1, бр. 14 (5. XI. 1869.). Била много известна на времето си всрѣдъ емиграцията. Тя представлява членоветѣ на „Доброд. дружина” (русофилскиятъ комитетъ) какъ се раждатъ отъ руската дипломация, представена като магаре.
Карик. на стр. 558, печ. въ притурката на в. „Тѫпанъ” (23 апр. 1870), осмива „великата идея на славянофилитѣ”. Русия е представена като грамадна жена, която съ единиятъ кракъ е настѫпила Полша, съ лѣвата си рѫка е сграбчила здраво Малорусия за косата, а съ дѣсната посегнала къмъ България. Отдолу е приведенъ стихъ отъ Хомякова, единъ отъ славянофилскитѣ дейци. На фона е дадена картина на обичайното за онова време наказание въ Русия съ 25 удара.
Карикатурата, помѣстена въ в. „Будилникъ” презъ 1873 год., изразява положението на българитѣ. Българската кола се тегли въ две посоки: въ едната отъ чорбаджиитѣ, на които чувството е въ корема, а ума другаде, и въ друга — отъ уроди интелигентни и че на изложбата тѣ не могатъ да представятъ нищо, освенъ нѣколко калимявки.
На вниманието на всички българи живеещи в чужбина, притежаващи също друго, освен българското гражданство и заемащи във Фейсбук, антиправителствени позиции.
Чух от съвсем сигурно место, че е в ход схема за затварянето на устата ни, след посещение в старата ни Родина. Сюрпризът ще бъде или с нещо „уж случайно намерено в багажа ни“ и уличаващо в криминално престъпление или „вразумяване“ от онези с чуковете…
Горещо препоръчвам на всеки, който в уводното изречение може да се разпознае, да отиде до съответната полицейска служба по местоживеене и да изложи писмено становище (Anzeige, Statement), че не е изключено подобна агресия срещу него, когато пребивава в България, въпреки че се стреми до педантичност да спазва законите там, не е конфликтна личност и особено внимава в уличното движение.
Също така да изисква да му бъде проверяван багажа при излизане от съответната страна, когато ще пътува за към България, за да не го „изненадат“ на границата с нещо „случайно намерено“…
Във всички случаи да настоява писменото му становище да бъде заверено с входящ номер (иначе ще го изхвърлят, щом си излезете) и да бъде адресирано, също така, както до Външно министерство на съответната страна, така и до посолството им в София.
Малко се дърпат в полицията да се занимават с Вас, ама ако сте в компанията на местен адвокат (ако имате адвокат, който редовно наемате по други въпроси, заради един обяд, ще Ви направи компания и дойде с Вас), той бързо ще ги убеди. Принципно те са задължени да приемат писменото Ви становище и да го архивират.
Като за последно, препоръчвам Ви, когато сте в страната, да има ваш близък или роднина, който веднага да информира съответното посолство, ако нещо се случи с Вас.
Не приемайте думите ми, като параноя. Отделете 2-3 часа и го направете.
Знам с какви индивиди (ДС/тежки криминални престъпници) си имаме работа в България. Сърбал съм им попарата…
Не, че това ще ни предпази на 100%, ама поне остава моралното удовлетворение, че ще стане достояние на втората ни Родина, а Западните демокрации са чувствителни, когато се нарушават правата на гражданите им, особено в друга страна и поемат защитата там.
Строго секретна Инструкция за дезинформационната работа на органите на ДС. Документът е от 1980 г. и е подписан от тогавашния министър на вътрешните работи ген. Димитър Стоянов.
Със строго секретната инструкция се регламентира използването на дезинформацията като средство и метод от ДС в борбата срещу противника. Целта е с нея да се въведе координация в дейността на Държавна сигурност при използването на дезинформационната работа и постигането на по-голяма ефективност.
„Под дезинформация се разбират сведения (информация), в повечето случаи несъответстващи на действителността, които органите на държавна сигурност използват за създаване у противника на такива представи, въз основа на които той взима решения и предприема действия в изгодна за нашата страна насока. Процесът на довеждане на дезинформацията до противника се нарича дезинформиране”, се посочва в инструкцията.
Документът съдържа следните раздели: „Общи положения”, „Основни цели, направления, принципи и изисквания при провеждане на дезинформация”, „Органи на държавна сигурност за дезинформация и организация на тяхната работа” и „Заключителни разпоредби”.
Групата за координация на дезинформационната дейност на ДС се състои от началниците на Първо главно управление на ДС (ПГУ, разузнаването), Второ главно управление на ДС (контраразузнаването), Трето управление на ДС ( военното контраразузнаване) и Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия. Групата е под ръководството на зам.-министъра на вътрешните работи, отговарящ за разузнаването – по това време ген. Стоян Савов. Дезинформацията в ДС се смята за част от нейните активни мероприятия. В структурата на ПГУ съществува специален отдел „Активни мероприятия“.
http://napred-nazad.com/map.php
