Archiv der Kategorie: Емигранти

Думи на Атанас Буров, които днес звучат стряскащо актуално

Veröffentlicht am von
Antworten

.

буров1. „Ако имате 8 часа работното време – работете 11 часа. Това е вашият дялов капитал в живота. А ако работите 15 часа, ще забогатеете. Един час на денонощието мисъл за бъдещето ще сте по-предвидливи. Без работа няма просперитет, няма богатство, няма слава и пари. Това е всичко!
Баща ми работеше по 18 часа на денонощието и ни остави двайсетина милиона лева капитал.“

2. „Отвръщайте с добро на човека, който е до тебе и ти помага в твоите занимания. Ако ти му помогнеш днес на непознатия, той ще ти помогне утре.
Не бъдете злопаметни – забравяйте обидите. От едното влязло, в другото излязло. Дума дупка не прави.“

3. „Никога, никога не се радвайте много на хубавите неща. Винаги си казвайте: „Има и бедни, има и страдащи хора – да помислим за тях. И да им дадем един залък повече“. И помнете, че за богатия е по-лесно да е щедър, а за съвестния да е по-милостив.
А власт, която незаконно отнема собственост, мисли само за себе си и урежда своите хора, е предварително закопана, порочна и престъпна власт. Тя ще умре, ще загине.“

Личен архив, чернова, 1940-47 г. /Най-вероятно съвети към своите деца Стефан и Недялка – бел. на ред./

4. „Какво има да стане със собствеността като институт подир столетия, аз не зная и не искам да бъда пророк върху социални възможности, които днес не мога да предвидя. Онова обаче, което зная и което твърдя със всичката сила на моето убеждение, то е, че този институт е изиграл в развитието на човешкия живот най-крупната роля, каквато въобще един институт може да изиграе…Този институт е възбудил човешката енергия към максимално напрежение и …всъщност е гарантирал развитието на човечеството.“

5. „Капиталът, дори банков, не е нито спекулативен, нито производителен, нито кожодерски. Той е капитал, то е едно средство за производство. И същият този капитал, който в даден момент може да действува като спекулативен капитал, утре, ако има добри условия, ще се обърне в продуктивен капитал. Къде е резервоарът на този капитал, тъй да се каже? Това са спестяванията, които по-специално се намират в банките.“

6. „По отношение на вътрешния и външния капитал…Чуждият капиталист няма да дойде сам да направи фабрика, той няма да дойде сам да раздава кредит. Той ще търси известна българска група, солидна, с която ще влезе в известни отношения, в сътрудничеството на която ще повери свойте средства, която ще трябва да го гарантира във всяко отношение…Ако обаче българският капиталист стои в затвора, ако българското дружество е изложено да плаща 100% от своите печалби, ако цялата тази отровна атмосфера пълни парламента, пълни събранията, пълни редакциите на вестниците, ако ние се задушаваме в едно чувство на омраза и завист….кажете ми, за бога, кой разумен чужденец ще дойде спокойно в тая подивяла страна да хвърля своите милиони.“

Личен архив, чернова, 1922 г.

7. „Ние смятаме, че от чисто буржоазна точка, работничеството трябва да бъде протежирано, не защото искаме да демагогствуваме, а защото едно производство засилено изисква като предварително условие едно работничество обезпечено материално, повдигнато културно, което да чувствува интереса, който има самото то, да запази и засили производството.”
Из реч, произнесена на 29 юни 1919 г.“

8. „Нейната историческа мисия е била да скъса веригите, които са сковавали не само свободната човешка мисъл, но и свободния човешки труд…Буржоазията е всичката онази просветена част на един народ, която по инстинкт и по интерес бди и пази режимите на политическата и стопанската свобода… Онази част от буржоазията, която смята да образува от себе си някаква привилегирована класа, за да използува благата на държавата и обществото, онази буржоазия, която често пъти търси наемници, за да пазят нейните интереси в ущърб на обществените интереси, тя не е буржоазията, за която говоря.“

Из реч, произнесена на 21 май 1933 г.

9. „За мен и за вас, господа, във времената, в които живее България, при това общо недоверие, при тия още незаздравени рани…може да има само една разумна политика:да се свием в черупката си и да заработим с общи усилия за нашето вътрешно консолидиране, за нашето издигане като културна държава, за нашето финансово и стопанско закрепване, за да представляваме един елемент с по-голяма стойност на европейския пазар.“

Личен архив, чернова, 1920 г.

10. „Никой да не си представя, че е възможно искрено, дълго и трайно приятелство между България и нейните съседи, ако цената на туй приятелство бъде пожертвуване правата на българските малцинства.“

11. „Каква политика препоръчвам? – политика на търпеливо чакане, политика на непрекъсната доказателство за нашето лоялно миролюбие и нашето желание и воля да бъдем разбрани от нашите съседи; политика на близост и търсене подкрепа у всички велики държави без изключение.“
.
12. „Ние трябва да бъдем европейци, ако чувствуваме, че имаме нужда от Европа… В името на свещените интереси на България, в името на кървавите страдания на народа ни нека да си дадем дума да направим всички усилия, за да можем да се представим пред европейската обществена съвест.“

Личен архив, чернова, 4 юни 1933 г.

13.  Два дни след черновата Атанас Буров държи реч в Народното събрание:

„Ние трябва да бъдем европейци, ако чувстваме, че имаме нужда от Европа. Ако смятаме, че сме всесилни, че можем да ритнем, тъй как да кажа, тази помощ, че можем сами да разрешим тази проблема – тогаз можем да бъдем каквито щем – и азиатци, и балканци, и т.н. Но едва ли има двама свестни хора в България да си правят илюзия, че ние можем със свои собствени сили да разрешим някоя проблема. Която и да било от нашите проблеми ще се разреши чрез съгласието на европейските държави. Но за да спечелим тяхното съгласие, ние трябва да държим сметка за психологията на тези народи. Ние трябва пред тяхната съвест да бъдем прави и за това всичко онова, което ни излага пред тях, трябва старателно да го избягваме.
В името на свещените интереси на България, в името на кървавите страдания на народа ни нека да си дадем дума да направим всички усилия, за да можем да се представим пред европейската обществена съвест.“

Из реч, произнесена в Народното събрание на 6 юни 1933 г.

14. „България стоеше на първо място по отношение на своята стопанска независимост. Ние се гордеехме, че в младата България, с български капитали, с български инженери, с български работници ние направихме пристанища, направихме железници, създадохме материалната култура на България. Построихме фабрики и тръгнахме към едно интензивно стопанско развитие.“

Личен архив, чернова, 1922 г.

15. „Времето безпощадно помита всичко и съсипва всичко в душите на хората. То заличава светлите имена и идеали, ако те не се възпеят от гении. Кой в България щеше да знае Георги Бенковски – като гений на революцията, ако не бе Захари Стоянов. А какво би било, ако в Ботевата чета имаше един Захари Стоянов? Ехе – светът, целият свят щеше да види един гений, едно чудо на вселената – Ботев.“

16. „Аз съм вече паднал, фалирал политик. Комунистите не обичат еретиците, свободомислещите, хората с далечни, стратегически цели. Те обичат реалното – властчицата, мазнинката, пържолката. Те са хитри и има кой да ги учи. Оня там с мустака бди и следи, защото България за цялата комунистическа империя е раят, тя е раят на земята.“

17. „България има лозя, градини, масло и малини. Тя има ягоди и вино, хубаво вино. А където има вино, там има и всичко друго за ядене. И той – „великият“, ще иска да го храните със зеленчуци и плодове. Той току тъй не влезе в България, знаеше, че влиза в блажен оазис. Ето защо той няма да допусне България да му се изплъзни. И ще ви насилва, без да разберете. Но аз няма да го видя…“

highviewart.com

 *****************************************************************************************

Атанас Буров до Смарайда:“Ти и България сте ми двете любовници“

Burovi

Това пише банкерът на жена си. Личната му кореспонденция допълва обществено-политическия му портрет с различен нюанс.

„Мисля за България, мечтая за теб. Ти и България сте ми двете любовници, едната на ума и живота ми, другата на чувствата и на сърцето ми. И двете сте ми еднакво мили, еднакво необходими, еднакво най-важните стимули на живота ми. Да изтръгна едната или другата от сърцето си, значи да откъсна част от себе си, да осакатя живота си“. Това е откъс от писмо на Атанас Буров до неговата съпруга Смарайда. Писано е в тежък момент, когато принуден от обстоятелствата и политическата ситуация в България, Буров е изгнаник в Париж, бягайки от ожесточения към него земеделски режим на Александър Стамболийски. По това време двамата са женени вече десет години. И ако за обществената, политическата и стопанската дейност на Буров е изписано и се знае много, то чрез писмата до жена му надникваме в неговия интимен свят и допълваме познатия образ с един друг, различен нюанс.

——————-

За личния живот на Атанас Буров и до днес се разказват легенди. В повечето от тях доминират клюките, жълтите истории, както често се случва с ярките и забележителни личности. От човек на човек се предават украсени случки за неговите похождения и любовни авантюри. Но неговата внучка Магдалена Каблешкова, омъжена за родственик на революционера Тодор Каблешков, споделя: „Знам, че отношенията между моя дядо и моята баба са били много искрени и чисти. Той се е отнасял към нея с голямо уважение и никога не й е изневерявал. Дори да е имал похождения с жени, те най-вероятно са били преди да се ожени за нея, но не и след това“, казва тя.

Вероятно до голяма степен определяща за топлотата и нежността в отношението на Буров към Смарайда Салабашева е и разликата в годините.

Двамата се запознават на прием в двореца

по случай 18-ия рожден ден на престолонаследника Борис III. Тогава Смарайда, или както всички са я наричали – Майда, е на 17 години и за първи път я представят на обществото. Атанас Буров е с 20 години по-възрастен и с опит в политическия живот на България. Бил е депутат в Третото Велико народно събрание (1911 г.) и дори подпредседател на парламента от 1 февруари 1912 г. Участва в Балканската война, а след нея се връща в политиката.

Завършва Априловската гимназия в Габрово и учи финанси и право в Париж. Според Жоро Цветков, автор на книгата „Атанас Буров. Живот за България“, на него нищо човешко не му е чуждо. Обича хубавата храна и удоволствието му е двойно, когато е поднесена красиво. Отбягва алкохола. Намира време за развлечение и отмора. Играе бридж и ходи на лов. Смята се, че е бил надарен с богата мисъл и енергия. Обича литературата, философията, поезията, произведенията на изкуството и езиците. Познава френската и руската литература, а Достоевски е един от любимите му автори.

Впрочем един от фактите, известни за него, е, че е майстор както в анонсирането, така и при изиграването на картите в бриджа. В световните първенства, проведени през 1933 и 1935 година, печели отличия и званията

олимпийски състезател и национален шампион по бридж

Атанас Буров и Смарайда Салабашева се сгодяват през май 1912 година. Единственото, което има значение за него, е чувствата им да бъдат взаимни.

През юли 1913 година той например й пише: „Аз заслужавам твоята обич, Майдо, ако не за друго, то за дълбочината, святостта и чистотата на моята любов към теб. Но главно аз искам любовта ти, защото те искам щастлива, а ти не можеш да бъдеш напълно щастлива, ако не любиш човека, с който ще живееш цял живот, каквито и други вънкашни условия на щастие той да ти създаде.“

Двамата се женят в края на април 1913 година. Красотата и доброто възпитание на Смарайда е оценено не само от чуждите посланици, които посещават дома им, но и при пътуванията им в чужбина.

Атанас Буров и Смарайда имат две деца – Стефан и Недялка, като по-буйният от двамата и истинското момче в дома е дъщерята. Смята се, че тя носи характера на баща си и е неговата слабост.

Топлотата на чувствата, които откриваме в писмата на Буров до Смарайда, писани в началото на техния съвместен живот, нежността и благоговението пред семейството, в чийто център е съпругата му, Буров запазва до края на дните си.

В късния период на съвместния им живот, около 1939-1940 година, когато банкерът вече наближава 65-ия си рожден ден, авторът на книгата Жоро Цветков описва Смарайда така: „Атмосферата и уюта в дома на Буров в столицата и във вилата край Варна създава неговата съпруга Смарайда, или, както всички я наричат, мама Майда.

Годините са придали царствена осанка на фигурата й

Очите й, сини и дълбоки като морска вода, виждат всичко и всичко знаят за най-близките хора. Облеклото й е изискано, в тон с модата, съобразено със сезона, с часа от деня и мястото. Цялата излъчва спокойствие, властна сила и едва доловимия аромат на любимия й парфюм „Шанел“.

През 1949 г. тя споделя заточението на Буров в Дряново. Тук тя се грижи за разклатеното здраве на съпруга си, който по това време трябва сутрин и вечер да се разписва в полицейския участък.

И на фона на 40-те години усилен труд и обществена дейност, отдадени за и в името на България, няма по-тъжен и по-несправедлив начин, по който един такъв държавник да завърши живота си. През 1952 година процесът на Народния съд срещу него го осъжда на 20 години строг тъмничен затвор. Тогава Атанас Буров е на 76 години.

В затвора престоява около година и половина – първоначално в Коларовградския (Шуменския) затвор, а в края на 1953 г. – в Пазарджишкия затвор. През пролетта на 1954 г. здравословното му състояние се влошава и на 20 март изпраща последното писмо до жена си: „Искам да те видя в началото на април, да поживея поне 10 радостни, щастливи минути. Обичам те с цялото си сърце и душа. Твой Атанас“.

Според смъртния акт Атанас Буров е починал на 15 май 1954 г. в Пазарджишкия затвор от хроничен миокардит и пълна сърдечна недостатъчност на 79-годишна възраст.

Когато получават известието, жена му Смарайда и дъщеря му Недялка заминават за Пазарджик. Отиват на гробищата, разпитват и научават, че

в края на арменските гробища са погребани и затворници

Там намират пресен гроб. Слагат кръст с името му и цветя. Възрастен свещеник се трогва от мъката им, събира кураж и прочита заупокойна молитва. На другия ден двете отиват да си вземат сбогом: съпругата – с единствения мъж, когото е обичала цял живот, дъщерята – със своя баща. Намират мястото изравнено с булдозер и утъпкано. Няма кръст. Няма цветя. Нямат дори сили да заплачат. И в смъртта Буров не е оставен на спокойствие.

Сега по повод 50-та годишнина от смъртта му фондацията на негово име финансира поставянето на паметник на мястото на първоначалното погребение.

Но въпреки всички перипетии, белязали живота на Атанас Буров, съдбата се подрежда така, че накрая, дори и в смъртта си, той остава с любимата си жена. През 1983 година, когато арменските гробища край Пазарджик са закрити, дъщеря му пренася това, което е останало от тленните му останки в София и ги погребва в гроба на майка си – Смарайда Салабашева.

Днес и двете им деца, синът и дъщерята, са вече покойници. Живи са техните дъщери – Елена Младжова и Магдалена Каблешкова. Първата живее със семейството си в Сан Франциско, а втората – в Шотландия.

Юлияна Янкова/segabg.com

Българите от чужбина – чужденци в България?

Veröffentlicht am von
Antworten

.

emigrantiОмраза и завист? Професор Юлиана Рот се включва в рубриката ни „Пътуващите българи“ със свое мнение, което за мнозина сигурно ще прозвучи предизвикателно.

.

Смятам, че всеки е виждал по сувенирните щандове малките глинени плочки с форма на скрижали, на които са изписани прочувствени послания като „Скромността е за хора, които нямат други качества“, “Живей по ръба! Ако не си там, напразно заемаш мястото” и пр. Те весело препращат към познати народни мъдрости и предизвикват смях, защото обръщат с главата надолу общоприети морални идеали. Четени под социологическа лупа надписите съдържат ценна информация за настоящите доминанти в българското всекидневие, често обобщавани като характеристики на “културата на прехода”. Може да звучи странно, но на чуждестранен инвеститор чрез няколко такива “мъдрости” могат да се обяснят основните аспекти на българската управленческа система и мениджмънт – естествено, най-добре е да го стори професионален интеркултурен треньор, който умее да насочва клиента си към неутралното и безоценъчно разшифроване на културната информация, скрита в надписите.

Тънкостите на интеркултурното обучение са интересна тема, но не за тях пиша тук. Бях забравила за керамичните плочки и техните послания, когато пред очите ми попадна есето на Катерина Хапсали в списание “Тема” (46/2014) под заглавие “Мария от Стара Загора”. То ме стъписа със силната омраза, излята нашироко и без задръжки в целия текст, която на първо четене изглеждаше необоснована. В есето се говори за две бивши приятелки, които са следвали заедно в САЩ. Едната от тях остава там, а другата, разказвачката, решава да се върне в България. След няколко години двете се срещат в София и се сравняват една с друга. Съпрузи, деца, работа, къщи. Нищо необикновено дотук. Само дето разказвачката с омраза осъжда своята някогашна приятелка заради избора ѝ. Защо е тази омраза? – запитах се.

Завист и омраза?

В този момент се сетих за една от моите керамични плочки и посланието на нея: „Завистта няма почивен ден“. Изведнъж се оказах с ключ към втория прочит, сега вече не спокоен, а силно вълнуващ и предизвикателен. Значи ли, че когато съм в България, всички ме мразят? Моите характеристики ме различават от Мария, но може би, без да искам, давам други поводи за омраза? Трябва ли да крия, че живея и работя в Мюнхен? Как да постъпвам в случаите, когато неволно се издавам? Трябва ли да се огранича в общуването, за да се опазя от омразата?

Любопитно ми беше да сравня моята реакция с реакцията на други мюнхенски българки. Разпратих “Мария от Стара Загора” на няколко близки от българското ми обкръжение и ги помолих за коментар. Отговорите, които получих бяха различни, къси и дълги, емоционални и сдържани. Но имаха и много общо. Общо беше негодуванието срещу омразата, чувството за превъзходство и привидното родолюбие, които струят от текста. Какви са причините за възбудата на героинята срещу приятелката от студентски години? Какво ѝ е причинила Мария, за какво престъпление става дума? Нима разказвачката не е избрала сама начина си на живот, не е ли удовлетворена от това, че има семейство, здраво бебе и професионален успех? Защо страда от наранено достойнство и с псевдо-героичен жест плаща общата сметка?

Всички емигранти – в общ калъп

В отговорите на мюнхенските българи имаше и друго общо. Без да са чак толкова заможни като Мария, те някак се бяха разпознали в нейно лице. И се притесняваха, че в България и тях всеки път ги слагат в графата „българката от Запад“, на която „нещата тук не са ѝ ясни“ и затова е „по-добре да не се бърка“. При това с безапелационната откровеност, че „ти вече не принадлежиш към нас“ и затова „не се и опитвай да ми споделяш проблемите си“.

Подобни калъпи се налагат върху всички емигранти. Стената между “тях” и “нас” е невидима, но винаги силно осезаема. Българите от чужбина – чужденци в България? Реакциите на отблъскване са различни, но у емигрантите превес обикновено взима решението в крайна сметка да загърбят всичко българско.

Тук въпросът вече надраства личните обиди и става политически

В годините на НРБ, когато по обясними причини на официално равнище темата за емигрантите се отминаваше с мълчание, в тесните приятелски и семейни кръгове екзотичните разкази за близките зад граница разнообразяваха сивия социалистически бит. Редките им гостувания в България бяха вълнуващи събития, а самите гости автоматично получаваха вип-статут. 1989-та година и особено членството в Европейския съюз рязко промениха начина, по който се гледа на “сънародниците от чужбина“. За тях битуват митовете за “успелите българи”, но и за“лузърите”, както и мантрите “те имат пари, но ние имаме тръпка” или „те не знаят как ни е на нас“. Общественият и медийният образ на диаспорния българин днес се определя от един стабилен ментален фон, в който централна роля играят омразата и завистта, безсмислени и ялови, но временно успокояващи емоции.

Как на този фон могат да се градят политики за българите в чужбина? Как да се реализира Националната стратегия за българите в чужбина? Гражданската и политическа ангажираност на днешната диаспора е факт, за който свидетелстват дългите опашки за гласуване пред посолствата и консулствата по време на избори, инициативите за български училища, помощни акции и обществени съвети. Възможно ли е този импулс от енергия и всеотдайност да затихне заради тривиални, нерефлектирани емоции като тези, които се проектират върху фигурата на Мария от Стара Загора? Дано не.

Юлиана Рот е професор по Интеркултурна комуникация в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен

dw.de

Икономическата същност на политическата инфекция „Иван Костов” (Част 1): Иван Костов – първа услуга на партиен другар

Veröffentlicht am von
Antworten

.

Image_772179_5Историята е най-добрият съдник, но за да изпълнява тази функция, тя трябва да се помни. В поредица от документални статии на Антон Тодоров, обединени под рубриката „Политическата инфекция „Иван Костов”, в „Труд” през миналата седмица бе разкрита особената морална флексия на един асистент по политикономия, промъкнал се в средите на антикомунистическата формация СДС, станал неин лидер и ликвидатор.

От прегледа на архивите на висши учебни заведения и на специалните служби, който авторът прави, ясно личи доверието, с което Иван Костов се е ползвал в средите на яростните икономисти на комунистическия режим. Това доверие в смутните дни около 10 ноември прераства в особено внимание от страна на главния редактор на преврата в БКП – Андрей Луканов.

Костов заедно с още десетина правилни икономисти е в специалната група на Андрей Карлович, както свойски го наричат, която трябва да превърне политическия режим на партията в икономически.

В новата поредица на „Труд” авторът Георги Георгиев разкрива как Иван Костов творчески решава тази задача, давайки всичко от себе си, но давайки и нещо на себе си.

Още от първата статия е видно, че партийно-политическа корупция е името на вируса, който той е прихванал от своите учители по марскизъм-ленинизъм и който разпространява след 10 ноември 1989 година. И ако преобразената БКП има известен имунитет, придобит през 45-те години на власт, то за крехката опозиция в лицето на СДС заразата дава летален резултат.

Днес Костов стои скрит в сянката на „Лаборатория за управление на рискове”, която ръководи. Опитва се да скрие и времето, когато под неговото „вещо” управление и политиката му на изключения от България бяха отхапани апетитни финансови залци от определени личности и кръгове, близки до депутата, министъра, премиера, лидера на СДС, а после и на ДСБ.

От това време още виси във въздуха тежкият въпрос на президента Петър Стоянов: „Кажи си, Иване!” Но Иван мълчи и до днес. Вместо него говори Радан.

Аферата с фондация „Сапио” става известна на народа през 1992 година, а основни действащи лица в нея са председателят на организацията Ясен Златков и Иван Костов, финансов министър в правителството на СДС с премиер Филип Димитров.

Тогава Костов вече е старо куче на този пост – заемал го е и в предишния служебен кабинет, оглавяван от Димитър Попов с личната протекция на Андрей Луканов. За това време министърът вече е успял да забърка кашата със заема от 150 милиона долара, изтеглен от Световната банка за спасяване на предприятията „Нефтохим” и „Плама” – споразумение, което по-късно води до точно обратния ефект и удря жестоко бюджета на страната ни (за това четете в следващите части на поредицата).

Спокоен, че е останал в шефския стол на финансовото ведомство, Иван Костов започва да утвърждава позициите си в правителството на Филип Димитров, поело властта на 8 ноември 1991 година.

Дали през март 1992 г. вече е смятал, че над него е само Господ, никой не знае. Но това, което извършва, до днес е синоним на управленска наглост и убеденост, че никой няма да му потърси отговорност. Както и става.

Скандалът

На 19 февруари 1992-ра шефът на фондация „Сапио” Ясен Златков изпраща мило писмо до Костов.

Двамата се познават добре от пленарната зала на 7-ото Велико народно събрание, където са били депутати от СДС. За разлика от Костов неговият приятел се е насочил към популярния тогава бизнес, осъществяван от фондации.

Причина за модата организации с идеална цел да въртят търговия със стоки е Постановление №133 на правителството на Андрей Луканов, прието и обнародвано през декември 1990 година.

Ето какво гласи то, и по-точно член 1 от него: „Фондациите, които са учредени и извършват дейност съгласно чл. 149-152 от Закона за лицата и семейството, се освобождават от държавни и местни данъци, такси и мита.”

Ясен Златков моментално усеща, че златната кокошка е дотичала в неговия двор, наречен „Сапио”, която той основава точно месец преди приемането на ПМС/133.

Развихря се внос на стоки от всякакъв вид – от ядки, цигари и алкохол до телевизори – всичко, което може да се купи евтино от чужбина, се внася у нас и се продава на двойни и тройни цени.

За ужас на всички началници на дружества с идеална цел на 26 февруари 1992 година правителството на Филип Димитров приема Постановление номер 35, с което променя ПМС/133 и така фондациите вече трябва да внасят пари в хазната под формата на мита.

Връзките на Ясен Златков с тогавашния политически елит още са топли и той е уведомен по-рано какво подготвя Министерският съвет. Затова, далновидно още на 19 февруари, седмица преди кабинетът да одобри ПМС/35, изпраща на финансовия министър Костов писмо със следния смирен текст:

„Уважаеми господин ми­­нистър,

За да набере необходимите средства за постигане на своите цели, „Сапио” фондация е подписала договори и е извършила плащания към чужбина за доставка на стоки от внос. Икономическите разчети за стоките са направени от фондацията по силата на 133/ПМС1990.

1. Предвид последните изменения на 133/ПМС1990 и на основание на това, че: договорите и плащанията за доставката на стоките са извършени по досега действащия режим и

2. както предметите, така и приходите от доставките са от определящо значение за постигане идеалните цели на фондацията,

Моля по изключение да разрешите договорените вече стоки да бъдат внесени по режима, предвиден от 133/ПМС1990.

Ползвам се от случая, уважаеми г-н министър, за да Ви изкажа най-дълбоко уважение”.

Малко повече от месец след като получава писмото, Иван Костов слага министерския си подпис, придружен с думичките „По изключение до 31.03.92 г.”

Какво следва – за тези седем дни, в които важи „изключението”, е нанесена жестока щета на хазната. „Сапио” завърта такъв внос, че всеки контрабандист би завидял. С 52 митнически декларации в страната влизат стоки, които нямат нищо общо с идеалните цели на фондацията – ядки, шоколади, маркови цигари и алкохол, техника.

Две години по-късно Временната анкетна комисия, създадена в парламента, за да разследва аферата, ще стигне до извода, че „Сапио” е нанесла щети на бюджета за космическата сума от

338 498 022 лева, които тогава са се равнявали на

13 540 000 щатски долара.

В края на пролетта на 1992 г. информацията за „изключението” на Костов започва да излиза в медиите. Явно притеснен от това, финансовият министър привиква в кабинета си в МФ Ясен Златков, като му заръчва да носи със себе си и писмото, което е подписал в края на март.

До днес Златков отказва да каже какво са си говорили двамата, с аргумента, че не си спомня в детайли. Ясно е само, че Костов си прибира писмото. Но вече е късно. Скандалът стига и до парламента.

На 19 юни 1992 година Иван Костов е попитан от трибуната от депутата от БСП Иво Атанасов за „Сапио”.

Ето част от отговора: „Първо, фондацията „Сапио” не е освободена от данъци, нито от акцизи. Второ, на фондацията „Сапио” не е издаван официален документ за каквото и да било освобождаване от мита. Става въпрос преди всичко, тук ще говорим в бъдеще за мита, и импортна такса. Като казвам „официален документ”, аз имам предвид официален отговор, изведен по съответния начин от Министерството на финансите. Това, което е направено, е следното. На едно писмо на фондацията под претекст, че се внася ксерокс за нуждите на издаване на учебник по вероучение, аз съм написал „една седмица удължаване на срока на привилегията”, която фондациите имаха, за да могат да внесат този ксерокс. Това е станало обаче по неофициален път и това становище, което е написано „по изключение” върху самото писмо, според мен няма доказателствена сила и не би трябвало да има такава. Първо, поради това, че не е официален отговор и, второ, защото, както се оказа впоследствие, става въпрос не за внос на един ксерокс и за освобождаване на мито от порядъка на 5000 лв., каквито са моите правомощия, а е ставало въпрос за крупен внос, който фондацията е осъществила на базата на това формално основание.”

Така Костов признава пред депутатите, че е направил „изключение”, но отказва да поеме отговорност.

Прокуратурата

Аферата „Сапио” се чопли по времето на двама главни прокурори – вече покойния Иван Татарчев и наследника му на поста Никола Филчев.

През 1993 година Костов е депутат, след като кабинетът на Филип Димитров пада от власт на 30 декември 1992 г. През февруари 1993-та започва предварителна проверка на Костовото „изключение”. Но тя завършва с заключението, че няма данни за престъпление. По време на работата има редица пропуски – не е разпитан нито Ясен Златков, нито митничарите, през които са минавали стоките на „Сапио”.

Пет години по-късно, през 1998 г. Иван Татарчев получава сигнал от депутати от БСП за възобновяване на проверката.

Костов вече е премиер, започнал е приватизацията, в която се случва най-голямото разграбване в новата ни история – огромни държавни активи, оценени на милиарди, се продават за „жълти стотинки”. Жертва на престъпната политика на кабинета на ОДС стават авиокомпанията „Балкан”, „Кремиковци” и още стотици предприятия. Новите им собственици опоскват всичко, дружествата фалират, а Костов и министрите му вдигат ръце и казват: „Ще им търсим отговорност.” Както ще прочетете в следващите части от поредицата, много от разбойническата приватизация се случва благодарение на навика на премиера Костов да прави „изключения”.

През 1998-а той е убеден, че главният прокурор Татарчев ще подмине сигнала за „Сапио”, но се случва точно обратното – започва нова проверка. В началото на октомври заключението е същото като през 1992 г. – няма данни за престъпление. Иван Татарчев обаче продължава да упорства и нарежда работата по случая да продължи. През 1999 година следователят Георги Бояджиев съобщава, че са събрани достатъчно данни за извършено престъпление. Иван Костов не е щастлив – ако влезе в съда и бъде признат за виновен, го чакат между 3 и 10 години затвор.

За негово щастие мандатът на Татарчев изтича след броени дни. Главният прокурор решава да остави встъпващия в длъжност Никола Филчев да подпише предварителното производство срещу Костов. Но на 22 февруари 1999 г. Филчев заявява, че всичко е прекратено, защото нямало доказателства за престъпление от страна на премиера в аферата „Сапио”.

Така случаят приключва и Иван Костов излиза сух. Работата по „Сапио” вече не може да бъде подновена – давността за образуване на дело изтече преди няколко години.

Важното е, че бившият финансов министър, премиер и политик може да бъде подведен под отговорност за други свои „своеволия” и „изключения” през годините. И е възможно не само историята да го съди, а сметка да му потърси и българският съд.

Кой е Ясен Златков

Ясен Златков е депутат от СДС в Седмото Велико народно събрание. Той е един от 39-те представители на дясната партия във ВНС, които на 14 май 1991 година напускат институцията, а част от тях обявяват и гладна стачка. Те не са съгласни с текстовете в новата конституция. Основното им искане е парламентът да бъде разпуснат и основният закон да се гласува от нов, в който да не доминират комунисти.

За да са по-убедителни, „гладните”, както стават известни, издигат палат­ков лагер край храм-паметника „Св. Александър Невски” и провеждат кампанията си там.

След новите избори, спечелени от СДС, Златков не попада в парламента. Но няма и защо, тъй като вече има добре развит частен бизнес благодарение на „Сапио”. В центъра на София фондацията има магазин, бар. Там се продават стоки, закупени на безценица от чужбина, като у нас цената има за обеднелия народ е тройна и четворна.

След скандала покрай аферата с фондацията му Златков заминава да живее в САЩ, защото у нас не можел да развива повече бизнес. Причината е, че „започнали да се появяват силовите групировки”.

Чак през 2004 година Софийският градски съд осъди някогашния депутат условно заради „Сапио”.

trud.bg

Геноцидът на българите в Западна Тракия – 1913 г.

Veröffentlicht am von
1

.

genocidПървият геноцид в Европа – геноцидът над тракийските българи през 1913 г. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. 

По време на трагичните събития през 1913 г. Западна Тракия е най-голямата мъченица. Тя е подложена на разорение и изтребление от три действащи  сили: организираните башибозушки отряди; гюмюрджинските автономисти и редовната турска войска. Към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия. Походът на турските сили  на запад от Марица, става по цялото течение на реката от Дедеагач до Свиленград. Те най-напред навлизат в района на Димотика и Софлу. В двата града българските семейства са малко. повечето живеят по околните села. Турците ги нападат  с дивашка злоба. След 20 юли подлагат  населението на истински погром.

Най-много  пострадват селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамлъ, Янурен и Кутруджа. Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени напълно. В село Каяджик с население от  1900 жители, са затворени в една от църквите 39 човека и всичките са изклани с брадви. Младите жени до една са зверски изнасилени. Общо избитите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последва селата Янурен и Кутруджа.

В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и са избити. Всички момичета над 10-годишна възраст са обезчестени. От този район по-специално внимание заслужават селата Малък и Голям Дервент, защото те се защитават седмици наред, с голямо себеотрицание и храброст. В Малък Дервент са избити над 30 човека. Селото е ограбено  и изгорено. Населението бяга към селата Голям Дервент, Съчанли и Доганхисар. Село Голям Дервент, подпомогнато от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, се защитава дълго и пада чак в средата на август. Превзето е с помощта на двехилядна турска войска, въоръжена с картечници и оръдия. Избитите са много българи, а селото изгорено.

Турците настъпват и в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Трагедията на българите от селата Съчанли, Доганхисар и Манастир е покъртителна. С превземането на тези три села турците слагат край на съпротивата на българите в земите на Западна Тракия. Най-напред е нападнато Манастир. Това става на 22 август. Турците обграждат селото. Манастирци се защитават геройски. На помощ им идват 60  жители на село Съчанли и заедно отблъскват турците, които дават много жертви. Победата повдига духа на  манастирци. Осъзнавайки, че в следващите дни трудно ще се защитават сами, много манастирци се преместват в Съчанли. След няколко дни турците, вече с помощта и на гюмюрджинските автономни власти, превземат Манастир и го запалват. Загиват около 250 души. Населението бяга в горите и към Съчанли и Доганхисар. Съчанли е едно от най-големите български села в Западна Тракия. По думите на проф. Л.Милетич то е с 480 къщи и 2200 жители.  Селището е разположено високо в планината, върху най-южните склонове на Родопите.

Съчанлийци на общо събрание на 10 юли решават да не напускат селото и да се самоотбраняват. Съставен е комитет, които да ръководи отбраната. То е опасано на 5 километра отвън от 10 отбранителни пункта с по 10-15 бойци в тях. Въоръжени добре, съветвани умело от войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, съчанлийци, след разгрома на Манастир, отблъскват десетки опити на турския башибозук да превземе селото. От Гюмюрджина автономното правителство изпраща на два пъти делегация с предложение селото да се предаде, на което кметът Димитър Стаматов отговаря: „Ще измрем до един, но не се предаваме”. Местните българи нарекли Съчанли „Малката България”. Селото на 4 срещу 5 септември е нападнато не само от башибозук, но и от редовна турска войска с картечници и планински оръдия. Отбраната е разкъсана, селото е подпалено, а жертвите са повече от 300 души. Населението бяга към село Доганхисар. То е родно място на легендарния капитан Петко войвода и последната крепост, в която тракийските българи от околните села търсят спасение. На 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на цар Фердинанд – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар”. Доганхисар дава подслон и организират изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. След разгрома на Манастир и Съчанли, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Боят трае 6 часа, но силите са неравни. Нахлулите в селото турци съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват къщите. Китното село е опожарено и разграбено.

В Дедеагач се събира голям брой прокудени от родните им огнища бежанци от всички околни български села. Обезумелите от ужас те оставят след себе си изгорени къщи и непогребани  близки  и търсят спасение от турските безчинства в западните консули, които обещават да ти спасят .  Когато се убеждават обаче, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите,  консулите оттеглят гаранцията си за спасението им. На 23 септември  турците  влизат  в Дедеагач и подкарват с бой и ругатни народа към Фере. Нещастните бежанци тръгват с многобройната си челяд и добитък, под ударите на озверелите башибозуци. Тия, които от умора изостават, безмилостно са убивани с ятагани и приклади на пушките.

„Когато на 23 септември турците  подбраха народа с бой – разказва очевидецът Мавер Калоянов-се вдигна  та­къв сърцераздирателен вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери. Целият град стана на крак! Камък да беше човек, не можеше да не проплаче….” Двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров разбират за пъкления план на турците и без да се колебаят,  вземат единствено вярното  решение – да му се притекат на помощ с четите си. На един километър преди Фере, те  нападат башибозука . В завързалата се престрелка  е убит ко­мандирът на турците и те се разбягват панически. Докато трае боят, народът  се насочва  към планината, оставяйки всичко, що не е може да се носи на ръце. Най-жестоко пострадват селяните в края на колоната, които не се решават веднага да хукнат  към планината. Те са избити от башибозука поголовно. От Фере до границата с България – река Арда  бежанците  непрекъснато са преследвани от турски потери, озверели от факта, че са изтървали плячката си. Част от кервана, наброяваща към 800 души,  неволно се  отклонява от колоната и достига до долината Армаган. Измъчени и гладни, на 25 септември нещастниците сядат да си починат и точно тогава са нападнати от  200 турски войници. Настава жестока  сеч. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. Жестокостите, които могат да се родят  само в болни и извратени мозъци –  са неописуеми. За тази трагедия  по-късно проф. Любомир Милетич пише: „Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган беше достатъчно, за да се установи без всякакво съмнение, че тук наистина е имало човешка касапница!” Същата кървава трагедия се разиграва и в местността Илиева нива където са избити от турците над двеста невръстни деца. Преминаването на колоната през река Арда под обстрела на турците е свързано с много ужасни перипетии. Вследствие на оскотяващия страх, много невръстни деца и пеленачета са захвърлени от техните майки. Бреговете на граничната река са  задръстени от труповете на убитите и удавените. Водата потича кърваво червена от пролятата кръв.  Атмосферата е покъртителна . Четите поддържат огъня през целия ден и през цялата нощ, за да дадат възможност на изплашеното население  да се съвземе  и да премине рекат.а  През този кошмарен ден са убити  100 души, а ранените са  300 души.  На другия ден  идва известие, че до 3000 души български бежанци, повече от които жени  са докарани от турците в с.Адачалъ, до Арда, където са подложени на брутални изнасилвания. При Руси Славов идват  бежанци и му разказват покъртителната история. Момчетата от четата се разплакват и пожелават единодушно да се притекат на помощ на нещастните хора. Те заявяват на войводата, че не могат да търпят, на три километра от българска­та граница да се обезчестяват и убиват хиляди българки. Тога­ва четата, разделена на три части, преминава Арда, заобикаля  турското село и от три страни открива огън. Турците се разбягват и оставят жените на мира.

На 4 октомври 1913 г. приключва кървавият път на  тракийски бежанци, които изминават 150 км.,  за да се спасят от зверствата на турците.

д-р Петър Ненков / otbrana.com

 

Как прекарах 10.11.1989

Veröffentlicht am von
Antworten

.
22Нали сега стана модерно да се разказват спомени, кой, какво си спомня за 10-ти, та да пусна и аз моите 5 гроша (това бяха дребните пари в Австрия, отговарящи на стотинките в България, по онова време) в касичката на спомени.
Та така. Денят сигурно е започнал обикновено и стереотипно, като съм следвал служебните си ангажименти, защото спомените ми започват някъде привечер, когато с група луди глави, все политически емигранти, решихме да посетим ресторант „Рила“ на Гумпендoрфергюртел.
Държеше го бивш готвач на бай Тошо – Иван Аркутински, известен в емигрантските среди, като бай Иван Мръсника. Наричахме го така, защото държеше ресторанта на Посолството, работеше без всякакви разрешения, но данъчните и общинските власти, по неписани споразумения с тогавашното българско посолство, не предприемаха никакви мерки.
Австрия и особено Виена, от край време си е била розова…
В „задълженията“ на бай Иван Мръсника влизаше главно, да придумва прясно избягали емигранти (всяко начало е трудно, няма две мнения), да се завърнат в България с обещание, че няма да лежат в затвора, след завръщането си. Колко объркани глави е почернил, той си знае, ама няма как да го питам, защото сега Дяволите в Ада за заети с него, предполагам да го пържат на бавен огън.
Някой ще запита, ами като е било такова свърталище на червени гниди, какво сте търсили там да ходите? Много просто. Правеше ни удоволствие да ги дразним, като образно им описвахме, как ще им режем уши и носове, като дойдат родните бунтове. Трябва да каже, че емигрантите живеехме с мисълта, че рано или късно и в България ще настъпят народни антикомунистически брожения, като в Унгария 56-та и Чехословакия 68-ма и ние въоръжени ще се върнем да се заемем с „дезинфекцията“…
Уви, у нас не стана, ама това е друга тема на разговор, загатната ТУК.
Отплеснах се. Говорехме за 10-ти. Бяхме се разположили в ресторанта, дразнехме бай Иван и Ленчето (жена му) и чакахме други мишки от Посолството, за да ги захапем и тях.
Изведнъж, малко след 8 часа връхлетя Боян Радев и започна да ни целува. В интерес на истината, той беше единствения служител на Посолството, който смееше да контактува с емигранти. Явно това е била една от задачите му.
„Какво бе, какво бе Бояне? Да не би мъжко да ти се роди?“ го питахме ние, а той зачервен като домат (пиян беше), само повтаряше „Свърши се, свърши се“ и се кикотеше. Какво се е „свършило“, чак след минути успяхме да разберем, като ни каза, че бай Тошо е паднал в България.
Да си кажа правото, в първия момент останахме, като изтръпнали и никой никак не реагира. Аз самия се мъчех да преценя или по-скоро да претегля, Боян пиян на мотика ли е или говори донякъде истини!?
В един момент, без да сме се договорили, всички излязохме на улицата да търсим улични телефони и да звъним на роднини и приятели в България за да разберем истината. Кой с кого и колко време е говорил не знам, ама аз се уверих, че е истина и след около половин час се върнах в ресторанта. Персонала беше се изпокрил, малкото гости от Посолството разотишли, Боян изчезнал, а двама-трима емигранти пееха някакви ботеви песни и си наливаха сами алкохол зад бара.Lukanov-i-Lilov25
Оставих малко пари на масата и си тръгнах, за да отида в една друга кръчма, където се събираха само емигранти и да им разкажа уникалната новина. Това беше. Вечерта я завършихме в ранни зори и си мислехме, че скоро ще бъдем полезни на измъченото ни Отечество.
Жалко, че това не стана. Големите бяха са разбрали, всичко да мине безкръвно, а само парите да се преместят на други места…

.

Чарлз Дикенс е живял в продължение на две години в Бургас (1853-1855)

Veröffentlicht am von
Antworten

.

CharlesdickensАнглийският писател Чарлз Дикенс е живял в продължение на две години в Бургас (1853-1855). Той е и първият западен журналист, писал за морския град. Дикенс е автор на пътепис със заглавие „Сведения за Бургас по Чарлз Дикенс“.

За тази част от живота на писателя се знае много малко. За нея пише единствено Стоян Райчевски в книгата си „Старият Бургас“. В Англия също има малко източници за битието и преживяванията на писателя в Бургас.

Роден е на 7 февруари 1812 година в Портсмут. Принуден е още на 12 години да започне работа в местна фабрика срещу заплащане от 6 шилинга на седмица. Тези първи тежки години дават голямо отражение върху творчеството му. Той сменя няколко професии. Едва 16-годишен става и репортер на свободна практика. Паралелно с това започва да учи и за юрист.

Дикенс се развива бързо като журналист и скоро започва да отразява политически събития. На 21-годишна възраст публикува първия си разказ – „Обед на Поплар Уок“. Печели бърза популярност в Англия и расте с висока скорост и в кариерата си като журналист.

През 1838 г. издава романа „Приключенията на Оливър Туист“, който го прави истинска знаменитост. Писателят създава нов стил, който се харесва и на широките маси, и на аристокрацията. Описва ужасяващите условия, при които живеят бедните слоеве в Англия, и става популярен в цял свят.

Издава серия от нови романи, разкази, пише и пиеси. Обикаля света, посещава и САЩ за около месец. Създава си реална представа за обществено-социалните порядки по това време и ги описва в своите творби.

Развива невероятна дарителска и благотворителна дейност. Благодарение на него се намират пари за болници, приюти, училища, строят се цели квартали за бедни.

Неговите книги, разкази, репортажи се издават в големи тиражи и издателите му плащат космически за времето хонорари, за да работят с него, което позволява на Дикенс да обиколи цяла Европа. В периода 1850-1852 г. той посещава Италия, Швейцария, Испания и Франция.

Като политически коментатор се интересува живо и от балканския проблем.

След избухването на Кримската воина той сам пожелава да пътува за балканските провинции на империята, за да проучи живота там. Именно през този период Дикенс посещава и Бургас. По това време сегашният голям областен център е селище с около 3-4 хиляди души население, част от Анхиалската кааза и Силистренския санджак.

Вече е започнала трансформацията на градчето като важен търговски център. В писанията Дикенс описва Бургас, който тогава се споменава и под името Пиргос, като място, където се продават риба, жито и кожи. Среща са си давали много търговци от цялата страна, а и от Цариград и Бурса.

Любопитен факт е, че по това време в Бургас са живеели основно турци, евреи, арменци и гърци. Българското население било много малко и съсредоточено на територията на сегашното рибарско селище Ченгене скеле.

В пътеписа си Дикенс описва българите като обезправено население, което служи основно за прислуга на османските господари и еврейските търговци. Основният поминък за местните бил риболовът. Българите обаче не са имали право директно да търгуват с тази стока, а са били принудени да продават рибата на еврейски прекупвачи на ниски цени. Много малко нашенци имали разрешение да правят бизнес, като това е ставало само с височайше разрешение от пълномощници на султана.

През тези години правилата били затегнати заради бушуващата Кримска война, която Русия е водела с империята и нейните съюзници. Правилата за българите били много строги, за да не се бунтува раята и да няма възможност за забогатяване.

Интересен факт е, че Дикенс обикаля и Странджа. Той пренощувал в къща в сегашното село Факия, където за първи път хапнал от т. нар. странджански дядо. Деликатесът се е харесал много на писателя, който описал и неговия изумителен вкус.

Когато пренощувал в сегашното Малко Търново, Дикенс бил изненадан, че в селище, което тогава наброявало 2500 души, имало две килийни и едно девическо училище.

При гостуването си опитал специално приготвена домашна ракия, която му е била предложена със свежа салата и катък. Водачи в планината на английския класик били турски офицери, изпратени директно от султана да го придружават.

По онова време Османската империя и Англия били съюзници и Дикенс като военен кореспондент имал големи привилегии. Той обикалял целия регион, но основно бил установен в гостилница в Бургас, която се е намирала на място близо до сегашната жп гара. Обичал да се храни с нещо като прототип на сегашната шкембе чорба, която се продавала с големи питки хляб.

По време на обиколките си Дикенс разпитва и местното население, от което научава, че в планината има много хайдушки чети, които воюват срещу империята и че хиляди българи се бият доброволно на страната на Русия в Кримската война. От местните хора разбира, че в лицето на имперска Русия българите виждат надежда за бъдещо освобождение.

В периода 1853-1855 г. великият класик посещава много селища и пътува на юг до днешен Истанбул, а на север до земите на сегашна Молдова. Базата му обаче била в Бургас. Освен че създава пътепис за морското градче, той публикува и статии в английската преса за положението в този затънтен край. Така Европа научава за първи път за Бургас именно от Дикенс.

След края на дългата командировка, той се завръща в Англия и в серия от статии прозорливо прави прогнози, че скоро на Балканите ще има мощни освободителни движения.

След като се завръща в Англия, той продължава своята работа като писател, журналист и драматург. Преживяното в България обаче оставя реален отпечатък върху творчеството му, като неговата външнополитическа активност става все по-голяма.

През 2013 г. Чарлз Дикенс беше предложен за почетен гражданин на Бургас. Докладната записка беше внесена от местната структура на НФСБ. Предложението предизвика бурни дебати в местния парламент, но в крайна сметка по неизвестни причини то беше отхвърлено.

Източник: КРОСС

.

Чарлс Дикенс - БургасИнтересно описание за бургазлии е включеното сведение за Бургас в 23-ти том на съчиненията на големия английски писател. Публикувано eпреди това в редактирания от него седмичен вестник “HouseholdWords”.

Предполага се, че материалите, които Дикенс е редактирал, са изпратени от някой кореспондент или сътрудник. Подобен описателен текст има за Варна, Месемврия, Ахелой и Созопол. 

                                     1853 – 1855

              Сведения за Бургас по Чарлз Дикенс

“Най-важното черноморско пристанище на Румелия е Бургас, разположен в средата на широк залив, защитен от север от последните възвишения на Балканската планинска верига. В залива могат да хвърлят котва големи кораби. От 1848 год. той става спирка за австрийските параходи, които пристигат от Цариград за 10 часа.

Цялата експортна търговия на Североизточна Румелия се извършва чрез Бургас, откъдето се изнасят пшеница, ечемик, царевица, лой, масло, сирене и други местни продукти. Между тях най-главен артикул е розовата вода, а колкото може да се каже за внос, почти не съществува такъв.

От всички жители 2000 са мохамедани, а останалите 1000 са гърци (т.е. православни), малко рая или свободни граждани. Последните си имат собствена черква, чийто свещеник води и първоначалното училище.

Турците имат училище, а също и джамия и баня, в която се допускат и християни. Околностите на града са добре обработени и засети с лозя. Копае се глина, която се праща на производителите в Цариград и Одрин, където се правят лули.

Чалс Дикенс БургасКлимът не е здравословен поради блатата наоколо. Тези, които заболеят от треска, отиват да се лекуват в топлите минерални бани в местността, наречена Лиция (дн. Бургаски минерални бани – бел. а.), разположена всред обширна равнина на разстояние от два часа път.
Там имаше построено само едно обикновено здание за баните, а посетителите бяха принудени да си изграждат временни колиби или да спят в закритите си каруци. В момента обаче там е построен малък кервансарай с магазин за бакалски стоки.

Смятаме, че тези неголеми подробности могат да бъдат интересни сега, когато вниманието на всички е насочено към западния бряг на Черно море и когато пристанищата и градовете, които описваме накратко, се посещават в момента от британската ескадра.”

Автор: Соня Кехлибарева

.

jhw-v08-p0340In the towns the Bulgarians have adopted the Greek or Servian costumes; but the peasants have a national dress. It consists of a pair of trowsers, somewhat European in aspect, without folds, and of a kind of waistcoat puckered about the waist by a red or white sash, over which is a round jacket without a collar; the whole made of a coarse whity-brown cloth, of home manufacture, called soukno. Those who want to appear a little more elegant wear a kind of jacket with sleeves slit up to the shoulder, and adorned with embroidery. When the rains of winter come on, the inhabitant of the plain has a good hooded cloak to put on, the mountaineers wear a capote made of sheepskin. Add to this, a close woollen cap, brown or black, round which a white handkerchief is sometimes wound so as to form,
as it were, a half turban, and mittens made of thick leather, brown or variegated socks,
and sandals (something in the form of a boat) fastened on the foot by thirty or forty
thongs; and we have a complete idea of the kind of folks who may now be seen bringing
provisions to the Turkish army, through the rains that are lashing the great steppes of
Bulgaria.

The Bulgarian has long since lost the right of carrying arms, except when on a journey.
On such occasions his appearance is more picturesque than ever; for he binds round
his waist a huge leathern band with three lappets, in the holes of which he carries a pair
of pistols and a long heavy dagger, ostentatiously exhibited in fine weather, but carefully
covered when it rains by a kind of apron of leather thereunto provided. In general these
bands are black or brown, but some people indulge in the luxury of red morocco, and
add embroideries of white silk or shells arranged in quaint figures.

In the neighbourhood of the city of Sophia, the traveller is surprised at meeting figures
that remind him of the knights of the middle ages. Over a long tunic with sleeves in
white cloth is thrown a kind of coat, also white, open in front and slit on each side,
without sleeves. The trowsers are white, and kept in place by a red sash bound round
the tunic. Over the whole is thrown a great white cloak, bordered with red cord; and on
the head is worn either a small white turban, or a sheepskin cap with its white wool.
Pedestrians cover their feet with the usual sandal, but horsemen wear quaint-looking
boots. It would be difficult to exaggerate the picturesque effect of this costume, when seen
for the first time in sunny weather.

The Bulgarian women, especially when unmarried, are gracefully and sometimes richly dressed. They wear a short petticoat of red cloth, bordered by black velvet bands, and a boddice made of stuffs of various colours, adorned in front with pieces of money—gold or silver—Turkish or foreign, arranged with great taste. At a distance
they seem to be defended by a bright cuirass. They arrange their hair in pretty plaits, over
which they throw a white veil, or coif. The richness of a young girl’s dowry is known by
the quantity and quality of the ornaments of her boddice, and the value of the necklaces
which the most fortunate wear. All Bulgarian women—rich or poor, old or young, married
or widows—think it absolutely necessary to wear round the wrist a bracelet of gold, of
silver, or of blue glass, according to their fortune. If they were to be deprived of this they
would consider themselves most miserable.

At a distance of six hours‘ march, says our authority, from the little maritime tower of
Burgas, lies the village of Coporani, where we first saw the costume above described worn
by young girls, whose beauty made it appear the most elegant we had ever seen. It was in
the month of April, on the Saturday of the last week of Lent. We had put up in the
house of one of the magnates of the place, and were preparing to rest after the fatigues of
the journey, although there remained yet two hours of daylight. Suddenly we heard in the
distance a song chanted by feminine voices, which every now and then increased in power
to repeat the chorus. We asked our waggoner to explain what these sounds meant;
and he told us that the young maidens of the village were going from house to house, singing the Resurrection of St. Lazarus, and celebrating the solemnity that was to take place on the morrow, or Palm Sunday. Presently there appeared, at the entrance of the little court of our house, a bevy of young girls dressed out in their most elegant costumes,
and singing, as they stood in a modest attitude

.

Канадският милиардер Игнат Канев се завърна в родното си село Горно Абланово

Veröffentlicht am von
Antworten

.

ignat-kanevКанадският милиардер Игнат Канев се завърна в родното си село Горно Абланово за да отпразнува своят 88-и рожден ден. Той е роден на 6 октомври 1926 г. в русенското село, като тази година отново ще спази традицията да подари нещо за празника си на обществеността.

Миналата година през октомври бе открит „Канев център“ в Русенския университет, построен с финансовата подкрепа на българина, а сега на 6 октомври ще бъде открит новият културен дом в родното село на Игнат Канев.

Канев ще остане в България само седмица, като през това време има напрегната програма с много срещи. Една от тях вече бе с кмета на Русе Пламен Стоилов, с когото иска да популяризират заедно културните забележителности на Русе и региона. Той се срещна и с президента Росен Плевнелиев, който бе в крайдунавския град за откриването на новия завод за авточасти.

Най-важните събития обаче предстоят на 6 октомври. Те са свързани с изграждането на културния център в Горно Абланово, който е стара мечта на милиардера. Той е вложил над 300 000 лв. в построяването му.

„На 6-ти ще празнуваме. Хем рожден ден, хем отваряне на центъра. Ще има библиотека, ще има там за сватби, кръщене, различни беседи. Така че да има хората къде да се събират и няма да има нужда 40-50 км да идват в града да търсят зала, като се женят. Ще си имат всичко там“, каза още Канев.

Той призна, че силно го тегли към родния край и затова все по-често се завръща в България и Русе. „Колкото по-остарееш, толкова по-милееш“, каза с усмивка милиардерът.

bgnow.eu

Българин е най-скандалният блогър в Щатите

Veröffentlicht am von
Antworten

.

1_2097ZERO Hedge e американски новинарски сайт, който през миналата година се похвали с 1 милиард посетители. Сайтът стана световноизвестен, след като още през 2009 г. извърши безкръвна революция на финансовия пазар в Щатите. Тогава неизвестен блогър обвини американската банка „Голдмън Сакс”, че използва високоскоростни компютри, за да печели незаконно милиони долари на Нюйоркската фондова борса, като подкопава регулативните механизми на американския пазар.

Въпросните публикации са подписани с псевдонима Тайлър Дърдън, герой от роман и филм с участието на Брад Пит. Според официалната информация под този псевдоним пишат група редактори на сайта, според други той се списва от един-единствен човек – българина Даниел Иванджийски, син на Мистър „Строго секретно” – Красимир Иванджийски. Блогът ZERO Hedge е регистриран на адреса на Иванджийски-старши.

Скандалните разкрития на ZERO Hedge през 2009 г. доведоха до ареста на програмист от банката „Голдмън Сакс”, обвинен че краде кодове за електронна търговия. Това предизвиква истинска революция на фондовия пазар. Комисията по ценни книжа на САЩ забрани компютърната търговия, а на борсата започват да гадаят кой е тайнственият блогър, който разкрива механизма на финансовото престъпление.

Никой не вярва, че това е емигрант от малка България, при това – младок. 33-годишният днес Даниел Иванджийски продължава да списва активно сайта, в който могат да се намерят новини от политически и икономически характер, развиващи нестандартни теории със смело перо. Митът около тайнствения Тайлър Дърдън предизвиква огромно любопитство сред най-високите кръгове финансисти в Щатите. Говори се, че активен читател на сайта е Бил Грос, директор на влиятелната американска фирма за глобално управление на инвестиции  PIMCO.

Любопитна е личната история на Даниел /Дан/ Иванджийски. Преди да надуши банковата афера, той работи като хедж-фонд анализатор в „Wexford Capital” Кънектикът, основана от бивш брокер на „Голдмън Сакс”. След като изгубва работата си там, Дан Иванджийски очевидно е разполагал с вътрешна информация, която използва. Сайтът ZERO Hedge е основан през януари 2009 г. и е регистриран на адреса на „Строго секретно” – вестникът на Иванджийски-старши. Сайтът обаче не се води нито на името на сина, нито на това на бащата – регистриран е на името на съдружник на Красимир Иванджийски – Георги Георгиев от „АБЦ медия”.

Още с отварянето на сайта в него проличава „българска следа” – вътре на широк фронт се разполагат рекламни банери на български фирми и бизнесмени. Първоначалната бройка посетители на ZERO Hedge е средно месечно около 400 000 редовни посещения, като постепенно бързо нараства. Почват да го четат конгресмени, брокери и журналисти не само от САЩ, но и от Канада, Англия и др. страни. Само няколко месеца след възникването на сайта, любопитството към тайнствения Тайлър Дърдън расте с шеметна скорост и дори „Ню Йорк таймс” започва да обръща внимание на публикациите в ZERO Hedge. Първоначално се забавляват с неговите хитроумни писания, но все повече започват да гледат сериозно на тях. Финансисти дори изразяват подозрения, че зад името Тайлър Дърдън може да стои вътрешен човек на борсата.

Първият медиен бум е, когато Дан пуска информация, която изглежда като копие на секретен анализ на „Мерил Линч”. Директорският борд на банката е потресен, че клиентите й могат да заведат дела срещу нея. Адвокатите на „Мерил линч” налагат цензура над сайта, но скандалът печели нови и нови читатели на ZERO Hedge. Публикации от сайта се появяват във водещи икономически списания. Разкритията за „Голдмън Сакс” излизат в „Тайм”.

Авторитетен банков анализатор пък направо изразява възхищението си от разследването с, цитираме: „Този Тайлър Дърдън пише за неща, с които лесно може да си изпроси съдебно дело, но ги казва, по дяволите – има доста кураж!” За влиянието на  ZERO Hedge говори фактът, че през 2012 г. Банката на Америка блокира достъпа на своите служители до него. Сайтът, обаче, празнува един милиард гледания през юни 2013 година и продължава да се радва на успех и до днес. Сред българските коментари в сайта се чете гордост, че наше момче е „българският Давид срещу Голиата Уолстрийт”. Скандалът около българската КТБ спечели нови родни фенове на Иванджийски, които пишат: „Всички сме роби на банките.Тълпата е със сеирджийски рефлекси, малцина са такива като Иванджийски, които прозират в дълбочината на проблема с банките – той е световен проблем!”

Сред хитроумните писания на Дан от последните дни четем следния „контролен списък” – мярка срещу инфлацията: „1. Да не се ходи на училище – учете по CNN. 2. Да не се плаща за медицинска помощ – ако се нараните, използвайте повече лейкопласт и пийте повече вода. 3. Да не се плаща за транспорт – телепортирайте се. 4. Да не се яде – нарежете храната си на малки парченца, за да кашляте по-дълго време. 5. Да не се купува дом – разпънете си палатка в градския парк”.

Кой е Дан Иванджийски
Бил е разследван, забранили му да работи на борсата

Младият Иванджийски заминава да учи молекулярна биология в Университета в Пенсилвания, САЩ, като прави планове да продължи да следва медицина. Междувременно започва работа като банков консултант в Лос Анжелис. През 2005-а се мести в Ню Йорк и постъпва на работа в банка „Miller Buckfire”, откъдето го уволняват по обвинение, че е купил за своя сметка акции на авиокомпания и по този начин е спечелил…780 долара. На следващия ден е трябвало да сключи сделка с фирма, в която е работил. Срещу Иванджийски-младши е образувано разследване, което приключва със забраната да работи на борсата. Той загубва лиценза си като брокер дилър. Тази забрана обаче го изстрелва в едно ново поле – нерегламентирания свят на хедж-фондовете, където той научава триковете за търговия с високи залози, които именно са типът машинации, за които по-късно ще пише в блога си. Натрупва опит, който личи още в първите публикации на ZERO Hedge, в които разкрива позорни за Уолстрийт скандали. И до днес самоличността на Даниел Иванджийски като автор на сайта не е разкрита публично, макар да се знае, че Тайлър Дърдън е той, или поне, че е основен автор на публикациите под това име. Опитът ни да се свържем с него още преди време, чрез баща му Красимир Иванджийски, удари на камък. Дали анонимността и поддържането на мита за Тайлър Дърдън е пазарен трик, или просто – мярка за самосъхранение? Или може би и двете? Факт, че огромното любопитство към истинската самоличност на мистериозния Дърдън се поддържа с всички средства. В редакцията на „Ню Йорк таймс” отишло момиче, което направило изявлението: „Тайлър Дърдън не е един човек, а около 40 души. Всички ние сме Тайлър Дърдън и работим за изобличението на капиталовите пазари”. Самият Даниел Иванджийски е правил кратки интервюта под името Тайлър Дърдън със…себе си, в самия сайт. Дал е и едно интервю, пак под името Тайлър Дърдън пред Bloomberg Radio. В тях защитава своята почтеност, обективност и независимост, позовавайки се на Първата поправка към Конституцията на Щатите от 1995 г., която уважава анонимността като право на свободата на словото.

bradva.bg

Бай Ганьо във Виена

Veröffentlicht am von
Antworten

.
zx450y250_1187562„Гърсон бе, хей! Юн каве – извика бай Ганьо.

– Monsieur! – отзова се пъргавият гарсон.

– Юн каве е апорт газет булгар – поръча бай Ганьо и сетне, като се обърна към мене, добави: – Не съм ги забравил тия ваджии френските.

Гарсонът му донесе кафе и едни зацапани корици, в които бяха прикачени няколко български, издрани по краищата газети.

– Чакай да видим какви новини има, какво става по света – каза бай Ганьо, като разгърна кориците и се задълбочи в политиката. Аз наблюдавах отстрана как той жадно, с наслаждение поглъщаше антрефилетата, усмихваше се и със светнали очи пущаше сегиз-тогиз по едно „браво!“ По едно време, препълнен, види се, с възхищение, обърна се към мене:

– Ех, че ги нацапали! Я слушай да ти прочета…“

Алеко Константинов

I.

Бай Ганьо и Бочоолу вестникаря в центъра на Виена:

– Гърсон бе, хей! Юн каве!

– Ганьо, защо на френски бе, нали сме във Виена? Пък то и сервитьорчето тук е българче.

– Верно, Бочо, но нали съм тук изолиран и се обърквам – добре че са електронните газети да се информирам.

– Ганьо, бе, как ти хрумна да утрепеш Данко Харсъзина – сега ще ни изкара червата този кръволок.

– Млъкни, дрънканици да не слушам! А пък и стените уши имат – кой знае какви ги кроят срещу мене с Дребнорибков.

– Те че ги кроят, кроят ги. И твоят Маймун Хасан, дето толкоз пари му даде, че и бонус башка, и той взе срещу тебе да дрънка. Казвал бил той, че бай Ганю е голям мошеник, ама никой не слушал. Тръгна в телевизията ти с гавази да влиза, реве, че пари си му дължал…

– Ай, айдука му с айдук! Но нейсе, като си курдисам работите пак ще допълзи при мене, на свирка ще свири и кючек ще играе. Ти остави лакардиите, Бочо, ами кажи колко чувалчета докара?

– Докарах, Ганьо, колкото побра самолета, но май ще е за последно, че нашият човек от ВИП-а го уволниха и може да се разприказва.

– Ба, бошлаф! Ще пътуваш с камиона тогава: аз на онова добиче Данко парите си не оставям! В чувалчетата по петстотин ли ги докара?

– Корнишоните са по петстотин в чувал, но лангите излязаха по двеста. Едвам излетяхме бе, Ганьо!

– Какви корнишони…. какви ланги, бе ахмако?!

– Ами… как бе, Ганьо! Гуньо не ти ли каза колко поскъпнали краставиците на пазара във Виена. Решихме да напълним самолета и да ударим кьоравото – и касиерката е вътре в далаверата. Заради нея и един бидон розово масло докарахме.

– О-о-х майко! О-о-х майко! Какво да правя, като само серсеми са край мене… Удар ще получа…

– Недей така, бе, Ганьо – сигурна е тая работа с краставиците!

– Млъкни! Ти си най-големия хайванин! Чета вчера твойта газета и, ако те не познавам, ще взема да река, че и ти си ме предал, бе! „Ганю туй обрал, Ганю онуй прибрал“, а пък Данко – изкипрен целия в бяло, до дясното рамо на Али Язовира и даже пред Данчо Ментата!

– То, Ганьо, такованката… за конспирацията, бе! Не ми връзвай кусур! А то Данко си е едричък, а пък Данчо – фъстък, та затуй тъй излизат на кадрото…

– Бошлаф! Ти, кога искаш, и Руското можеш от Бокал Хайван по-бабаит да изкараш – нали те знам аз, ама нейсе…

– Сериозно, Ганьо, страшно е сега към нас – трябва най-прикрито да действаме! Али и Данко са вдигнали всичко: Дребнорибков арестува наред из банката – и касиерката вече е в кауша. Данчо се дере от телевизора, че със закон банката ти ще вземе и парите й в друга ще прехвърли. Гуверньорът Паликлечков и той е с тях – депутатин май са му обещали да става…

– Така е, Бочо. От главите си и от пуста лакомия теглим. Анадоллука ни изяде главата! Е че то, брате, не е един, не са двама да се справим ние честните хора с тях, бе. Като са плъзнали из Европа на сюрии: анадоллии, арменци, турци, гърци, па лъжат, па мамят света, па тогоз изгорили, па оногоз закърпили – бактисали хората! Затова тук като им замиришеш на някой нашенец – яко дим бягат…

– Ама кажи си сега правичката, бай Ганьо – къде е по-хубаво, във Виена ли, в София ли?

– Млъкни, Бочо, не ме прекъсвай! Така добре я бяхме нагласили у нас! Данко реди обществените нареди, на тогоз скръцне със зъби, на оногоз някоя пара даде, и – всичките тлъсти сметки – ето ти ги у банката. А аз – знаеш ме – съм човек широко скроен, ларж. На никой от тези серсеми, дето сега ни гонят, заем не съм отказал. И какво получавам за награда, Бочо, какво? Маймун Хасан даже срещу мен да вземе да говори!

– Ама ти, Ганьо, си гледай кефа, хич да не те е еня! Аз колко съм те хвалил!… Те викат Ганю такъв, Ганю онакъв. – „Да ме прощавате – викам, – не е тъй.“

II.

Открито писмо на Бай Ганьо до медиите в България:

Уважаеми дами и господа,
Скъпи колеги,

От няколко месеца насам срещу мен е предприета една голяма и мръсна уйдурма! Данко Харсъзина, заедно с Али Язовира, Ментолов и Дребнорибков искат да ми вземат банката, като разклатят доверието в цялата система.

Съветвам ви, господа и дами, да не се мамите на хубавите им думи, и не се вдавайте на техните ласкания, и не вярвайте на разни пръскани от тях слухове и измислици за някакви си липсващи пари, чувалчета и прочее. Изсмуканите от пръстите числа за огромни загуби на банката, лъжи дето и в газетите на Бочоолу ги няма, се разпространяват отдавна от лакеите на тези, които искат да ми я вземат (банката). Не е ли странно, че единствените доводи, приведени от гусин гуверньора Паликлечков, са липсата на досие-папирите на кредитополучателите? Нима някой си мисли, че това е било възможно? Че аз тези досиета ги знам наизуст барабар с папирите, гусин Гуверньор – нали половината са на тези, дето сега ме гонят!

Чии нареди следвате Вие, гусин гуверньор? Защо не допуснахте сахлан акционерите да намерят работещо алъш-вериш решение за банката? Свободата на алъш-вериша е на първо място – държавната регулация идва по подир. Та не можем ли ние с Гуня, Бочоолу и други уважавани търговци да решим проблемите, които и без друго ги няма. Та ние да не сме на гроб камък! Защо подминахте без уважение нашите писмени и устни прошения? Или може би обслужихте интересите на определен кръг от хора (макар че какви хора са тези кръволоци!), около Данко Харсъзина, заинтересовани от това да не изплатят своите задължения към банката?

Гусин Паликлечков,

Вие ме обвинихте, че съм изнесъл в чували огромна сума пари в деня преди поставянето на банката под черезвичайно надзирание! Изнесени били стотици милиони! Краставици, трънки и глогинки! Бочоолу ми е свидетел, че нищо такова не се е случило! Ако лъжа, да пукна! Тъй като на всички стана ясно, че тази уйдурма е режисирана от определен кръг хора, рекетиращи мен и банката в продължение на години, държа да информирам обществеността, че съм дал натурално заверени показания пред Иречека в Прага.

С уважение,
Бай Ганю

III.

Из Закона за банката на Бай Ганьо Балкански (ББГБ), вносители – Али Язовира и Йордан Ментолов:
….

Чл. 1 ББГБ се закрива и се открива нова, здрава банка – Харсъз Банк ООД.

Чл. 2 В Харсъз Банк ООД отиват всички сметки, освен тези на Бай Ганя и свързаните с него лица (най-вече Бочоолу и Гуньо Пелтека). Данко Харсъзина, Маймун Хасан, Али Язовира и свързаните с тях лица, не са свързани лица с Бай Ганьо, колкото и да са били свързани допреди три месеца. Техните пари да не се барат!

Чл. 3 Ако Данко Харсъзина, Маймун Хасан, Али Язовира и свързаните с тях лица не си обслужват или не са си обслужвали заемите, и поради това в балансите на Харсъз Банк ООД се отвори дупка, да се запълни с държавна пара бол!

Чл. 4 Гуверньорът Паликлечков за нищо не е виновен, защото няма нито нужните правомощия, нито нужните способности…

Иван Кутузов – dnevnik.bg