Държавна форма, при която държавната власт произтича от народа и е упражнявана директно или индиректно от него. Демокрацията се развива в Европа първо в гръцките градове-държави като директна или непосредствена демокрация.
(…) Модерната демокрация произхожда първоначално от калвинистичните религиозни борби на 17 век, особено в Шотландия, Англия и Холандия, където енорията излиза на преден план като носител на религиозния и политически живот, а също така и от ученията на Просвещението, особено от неговите схващания за свободата и равноправието на всички и за нормативното значение на разумното мислене на всеки един спрямо държавата и обществото. Основополагащо става учението на Русо за народния суверенитет като неделимо и неотменно право на народа.
(…) Първата модерна демократична държава е САЩ. В Европа върху демократични принципи е основана държава едва по време на Френската Революция.
(…) Впрочем демократичната държавна форма показва значителни различия и в рамките на Запада: Първо съществува поделянето на народна и репрезантативна демокрация. Народната демокрация се характеризира с възможността за непосредствени народни решения, независимо дали това е чрез избрания от народа висш държавен орган, или чрез възможността преминавайки през народно искане и последващо народно решение, народа да се превърне в законодател. Но и при тази конструкция нормалното законодателство е задача на парламента. При народните решения става дума винаги само за редки изключения. Много често те са в Швейцария (народно решение). При репрезантативната демокрация всяко народно решение е изключено.
(…) Друга важна разлика е тази между парламентарната и непарламентарна демокрация. Под парламентаризъм тук не се разбира наличието и функционирането на парламента, а зависимостта на правителството от доверието на законодателната власт. Противоположният пример е налице в САЩ. Там президентът, който обединява в себе си двете длъжности на висш държавен глава и шеф на правителството, в никакъв случай не е зависим от доверието на конгреса; Белия дом и Сената не могат да принудят президента да се оттегли.
Тези основни видове на осъществяване на демократичната държавна форма позволяват да се види, какви различия съществуват в отделните видове. Различията в националните традиции и съобразяването с други социални дадености, както и различните оценки на определен начин на поведение превръщат демокрацията в задача на Новото време, в което съществуват множество различни форми. Зад принципното твърдение, че държавната власт принадлежи на народа (а не на привилегирован слой, класа или група), се отварят безброй пътища и начини за много различно оформление. Затова демокрацията е по всяко време и за всеки народ една особена задача.
Защо днес се занимаваме с темата демокрация? От 1945г. в Европа, а и в други части на земята, изживяваме разпространяването на западната либерална форма на демокрация срещу авторитарните господстващи структури. През 1945г., с катастрофата на национал-социалистическите и фашистките диктатури, кризата на либералната демокрация сякаш е преодоляна, след като между 1922-1939г. тя понася удар след удар. Многобройни диктатури – Испания, Португалия, Гърция, Чили, Аржентина, Уругвай – се превръщат през последните десетилетия в демокрации. Победата на демокрацията е още по-убедителна в световен план с падането на „реалните социалистически системи“ в Източна и Средна Европа от 1989г. Тъкмо при този пример обаче, е очевидна необходимостта от критичен поглед върху демокрацията. Тези строеве всъщност се разбираха като „народна“ или „социалистическа демокрация“. Откакто Марксизма-Ленинизма там беше отхвърлен като единствена идеологична основа на плурализма, и централното стопанство беше сменено от пазарното, стана по-ясна връзката между демокрация, индивидуална свобода и социална сигурност. Много хора имат трудности да преодолеят вътрешно- политическия и социален обрат, и да приемат новата форма на демокрация. Точно в тези моменти на явен триумф се пораждат нови опасности, които трябва да се възприемат сериозно. Това е възможно най-добре чрез припомняне историята на възникването на демокрацията, която е била подложена на безброй удари и обрати по време на своето съществуване. Тя винаги е в опасност, когато не съществува политически строй, основаващ се изцяло на граждански консенсус.
(…) Но не само незнанието, а и една фалшива, идеализирана картина на една хармонична и безпроблемно съществуваща демокрация, може да доведе до разочароващи обрати, логично е, че сравнението между идеал и действителност е в ущърб на идеализираната картина.
Демокрацията е нещо исторически случило се. Тя се е развила до съвременните си форми и ще продължава да се променя. Тук трябва да се направи опит, демокрацията да бъде представена в нейното развитие и да се подчертае, че не става дума за идеален строй на държава и общество, но и че според историческия опит днес е възможен само един такъв правово-държавен, конституционен, човешки достоен политически-обществен строй.
Опасността за демокрацията не е толкова в заплахата от отстраняването й от диктатура, много повече тя е застрашена от заслепяващи масови идеологически илюзии. Демокрацията може да бъде изкривена по привидно демократични начини и да се превърне в нейния антипод, в господството на идеологически самоналагаща се неправда. Тази опасност е прозряна още в Античността.
Думата „демокрация“ е позната на всеки от ежедневната реч, но една по-точна дефиниция се оказва трудна. Обяснението, че думата произхожда от гръцкия език и се превежда с „народно господство“, не е толкова от помощ, защото политическите и обществени отношения са се променили от античността и не е твърде ясно, какво точно трябва да означава „господство на народа“.
В действителност съществуват различни форми на демокрация. Докато в малките административни единици в античния полис, „народа“ (и това тогава означава: само свободните мъже), се събира и гласува директно, това в днешните големи държави е в ръцете на междинните власти. Необходими са упълномощени лица, контролирани и ограничени във времето, които да упражняват властта в името на избирателите. Тук съществува опасността, пълномощниците на избирателите, или депутатите и партиите, да загубят връзката с избирателите. В такъв случай може да се стигне до господство на елита над народа, фиктивно в името на народа. В ГДР и други държави от бившия източен блок е съществувала такава форма на „народна демокрация“, която реално представлява господство на определена партийна бюрокрация.
Основният проблем на демокрацията е връзката между свободата на отделния човек и неговата принадлежност към цялото (държавата или обществото). Свободата наистина се ограничава от обвързаността към строя, но от друга страна обществения строй на първо място предразполага разгръщането на свободата. Свобода без обвързаност би могла да доведе до юмручно право. Представата за „народно господство“ произтича от схващането, че господстващият над себе си народ е свободен, за разлика от ситуация на господство на един или няколко властоимащи над поданиците. Абрахам Линкълн (1809-1865г., 16-тият Президент на САЩ 1861-1865г.) обобщава този принцип в неговия Gettysburg-Address от 19 ноември 1863г. с думите: „government of the people, by the people, for the people…“ Демокрацията намира своята легитимация в идеята за народния суверенитет.
Понятието суверенитет, като източник на всяко право, е развито през 16 век от френския държавен теоретик Жан Бодин (1530-1596г.). По времето на абсолютните монархии суверен е господаря, чиято легитимност е дадена по „божията воля“; в демокрацията това е народа, от чието име се упражнява господството и се прехвърля властта. При демокрацията властват законите, а не хора над други хора. Законите трябва да се създават и обнародват според правилата, за да може гражданите да ги познават и следват. Не трябва да има тайни закони. Понятието за правова държавност е в тясна връзка с демокрацията.
Друга предпоставка за демокрацията е равнопоставеността на всички граждани. Много е спорен въпроса, какво да се разбира под равнопоставеност и докъде може да стигне тя, без да се ограничава свободата. Безспорна е равнопоставеността на всички граждани спрямо закона. Не могат да съществуват специални закони или специални съдилища, които да се отнасят само до определени групи, слоеве или класи. Правовата държава трябва да гарантира еднаквите шансове, защото свободата може да изпадне в опасност, когато има разлики между стопанските и социални условия. Тук критиците възразяват, че опита да се създаде една всеобхватна или почти цялостна свобода, не зачита естествената различност между хората, което означава, че тя може да бъде постигната само с недемократични средства.
При демокрацията правото на власт се прехвърля за определено време чрез общи, равни, свободни, тайни и директни избори. Изборът задоволява демократичните представи само тогава, когато е предложен избор между алтернативи. Голото потвърждение, гласуването само за едно предложение с „да“ и „не“ не би било истински избор, защото не може да се избира между различни възможности. Свобода на мнението, разнообразие на мненията, свободна информация, защита на малцинствата и свободна опозиция са предпоставки за демократични избори.
От всичко това следва, че демокрацията се намира по средата между анархичното разпадане и диктаторското регламентиране. Тя предлага толкова свобода, колкото е възможно, и толкова ред, колкото е необходимо. Тя живее от убеждението на гражданите в необходимостта от задължителни правила. Това убеждение, което се е оформило в традиционно демократичните държави като Англия и Америка през вековното развитие, или както в Германия, е произтекло от горчив опит с антидемократични идеологии и господстващи системи, често се определя с понятието политическа култура.
[от: Бундес-централа за политическо образование: Демокрация, Информации за политическо образование Nr. 165, Ново издание 1992]
—————
Основни ценности на демокрацията
Достойнството на човека и неговата свобода
(…) Това, което днес трябва да разбираме под демокрация, това, което представлява нейната същност, е твърде неясно въпреки честата употреба. Убедени сме наистина, че това има нещо общо със свободата на всеки отделен гражданин и управлението на народа, но не знаем със сигурност дали, и как подобна представа за демокрация днес може да бъде осъществена. Твърде многозначно и противоречиво е това, какво в света може да бъде обявено за демокрация и демократично. Отчасти заблудата почива на това, че съответните интерпретирани определения за демокрация от различните етапи и обществени строеве могат да се възприемат автоматично заедно, и да не се прави разлика между принципното ядро на демократичната мисъл и нейното съответно обвързано във времето преоформяне.
(…) Какво носи със себе си тогава хубавата формула, че демокрацията е господство на народа от народа? Има ли народа, от който според теорията трябва да произхожда цялата държавна власт, въобще шанса да може да взема компетентни политически решения? Или, ако си припомним за друга предпочитана (либерална) дефиниция, съществува ли днес демокрацията като господство на общественото мнение, като то трябва да възниква в процес на рационална дискусия? Въобще в нашето общество дискутира ли се все още разумно или много повече се агитира и реагира емоционално? Какво е общественото мнение, към което трябва да се придържат политиците? Резултати от демокрацията ли са публикуваните мнения и коментари, които се представят в големите вестници, по радиото и чрез големите обединения и партии от телевизионните гиганти?
(…) Равната свобода на гражданите е безусловно изискване за демокрацията. Ето защо, днешната валидност на класическите дефиниции на демокрацията може да бъде преценена едва когато се види, доколко съответните конкретни форми на демокрацията, определени от тази дефиниция, зачитат и правят възможна свободата на всички. Дали историческите явления на демокрацията могат да ни бъдат образец, трябва да се реши, след като се види доколко те осъществяват демократичните основни стойности.
Демокрацията произтича от една определена човешка представа. Хората трябва да бъдат свободни, т.е. всеки да се развива и разгръща личността си в следствие на собствените си решения. Зад това стои, дали християнско или хуманистично-идеалистично, схващането, че всеки човек притежава собствено достойнство, което го определя като човек и го различава от животните.
(…) На политически език това означава, че цялата власт и господство трябва да не прехвърлят границата на неприкосновеното достойнство на всеки един отделен човек. Властта принципно подлежи на ограничаване и контрол, и трябва да се позовава на съгласието на подчинените й, защото една неограничена възможност за намеса в живота на отделния човек би могла да накърни и унизи достойнството му. Защото всички, особено държавната власт, трябва да са подчинени на целта, да гарантират и увеличават възможността и шансовете за свободен и достоен живот на всички членове на обществото.
Свободата не е нещо абстрактно, а означава конкретно свобода на личното сътворяване на живота, свобода на религията и убежденията. Свобода на професионалния избор, свободна възможност за плануване на личния живот, свободно разполагане с личната собственост, свобода и неприкосновеност на жилището, на писмената и телефонна кореспонденция. Свободата означава в по-общ план сигурност от произволно задържане и гаранция за законно дело пред съд, както и контрол над информацията, която държавата събира за отделните граждани.
(…) Тук попада и правото на свободно изразяване на мнението, свободата на пресата, свободата на обединение, правото на равно участие в политическия живот в съответното общество. Всички тези права на свобода, които тук в никакъв случай не могат изцяло да бъдат изброени, трябва да важат като предпоставка за вяко политическо действие. Същността на тези свободи, достойнството на човека, не се осигурява за всеки по отделно щедро от държавата, а се установява и гарантира от нея и се признава за ненакърнимо и неотменно. Смисълът на всяка демократична конституция е именно да гарантира човешкото достойнство. Естествено трябва да се има предвид, че свободата на отделния човек не трябва да се абсолютизира. Тя намира границите си при свободата на другите.
(…) Едва от една такава представа за човека е разбираема същността на демокрацията. Демократично е едно общество, което, основавайки се на зачитането на човешкото достойнство, има за крайна цел гарантирането по еднакъв начин за всички граждани на свободата за разгръщане на личността за отговорно сътворяване на живота, както и създаването на социални предпоставки за това.
Ето защо демокрацията не е сума от формални разпоредби, а тя се определя от нейната вътрешна цел, да осъществи при съответните исторически и обществени условия възможно най-много свобода, лична отговорност и социална справедливост.
(…) Демокрацията поставя единството над това, което в никакъв случай не може да бъде поставено на гласуване; само на основата на общи принципни убеждения може да се използва принципа на решението на мнозинствата в оформянето на политическото ежедневие. В този смисъл демокрацията не е световно неутрален строй, а една основана на ценности и целяща осъществяването на стойности политическа форма.
[извадено от: Валдемар Бесон/Готхард Яспер, Модела на модерната демокрация. Основни елементи на свободното държавно устройство, Бон 1990]
—————————-
За да отговорим на този първоначален въпрос, нека да си представим едно общество от хора. Едно такова общество, което всеки познава, е семейство с баща, майка и дете. И така, едно семейство живее заедно, храни се заедно, съществува заедно. При това възникват проблеми, които всеки познава. Кой ще изхвърли боклука, коя телевизионна програма да се гледа и така нататък. Кой тогава решава, какво ще се прави?
Има две възможности. Първата е, всеки да решава сам, като налага мнението си и на другите членове на семейството. Така например този, у когото е дистанционното управление за телевизора, решава коя програма ще се гледа.
Може да стане обаче и по друг начин. Всички биха могли да решават заедно. В нашия пример семейството може да се обедини за една програма. Този, у когото е дистанционното управление включва програмата която всички заедно са избрали.
Както в нашето малко семейство, така и в по-големи общества, като например населението на една държава, съществуват проблеми при съвместното съществуване. И тук трябва да бъдат вземани решения. И в случая не става дума само за една телевизионна програма, а за програма на държавата, или за това, какво ще става в държавата.
В една държава има същите две възможности, както в нашето малко семейство. И тук първата възможност е някой да решава какво ще се прави, някой, който притежава, така да се каже, дистанционното управление. Този някой наричаме регент, защото той управлява държавата, или определя програмата. Този регент притежава много власт и властва над останалите хора, населението. Населението няма думата, почти няма права. То не може да стигне до дистанционното управление и трябва да остави регентите сами да определят програмата.
Съвсем несправедливо, нали? Но съществува и втората възможност. Тук всеки човек има права и оттам малко власт. Всички заедно определят регента, на когото дават власт за определено време, за да може той да стартира програмата на управление. Регентът обаче може да направи това, само когато народът е съгласен. Той не може да планира програма, която отнема или ограничава правата на населението.
Може да си го представим така: Всеки гражданин има една батерия. Всички заедно избират някого, регента, на когото дават едно огромно дистанционно управление. Това дистанционно има нужда от много батерии, за да може да функционира. Затова гражданите дават своите батерии на заем на регента. Регентът има власт над дистанционното до тогава, докато са му дадени батериите.
Когато батериите са изразходени и регентът не получава нови батерии от населението, той не може повече да управлява. Населението трябва сериозно да си помисли, дали отново да даде батерии на регента.
Това са два начина на развитие на съвместния живот между регент и население. И за двете форми могат да се намерят много примери. Първата възможност, диктатурата, при която населението почти няма права, е преобладавала в Европа до края на 18 век. Едва тогава хората започват да виждат несправедливостта на тази система.
Едва след това в Европа се разпространява втората възможност, демокрацията, или тази с батериите, въпреки, че тя вече е на над 2000 години, както ще видим в Основен курс 2. През 20 век тя се практикува във все повече страни по целия свят в различни форми.
Демокрацията е такава форма на взаимоотношения м/ду хората, при която решенията засягащи общността се взимат със взаимно съгласие изразено с гласуване
На 26 август княз Александър I е принуден да абдикира под натиска на Русия, назначава регентство в състав: Петко Каравелов, Стефан Стамболов и подполк. Сава Муткуров, и отново напуска страната.
На 1 септември 1886 г. на извънредна сесия на 4-ото Народно събрание е утвърдено регентството и правителството.
Реалното отстраняване от власт на българския княз е в 2 часа сутринта на 9 август 1886 г., когато русофилски настроени офицери с подкрепата на руската дипломация извършват преврат и принуждават княз Батенберг да абдикира.
Той е отведен в Буховския манастир, а после в гр. Рени (на руска територия), откъдето заминава за Германия. Детронаторите не успяват да реализират докрай плановете си. Съставен е кабинет от русофили, начело с митрополит Климент Търновски (Васил Друмев), и е въведено извънредно положение. На следващия ден 10 август, е извършен контрапреврат, оглавяван от Стефан Стамболов и подполк. Сава Муткуров.
На 12 август 1886 г. е съставено княжеско наместничество в състав: Стефан Стамболов, Петко Р. Славейков и Геогри Странски. Кабинетът на митрополит Климент подава оставка, сформирано е ново временно правителство начело с Петко Каравелов. На 16 август в София влизат военни части от пловдивския гарнизон, верни на княза. Петко Каравелов подава оставка.
Наместничеството назначава правителство от националисти – русофоби, оглавено от Васил Радославов. На 17 август след успешен контрапреврат князът се връща в страната и поема отново управлението й. Но Русия вече открито е против управлението му и девет дни по-късно, той отново е принуден да напусне България, този път завинаги.
Потрес! Вижте агентите (сръбски и болшевишки) в България през 1929 г.
.
Имената, образите и фигурите на родоотстъпници и явни предатели, които ще срещнете по-долу днес може да видите в музея на ВМРО и революционната борба край Вардара в Скопие.
Изобщо не съм черногледец и песимист по отношение на борбите на народа ни, но за да стигнем до сърцевината на историческите събития трябва да познаваме както героичната им страна, така и позорящите народа ни продажници.
Тази убийствена с фактологическите си сведения брошура, която ще прочетете по-долу излиза през 1929 г., като резултат от разузнавателните действия на възглавяваната от Иван Михайлов ВМРО. Един от водещите наши историци преди години казваше, след като беше работил в сръбските архиви, че дори в тежките моменти по време на войните сръбската страна продължавала да изплаща големи суми на продажни български души. Зулумаджиите от септември 1923 г. и втората вълна национални предатели и убийци от пролетта на 1925 г. намираха гостоприемство в Сърбия, която ги обсипваше със средства и какви ли не благинки за предателството си срещу българския народ, докато българите от Вардарската бановина (Вардарска Македония) бяха подложени на нечовешка денационализация. Дори емигрантските лагери, от които се извършваха набези срещу българската държава често пъти бяха разположени в пограничните райони с България (Малешевията, Западните покрайнини и Нишко и Пиротско), където живееха отново поробени българи след Ньой. Огромни парични средства за българските родоотстъпници бяха осигурени и от коминтерновските фондове чрез нейната важна структура МОПР (Международна организация за подпомагане на революционерите) във Виена. На убийците, които се изпращаха на българска територия също бяха изплащани огромни суми, което разкрива в показанията си по време на процеса срещу нея и Цола Драгойчева. В тази брошура са намерили полагащото им се място, както земеделските емигранти, така и болшевишките оръдия Димитър Влахов и Тодор Паница и останалите създатели и дейци на ВМРО (обединена), създадена и ръководена от Георги Димитров по инструкции на Коминтерна.
Както в сянката на Васил Левски стоят един поп Кръстьо и Димитър Общи, така и в сянката на македонските ни революционери се спотаяват и новите Попкръстювци. Убеден съм, че това което ще прочетете ще ви отврати от родните предатели, живяли с жедри подаяния от сръбските и московските си господари, но ще ви даде и материал за размисъл. Някои от имената на предателите, които ще срещнете в текстовете по-долу, след септември 1944 г. ще управляват България, а други осъзнавайки калта, в която са затънали няма да посмеят да се върнат в родината, докато трети ще се опитат да изкупят вината си с цената на живота си, както д-р Константин Терзиев, Панко Брашнаров, Павел Шатев и др.
Цочо В. Билярски
* * * РОДООТСТЪПНИЦИ
От 5–6 години насам във Виена се е загнездил един субект, който, след като се е продал цял на душманите на своя народ, непрекъснато го клевети, неуморим да повтаря все едни и същи клеветнически фрази, все едни и същи измислици и лъжи.
Заобиколен от 5–6 души също прогонени и пропцирени свои братя по дух, Мито Влахов издава във Виена печатни органи на своята личност и „идеи“ и в тях, на разни езици, повтаря все едни и същи стереотипни лъжи и безсъдържателни фрази. Каквото измисли неговата продажна глава против българския народ, веднага го отпечатва на всички езици и, подобно на някой фалшив специалитет, го праща по всички краища на света, дано някой загубен търговец, или някой страдащ от неизлечима болест, му стане клиент. За превеждане рецептата му на разни езици и за разпространението й, той е наел по един сърбин, грък, влах, албанец, хърватин и др. Тия последните изглеждат по-честни хора, с по-малко паднал морал, с непродадени съвести, защото в превежданите от тях фалшиви рецепти на „д-р“ Влахов почти нищо противно на техните народи и държави не се пише, макар там да е много по-лошо, отколкото в България.
Кой е Мито Влахов и безделническия кръжок около него, тук – в тяхното отечество – никой вече не се интересува да знае. Дамгосани с печата на своето продажничество, влаховци ще се скитат и продават всякога и всякъде, но само между своя народ не ще се върнат. Грехът на предателството към тоя народ ще ги гони до гроба.
Какво е миналото на Мито Влахов и на кръжока му?
Малко преди „Хуриета“ (младотурския преврат от 1908 год.) в Солун се вести личността на Мито Влахов, като учител в Българската мъжка гимназия. Като краен материалист, Влахов намери за най-износно да служи под ведомството на „ултранационалистическото учреждение“ – Екзархията, която за Влахов, впоследствие, стана още и „шовинистическо оръдие на българския империализъм“. А като „идеалист“, той почна да насажда комунистическите идеи между учениците. Нека се забележи, че Мито Влахов е „интелектуелец“, който чудновато съчетава две противоположни крайности – идеализма и материализма. На думи е пролетарец, а в живота си е буржоа. Той може, като Ботьов, да оплаква денонощно сиромасите, но може да живее във Виена, като чорбаджия от Букурещ.
Като „борец“ срещу турското потисничество в Македония, Влахов се вмъкна под кожата на националиста Сандански, подхлъзна го да напише „към народите в Турция“ червен манифест (но с отоманска тенденция) и с това създаде най-пакостното разцепление между самите българи в Македония от една страна, и между турците и няколко българи от друга. Подведени от Влаховци, младотурците, вместо да се вслушат в желанията и правотата на единодушния и преобладаващ български елемент в Македония, почнаха да си служат с внушената от Влаховци политика: „разделяй и владей“. Насочвани по указаниге от Влаховци посоки, младотурците стигнаха до прочутите обезоръжителни акции в Македония, вследствие на които първи побягнаха в гората и в България Чернопеев и Сандански. По същата причина младотурците дойдоха скоро и до Балканската война, в която се провалиха и те, и българите.
Като остави Сандански сам да чака ефекта от гръмогласния манифест и от образуваната вече „Федеративна партия“ в Серско, Влахов, изпод кожата на Яне, се добра до младотурците и стана техен депутат от Македония и за сметка на македонските българи. Това депутатство е първото продажничество на Влахова, което до нейде задоволяваше неговия материалистичен инстинкт.
Дойде Балканската война с всичките й катастрофи за Македония и за Турция. Влахов, изплашен, избяга в България и впоследствие го виждаме консул на омразния цар Фердинанд в омразната деспотична Русия, дето дочака Общата война и се прибра в София.
И през страшната война Влахов никога не изпусна практическия път в живота: веднага се нареди в щаба на „добродушния“ Протогеров, чрез когото лесно се добра до най-големите постове – окръжен управител в Щип и Прищина, а „масите“ и бъдещите „фашисти“ отидоха по боевите линии да проливат кръвта си.
След войната и катастрофата, Влахов намери пак удобно място сред буржоазията, като стана секретар на Търговската камара във Варна. Но там „идеите“ на Влахова не бяха тъй добре „задоволени“ материално, та, след известно време, той се продаде (вече четвърти път) на буржоата и бъдещ „кърволок“ Цанков, който го прати във Виена за консул на България.
По онова време Тодор Александров, избягал вече от затвора, бе влязъл в сърбска Македония и бе възобновил организацията. Влахов веднага си спомни, че отдавна някога е бил член на ВМРО, бил е, следователно, и „революционер“ някъде и че може да играе и друга роль, освен консулската. При туй, пред него се чертаеха вече переспективи от друга една страна в света: щедрата болшевишка фортуна затъмняваше бедната консулска каса на България и Влахов реши да играе „революционната“ роль, като се „ориентира“ към бляскавите и несметни източници на Москва. И не се излъга: успял или неуспял в новата и „спасителна“ ориентация за Македония, за себе си той успяваше. Защото Влахов е теле, което отдалеч подушва, де е кравата с голямото виме и натам насочва своята широка уста.
И двата манифеста на Влахова не спечелиха нищо добро за Македония. Сам Влахов, обаче, нищо не изгуби. Той се залости между краката на болшевишката крава и до тоя час бозае до отмаляване и се пени срещу „белия терор“ в България. Дали е наторил балканската нива за семето на болшевизма, или не, сам той си знае. И дали един ден ще се изплъзне от наказанието на болшевиките, както се изплъзна от онова на младотурците, бъдещето ще покаже. Защото заблужденията, в които някога Влахов вкара младотурците, както и тия, в които по настоящем държи болшевиките, са били и са неимоверно пакостни и за тях. И към едните, и към другите, плюс македонското дело, и във връзка с македонската борба, Влахов е бил и е безподобен фалшификатор, мошеник и изнудвач. За всяко дело, за всяка политика той е паразит.
Тодор Паница
Един от типовете, що съставляват престъпния кръжок на Влахова, бе и Тодор Паница, тъмното минало на когото тук накратко ще изнесем.
Родом от стара България, неудачник в училищата и изключен от тях, Паница се зачислява в редовете на Македонската организация и заминава за Серско.
Като четник в Драмската околия, Паница бе натоварен от обособилата се в 1905 г. сепаративна на ВМРО група на серчани да убие Христо Матов, Борис Сарафов и Иван Гарванов. Есента на 1907 г. той наистина уби последните двама, а другият се спаси случайно. Както е известно, тия убийства туриха трагичното начало на взаимните избивания между македонските дейци – начало, което и досега продължава. „Борец“ срещу потисниците на Македония, със своето безнравствено поведение Паница поруга една учителка в с. Калопот – Катерина Измирлиева, за която, след няколко скандали, биде принуден да се ожени. След „венчанието“, новата невеста стана още по-необуздана, отколкото бе по-преди, нещо което свидетелствуваше, че Паница е насадил добър морал даже у неговата бъдеща жена. Шокираното население пищеше от тая развратна двойка.
Дочакахме младотурския преврат. За услугите и ревността, които Паница показа за отоманизиране на българите през време на Хуриета, младотурците му подариха един чифлик в Драмско и бившият „борец“ срещу беговете сега стана сам бег и за кратко време с поведението си надмина всички някогашни бегове-турци. Оргиите, които кръжокът на Паница разиграваше в чифлика на Махмуд бей, не се поддават на описание. Поменатият кръжок на Паница – жена, балдъзи, младотурски ашлаци, начело с известния юзбашия Тефик ефенди – всичко бе се обърнало в една истинска и безобразна комуна. Централната личност във вертепа на Бакхуса, естествено, беше г-жа Паница, облечена във фередже и широки шалвари. Целият кръжок вече бе дал клетва върху корана на Мохамеда, че вярно ще служи на отоманството. Харемският образ на новия живот бе външния израз на сърдечната клетва, а еротическият каяфет на новите младотуркини будеше изблик на душевни и телесни пориви у Тефиковите аскерлии … Младотурците, както сега болшевиките, бяха щедри – даваха пари. Влахов тържествуваше, като гледаше спечелени народните македонски „маси“ там – в чифлика на Махмуд бей. Червеният манифест на Яне Сандански личеше по вратите на правителствените учреждения, макар сам той да криеше вече острите си уши из дупките на Пирина … Но не бе за дълго.
Настана Балканската война и клелият се върху корана и на младотурците Паница веднага им измени и мина на страната на цар Фердинанда: през войната турското население в Серско и Драмско адски пропищя от тоя Паница и никога няма да забрави неговите золуми…Какво е правил през Общата война, незнаем, но земледелското правителство осъди Паница, като кожодер, по чл. 4. За да избегне ударите на този проклет чл. 4, Паница реши да продаде остатъка от силите си и съвестта си на Стамболийски и през 1922 год., начело на един оранжев отряд, замина през Юндола, за да спасява народа от „автономистите“ в Петричко. След като яде попарата на тоя народ в Неврокоп, Паница хукна назад към София и се задържа чак в Ниш, а оттам в Белград. Тук, на новия пазар, Паница нямаше що да работи, освен да се залови за току-що изтървания свой занаят – да продава на сърбите себе си и своето отечество. Той се зачисли в средата на родоотстъпниците „емигранти“ и в шпионското бюро на Жика Лазич….
….
По-късно и няколко дена преди бомбардирането на черквата „Света Неделя“ в София, почти всичко беше готово за революцията в България и Гаврил Генов, Михайлов и всички дружбашки министри, начело с Паница, събрани в Ниш, обсъждаха някои технически въпроси, като от къде и как да се действува и пр. Комунистите, обаче, изплашени да не би революцията да успее, в който случай дружбашите сами ще пипнат властта, направиха една провокация, като предварително бомбардираха черквата. Паница страшно псува по адрес на комуната. С научаването за атентата, унил, убит духом, Паница замина за Виена, от където не се върна вече.
Вън от тези две групи, имаше още две емигрантски групи, а именно: федеративната Серска група, състояща се от около шестдесет човека и анархистическата – от десетина човека. Разбира се, и тези две групи не останаха пощадени и оставени вън от двете големи. Комунистите от една страна с пари, Обовците от друга със заплашвания, почнаха да ги подканват. Но анархистическата група, като изключи няколко души и се очисти от гнилото, отказа да се присъедини към коя и да е група, замина в гр. Велики Бечкерек и до днес хората й, шпионирани и от двете групи, арестувани, малтретирани и измъчвани, работят черна работа, за да се прехранват, като постепенно, при първа възможност, напускат Сърбия, един по един, верни на идеала си. Обаче, не бе същото и с федеративната Серска група. Всяко гнило начало има катастрофален край. В тая група имаше един червей, който разяждаше. Имаше една затаена злоба, насочена срещу тъй наречената „интелигенция“ начело с Димитър Арнаудов от Неврокоп, човек подъл, зъл, с лошо сърце и извънредно много страхлив и изкуфял, мразен почти от всички хора на групата. В Горни Милановац групата се състоеше от четата на Дерменджиев, все козарчета, криминални престъпници от Петричко, Мелнишко и Неврокопско, десетина момчета също новодошли, пак прости македончета от същите места, десетина по-интелигентни, които бяха повечето комунисти отколкото федератисти и най-сетне в Солунския затвор имаше десетина души, тъй наречената „интелигенция“, всеки с претенции да замести Паница. След смъртта на Паница, те бяха арестувани по желанието на Обов – Тодоров, с цел да ги привлекат на своя страна, като ги освободят. Почнаха се атаки и от двете страни за присвояване на групата, обаче самозваният заместник на Паница, Димитър Арнаудов, заяви на всеуслушание следното: „който освободи другарите ни, той ще има групата ни“. Кратко и ясно. Обовци, знаейки предварително това, изпратили шпионина д-р Коста Терзиев с пълномощие на сръбското Външно министерство да освободи арестуваните в Солунския затвор и да ги доведе при групата. Така и стана. Тъкмо по това време бе насрочено делото по убийството на Паница във Виена.
…
Между това, в Виена, след убийството на Паница, страстите за първенство в „федерацията“, корупцията и алчността – кой да граби повече долари, динари и драхми, бяха се до толкова разбушували, щото през август 1925 год. вече имаше четири – пет лагери, които едни други се изключваха. В единия лагер Димитър Влахов, Ризо Ризов; във втория – д-р Филип Атанасов, Славе Иванов; в третия – Кочо Хаджириндов, Миладинов, д-р Коста Терзиев; в четвъртия – Васил Манолев, Яне Богатинов, Димитър Арнаудов, Бумбаров (новоизлюпеният федератист – Жика Лазичевист) и най-сетне г-жа Паница. Не липсваха у никого митарски биения в гърдите и клетви и псувни по адрес на другите. Д-р Атанасов, с документи на ръце, като бивш касиер, доказваше, че Паница взел повече от двадесет хиляди (20 000) долари, а и до днес Влахов не пожелал да оправдае сумите. Приживе, когато бивал поканван да оправдае изтеглените суми, Паница се навъсвал. А по-сетне успял да измести доктора и станал сам касиер. Освен Хаджириндовата група, останалите живееха в разкош.
….
Как се развиват събитията в Виена по-нататък: Дерменджиев, подкупен чрез д-р Терзиев от Жика Лазич, дохожда в Белград, вместо в Париж, и предава всичко. Терзиев едновременно подкупва и Хаджириндов, като редактор на в. „Македонско Съзнание“. Последният дохожда също в Белград и тук продължава издаването на „Македонско Съзнание“, което, със съдействието на сръбската полиция и на „Бялата Ръка“, се разпространява сред българското население в Македония.
Освен горния противонароден орган на сръбската полиция, в Македония се пръскат и другите два такива органи, за които се говори в самото начало – „Балканска федерация“ и „Македонско дело“, издавани с болшевишки пари от Влахова във Виена. И едните и другите не чете никой, освен някои подкупени, или отчуждили се от народната маса типове.
Всичките почти, македонци и българи, изхвърлени заради предателската дейност на Влахов и Паница вън от границите на отечеството им, са пръснати и разпилени по разни места на Сърбия и Европа. Ония, що бяха около Паница, не съществуват вече като „група“. Всички се пръснаха и продадоха. Жената на Паница, Катерина, с детето си и със сестра си Магдалина и досега живеят на широко във Виена с грамадните средства, които той им остави. Кръсте Делипапазов, Георги Лаков и Кочо Павлов получават по хиляда динари от сръбските фондове и живеят в Горни Милановац. Братя Бакърджиеви, паднали в немилост пред „обединената“, работят сергиджилък в Загреб, готови да се продадат на първия, който ги потърси. Ония от Петричко и Мелнишко, заедно с двамата от Неврокоп – Тодор Ковачев и Никола Шопов, са контрачетници към Царево Село и Ново Село, където е и Николай Хайдуков. Последният пък заедно с Т. Ковачев върши военен шпионаж за сметка на сърбите в Горно-Джумайско и Кюстендилско, срещу което получава по три хиляди динари и дрехи. Изпращат разни контрачети в тия краища с привидния предлог пред четниците, че правят „освободителна организация“ на българския народ. Ползувайки се до голяма степен от някои български вестници, които в безогледното партизанство сами представляват положението в България за лошо, сърбите с името на Н. Хайдуков, избягал полани без всяка причина от дома си, се готвеха да издават в Париж един политически бюлетин, чрез който да изтъкват пред Европа, че Петричкият окръг е под непоносимата „диктатура“ и терор на „автономистите“, та по този начин онзи окръг да стане обект на освобождение, разбира се, със сръбска помощ. Там, в Париж, предателите Христо Гетов, Обов, Борис Чанджиев и Иван Христов вече издават със сръбски пари един подобен парцал – „Родина“.
Интересен е въпросът с амнистията. От страна на Земледелската партия в България, много често се повдига този въпрос и в Народното събрание се настоявя да се даде пълна амнистия на емигрантите в Сърбия.
Възможно е, Земледелската партия да има искрени намерения по въпроса. Сръбското правителство, обаче, не желае да се лиши от „емигрантите“. Първо, защото то още разчита, че при едно засилване на земледелците в България, „емигрантите“ ще могат да нахлуят и да направят преврат, за да възстановят „законното правителство на Стамболийски, узурпаторски изгонено на 9 юний“. В това заблуждение сърбите са поставени до голяма степен от самите водители на „емиграцията“.
Второ, защото при една широка амнистия, част от емигрантите може би да се възползува и да се върне, но се една значителна група ще остане там, ако не да поддържа илюзията за преврат в България, то за шпионажа, който продалите се български изчадия вършат тъй усърдно за сметка на сърбите.
Българската емиграция в Сърбия бе „добре дошла“ за сръбската шовинистическа политика и те гледаха по всякакъв начин да я използуват за свои планове. За това и помагаха. Създадоха пунктове покрай границата на България – в цяла стара Сърбия, а изпращаха и хора в Македония срещу ВМРО. При една революция или преврат в България и заемане на властта от доверени хора на сърбите от Земледелския съюз, те ставаха господари на Балканския полуостров, а същевременно смятаха с това за винаги да се отърват от страшната за тях ВМРО. Най-големи надежди за това те имаха през 1924 г., когато на власт бе демократическият водител Люба Давидович. Един от главните фактори и ръководители на тази политика бе Воя Маринкович. Той бе силен в партията си и правителството, защото бе доверен човек на крал Александър. Коста Тодоров бе в интимни приятелски връзки с него и те двамата се разбираха във всичко и те бяха, които ръководиха тази политика. Самият крал Александър бе въодушевен от тази идея – да управлява целия Балкански полуостров и всячески се стараеше да постигне тази мечта. Веднаж, на събрала се група емигранти, Коста Тодоров каза: „Ех, ех… ние сме неразбиваеми. Нали зад гърба си имаме кралят, ще постигнем всичко“. Друг път д-р Терзиев (от македонските федератисти“ – б. н.) обясняваше в ресторант „Тунеа“, как крал Александър най-добре и най-първо помогнал на слабата още емиграция през 1923 г., като дал заповед да се отпуснат 35 милиона динара за нуждите на „революционната борба“, как Коста Тодоров и други земеделски „водители“ още тогава били приети от него тайно на ауденция и как той ги насърчил да поведат борбата и как им обещал да им помага във всичко.
Най-доверения им човек сега в Белград е Милан Тодоров (емигрант – б. н.). При него се извикват определените емигранти за работа. Той им нарежда, каквото им е необходимо и той се сношава направо с онеи, които устройват „акциите“. Тодор Ковачев – началник на емигрантските чети в Македония, който е един от най-верните им и доверени служители и той отива при Жика Лазич или генерал Томич – началникът на жандармерията, и в присъствието на М. Тодоров. Напоследък Т. Ковачев бе дошъл в Белград, за да събира нови хора за Македония и само М. Тодоров му устройваше срещите, на които присъствуваше и той. Един от възторжените привърженици на четнишките нападения в Македония, бившият народен представител от Горна Джумая, Николай Хайдуков – и той не можеше да присъствува на срещите и разговорите им. Въобще, стремежът напоследък, е всичко да става в пълна „тайна“, като се посвещават само няолко доверени лица.
Централната личност, от която зависи и която ръководи изпращането на атентатори, е началникът на Обществената безопасност, Живоин (Жика) Лазич. Той е личността, при която отива М. Тодоров, а и той е, който по-нататък урежда с министрите или други лица подготовката, или заминаването. Той заема повече от 20 години този пост и е лицето, което се ползува и с абсолютното доверие на краля Александър, на Военната лига и на всички шовинистически сръбски кръгове. Без него не се взима нито едно решение, било за Македония или за друга част от кралството, по отношение на „безопасността“ на държавата и пр. Помага му официално началникът на жандармерията, генерал Томич, а в услуга му са националните четнишки сдружения, които напоследък явно взимат участие в умиротворяването на „Южна Сърбия“, и членовете на „Бялата Ръка“. Той е съединителното звено, така да се каже, между по-долните ръководители и висшата власт.
* * *
По-горе описахме положението на Влаховата „федерация“ във Виена през 1925 год. и как стана раждането на неговата ВМРО (обединена). По-нататък тя се подраздели и прие следния вид:
Група I: 1. „Обединената“ с Централен комитет Д. Влахов, представител на „Балканската федерация“;
2. Западна Македония (под Сърбия), представител Ризо Ризов;
3. Горно-Джумайско и Разложко, представител Владимир Поптомов;
4. Неврокопско, представител Димитър Арнаудов;
5. Македония под гръцко иго, представител Христо Янков-Чолака от Кукуш;
6. Македонската емиграция в България и Дружество „Илинден“, представител Георги Занков. Последният бe натрапен на първите от болшевиките;
7. Задгранични представители (ЗП): в Париж – Разлогов и в Цариград – Павел Шатев. За Албания се мислеше Христо Цветков.
Тая група, както казахме, издава всеки 15 дена в Виена „Македонско дело“ и „Балканска федерация“ – това е многоезичната “Federation Balcanique”. Тия безплатно пръскани противобългарски вестници, както видяхме, се издават с болшевишки средства.
На всеки член от тая група се плаща месечно по 700 шилинги, плюс още известна сума, като на комунистически деятели на Балканите.
Група II: Д-р Филип Атанасов и Славе Иванов – със сръбски пари.
Група III: Борис Чанджиев и Иван Хр. Попов – пак със сръбски пари.
Група IV: Д-р Коста Терзиев и Кочо Хаджириндов – фалирала вече, понеже падна в немилост пред Жика Лазич.
– – –
След атентата върху Жика Лазич, кредитът, който Коста Тодоров и Александър Обов имаха пред сръбските власти, значително намаля. „Акциите“ в България останаха да се ръководят от Недялко Атанасов и Христо Стоянов. Коста Тодоров си запази правото да действува срещу ВМРО, т. е. в Македония.
В Министерството на външните работи „Българският отдел“ се завежда от Драгиша Станоевич. След атентата над Жика Лазич, по негово и това на полковник Динич нареждане, емиграцията се концентрира в няколко лагери: Ниш, Княжевац, Лесковац, Царево Село, Ново Село, Пожаревац и Горни Милановац. Първите имат за обект стара България, вторите – Петрич и Горно-Джумайско. Нови Сад, Вършец и Велики Бечкерек – Хърватско. През миналата година биде образуван върховен екзекутивен-ръководителен комитет, в чийто състав влизат полковниците Кръстич и Динич, като представители на ултрашовинистическата военна организация „Бялата Ръка“. Убийствата, които се проектират в България, ще имат за главна цел да предизвикват емигриране, което, от своя страна, „да засили кадрите, на емиграцията за акции и революция“.
Оръжието на бандитските терористически групи се дава от военните складове. Терористите го получават на границата от заведующия пункта, а на връщане пак му го предават, който пък, от своя страна, го предава на военния склад, отдето го е получил.
Ето списъкът на главните агенти на сърбското правителство, с обозначение на месечното им възнаграждение в сръбски динари.
Група Коста Тодоров – Александър Обов
1. Александър Обов, живее в Париж, Авеню Емил Зола, 16.
2. Коста Тодоров.
Двамата получават месечно … 160 000
3. Александър Кантарджиев – Атина … 4000
4. Ангел Величков – ? … 2500
5. Борис Николов – Париж … 1500
6. Борис Бумбаров – Виена … 2500
7. Борис Чамурлиев – Париж … 3000
8. Борис Чернев – Пожаревац … 1500
9. Георги Капчев – Белград … 4000
10. Деню Костов – Париж … 3000
11. Дочо Узунов – Пожаревац … 2000
12. Иван Бояджиев – Пожаревац … 3000
13. Иван Неделчев – Пожаревац … 3000
14. Иван Костов – Пожаревац … 2000
15. Иван Тодоревски – Пожаревац … 1500
16. Иван Чилев – Париж … 3000
17. Илко Тотев – Пожаревац … 1500
18. Йордан Арнаудов – Виена … 3000
19. Коста Терзиев – Белград … 4000
20. Крум Пастармаджиев – Пожаревац … 1500
21. Кирил Попов – Прага … 1500
22. Коце Георгиев – Пожаревац … 1500
23. Михаил Тодоров – Белград … 4000
24. Мирчо Топалов – Белград … 1500
25. Методи Шопов – Виена … 2500
26. Николай Хайдуков – Ново Село … 4000
27. Нешо Томангелов – Ново Село … 3000
28. Никола Димитров – Пожаревац … 2000
29. Павел Ст. Павлов – Пожаревац … 1500
30. Станчо Трифунов – Париж … 2500
31. Стефан Капзималски – Пожаревац … 2000
32. Стоян Попов – Бeлград … 1500
33. Стефан Димитров – Париж … 2500
34. Тодор Ковачев – Царево Село … 3000
35. Тинко Симов – Пожаревац … 3000
36. Тодор Сервански – Пожаревац … 1500
37. Тодор Пунчев – Пожаревац … 1500
38. Христо Г. Обов – Париж … 3000
Група Недялко Атанасов – Христо Стоянов.
1. Недялко Атанасов, живее в Белград, улица Београдска, 34, стая № 17.
2. Христо Стоянов, живее в Белград, улица Београдска, 34, стая № 16. Двамата получават месечно … 166 000
3. Асен Даскалов – Белград … 1500
4. Ангел Гърев – Белград … 3000
5. Ангел Тодоров – Велики Бечкерек … 1500
6. Атанас Маренов – Лесковац … 1500
7. Ангел Хаджийончев – Ниш … 2500
8. Борис Спасов – Вършец … 2000
9. Борис Христов – Ниш … 2000
10. Васил Стойков – Белград … 1500
11. Васил Бояджиев – Вършец … 1500
12. Васил Дочев – Белград … 1500
13. Васил Бакърджиев – Ниш … 1500
14. Георги Тугалов – Княжевац … 1500
15. Георги Михайлов – Нови Сад … 1500
16. Иван Тулешков – Белград … 4000
17. Иван Мострев – Белград … 1500
18. Иван Желев – Белград … 1500
19. Иван Филипов – Вършец … 1500
20. Иван Аврамов – Лесковац … 2000
21. Иван Петров – Лесковац … 2000
22. Йоцо Николов – Княжевац … 1500
23. Иван Шипотов – Княжевац … 1500
24. Янко Икономов – Суботица … 1500
25. Йордан Димитров – Ниш … 1500
26. Кирил Ралев – Белград … 1500
27. Кирил Палчев – Белград … 1500
28. Кирил Митов – Белград … 1500
29. Кирил Попниколов – Ниш … 2000
30. Кочо Василев – Ниш … 2500
31. Методи Ганчев – Белград … 1500
32. Методи Харизанов – Ниш … 2000
33. Мико Младенов – Велики Бечкерек … 2000
34. Методи Попов – Лесковац … 1500
35. Никола Контев – Белград … 4000
36. Мино Маринов – Белград … 1500
37. Нако Калчев – Ниш … 2000
38. Нако Йотов – Цариброд … 1500
39. Никола Иванов – Ниш … 1500
40. Павел Каблешков – Княжевац … 1500
41. Павел Върбанов – Белград … 1500
42. Петър Василев – Белград … 1500
43. Петър Инаретски – Белград … 1500
44. Петър Константинов – Ниш … 1500
45. Стефан Светозаров – Княжевац … 2500
46. Спас Младенов – Вършец … 2000
47. Станчо Донев – Белград … 4000
48. Стоил Петров – Белград … 1500
49. Стефан Здравков – Белград … 1500
50. Стефан Милушев – Белград … 1500
51. Стоян Илиев – Княжевац … 1500
52. Тодор Драганов – Ниш … 2500
53. Тодор Чобанов – Ниш … 2500
54. Тодор Гълъбов – Белград … 4000
55. Тома Миленков – Княжевац … 1500
56. Христо Иванов – Белград … 4000
57. Христо Иванов – Цариброд … 2000
58. Цоко Иванов – Вършец … 1500
59. Цвятко Станиев – Цариброд … 3000
60. Ангел Балкански – Горни Милановац … 2000
Група, която не получава възнаграждение и е абсолютно независима
1. Гечо Минков, студент – Белград, чиновник.
2. Боян Тодоров, студент – Белград, зарзаватчия.
3. Любен Недeлчев, студент – Белград, зарзаватчия.
4. Димитър Паков, студент – Белград, чиновник
5. Александър Стаменов – Белград, зарзаватчия.
* * *
От изложената дотук на кратко „деятелност“ на Влахов – Паница и на „емигрантите“, читателят достатъчно вижда мизерията на безотечественика и родоотстъпника. Страшен е падналият морал!… (Публ. в Родоотстъпници. Б. м. 1929 г., 32 с.)
Този материал първоначално е изнесен от Касториадис като лекция в Атина, Гърция през февруари, 1989г. По-късно е публикуван под заглавието „Проблемът на демокрацията днес” в списанието „Демокрация и Природа: Международния журнал за политика и екология”, брой 3, през 1997г.
Унищожаване на биологичното богатство
Ще говоря за днешните проблеми на демокрацията. Казвам днешни проблеми на демокрацията, а не проблемите на днешната демокрация, защото днес демокрация реално не съществува никъде. Има (може би) някои либерални олигархии в определени страни, относително привилегировани в много отношения. Сега би трябвало да сме над пет милиарда души на земята и само 500 или 600 най-много 700 милиона души живеят в страни, в които гладът не е ежедневен проблем, в които преследванията, затварянето, подтисничеството не са ежедневие. Но дори и в икономически развитите и политически либералните страни ситуацията, въпреки че изглежда почти приемлива, в действителност е отчайваща. Отчайваща е, защото за съжаление никой не може да види по-далеч от носа си; все още, човечеството днес среща огромни проблеми.
На първо място е проблемът, който споменах преди. Шест от седем, ако не и дори седем от осем, от хората живеят в състояние на бедност и огромно подтисничество. После идва екологичния проблем, по който всеки е равнодушен или се интересува само от някои аспекти, докато в същото време седим на буре с барут или, да използвам друга метафора, ние систематично, ден след ден, режем клона, на който седим. В този момент около 100,000 хектара тропическа гора в Бразилия бива изгаряна систематично, за да създаде селскостопански области. Не само в Бразилия, но навсякъде в тропическите зони горите биват унищожавани. Унищожението на гористи местности върви заедно с унищожението на биологични видове с хиляди и дори десетки хиляди. Както един голям учен някога казва, за бъдещите историци, най-голямата лудост на човечеството от 20 век няма да са нито войните или атомните бомби, нито дори атомна трета световна война; най-голямата лудост на човечеството през този период ще бъде унищожението на биологичното богатство на Земята.
В действителност живеем в олигархия
Какво в действителност се случва в тези развити и относително либерални страни? Журналисти и политици говорят за демокрация. Истинската форма на управление е разбира се напълно олигархична. Има някои либерални страни в тези олигархични режими: определени човешки и граждански права, т. нар. свободна преса и т.н. Но ако разгледаме кои наистина управляват, кои имат наистина власт в ръцете си, ще разберем, че дори в най-лошите времена на т. нар. Римска демокрация – която никога не е била демокрация, а олигархия – процентът на тези, които имат власт в обществото, е по-голям от колкото днес. Например, във Франция възрастното и имащо правно на глас население е около 35-37 милиона души. А ако съберем т. нар. политическа класа, господарите на икономиката, хората, които наистина играят важна роля в манипулирането на общественото мнение, особено чрез медиите, най-вероятно ще достигнем до цифра от около 3,700 души. Това е съотношение от 1 към 10,000. И в същото време има хора, които критикуват древната Атинска демокрация, защото свободно население от около 100,000 души има най-много до 100,000 роби. Не казвам това за да оправдая робството, разбира се. Казвам го, за да дам някаква перспектива на ситуацията днес.
Телевизия и консуматорска мастурбация
Успоредно с тази ситуация, ние ставаме свидетели на един еднакво решителен и важен феномен. Хората от тези страни играят важна роля в историята. Не говоря за битки и завоевания; Говоря за цивилизация и политическо създаване. След Тъмните векове, които се разпростират от Римската имеприя до началото на съвременната епоха, се възстановява освободителното движение в Европа, започващо с първата буржоазия, която създава градове, които опитват да се самоуправляват. След редица борби и в резултат на тези борби, в които буржоазията, както и ниската средна класа и по-късно работническата класа изиграват важна роля, днес съществуват така наречените от нас демократични институции в тези страни. Тези институции в никакъв случай не са подарък от управляващите, нито дар от капиталистите, нито пък резултат от тази икономическа система. Те са спечелени от редица битки и оставят след себе си купища мъртви тела и реки от кръв.
Къде стоят тези хора днес и къде стоят гърците? Най-очевидната характеристика, която можем да дадем е, че те се намират в състояние на политическо безразличие, приватизация, безотговорност, цинизъм и апатия спрямо въпроси от обществено и политическо значени и че по принцип те проявяват отношение спрямо техните частни и публични въпроси, което е малко или много състояние на леност в телевизията и консуматорската мастурбация. Настоящата ситуация не е просто резултат на конспирации, маневри и манипулации на управляващите слоеве. Ако управляващите кръгове могат да вършат това, което вършат безнаказано – и аз вярвам, че тук в Гърция (както французите казват) ти се плаща за да знаеш, че те вършат това, което вършат безнаказано, усещаш го с кожата си – то се случва, защото хората остават безразлични или най-много повдигат рамене, казвайки „Знаем ги; те са все същите мошеници”.
Хора ежедневно печелят милиарди на стоковата борса
Напоследък, с ренесанса на т. нар. либерализъм, се появиха теоретици, които възхваляват сегашната ситуация. Те казват, че сме достигнали истинска свобода: индивидуализъм. Всеки се занимава с личните си въпроси и следователно няма никакви политически и социални конфликти, няма бъркотия и проблеми и по този начин системата работи. Освен че е лицемерна, тази логика съдържа огромна самозаблуда. Съществуващата система, начина по който е устроена днес, унищожава самата себе си. Ако продължава да работи по същия начин, то това не се случва на базата на хората и институциите, които тя произвежда. Тя работи, защото въпреки преобладаващия манталитет, въпреки качеството на менаджерите, все още има същите хора в определени части на обществото и държавния механизъм – да кажем Х процента в съдебната власт, Y процента в образованието, Z процента от работещите хора по принцип – които, вместо да спазват преобладаващата философия и манталитет (а именно, казвайки, „Какво ми пука? Кой плаща повече? Ще взема решение в негова полза”), както трябва да постъпят според наистина преобладаващата философия и теории на либерализма, все още работят по традиционния начин. Те все още имат същия морал. Това прави поне някои от съдиите малко или много безпристрастни и затова останалите се страхуват от тях. Това кара някои учители наистина да преподават знания на децата, вместо да симулират и кара някои работници да завиват винтове и да предпазват влакове от дерайлиране. Но те не трябва наистина да завиват тези винтове, ако вземат впредвид какво им се плаща и злоупотребите с милиони, които стават пред очите им или дори в нормални предприятия огромни богатства биват създадени за един ден без никаква причина. Не говоря за памперси (авторът визира скандал, в който банкер дал на министър пари в кутий от памперси – б.прев.); говоря за по-сериозни неща, които се случват на стоковата борса в Ню Йорк например, в която без никакво икономическо основание, дори без правдоподобно капиталистическо такова, се правят милиарди за един ден. Ако тази ситуация продължи, нито биосферата, в която живеем, нито обществената сфера ще да издържат за дълго.
Демокрация означава власт на народа
Режимите в тези страни облагодетелстват малки малцинства от населението на Земята. Те наричат себе си демокрации, докато тази дума страда от прекомерна проституция. Невъзможно е някой африкански ефрейтор с 10 тежки картечници и 20 джипа да завземе властта без да обяви, че ще изгради демократичен социализъм, заради който избива опонентите си, превзема телевизионните станции и мами народа си. Същото се случи с думата „социализъм”. Гърците знаят това много добре. Същото е и с думата „революция”. Всеки ден виждате реклами за революция в хладилниците или революция в тоалетната хартия.
Трябва да се върнем към автентичното значение на думата „демокрация”. Демокрацията не означава човешки права, липса на цензура, нито каквито и да били избори. Всичко това е много хубаво, но е просто второ- или третостепенна последица от демокрацията. Демокрация означава власт (кратос) на народа (демос). Кратос на старогръцки не означава държава, в сегашния смисъл. В древна Гърция не е имало държава; Атинския град е полис или политиа. Кратос в древна Гърция означава власт и вероятно насилие или сила. Демокрация означава власт на народа. Ако се замислим достатъчно над тези думи се появяват съществени въпроси. На първо място, какво е демос, кой е демоса, кой принадлежи към демоса? После, какво означава власт? И самият факт, че самата характеристика, самият термин, който дефинира този режим повдига тези въпроси, показва особената му същност, която е родена по същото време с философията, за разлика от други форми на управление, в които такива въпроси не могат да се зародят. Ако режима е монархия, се знае, че властта принадлежи на монарха, който се избира чрез наследничество или по друг начин. Също така, благородниците (аристи), в аристокрацията, са тези, които от своето раждане принадлежат към определена социална класа. Демокрацията само с името си повдига въпроси и проблеми. От тази гледна точка не е случайно, че нейното рождение съвпада напълно с рождението на този безкраен върпос, който е философията.
Демокрацията е или иска да бъде режим, стремящ се към социална и лична автономия (да създаваш собствените си правила). Защо говорим тук за автономия? Защото повечето човешки общества винаги са били изграждани на базата на хетерономията (правилата да се създават от някой друг). Настоящите институции по принцип, но особено политическите такива, винаги са били считани за даденост, която не може да бъде оспорена. И те са били направени по такъв начин, по който е невъзможно да бъдат оспорени. В примитивните племена например институциите са създавани от основателите или предците и се считат за доказателства сами по себе си. Какво е правилно и какво не, позволено или не се решава веднъж за винаги, във всички сфери. Дори не е забранено да оспорваме тези институции. Няма нужда да се забранява, защото фактически е невъобразимо да бъдат оспорени. Хората са се въплатили в тях. Те са ги приели като част от своето израстване, своето изграждане като социални личности.
Атиняните постоянно изменяли своите институции
Какво се случива в древна Гърция за пръв път и се повторя в Европа от 12 до 13 век ? Появява се разкъсване в статуквото на хетерономията и подбуда към автономия. Този импулс е изразен политически чрез демократичното движение и всички демократични институции, които са създадени. Скъсването с хетерономията означавало оспорването на съществуващите институции и това се случва в древна Гърция. Това, което виждаме в Атина например от 700 до 400 г.пр.Хр. и след това е почти непрестанното модифициране на институции. Те никога не създават идеални институции, но никога не престават да променят законите си, за да увеличат демократичната реалност, а именно – възможността за реално участие на хората във властта.
Автономия означава, че политическата общност създава собствените си закони и осъзнава това, изключвайки всяка възможност за допълнителен социален източник на закони и институции, независимо естествен, традиционен или метафизичен. Божествен източник на закони виждаме в случая с евреите и Стария Завет: Йехова дава законите на Мойсей.
Автономия означава, че ние създаваме своите закони и институции, съзнавайки, че ние сме тези, които ги създават и прилагат. Това е най-висшият кратос, най-висшата власт, която съществува в едно общество: да можем сами да създаваме своите закони, а също и да създаваме своите институции, под които живеем и управлението, с което определяме своята посока.
Автономните хора участват пряко в законотворческия процес
Обществото никога не е обикновен синтез, просто сбор от хора, защото самите хора се създават от обществото. Следователно когато говорим за автономно общество и искаме такова, това само по себе си означава, че искаме също и автономни личности. Искаме личности, способни да създават сами своите закони и да участват напълно в процеса на създаване на институции в обществото. Това основно озачава, че човешкото образование, не само в смисъла на училище и инструкции, но образование като постоянна дейност на обществото спрямо хората, започвайки с момента на тяхното раждане и завършвайки с момента на тяхната смърт и канализирайки не само чрез училищата, но също чрез семейство, майка, приятелски кръг, квартал, армия, асоциации, вестници, радио, телевизия – образование в най-широкия смисъл и във всички форми – трябва да допринася към превръщането на личността в наистина автономна.
Автономни личности са тези, които не само опитват да регулират своя личен живот по автономен начин, но също опитват да участват в създаването на закони, които са задължително социални и ограничават или определят техните животи. Като следствие, ако говорим за автономни личности, ние автоматично говорим и за автономно общество, за общество, което не е управлявано от божествено провидение, общество, което няма идея за естествени закони, които организират социалния живот и разбира се което не е управлявано от силата на една политическа партия, която изразява предполагаемия исторически детерминизъм и исторически потребности или властта на секретар, генерал или президент. Едно автономно общество само създава своите институции и се самоуправлява. Когато хората могат да кажат, че обществените закона са и техни закони, тогава тези хора са автономни и тяхното общество също е автономно.
Какво означава за хората да могат да кажат, че обществените закони са и техни закони, а именно, че те ги приемат напълно? Не означава непременно, че те са съгласни с всички тях напълно. Но непременно означава, че те наистина и активно са участвали в направата на тези закони и институции и в тяхното прилагане. Тъй като обществото се състои от теоретично неограничен и неопределен брой от хора, това означава, че всички участват, при пълно равенство, във всички процеси на създаване на институции, които биха могли да съществуват днес в едно общество и в прилагането на тези институции. Следователно, що се отнася до всичко, което може да бъде строго законодателно в обществото, дали процеси на създаване на институции (т.е. процесите, които определят основните институции, в които обществото работи) или прилагането на тези законодателни правомощия (например, законодателство и изпълнение), всички трябва да имат най-голямата възможна възможност да участват в упражняването на тези правомощия. Най-голямата възможна възможност не е просто съществена, а основна: това означава, че не ограничаваме себе си в твърдението, че гражданите се призовават веднъж на 5 години да избират представител, който да решава вместо тях, но че гражданите решават сами законите, под които искат да живеят. Това също така означава, че те не избират (пряко или не) хора, които ще ги управляват, а те самите управляват. Такива въпроси, касаещи бъдещето на обществото (защото това е управлението: да управляваш означава да вземаш решения за това какво трябва да се прави) и засягащи основни управленчески решения трябва да бъдат дълг на обществото като цяло. Хората не трябва просто да имат основното право на участие; те трябва да бъдат образовани във всеки аспект, споменат преди, за да могат да участват.
Тук бих искал да разгледам няколко момента. Първо, ще спомена древните или по-точно великия Тукидид. Когато Тукидид иска да характеризира един град като свободен, той го характеризира като „автономен, самостоятелно съдейки себе си и независим.” Градът на Тукидид винаги означава гражданите. Той никога не говори за държави или владения. Например, думите „Атина” и „Спарта” според Тукидид имат само географско значение. Когато говори за градовете в Пелопонеската война, той винаги казва „Атиняни, Лакадемонци, Корфианци, Коринтианци”. Според Тукидид „Градът, това са хората”. Идеята, че държавата, владението, градът е територия, която е доминираща в модерната философия на закони и конституционна теория, е феодална концепция и няма никаква връзка с никакви демократични традиции. Така че Тукидид казва „автономен”. Също така казва „самостоятелно съдейки себе си”, а именно, че нарушенията в самия град се съдят от самите хората. Както знаете, членовете на съдилищата в древна Атина били избирани чрез жребий, а не заради професионализъм. Той също така казва „независим”: властта принадлежи на хората. Градът е група хора, които се самоуправляват. Следователно, ако не сме автономни, сами съдещи себе си и независими, не можем да живеем в демокрация или да казваме, че живеем в такава.
Няма политическо равенство без икономическо равенство
Друга точка, която искам да подчертая, е връзката между равенство и свобода. Отдавна, още от 19 век, се появяват широко разпространени риторика и софистика, които се възраждат с подновени сили откакто Русия се провъзгласи за „комунистическо” общество (тук автора визира периода преди разпадането на Съветския Съюз – б.р.): ако искаш да бъдеш свободен, не можеш да бъдеш равен – защото в Русия хората са равни, но не са свободни – и ако искаш да бъдеш равен, както в Русия, не може да бъдеш свободен. Този начин на мислене съдържа много заблуди и лъжи. В действителност, хората в Русия не са нито свободни, нито равни. Един затворник в концентрационен лагер по никакъв начин не е равен на пазача на лагера или на полковника, който ръководи лагера или на партийния секретар, който командва в района или на хората от политбюро. И именно липсата на политическа свобода направи възможно политическото и икономическото неравенство в Русия. И обратно, в капиталистическите страни, се казва, че има свобода, но не и икономическо равенство. Очевидно няма икономическо равенство, но също така няма и политическо равенство. Има само символично политическо равенство. Обикновеният грък, селянинът, портиерът, шофьорът, работникът, кондукторът и всички останали в действителност нямат същите политически права като членовете на управляващата политическа класа. Не говоря за икономическо неравенство; говоря за политическо неравенство. В Гърция съществува политически привилегирована класа, която е в напълно неравностойна позиция спрямо обикновените мъже и жени и разбира се, тъй като има огромно икономическо неравенство, каквото има в капиталистическите режими, не може да има политическо равенство. Ако имам много пари, мога да купя радио и телевизионна станция; това икономическо неравенство се превръща в политическо неравенство, защото мога да кажа на хората какво трябва да мислят и какви са новините (новините винаги се филтрират или представят с определено пояснение).
Ако искаме да бъдем свободни в едно общество, трябва да бъдем наистина равни. Когато говорим за равенство ние не говорим за еднаквост на личностите. Ако има общество, което създава еднаквост, то това е днешното. Всеки вярва, че е специален и различен от всички останали, но в 8 часа вечерта той натиска същото копче и гледа същите глупости по същата телевизия. Той купува същите дрехи; това е личната свобода, която му е позволена от социалната институция на модата. Когато говорим за равенство, ние имаме предвид политически значително равенство, а именно, равни възможности за истинско участие в процесите на създаване на институции и в упражняването на каквато власт съществува в обществото. Това води до пряка демокрация, за която ще кажа няколко думи по-късно. Представата за равенство води разбира се до важни политически последици. Истинското политическо равенство е особено невъзможно в съвременните обществени форми и структури, тъй като има огромни икономически неравенства. След като има огромно икономическо неравенство, каквото се наблюдава днес, хората с икономическа власт в своите ръце ще я превърнат, неизбежно и независимо от своите намерения, в политическа власт.
Историята като цяло – не толкова древногръцката история, в която парите не са играли особена роля, а Римската и съвременната история – доказват този факт. Това води и до друго заключение. Никога не би било възможно самите хората, които искаме да бъдат свободни граждани, да бъдат такива в политическата сфера и роби в икономическата сфера. Невъзможно е хората да ходят на асамблея на политическата свобода в неделя и през останалите шест дни да бъдат само винтове в механичната система на производството. Невъзможно е да образоваш граждани – защото отново образованието не се ограничава в основното училище или гимназията – да бъдат свободни, отговорни и с охота да вземат участие в обществените дела и в същото време да бъдат задължени да прекарат по-голямата част от съзнателния си живот в йерархична структура, в която не могат да направят друго освен да изпълняват това, което висшестоящият им казва от една страна и това, което е написано в правилника от друга (което при пет от десет случая е комично абсурдни). Ако фабриките и обществените услуги успяват да функционират, това е защото служителите до голяма степен нарушават правилата, за да могат да си вършат работата. Това е доказано от факта, че една от най-ефективните форми на стачка е така наречената от французите „усърдна стачка”: служителите започват да изпълняват правилника до най-малката подробност и това може да доведе всичко до колапс за около час. Защо е така? Защото правилата не са изготвени от работниците; те са дело на техници, енжинери, от хора с дипломи от политехнически учебни заведения и от други, които не знаят как работата наистина се върши.
Едно автономно общество никога няма да приеме икономическа ситуация, в която от една страна има огромно икономическо неравенство и от друга – работещите хора, а именно цялото население, са поставени в ролята на мравки в йерархични структури, в които нямат думата за това какво правят или как го правят. Причините за това не са благотворителни, а политически. Самоуправлението на производствените единици от производителите е необходимо условие за наистина автономно общество и демократични училища.
Бюрокрацията винаги е враг на демокрацията
Днес е установена не само икономическа форма на доминация, но и политическа такава. Ако един експлоататорски и потиснически режим се заражда в Русия след 1917 г. – най-вероятно това е най-експлоататорския и много по-подтиснически от който и да било друг класов режим – то това се случва не заради капиталистите, а заради факта, че вътре в самата комунистическа партия, болшевиките, се създава бюрокрация и се свързва с бюрокрацията във фабриките, армията и другите социални браншове – бюрокрация, която много скоро е смятана за абсолютната управляваща класа и установява режим на бюрократичен, тоталитарен капитализъм.
Следователно не само икономически привилегированите и управляващите класи са противници на демокрацията, но също и политическата бюрокрация, която има тенденцията постоянно да се възпроизвежда, независимо дали около харизматичен лидер или не. Обикновено, поне в началото, се върти около харизматична личност, която възнамерява и накрая успява да монополизира властта и заличава всяка наченка на демократични принципи. Съвременната форма на политическите партии е много податлива към създаване на бюрокрация. Запомнете, партиите, в съвременното значение на думата, никога не са съществували в древна Атина. Партиите са създадени през съвременната епоха. Една от трагичните иронии на историята е, че първите истински партии, в съвременния смисъл, са създадени от работническата класа в борбата й за свобода (последват ги буржоазните партии в Европа, имитирайки ги). Работническите партии скоро дегенерират и стават бюрократични.
Управляващата прослойка, срещу която демократичното движение трябва да се изправи, не е само икономическата олигархия, но също така и политическата олигархия и бюрокрация. Тук бих искал да подчертая една точка, която е стара в политическата философия, но е забравена от много хора, особено в Гърция. Непрестанно обвиняваме управляващите, че управляват. Това е глупаво, като да обвиняваш крадеца, че краде или блондина, че е блондин. Работата на управляващия е да управлява. Ако трябва да обвиняваме някого, то трябва да обвиняваме управляваните хора, задето позволяват да бъдат управлявани. Не може да твърдим, че хората са всесилни и в същото време някой демагог да ги води за носа. Трябва да признаем, че хората носят отговорност за това, което се случва днес. Разбира се това не е достатъчно, защото ние не поучаваме. Ние казваме това, за да припомним на гражданите, че каквото се случва, то се случва с тяхното съучастие.
Митът за политическия опит
Защо съучастието съществува под формата на апатия, безразличие, цинизъм? От една страна, цялата историческа вълна на съвременното общество води хората към леност, индивидуализъм, консумеризъм и телевизионна мастурбация. От друга страна, има нещо, което се нуждае от дискусия и опровержение. Населението е инфилтрирано от централно капиталистическо въображаемо усещане, митът на знанието, науката на експертите, на хората, които знаят. Въображаемото усещане е това, което поддържа основната структура на съвременното общество – йерархията, която е напълно несъвместима с всяка демократична институция. Защо някои хора са на върха, а другите са под тях? Защото са образовани, знаят повече, те са експерти и т.н.
Този мит се е внедрил дълбоко в съзнанието на хората и за да ви разведря и да разчупя вероятно скучната последователност на тези размишления, ще ви разкажа една реална история, която ми се случи. За щастие, в Гърция имаме добрия навик да говорим с таксиметровите шофьори и така придобиваме идея за хорските мисли. Във времената на криза и объркване, бях в Атина и взех такси. Шофьорът беше мил, умен мъж. Казах му, че положението в страната изглежда лошо. Той ми отговори, че е ужасно, но да не се тревожа. Попитах го защо.
„Заради Андреас (Андреас Папандреу, министър председател от 1981-1989 г. и 1993-1996 г.)”, ми отговори той. „Така ли”, казах му, „и какво ще направи?” Отговори ми, „В момента не може да стори нищо; той е в България за 48 часа”. „Защо Андреас е отишъл в България за 48 часа?” „Защото”, отговори ми, „българското правителство има големи финансови проблеми и е поканило Андреас за 48 часа, за да оправи нещата за тях”.
Мисля, че няма нужда да коментираме това. Човекът, който ми каза това беше съвсем нормален; той не беше роден идиот. Караше перфектно, разказваше ми забавни вицове и т.н. С този манталитет, хората избраха Андреас два пъти – първия път може да бъде простен, вторият, не. Андреас е експерт, нали? Кутсогйоргас (вицепрезидент 1987-1989 г.) също е експерт в памперси. И всички останали са експерти, както знаете. В сравнение с тях какво знам аз?
Оставете ги те да решават. Същото се случи с работническото движение; лидерите са тези, които знаят, генералния секретар, хора като Захариадис (генерален секретат на гръцката комунистическа партия в периода 1931-1956 г.). И тук нещата стават още по-зле (вследствие на марксизма) заради теоретичната консолидация. Зад генералния секретар или партийните кадри се крие марксистката теория, която съдържа истината за историята, за обществото, за това как социализма трябва да бъде построен, за това кога трябва да стачкуваме, кога не трябва, кога трябва да грабнем оръжие и т.н. Всички тези въпроси са изследвани обстойно и отговорите се крият в „Капитала” или в 60 тома на библиографията на Ленин. Експерти изучават тези въпроси, те знаят. Ти можеш да излезеш и да раздаваш листовки, защото това е единственото, което може да направиш. Този манталитет се зароди преди един век, а именно от 1880 г. Противно на това, което се случва в началото в синдикатите и работническите партии, където наистина съществува пряка демокрация, започва да набира сили бюрокрацията. От къде тази бюрокрация набира сили? Обяснението, че развитието на бюрокрацията е в следствие на „обективни причини” (икономически, необходимост от организация и т.н.) според мен е напълно недостатъчно и разглежда само второстепенни точки или само последици от по-дълбока причина. По-дълбоката причина, истинското обяснение, отново е работническата класа и населението по принцип, което е инфилтрирано от това капиталистическо въображаемо усещане: лидерите и управниците трябва да бъдат хора, които са квалифицирани да водят и управляват; хора, които са добре запознати с науката, техниката да управляваш. Тази представа разбира се е напълно противоположна на древногръцката идея за демокрация и политика, идея, която Протагор отбелязва, по много красив начин, в своята реч в хармоничен диалог с Платон, който въпреки че е противник на демокрацията, по-късно обнадеждено цитира. Темата на диалога е кой е политик и кой – не, кой е образован – запознат с политическата наука и кой – не. И Протагор отговаря на въпроса с мит. Когато Зевс създава хората, той дава на всеки човек определено умение, но политическото знание той разпределя поравно на всички. Затова, Протагор казва, когато атиняните искат да решат на Асамблеята на хората (еклисия) как да построят кораб или храм, те призовават специалистите и ги изслушват. Ако неспециалистите искат да говорят, другите ги освиркват. Но когато дискутират политическите въпроси на града, всеки гражданин може да говори и всички го слушат с внимание. Зад този мит се крие тази проницателна политическа и философска идея на древните, според която не съществува наука, нито систематично знание с доказателства и технически инструкции за политически въпроси, но има хорско мнение, което непременно трябва да бъде образовано и подобрено от опита, но което не е наука.
Единствената истинска демокрация е пряката демокрация
Как може мнението на хората да бъде образовано? Как хората могат да изградят винаги по-добро мнение и преценка за политически въпроси, в които няма никаква наука? Има само един начин: упражнявайки политическа власт, дискутирайки и вземайки решения. Естествено, съвременната концепция за демокрация – представата, че демокрацията е представителство – е напълно противоположна на тази от древността. Тази дискусия започна преди много време, и самият Русо, пишейки в края на 18 век, казва доста ясно, че единствената приемлива или истинска форма на демокрация е пряката демокрация. Русо използва фраза, която може да бъде намерена при Маркс и Ленин, когато критикуват парламентарната система. Британците, според Русо, мислят, че са свободни, защото избират своите депутати веднъж на всеки пет години, но те се заблуждават: те са свободни по един ден на всеки пет години. Бих казал, че Русо не следва собствената си логика до край, защото разбира се не са свободни – както ние и вие – дори и по един ден на всеки пет години. Защото за когото и да гласуваш през този един ден, то вече е било предрешено. Преди всичко е предрешено от политическите партии, които се появяват. После е предрешено от нещата, с които пълнят главите ни пет години. Предрешено е от необратимите условия, създадени от хората на власт. Можем да продължим да показваме как е било предрешено поне още час. Веднъж неотзоваемите представители да бъдат избрани, тяхната първа и основна грижа е да подсигурят своето преизбиране – освен ако не вярваме в Дядо Коледа. Всеки друг въпрос е второстепенен и може да видите това както на нивото на представителите, така и на нивото на президентите. Единственото нещо, от което се интересуват, е как да подсигурят своето преизбиране (независимо какво може да преподават професорите по конституционално право). Всичко друго са глупости. Представителството е политическото самоотчуждение на политическото тяло. Единствената възможна форма на демокрация е пряката демокрация, а именно – демокрация, в която хората решават за себе си и не чрез неотзоваеми представители.
От дълго време е налице един аргумент и дискусия, която би било нечестно да не спомена. Знаем, че пряка демокрация е съществувала. Съществувала е в Атина и в някои други гръцки градове. Не във всички. Никога не е съществувала в Рим. Ако някой университетски преподавател ви говори за римска демокрация, може да се смеете. Рим винаги е бил олигархия. Ако някой марксист ви каже, че Атинската демокрация е била базирана на робство, може отново да се смеете. Робството е съществувало навсякъде в древния свят, но демокрация – не. Може да му кажете също, че той не познава марксизма, защото самият Маркс пише, и правилно, че истинската социо-икономическа основа на древната демокрация е била малката независима продукция на свободни фермери и занаятчий. Основата на Атинската демокрация не е робство; богатите са притежавали роби, повечето от останалите – не. Основата на Атинската демокрация е, че селяните вървели по 25 километра за да стигнат до асамблеята (еклесия), на която да обсъждат и решават; атинските занаятчии и моряците от Пирея правели същото.
Телевизията може да бъде инструмент на пряката демокрация
Това естествено предполага малък брой граждани в политическа общност. Известна фраза на Платон (ако си спомням правилно) гласи, че идеалния размер на един град по отношение на населението (не територията) е броят хора, които събрани на едно място могат да се чуват и говорят. Това е много важен възглед. Еднакво важен е фактът, че хората са много или малко запознати един с друг. В диалозите на Платон например, Сократ е в гимнастическия салон, в който са се насъбрали млади мъже и пита, „кой е този човек?” Казват му, „как не го позна, той е сина на еди-кой-си”. „Аха”, казва Сократ, „разбира се, че това е той, и не е ли той братовчед на еди-кой-си?” Защото когато свободните граждани са 30,000 и 10,000-15,000 от тях живеят в Атина, хората се познават;всеки човек знае малко или много неща за всички останали или лесно може да научи какви хора са, на какво са способни и на какво не.
Великият американски социолог Люис Мъмфорд обсъжда фразата на Платон в своя книга от 1936 г. и правилно отбелязва, че с изобретяването на радиото, границите на пряката демокрация са се припокрили с границите на планетата. Аз (ако мога да спомена себе си) 20 години по-късно (в „Съдържание на Социализма”, 1957) споменах също, че телевизията може да служи на пряката демокрация. Естествено, в съществуващото политическо статукво, телевизията служи на политическата корупция. Но това само по себе си не е от значение. Имам впредвид, че техническите средства съществуват за рационални и обмислени колективни решения, надминавайки границите на класическата пряка демокрация (атинската, например). Нови структури и нови форми са постоянно изобретявани и създавани. Но това схващане е недостатъчно. За да поставим телевизията, радиото и т.н. в услуга на пряката демокрация е необходимо да унищожим тяхната еднополюсна структура: един активен предавател и безброй пасивни приемници. За да превърнем телевизията в демократична структура, трябва да превърнем еднопосочната улица в двупосочна.
Между другото искам да спомена един друг огромен проблем на нашето съвремие – екологичния проблем. Споменавам го само за да подчертая, че ако го вземаме предвид, то незабавно става очевидно, че въпросът с демокрацията е универсален – въпросът с демокрацията е въпрос на универсалната демокрация. Няма „национални” решения на екологичните проблеми; ако танкер преминаващ на 400 километра от крайбрежната ви ивица потъне, както се е случвало многократно, вашите брегове се покриват с петрол за години напред – да не споменаваме атмосферата, горите и т.н.
Всеки, избран на определена длъжност, трябва да бъде отстраним във всеки момент
Пряката демокрация трябва да бъде наистина пряка на определено ниво. Трябва да бъде демокрация от квази-атинянски тип в своето базово ниво, а именно, трябва да има мрежа от децентрализирани и самоуправляващи се общности. Хората трябва да бъдат образовани в духа на автономия, самопреценка и независимост на нивото или размирите на град между 20,000 и 50,000, или най много 100,000 жители, размерите на фабрика за продуктивно самоуправление или размерите на кооператив от 5 до 10 селища. При тези размери хората могат да сформират асамблея и да решават всеки въпрос, който изключително ги интересува. В една асамблея, някои хора, не представители, може да бъдат натоварени с постоянно отменима власт за да вземат участие в по-големи по размер единици -области, перфектури, региони, нации, континенти, планета. А що се отнася до по-малките единици в пряката демокрация, древните могат да ни предложат няколко неща, не да бъдат следвани, но да бъде помислено над тях. Например, в древна Атина, много основни правомощия са се изпълнявали чрез ротация: за един месец едно определено племе държи някои позиции и сред тях, всеки ден различен човек е надзорник на ректорите, т.е. президент на Републиката. На следващия месец е ред на друго племе. В други случаи архонтите са избирани чрез жребий. Атиняните избирали чрез гласуване, както знаете, само за позиции, които наистина изисквали специалност, като позицията на генерал. Да командваш армия по време на битка не е нещо, което всеки може да прави; човек се нуждае от специална подготовка. Генералите се избирали чрез гласуване и оставали отстраними. Съвременните освободителни движения са създали подобни демократични форми: съветът. Генералната асамблея на всички заинтересовани избрани представители, които са не само отговорни, но и, също така, постоянно отстраними. Така те трябва да отговарят за всичко, което са направили на хората, избрали ги.
Тук не е нито времето, нито мястото за детайлно описание на пряка демокрация, състояща се от милиони хора. Ние трябва, въпреки това, да подчертаем два основни принципа: от една страна, истинска пряка демокрация в основните единици, където пряката демокрация наистина може да функционира; от друга страна, всяка власт, която трябва да бъде избрана е не само избираема, но и постоянно отстранима и отговорна. По този начин може да започнем да решаваме проблемите на пряката демокрация в измеренията на съвременните общества и нейното разширяване в континенталното и планетарното пространство.
Astynomos Orgè, страстта към създаване на институции
Тук достигам до крайната си точка. Всичко това е важно, разбира се, но не е жизненоважно за пряката демокрация да функционира, а именно, за свободата да съществува. Независимо дали са 20-30 хиляди или 3 милиарда души, едно нещо трябва да съществува зад, под и над всички институции, едно нещо, за което никой не може да реши или заповяда. Това е постоянната творческа дейност на обществото. Само обществото -не аз или ти- може да намери начин да осъществи резонанс между централна радио или телевизионна станция и публиката, която приема. Обществото, хората, ще намерят начин да създадат форми, които дори не можем да си представим, форми, които могат да решат проблеми, които ни изглеждат непреодолими. Така че това, което е необходимо е тази постоянна творческа дейност на обществото, и това означава главно страстта на всички към обществените въпроси. Това не е мое откритие; съществува в невероятния хор в Антигона, който започва с „polla ta deina kai ouden anqropou deinoteron pelei” (Има много невероятни феномени, но никой не е толкова невероятен, колкото човешкото същество) и където Софокъл, наред с други чудни човешки характеристики, той нарича „astynomos orgè”. Astynomos означава създаване на институции, а orgè, от която произлиза думата оргазъм, означава порив, страст. Хората, в разгара на своята страст, създават градове, като този, в който е роден Софокъл и, за който пише своите трагедии.
Ако тази страст към обществени дела, тази „astynomos orgè”, не съществува, може да създадем добър спектакъл, да напишем хубава книга, да създадем безупречни философски системи, но всичко това няма да означава нищо. Заключвайки, бих искал да спомена схващането, което е напълно противоположно на това, което отбелязахме тук, базирано на невероятната и ослепителна фраза на Софокъл за „astynomos orgè”, и това е съвременното схващане за подобни неща, от гледна точка на съвременната т. нар. демокрация и либерализъм. Изразено е с невероятна компактност и находчивост от френския политически философ от 19 век, Бенджамин Констант, в негов известен текст, в който сръвнява свободата на древните със свободата на съвременните хора. Той заявява, че наистина в античната демокрация, тъй като хората нямат какво друго да правят (така го обяснява той), те имат тази политическа страст, докато ние, и тук цитирам, „всичко, което искаме от държавата е да задоволи нашите прищевки”. И той не казва това с упрек или ирония. Той го казва, защото знае, още през 1820, за съвременните мъже и жени. Това, което хората искат днес е техните прищевки да бъдат задоволени. И те искат това от държавата.
Те не виждат обществени дела и вече не се интересуват от тях. Отвъд тях и техните приятелски кръгове съществува държава-баща или държава-майка, държава, която едновременно е чудовище и един вид Дядо Коледа, който издава банкноти, лицензи, работа и т.н., но държава, която трябва да задоволи прищевките ни. Докато това схващане, тази тенденция, тази дълбоко въображаема гледна точка на съвременния човек спрямо обществените дела и политики съществува, каквото и да кажем може да бъде семе за бъдещи поколения, но съвсем не ни е от полза. Това, което е особено необходимо днес и изглежда липсва за момента е страст към обществените дела, отговорност, участие, „astynomos orgè”.
Корнелиус Касториадис е политически философ, психоаналитик, социален критик и икономист. Роден е в Гърция, но прекарва по-голямата част от живота си във Франция.
Той определя предмета на политиката като създаване на институции, които след като бъдат създадени и интериоризирани от индивидите чрез пряка демокрация, ги улесняват възможно най-много в достигането до сициалната и личната им автономия. Но нашето общество не е автономно; следователно то не може да направи някой автономен, и обратното.
Христо Ботев, войвода на 172 млади мъже, заложили главите си пред олтара на поробената си родина, води с тях в Балкана три люти боя срещу турския аскер
Останки на Ботеви четници, с. Скравена
и башибозук и изведнъж… изчезва. Няма го! Дезертирал? Заблудил се в гората? Ранен и изоставен?
И в турско, и след турско смъртта на великия революционер и гениален поет е била загадка. Много са и предположенията. Убит на Вола! Не, убит на Околчица! Не, убит на Милин камък! Не, другаде; защото ако беше убит по тези височини, поне трупът му щеше да бъде намерен.
Ботев е това – най-горещият бунтар против турската империя! Знаен добре от нейните управници и от нейните шпиони. От многото заловени в плен четници би могъл да бъде разпознат.
Българското правителство назначава комисия… една, две, три; или нищо положително не се открива за неговото убийство, или убиецът или следите водят към българин. Спонтанна реакция на всеки от нас: „Ужасно! Изключено! Това не е възможно! Ами ако все пак това е истина?!…“
Трите хипотези за смъртта на Ботев
Първата хипотеза е тази на назначената от Министерството на просветата комисия, в която като член е участвал литературоведът Леонид Спасов, чието заключение е било, че Ботев е убит от неизвестен българин или българи, за да бъде ограбен. „Спомени по българските въстания“ на Никола Обретенов вероятно не са били напечатани още. Затова възоснова на тях комисията не е могла да направи другия извод, а именно, че Ботев е „ограбен“ от Обретенов и приятели така, както той самият го описва.
Втората хипотеза е тази на Българската академия на науките, възприета като официална и от българската историческа наука, че войводата Христо Ботев е убит от вражески турски куршум.
Третата хипотеза е тази на въстаника Никола Обретенов, според която Ботев е бил лишен от живот от „неприятелски“ куршум, изстрелян от неизвестен стрелец.
На първата хипотеза няма да се спираме, а само я отбелязваме като съществуваща, защото не разполагаме с никакви доказателства за нея – писмени или гласни. Комисията може и сигурно е събрала такива, но ние не можахме да се доберем до тях. Затова тази хипотеза я изоставяме или отхвърляме.
Втората хипотеза е изградена въз основа на разказа на Захари Стоянов и неговата биография за Христо Ботев, а в тази биография, в пункта за смъртта на войводата, авторът е вмъкнал показанията на Никола Обретенов. Разликата между втората и третата хипотеза е само в това, че докато във втората хипотеза се говори определено за „вражески турски“ куршум, то в третата се говори за „неприятелски“ куршум. Под „неприятелски“ Н. Обретенов е имал предвид неприятеля в този момент от турски аскер и башибозук; но ако не е бил много сигурен, може под неприятел да е имал предвид и някой четник или друг българин, който по една или друга причина е бил враг на Ботев, макар че няма абсолютно никакви данни Ботев да е имал такъв неприятел; и понеже разликата е минимална и без значение за третирания въпрос, изоставяме да разглеждаме и втората хипотеза. Още повече че от статията на Стоянова ни е известно по какъв неубедителен начин тя е стигнала до извода, че куршумът е „турски“ – от „предположението“ на Захари Стоянов, допълнено и от нея.
И така стигаме до третата хипотеза – тази на Н. Обретенов. Поначало трябва да приемем, че тя е най-достоверната, защото той е присъстващ и очевидец на Ботевата смърт.
Но все пак така ли е? Няма ли и четвърта хипотеза?
Ето върху това искаме да дискутираме.
С една предварителна уговорка: ще третираме Никола Обретенов само като един обикновен свидетел. И към неговите показания трябва да бъдем при преценката им прецизни, строги, критични, абсолютно обективни, па ако щете и подозрителни. Защото уликите са много, доказателствата са крайно ограничени, а показанията му се отнасят до смъртта на един човек; и защото той е свидетел и като всеки човек може да има лично отношение и лична окраска. Още повече, когато може да бъде уличен като евентуален убиец или най-малкото – като участник в групата, която е убила Ботев.
И още нещо. Още в началото не трябва да му признаваме нито смекчаващи, нито утежняващи евентуалната му вина обстоятелства. Ние трябва само да знаем, че той е един от четниците на войводата. Трябва да забравим, че той е син на най-голямата и храбра наша революционерка баба Тонка, че брат му Ангел е убит като участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата, че брат му Петър е бил пленен от турците и заточен завинаги в азиатската крепост Сен Жан д’Акр заради революционна дейност; самият той е един от членовете на Гюргевския революционен комитет и апостол на Софийски окръг.
При разглеждания процес за инцидента той трябва да остане само един обикновен свидетел.
Свидетелят Обретенов дава показания
В „Спомени по българските въстания“ ето как Никола Обретенов описва смъртта на Ботев:
„Най-сетне, когато стана здрач, гърмежите почнаха да се слушат по-нарядко. По едно време изсвири тръбата на войската и гърмежите престанаха съвършено. Някои от нашите момчета, които бяха служили в Казашкия алай при Чайковски, разбираха сигналите и казаха, че това означава спиране на боя. По заповед на Ботев, изсвири и нашата тръба – също за спиране. Момчетата, които заемаха върха на Камарата, слезоха и съобщиха, че неприятелят се е оттеглил надолу към местото, откъдето се бяха изкачили. Слезохме и ние с Ботйова, като подкрепяхме ранения Перо, раната на когото се беше влошила и почнала да го боли. Ботйов разреши на четниците да отидат на извора, който бил наблизо, да пият вода.
Когато цялата чета слезе от Камарата и се отправи към извора, Ботйов, Апостолов и аз бяхме изостанали по-назад по причина на Перо, който не можеше да върви. По покана на Ботйова приседнахме край една малка скаличка. С нас бяха Сава Пенев от Търново и Димитър Тодоров (Димитрото) от Габрово, жив и досега.
Ботйов беше много загрижен. Понеже от щаба му бяхме останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и запита: „Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли или да се отправим за Сърбия?“
Докато ние отговорим, Перо каза: „Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си ще го загубиш!“
Ботйов нищо не каза, но се изправи в цял ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава моментално изгърмя пушка и Ботйов политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелски куршум, без да каже нито дума – само изхърка…
Останахме поразени като от гръм. След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо, прибрахме всичко от Ботйова, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума; взех и часовника, бинокъла, компаса и портмонето с пет наполеона; а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира.
Всички плачехме, но аз и Апостолов бяхме неутешими. Наведохме се и го целунахме по челото. Оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата, за да се изпълнят собствените му думи: „В редовете на борбата да си найда и аз гроба!“
Простихме се така с войводата, тръгнахме с момчетата към извора. Съгласихме се да не казваме никому за смъртта на войводата, макар че мнозина от четниците питаха: „Къде е войводата?“
– Отиде напред и ние вървим след него – отговаряхме ние.
Всеки, който пиеше вода от извора, заминаваше нагоре в гората над извора, която беше от дебели дървета и гъста. Тук превързахме раната на Перо в коляното, получена на Милин камък и почнала много да го боли.
Понеже нощта бе настъпила и ние бяхме много изморени, заспали сме. Рано на разсъмване сутринта чухме конски тропот и глъчка и се събудихме. Като дойдохме вечерта последни, бяхме останали на първа линия срещу потерята, която идваше по същия път, по който бяхме дошли ние вечерта. Този, който вървеше най-напред, ни съзря, когато вземахме позиция зад дърветата, изгърмя и Перо падна по очите си, ударен в сърцето. Георги Апостолов насочи към оня, който гръмна, и го свали от коня. Черкезите, като видяха, че главатарят им се катурна от коня мъртъв, хукнаха да бягат назад и ние, възползвани от тяхната паника, поехме гората нагоре“.
Загадката за смъртта на Ботев съществува от самата му смърт. Много усилия са правени, за да бъде тя разбулена. Натрупани са много съмнения, подозрения, колебания и накрая… буржоазните историци заключиха, че Ботев е убит от турски куршум. Мотивировката не е от фактическо, нито от правно естество, а от етично, социално и патриотично естество, за да се опази доброто име на българина. Вероятно по същото съображение след 9 септември БАН утвърди тази истина.
Доводите „за“ и „против“ тази истина
Като доказателствен материал ще имаме само „Спомените“ на Никола Обретенов и кратките показания на приятеля му, „все още жив“, Димитрото, макар че не допринася нещо съществено.
Нека първом издирим и изчистим фактите, а след това да правим изводите.
Първият факт е, че Ботев е бил убит, а не е безследно изчезнал. Вторият факт е, че Ботев е убит от куршум; и третият факт е, че куршумът е неприятелски.
Впрочем третият факт не е факт, а преценка или един извод на свидетеля; защото, като е бил убит от куршум, не ни казва защо приема, че този куршум е „неприятелски“. Под неприятелски трябва да се разбира „турски“ куршум: защото когато описва сраженията, той определя турците като неприятели. А щом е въпрос до преценка, то нека ни бъде позволено и ние да направим своята преценка.
Води се сражение между четниците и много турци – башибозук от черкези и редовна войска. Надвечер то бива прекратено. Турският тръбач свири отбой, българският – и той същото. Турците, а след тях и четниците, се отдалечават от бойната линия. Турците отиват в селата да нощуват. Те не водят никога нощен бой. А и защо да рискуват, когато вече знаят силата на противника и че този противник няма да им избяга от ръцете. Четниците се спущат към гората и дола, за да се посъберат след сражението и да си починат.
Местността, в която се отправят българите, е чиста от турци, спокойна и безопасна. Четниците са в „свободен строй“ и се спущат в дола да пият вода. Ботев изостава с хората от щаба си назад. Сядат край една скала и разискват.
Макар че не е обичайно водачът на един военен отряд да се движи в ариергарда на колоната, може да се приеме, че изоставането е причинено от по-бавното придвижване на ранения в крака Петър Симеонов, наричан Перо Македонеца и Перо Херцеговинът (той е участвал във въстанието на Херцеговина).
Но – за „сядането“. За да се спрат и да седнат, предложение е могъл да направи най-вероятно раненият, който имал нужда да си почине. Но не той, а предложението се прави от Ботев. Войводата запитал:
– Какво мислите да правим?
Налага се и неизбежно трябва да се приеме, че изоставането от четата и „сядането“ е осъществено, за да се проведе заседание на членовете на щаба. Съвещанието е могло да се проведе и без Войновски, който е един младеж от Юнкерското училище в Одеса и в момента е бил встрани с група четници. Трябвало е щабът да вземе важно решение: „По-нататък… из кой път?…“ Спасяване на живите четници, като преминат в близката Сърбия, или да продължат на изток по Балкана към Ловеч, Търново, Сливен?
От предадения разговор в „Спомени“ се вижда, че щабът не е бил единодушен по разисквания въпрос. Като войвода, Ботев е знаел каква е неговата роля и отговорност пред историята и пред онези, които той води… Затова той е категоричен за преминаване в Сърбия:
– Патроните ни се свършиха, помощ отникъде нямаме, хляб също няма.
Ако в Румъния Ботев е бил подведен от погрешната информация, че народът е готов или вече е въстанал, че трябва да му се помогне с чета и оръжие, то в момента той е имал вече пълна и ясна представа за бойната обстановка. Местното население не оказва никаква помощ, апостолът Стоян Заимов не отговаря на двата призива и, преоблечен в женски дрехи, се крие във врачанските лозя, турски аскер и башибозук е залял околните села и градове, а през нощта все още се виждала червената заря на догарящите пожарища на изток.
Едно бурно съвещание на щаба
В отдиха след последното сражение щабът е трябвало да реши по-нататъшния маршрут на четата. Съвещанието не е било спокойно; дори трябва да приемем, че то е било бурно, защото са се били очертали две непримирими становища. Когато се прави революция, обикновено становищата са непримирими! Едното – няма смисъл да се продължава борбата и затова четата трябва да премине в съседна Сърбия. Второто – да се продължи борбата, за да се помогне на въстаналия народ; а и нали се е тръгнало да се мре за свободата?
Че Ботев е поддържал първото становище – при наличната безнадеждна обстановка да поемат пътя на запад, за да се спаси каквото все още може да се спаси, личи от думите на Перо:
– Ботйов, ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш!
Подвигът му – подвиг е на всеки четник.
Обаянието – обаяние е на всеки четник.
Ботев не е бил никога славолюбив и в случая той не е поставил във везните на съдбата обаянието на своя подвиг, а живота на младите хора, които е повел и за които ще отговоря пред историята.
До споразумение не се е стигнало, защото Ботев става прав, за да отиде при четниците. Иначе ставането би станало вкупом и едновременно. Той отива при тях, за да им съобщи решението си. Останалите трима от щаба – Обретенов, Апостолов и Перо – са на противно становище. Трябва да продължат да го поддържат и пред четниците. Обаче каква е вероятността, че те ще приемат становището им за продължаване на борбата или и без това твърде много разколебани и обезкуражени, четниците ще тръгнат след Ботев? Това не трябва да стане; а за да не стане, ще трябва на Ботев да се попречи да отиде при тях!…
Едва Ботев станал, гръмва се и той полита на земята.
За „ставането“ на Ботев Обретенов има свое обяснение – „да види накъде отидоха момчетата и няма ли някаква опасност за четата“. Това му обяснение е съвсем наивно, неприемливо и трябва да се отхвърли:
1. Всички те знаят къде са момчетата – в дола за вода.
2. Обстановката е спокойна – няма турци и затова са седнали на разговор.
3. Няма никакъв нов факт, който да говори за някаква опасност за четата.
4. За движението на четата и нейната безопасност се грижи военният ръководител Войновски и неговите помощници.
Тогава? Остава да се изясни кой е стрелял и защо.
Куршумът не е турски
В спомените на Обретенов четем, че куршумът, с който е бил убит Ботев, бил „неприятелски“. Това ще е така, защото не може да се очаква куршумът да е отправен от приятел. Прави впечатление, че сам Обретенов е избегнал да окачестви куршума като „турски“. Съзнателно или не, той никога и никъде и в другите си писания не споменава тази дума.
Тогава кой е неприятелят на Ботев? Или понеже той е неизвестен, да поставим въпроса другояче: Кой е възможният неприятел?
Първият потенциален неприятел може да бъде един черкезин или турски войник. В случая трябва да го изключим като възможен действащ стрелец. Сражението е било преустановено. Турците и българите са се оттеглили на доста далечно разстояние от фронтовата линия. Няма никакво движение на турци в района, към който са се движили четниците.
Ако е бил турчин, той сигурно не е бил сам, щом е трябвало да отиде в българския лагер; и вероятно – с разузнавателна задача, а не за да стреля срещу първия срещнат българин. НАЛИ ГЪРМЕЖЪТ ЩЕ ГИ ИЗДАДЕ? Па и няма какво за разузнаване – нали знаят, че българите са се пръснали някъде нататък. Утре ще тръгнат пак да ги преследват като вълци. А и в настъпващата тъмнина дори и най-храбрият турчин не би дръзнал да търси българин да убива, и то между българите да търси войводата им, както поддържа Радка Стоянова.
Ако направим временно концесията да приемем, че стрелецът е бил турчин и че е бил сам, ще се постави настойчиво въпросът защо е изстрелял само един патрон. Българите са четирима, в една група и от своята пусия той е могъл да стреля по тях повече от един път; и останалите трима са били удобни мишени, още повече при изненадата от страна на нападателя.
Не може да не направи впечатление, че веднага след гърмежа, а и по-късно след него никой от нападнатите не предприема действие за укриване. По инстинкт те биха очаквали втори, трети изстрел и затова биха залегнали или биха избягали при четниците. Те не предприемат оглеждане на местността – ако не толкова за откриване на стрелеца, то поне за да предотвратят опасността от нови покушения. Те не правят нито едното, нито другото. Защо ли? Защото за тях всичко би било излишно. Те знаят кой е стрелял. Те знаят също така, че не ги застрашава никаква опасност…
Един сериозно уличаващ факт
Много автори се опитват да определят мястото, откъдето е стреляно, посоката на куршума, силата на звука от гърмежа. По тези въпроси е излишно да се коментира, защото няма никакви опорни точки. Сам Н. Обретенов отнема възможността да се разисква. На въпроса на д-р Панчев – член на една от комисиите (в. „Независимост“, бр. 2406-2414 от 1-11 юни 1919 г.): „Гърмежът отблизо или отдалеч се чу?“, той отговаря: „Не мога да кажа с положителност от какво разстояние се е стреляло.“
Но за определяне на „разстоянието“ има един друг факт, на който искаме да се спрем. В учебника по Съдебна медицина на проф. Иван Попвасилев и проф. Стойчо Радонов на стр. 102-104 четем: „Когато предметът, в който се стреля, е на близко разстояние, изброените фактори – пламъкът, газовете, саждите, барутните и неметалните частици – достигат до целта и допълват действието на куршума. Те оказват увреждащо действие върху тъканите по механичен начин.“
„С намаляване скоростта на куршума (от далечно разстояние – б.а.) повредите все повече загубват свойствата си на огнестрелни и в тях все повече изпъква формата на куршума.“
„Поради ударното странично действие на проектила (куршума) притиснатите тъкани и след преминаването му продължават своето движение встрани (от действието на ударните вълни), вследствие на което се образува голяма кухина, превишаваща няколко пъти обема на проектила. Колкото по-голяма е скоростта и размерът на проектила, толкова по-голяма ще бъде предадената на тъканите кинетична енергия, а оттук и по-силно ще бъдат изразени временната кухина и ударната вълна на обкръжаващите тъкани.“
Тъй като не е направено оглеждане на дрехите и на самата рана, не е направена и аутопсия на трупа, не може да се говори с положителност за посоката на куршума, за да се твърди, че той е стигнал гръбначния стълб, какъв е размерът на раната или че е стреляно от упор. Остава открит въпросът – дали от близко или от далечно разстояние е стреляно?
Никола Обретенов ни казва, че „кръвта шуртеше толкова много, че напълваше пазвата и окървавяваше картата“. При това изобилие на кръв хирургът, доц. Шопов, от Пловдивския медицински институт дава мнение, че изстрелът не е даден от „далечно разстояние“, защото кръвоизливът би бил много малък, тъй като отворът на входната рана би бил малък и почти ще се затвори от меката тъкан; а още повече като се има предвид, че кръвта от разкъсаното сърце или от по-големия кръвоносен съд се излива в гръдната кухина. При това изобилие на кръв не може да не се приеме, че изстрелът е даден от „близко разстояние“. Това „близко разстояние“ също е един сериозно уличаващ факт.
Страх от разследване
След спора при съвещанието изгърмява пушка.
В историята на революционните движения в света не за първи път се случва последният аргумент да бъде куршумът.
Кавгата ще да е била твърде голяма, духовете на спорещите са били възбудени, за да се стигне до стрелба.
Изстрелът е внезапен, спонтанен – внезапен умисъл за убийство в психическото състояние на афект от страна на автора.
След първоначалното изживяване на ужаса от станалото идва окопитването. Пристъпва се към вземане на решение: станалото – станало, но какво трябва да се прави по-нататък? Ако ставаше въпрос за разумно решение, съвсем естествено и логично би било да погребат трупа и да съобщят на четниците за смъртта на войводата. Нормално те не могат да мислят – притиснати са от страх. Четниците ще питат и разпитват къде, кога, как и кой е убил техния избран водач. Какво биха могли те, които са били с него, да отговорят на въпросите? Ако беше един, нямаше да има разногласие в избраната позиция за обяснения. Но ако се объркат и почнат да си противоречат?
И понеже в бързината те не могат да измислят убедително и оправдателно обяснение, взели решение да не съобщават за смъртта на Ботева. Убиецът или убийците се страхуват от разследване… Не е убит кой да е, а известният на цял народ поет и революционер!
Решават да изоставят трупа, като преди това го „ограбват“. Обретенов взема портмонето, часовника, бинокъла, компаса, картата и пет наполеона; а Апостолов – калпака с лъва, шашката, револвера и мундира. За по-малките не остава нищо – така става по цялата земя! За „ограбването“ измислят и обяснение. Целта не е била толкова за вещите, колкото трупът да се направи „неузнаваем“. Други пък биха могли да кажат… защото ако се узнае чий е бил трупът, пак могат да възникнат въпросите, от които предумишлено се бяга.
Никола Обретенов не скрива, че са искали да направят трупа „неузнаваем“; но обяснява, че това са направили, „за да не се гаврят с него неприятелите“. Обаче обяснението му е съвсем неприемливо. Той живее в турско време и не може да не знае, че турците уважавали падналите си противници. Майка му – баба Тонка, получава трупа на обесения войвода Стефан Караджа, за да го погребе по християнски. Така също са предадени труповете на Димитър Общи и Васил Левски. По-късно турски отдават почит на убитите в Македония четници от четата на войводата Узунов.
Ако трябва да се говори за гавра, то тя е действително извършена, и то от тях, които са оставили трупа на войводата гол и без да го погребат; а те са имали достатъчно време за това – цяла една нощ!
Разбираме ги. Не им е било до погребение, па бил и трупът на Ботев. Цяла нощ те са бодърствали за своя грях и своя страх от разследване…
Ако те действително са мислили да почетат войводата след неговата смърт и да опазят трупа му от оскърбление, можеха, ако сами не могат да направят това, да съобщят на четниците за смъртта на техния водач, а те от своя страна биха направили едно колкото скръбно, толкова и горестно погребение на този велик син на нашия народ.
А за това, както казахме, е имало много или поне достатъчно време за едно погребение. Смъртта е настъпила привечер. Турците са далеч, а четниците са в дола, на 100-200 крачки. Вечерта и цялата нощ е спокойна. Четниците и хората на Обретенов, които отиват при тях в гората, са спали до сутринта, когато наново се появяват турци.
Имало е достатъчно време за почетно погребение на един човек…
С лъжа скриха смъртта му
„Простили се с войводата, тръгнахме с момчетата за извора. СЪГЛАСИХМЕ СЕ да не казваме никому за смъртта на войводата, макар че мнозина от четниците питаха:
– Къде е войводата?
– Отиде напред и ние вървим след него – отговаряхме ние.“
Бихме се съгласили, че има и добри лъжи. Но защо е било необходимо, каква нужда е налагала да се лъжат четниците, че Ботев е жив и че е напред? Сигурно причината е била от много важен характер. И за кого? За четата на българите или за групата на Обретенов?
Обикновено лъжата прикрива нещо нечисто, нечестно. И по-забележителното в случая е, че тази лъжа е КОЛЕКТИВНА. Взема се решение след продължително обсъждане и умуване. Щом има решение, имало е и мотиви „за“ и „против“. Пълно единодушие! Може само неутралният Перо Херцеговинът да е бил „против“, но накрая и той се присъединил към болшинството. Самият той обаче не е разбрал в момента, че е пропуснал влака. Дал е основание за смъртно обвинение – страхливците са сметнали, че е несигурен съучастник.
Никола Обретенов не ни казва защо са взели решението да не съобщават, че Ботев е убит. Нека сами видим какви биха могли да бъдат възможните съображения за тази лъжа.
ОБРЕТЕНОВ: Ако бяхме съобщили за смъртта на войводата, това можеше да отчае и обезкуражи четниците. Те биха преустановили по-нататъшната борба, а ние сме тръгнали да освободим роба или да умрем.
ВЪЗРАЗЯВАМЕ: Ако първия ден лъжата не остане в сила, то на следващия ден или на следващите дни войводата нямаше да го има и нямаше ли да бъде по-отчайваща неизвестността или мисълта, че войводата ги е напуснал, дезертирал?
ОБРЕТЕНОВ: Ние се бяхме разпръснали на групи и четниците можеха да мислят, че е в някоя група.
ВЪЗРАЗЯВАМЕ: На 20 май, когато войводата е убит, четата е още цяла. Липсвали са само около 30 души, които са се заблудили из лозята или са я напуснали…
Не отчаяние, а озлобление и жажда за мъст би бушувала в душите на четниците и те с повече страст биха участвали в сраженията, за да възмездят за смъртта на любимия им водач.
Най-вече от военно гледище е абсолютно необходимо да се съобщи за смъртта, за да може борците да си изберат нов водач, който да ги води, да ги обединява, комуто да се подчиняват. Една бойна група, малка или голяма, не може да остане като стадо без овчар…
Поведение на обвиняем
Никола Обретенов сам признава, че са решили да лъжат, а и действително са лъгали за смъртта на войводата. Това ни дава основание да имаме и правото да го обвиним, че лъже без свян и в други моменти преди и след трагичния край.
По онова време Христо Ботев е бил най-известната и най-голямата фигура в българското революционно движение. И тъкмо затова, без никакво възражение от никого, той застава начело на сформираната чета след отказа на Панайот Хитов и Филип Тотю да я оглавят. Той е капитанът на парахода, той е главнокомандващият на войската, той е войводата на четата. Всевластен!… Да взема решения, да заповядва, да изисква подчинение, да наказва, ако е необходимо за дисциплината. Целта е една за всички.
Той има и щаб, с който трябва да се съвещава. Щабът е съвещателен орган; последното и окончателно решение се взема от войводата.
След двудневните сражения военната обстановка е реално изявена и е съвсем ясна: никаква помощ от местното население или отдругаде някъде, патроните са изхарчени срещу налитащия превъзхождащ неприятел, без хляб в торбите. Четниците са обречени на сигурна смърт или плен. По-нататъшната борба не само е БЕЗНАДЕЖДНА, но и БЕЗСМИСЛЕНА. Четата е обречена на гибел. И той решава да се спаси все още това, което може да се спаси – животът на младите борци. Решава да се оттегли; направление – близката съседна Сърбия. Съвещание с щаба?! За какво? Той не би могъл с нищо да промени тази пагубна за четата военна обстановка. При всяко сражение има победа или поражение. Преди неизбежното поражение Ботев предприема оттеглянето. Всеки предвидлив и мъдър военачалник не би се поколебал да направи този военен маньовър.
След сражението през втория ден Ботев не само решава, но и предприема оттеглянето. Дава заповед да се „откове знамето и знаменосецът го запасва на кръста си“ (стр. 248, „Спомени“). При „оттегляне“ на една войскова част знаме не се развява, а се сваля и се съхранява до ново изсвирване на тръбата.
Никола Обретенов е видял отковаването на знамето и е разбрал смисъла на това сваляне на знамето от борбата. И от някой друг жест или изтървана дума той узнава за решението на Ботев, но не е напълно сигурен. И за да провери, той поканва изостаналия Ботев да приседнат до една скала, след като четниците са се свлекли надолу към дола, за да си почине раненият Перо. Войводата се съгласява по искането на нетърпеливия Обретенов и се започва разговор за оттеглянето на четата към Сърбия. Ботев, изморен от похода и сраженията, изнурен от разочарование и грижи, бавно е обяснил:
– Какво друго ни остава, „когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма“.
Обретенов не е съгласен, той възразява, аргументира се и предлага да се продължи борбата, като четата се придвижи на изток към въстаналите места и се присъедини към другите чети в Балкана към Сливен. Войводата отхвърля предложението му и става да отиде при бойците си. Тогава Обретенов изстрелва още един аргумент:
– Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш!
Най-малко този аргумент е направил впечатление на Ботев, защото той е тръгнал да служи на своя народ, а не да набира точки за лична слава.
И когато става да тръгне, към него се отправя последният аргумент – куршум в гърдите – последният аргумент на революционерите. Спорът е спечелен – противникът е премахнат завинаги.
Ботев пада като сноп на земята. От никого не е подкрепен при падането си. Групата е изненадана и стресната от станалото; а са нямали и време – докато станат и докато разберат какво точно е станало… Само стрелящият може би е бил прав, но той не е стрелял, за да прояви хуманност към един падащ човек!
След първоначалното объркване идва окопитването. Първом решават да приберат у себе си по-ценните вещи от трупа; второ – да изоставят тялото на произвола на съдбата, и трето – да не съобщават на четниците за смъртта на войводата.
И така направили. След това изчакали малко време, докато четниците в гората заспят, и тихомълком, като котки, се приближили до тях, но без да се смесват с тях, защото, ако бъдат усетени, страхували се да не бъдат разпитвани за войводата. След цялата нощ на сутринта те вече не могли спокойно и уверено да отговарят, че „войводата е напред и те тръгват след него“.
Тръгват, но групата се бави и изостава от четниците, защото Перо е ранен, и то в коляното; мъчно се движи, а той е и единственият потенциален издайник за смъртта на Ботев. Два сериозни проблема – как да бъдат решени? На „помощ“ идват турците. Един от тях се премерва точно в Перо, стреля един път и „Перо пада по очите си, ударен в сърцето“.
Забележително – пак един куршум, пак убит и пак ударен точно в сърцето! Днес тази повтаряща се случайност ни напомня за криминалния роман на Джеймс Хадли Чейс „Свидетели няма да има“…
При така предполаганото от нас развитие на събитията нека наредим кои са „и другите лъжи“ на Никола Обретенов.
Първата: Не Ботев ги поканва да приседнат до скалата, а Обретенов иска това, защото е крайно нетърпелив да научи за подозираното му решение. Непосредствено след стихналия бой, на Ботев съвсем не му е до „съвещание на щаба“ за вземане на решение за по-нататъшната съдба на четата. Той ще направи действително подобно съвещание, за което има време занапред и когато ще може да свика и останалите от състава на щаба. В тази съвсем кратка почивка и само с един член от щаба той не би могъл да решава този въпрос сериозно.
Втората: Не Перо, а Обретенов е укорил Ботев за взетото от него решение с думите: „Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото ти обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш“. Перо би бил най-отявленият поддръжник на Ботевото предложение да преминат в Сърбия. Той е в крайна нужда от това – единственият начин да оживее. Ранен в крака, със силни болки вече в коляното, той няма да може да се движи с четата в похода й към Сливенския балкан; а се нуждае и от сериозна медицинска помощ, каквато в Балкана няма кой да му даде. Само в Сърбия той ще може да лекува крака си и ще може да избегне турския куршум или турски плен.
Третата: След смъртта на Ботев негов законен наследник и водач на групата става Никола Обретенов, а Перо Херцеговинът е онемял от престъпното дело на другарите си и изгубената едничка надежда за спасяване на своя живот. Затова не Перо „съветва“, а Обретенов „нарежда“ „да приберат всичко от Ботйова“.
Четвъртата: Начинът, по който описва смъртта на Перо. За да прикрие истината, той сам се оплита в обясненията и дава указанията как да се открие истината. Обретенов сам признава, че вечерта не са се присъединили към четата, а стигнали до нея и заспали. Сутринта не са се събудили от глъчта на приготовляващите се да тръгват четници, а от „конски тропот“. И те първи посрещнали удара на турците не затова, че са били „на първа линия срещу потерята“, а защото в момента около групата не е имало четници.
И така, сценарият за убийството е готов и сам Обретенов го описва твърде картинно, като на филм. Георги Апостолов може само да потвърди не само затова, че е герой във филма с убиването от него на убиеца на Перо, но най-вече той от много години е верен и помощник на Обретенов (Гюргево, София и Враца). Другите двама – Димитър Тодоров и Сава Пенев, които са от обкръжението на Обретенов, също могат да свидетелстват успешно.
Никола Обретенов има типичното поведение на един обвиняем при убийство. Той отрича всичко; той активно не участва в онова, което става. Той е само присъстващ, слушател и изпълнител. Ботев поканва да приседнат, Перо отправя укора към Ботев. Перо съветва да приберат всичко от Ботев, Апостолов убива турчина; само всички решават да укрият смъртта на Ботев, а Димитрµто и Пенев стоят зад кулисите.
Съгласно закона обвиняемият има правото да се защитава с всички средства, дори и с… лъжи. Ние не обвиняваме Никола Обретенов, защото може той да не е стрелял. При разгорещената кавга между Обретенов и Ботев може Апостолов да е искал да помогне на приятеля си и той да е стрелял. По същата причина това може да е направил някой от другите двама, които са тръгнали с Обретенов да мрат за свободата.
Четирима са. Един от тях!… Само те могат да кажат кой е от четиримата.
Ако подозрението пада преди всичко върху Никола Обретенов, никой не му е виновен… Той сам се е оплел в многото си лъжи.
Новият и старият тип революционер
Докато Христо Ботев е български революционер от нов тип, Никола Обретенов е ретроград. Той все още вярва в рационалността на отреченото от практиката на освободителната борба на своя народ четническо движение като метод за извоюване на политическата свобода.
Той изгубва двамата си братя Ангел и Петър в сблъсъка на четите с турците. Той знае за разгромяването на четите на Филип Тотю и на Хаджи Димитър – Стефан Караджа.. Той знае също така как свършиха преди това четите от Червена вода, от Шумен, от Сливен, от Стара Загора – хиляди българи арестувани, бити, избити и заточени в Мала Азия.
Никола Обретенов като революционер, въпреки продължителната му дейност, е малък и непроменлив, защото му липсват повече знания и качеството прозорливост. Той няма поглед към бъдещето – неговото развитие, създаването на необходимия механизъм, за да се получат исканите резултати.
Той е голям с любовта си към своя народ, безкористен в борбата за неговото освобождение и искрено убеден, че трябва да се „действа“ и да се „рискува“, без преди това да е била направена точна сметка за действителните, а не само възможни и желани резултати.
Според него – и многото други като него – достатъчна е нашата готовност да рискуваме всичко – семейство, добитък, имот, дори и живота си, за да стане чудото – СВОБОДАТА. С тази мечта, която добива равенството на лъжа, живеят, борят се и се жертват. С тази лъжа лъжат и другите; и другите заживяват с тази мечта!…
Като апостоли в Софийския район, Никола Обретенов и Георги Апостолов се провалят – не успяват да възстановят старите комитети, да основат нови, и затова се прибират във Враца при Стоян Заимов, където прекарват цялата зима, без да вършат и тук някаква апостолска работа. И обяснимо защо. В Софийско и Врачанско още не е заглъхнало болезненото ехо от обесването на Левски и Димитър Общи, както и свързаните с това арести на много от комитетските хора.
Двамата преминават във Влашко едва през месец април 1876 г. и се захващат с набиране на мъже за четата, като на всеки български емигрант Никола Обретенов говори, че „народът е готов като един да въстане“. Той лъже без свян, защото сам вярва в лъжата си, тъй като няма чувство за реалност; или съзнателно лъже, защото… лъжата е позволено средство в борбата за свобода, макар че не е чел Макиавели.
Поне към Ботев е трябвало да бъде искрен, честен и точен, когато му докладва за въстаническата готовност на българския народ. Затова той не може да не носи своята историческа отговорност!
Когато на българска земя никой не посреща четниците с добро, когато те преминават през селата покрай затворени врати и прозорци, когато никой не попълва редиците им, когато никой не им дава храна и подслон, с много болка и с пълно право Ботев обвинява Обретенов и Апостолов:
– Това ли ви е народът, който ни очаква с отворени обятия?
Недоволни и разочаровани са и четниците. И стрелите си те отправят към войводата. Щом е тръгнал да ги води, той е трябвало всичко да знае и всичко да предвиди. Те не знаят как той им е станал водач; а и да знаеха, не се знае доколко биха могли да го извинят…
Сам Обретенов е сред четниците. Той слуша техните разговори, той узнава за техните недоволства и обвинения към водача и народа. Въпреки това, по-късно пред войводата Ботев той иска и настоява борбата да продължи на изток към Сливен.
Никола Обретенов е един непоправим политически фанатик!
Прометеевската трагедия на Христо Ботев
Ботев не е същият Ботев отпреди осем години. Той вече има житейско и революционно минало, което му обезпечава една по-точна преценка на политическата ситуация.
Той е приятел на Левски и член, а след това и председател, на Централния революционен комитет в Букурещ. Приел е изцяло новата идеология и тактика за НАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ чрез пълна подготовка, организация и въоръжена борба на целия български народ, на самия народ, без да се разчита на помощта на чужди държави, които биха дали помощ в защита на собствените им интереси. Левски и Ботев са отрекли отдавна дейността на отделните чети.
Апостолите от самоназначилия се Гюргевски революционен комитет обявяват въстанието през пролетта на 1876 г. Българите в Румъния решават да помогнат с чети на въстаналите в България. Търсят се войводи с революционен опит и утвърден престиж, които да оглавяват четите. Поканен, П. Хитов отказва, защото знаел, че Старият Филип Тотю също се отказва. През тази година на Балканите няма да има военни събития от международен мащаб.
С четите? Дейността им е капка в океан.
– Борбата срещу разкапаната Турска империя е възможна и успешна, стига народът да въстане! – проповядват апостолите.
За момента това, разбира се, не е вярно. През изминалите десет-двадесет години в Турция се правят административни, военни и социално-финансови реформи, политическото и икономическото й положение се консолидира както вътрешно, така и външно. Сам, невъоръженият български народ не може да повали една империя с модерно въоръжена войска.
Въпреки това новините от България са, че народът се готви да воюва. Не анонимно, не безадресно, а лично на Ботев апостолите Обретенов и Апостолов докладват „какво са вършили през зимата, как народът се подготвя да въстане като един човек“…
Четата е сформирана. Тя има състав, дрехи и оръжие. Няма си само войвода. Притиснат от събитията, на които вече никой не може да даде заден ход, Ботев заявява, че ще стане войводата.
Христо Ботев е един голям поет, един голям революционер и една голяма трагическа фигура… Той е с ясното съзнание за безсмислието на своя жест; но иска да бъде с народа си, макар и на кладата му!…
МОРАЛНО ВЪЗВИСЯВАНЕ И ПРОМЕТЕЕВСКА ТРАГЕДИЯ НА ЕДИН ВЕЛИК БЪЛГАРИН!
Политика и убийства
Никола Обретенов, Георги Апостолов, Димитър Тодоров и Иван Пенев решават да не съобщават за смъртта на Ботев. Ние трябва да решим да не се съмняваме в онова, което те са извършили.
За историята са необходими истини, за да бъде тя поучителна и полезна за поколенията. Тя не се интересува толкова от физическия убиец, колкото от самото убийство като обществено, социално и политическо явление на обществото.
Кой е убил Ботев? Според нас най-вероятната от всички вероятни хипотези е, че е бил човек от групата на четиримата. Тя не е образувана случайно. Тя е група на Обретенов, тя не е група на Ботев!
Никола Обретенов е със самочувствието на равен на Ботев. Той има продължителна революционна дейност, той е член на Гюргевския централен революционен комитет, той е апостолът на Софийски окръг, той е един от организаторите на четата. Георги Апостолов е неговият неотстъпен помощник. Петър Херцеговинът е професионален революционер; Сава Пенев и Димитър Тодоров са тръгнали след Обретенов…
За тях, а и другите четници, Ботев им е един съвременник – един революционер като тях – пръв между четниците, избран за войвода.
За нас? Главата не може да побере мисълта, че българин може да стреля срещу титана Ботев.
Убийството като средство за осъществяване превъзходството на собствената им идеология не е чуждо на нашите революционери. По решение на Ловчанския комитет Димитър Общи убива дякон Паисий само защото бил за мирната и легална борба на нашия народ – за българско осъзнаване по всички български земи и национално обединение чрез църквата, просвещение и икономическо превъзмогване. На Бенковски е възложено да убие Любен Каравелов, задето не е предал архивата на неуставно образуван нов революционен комитет.
Началото бе поставено.
По-късно това средство ще се използва все по-често за разправа с политическите противници.
Политическите убийства у нас – със или без присъди – прераснаха в масово обществено явление. Народът прие това равнодушно, като ежедневие.
За изтичащата национална кръв никой не правеше счетоводни записвания…
Да представяш за истина онова, в което се вижда лъжата: такъв е механизмът, чрез който диктатурата съществува безпроблемно. В книгата си „Култът към Сталин“ историкът Ян Плампър обяснява как възниква обожествяването.
И боговете били смъртни – подобна мисъл трябва да е споходила умовете на многобройните верноподаници на Сталин, когато през март 1953 г. „бащицата на народите“, обожествяваният вожд умира след инфаркт. Спомени на очевидци сочат, че мнозина в тогавашния Съветски съюз са приели смъртта му като опустошителна катастрофа, едва ли не като някакъв Апокалипсис. В съзнанието на верноподаниците му той е бил дотогава – точно като боговете – безсмъртен; дотолкова са били свикнали с вездесъщието на всемогъщия, че изобщо не са могли да си представят света без него.
Неговата дума е била закон, неговата личност – олицетворение на новия ред. Но как става така, че точно в комунистическия Съветски съюз се случва именно онова, което спасителният план на марксизма по никакъв начин не предвижда? Как се стига до култа, как се свързва обожествяването на една личност с колективизма и с „движещата сила на историята“, в чието име болшевиките вземат властта? Известният историк Ян Плампър дава ясни и убедителни отговори на тези въпроси в книгата си „The Stalin Cult“ („Култът към Сталин“), публикувана неотдавна в Yale University Press.
Хитрината на „нескромната скромност“
Подобно на всички култове към личността през 20 век, и култът към Сталин трябва да се разглежда като възможност на модерното време, смята Плампър. Без сакрализацията на човека, без идеята за суверенния народ и без техническите средства за мобилизиране на масите култът би останал просто претенция без ефект. За какво им е бил обаче на болшевиките култът към вожда? Плампър не дава еднозначен отговор на този въпрос, но обяснява как се поражда и развива култът.
Обожествяването започва още през 1929 г., когато редакцията на „Правда“ използва 50-тия рожден ден на Сталин като повод за пищна инсценировка на превъзнасянето му. Самият Сталин не само желае култа към неговата личност, а и го контролира. Нито един портрет на вожда не бива да се публикува без неговото лично одобрение. Плампър отбелязва, че Сталин поощрява един вид „нескромна скромност“: публично диктаторът иронизира възхваляването на неговата личност, зад закрити врата я насърчава. Секретарят му дава наставления на фотографи, художници и редактори какви да са точно портретите и как да се ретушират, ако трябва.
Вождът-слънце
Постепенно се налага каноническият образ на вожда като център на една империална господстваща система. Докато Ленин бива представян динамично, в революционна поза, Сталин е статичният полюс и центърът, който излъчва всемогъщество и сила. Както и да бъде представян – било като „бащицата на народите“, било като приятел на децата или като вожд на световния пролетариат, – той неизменно е в центъра, всички останали са само фон. За съзерцателя на съответния портрет Сталин се превръща в бляскаво средоточие на всичко. Обкръжението на вожда, пише Плампър, подържа тесни връзки и дава детайлни инструкции на художниците как да рисуват култовите картини.
Пропаганда и оцеляване
Култът към Сталин може да се разгръща само в едно затворено общество, в което няма алтернативни източници на информация. В такова общество никой не може да говори за Сталин другояче, освен в модуса на възхищението. Плампър цитира в книгата си думи на ентусиазирани поклонници, които разказват за Сталин така, сякаш култът към него е завладял и душите, и телата им. Как обаче биха говорили преследваните, измъчваните, затваряните, стигматизираните? Какво биха казали за онзи, който изглежда на портретите като божествено същество? Не можем да знаем това, защото пропагандната машина не е позволявала по никакъв начин да се чуе гласа на тези хора.
Но защо режимът е използвал терор и насилие, след като култът е предизвиквал одобрение и без видима принуда? Властта на сталинистката диктатура се гради на способността й да кара хората публично да изразяват като истина онова, зад което всеки съзира всъщност лъжата, заключава Ян Плампър. Общественото признаване на диктатурата не е нищо друго, освен стратегия на оцеляване, която не може да ни каже нищо за истинската вяра на хората.
Jan Plamper: The Stalin Cult. Yale University Press, New Haven 2012
СДС вече не иска Иван Костов. Тази прясна новина звучи като логичен финал на историята за една от най-мрачните и противоречиви фигури в съвременната българска политика. Любопитното в неговия случай е, че стигна до тъжния залез на кариерата си съвсем сам, без чужда помощ. В това отношение Костов няма конкуренция.
Това е човекът, който оглави първата демократична сила през 1994 г. и управлява страната от 1997 до 2001 г., извършвайки невиждана приватизация на икономиката. Същият, който през годините пожертва всичките си политически приятели и положи огромни усилия, за да разцепи и неглижира партията си. Единственият, който си позволи да се разсърди на българския народ, след като загуби изборите.
На прочутата ХIII национална конференция на СДС Иван Костов се изправи пред претъпканата зала 1 на НДК и обяви: „Аз престанах да представлявам българските избиратели, защото допуснах да се прекъсне връзката ми с тях. Няма да се
връщам заедно с вас при хората и да възстановявам тази връзка. Няма да извървявам отново пътя, който вече съм изминал. Ще остана на мястото си. Няма да правя компромис с позициите си, няма да се съобразявам с настроенията на избирателите, нито ще правя усилия да се харесвам. Ще остана на мястото си, за да обознача посоката, в която сме се движели. Ако не днес, то след няколко години със сигурност гражданското общество ще е напълно убедено, че това е вярната посока.“
След това абсурдно мегаломанско слово той мълча цели две години. Хора, работили с него в миналото, разказват, че в този период са го срещали в разни софийски заведения и когато го поздравявали, той дори не им кимвал в отговор. Толкова бил обиден и отвратен от нас, българското население.
Ако обаче тръгнем назад по пътя на СДС, трудно ще открием основания за подобна реч. Да си припомним например цинизма, с който правителството му се бореше с престъпността. Акциите „Комар“ през 1997 г., при които уж МВР прибра
всички луксозни автомобили, докато собствениците им докажат произхода на средствата си. Буря в чаша вода! Никой вече не помни, че шефовете на мафиотските групировки Дмитрий Минев-Руснака, Младен Михалев-Маджо и Красимир Маринов-Маргина бяха снимани на влизане и на излизане от МВР, където ги прие лично тогавашният вътрешен министър Богомил Бонев. Естествено, нищо в този момент не се случваше без благословията на Иван Костов.
Само тази демонстрация на нежни отношения между правителството и мутрите беше достатъчна, за да изчезне СДС от политическата карта.
По време на царския мандат се разплете и друг фрапантен случай. Майкъл Чорни обяви, че е превел 200 хиляди долара на фондацията на Елена Костова „Бъдеще за България“. „Бях принуден да ги преведа. Казаха ми, че това е необходимо, ако искам с моите неща всичко да е наред“, призна скандалният бизнесмен, когото Командира изгони от България и обяви за заплаха за националната сигурност.
Оказа се, че съпругата на Костов е получавала щедри дарения и от още един
милиардер. Медиите разкриха, че през 1997 г. са й били преведени 80 хиляди долара от швейцарската фирма „Теленорд“, зад която бе руснакът Григорий Лучански. Той също бе обявен за мафиот от правителството на Костов и по-специално от тогавашния шеф на контраразузнаването Атанас Атанасов, който и до днес е верен на лидера на ДСБ.
Едно от най-интересните и вероятно най-точните определения за личността на Костов даде преди години Йордан Василев, съпруг на покойната Блага Димитрова, създател на СДС през 1989 г. и първи главен редактор на в. „Демокрация“. В интервю за „24 часа“ през декември 2006 г. той каза: „Проблемите в СДС са причинени от няколко фактора, но на първо място ще сложа характера на Иван. Не е виновен, че има такъв характер. Това не се променя. Той не може да събира, той пропъжда.“
Факт е, че още докато беше премиер, Костов направи ремонт на кабинета си, при който изгони 10 от общо 13-те министри. Но те не бяха просто чиновници, а най-близките му в политиката, неговите партньори в управлението на партията и на държавата. Казват, че ги изгонил, когато станали по-богати от него. Може и да не е вярно, но Костов със сигурност положи усилия максимално да ги унижи, замествайки ги с фигуранти или с хора без нужния политически опит и лидерски качества. Най-драстичен бе примерът с депутат, известен като Христо Манекена, когото Командира назначи през 1999 г. за шеф на бюджетната комисия в парламента. Тогава „24 часа“ публикува стенограма от заседание на тази комисия, от която личи, че Манекена въобще не е наясно какво представлява Законът за държавния бюджет.
Въобще цинизмът на Иван Костов е пословичен и цялата драма с разпада на СДС е лесно обяснима, имайки предвид личните му политически амбиции. Първото, с което отврати избирателите, беше превръщането на съюза в партия, за да може да я управлява като преторианска гвардия. Още в средата на своя премиерски мандат той
заговори за създаването на „бутикова партия“, защото СДС ставал прекалено масова организация. По онова време членовете й бяха стотици хиляди и докато сините фенове се чудеха защо любимият им съюз върви към провал, той вече планираше разцеплението и създаването на ДСБ. Преди 2001 г. анализаторите предвидиха, че Костов се опитва да влезе в ролята на балансьор по подобие на Доган – да ръководи малка, но влиятелна структура, която да има думата при всяко преразпределение на властта. Последният му опит да изграе тази роля беше преди парламентарните избори през 2009 г., когато се опита да партнира на ГЕРБ. Но те се усетиха навреме.
Днес Костов е сред най-мразените, но и най-загадъчните личности у нас. За него вървят всякакви булевардни легенди – че е работил за КГБ, че е натрупал милиарди и т.н. „Той беше поканен в СДС от Андрей Луканов, – твърдеше навремето Йордан Василев. – Мога да го кажа със сигурност, защото мой колега журналист е присъствал на срещата им. Дотолкова Луканов не е смятал Костов за важна птица, че го кани в кабинета си пред журналист. Луканов казал: Знам, че искате да работите за нас, но сега през януари ще има кръгла маса и сме ви определили за квотата на СДС. Ще се обадя на Желю.“
Дали след всичко това някой отново ще повярва на Костов? Дали ще му помогнат да влезе и в следващия парламент? Едва ли, щом дори СДС не го пожела. Май това наистина беше финалът.
За да разберете ролята на Петър Стоянов в българския преход и причините за неговата активност напоследък трябва да се запознаете накратко с някои факти. Още непълнолетен – в гимназията в родния си град Пловдив проявява голяма политическа активност и е удостоен с поста комсомолски секретар. Държавна сигурност още от ученическата му възраст планира да го използва за своите цели. Семейството му и той са подбрани много внимателно от ДС. Майка му – Стоянка е в ръководството на казионното БЗНС в град Пловдив по комунистическо време и по време на комунистическата власт става общински съветник в Общинския съвет на гр. Пловдив. Брат и е партиен секретар в родното и село Долни Воден. Баща му Стефан, след като бива задържан и въдворен от ДС с цел вербовка подписва декларация за сътрудничество с ДС и става активен агент. По време на активното си сътрудничество дава подробна информация за опозиционно настроените към комунистическата власт. Кумове на Стоянка и Стефан са известни партизани, чиито имена ще спестим поради съображения, които не можем да съобщим в този текст засега / за тези, които биха се усъмнили в достоверността на тази информация ще уточним само, че могат да разберат повече за тях от съседите им, живущи в номенклатурната бяла кооперация до градската градина в гр. Пловдив, която се намира близо до турското консулство /. Стоянка и Стефан са много близки с генерал Томов от комунистическата армия. С подкрепата на ДС и Томов осигуряват на синовете си лека служба в казармата. Брат му – Емил Стоянов /активен агент на ДС/ се включва в борбата с дисидентите преди 10 ноември 1989г. като се включва в подписката срещу гладуващия за граждански свободи и демокрация намиращ се под домашен арест поет Петър Манолов / същата е публикувана в казионните вестници по това време/. Преди 10 ноември 1989 г. е изпратен на творческа командировка, като поет в ГДР. Емил Стоянов е главен редактор на казионните студентски вестници във ВСИ и ПУ гр. Пловдив. Активно се бори с това в университетския вестник да се публикуват материали с анти комунистически отенък до 1990г. Съпругата на Петър Стоянов – Антонина – агент на ЩАЗИ е вербувана по време на следването й в ГДР – Лайпциг от “братските служби”. Трябва да отбележим, че Антонина е завършила Международна търговия и отношения, а не право и за да и бъде призната юридическа правоспособност са приложени манипулации и нарушения на административните разпоредби от страна на Петър Стоянов и лобито на ДС в министерство на правосъдието. Въпреки силните им позиции, са необходими 2 години, за да легитимират това закононарушение. Баща й Найден – висш комунист – шеф на ветеринарната лечебница в гр. Пловдив по комунистическо време напуска семейството когато 16-годишна ученичка забременява от него и е принуден от партията да се ожени за нея, за да се замаже скандалната ситуация. След втория брак той продължава активно да общува с първото си семейство, като осигурява с партийна протекция приемането на Антонина в английската езикова гимназия в гр. Пловдив, а след това и следването и в Източна Германия. ДС допълнително впримчва Петър Стоянов и чрез съпругата му като се възползва от заснетите материали на нейни лични интимни срещи със актьор от театъра в гр. Пловдив и чужденци в един от известните мотели. Семейството на Антонина е със здрави комунистически убеждения – сестра и Цветанка Кузманова дълги години е ректор на „комунистическата крепост“ – ВСИ (Висш Селскостопански Институт) гр.Пловдив. Показателен е факта, че синът и Борис (в момента лекар – акушер гинеколог) 1994 г. участва лично в агитацията в полза на БСП, обикаляйки с автомобил Лада и плакати на БСП с други твърди симпатизанти преди изборите, които довеждат правителството на Жан Виденов на власт 1995г. Антонина има любовна връзка с Петър Делчев, отговорник за съд, адвокатура и прокуратура в ДС – Пловдив, преди 10 ноември. Петър Стоянов е направляван, така че да се внедри в средите на творческата интелигенция преди 10 ноември. За осъществяването на тази задача му съдейства Петър Анастасов /съученик на Людмила Живкова, чиито баща е бил шеф на ТКЗС в село Марково – пловдивско, заемащ поста I-и заместник началник отдел изкуство и култура към ЦК на БКП, когато началник на отдела е Владимир Живков. ДС помага на Петър Стоянов да издаде книгата „Разводът“ в тираж 8000 екземпляра и му осигурява контакти с представителите на интелигенцията преди 10 ноември. Осигурява му се контакт с интелигенцията по селскостопански бригади, където в непринудена атмосфера трябва да изпълнява песни на Висоцки и други на китара, заедно с д-р Златко Илиев /син на активни борци против фашизма и капитализма и член на БКП, а по настоящем на СДС/ и Лазар Лазаров. След доказва способностите си на вътрешния фронт, Петър получава много по-отговорна задача. Възложено му е да стане личен адвокат на Паоло Денучи – италиански гражданин, агент на ДС обявен за издирване от Италия чрез Интерпол, заради връзки с мафията, пране на пари, сделки с износ на оръжия и търговия с наркотици. Тъй като Паоло Денучи е ограничен в своите пътувания, на Петър Стоянов е възложено да представлява неговите интереси като адвокат в чужбина. Целта е не само изпълняването на конкретните задачи, а и обучението на Стоянов с цел подготовката му за бъдещата му мисия. Стоянов посещава, като адвокат на Денучи Рим и Виена вече в качеството си на агент за свръзка. От чужбина се връща с нов автомобил Алфа Ромео – който заменя семейния трабант. Трябва да отбележим, че в последствие Паоло Денучи става собственик на пловдивския футболен клуб Ботев, чрез фирма „Дин-пан“, където Петър Стоянов е с 49%. Едно от най-важните досиета унищожени от ген.Семерджиев е това на Петър Стоянов – агент „Виктор“. След 10 ноември Стоянов отстоява позициите на „перестройката“ и светлосините идеи. Той става говорител на СДС, но не дава нито една пресконференция. В родния му град Пловдив работи в СДС с братя Огнян и Славян Сапареви. Единия от тях става шеф на телевизията с подкрепата на БСП, а другият в последствие, както знаем стана депутат от БСП през 2001 г. Действайки съвместно с д-р Емануил Манев, Николай Близнаков и братя Сапареви, братя Стоянови активно подриват анти комунистическите сили като застават твърдо против стачката на 39-мата гладуващи депутати срещу комунистическия вариант на новата Конституция. /трябва да отбележим, че сред 39-мата има активни агенти на ДС/ Все още силното СДС Пловдив се опитва да спре Петър Стоянов. Координационния съвет на СДС гр. Пловдив през 1991 г. се взима решение, че не трябва да се допуска до ръководни постове, поради това че е използвал фалшифициран протокол с номинация от 106 члена на гражданските клубове за демокрация в квартал Тракия, а организация с толкова члена там няма /в момента това писмо се съхранява от синдикалния лидер на „Подкрепа“ гр. Пловдив – Атанас Кръстев/. След това се взима и решение за неговото изключване. Кукловодите от ДС обаче намират обиколен път за осигуряване на техния план чрез т. наречения “софийски маршрут”. Петър Стоянов се сближава с Радой Ралин, Йордан Василев и кинорежисъора Евгени Михайлов. Работи съвместно и с Филип Димитров – /по настоящем взима всеки месец от лобито на Стефан Софиянски 3000 лв. от общинска банка – София под формата на заплащане на юридически услуги и ползва офис на бул. Витоша/. За Филип Димитров няма да говорим в този текст подробно. Стоянов бива назначен със съдействието на Лучников и Ф. Димитров за зам. правосъден министър, като са заобиколя мнението на координационния съвет на СДС Пловдив и групата от 13 народни представители на СДС от Пловдив. В последствие Лучников разбира трагичната си грешка, когато е твърде късно. Ф. Димитров назначава бащата на П. Стоянов – Стефан Стоянов за областен управител на Пловдив, грубо не съобразявайки се с мнението на координационния съвет на СДС Пловдив, който има издигнати 4 официални кандидатури. Като зам. министър Стоянов веднага се облагодетелства с покупката на безценица на голям ведомствен апартамент в ЖК „Дървеница“, който в последствие препродава на много висока цена. След падането на правителството на СДС от власт – декември 1992 г. Петър Стоянов стои на поста зам. министър до април 1993 г. като си отива последен от екипа на СДС, за да не се разкрие ролята му. След това ползва офис в шест етажната сграда на бившата „Орбита“, използвана преди това за комсомолски нужди, – в близост до един от офисите на ген. Любен Гоцев. По време на цялата си политическа кариера поддържа постоянни контакти с ген. Гоцев като една от срещите им в хотел Шератон бива засечен от функционери на СДС, но случая успешно е потулен. В родния си град Пловдив изгражда политически и бизнес кръг, в който фигурират бизнесменът Рашко Груев с верига от бензиностанции „Хаджията Груев“, Андрей Павлов собственик на ресторант „Малкия Новотел“, Анастас Бадев зам. кмет по културата в община Пловдив(от семейство на активни борци от смолянския край. В момента негови роднини са на ключови позиции в управляваната от БСП община в град Смолян.), Младен Влашки, член на НИС на СДС – дясната ръка на Петър Стоянов в СДС /народен представител 1997-2001 от СДС – вербуван от ДС още като ученик в немската езикова гимназия в гр. Пазарджик, след като участва в унищожаване на дневници и обир на Кореком със свои съученици. За разлика от съучениците си не получава наказание, след като е задържан поради съгласието си за сътрудничество. Вербуван е от кадровия служител на ДС Максим Радев, който след преместването си в гр. Пловдив отговаря за културните дейци и участва в групата на ДС, ръководещи обкръжението на П.Стоянов. Единствения български студент от Пловдивския Университет пратен за една година да пише дипломната си работа за Херман Хесе в Австрия преди 10 ноември.Като студент е бил в един УЧКОМ със следващия по същото време в ПУ настоящ министър на МВР – Румен Петков. Като президент Петър Стоянов съдейства да бъде отново заведен като действащ агент на службите, за да не бъде разкрит от комисията към Народното събрание. Едно от най-наглите документни престъпления в историята на българския съд е свързано с П.Стоянов. ДС „изпира“ предварително имиджа на Стоянов за президентските избори като по време на издигането му за президент организира заличаването на следите на започналото бракоразводно дело с Антонина, заведено в асеновградския съд, заради връзката и с военен прокурор. Скандалът между тях излиза извън контрол, но скоро е потушен от господарите от ДС, които ги принуждават да се сдобрят и притискат военния прокурор да се раздели с Антонина. Сотир Цацоров шеф на асеновградския съд разпорежда заличаване на следите от започналото дело. За 2 нощи книгата с номерата на бракоразводните дела е преписана наново и следите са заличени от служителите. За благодарност за добре свършената работа Сотир Цацаров е назначен впоследствие за шеф на пловдивския съд. Едно от най-важните неща, които трябва да се знаят е че кукловодите в БСП умишлено издигат Пирински за кандидат президент, знаейки за проблема с двойното му гражданство, който го лишава от правото да бъде кандидат Президент, за да може да предизвикат объркване сред избирателите си като сменя в последния момент кандидатурата му с тази на слабо известния и неборбен кандидат – Иван Маразов. По този начин се помага на избирането на Петър Стоянов. Така дългоподготвения агент „Виктор“ достига върха на своята кариера като бива избран за български президент. Оттук нататък генералите на ДС осъществяват един от най-успешните си ходове, когато Стоянов успява да спечели доверието на американци и западноевропейци. Започва висшия пилотаж, когато от една страна чрез агент „Виктор“ трябва да бъде спряна декомунизацията – като се спира закона за лустрацията, всяват се раздори в СДС чрез приближените до него Христо Бисеров, Евгени Бакърджиев и Стефан Софиянски, а от друга той се представя за пламенен демократ във външнополитически план. Успява да спечели доверието на някои западни служби и им представя погрешна информация за ставащото в държавата. Трябва да отбележим, че освен че е направляван от ген. Гоцев и неговото обкръжение Стоянов успява да заблуди редица западни фактори, че е техен човек и да трупа политически и материални облаги от това. Проявява също и голяма лична амбиция и находчивост в своя кариеризъм. Отбелязваме накратко някои от материалните придобивки на сем. Стоянови:
1. Парцела на улица „Строител“ гр. Пловдив, на който се намира имота на родителите на П. Стоянов е взет на безценица по комунистическо време. Раздавани са парцели на комунисти и висши военни.
2. Пета палата на Пловдивския Панаир – на името на подставеното лице Наташа Тодорова, която в момента съжителства с общинския съветник в гр.Пловдив от НДСВ, а преди това от СДС Андрей Захариев /бивш агент на ДС/.
3. Усвоени около 1000000 лева от двата милиона дадени от Майкъл Чорни, чрез M-tel за финансиране на Роженския събор.
4. Значителни материални подаръци по време на I-та му кандидат президентска кампания от Красимир Стойчев /“Трон“/, който след взрива пред жилището му до хотел Радисън в София и убийството на баща му в Австрия се оттегли от видимия политически и бизнес живот.
5. Голяма къща с дворно място в Бистрица, където зимата прекарват родителите на П. Стоянов.
6. Огромен свръх луксозно обзаведен апартамент до Народния театър в София, купен от наследниците на архитект Гендович.
7. Огромен мезонет в Лозенец
8. Апартамент в кооперацията до парк хотел Москва, построена с парите на външното разузнаване по времето на мандата на Димо Гяуров принадлежащ на Емил Стоянов.
9. Вила в Симеоново на Емил Стоянов.
10. Луксозния хотел „Империал“гр. Пловдив, /бившо студентско общежитие „Каменица“/, намиращ се до дома на родителите на П.Стоянов.
11. Цех за обработване на дървен материал – дъскорезница в Лъки.
12. Сем. Стоянови реституират 1000 декара гори около село Манастир, въпреки че са имали собственост от 200 декара и са едни от единичните случаи на реституция на гори в България, поради това че горите според компетентните органи са били държавна собственост и преди 9 септември ,а хората са копували правото на сеч и ползване. В момента реституираните земи безконтролно се сечат от семейството.
13. 40% от акциите на Комбинат за Цветни Метали – Пловдив.
14. Кланица в село Маноле, приватизирана от бащата на Антонина – Найден, с помощта на бащата на П.Стоянов – Стефан по време на мандата му като областен управител.
15. Източени в сътрудничество с Анастас Бадев и Младен Влашки 200000 лв от програма „Европейски месец на културата“, чрез фондация “ Европейски месец на Културата“ , чиито едноличен управител е Бадев. (Роднини – подставени лица на Бадев в момента са в спор с бизнес партньори за собственост върху хотел на черноморието)
16. Участие в най-големия грабеж в историята на гр. Пловдив – заграбването на 144 декара от гората до гребната база от „Увеселителен Парк“ АД съвместно с Иван Павлов (братовчед на Илия Павлов)- представител на РЕИ Холдинг – фалирало дружество от бивши служители на ДС, чрез офшорни фирми регистрирани от Димо Гяуров (бивш любовник на Антонина) по време на мандата му като шеф на НРС. Фамилия Стоянови и тяхното обкръжение – 33% от стойност на земята приблизително 30000000 евро.
17. Апартамент в Лондон
18. Апартамент в Женева
19. Влогове в швейцарски банки. Трябва да отбележим, че дъщерята на Стоянов – Фани учи в най-скъпото учебно заведение в Швейцария, като месечните и разходи са около 4000 швейцарски франка. Сина му учеше в Лондон, също в свръх скъпо учебно заведение. Чрез П. Стоянов (агент „Виктор“) генералите от ДС прикриха голяма част от агентите-политици, чиито дела ген. Семерджиев не успя да унищожи като ги активираха отново като действащи сътрудници.Постигнаха фарса на 2 последователни президентски избора да издига свои кандидати един срещу друг и така да си гарантира абсолютната сигурност на успеха. Успяха да заблудят западната общественост за ставащото в България
До парламентарните избори има още доста време – година и половина. ГЕРБ държи здраво властта в ръцете си. Алтернатива, поне засега, не се забелязва, въпреки някои помпозни заявки и… задявки.
Пренареждането обаче започна. Сметки със и без кръчмаря се правят всекидневно, всекичасно и навсякъде. Въпреки кризата, властта продължава да се възприема като крехко агънце, а сред българските партии вегетарианци не се забелязват.
Задкулисните планове и интригите стартираха.
Разбира се най-много са въпросителните около ГЕРБ. По-точно за намеренията на Бойко Борисов. Той отново ще е победител, няма съмнение. Но не с нокаут, както бе през 2009 г., а по точки. Парламентарната група ще е по-малобройна и доста различна като състав от сегашната. Ще отпаднат случайно попадналите или хитро промъкналите се депутати. Ще изчезнат и тези, които са прекрачили границата на благоприличието и са използвали властта за да забогатеят. Ще ги сменят експерти и хора с чувство за мярка. Големите играчи ще останат, както и верните на ръководството.
За да състави правителство на Борисов ще му е нужен партньор. Възможно ли е това да бъде БСП? Станишев допуска подобен вариант, ако Георги Първанов оглави социалистите. Това обаче е трик, с който Станишев по-скоро иска да отблъсне червените от доскорошния президент. Самият той в момента мечтае повече за лидерския пост в ПЕС, отколкото за следващ кабинет. Вече яде горчивите плодове на коалиране по схемата 8:5:3. Вероятно и съветите на нежната му половинка в семейството са в тази посока.
Самият Първанов не излъчва ясни послания. Той все още се вижда едноличен победител и в двата маратона: към „Поизтано” 20 и „Дондуков” 1. Време е някой да му каже, че дълбоко се заблуждава. Само че няма кой, защото в обкръжението му преобладават самовлюбени и влюбени в него дейци, които бъркат читалищната сцена с тази на Болшой театър. Първанов май наистина вярва, че превъзхожда Борисов и Станишев. Тежка заблуда. От действията му лъха на нафталин, а посланията му така и не могат да разчупят матрицата на АОНСУ. Човек от миналото, политик без бъдеще. Тези дни името му бе замесено в нов скандал. Оказа се, че заради него ръководството на бТВ е налагало цензура на „Господари на ефира” и „Пълна лудница”. Двете предавания напуснаха телевизията, а продуцентите разкриха грозната истина, която бТВ на свой ред отрича.
Станишев или Първанов за Борисов е горе-долу все едно. ГЕРБ в управление с БСП е утопия.
Следва вариант 2: ГЕРБ със „сините”. Версията е възможна само ако „сините” успеят да прескочат бариерата и се окажат в парламента. Това е и най-логичната връзка. Но преди това самите „сини” ще трябва да решат дали продължават напред под водачеството на Мартин Димитров или ще търсят друг лидер. Димитров е всеотдаен, интелигентен, но му липсва хъс, харизма и диалогичност. Не е безспорен водач, а „сините” в момента имат нужда от такъв, за да ги издърпа от санитарната зона.
Борисов признава, че именно с десните е готов да върви напред. Но при едно условие: да не му поставят условия. „Сините” не са в позиция да се пазарят, ако искат да останат на политическата сцена не просто като храст…
Иван Костов не влиза в сметките. Той е Командир докрай, не приемащ други авторитети. Костов до Борисов е като магнит до магнит – мисия невъзможна. ДСБ ще трябва да се спасяват сами. Оцеляването в момента е по-важно от планове за управление. Опасността е голяма, въпреки хладнокръвното поведение на Костов. Той знае как да оцелява, но някои вече напуснаха кораба. Друг вариант, колкото и абсурдно да звучи, е ГЕРБ в комбина с ДПС. В евентуално сближаване на дясното с либералите има логика. Може да се нарече всякак: политически брак, ситуационен брак или брак по сметка. Мотивите обаче са налице. Кризата не само няма да си е отишла, а ще е още по-свирепа. Етносите в България ще трябва да оцеляват заедно, както е било винаги в трудни времена. Пътят е един – събуждане и развитие на икономиката и бизнеса. Това засяга българи, турци, цигани, евреи, арменци – всички. Трезво мислещо общество би преглътнало един осъзнат компромис. Не е без значение и подкрепата на САЩ, с която се ползват и ГЕРБ, и ДПС. Европа също гледа с добро око на подобни коалиции. Освен това след година и нещо ЕС ще има толкова тежки проблеми, че няма да му е до разногласията и пасиансите в малка и хилава България. Политически скептици твърдят, че Доган никога няма да седне до Борисов, защото не е забравил униженията със събореното барбекю в Бояна и скандалите с хонорара за Цанков камък. Сокола трудно щял да преглътне и предателството на бизнесмена Николай Вълканов, който от неговата свита премина в лагера на Борисов. Същият Вълканов, който подари на Доган брониран Мерцедес и стана главен подизпълнител на хидропроекта за стотици милиони Цанков камък, а сега застана плътно до премиера в решаването на кризава с миньорите в Мадан.
Доган обаче е хитър и със силно чувството за оцеляване. Като философ той добре познава Макс Вебер и неговата „Теория на компромиса”.
Съществува и версията Борисов все пак да хареса заради нещо Меглена Кунева. Едва ли ще е заради нея самата, но ако в Брюксел някой му подскаже, че вариантът е добър – може и да приеме. Самата Кунева едва ли ще се съпротивлява, тъй като участието й във властта не е само нейна цел, а на кръговете зад нея.
Напоследък мъглата около Меглена Кунева започва да се разсейва, макар и бавно. Тя напусна НДСВ, но не се е отказала да щипне от електората на партията, която я вкара в политиката. Говори се, че е провела няколко разговора със Симеон Сакскобургготски, за да си осигури неговата подкрепа. Получила е отговор от сорта на: „Ще видим, ще преценим…”. Няма отказ, няма и подкрепа. Има изчакване, което кой знае с какви планове на царя е свързано и каква изненада ще бъде поднесена в последния момент.
Журналистката Соня Колтуклиева заяви наскоро, че в разговор с царя му казала преди време: „Кунева е лицемерна и гони кариера в Брюксел на гърба на България”. Днес Колтуклиева твърди, че Кунева разчита на председателя на ЕС Емануел Барозу, за да се качи на българския кораб на властта. Версията подкрепят и български депутати в Европарламента.
Кунева разчита и на някои социолози, които умеят да манипулират общественото мнение. Това е начинът да се приближи реалната подкрепа за нейната гражданска формация до представяната от тях. За да се случи всичко това на Кунева освен граждански призиви из медиите, ще са й нужни и доста пари. Откъде точно идват е трудно да се каже ясно, но е известно, че ковчежник на „политическото явление” е Даниел Вълчев. Бившият образователен министър е юрист, опитен и рационален човек.
С кого ще се коалира Кунева, е другият важен въпрос. Предположенията са няколко. Най-разпространеното е, че ще пристане на БСП заради обвързаността си с червената аристокрация („хайверената левица”, както я нарича Ориана Фалачи). Логично е, но не е съвсем сигурно, защото Кунева познава нравите в Брюксел и знае, че Европа предпочита дясното. Освен това нашите социалисти са доста далеч от европейските по нрав, изповядвани ценности и дори по възпитание. Но да речем, че все пак се коалира с БСП и направят правителство. То ще е крехко, ще носи белезите на тройната коалиция и ще се сблъска с народното недоверие месеци след формирането си. Последствията ще са непредвидими и дори страшни. Кунева не е нито толкова смела, нито толкова безразсъдна, че да се вкара в такъв филм. По-скоро ще гледа да измести тъмно синьото на Иван Костов и да се сближи със светло синьото на СДС. Оттам пътя до коалиция с ГЕРБ е кратък.
„Атака” е между живота и смъртта. Волен Сидеров има потенциал, енергия и идеи – трите кита на една успешна партия. Скандалите с Капка и Димитър Стоянов обаче нанесоха на „Атака” тежки щети. Лечението ще е трудно. ВМРО на Каракачанов ще се възползва от това. Най-вероятно и двете партии ще загубят от разделянето на националистите, но и за двете формации е известно, че понякога егото на лидерите понякога надделява над разума. И една „мъничка” подробност: телевизия Алфа бе считана за близка до Волен Сидеров. От месец и нещо обаче бълва пропагандни материали в покрепа на „Октопода” и Алексей Петров. А нали тъкмо Волен твърдеше, че мястото на Трактора е в затвора?! Какво е станало с него, та Алфа се е превърнала в трибуна на Петров? Или телевизията вече не е част от „Атака” и е продадена на подходящ купувач? Интересно…
Слави Бинев също търси място под политическото слънце. В странна компания и с послания, които не блестят с оригиналност. Не е достатъчно да твърдиш, че си алтернатива, трябва наистина да е така. А не е. Според анализатори около Бинев се е събрала група любители на хубавите вина и мезета, които имат апетити и към властта. Както обикновено и не отсега.
РЗС на Яне Янев, както и досега, ще разчита на мобилизационната готовност. Някъде се изгуби обаче доц. Атанас Семов с неговия патос и амбиции, което е някакъв знак. Стопи се някак и голямата вяра в Алексей Петров. Защо така? Какво се случи? Яне Янев дължи отговор на тези въпроси.
Напоследък се случи и нещо много интересно. В студиото на ТВ-7 проф. Димитър Иванов, който от години живее и работи в Лондон, направи дисекция на българското икономически бъдеще. Не е розово, бе констатацията и щало да става още по-зле. Мнооого по-зле. Затова било необяснимо мълчанието на българската икономическа наука и българския бизнес за критичната ситуация. Като приятно изключение професорът посочи казаното от банкера Цветан Василев пред студенти от УНСС. Именно Василев посочил опасностите, които дебнат страната и икономиката ни. Изказвания като това на проф. Иванов никога не са случайни. Със сигурност следващите негови стъпки и тези на Цветан Василев ще са важен знак дали да очакваме появата на нещо ново. Каквото й да е то.
Няма съмнение, че Бойко Борисов ще е основен играч и след парламентарните избори. От голямо значение ще са отношенията му с най-близкия до него съратник – Цветан Цветанов. Ако нещо не ги раздели, ще управляват още един мандат.
Това със сигурност означава любопитни маржове на политическата борса. Предстоят месеци на нареждане, пренареждане и настройка на партийните приоритети.
През това време гражданското общество ще трябва да продължи да се учи да защитава правата си. Иначе злоупотребата с тях ще продължи.
Държавна форма, при която държавната власт произтича от народа и е упражнявана директно или индиректно от него. Демокрацията се развива в Европа първо в гръцките градове-държави като директна или непосредствена демокрация.
