Преди време в Интернет изтече един документ за решение на ДПС да финансира партия Атака с 1 600 000 лева за изборите през 2005 година. При появяването му не обърнахме внимание защото преценихме, че най-вероятно е фалшификат. Фалшификат ли е наистина?
Днес след дружното съвместно гласуване на БСП, Атака и ДПС, въпросът за достоверността на това писмо отново е на дневен ред. Атака и ДПС гласуват заедно. Не е ли това косвено доказателство за прикривани до сега близки връзки и общ политически произход?
Възможно е. Факт е, че трите партии Атака, БСП и ДПС се обединиха в чудовищна коалиция с националсоциалистическа политическа програма маскирана под маската на експертно правителство и доведена на власт след тежки манипулации на изборите с помощта на прокуратурата.
Колкото и тежко да прозвучи, истина е, че тези хора нямат нищо общо с демокрацията нито с евроатлантическите ценности на НАТО и ЕС, които ние в този блог защитаваме от създаването му.
Рано тази сутрин, изненадващо, в канцеларията на парламента бе внесено искане от главният прокурор за отнемане имунитета на депутата и председател на парламентарната група на “Атака”, г-н Волен Сидеров. Повод за искането е бил сигнал подаден в прокуратурата от полицай Тодор Тодоров, служител във външната охрана на парламента. В сигналът на полицая е описана хулиганска проява от страна на депутата придружена с посягане на длъжностно лице, като е приложен и видео материал документирал случката. Искането изненада мнозина, тъй като се очакваше да бъде поискан имунитета на бившият вицепремиер и министър на вътрешните работи г-н Цветан Цветанов, но в писмото си до депутатите от 42-то Народно събрание главният прокурор Сотир Цацаров подчертава, че действията на г-н Сидеров представляват пряка заплаха за държавността в настоящия момент, докато възможността на Цветанов да вреди е ограничена благодарение на изборните резултати, поради което отнемането на неговият имунитет може да почака. Ето и пълният текст на писмото с което главният прокурор иска отнемането на имунитета на г-н Сидеров:
” Уважаеми г-жи и г-да Народни представители от 42-то Народно събрание на Република България
Обръщам се към Вас с искане да бъде свален имунитета на депутата от ПП “Атака” г-н Волен Сидеров поради недопустимото му държание още в първият ден от конституирането на новият парламент, държание, което ако бе извършено от редови гражданин би минало само като хулиганска проява, но което извършено от депутат и то лидер на партия и на парламентарната група на тази партия, води след себе си тежки последствия за обществото поради негативният пример, който дава един депутат в отношението си към институциите и към длъжностните лица служещи в тях.
Съжалявам, че трябва прокуратурата да се заеме с предотвратяването на подобни актове в бъдеще, тъй като въпросните действия са извършени от явно психически неуравновесен човек, за което той може би не е виновен, но неговата невменяемост проявена на такова високо институционално държавно равнище е опасна за крехката моментна стабилност в държавата. Иска ми се, възможността да бъде да бъде депозирано искане за отнемане имунитет на депутат при подобни случаи да бъде предоставена на директора на Националният психодиспансер, но тъй като на този етап това не е предвидено в закона, то се налага с лудите да се занимаваме ние. Въпреки това няма да скрия, че след като снемете имунитета на г-н Сидеров ние ще го предадем в ръцете на специалистите по психично здраве, които да се заемат с неговото лечение и превъзпитание, ако това е възможно.
При внимателното преглеждане на предоставеният ни запис от местопроизшествието в което главен герой е г-н Сидеров, бе ясно установено неговото посегателство върху длъжностно лице, опитващо се да преустанови хулиганските му прояви. Въпреки, че г-н Сидеров, като депутат е облечен с депутатски имунитет, смятаме, че този имунитет не му е предоставен за да злоупотребява с него, какъвто е случаят според нас. Посегателство от страна на депутат върху полицай опитващ се да изпълни съвестно служебните си задължения, би бил особено тежък прецедент, ако се остави без последствия, още повече като се има предвид и без това ниската степен на доверие и уважение от страна на обществото към държавните институции, част от които са и правоохранителните органи.
С оглед на наскоро отминалите масови протести и непресекващите призиви за нови такива, подобна проява на неуважение към институциите от страна на представител на самите тези институции, може само и единствено да окуражи недоволството на гражданите да се излее в още по-крайни форми в най-близко бъдеще. Знам, че наскоро обявих, че ще поискам имунитета на г-н Цветан Цветанов, но с оглед на създалата се ситуация смятам, че непосредствената заплаха изразяваща се в невменяемостта на г-н Сидеров е с приоритет, тъй като възможността на г-н Цветанов да нанася вреди на държавата е поне засега ограничена.
Със своите действия невменяемият Сидеров руши устоите на държавата и нейните институции и ако това бъде отминато безмълвно, последствията ще бъдат пагубни не само за Вас, но и за обществото като цяло. Прилагаме към искането си и запис с действията на г-н Сидеров, за да може сами да се убедите в явните признаци на отклонения от нормалното психическо състояние, изразяващи се в членоразделни крясъци свеждащи се до многократно повтаряне на едни и същи думи и изрази. Уверявам ви, че преди да депозирам искането си в канцеларията на Народното събрание съм провел консултации с най-добрите български психиатри, които все още не са избягали зад граница и които ме увериха, че въпросното държание е явно доказателство за задълбочаваща се психическа нестабилност. Според тях, ако г-н Сидеров се остави без лечение, неговите изблици на неуравновесеност може да прераснат в изстъпления от рода на масовите стрелби в САЩ и нищо чудно някой ден да замръкнем с намален насилствено състав на парламента.
Призовавам ви в името на здравия разум да кажете “Да на нормалността” и да свалите имунитета на г-н Сидеров, което било от полза не само за него, но и за обществото ни.
С уважение: Главен прокурор на Република България – Сотир Цацаров”
Циганията, която е традиционна за българския парламентаризъм, има своите исторически корени. Ковачницата на закони е построена върху ромски стан в покрайнините на някогашна София.
“Мястото, дето днес горделиво се красува зданието на Народното събрание, тогава беше купище извън града. Няколко цигански колиби бяха разпънати там”, пише Иван Вазов през 1905 г.
Първото обиталище на депутатите обаче не е белокаменната постройка, а дъсчена барака за зрелища. Тя била скована в южната част на Градската градина. “Народното събрание се събираше в бараката, в която амбулантната трупа на Георгя Попова даваше представленията си”, свидетелства отново Вазов.
Вътре помещението било разкрасено с червени драперии и килими.
Поставени са кресла за около 120 души.
Имало галерия за правостоящи и друга специално за жени. “Подиумът е издигнат, маса за председателя и за бюрото, надясно – масата на министрите, наляво – дипломатическата ложа (пред нея червена трибуна), в задните ъгли от двете страни на трона в резба – дворцовата ложа и ложата за чиновниците”, описва интериора Константин Иречек.
Когато за първи път вижда постройката, Иречек мисли, че в парламента има изложба на добитък.
На 10 ноември 1879 г. той записва в дневника си: “Влязох в една улица, в която наляво се издига голяма дървена сграда, каквито се строят у нас за изложба на добитък, цяла с малки знамена.”
Байрачетата ориентират чужденеца. “Това ще да е навярно Народното събрание”, правилно отбелязва той. Скоро обаче Иречек разбира, че не е бил далеч от първото си впечатление. Зложелатели на нашия парламентаризъм му доверяват, че в камарата се въдят кокошки. През деня пернатите щъкали около Народното събрание, а през нощта слугите ги вкарвали в заседателната зала. Така хем дремели под покрив, хем апаши не можели да им посегнат.
На 23 февруари 1880 г. видният историк хроникира: “Пръв път попаднали на курника в камарата, когато дотрябвали столове за бала у Моллова – Тъпчилещов, Кикеров, Безеншек влезли, петелът бил на полюлея, кокошки, всичко нацвъкано, в дипломатическата ложа яйца и т. н.”
Д-р Димитър Моллов е пионер на родното здравеопазване, а словенецът Антон Безеншек – на българската стенография. Никола Тъпчилещов пък е търговец и благодетел. Като вижда куришките, той почва да кърши ръце и простенва: “Какво обезчестение на това свято място!”
Командата се развърта, хваща хайванчетата и градските първенци се гощават с пилешко. “Събрали всичко и Градският съвет с полицмейстера ги изяли”, описва съдбата на пернатите Иречек. Полицмейстер е споменатият Кикеров.
Парламентът курник изгаря на 1 февруари 1882 г.
Огънят избухва след представление на “Иванко” и гълта над 80 000 франка.
Очевидецът Иречек документира грозното събитие: “Тази нощ изгоря сградата на Народното събрание, историческо помещение, в което Стамболов ораторстваше, Каравелов ревеше, Балабанов плачеше, Славейков спеше, Горбанов беше бит, а мнозина други изглупяха, в което видяхме да се заражда българското народно театро, сграда, строена за театър, после престъпно взета за политически театър, а сега повърната наново за своята първоначална цел.”
Останали без покрив, депутатите заседават в Мъжката гимназия и в столовата на Военното училище. Тук сред уханието на армейска чорба гласуват важни закони за устройството на младото княжество.
Най-сетне министърът на обществените сгради Тодор Икономов се запретва да уреди народното представителство с приличен подслон.
Министърът оглежда града, търси най-подходящото място за върховен законодателен орган и закономерно избира циганския стан. Това живописно пространство от 3723 квадратни метра е дарено на депутатите от Софийското градско общинско управление.
Обявен е конкурс, спечелен от виенския архитект с български произход Константин Йованович. Той старателно заляга над чертежите.
Решава постройката в неоренесансов стил. Заседателната зала е предвидена за 320 работни места и 600 души публика. Строежът е изпълнен от италиански майстори.
Като идва време да си вземе хонорара, Константин Йованович се явява при министър-председателя Драган Цанков.
И ето, че Драган Цанков започва да се цигани за парите.
Той гледа договора и не вярва на очите си. Там е записано, че архитектът трябва да получи 6000 лева плата. “Слушай, чоджум, абе ти знаеш ли какво са това 6000 лева? – задава реторичен въпрос премиерът. – Голяма, страшно голяма пара е туй, хей! Кой на днешно време може да припечели такова нещо? Та такъв и звездите от небето да сваля, пак не ще може да се докундиса до такова богатство!”
Я слушай, момчето ми – казва бащински дядо Цанков, – вземи ти 3000 лева, та си иди със здраве и благословия. То и тия пари са много, но нейсе, от мен да мине, трудил си се. Хем като излезеш оттук, да не вземеш да разправяш какво си получил! Народът ще ми счупи главата, ако разбере как стопанисвам парата му.”
Народното събрание тържествено отваря двери на 25 ноември 1884 г.
Сградата е осветена с водосвет и банкет. Тогава за първи път легендарните кюфтета влизат в ковачницата на закони.
Вестник “Средец” документира събитието за грядущите поколения: “После божествената служба, извършена от духовенството ни начело с Негово Високопреосвещенство митрополит Климент, поканените седнаха да ядат и да пият на приготвената по тоз случай закуска.
Много наздравици се произнесоха, както обикновено в такива обстоятелства, когато патриотизмът се хвърли в обятията на веселбата, или vice versa (обратното) – веселбата подбуди и разпали патриотизма.”
Бомба удря западното крило
В истински празник се превръща парламентарното заседание на 13 декември 1941 г. Този ден Народното събрание научава вестта, че България е обявила война на Англия и Съединените американски щати.
С мощно “Ура!” и продължителни ръкопляскания депутатите приветстват историческото събитие. После вдигат гора от ръце и гласуват желанието на народа да се сражава до последна капка кръв.
Според министър-председателя Богдан Филов войната е символична. “Те такова животно нема!”, опонират му мъдрите шопи. Съюзниците са на тяхно мнение и се стягат да докажат, че символизмът и милитаризмът са взаимноизключващи се понятия. Започват да ни бомбардират.
Отначало атаките са епизодични, правят разрушения и вземат жертви, но някак си са търпими. Страшното иде през 1944 г. с масираните бомбардировки. Англо-американците сеят смърт над София, Пловдив, Карлово, Стара Загора, Кюстендил, Дупница, Мездра, Търново, Добрич, Русе, Лом и много други населени места.
Само в столицата са разрушени 12 657 сгради, жертвите са над 2000. Силно пострадал е Народният театър, Народната библиотека е напълно унищожена. Ударено е и западното крило на Народното събрание, където още отекват аплодисментите от 13 декември 1941 г.
Неочакван фурор предизвика в Ню Йорк изложбата “Изгубеният свят на Стара Европа”, писа “The New York Times”. Дълго преди разцвета на Гърция и Рим, дори много по-рано от възникването на първите градове в Месопотaмия и Египет, в долното течение на Дунава и Предбалкана е живял народ, изпреварил своето време в търговията, изкуството и техниката. В последните дни на 2009 г. много американски специализирани издания, а и ежедневници отбелязват, че в периода на своя разцвет цивилизацията „Стара Европа“ е била едно от най-развитите места на света. Отбелязват още, че през 1972 г. край Варна е открит Варненският некропол и неговото халколитно съкровище.
Също така и комплексът в Дуранкулак, който е основно неолитно селище със своите 1 200 гроба, които съдържат най-голямото праисторическо съкровище в Югоизточна Европа. Обитателите на Северозападното Черноморие са били високо развита общност, чиито традиции са навлезли в културното наследство на тракийската етнокултурна общност и по-късните древногръцки цивилизации, най-старата от които около 2700–1120 пр. Хр. е Микенската цивилизация. Дъглас Бейли от Университета в Сан Франциско пише в каталога на изложбата „Изгубеният свят на Стара Европа“ следното: „Способността да създават, използват и разбират символичните предмети като статуетки, определя хората като такива. Тази способност обединява нас съвременните хора с хората от неолита и художниците от палеолита“.
Свидетелство за това са експонатите – златни, медни и керамични образци като гривни, статуетки и съдове, които по думите на Мишел Луи Сефериад, антрополог от Националния център за научни изследвания във Франция, са обгърнати с древни мистерии, култове и митове. Пак по нашите земи са открити и НАЙ-СТАРИТЕ ПИСМЕНИ ЗНАЦИ В СВЕТА.
От селищната могила край село Караново е изкопан глинен печат, чиято възраст се определя на 3000 – 3500 г. пр.н.е. Приблизително от този период са и находките от Трансилвания /Румъния/ и край Винча /Сърбия/. Още по-стари са знаците върху малко глинено съдче, намерено край село Градешница /Врачанско/ – от 3500 – 4000 г. пр.н.е.! За сравнение ще посоча, че шумерската писменост, считана доскоро за най-стара в света, е възникнала към 3100 г. пр.н.е., а египетската – около 3000 г. пр.н.е.
Сега и Европа започна да забелязва тези факти. Нови открития доказват нещо наистина сензационно: Балканите са люлката на цивилизацията, тези земи са били обитавани от една високо развита култура, която е много по-стара от месопотамските цивилизации, пише Дойче веле. Харалд Харман в своята книга „Загадките на Дунавската цивилизация” доказва, че Балканските земи са били обитавани от цивилизация, която развива първата писменост. Харман нарича тази култура, обитаваща земите на днешна Сърбия, Македония, България, Румъния, Гърция, като и части от Украйна и Унгария, „староевропейска”.
Според археологическите открития нейната поява може да бъде отнесена към 7 хил. пр. Хр. Харман твърди, че думи, които досега са били считани за старогръцки, всъщност са „староевропейски“ и се използват и до днес – камина, маслина, керамика, метал, химн и др. Писмеността на Дунавската цивилизация се е появила 2000 години преди тази на шумерите. Харман потвърждава,това,което отдавна знаем,че най-старото злато в света е намерено на територията на днешна Варна. Според съвременните методи и технологии за датиране то е правено някъде през 4 500 г. пр. Хр., което означава, че е с 2000 години по-старо от златото, намерено в Египет.
След изборите положението е налудничаво. Политическата логика не е като формалната, но все пак е добре, когато поне има близки отношения с нея. Но когато съвсем няма, абсурдът е гарантиран. Не че не сме свикнали да живеем с абсурдите, ама все пак.
Окончателни резултати все още няма, но е ясно едно. ГЕРБ печели изборите. Добри, лоши – за кандидатите на партията са гласували над 1 милион българи и никоя друга политическа сила не може да се похвали с това. Логиката, нормалната логика изисква, щом първата партия не може да състави сама правителство, поне да бъде представена по някакъв начин в управлението. Понеже има 1 милион гласа зад себе си.
Българската логика говори друго.
И от Изток, и от Запад, и от официални български институции, и блуждаещи коментатори пред очите на всички българи и на целия свят бутат съставянето на правителство към модел, който да изключи победилата партия и съответно 1 милион българи от представителство в изпълнителната власт.
Защо?
Да не би избирателите на Бойко Борисов да са по-долно качество от тези на Станишев? Или на Местан? Или на Сидеров? Пък тези на Меглена Кунева сигурно са по-горно, понеже Станишев вече ги кани в управлението. Няма значение, че партията не е минала бариерата.
А всички вкупом се надпреварват да обясняват, че час по-скоро трябва да имаме правителство, понеже… Понеже щяло да падне небето.
Че ние си имаме правителство. То е излъчено от президента на републиката и си е абсолютно легитимно. Между другото, да не забравяме, за Росен Плевнелиев са гласували повече българи, отколкото за БСП и ДПС на тези избори, взети заедно.
Независимо дали харесваме или не ГЕРБ, правилата на демокрацията са такива: гласува се и който има повече гласове, той управлява. Сега гледаме някаква друга демокрация. Тя априорно изключва от играта победилата партия и нейните избиратели.
За добро или зло избирателите не дадоха категоричен отговор на въпроса за властта. Вижда се, че който и да състави правителство, ще трябва да направи много големи компромиси, да сключи сделки, а някои по-умни хора направо съветват Станишев и Местан да си купят недостигащата бройка депутати.
При това положение и логиката, и демокрацията изискват едно: нови избори, които – дай, Боже – да излъчат резултат, който не развихря в такава степен въображението на комбинаторите.
Ако хората искаха да ги управляват Станишев и Местан, щяха да си го кажат.
Нови избори не са слабост. А сила. Начин да не се плетат интриги зад гърба на избирателите.
Но май не влиза в плановете. Ще ни управляват точно комбинаторите.
Сливането на медийните компании през последните десетилетия е създала една олигархия от медийни конгломерати. Телевизионните сериали, които следим, музиката, която слушаме, филмите, които гледаме, и вестниците, които четем, се създават от общо няколко корпорации. Собствениците на тези конгломерати са в близки отношения със световния елит по един или друг начин. Притежавайки всички възможни средства за достигане до масите, тези конгломерати имат властта да създават в човешките представи една-единствена и съгласувана картина на света, водеща до “уеднаквяването (стандартизирането) на човешката мисъл”.
Дори движенията и стиловете, смятани за коренно различни от останалите, в действителност се оказват разклонения на общоприетото мислене. Масмедиите произвеждат своите собствени противници, които определено изглеждат като такива, но са само част от установения ред и изобщо не поставят този ред под въпрос. Артисти, творби и идеи, които не се вписват в общоприетото мислене, безпощадно биват отхвърляни и пренебрегвани от конгломератите, което практически ги кара да изчезнат и от общественото съзнание. Както и да е – идеите, които са оценени като стойностни и желателни да бъдат приети от обществото, майсторски се продават на широките маси, докато се превърнат в ясни от само себе си (неоспорвани) норми.
През 1939-1940 г. Чикагският университет е бил домакин на поредица от семинари в областта на комуникациите. Те са били спонсорирани от фондация “Рокфелер” и са били с участието на най-изявените учени в областта на комуникациите и социологическите изследвания. Един от тях е и Харолд Ласуел – водещ американски политолог и комуникационен теоретик, който е специалист в анализирането на пропагандни методи. И той е бил на мнение, че демокрацията – правителство, управлявано от хората – не би могла да остане стабилна, ако няма експертен елит, който да оформя и да обработва общественото мнение чрез пропаганда. В неговата “Енциклопедия на социалните науки” Ласуел обяснява, че когато елитът не разполага със съоветните реквизити на силата, за да въдвори подчинение, тогава на социалните мениджъри им се налага да се обърнат към “една напълно нова техника на контрол, най-вече чрез пропаганда”. Той добавя и обичайната обосновка – ние трябва да отчетем “невежеството и глупостта на масите и да не се поддаваме на демократичната догматика за това как хората най-добре преценявали собствените си интереси”.
Ласуел обширно е изучавал как се анализа съдържанието, за да разбере ефективността на различните типове пропаганда. В своето есе “Съдържания на комуникацията” той обяснява, че за да се разбере смисълът на едно съобщение (напр. филм, реч, книга и т. н.), трябва да се вземе предвид честотата, с която определени символи се показват в него, посоката, в която тези символи се опитват да насочат мнението на публиката, а също и интензивността на използваните символи. Ласуел е известен и с модела си за анализ на медиите, базиран на формулата:
Кой (казва) Какво (на) Кого (по) Какъв канал (с) Какъв ефект.
С този модел Ласуел показва, че за да се анализира подобаващо един медиен продукт, трябва да се види кой е създал продукта (хората, поръчали създаването му), към кого е насочен този продукт (публиката, в която се цели) и какви са били желаните ефекти на този продукт (да информира, да убеди, да продаде и т.н.) върху публиката.
Едуард Бърнайс е смятан за “бащата на обществените връзки” (и на рекламата – бел. Стопанина) и е използвал концепции, разработени от чичо му Зигмунд Фройд, за да манипулира обществеността чрез подсъзнанието. Той е споделял възгледа на Липман за общото население, намирайки го за нерационално и подвластно на “стадния инстинкт”. По негово мнение масите трябвало да бъдат манипулирани от едно невидимо правителство, за да бъде осигурено оцеляването на демокрацията.
“Съзнателното и интелигентно манипулиране на организираните навици и мненията на масите е важен елемент на демократичното общество. Тези, които манипулират този незабележим механизъм на обществото, представляват невидимото правителство, което има истинската ръководна власт в нашата страна.Ние сме управлявани, нашите мозъци – обработвани, нашите вкусове – формирани, нашите идеи – вменявани, най-вече от хора, за които никога не сме чували. Това е логическа последица от начина, по който нашето демократично общество е организирано. Огромни бройки човешки същества трябва да си сътрудничат по този начин, ако ще живеят заедно в едно гладко функциониращо общество.
Нашите невидими управители в много от случаите дори не знаят кои са техните сподвижници от вътрешния кабинет.” – Едуард Бърнайс, “Пропаганда“
Новаторските маркетингови кампании на Бърнайс промениха из основи функционирането на американското общество. Той фактически изгради “консуматорското” отношение, като създаде една култура, в която американците вече купуваха за удоволствие, а не за оцеляване. По тази причина сп. Life го класира между 100-те най-влиятелни американци на 20-и век.
Уолтър Липман, американски интелектуалец, писател и два пъти награждаван с наградата Пулицър, издаде една от първите творби, посветени на използването на масмедията в Америка. В книгата си “Обществено мнение” (Public Opinion, 1922) Липман сравнява човешките маси с “огромен звяр” и с “объркано стадо”, което има нужда да бъде ръководено от управляваща класа. Той описва управляващия елит като “специализирана класа, интересите на която са наднационални.“ Тази класа е съставена от експерти, специалисти и бюрократи. Според Липман експертите, често наричани “елит”, са тези, благодарение на които се заобикаля/преодолява главният недостатък на демокрацията, а именно абсурдният идеал за “гражданина, който е компетентен по всички въпроси”. Хаотичното и шумно “объркано стадо” има своята функция – да бъде “заинтересован зрител на действията”, тоест да не бъде участник в тях. Участието е задължение на “отговорния човек”, какъвто обикновеният гражданин не е.
Ролята на масмедиите и пропагандата е на инструменти, които елитът трябва да използва, за да управлява обществеността, без да прибягва до физическа принуда. Една от важните идеи, представени от Липман, е “скалъпването на съгласие”, което, обяснено накратко, е манипулирането на общественото мнение по такъв начин, че да бъдат приемани плановете на елита. Изразеното от Липман становище е, че обикновеното население не е квалифицирано да разсъждава и да взима решения по важни проблеми. Затова е важно елитът да решава “в своя полза” и след това да прокарва решенията си сред масите.
“Това, че фабрикуването на съгласие като техника подлежи на голямо усъвършенстване, смятам, никой не може да го отрече. Процесът, при който възниква общественото мнение, определено е не по-малко сложен от описаното в настоящите страници, а възможностите за манипулация, откриващи се пред всеки, който разбира процеса, са лесно достъпни. В резултат на психологическите изследвания, съчетани със съвременните средства за комуникация, практикуването на демокрацията достигна своята повратна точка. Свидетели сме на една революция, безкрайно по-значителна от която и да било смяна на икономическата власт. Под силата на пропагандата, не само в злокобния смисъл на думата, старите постоянни величини на нашето мислене се превърнаха в променливи. Вече не е възможно например да се вярва на старата догма на демокрацията: че знанието, необходимо за управлението на човешките дела, възниква спонтанно в човешкото сърце. Там, където изхождаме от тази догма, ние се самозаблуждаваме и ставаме жертва на данни, които не можем да проверим. Доказано е, че не можем да разчитаме на интуицията, съвестта и на произволните мнения на този или онзи, ако искаме да контролираме света за в бъдеще.“ – Уолтър Липман, “Обществено мнение”
Може би е важно да се спомене, че Липман е един от основателите на Съвета за чуждестранни връзки (CFR), най-влиятелния ръководител на международната политика в глобален мащаб. Този факт би трябвало да дава представа за умствената нагласа на елита, що се отнася до оползотворяването на медиите.
“Политическата и икономическата власт в Съединените щати са концентрирани в ръцете на “управляващ елит”, който контролира повечето от намиращите се в Щатите мултинационални корпорации, главните комуникационни медии, повечето влиятелни фондации, главните частни университети и голяма част от обществените организации. Основан през 1921-а, Съветът за чуждестранни връзки е ключовият мост между големите корпорации и федералното правителство. Наричан е още “училище за държавници” и е близо до това, което Чарлс Райт Милс нарича Властнически елит – група хора със сходни интереси и възгледи, оформящи събитията от неуязвими позиции зад (кулисите на) сцената. Създаването на ООН беше проект на Съвета, както това важи още за Международния валутен фонд и Световната банка.” – Стив Джейкъбсън, “Мисловен контрол в Съединените щати” (Mind Control in the United States)
Някои от настоящите членове на CFR включват Дейвид Рокфелер, Дик Чейни, Барак Обама, Хилъри Клинтън, известният църковен проповедник Рик Уорън и изпълнителните директори на големи корпорации като CBS, Nike, Coca-Cola и Visa.
Що се отнася до пропагандата, първите защитници на повсевместната грамотност и свободната преса си представяха само две алтернативи: пропагандираното или е истина, или е лъжа. Те не можеха да предвидят това, което фактически се случи предимно в нашите западни капиталистически демокрации. Разви се огромна масова комуникационна индустрия, загрижена не за това кое вярно или лъжовно, а за недействителните събития – тези, които в една или друга степен нямат никакво значение. С други думи, те (първите идеалисти) не включиха в сметките си неутолимия апетит на човечеството към нещата, които отклоняват вниманието (от същественото). – Oлдъс Хъксли
Тези факти са били посочени като заплаха за човешката свобода през 30-те години на миналия век от мислители на Франкфуртската школа като Теодор Адорно и Хърбърт Маркюз. Те са изложили три главни проблема на културната индустрия.
Индустрията може:
1. да принизи човешките същества до положението на една биомаса, като възпрепятства развитието на самостоятелни индивиди, способни да взимат разумни решения;
2. да измести естествения импулс към самостоятелност и самоосъзнаване чрез удобния мързел на конформизма и пасивността (безделието);
3. да утвърди идеята, че хората всъщност искат да избягат от абсурдния и жесток свят, в който живеят, като се изгубят в едно хипнотично състояние на самозадоволеност.
Идеята за бягството е дори още по-основателна днес при възхода на онлайн видеоигрите, 3D филмите и системите за домашно кино. Масите, непрекъснато търсещи последния връх в развлекателните технологии, закупуват скъпи продукти, които само най-големите медийни корпорации в света могат да си позволят да произвеждат. Тези продукти съдържат внимателно пресметнати съобщения и символи, които ни повече, ни по-малко са една пропаганда. Обществеността е дресирана да ОБИЧА тази пропаганда до такава степен, че е готова да харчи трудно спечелените си пари, за да бъде изложена на пропагандата. Пропагандата (използвана в политическия, културния и търговския смисъл) отдавна не е принудителната и авторитарна форма на комуникация, която намираме при диктаторските режими – тя е станала синоним на развлеченията и удоволствията.
Карл Юнг е основателят на аналитичната психология (също известна като психология на Юнг), която набляга на разбирането на психиката чрез изследване на сънищата, изкуството, митологиите, религията, символите и философията. Швейцарският терапевт е източникът на много от психологическите схващания, използвани днес – такива като архетип, комплекс, персона, екстровертност/интровертност и синхронизъм. Той в изключитено голяма степен е бил повлиян от окултното обкръжение в семейството си. Карл Густав, неговият прадядо, е бил деен свободен масон (бил е Велик майстор), а Юнг е открил и че някои от другите му предци са били розенкройцери. Това би могло да обясни неговия голям интерес към източната и западната философия, алхимията, астрологията и символизма. Една от най-важните му (и недоразбрани) идеи е била тази за колективното несъзнателно.
“Моята теза е следната: В добавка към нашето непосредствено съзнание, което има изцяло лична природа и което ние смятаме за единствената емпирично измерима психика (въпреки че пришиваме към него личното несъзнателно като прибавка), съществува и втора психическа система от колективна, универсална и безличностна природа, която е еднаква при всички индивиди. Това колективно несъзнателно не се развива по индивидуален път, а се наследява. То се състои от предварително зададени форми, архетипите, които могат да бъдат осъзнати едва в последствие и които дават определени форми на някои от психологическите съдържания.” – Карл Юнг, “The Concept of the Collective Unconscious”
Колективното несъзнателно се проявява чрез съществуването на подобни символи и митилогични фигури в различните цивилизации. Архетипните символи, изглежда, са вградени в нашето колективно несъзнателно и когато сме изложени на влиянието им, ние демонстрираме естествено влечение и увлечение към тях. Затова окултните символи могат да упражнят голямо въздействие върху хората, независимо от това, че повечето хора никога не са били въвеждани в тяхното езотерично значение. Мислители в областта на масмедиити като Едуард Бърнайс са намерили в тази концепция чудесен начин за манипулиране на личното и колективното несъзнателно на обществеността.
Строго секретна Инструкция за дезинформационната работа на органите на ДС. Документът е от 1980 г. и е подписан от тогавашния министър на вътрешните работи ген. Димитър Стоянов.
Със строго секретната инструкция се регламентира използването на дезинформацията като средство и метод от ДС в борбата срещу противника. Целта е с нея да се въведе координация в дейността на Държавна сигурност при използването на дезинформационната работа и постигането на по-голяма ефективност.
„Под дезинформация се разбират сведения (информация), в повечето случаи несъответстващи на действителността, които органите на държавна сигурност използват за създаване у противника на такива представи, въз основа на които той взима решения и предприема действия в изгодна за нашата страна насока. Процесът на довеждане на дезинформацията до противника се нарича дезинформиране”, се посочва в инструкцията.
Документът съдържа следните раздели: „Общи положения”, „Основни цели, направления, принципи и изисквания при провеждане на дезинформация”, „Органи на държавна сигурност за дезинформация и организация на тяхната работа” и „Заключителни разпоредби”.
Групата за координация на дезинформационната дейност на ДС се състои от началниците на Първо главно управление на ДС (ПГУ, разузнаването), Второ главно управление на ДС (контраразузнаването), Трето управление на ДС ( военното контраразузнаване) и Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия. Групата е под ръководството на зам.-министъра на вътрешните работи, отговарящ за разузнаването – по това време ген. Стоян Савов. Дезинформацията в ДС се смята за част от нейните активни мероприятия. В структурата на ПГУ съществува специален отдел „Активни мероприятия“.
Желая, когато младите хора отворят страницата на историята, да има откъде да запълнят белите петна от епохата на комунизма в България. Едно от тези петна е истината за Държавна сигурност, нейната дейност и ролята й на репресивен апарат на Българската комунистическа партия.
Желая, когато българите се обръщат към недалечното минало, да знаят няколко безспорни факта, които все още не са изписани ясно в историята и не се казват на висок глас. А именно:
БКП установява едноличен режим в България с помощта на Съветската армия и Сталин чрез убийства без съд и присъди, скалъпени съдебни процеси срещу опозицията, заточения в лагери, изселвания на хиляди семейства от домовете им.
По броя на жертвите и размера на насилието спрямо населението България отстъпва само на СССР в целия Източен блок.
Най-продължителната въоръжена съпротива срещу комунистическото управление в Източна Европа е на българските горяни, продължила до 1954 г.
Първите бунтове срещу комунистическо управление зад желязната завеса е на българските селяни от Кулско през 1951 г., предшестващи работническите бунтове в ГДР през 1953 г.
Първата държава от социалистическия лагер, която изпада в неплатежоспособност, е НРБ през 1960 г. при управлението на Тодор Живков. В резултат първият секретар на БКП еднолично и тайно продава златния резерв на България – 23 тона, на Хрушчов, за да върне малка част от дълговете на комунистическата власт към основния й кредитор СССР.
Последните комунистически лагери в Източна Европа са тези край Ловеч и Скравена, закрити през пролетта на 1962 г., едва след като в ЦК на БКП достигат сигнали въпреки контрола и наложената конспирация от страна на отговарящия за лагерите зам. вътрешен министър и дясна ръка на Живков Мирчо Спасов, че в тях се извършват убийства.
Човекът, който е лежал най-продължително време – 33 години – в затворите на Източния блок (повече от Нелсън Мандела в ЮАР), е българският дисидент и борец за свобода Илия Минев, интерниран и наблюдаван зорко от Държавна сигурност до 1990 г.
Управлението на БКП не се е свенило да използва Държавна сигурност да спре гласовете на своите критици зад граница като писателя Георги Марков (1975) и емигранта Борис Арсов (1974) чрез отвличане и убийство.
Специално създадени от Държавна сигурност фирми извършват под контрола на Политбюро на ЦК на БКП десетилетия наред контрабанда в нарушение на международните норми, включително и контрабанда на оръжие и наркотични вещества, както и износ на държавни капитали.
Държавна сигурност след 9 септември 1944 г. е конструирана, развивала се е и е била пряко подчинена на КГБ до 1990 г. Тодор Живков дава указанието „координацията и взаимодействието между ДС и КГБ да се издигат на такова равнище, че те да функционират като единна система, Държавна сигурност да работи като филиал на КГБ”.
През 1956 г. Тодор Живков наследява от Вълко Червенков политическата полиция в Държавна сигурност в лицето на ІІІ секретно политическо управление за „борба с контрареволюцията” и развива нейния всеобхватен контрол над обществото с Шесто управление на Държавна сигурност за „борба с идеологическата диверсия, контрареволюционни, националистически и други противодържавни прояви” в НРБ през 1967 г. Репресията над всеки инакомислещ сред интелигенцията, духовенството, научните среди, средствата за масова информация, студентите, включително и членове на БКП, е в основата на комунистическия режим.
Репресивният апарат на Държвана сигурност е използван за потъпкване на човешките права на българските граждани, включително и на представители на малцинствата, като най-бруталните мащаби на тази политика, изповядвана от висшето ръководство на БКП, намира израз в насилствената смяна на имената на българските турци.
Тодор Живков използва репресивната машина на Държавна сигурност и в последните дни на своето управление за разправа с неформалните организации в страната и за разпръскване на мирния протест на независимото сдружение „Екогласност” пред градинката на „Кристал” на 26 октомври 1989 г.
През януари 1990 г., броени месеци преди първите демократични избори в България след краха на комунизма, изпратеният от триумвирата Петър Младенов – Андрей Луканов – Александър Лилов за министър на вътрешните работи ген. Атанас Семерджиев дава строго секретна от особена важност заповед за унищожаване на досиетата на Държавна сигурност тайно от опозицията и от обществото. Целта е БКП да прикрие и запази контрола на своя агентурен апарат и да се прочистят архивите от компрометиращите комунистическото управление материали.
Мрежите на зависимост от Държавна сигурност и задкулисното й влияние в политиката, икономиката и медиите хвърлят сянка върху процесите на целия български преход от комунистически режим към демокрация.
Независимият специализиран сайт „Държавна сигурност.com” е дългосрочен проект, чиято цел е да предлага на едно място в удобна форма леснодостъпна справочна, историческа и аналитична информация и знание за системата на функциониране на бившата Държавна сигурност и нейната дейност като репресивен орган на БКП по време на комунистическата епоха в България, както да анализира и документира ролята и мястото й в комунистическата държава и по време на прехода от комунизъм към демокрация.
Втората цел е да систематизира на едно място досегашната държавна политика, свързана с декомунизацията, както и да следи, отразява и популяризира в българското общество процесите, свързани с разграждането на комунистическото минало на национално и европейско равнище.
Поставените цели ще бъдат постигнати чрез:
Публикуване на обективна информация за проблемите с наследството на комунистическото минало и системата на Държавна сигурност в национален и европейски мащаб
Проучване на архивите на бившата българска Държавна сигурност и тяхното систематизиране и анализиране
Публикуване на материали за отраженията и проявленията на бившата Държавна сигурност върху обществено-политическия живот в България след промените през 1989 г.
Представяне на пълна и подробна информация за дейността на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия
Осъществяване на изследователски проекти за осветляване на комунистическото минало и изследването на архивите на Държавна сигурност.
Убеден съм, че когато хората са по-добре информирани за епохата на комунизма и за Държавна сигурност като ключов механизъм на комунистическото управление за контрол и влияние върху отделния индивид и върху цялото общество, една голяма част от неудобните въпроси, които изплуват всекидневно, ще намерят точните отговори.И тогава българите ще имаме силата и аргументите да убедим властта да назовава ясно причините за една част от основните проблеми в държавата, свързани с миналото, и да предприема такива решения, с които да ги преодолява, а не заобикаля. Защото Джордж Оруел го е казал най-точно: „Който контролира миналото, контролира бъдещето”.
Затова знайте истинската история, помнете я и не я забравяйте!
За да не позволявате бъдещето ви да продължава да зависи от миналото на комунизма.
Подли, да. Няма как да бъдат определени по друг начин. Това, на което ставаме свидетели в последните дни, е просто един непресекващ поток от мерзост, който се излива върху ни. Ниагара от мерзост. Потоп от мерзост.
Ставаме свидетели на това как битува лъжата. Как се създава, как укрепва. Как се налага като публично виждане, как свикваме с нея, как я приемаме, как я припознаваме като истина. И как започва да ни се струва, че всеки, който си позволи да наруши тази паснала като ръкавица по кожата ни лъжа, е негодник, лъжец и мерзавец.
Има лъжи, които са удобни. Има лъжи, които са мехлем за наранената ни гордост, цяр за травмите от преживените несгоди, индулгенция за това, че се били толкова тъпи и послушни, та никога на сме възставали срещу лъжата. Има лъжи, които са толкова удобни, че ни се привиждат като скалпел, който може да изреже туморните образования в обществения живот. Някои ги осъзнават, но си казват – е, какво толкова. Тази лъжа е полезна, ще я приемем за истина… временно.
Няма обаче полезни лъжи. Свикнем ли да подменяме неудобната истина с по-удобната лъжа, с нас като цяло е свършено. Попадаме в подлите времена – в Лето Господне 2013-то.
Сега е удобно да бъде намерен виновникът за това, че сме бедни, тъжни и отчаяни. Най-бедните, най-тъжните и най-отчаяните в цяла Европа. За това, че не ни стигат парите за сметките за ток, за това, че децата ни нямат какво да работят. За това, че целият ни живот е преминал в лъжа – и нямаме истина, с която да оправдаем собственото си съществуване.
И тогава идват мерзавците. Идват, за да използват нашата горест и нашия гняв в своя полза. Идват, за да сложат крак в стремето и да ни яхнат… за пореден път. Подхвърлят ни една лъжа, която много ни прилича на истина. Нещо повече – много ни се иска да е истина – за да се намери виновникът за нашето дередже. Да се намери някой, върху който да излеем натрупания гняв. И някой, който да подмени и собствената ни отговорност за мизерията на битието ни.
Мерзавците познават нашата психология. Ако има нещо, в което да се спецове – то това е именно народопсихологията. Умеят да манипулират и да лъжат. И няма как да не умеят, след като винаги са го правили.
Сега ще ви разкажа една малка история за наивници, която ще ви послужи като пореден повод да си дадете сметка какъв продажник, гад и мерзавец съм самият аз – защото не ща да се присъединя към удобната за всички, праведна и полезна лъжа. История, която се развива пред очите ни. История, която вече почти се е превърнала в политически катехизис.
Действие първо: Сергей Станишев, лидер на БСП и ПЕС, внася в прокуратурата анонимка, която подробно обяснява как в България се извършват нерегламентирани подслушвания – по устна заповед на Цветан Цветанов, бивш министър на МВР. Анонимката се е пръкнала не кога да е, а в самото начало на предизборната кампания, в която за БСП се очертава съдбоносна загуба. Случайно, разбира се. Както е случаен и фактът, че въпросният Цветанов е шеф на предизборния щаб на ГЕРБ – основният и всъщност единствено реален опонент на ГЕРБ.
Внасянето не става как да е, а шумно, с пресконференция, на която се говори за “българския Уотъргейт”. Без този шум наказателното производство би могло да изненада посочените извършители – и да осигури доказателства за тяхната противозаконна дейност, ако изобщо е имало такава. С предварителния анонс на Станишев остава само шумът. Нищо – той е важният.
Действие второ: прокуратурата забравя традиционната си охлювна летаргия, проявявана винаги към дела от обществен интерес. Включително тези, които са свързани със същият този Станишев. Забравя, че няма навика да реагира на подобни сигнали, дори и когато те свидетелстват за корупция, ощетила държавата с милиарди. Светкавично в МВР са пратени не един-двама, а цели десет прокурори. Ръководени впрочем от такива, чиято репутация съвсем не е блестяща – и които сами са престъпвали закона за СРС, като са разрешавали такива без санкцията на съдия – какъвто е случаят с Роман Василев например.
Оказва им се пълно съдействие. Съдействат им впрочем с пълна сила и тези, които са изнесли данните, въз основа не които е подготвен компромата – например кой за какво е отговорен, какви са марките на колите за проследяване, какви изключения от общия ред са допуснати в СДОТО. И докато проверяват официално, скроилите компромата “пропяват” при разпитите, лансирайки подходящите лъжливи версии. Като тази с отверката например.
След което прокуратурата отчита своята стахановска дейност, констатирайки (по думите на самия главен прокурор), че две трети от съдържанието на Станишевата анонимка отговаря на истината. Кое по-точно обаче отговаря на истината? Да е доказала прокуратурата, че някой от ръководството на МВР е разпореждал провеждането на незаконни подслушвания? Не. Да е доказала изобщо наличието на такива? Не. Тогава?
Тогава се сервира удобната пропагандна версия – такива е имало, но доказателствата за тях са унищожени. Разследването продължава – и като доказателство за сериозността на нещата са заведени четири наказателни производства. Всички те ще бъдат оставени на трупчета или ще бъдат върнати от съда, ако стигнат изобщо дотам – само че това ще стане след изборите. Много по-важно е какво ще се случи до тях.
И ето какво се случва – споменатите “две трети” на Цацаров отварят широк хоризонт за политическо говорене. Мафия, полицеска държава и прочее – изглаголени от широката анти-ГЕРБ коалиция, обединяваща и левите, и десните. Коалицията, която се кани да управлява след изборите. Новата тройна, четворна или петорна коалиция, която ще краде на спокойствие зад фасадата на тъй нареченото “програмно правителство”.
Разработката “Галерия”, по която реално бяха слушани и политици, и журналисти, и самият шеф на комисията по национална сигурност Минчо Спасов, и Татяна Дончева, шеф на подкомисията, която трябваше да наблюдава подслушващата ДАНС – всичко това е забравено. Забравени са и разработките “Гном” и “Моряк”, по които също се слушаше на поразия. Забравен е простия и отдавна известен факт, че в специалните служби винаги е имало служители, които работят за своя сметка– и често в полза на мафията. Забравено е, че докато в това ведомство се ширят кадри на ДС, ще има и хора, които ще измъкват секретна документация, ще кроят компромати и ще ги снасят на “Позитано” 20.
Трето действие: отново в хода на предизборната компания и отново – с анонимен източник, разумно време преди изборите, за да има достатъчно дни за медийно разгръщане на поредното активно мероприятие, се претоплят стари разработки срещу Станимир Флоров, шеф на НСБОП. Първите от тях – с 14-годишна давност. Да се пита човек – защо ли се актуализират чак сега? Сигурно отново по случайност…
Много по-сериозен обаче е въпросът как така тези разбаротки, до една приключили със заключението, че се прекратяват поради липса на данни за престъпление – сега се оказват актуални и прокуратурата решава – в противовес на всички предишни заключения – че има данни за престъпление? И – извинявайте – как прави тези си заключения в рамките на два дни? На базата на какви нови експертизи и на базата на какви разпити, проведени допълнително, че да има правото да говори, че разполага и с допълнителни източници на информация? Как по-точно изведнъж тъкмо сега се явиха тези нови източници на информация?
И ако прокуратурата е достатъчно чевръста, за да ги издири, асимилира и офхорми мнението си за необходимостта от наказателно производство в рамките на тези два дни, то защо не е достатъчно чевръста и за да открие кой по-точно е този субект, който ги е извадил от секретното деловодство на седми март тази година – и за какво по-точно са му били необходими?
Яснота по този деликатен въпрос, разбира се, не се дава и няма да се даде. Вместо това ще се говори как разследването продължава. Продължава, да – но паралелно с предизборната кампания, в която деполитизираната прокуратура се оказа май най-важния участник.
Действие четвърто: логично е да се потърсят и намерят вътрешни предатели, за да се получи лъжата достатъчно убедителна. Не е трудно – има достатъчно важни персони от гербаджийския елит, напъдени заради своите золуми – поради което имат да си върщат на партията-носител. Емил Димитров например, известен повече като Емо Фаса, който показно се покри със семейството си в чужбина, за да даде там пред нотариус (?!) някакви страховите показания за ситуацията в ГЕРБ. Никой не знае какви са те – но няма и нужда да знае. Важното е да се говори за тях. Важното е неговата публична уплаха да бъде използвана като доказателство за мафиотския бекграунд на люде като Борисов и Цветанов – вижте, санким, страхува се този невинен човечец за живота си и за живота на семейството си…
И действие последно, може би тържествен финал на този водевил: публичното казване на Мирослав Найденов, че Цветан Цветанов бил подслушвал целия министерски съвет. Криели се министрите като мишоци в ъглите, за да си шепнат за тежкото полицейско иго. Президентът си оставял GSM-а в друга стая, когато се налагало да си говори с някой от тях. И така – четири години подред тези достойно хора мълчали, търпели и слушкали…
Доказателства за което? Отново никакви. Само говорене – но за сметка на това какво говорене само. Говорене, при което настоящата подлост вече се приема като достойно дело. И при което се забравя, че самият Мирослав Найденов е подсъдим за корупция и злоупотреба със служебното положение; че вилката е на шията ми и – понеже не му се ходи в затвора – ще говори това, което трябва. Това, което му каже прокуратурата, за чийто защитен свидетел беше набързо провъзгласен. Това, което каже онзи, който казва на прокуратурата какво да прави.
Вгледайте се в това лице. Там горе – в началото на статията – и тук долу, в нейния финал. Да ви вдъхва доверие този тип? На мен не – това лице просто излъчва подлост. И същевременно съзнавам, че той е само една бурмичка от големия механизъм на лъжата, че има далеч по-перфидни, а и по-подли от него.
Наскоро слушах голфовия олигарх и галъпски прорицател Кънчо Стойчев по някакво радио: той набързо обясни как и Европа е отписала ГЕРБ, и САЩсъщо – което той знаел от собствени разговори там. Гаче ли наш Кънчо ляга и става с Обама, или поне с държавните му секретари, та няма тайни за него в Белия дом… Редеше едни лакърдии, достойни не за голфаджийски мултимилонер, а за галфон, но нейсе.
По-важно е другото, за което всички глаголещи за това как едва ли не трябва да се освободим от полицейското иго, нямат отговор. Като отпишем ГЕРБ, кого трябва да впишем в тефтерите на България? Кому трябва да поверим съдбата си в настоящия исторически момент – и при настоящата политическа ситуация? Кой е по-малкото зло от ГЕРБ – ако трябва да дефинирам тревогите на мнозина българи? БСП и компания ли? Партията, която винаги, когато е била на власт, е докарвала страната или до национална катастрофа, или поне до почетното звание “най-корумпираната страна в ЕС”, плюс съществения бонус: “троянския кон на Русия в ЕС”, плюс голям шлем върху главите ни – при което наистина се питаме дали за шлем или за член ставаше дума – както обърка тези понятия едно българско Гоце.
ях питам – сторонниците на голямата обществена лъжа. Кой е по-малкото зло за нашето национално бъдеще – доколкото изобщо имаме такова? И съвсем не е въпросът в Цветанов или в Борисов – при все че човек винаги трябва да възстава срещу лъжата – независимо срещу кого е насочена –и независимо от възраженията си срещу тези, които са нейни жертви. Нямам абсолютно никакъв ангжимент нито към единия, нито към другия – и най-лесно би било и аз като многото поддържащи настоящата лъжа да си кажа, че не ми пука за тях.
За България обаче ми пука. И не за този и онзи, а за нея трябва да мислим, когато гласуваме на 12-ти май. И когато ще трябва да решим дали да поддържаме обществената лъжа –и да продължаваме да живеем в подлите времена – в една неразчлренимо множество с подлеците.
Атентатът в софийската катедрала “Света Неделя” е най-големият терористичен акт в българската история както по броя на жертвите, така и по последиците. Още на времето наричат 16 април 1925 г. Кървавия Велики четвъртък. За него са написани няколко книги и все пак цялата истина още не се знае. Сбъдва се, макар и не напълно, предсказанието на дъновиста Любомир Лулчев при първата му среща с цар Борис ІІІ, че на 14, 15 и 16 април три големи сгради в София ще се разрушат. А целият атентат е замислен, подготвен и осъществен под ръководството на племенника на Райна Княгиня.
Атентатът е връхната точка в една политическа битка, която от две години се е превърнала в кървава разправа. На 9 юни 1923 г. с преврат е свалено парламентарно избраното правителство на БЗНС. Министър-председателят Александър Стамболийски е убит, а опитите за съпротива на земеделците са смазани. На власт с помощта на военните идва правителството на проф. Александър Цанков. В този конфликт комунистическата партия запазва неутралитет. През август обаче в България пристига вторият човек в Коминтерна – генералният му секретар Васил Коларов. Той налага на БКП гледището, че ситуацията е революционна и комунистите в единен фронт със земеделците трябва да установят със сила работническо-селска власт. Известна подготовка е направена – дще през 1920 година в партията се създава Военна организация, която тайно събира оръжие за бъдещата революция.
Под натиска на Коминтерна БКП вдига авантюристичното Септемврийско въстание през 1923 г., разгромено жестоко от властта. Водачите на въстанието – Васил Коларов, Гаврил Генов и Георги Димитров, който първоначално е за неутралитет, но после променя мнението си, избягват в Югославия още преди да се разразят решителните сражения. БКП е разгромена и забранена. От 38 000 през 1922 г. членовете й след въстанието намаляват до не повече от 25 000 души.
Независимо от това партийното ръководство, изпаднало изцяло под влиянието на Коминтерна, решава да продължи въоръжената борба чрез терористични актове. Комунистите, които настояват да се възстанови легалната политическа дейност на партията под друго име, са изключени от нея. Все по-голяма тежест придобива Военната организация на БКП, ръководена от Коста Янков, чиято майка е сестра на Райна Попгеоргиева, панагюрката, ушила знамето на въстаниците през април 1876 г.
Янков е буйна натура. Баща му е земляк на Димитър Благоев и загива като македонски войвода (Иван Вазов даже му посвещава стихотворение). Самият Коста е кръщелник на Благоев, който е основател на социалдемократическата партия, станала през 1919 г. комунистическа. По-късно се оженва за дъщеря му Стела и е един от тримата членове на Изпълнителното бюро на Централния комитет на БКП. По онова време той е на 37 години.
След Септемврийското въстание Военната организация започва безогледна терористична дейност. В горите бродят въоръжени чети от нелегални комунисти и анархисти. През есента на 1924 г. по съветски образец е създадена ЧЕКА – специална наказателна група на партията. Присъдите на този партиен съд се изпълняват от терористични групи- През зимата на 1924-1925 г. са извършени няколко покушения, при които са убити трима души, но без особено влияние в политиката. Правителството отвръща с репресии. Само за два месеца през 1924-1925 г. са убити трима депутати – членове на партията; много други комунисти и леви земеделци са арестувани. Полицията влиза в дирите на конспираторите.
Терористите искат да нанесат решителен удар върху властта. През есента на 1924 г. ръководството на Военната организация решава да взриви “Юнион клуб”, където често се събират министри и членове на Военната лига, подпомогнала Цанков при преврата. Един човек от персонала на клуба сътрудничи на Военната организация на БКП, но е уволнен и идеята е изоставена.
След това се обмисля възможността да се внесе бомба със закъснител в Народното събрание, която да избухне по време на заседание на парламентарната група на правителственото мнозинство. По същото време левите земеделци единофронтовци по идея на Димитър Грънчаров планират да взривят храм-паметника “Свети Александър Невски” при неговото многократно отлагано освещаване. Това е вторият замисъл за атентат по време на освещаването на тази църква, но един от посветените го издава на полицията и така той е осуетен. Общото във всички планирани терористични актове е, че единофронтовците – комунисти и земеделци, искат да издебнат момент, когато на едно място е събрано цялото държавно ръковоство и с един удар да го унищожат.
През декември 1924 г. клисарят на софийската катедрала «Света Неделя», бившият член на БКП Петър Задгорски, предлага на сътрудника на Военната организация Димитър Хаджидимитров – Митрето, на тавана на църквата да се укриват оръжия и боеприпаси. Задгорски е човек с лъкатушна съдба. В продължение на 12 години работи в Русия преди революцията. Връща се заради Балканската война и се записва доброволец. След войната става партиен член, постъпва в църквата през 1921 г. а след Септемврийското въстание официално напуска БКП, но остава неин симпатизант.
Митрето знае замисъла за взривяването на “Юнион клуб” и му хрумва, че църквата е подходяща за голям атентат, тъй като службите в нея се посещават от видни личности. Ръководството на Военната организация решава да започне внасянето на взрив. Ръководителят на софийската терористична група на ЧЕКА Петър Абаджиев оглежда тавана на църквата и нарежда да се започне работата. Взривът се внася на малки пакети, правени в някаква конспиративна квартира наблизо. Така в църквата са складирани около 25 килограма мелинит и тротил.
Революционерите не работят само по идейни причини. Те са добре платени. За всеки внесен пакет на Задгорски се дават 1000 лева. Той получава общо 11 000. Освен това му е обещано, че с кола ще го измъкнат зад граница и ще го пратят в Съветския съюз, където го чака висок пост. В същото време Абаджиев заплашва Задгорски, че ако не сътрудничи или ги предаде го чака смърт. Както по-късно признава конспираторът Марко Фридман, всеки от партийните сътрудници получава заплата – ергените по 3000 лева, а женените – според членовете на семейството. Само за месец през ръцете на Фридман минават около 400 000 лева, които той изразходва по указания на Коста Янков. Самият Фридман взима 5000 лева месечно. Според репортера на тогавашния вестник “Свободна реч” след залавянето й през 1925 г. Цола Драгойчева признава, че и за най-елементарната услуга, на какъвто и да било член на партията, за каквато и да било работа се чакаловъзнаграждение. Парите за Военната организация идват от Съветския съюз през Виена, където е Задграничното правителство на БКП.
Още отначало идеята на Коста Янков е да се убие някоя видна личност, чието опело би събрало в храма цялото ръководство на полицията. По този начин атентатът ще разстрои репресивния апарат на държавата. Освен това според Янков висшите полицаи не споделят разкритията си за комунистическите конспирации едни с други (вероятно за да оберат лаврите при залавянето им). Така че Военната организация вижда в това и акт на самозащита, при който разплетените от полицията нишки отново ще се прекъснат.
В края на декември Коста Янков съобщава на другите двама членове на Изпълнителното бюро на ЦК Иван Манев и Станке Димитров – Марек, за внасянето на взрива в храма. Политическият секретар на ЦК на БКП Станке Димитров изказва мнение, че атентатът би могъл да стане сигнал за ново въстание. Организационният секретар Иван Манев е против, но тримата са единодушни подготовката да продължи.
На 15 март 1925 г. работата е на приключване. Взривът е внесен, а Петър Абаджиев и помощникът му Асен Павлов оглеждат тавана на църквата. Абаджиев и членовете на щаба на Военната организация Иван Минков (брат на писателя Светослав Минков) и Димитър Златарев се срещат, за да уговорят техническите подробности. Минков, който е бил сапьор, носи и книга по минноподривно дело. Всичко се изпипва професионално. Решава се експлозивът да се подготви за възпламеняване във вдлъбнатината на централната колона на църквата. Мястото е избрано, защото до основата на тази колона се поставя ковчегът при опело и около него застават официалните лица. Внесеният взрив се поставя във форма на паралелепипед с размери 40 х 50 х 60 сантиметра. Пет бикфордови фитила с дължина по метър и половина ще предизвикат експлозията. Краищата им ще се поставят в съд, в който ще се налее спирт. Така се осигурява едновременното им запалване. През следващите няколко дни замисленото е изпълнено от Абаджиев и Павлов. Избрана е и жертвата. Решено е да се организира убийството на Владимир Начев, началник на политическата полиция, наричана Обществената безопасност. За непосредствен извършител на атентата е определен Никола Петров – той ще запали фитилите. Представят го на Задгорски в бирария «Радост» под името Васко.
Замисълът със сигурност предполага, че ще загинат и невинни хора, но това не тревожи ръководството на Военната организация. В едно окръжно до бойните групи, изготвено от Минков, се настоява за безпощадност: …в гражданската война този от противниците ще има успех, който… не спазва никакви правила на хуманност и други дивотии…
Коста Янков преценява, че за самия атентат трябва да се вземе политическо решение. В може би най-доброто изследване на атентата Георги Наумов се е постарал да уточни кой и кога е взел фаталното решение да се запали фитилът. Той посочва становищата на всеки от членовете на ЦК на БКП по онова време, което не е лесна работа. Става дума за 11 души, които по няколко пъти променят мнението си, а след атентата очевидно се стремят да се оправдаят и да хвърлят вината върху загиналите си другари. Монографията на Наумов е публикувана през 1989 г. от издателството на БКП “Партиздат”. Естествено, за да излезе книга на тази тема по това време, би трябвало да оправдава ръководството на БКП и да представя терористичния акт като еднолично решение. Във всички енциклопедии от периода 1944-1989 г. атентатът се описва не като дело на ЦК, а на Военната организация. Наумов обаче е написал една честна книга. Той ясно дава да се разбере, че цялото партийно ръководство, в това число емигрантите Васил Коларов и Георги Димитров, са знаели за подготовката на голямата работа, както я наричали конспираторите.
Междувременно избраният на нелегалната Витошка конференция ЦК оредява. Трима са в чужбина; Тодор Петров умира от туберкулоза; Христо Кабакчиев е в затвора; Димо Хаджидимов е убит от ВМРО. На 26 март 1925 г. става още един инцидент. Полицията разкрива нелегална квартира на ЦК на БКП на ул. “Русалка” 3 в София и устройва засада на членовете на Изпълнителното бюро, които отиват на среща там. Яко Доросиев, заел мястото на Станке Димитров, се самоубива; Иван Манев и сътрудникът на Коста Янков Марко Фридман, адвокат от Стара Загора, са ранени, но успяват да избягат. Остава невредим само Янков, който закъснява и остава извън полицейския кордон. Освен него на свобода са още Тодор Павлов, Петър Искров и Иван Манев. След засадата на 26 март Манев променя мнението си и поръчва на Тодор Павлов, който го замества в изпълнителното бюро, да каже на Коста Янков да действа. До 30 март Тодор Павлов само чувал, че се готви нещо голямо, но не знаел какво точно. Като му казали, той без много колебания се съгласи – съобщава Димитър Златарев.
Интересно е мнението за атентата на тримата емигранти. През януари 1925 г. Станке Димитров – Марек, заминава за Виена, като преди тръгването си казва, че е “за”. Той съобщава за замисления атентат на членовете на Задграничното представителство Георги Димитров и Васил Коларов. Коларов не казва нито да, нито не. За себе си по-късно Димитров твърди, че бил против (не по някакви хуманни съображения, а защото смятал, че безредици в България могат да накарат Югославия да я окупира). Казах, че може дастане само във връзка с едно въстание – заявява Г. Димитров. Следователно и той като Марек препоръчва атентатът да стане сигнал за революция – нещо като залпа на “Аврора” за България. Марек твърди, че съобщил неговото становище на ЦК с писмо чрез Яко Доросиев, но след атентата блиските на Тодор Павлов унищожили архивата на ЦК, за да не я залови полицията. Така писмото изчезва.
Тъй като Георги Димитров беше издигнат в култ от комунистическата власт, много неудобни факти от биографията му се премълчаваха. Един от тях е, че през 1926 г. Изпълнителното бюро на ЦК гласува на него и на Ст. Димитров недоверие заради атентата. След дълги спорове наказанието им е отменено. Марек привежда наивния аргумент, че може би при преписването на писмото му до ЦК със симпатично мастило била изпусната думата “не”- вместо “не е съгласен” станало “е съгласен”. Петър Искров обаче остава докрай на своето мнение, че Георги Димитров е бил за атентата: Държах три дни писмото в ръцете си.Не съм сигурен за думите. Но съм сигурен за двете фрази – “аз смятам, че трябва, Виктор смята, че може”. Виктор е псевдонимът на Георги Димитров. По-късно Искров емигрира в Съветския съюз и става член на изпълкома на Коминтерна. През 1938 г. загива при сталинските чистки. Генералният секретар на Третия интернационал Георги Димитров остава с един неудобен свидетел по-малко.
Полицейските разкрития на 26 март принуждават атентаторите да бързат. В квартирата на “Русалка” 3 са арестувани двама комунистически функционери, единият от които е Асен Павлов – човекът, който подготвя взрива в църквата. Полицията прави големи разкрития. Става ясно, че е планирано убийството на началника на Обществената безопасност. Начев започва да се движи с усилена охрана. Налага се да се смени стръвта, т. е. кой ще бъде убит, за да се съберат на опелото му политиците. Този път изборът пада върху генерал о. з. Константин Георгиев, председател на Софийската организация на управляващата коалиция Демократически сговор. На убийците Атанас Тодовичин и Живко Динов е поръчано да свършат работата най-късно до вторника преди Великден – 14 април вечерта. Ако не успеят, като резервна мишена е набелязан проф. Кулев, който трябва да бъде застрелян на следващия ден. Но те успяват – ген. Георгиев е застрелян край църквата “Св. Седмочисленици” в 20 часа във вторник. Коста Янков научава това в присъствието на земеделците Николай Петрини и Иван Перчемлиев, с които БКП е във връзка. Петрини, журналист и бивш депутат, знае за проектирания атентат. Янков го праща да си върви и да каже на техните съмишленици най-малко десет дни да не излизат от черупкитеси.
Същия ден става друг голям атентат – покушението срещу цар Борис ІІІ в Арабаконак Царят се спасява, но двама от спътниците му са убити. Сред романтичните версии за атентата в катедралата е, че царският труп трябвало да бъде “стръвта”. Всъщност обаче нападението над царя едва не осуетява партийната конспирация.
Вечерта преките изпълнители на атентата – клисарят Задгорски и Васко (Никола Петров) се срещат в бирария “Тигър”. Васко води със себе си Атанас – шофьора, който ще ги откара с кола до границата. Той ще ги чака на ул. ”Лавеле”. На другия ден Васко отива при клисаря и му казва, че трябва да бъде готов на следващото утро да му отключи тавана на църквата. Решителният час наближава
Вечерта на 15 април Петър Искров прави последен опит да спре атентата. От Тодор Павлов той научава, че взривът ще стане на другия ден. Между двамата пламва спор. Искров предвижда страшните последствия.
– Ще бъдат избити жени, деца, цели семейства, може би и работници. Против нас ще се вдигне част от масата. Даже някои – заради разрушението на черквата. Вътре в партията също ще се вдигне буря от негодувание. Такива актове са погребвали цели партии.
Тодор Павлов възразява:
– Признавам, че ще бъде страшно. В партията ще настъпи криза. Но това трябва да стане… Те избиват нас, жените и децата ни, ние няма защо да ги жалим. Легалната опозиция ще поведе по-решителна борба против правителството за неговото сваляне. Ние сме стигнали до такова положение, че друг изход аз не виждам.
Тогава Искров се решава на една лъжа. Два часа по-късно намира Тодор Павлов и му казва, че Манев също е против. Писателят Венцислав Начев разкрива, че години по-късно, когато вече са емигранти в Съветския съюз, Искров признава на Павлов, че е излъгал. Манев не е променял мнението си. Но вечерта на 15 април лъжата е взета за истина от Тодор Павлов и той се съгласява да отменят атентата. Павлов единствен знае скривалището на Коста Янков и отива за да му предаде уж общото решение. Но на срещата още веднъж променя мнението си и се съгласява. Янков казва: И без тях (Манев и Искров – б.а.) ЦК вътре е болшинство по тоя въпрос. И е бил прав – тримата с Марек и Тодор Павлов са били за, двама са против, а задграничните членове не са възразили. По-късно партийното ръководство хвърля цялата вина върху Янков, но той всъщност е спазил партийната дисциплина и е получил санкцията на ЦК. Въпреки всички увъртания на партийните историци цялата политическа отговорност за подготовката и провеждането на атентата се носи от БКП.
На 16 април в 5.30 сутринта Никола Петров – Васко, се среща с Живко Динов, който отново е определен за охрана на атентатора. В 8 часа Динов изпроща Васко до църквата. Клисарят е там още от 7, сам с експлозива. Уговорката е при започването на опелото Задгорски да даде сигнал на атентатора, като почука три пъти на таванската врата. Тогава Васко трябва да запали фитилите и да излезе, последван от Задгорски. Наблизо ще ги чака Динов, за да ги укрие. Същият предиобед част от набелязаните жертви получават фалшива покани за погребението. По обяд в църквата пристига полицейската охрана. Агентът Илия Ангелов понечва да се качи на тавана, но Задгорски го спира с думите, че вече е проверил там. Инструкцията за Васко е – ако бъде открит, да взриви църквата, дори да е празна. Но полицаят се задоволява с обяснението на клисаря.
В 15 ччаса пристига ковчегът с покойника. В траурното шествие са министрите начело с Александър Цанков, много народни представители и свободните от наряд офицери от Софийския гарнизон. Те влизат в църквата и се нареждат около ковчега край централната колона. Кордон от войници опасва църквата. Отвън остават много хора. Тогава софийският владика Стефан, който ще извърщи опелото, нарежда да преместят ковчега по-близо до олтара. Министрите също отиват по-напред. Това може би ги спасява.
Опелото започва в 15.15 часа Задгорски дава сигнала. Васко пали фитилите и напуска тавана. Щом клисарят го вижда да излиза, тръгва след него. По бул. ”Клементина” (днес “Ал.Стамболийски”) те се запътват към ул. ”Лавеле”, където трябва да ги чака колата.
Взривът става в 15.23 ч. В първия момент митрополит Стефан решава, че е станало земетресение. Златарев казва, че буквално видял кубето да лети във въздуха. Експлозията е така силна, че войниците от почетната рота, останали отвън, са повалени от взривната вълна. Един от очевидците, подполковник Маринополски, разказва: Гъсти кълба бял прах засипа наоколо целия площад… всичко наоколо бягаше, без да знае накъде.
Взривът срутва купола в претъпканата катедрала. Убити са 134 души, между тях трима народни представители, 10 генерали и 26 офицери. Ранени са 343 човека, много от тях остават затрупани под развалините или по-късно умират от раните си. Между ранените са министър-председателят Цанков, министърът на вътрешните работи ген. Русев, подпредседателят на Народното събрание Борис Вазов, председателят на парламентарната група на мнозинството Андрей Ляпчев, митрополит Стефан, Ат. Буров. Военният министър ген.Вълков е ранен в главата, но излиза и дава първите заповеди на войниците отвън. Премиерът се отправя към Министерския съвет, където се събира правителството. Повечето от членовете му са с превръзки. Решено е да се обяви военно положение, което става с царски указ от 17 април.
Още преди това обаче започват арестите на заподозрените лица. Те са преди всичко членове на Единния фронт – комунисти и леви земеделци, но сред тях има и много прогресивни интелектуалци. Доста изследователи твърдят, че списъците с подозрителни лица са били готови предварително. По официални данни от атентата до края на юли само в Пловдивския и Варненския гарнизон са задържани 23 764 души. Много хора са избити без съд. Само в София те са между 330 и 400. Между тях са братът на Георги Димитров Тодор, поетите Гео Милев, Сергей Румянцев и Христо Ясенов. По ирония на съдбата заради Коста Янков загива и някогашния му съперник в любовта, бившият директор на Бюрото по печата Йосиф Хербст. Част от избитите без съд са обявени за “безследно изчезнали”. След вълната на червения терор започва не по-малко страшният бял терор.
В момента на взрива атентаторите – Васко и Задгорски, вече са претърпели първото си разочарование – на “Лавеле” не ги чака автомобил. Задгорски продължава по булевард “Клементина” и стига до ъгъла с ул. ”Цар Самуил”, когато става експлозията. Там го пресреща П. Абаджиев и го отвежда в една предварително подготвена квартира, където живеят Димитър Даскалов и Благой Камбуров. След това Абаджиев излиза, като обещава да се върне след няколко часа със задграничен паспорт за клисаря, но повече не се появява. Изоставен от своите съучастници, Задгорски на другия ден отива у сестра си и, придружен от зет си, се предава на Обществената безопасност.
Въпросът защо атентаторите изоставят човека, който познава всички и когото полицията най-лесно ще намери, тъне в мрак. Несериозно звучи обяснението, че Абаджиев не се върнал заради полицейския час. Той е могъл да вземе Задгорски на другия ден, но не го прави. Димитър Златарев, който стоял на един балкон близо до църквата с часовник в ръка и чакал взрива, също знаел къде е Задгорски, но не отишъл при него. Не е ясно и какво е станало с колата. Златарев твърди, че “автомобилният канал” бил провален още на 4 март, а на 14 април на Задгорски представят шофьора Атанас?!
Най-вероятна изглежда версията, че никакво бягство не е било подготвяно, а Задгорски е трябвало да бъде убит, за да се заличат следите. Златарев казва, че клисарят трябвало да бъде укрит в някаква квартира с един наш терорист, в случай, че бъдат открити от властта, да го застреля, ако той сам не се реши на това.
Има още един факт в подкрепа на тази версия. След като не намира кола на “Лавеле”, Васко се прибира вкъщи. На 19 април следобяд той се среща с Живко Динов и Абаджиев и тримата решават, че Задгорски трябва да бъде убит. Но той вече се е предал.
От преките участници в атентата не е заловен никой. Коста Янков изпраща една декларация до вестниците от името на ЦК на БКП и се скрива, но на 21 април скривалището му е блокирано от полицията и при престрелката той е убит. По същия начин загива Иван Минков, който търси убежище у свой стар познат, запасен офицер като него – Георги Коев. Коев е арестуван. Арестувани в друга квартира са също Марко Фридман и Николай Петрини.
На 1 май 1925 г. започва делото за атентата. Подсъдимите са 10, но пред съда всъщност застават петима. От тях само Задгорски участва в атентата. Фридман има късмет, че изобщо стига до съд, тъй като други трима подсъдими – земеделците Никола Петрини, Димитър Грънчаров и Христ Косовски, са вече убити без присъда. Задочно са съдени още Станке Димитров и Петър Абаджиев. Другите трима, които застават пред съда, са укривателите Коев, Даскалов и Камбуров. За атентата се обвиняват само Задгорски и Абаджиев, останалите са подсъдими за участие в терористична организация или за укривателство. Делото приключва на 11 май. Отсъстващите са осъдени на смърт (включително и вече убитите). Смъртна присъда получават още Задгорски, Фридман и Коев. Даскалов получава шест, а Камбуров – три години затвор. На 27 май тримата са обесени публично в София, което се случва за пръв път от много години. Екзекуциите стават последователно и са заснети на филмова лента. Пръв е умъртвен Коев, после Задгорски и Фридман. Фридман посреща смъртта хладнокръвно. Дава последните си пари на палача, циганина Яшар, за да си свърши добре работата. Според Димо Казасов това е последната публична екзекуция в България.
А какво става с въоръженото въстание, препоръчвано от Марек и Г. Димитров след атентата? След разкритията на 26 март полицията твърди, че е намерила тайни документи на Коминтерна, с които се нарежда на БКП да вдигне въстание на 15 април. На 4 април българските, а след това и европейските вестници публикуват документите. Според тях от 15 април н. г. всички работници от контролата на балканския център се обявяват за мобилизирани… Оръжието се раздава през нощта от 15 срещу 16… Коминтернът, както може да се очаква, яростно отрича и нарича документите фалшификация. Все пак се набива на очи съвпадението на датите. Георги Наумов задава въпроса: Случайно ли е това? Наличните документи не ни позволяват да дадем категоричен отговор. Тази тайна може би се крие в архивите на Коминтерна в Москва.
От своя страна някои комунисти обвиняват правителството, че е знаело за атентата, но не го е предотвратило, за да го използва като повод за разгром на Единния фронт. Те също имат убедителни доводи. Защо охраната е проверила толкова повърхностно църквата? Как така министрите оцеляват? На Берлинската конференция на БКП през 1927 г. Васил Коларов заявява, че след атентата в българската легация в Берлин се явил полковник Холст, резидент на английското разузнаване в България, и казал: Ние бяхме във връзка с атентаторите. Журналистът Асен Бояджиев, съвременник на събитията, пише: Без да подозират, авторите на атентата станаха жертва не само на своите неправилни разбирания, но и на Интелижанс сървис в Лондон. И още едно свидетелство. Според Димитър Златарев след атентата клисарят Задгорски можел да бъде укрит за 15-20 дни в английската легация.
Златарев е репресиран от Сталин и загива в СССР през 1938 г.; Коларов се връща в България и умира през 1950 г., а Бояджиев през 1959–а, без никой от тях да каже какво е имал предвид, когато е споменавал “английската връзка”. Васко и Абаджиев успяват да се укрият и да напуснат страната. По-късно към тях се присъединява и Асен Павлов. Тримата се събират като политемигранти в Москва, но само Абаджиев доживява 9 септември 1944 г. и се връща в България, където загива при автомобилна катастрофа.
Остава и още една мистерия. Защо царят не е бил на опелото? Биографът му Стефан Груев, който е пламенен защитник на Борис ІІІ, твърди, че той отива ва погребението на проф. Делчо Илчев, убит при засадата в Арабаконак. Според друга версия царят закъснява, а според трета с отсъсвието си от погребението на ген. Георгиев искал да се разграничи от репресивния кабинет на Цанков. Възможно е обаче и друго обяснение – че царят е знаел за готвения атентат. Пак на Берлинската конференция на БКП през 1927 г. питат Петър Искров: Знае ли др. Радр (Искров – б.а.) за слуховете, че партията била обещала на царя да запази трона му при условие, че дойде Жеков и да се премахне ЗЗД? В протокола се казва още, че на конференцията са дадени дълги обяснения около писмото до царя. Известно е също, че ден след покушението в Арабаконак и непосредствено преди атентата в катедралата Коста Янков казва: …ние в тоя момент нямаме изгода да падне царят убит. Според Златарев веднага след Арабаконак царят бил уведомен, че това нападение не е извършено от комунисти. По всичко личи, че ЦК на БКП е бил във връзка с двореца.
Споменаването на ген. Никола Жеков също не е случайно. Главнокомандуващият на българските войски през Първата световна война още през 1924 г. започва да критикува кабинета Цанков. Той се свързва с демократичната, легална опозиция, за да сондира мнението й за свалянето на правителството. Султана Рачо Петрова свидетелства, че той се е срещал със земеделците отначало в нейния дом, а тя съобщава съдържанието на разговорите им на Борис ІІІ чрез Делчо Илчев, уредник на царския музей. Чрез Николай Петрини Жеков иска среща и с комунистите, но те му отказват. Все пак в началото на 1925 г. ЦК си изработва позиция за един евентуален преврат. От ген. Жеков се очаква да легализира партията и да премахне гласувания от цанковото мнозинство Закон за защита на държавата. През януари 1925 г. пред ЦК Коста Янков казва: Нашата позиция при един преврат ще бъде следната: ще влезем на първо време с хората на преврата, за да съборим Цанков. Ние ще имаме на първо време таен революционен военен щаб. В течение на борбата той ще излиза все по-напред и в удобния момент ще се насочи против новите превратаджии, за да вземе властта от името на работниците и селяните.
Пак според Коста Янков след Арабаконак и преди атентата ген. Жеков бил натоварен от царя да говори със земеделците за “ляво” правителство.(Факт е, че по-късно генералът влиза в БЗНС и дори става председател на Софийската градска дружба.) Може би експлозията в църквата е трябвало да улесни преврата, а не да даде сигнал за въстание. Директивите на Коминтерна за революция, ако е имало такива, показват само, че ръководството му просто няма реална представа за положението в България.
И един последен факт. След убийството на ген. Георгиев Янков нарежда да предадат на Жеков, че то е дело на комунистите в знак на протест срещу репресиите. А на 16 април, час преди опелото, ген. Жеков казва на Султана Петрова, че се надява царят да бъде по-благоразумен да не иде на църквата. Тя вижда в ръцете му една от поканите, които после се оказват фалшиви. На въпроса й ген. Жеков отговаря, че сам той ще иде в “Света Неделя” – покойният ген. Георгиев му бил подчинен. Обаче не отива!
Изглежда много вероятно цар Борис ІІІ да е бил предупреден за атентата чрез ген. Жеков. Възможно е той да е чакал резултата, за да реши как да постъпи. Може би експлозията в “Св. Неделя” наистина е щала да промени хода на историята. Но тази тайна царят отнася в гроба си.
Дъновист – последовател на Петър Дънов (1864-1944), създател на мистично религиозно учение. – Бел. авт.
„Юнион клуб” е открит през 1894 г. В него членуват преди всичко чужденци – дипломати, кореспонденти и др., както и някои високопоставени българи. Председател на клуба по традиция бил чуждестранен посланик, а подпредседател – българин, и двамата с едногодишен мандат. Клубът имал собствена сграда на ул. „Иван Вазов”8 с приемни, читални и ресторант. Разрушен е при бомбардировките през Втората световна война. След това е преместен на ул. „Славянска” 17 (днес ресторант „Крим”). Клубът е ликвидиран от комунистическата власт със заповед на МВР на 27 декември 1949 г. – Бел. авт.
До освещаването на храм-паметника „Александър Невски” църквата „Света Неделя” е била софийска катедрала. Построена е през 1863 г. на мястото на стар параклис, в който бил погребан сръбският крал Стефан Урош ІІ Милутин, тя е наричана още „Свети Крал”. – Бел. авт.
Асен Павлов е един от най-опитните комунистически терористи, замесен в атентата в театър „Одеон” и в убийството на Михаил Такев. – Бел. авт.
Данните за жертвите са по списъка, публикуван в „Кървавият Велики четвъртък” – стенографските протоколи на процеса, издадени от в. „Свободна реч” през 1925 г. – Бел. авт.
