. Първите „ленински премии” били за главорези, които бесели по заповед на вожда, дори изаради „небрежност” и „пипкавост“. В Русия има около 1800 паметника на Ленин и близо 20 000 бюста. Над 5 000 улици носят името на революционер №1. В много градове статуите на Владимир Илич се издигат на централния площад. Макар че, ако сме знаели цялата истина за великия вожд, тези паметници отдавна щяха да са изхвърлени на бунището.
Анатолий Латишев е известен историк-лениновед. През целия си живот е работил с биографията на Илич. Наскоро той успява да открие документи от секретния фонд на Ленин и засекретените архиви на КГБ.microagis.ru публикува скандално интервю с изследователя, което Faktor.bg представя на своите читатели.
– Анатолий Григориевич, как успяхте да проникнете в секретните фондове?
– Това се случи след августовските събития от 1991 година. Получих спецпропуск, който ми даваше право да се запозная със секретните документи за Ленин. Властите се надяваха да намерят причината за преврата в миналото. От сутрин до вечер седях в архивите и косите ми настръхваха. Защото винаги съм вярвал в Ленин, но след първите тридесет документа, които прочетох, бях просто потресен.
– От какво?
– През 1905 година, от Швейцария Ленин призовава младежите в Петербург да заливат с киселина полицаите, да изливат от високите етажи върху войниците вряла вода, да използват пирони, за да осакатяват конете и да засипват улиците с “ръчни бомби”.
В качеството си на ръководител на съветското правителство Ленин е изпращал по страната своите указания. В Нижни Новгород е получен документ със следното съдържание: „Да се наложи масов терор, да бъдат разстреляни и изселени стотиците проститутки, пропили се войници, бивши офицери и т.н. Нито минута забавяне!”
А как ви звучи лениновата заповед за Саратов: „Да се разстрелват заговорниците и колебаещите се, без да бъде питан никой и без да се допуска идиотско разтакаване”?
– Казват, че Владимир Илич като цяло не е долюбвал руския народ?
– Русофобията на Ленин е слабо изучена. Всичко идва от детството му. В рода му не е имало и капка руска кръв. Майка му е била германка, с примес на шведска и еврейска кръв. Баща му е наполовина калмик, наполовина чуваш. Майка му постоянно му внушавала: „учи се от немците, руското е обломовщина, руснакът е глупак, руснаците са идиоти”. Впрочем, в своите послания Ленин говори за руския народ само в унижаваща форма.
Веднъж вождът заповядал на съветския пълномощен представител в Швейцария: „Раздайте работа на руските глупаци: да изпращат изрезки (от вестници), а не случайни броеве, както правеха досега тези идиоти”.
– Съществуват ли наистина писма, в които Ленин пише за изтреблението на руския народ ?
– Сред тези страшни ленински документи особено жестоки са именно заповедите за унищожаването на съотечественици. Например: „да се изгори Баку напълно”, „да се вземат заложници от тила и да бъдат поставяни пред настъпващите червеноармейски части, да се стреля в гърба им”, „да се изпращат червени главорези в районите, където действат „зелените”, да се бесят чиновници, богаташи, попове, кулаци, помешчици, а след това ще го припишем на „зелените”. На убийците да се изплатят по 100 хиляди рубли…”
Впрочем, парите за „тайно обесен” (първите “ленински премии”) са били единствените премиални в страната.
А на Кавказ Ленин периодично изпращал телеграми със следното съдържание: „Да изколим всички”.
Помните ли, как Троцки и Свердлов са унищожавали руското казачество? Ленин тогава уж оставаше настрани.
Сега обаче беше открита официална телеграма от вожда до Фрунзе по повод „поголовното изтребление на казаците”.
Ами знаменитото писмо на Дзержински до вожда от 19 декември 1919 година за около милион пленени казаци? Ленин тогава сложил резолюция: „Да бъдат разстреляни всички до един”.
Култът към диктатора не спира и до днес
– Ленин е можел просто така да издава заповеди за разстрел?
– Ето какви записки на Ленин успях да открия: „Предлагам да бъде назначено следствие и да се разстрелят виновните в нехайство, небрежност”.
Или „Раковски иска подводница. Трябва да назначим за отговорник, моряк, на който ще възложим задачата, като му кажем: ако не я доставиш скоро, ще те разстреляме”.
“Изпратете телеграма на Мелничански, от мое име, че е позор да се колебае и да не разстрелва за неявяване на работа”.
А ето едно от писмата на Ленин до Сталин: „Заплашете с разстрел този мърляч, който, завеждайки връзките, не съумява да ви даде добър усилвател и да постигне пълна изправност на телефонната връзка с мен”.
Ленин е настоявал за разстрели заради „небрежност” и „пипкавост”.
Например, на 11 август 1918 година Ленин отправя към болшевиките в Питер указание: „Да се обесят (непременно да се обесят), за да види народът, не по-малко от 100 заможни селяни. За изпълнението на екзекуциите да се подберат по-корави хора”.
В края на 1917 година, когато Ленин оглавява правителството, той предлага да бъде разстрелван всеки десети тунеядец (тоест неработещ). И това в период на масова безработица.
– Към православието също ли е имал негативно отношение?
– Вождът е ненавиждал само Руската православна църква. Така, в деня на Св. Николай Чудотворец, когато, според канона, не се работи, Ленин издава заповед от 25 декември 1919 година: „Да се примиряваме с „Никола” е глупаво, трябва да се вдигнат на крак всички чекисти, за да разстрелват тези, които не са се явили на работа заради „Никола” (т.е. тези, които не са се явили на съботник за товарене на дърва във вагони в деня на Николай Чудотворец).
В същото време Ленин се е отнасял много лоялно към католицизма, будизма, юдейството, мюсюлманството и дори към сектантите. В началото на 1918 година той е имал намерение да забрани православието, заменяйки го с католицизъм.
А пък в писмото си до Молотов, което трябвало да бъде прочетено пред членовете на Политбюро на 19 март 1922 година Владимир Илич настоява да се използва масовият глад в Русия, за да бъдат ограбени православните храмове, разстрелвайки при това колкото е възможно повече реакционни свещенослужители.
Много малко хора знаят и за ленинския документ от 1 май 1919 г. №13666/2, адресиран до Дзержински.
Ето неговото съдържание: “…необходимо е колкото е възможно по-бързо да приключим с поповете и религията. Поповете трябва да бъдат арестувани като контрареволюционери и саботьори, да се разстрелват безпощадно и повсеместно. Църквите да се затварят, помещенията на храмовете да се запечатат и да бъдат превърнати в складове”.
– Потвърждава ли се от нещо, това че Ленин е имал психични отклонения?
– Поведението му е било повече от странно. Например, Ленин често изпадал в депресия, която продължавала със седмици. Той е можел да не прави нищо по цял месец, а след това го обземала буйна активност. За един такъв период Крупская пише: „Володя изпадна в ярост…”
И освен това е бил абсолютно лишен от чувство за хумор.
– Груб ли е бил езикът на Ленин?
– Бердяев го е нарекъл гений на ругатните.
Ето няколко реда от писмо на Ленин до Сталин и Каменев от 4 февруари 1922 година: „Винаги ще успеем да намерим някое говно за експерт”.
„Недопустимо е да търпим този боклук и измет, които не желаят да представят отчети”. „Научете тези лайнари да отговарят сериозно”. А на полетата със статии на Роза Люксембург вождът пишел бележки „идиотка и тъпачка”.
– Вярно ли е, че Сталин е организирал грандиозни пиянски запои в Кремъл, още докато Ленин е бил жив?
– И неведнъж. По този повод Ленин често го е викал и му се е карал. Но най-често Ленин ругаел Орджоникидзе.
Ето една бележка от Ленин до него: „С кого пиянствахте и гуляхте днес? Откъде са тези жени? Вашето поведение не ми харесва, Още повече, че Троцки се оплаква от Вас непрекъснато”.
Орджоникидзе е бил големия гуляйджия! Сталин се е отнасял към жените по-равнодушно. Когато Ленин му се карал за това, че пие много, Висарионович отговарял: „Аз съм грузинец и не мога без вино”.
– А Илич обичал ли е банкетите?
– В игралните филми често показват как вождът пие чай от моркови без захар и с парченце черен хляб. Но наскоро бяха открити документи, свидетелстващи за обилните и разкошни пиршества на вожда, за това, какви огромни количества черен и червен хайвер, деликатесни риби и други деликатеси редовно са доставяни за кремълската номенклатура през всичките години, когато е управлявал Ленин.
В селцето Зубалово по заповед на Ленин са строени шикозни персонални вили в условията на най-жестокия масов глад в страната!
– Ленин обичал ли е да пие?
– До революцията Илич е пиел много. Докато е бил в емиграция не е сядал на масата без да има бира, например. След 1921 година е престанал, заради болестта си и не е докосвал алкохол от тогава.
– А как мислите-Ленин обичал ли е Крупская?
– Не я е обичал, но я е ценял като незаменим съратник. Когато се разболял, той забранил да пускат Надежда Константиновна при него. Тя се търкаляла по пода, истерично плакала. Тези факти са описани в спомените на сестрите на Ленин. Мнозина изследователи твърдят, че тя е била девственица, когато се е свързала с Ленин, но това не е вярно, тя е била омъжена преди да се ожени за Ленин.
– Вероятно вече не е останало нищо неизвестно за Ленин?
– Има още много неразсекретени документи, тъй като руските архивисти продължават и досега да крият някои данни. Например през 2000 година излезе сборник “В.И.Ленин. Неизвестни документи”.
До преди неговата поява нашите архиви са продавали в чужбина фалшифицирани документи.
Един американски съветолог разказваше, че след като закупил от ръководството на руските архиви документи за Ленин, се наложило след това да плати на издателството си глоба от 4000 долара, защото руските архивисти са иззели от лениновите документи някои неща.
Бележки:
1. Августовският преврат в Русия от 1991 г. е опит за отстраняване на Михаил Горбачов от поста президент на СССР, организиран от група заговорници от ръководствата на ЦК на КПСС, правителството на СССР, армията и КГБ, в периода 19 август – 21 август 1991г.
2. Революцията в Русия от 1905 година започва с т.нар. „кървава неделя“ – стрелба от страна на войниците от императорската армия срещу участниците в една мирна демонстрация на работници, оглавявана от агента нацарската тайна полиция Георгий Гапон
3. Нарицателното „обломовщина“ е синоним на застоя, на разрухата и апатията, обхванали руското общество. За човек се употребява в смисъл-мързелив, бездеен, безполезен
4. Раковски-става дума за българина Кръстьо Раковски, племенник на Георги Сама Раковски, по-известен с руското име Християн Раковский. След Октомврийската революция е първият министър-председател на Украйна, през 1923 г. за кратко е заместник народен-комисар на външните работи на СССР.
Заради близостта си до Лев Троцки, Раковски е от Болшевишката партия и е заточен в Централна Азия през 1928 г. През 1934 г. се връща в Москва През 1937 г. е отново е осъден е на 20 години трудов лагер. След началото на Великата отечествена война Раковски е разстрелян по т.н. сталински списъци на 11 септември 1941 г.
5.Николай Бердяев е руски философ и публицист. През 1922 г., когато Бердяев е принудително изселен от Русия заради критиките си срещу болшевизма и лидерите на Комунистическата партия.
6.Серго Орджоникидзе-народен комисар, член на Политбюро на ЦК на КПСС, близък приятел на Сталин
„Новият“ политически елит, който се появи, не бе нищо друго освен старата номенклатура, своевременно пригодила се към новите условия.
Оттук нататък този елит не се нуждаеше от социални реформи, както и от старата идеология, защото той държеше в ръцете си и търговските структури, и собствеността, и фиктивните партии, и средствата за масово осведомяване, и международните връзки с „приятелите“ до вчера.
Навлиза се в нова ера, тази на „властта в сянка„, когато вече не може да се определи зад кого какво се крие и кой в служба на какво е.
Ерата на клептокрацията (управлението на крадците – управление, при което важните решения се вземат в интерес на тесен кръг хора, които са на власт), от която страната, както изглежда няма да може повече да се измъкне.
Възраждащата се номенклатура успя да се прегрупира и да изработи нова стратегия, този път напълно демократична. Вече не бяха нужни пучове и заговори.
Бившите комунисти трябваше само да се представят като „демократична опозиция„, защитаваща интересите на обикновените хора, и да блокират или саботират всяка друга реформа.
И тъй като те господстваха и в изпълнителната, и в законодателната власт, успехът им бе сигурен в тази нова игра на „демокрация“.
Бюрокрацията се разрасна и завладя всички сфери на управлението, като го направи неконтролируемо и невероятно корумпирано. Функционерите от бившата комунистическа партия, които, разбира се, без изключение бяха демократи, се превърнаха много бързо в бизнесмени, като заграбиха множество интересни държавни обекти. Г
лаватарите на черния пазар и криминалните си поделяха останалото. Това не само породи негодувание сред общественото мнение, но и създаде лоша репутация на самото понятие пазарна икономика.
Страната беше готова да отхвърли режима, но новият елит, „демократите“, родени от перестройката, не бяха готови. В по-голямата си част случайни хора, станали известни чрез привидни избори, в които всяка нова фигура беше за предпочитане пред старите, те бяха много по-близко до режима, отколкото до народа.
И съвсем не се стремяха към радикални промени, при които имаше опасност самите те да бъдат изхвърлени зад борда и лишени от статута им на водачи.
Най-сериозният въпрос е следният: какво може да се направи. Що се отнася до Запада, отговорът е ясен: почти нищо.
Даже днес, колкото и да желае Западът да помогне, парите, които би могъл да отпусне, няма да са от кой знае каква полза, още повече, че по-голямата част от тази сума ще бъде отклонена от корумпираната бюрокрация. Ясно е, че проблем от подобна величина не може да бъде разрешен отвън.
Той не може също така да бъде разрешен и отвътре, освен ако някое ново поколение от бунтари не изплува от този хаос и не извърши онова, което неговите страхливи родители не намериха смелостта да направят.
Да премахне остатъците от тоталитарния режим, превърнали се в мафия, да отстрани поколенията, корумпирани от десетилетията на робство, и да се захване да гради едно ново общество.
Уви, подобно чудо е немислимо при сегашната обстановка на престъпност и анархия, на разложение и апатия.
У днешната младеж бунтарството се изразява най-вече в желанието да емигрира – желание, което понастоящем присъства у 75% от младежите под 25 години според проучванията.
А най-предприемчивите вземат пример от гангстерите, които се перчат със своите мерцедеси.
За нещастие, ние не съумяхме да се възползваме от неочаквания случай, какъвто представляваше смъртта на комунизма. Не отстранихме неговите привърженици, не разобличихме техните престъпления, не опровергахме техните бълнувания и най-вече не се научихме, как да се съпротивляваме на съвременната им чума.
Колкото и да е тъжно, трябва да приемем факта, че всички наши усилия, всички наши жертви се оказаха безполезни.
В края на краищата като че ли човек е недостоен за свободата, която му е била отредена и при изпитанието той не намери нито смелостта, нито необходимото себеуважение, за да бъде достоен за задачата си. Поради това ние не станахме нито по-добри, нито по-мъдри, нито по-чисти.
А и самото изпитание няма повече смисъл от което и да било чудовищно земетресение, което е избило стотици милиони хора.
Владимир Буковски, Един дисидент сред архивите на Кремъл Измамата на века: операция „перестройка“ Издателска къща „Албор“, София, 1997 г.
Владимир Константинович Буковски (на руски: Влади́мир Константи́нович Буко́вский, 30 декември 1942 г.) е бележит съветски дисидент и писател.
Той е сред първите, които открито говорят за практиката на изпращане на политически затворници в психиатрични клиники от съветската власт.
Буковски прекарва повече от 12 години в съветски затвори, трудови лагери и изправителни психиатрии (психушки), използвани от съветския режим като специализирани затвори.
Понеже Гъзлето Раданчо (Радан Кънев) се изцепи, че финансовия министър не бил от ранга му и защото съм убеден, че 95% от феновете на РБ не им е ясно от къде се пръкна той, та да разясня, понеже по онези години бях близо до кухнята им. До началото на 2007 младежа не членуваше въобще в ДСБ, нищо че сега се представя, като един от основателите й. Лъжата при него е втора природа и никога не е била пречка за да се домогне до това, което желае. Последното е моя лична констатация, обосноваваща се на почти 10 годишно познанство. Всъщност един куп от случайности докараха този шмекер начело на партията.
Първо се появи агентурното досиена председателя на ДСБ – СредецВенко Бешков (освен председателството на ДСБ – Средец, беше и член на т.нар. „консултативен съвет“ на „Декомунизация“, заедно с Валентин Методиев, Пламен Цветков и т.н.), с агентурно име „Хаджията“, служил на девет водещи офицери, девет години и той трябваше да бъде скоропостижно заменен. Чрез лобиране на форумни ДСБ контакти бе предложен и избран Радан Кънев, без някой да се усети, че той всъщност не членува официално в партията и дори се е самоопределял по форумите, като лявоцентрист. ОК, трябва да призная, че силата му е в интригите, а пък в хамелеонщината е ненадминат.
Както и да е, задкулисието никога не е били пречка в Сектата и на бърза ръка го приеха, заверявайки членството му с няколко месеца задна дата.
Минаха няколко години в които Гъза се умилкваше около Костов, докато дойде началото на 2010*, когато Любка Доинска напусна ръководството на партията, несъгласна с интригантските прийоми на Мавъра, по отношение на Борисов и Цветанов, след като не получи облагите към които беше се стремял.
Този факт поставя Гуруто в цайтнот, да не би сектата да се разколебае, и той прибягва до една вечерна блиц акция.
Първо се обажда на Антоанета (Тони) Цонева и ѝ предлага на нея да заеме мястото. Тя отказва, защото не иска да се обвързва толкова с ДСБ, въпреки че е била проформа кандидат на неизбираемо место в минали парламентарни избори.
След това Манго се обажда на друг млад човек, който също му отказва с аргумента, че ще се отдели от политиката (което е вярно и затова не споменавам името му). Чак третия избор за който Драгалевския мангал се сеща е за Рада…, защото всички останали млади, активни членове на Сектата, бяха преминали към ДБГ на Кунева.
Разбира се, предполагам, без да знае, че в махала са ѝ викали „Гъза“…
Та това е сагата на този трагикомичен гоголов герой.
*) Между другото по същото време и по същия повод аз подобно на Любка окончателно се отвратих от кандидат-члена на БКП, преподавателя по Политикономия на Социализма и закален в борбата срещу идеологическите диверсии на Капитализма, по дубиозни ГРУ школи в Кременчук/Украйна обучаван в агентурни прийоми, човекът с много лица, другаря Иван Костов, въпреки, че на изборите 2009-та, бях гласувал за Синята Коалиция.
. Владика Методий /Кусев/ е първият български каноничен митрополит на Старозагорска епархия, избран е на този пост през 1896 година. В паметта на старозагорци той ще остане като създателя на забележителния парк „Аязмото”, а в националната ни история буйният митрополит ще остане като един от най-активните и непримирим борци за самостоятелна национална църква, както и за освобождението и присъединяването на населената с българи област Македония към Майка България.
Дядо Методий много тежко преживява жестокия погром и разпокъсването на България през лятото на 1913 година. Своите горчиви прозрения той излага подробно в книгата си „Погромът на България. Виновникът”, в която посочва болезнено точно и ясно истинските виновници за националната ни катастрофа – руския император Николай ІІ и неговата имперска дипломация! Днес, 100 години след подписването на грабителския спрямо България Букурещки мирен договор, ще припомним основните доказателства, изобличаващи грабителските действия на нашите съседи и на техния вдъхновител.
„… Решението на Русия да освободи България с умисъл да я присъедини на Руската империя, не представляваше тогава престъпна мисъл за интересите на българите, според тяхното тогавашно робско положение. Ето затова планът на руската дипломация е бил и е… България да си стане руска губерния. Първият княз, Александър Батенберг, руски човек, пожела /обаче/ да бъде независим княз на независима държава. Той се показа неблагонадежден за изпълнение на руския план за присъединението на България – под руски протекторат.
Съединението на Източна Румелия с България порази руската дипломация. Тоя жест осуетяваше планът за присъединението на България съгласно Рейхщадското споразумение /между Русия и Австро-Унгария от 1876 г./. Уголемяването на България оправдаваше опасенията на руското правителство да не би да се отвори апетит на България и тя да пожелае един ден и посегне да тури ръка на Проливите и на Цариград…
Сърбия ни отвори война. Търсеше компенсация за изместеното равновесие: да вземе от България толкова, колкото последната взе от Източна Румелия. Мислехме тогава, че Сърбия беше подбудена от Австро-Унгария. После се оказа, че и Русия имала пръст. Щом се отвори войната, Русия си повика офицерите и ги оттегли от нашата армия. Желанието на Русия да бъдем победени и ограбени от Сърбия, стана явно: само слепите русофили не можеха или, по-скоро, не желаеха да го видят.
Бог закрили България. Сърбите не успяха. Руският план – за ограбването, за намалението на България – не успя…
„Девизът” на руското правителство за намалението и отслабването на България за сметка уголемяването и засилването на Сърбия и Гърция се оформи окончателно, в държавна политика на Руската империя, през 1889 година. С посредството на руската дипломация се постигна едно съглашение между Сърбия и Гърция чрез Патриаршията за подялбата на Македония… При това положение в Македония се образува една съюзна пропаганда със значение на заговор против българската народност. В нейния състав влизаха консулите руски и сръбски, турските власти, гръцко-сръбските владици и терористите: андарти със сръбските чети. Оръдията на консулите и владиците бяха турските власти и терористите. Като отражение, като отговор на тая изтребителна за българите деятелност на неговите съюзени врагове, българските революционни комитети развиха своите знамена, усилиха своята деятелност. Земаха се мерки за едно всеобщо сериозно въстание. Четите заработиха по усилено.
Мисълта, че при тия движения и при едно по-сериозно въстание, Европа, за да тури край на тоя тревожен живот, може от Македония да образува една автономна област, разтревожи руската дипломация. Последната знаеше твърде добре, че ако се образуваше от Македония автономна област, нямаше да остане нито сърбин, нито грък, нямаше да се мине много време, за да се присъединеше тая област на България. В такъв случай всичкия план на руската дипломация рухнуваше.
Страхът пред мисълта за образуването от Македония на една автономна област, застави Зиновиева, руския тогава посланик в Цариград, да подбуди турското правителство, за да вземе мерки за унищожението на тия български комитети. Известно е, че той даде „карт бланш” на турците да употребят всичките усилия и средства за одушването на всяко движение за придобиване политическо право на Македония. Турците не закъсняха да използуват това желание на руската дипломация… Разорението и унищожаването с топове на 150 /въстанали/ села български в Македония се дължи на милосердието на Зиновиева… Руските консули в Македония, съюзници на сърби, гърци и на турци против българите, в своите рапорти, които публикуваха в Петербургския „Държавен вестник”, обвиняваха българите и оправдаваха турците…
Русофилството в България е достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние българите нарочно си закриваме очите; жумим за да не виждаме пакостите правени нам от Русия; „погромът ни дойде от Австро-Унгария; 16 юний е катастрофалната дата”. Така казваме…
Руският император, който, както се види, не държи сметка за чувствата на самите нас, русофилите, дойде на поклонение в Кюстенджа, за да изкаже своята признателност и благодарност на Румъния, оръдието за нанесения погром на България…
Да видим как… тия наши държавници и умни мъже съдействаха за изпълнението на планът за погрома. Известно е, че България се готвеше 30 години за освобождението на поробените братя. Нейният идеал беше: обединението на българския народ. Възползвана от тоя стремеж на България… руската дипломация устрои една клопка /капан/, в който да попадне България во глава със своя цар. Устроения от руската дипломация Балкански съюз беше уредения капан… Подир детронирането на княз Ал. Батемберга, известно е, че Русия, чрез изпращането в България на своя комисар, като в област находяща се в неин протекторат, се опита да тури ръка на България. Стамболов, в своята неимоверна решителност, извика: „долу ръцете” и, като развя знамето на независимостта, отвори ожесточена борба против посегателството на независимостта на България. Тогава, в тая борба, Австро-Унгария се яви поборница, в защита каузата на независимостта на България, а с Австро-Унгария – почти цяла Европа.
С образуването на Балканския съюз се целеше разгрома на България. В такъв случай се мислеше, че, при опита за погрома, пак Австро-Унгария ще се яви застъпница, да защищава България. Ето за това в договора на тоя Балкански съюз, се помести клауза враждебна на Австро-Унгария, т.е. България се задължаваше да даде на Сърбия 200 000 щика против Австро-Унгария. Се целеше с тая клауза да се предизвика смъртна враждебност на Тройния съюз против България.
Тоя съюз със Сърбия беше едно крайно глупаво дело за България. И най-простият българин знаеше, че сърбите са подли и вероломни; че те отдавна планират и действат открито, за да ни ограбят; че искат да ни вземат не само Македония, но още – Кюстендил, и София, и Видин; че те за Сливница има да си отмъщават на България, и че те, най-после, са били всякога в съюз с враговете на България – турците и гърците. И децата в България знаеха, че гърците са най-големите врагове на България и на славянството. На турчин може да имаш доверие, но не и на грък.
България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство. Погромът се дължи на тоя недъг… Кабинетите Гешов – Данев приеха съюза и подписаха договорът със Сърбия по искането и посредството на руската дипломация и под гаранцията на императора. Тия кабинети бяха чисто русофилски.
Подир погрома руският посланик Неклюдов побягна от София. Чичо Петър, сръбският крал го награди с най-голям орден за заслуга към сръбските интереси. Защо кралят на Сърбия награждава един пълномощен министър, който действувал в друга държава, в София?.. По заповед от своето началство той, Неклюдов, дирижираше нашите русофилски кабинети, които му служеха за кукли, дирижирани от него, слепи оръдия. Всяко утро той се осведомяваше от нашите министри за състоянието на нашите войски, где кои части се намират, где е голямата сила и где се намира слабата ни страна. Всеки ден Неклюдов чрез Хартвига държеше сръбското правителство в знание за движението и положението на частите на нашата армия. Значи Руското дипломатическо агентство в София е служило за шпионско отделение на сръбската армия… Но не е само тази заслугата на Неклюдов. Той издавал заповедите за отстъпленията и настъпленията на нашата армия. В помощника на главнокомандващия, в генерала Савов, се съзряло и посрещнало едно препятствие за правилното командуване на армията ни от Неклюдов. Затова генерал Савов се замести от генерал Радко Димитриев, най-благонадеждния, послушен русофил. Где ги не сееш, тамо не поникнуват руските дипломати… Не 16 юний, а 18 юний създаде погрома на България, когато Неклюдов заповяда да отстъпи нашата армия по всички линии. Ако не беше тая заповед, т.е. ако не беше се извършило това отстъпление, цялата сръбска армия щеше да попадне в плен. Тогава и гърците щяха да бъдат унищожени…
Руската дипломация, во главе със своя император, протестираха ли за тия свирепости и нечути жестокости вършени над българите в поробените земи от сърби, гърци и румъни, угрозиха ли тия зверове да престанат да унищожават един в нищо невинен народ? Драконовския, най-свирепия закон, който издаде Сърбия за унищожение на българите в Македония, руския вестник „Новое време” намери, че е много мек, трябва да бъде много по-жесток, за да смаже главата на тая змия – българския елемент…
За тия страшни грехове /против България/, погромът на Русия ще бъде много страшен. Не като оня във време на Руско-японската война. Много по-страшен. Във време на Руско-японската война, за греховете извършени /1903 г./ от руската дипломация против българите в Македония, извършени чрез Зиновиева и Ламздорфа, Бог я наказа със загубата на флотата, на Порт Артур, на Манджурия и на Корея. Сибирската железница, за която се изхабиха милиарди, остана сега излишна. Отгоре на това, пожертвуваха се напразно стотина-двесте хиляди храбри руски мъже.
За греха с погрома на България, какво по-страшно ще бъде наказанието? Величието на Руската империя се дължи на „теократизма”. Основата върху която се съзида великата Руска империя и върху която се крепи, беше режима на „теокрацията: да се върши всичко по волята Божия, за неговата слава /да освобождава от властта на мюсюлманите поробените християнски народи/. Тая основа – теократизма – окончателно е разрушена от речения грях /погромът на България/. Следователно, Руската империя остава без основа, и, като такава, ще се разгроми и ще се разпадне…
Всички край балтийски области: Финландия, Остландия, Литва, Полша и Бесарабия и се отнимат. От Малорусия /Украйна/ се образува отделна, самостоятелна държава. Губи целия Кавказ. Владенията и в дълбока Азия хвръкнуват. Сибир отива на Япония и на Китай. От Русия ще остане едно Московско царство… Руската дипломация, во главе със своя император, приготовляват такъв кюлаф на Руската империя…”
1914 г.
Стара Загора
Текст на Петър Марчев, по книгата на Цочо Билярски „Виновниците за погрома на България през 1913 година” .
Първият геноцид в Европа – геноцидът над тракийските българи през 1913 г. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени.
По време на трагичните събития през 1913 г. Западна Тракия е най-голямата мъченица. Тя е подложена на разорение и изтребление от три действащи сили: организираните башибозушки отряди; гюмюрджинските автономисти и редовната турска войска. Към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия. Походът на турските сили на запад от Марица, става по цялото течение на реката от Дедеагач до Свиленград. Те най-напред навлизат в района на Димотика и Софлу. В двата града българските семейства са малко. повечето живеят по околните села. Турците ги нападат с дивашка злоба. След 20 юли подлагат населението на истински погром.
Най-много пострадват селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамлъ, Янурен и Кутруджа. Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени напълно. В село Каяджик с население от 1900 жители, са затворени в една от църквите 39 човека и всичките са изклани с брадви. Младите жени до една са зверски изнасилени. Общо избитите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последва селата Янурен и Кутруджа.
В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и са избити. Всички момичета над 10-годишна възраст са обезчестени. От този район по-специално внимание заслужават селата Малък и Голям Дервент, защото те се защитават седмици наред, с голямо себеотрицание и храброст. В Малък Дервент са избити над 30 човека. Селото е ограбено и изгорено. Населението бяга към селата Голям Дервент, Съчанли и Доганхисар. Село Голям Дервент, подпомогнато от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, се защитава дълго и пада чак в средата на август. Превзето е с помощта на двехилядна турска войска, въоръжена с картечници и оръдия. Избитите са много българи, а селото изгорено.
Турците настъпват и в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Трагедията на българите от селата Съчанли, Доганхисар и Манастир е покъртителна. С превземането на тези три села турците слагат край на съпротивата на българите в земите на Западна Тракия. Най-напред е нападнато Манастир. Това става на 22 август. Турците обграждат селото. Манастирци се защитават геройски. На помощ им идват 60 жители на село Съчанли и заедно отблъскват турците, които дават много жертви. Победата повдига духа на манастирци. Осъзнавайки, че в следващите дни трудно ще се защитават сами, много манастирци се преместват в Съчанли. След няколко дни турците, вече с помощта и на гюмюрджинските автономни власти, превземат Манастир и го запалват. Загиват около 250 души. Населението бяга в горите и към Съчанли и Доганхисар. Съчанли е едно от най-големите български села в Западна Тракия. По думите на проф. Л.Милетич то е с 480 къщи и 2200 жители. Селището е разположено високо в планината, върху най-южните склонове на Родопите.
Съчанлийци на общо събрание на 10 юли решават да не напускат селото и да се самоотбраняват. Съставен е комитет, които да ръководи отбраната. То е опасано на 5 километра отвън от 10 отбранителни пункта с по 10-15 бойци в тях. Въоръжени добре, съветвани умело от войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, съчанлийци, след разгрома на Манастир, отблъскват десетки опити на турския башибозук да превземе селото. От Гюмюрджина автономното правителство изпраща на два пъти делегация с предложение селото да се предаде, на което кметът Димитър Стаматов отговаря: „Ще измрем до един, но не се предаваме”. Местните българи нарекли Съчанли „Малката България”. Селото на 4 срещу 5 септември е нападнато не само от башибозук, но и от редовна турска войска с картечници и планински оръдия. Отбраната е разкъсана, селото е подпалено, а жертвите са повече от 300 души. Населението бяга към село Доганхисар. То е родно място на легендарния капитан Петко войвода и последната крепост, в която тракийските българи от околните села търсят спасение. На 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на цар Фердинанд – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар”. Доганхисар дава подслон и организират изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. След разгрома на Манастир и Съчанли, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Боят трае 6 часа, но силите са неравни. Нахлулите в селото турци съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват къщите. Китното село е опожарено и разграбено.
В Дедеагач се събира голям брой прокудени от родните им огнища бежанци от всички околни български села. Обезумелите от ужас те оставят след себе си изгорени къщи и непогребани близки и търсят спасение от турските безчинства в западните консули, които обещават да ти спасят . Когато се убеждават обаче, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите, консулите оттеглят гаранцията си за спасението им. На 23 септември турците влизат в Дедеагач и подкарват с бой и ругатни народа към Фере. Нещастните бежанци тръгват с многобройната си челяд и добитък, под ударите на озверелите башибозуци. Тия, които от умора изостават, безмилостно са убивани с ятагани и приклади на пушките.
„Когато на 23 септември турците подбраха народа с бой – разказва очевидецът Мавер Калоянов-се вдигна такъв сърцераздирателен вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери. Целият град стана на крак! Камък да беше човек, не можеше да не проплаче….” Двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров разбират за пъкления план на турците и без да се колебаят, вземат единствено вярното решение – да му се притекат на помощ с четите си. На един километър преди Фере, те нападат башибозука . В завързалата се престрелка е убит командирът на турците и те се разбягват панически. Докато трае боят, народът се насочва към планината, оставяйки всичко, що не е може да се носи на ръце. Най-жестоко пострадват селяните в края на колоната, които не се решават веднага да хукнат към планината. Те са избити от башибозука поголовно. От Фере до границата с България – река Арда бежанците непрекъснато са преследвани от турски потери, озверели от факта, че са изтървали плячката си. Част от кервана, наброяваща към 800 души, неволно се отклонява от колоната и достига до долината Армаган. Измъчени и гладни, на 25 септември нещастниците сядат да си починат и точно тогава са нападнати от 200 турски войници. Настава жестока сеч. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. Жестокостите, които могат да се родят само в болни и извратени мозъци – са неописуеми. За тази трагедия по-късно проф. Любомир Милетич пише: „Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган беше достатъчно, за да се установи без всякакво съмнение, че тук наистина е имало човешка касапница!” Същата кървава трагедия се разиграва и в местността Илиева нива където са избити от турците над двеста невръстни деца. Преминаването на колоната през река Арда под обстрела на турците е свързано с много ужасни перипетии. Вследствие на оскотяващия страх, много невръстни деца и пеленачета са захвърлени от техните майки. Бреговете на граничната река са задръстени от труповете на убитите и удавените. Водата потича кърваво червена от пролятата кръв. Атмосферата е покъртителна . Четите поддържат огъня през целия ден и през цялата нощ, за да дадат възможност на изплашеното население да се съвземе и да премине рекат.а През този кошмарен ден са убити 100 души, а ранените са 300 души. На другия ден идва известие, че до 3000 души български бежанци, повече от които жени са докарани от турците в с.Адачалъ, до Арда, където са подложени на брутални изнасилвания. При Руси Славов идват бежанци и му разказват покъртителната история. Момчетата от четата се разплакват и пожелават единодушно да се притекат на помощ на нещастните хора. Те заявяват на войводата, че не могат да търпят, на три километра от българската граница да се обезчестяват и убиват хиляди българки. Тогава четата, разделена на три части, преминава Арда, заобикаля турското село и от три страни открива огън. Турците се разбягват и оставят жените на мира.
На 4 октомври 1913 г. приключва кървавият път на тракийски бежанци, които изминават 150 км., за да се спасят от зверствата на турците.
. Нали сега стана модерно да се разказват спомени, кой, какво си спомня за 10-ти, та да пусна и аз моите 5 гроша (това бяха дребните пари в Австрия, отговарящи на стотинките в България, по онова време) в касичката на спомени.
Та така. Денят сигурно е започнал обикновено и стереотипно, като съм следвал служебните си ангажименти, защото спомените ми започват някъде привечер, когато с група луди глави, все политически емигранти, решихме да посетим ресторант „Рила“ на Гумпендoрфергюртел.
Държеше го бивш готвач на бай Тошо – Иван Аркутински, известен в емигрантските среди, като бай Иван Мръсника. Наричахме го така, защото държеше ресторанта на Посолството, работеше без всякакви разрешения, но данъчните и общинските власти, по неписани споразумения с тогавашното българско посолство, не предприемаха никакви мерки.
Австрия и особено Виена, от край време си е била розова…
В „задълженията“ на бай Иван Мръсника влизаше главно, да придумва прясно избягали емигранти (всяко начало е трудно, няма две мнения), да се завърнат в България с обещание, че няма да лежат в затвора, след завръщането си. Колко объркани глави е почернил, той си знае, ама няма как да го питам, защото сега Дяволите в Ада за заети с него, предполагам да го пържат на бавен огън.
Някой ще запита, ами като е било такова свърталище на червени гниди, какво сте търсили там да ходите? Много просто. Правеше ни удоволствие да ги дразним, като образно им описвахме, как ще им режем уши и носове, като дойдат родните бунтове. Трябва да каже, че емигрантите живеехме с мисълта, че рано или късно и в България ще настъпят народни антикомунистически брожения, като в Унгария 56-та и Чехословакия 68-ма и ние въоръжени ще се върнем да се заемем с „дезинфекцията“…
Уви, у нас не стана, ама това е друга тема на разговор, загатната ТУК.
Отплеснах се. Говорехме за 10-ти. Бяхме се разположили в ресторанта, дразнехме бай Иван и Ленчето (жена му) и чакахме други мишки от Посолството, за да ги захапем и тях.
Изведнъж, малко след 8 часа връхлетя Боян Радев и започна да ни целува. В интерес на истината, той беше единствения служител на Посолството, който смееше да контактува с емигранти. Явно това е била една от задачите му.
„Какво бе, какво бе Бояне? Да не би мъжко да ти се роди?“ го питахме ние, а той зачервен като домат (пиян беше), само повтаряше „Свърши се, свърши се“ и се кикотеше. Какво се е „свършило“, чак след минути успяхме да разберем, като ни каза, че бай Тошо е паднал в България.
Да си кажа правото, в първия момент останахме, като изтръпнали и никой никак не реагира. Аз самия се мъчех да преценя или по-скоро да претегля, Боян пиян на мотика ли е или говори донякъде истини!?
В един момент, без да сме се договорили, всички излязохме на улицата да търсим улични телефони и да звъним на роднини и приятели в България за да разберем истината. Кой с кого и колко време е говорил не знам, ама аз се уверих, че е истина и след около половин час се върнах в ресторанта. Персонала беше се изпокрил, малкото гости от Посолството разотишли, Боян изчезнал, а двама-трима емигранти пееха някакви ботеви песни и си наливаха сами алкохол зад бара.
Оставих малко пари на масата и си тръгнах, за да отида в една друга кръчма, където се събираха само емигранти и да им разкажа уникалната новина. Това беше. Вечерта я завършихме в ранни зори и си мислехме, че скоро ще бъдем полезни на измъченото ни Отечество.
Жалко, че това не стана. Големите бяха са разбрали, всичко да мине безкръвно, а само парите да се преместят на други места…
1. Като малък не обичах да чета приказки, защото всички приказки ми изглеждаха еднакви. Обичах да чета исторически книги – в тях хората живееха под истинските си имена, имаше много дати и разни факти. След години попаднах на Морфологията на Владимир Проп и разбрах, че филолозите знаят, че приказките са еднакви, но го споделят само с възрастните, които вече не четат приказки. По онова време отношението ми към филологията се изчерпваше с въпроса, който Лев Ландау веднъж задал на една дама, с която искал да се приобщи невербално, а тя му казала, че се занимава с филология. С това, казал той, всички се занимаваме – какво всъщност можете да правите?
Покрай заниманията си с геометрия попаднах на филологическите текстове на Анатолий Фоменко – той е геометър, който в свободното си време рисува странни картини – от тях излиза, че анализът на историческите текстове прави голяма част от историята да прилича на приказка с очакван край и попроменени имена на героите. Това радикално промени статута на филологията в моите очи – оказа се, че филологията може да променя хронологията. Това се получава, защото геометрите работят с инварианти – те не се интересуват от това как изглеждат нещата, а как нещата стоят в действителност. Сега знам, че филологията непрекъснато се демократизира и хората все повече пишат така, както чуват да се говори.
Това е ключът за разбирането на парите. Защото парите също непрекъснато се демократизират и хората все повече правят пари така, както обществото иска от тях.Парите, както и книгите, се правят по един и същи начин – с писане. Затова този текст е кратко изложение на теорията на парите за филолози.
2. Откъде идват парите? Много хора мислят, че парите са нещо, което стои някъде, и оттам отива някъде другаде. По едно време считали, че парите са злато и затова открили Америка, понеже мислели, че е Индия, а индийците и досега имат много злато, защото обичат да ходят със златни украшения. Обаче на китайските карти – защото китайците всъщност открили Америка в 1421 г., след като решили математическата задача за слепване на картите на двете полукълба – не пишело какво са открили, защото в Китай имало ред и не можело всеки да кръщава нещата. Така местните американци се оказали индианци и скоро били освободени от всичкото си злато, сребро и подобни, защото за тях те не били пари – местните предпочитали стъклени топчета, гребени и такива.
Когато хората мислели, че парите са злато, основна задача на науката била да произведе злато от по-прости и широко разпространени неща. Така възникнала алхимията. Великият Нютон, например, се занимавал основно с алхимия и астрология – това били важните науки тогава, а измислил диференциалното и интегрално смятане, което сега наричат Анализ, когато физикът Робърт Хук го помолил да обясни защо гравитацията е пропорционална на обратния квадрат на разстоянията. Нютон много се ядосал на Хук, затова не му казал какво е измислил, а като станал началник след време, изгорил всички приспособления, с които Хук 40 години демонстрирал своите и чужди физични открития пред Кралското дружество. После Нютон казвал, че само глупаците питат защо, докато науката се занимава с как нещата са такива, каквито са. Оттогава науката е такава. Нютон освен това казвал, че бил постигнал, каквото постигнал, защото стъпвал на раменете на гиганти. Хората вярвали на тази история, защото нямали портрети на Хук да видят, че той бил нисък и гърбав от многото опити и демонстрации. Нютон просто се шегувал, подобно на Ювенал, който казвал нещо за духа и тялото, но то било точно наопаки на онова, което хората си мислели, защото вече не можели да четат латински.
Затова филологията е важна. Когато Карл Велики се канел да стане велик, открил, че местните не знаят латински и си внесъл монаси от Англия, които поради изолацията на Острова знаели езика, какъвто бил едно време, когато хората още го практикували. Така изолацията за някои неща е полезна, а за други вредна. Нютон много си кореспондирал с Лайбниц – главно да го дразни и да го проверява какво е открил – обаче никога не му пишел пряко, защото Лайбниц минавал за германски агент. Нютон пишел на главния секретар на Кралското дружество, който препращал писмата от свое име. Веднъж Нютон пратил на Лайбниц анаграма – разбира се, на латински – с която му съобщавал, че е полезно да се решават диференциални уравнения. Оттогава хората, които се занимават с наука, пишат и решават диференциални уравнения. Понякога това няма много смисъл, обаче си остава полезно.
Когато започнете да разбирате как нещо, което няма много смисъл, иначе е полезно, започвате да разбирате от икономика. Затова после на главния секретар му отрязали главата в Тауър – по обичайната процедура, а Нютон станал главен секретар и изгорил портретите на Хук, когото не харесвал, защото бил нисък и бил открил закона за гравитацията, обаче не знаел защо.
Нютон знаел от Ферма, който иначе бил адвокат, че нещата се познават чрез допиране на плоски неща до тях, защото плоските неща са просто устроени и като се напаснат с нещата, които искате да разберете, всичко ви става ясно. Освен това Нютон бил чел съчинението на Кеплер за геометрията на винените бъчви и така открил законите за движение на небесните тела. Кеплер не пиел, той бил монах, обаче веднъж отишъл на гости на Тихо Брахе, който бил астроном на един друг Остров, и там имало много бъчви, защото падало голямо пиене. Така се събират данни. Когато Нютон видял, че не може да получи злато по алхимичен път, станал началник на Монетния Двор, понеже на този началник се полагала част от златния прах, който оставал от сеченето на пари.
Тогава златото било пари, парите изглеждали като злато и хората били меркантилисти. Обаче Нютон не разбирал от пари и по едно време си вложил парите в Компанията на Южните морета, която била организирана от министъра на финансите на Краля и някои негови приятели, и така ги загубил всичките. После на Краля му направили bail-out, т.е. реституирали му парите, а Нютон казал, че можел да изчисли движението на небесните тела, но не и лудостта на тълпите. На това сега му казват когнитивен дисонанс и други неща, от които психолозите разбират, а обикновените хора ги правят. Така излиза, че хората постоянно не разбират какво точно правят. Което може и да е вярно, обаче няма смисъл.
Затова икономистите по принцип приемат, че хората знаят какво точно правят, защото иначе икономическият анализ няма да има смисъл и икономистите ще трябва да станат психолози.
3. Канцлерът на Трезора и неговите влиятелни приятели всъщност организирали Компанията на Южните Морета, за да спасят платежния баланс на страната. Тогава хората били меркантилисти и много се наскърбявали, когато парите отивали някъде другаде. По онова време слънчевият Луи бил още малък и чичо му, Орлеанският херцог, заедно с един шотландец, Джон Лоу, организирали такава далавера, че всички пари от Англия и Европа се събрали във Франция.
Далавера – на български – е онова, което икономистите наричат арбитраж. Арбитражът бил организиран около Компанията за Мисисипи, чието предназначение било да извлича златото от едноименната река. Не че в Мисисипи някога имало злато, но Джон Лоу бил шотландец и знаел, че французите не разбират от география. Той произхождал от семейство на златари, които по съвместителство станали и банкери, и бил разбрал същността на парите. Същността на парите е да правят хората щастливи. Хората са нещастни, защото нямат пари, а нямат пари, защото им липсва въображение. Поради това те си мислят за парите като за нещо – злато, сребро и подобни.
Парите, обаче – според Law – са абстракцията на идеята за всеобщо щастие, а техниките за материализиране на тази абстракция – т.е. за произвеждане на пари – предписват как това се постига. Затова този шотландец е по-велик от другия по-известен шотландец – Адам Смит, който всъщност бил митничар – защото Смит възприемал всеобщото щастие като процес, в който парите по същество не участват. Той закачил на този процес етикета „невидимата ръка„, което се обяснява с професионалната му деформация като митничар – митниците открай време различават видимия от невидимия внос или износ – и оттогава икономистите и финансистите много-много не си говорят, макар да се занимават с едно и също.
Иначе финансистите ходят по-добре облечени. Така ходели хората по времето на Джон Лоу, когато Брюксел бил зарит с поръчки за дантели за две години напред, а производителите на ливреи, карети и други такъми имали и по-голям backlog. Напълно съзнателно Law открил основните понятия и инструменти на съвременната парична политика, така изградил своята система, а в процеса на поддържане на паритета на създаваните от него пари – вече спонтанно – открил и другите инструменти за постигане на всеобщо щастие – масови арести, принудителен каторжен труд и подобни. Френският експеримент от второто десетилетие на XVIII век имал дълготрайни последици. Спонтанно възникналата на rue Quincampois борса за ценни книжа направила доста хора от третото съсловие наистина богати, разорила мнозина аристократи и показала действителната сила на парите като инструмент за цивилизационни и съсловни преобразования.
Така се получило, понеже висшите съсловия ги мързяло да ходят на борсата и пращали там прислугата, която арбитрирала разликата между цената от предния ден и актуалната борсова цена, която обикновено била по-висока, и така низшите съсловия станали богати. Това в крайна сметка не се харесало на политическата власт, която тогава била абсолютна монархия, и демократизирането на парите било прекратено. Споменът за катастрофата на висшите съсловия – сред които мнозина загубили именията си, които били заложили, за да получат leverage – останал завинаги свързан с името на Лоу, който добил репутацията на измамник. Този спомен висял като призрак над Конвента и Директорията, когато трябвало да решават начините за финансиране на Революцията, и взетите тогава решения превърнали Париж в най-значителния капиталов пазар на XIX век. По неведомите пътища на съдбата това довело до откриването – от Жюл Реньо (Jules Regnault) в 1863 г. – на закона за анти-гравитацията на цените на фондовите пазари (това, че дисперсията на цените е пропорционална на втори корен от времето), а малко по-късно – в 1900 г., от Луи Башлие (Louis Bachelier) – на уравнението на Брауновото движение, непрекъснатите случайни процеси и, по същество, на математическите финанси.
Такива били последствията ототкриването на същността на парите, обаче хората били неблагодарни и затова Лоу умрял в бедност, разочарован от неразбирането на неговата система. Точно двеста години след неговата смърт започнала Голямата Депресия, а с нея и истинското разбиране на тази система. По случайност, пак по същото време, били формулирани и законите на квантовата механика.
4. Ако в този момент продължавате да се чудите откъде всъщност идват парите, не сте сами – икономистите също не знаят. Те определят парите функционално, след като вече са приели, че отнякъде има пари, и обикновено казват, че парите са това, което правят – money is what money does. Освен това имат различни теории за различните видове пари, които измислят. Имат дори хеликоптерни пари, поради което текущият прякор на председателя на Федералния резерв – Бен Хеликоптера – е само отчасти шега. Затова финансистите са натоварени да експериментират от какво може да се направят пари и така постепенно нещата се изясняват. Така прогресира знанието за парите.
Ако хората бяха умни, казват някои, нямаше да трябва да правят експерименти, за да открият квантовата физика. Квантовата физика следва от някои математически съображения. Това е вярно и за парите. Защото величието на Джон Лоу е в разбирането наквантовата природа на парите – парите никога не са там, където ги търсите, а винаги някъде другаде. Парите са навсякъде и никъде, размазани по цялото икономическо пространство, което свързват в едно и по този начин компактифицират. Затова, ако хората бяха умни, нямаше да се събират на големи групи и да обсаждат банките, където, според тях, парите им кротко лежат, само за да открият, че там парите им всъщност ги няма. Обаче хората сме такива – обичаме да експериментираме – поради което нещата стават, както стават. За разлика от повечето физически величини, парите не обичат законите за запазване. Още с първите испански галери, акостирали в Европа с пълен товар от злато и сребро, хората открили, че увеличаването на парите само по себе си не ги прави по-богати, защото цените на нещата някак веднага пораствали. Така била открита количествената теория за парите, която казва, че ако увеличите парите в обръщение сто пъти, цените на всичко – в крайна сметка – ще се увеличат също сто пъти и хората ще си останат толкова бедни или богати, колкото и преди.
Оттогава икономистите започнали да се интересуват само от относителните цени. Относителните цени са нещо подобно на проективните координати в геометрията, които хората почнали да откриват горе-долу по същото време, докато се опитвали да разберат защо някои рисуват хубаво, а други – не. Проективната геометрия лежи в основата на много геометрии и се интересува само от взаимното разположение на нещата. Самите неща нямат особено значение и могат да се възприемат като етикети. Обаче геометрическите неща винаги лежат някъде – например във видимото пространство, което обитаваме – а относителните цени не е ясно къде живеят, понеже са невидими. Тази невидимост на „истинските цени“ много обърквала икономистите, защото било добре да могат да виждат какво става, обаче нещата показвали какво е станало, едва след като то вече било станало. Оттогава на икономистите им останал навикът да гледат назад – с hindsight – което, точно казано, значи да гледате със задника си, ако той стои на правилното място. Освен това всички цени били изразени в някакви пари, например в злато, и като се гледат пост фактум отношенията на две цени, цената на парите – защото и те си имат цена – остава фиксирана.
С други думи, може да знаете относителните цени само със задна дата и само при фиксирана цена на парите, които в този смисъл изглеждат като мярка на всички цени. Поради естеството на икономическите неща, мярката от време на време се променя и така относителните цени също се променят, обаче как точно, е трудно да се каже, защото това винаги става ясно едва впоследствие, когато още много други важни неща вече не са същите. Понеже хората заемат различно положение в обществото и поради това имат различно количество пари, различните хора могат да гледат по различен начин на единицата мярка на парите.
Иначе казано, един лев не е един лев за всеки човек, зависи и от човека. Така парите – гледани като икономическа мярка, с която хората се надявали да могат да определят правилното взаимно разположение на нещата в икономиката – се оказали досадно объркващи и неопределени. Затова икономистите – като не знаели какво да правят с тях – решили да ги игнорират и почнали да казват, че парите нямат значение. Това е много странно, ако не сте икономисти, защото отстрани изглежда, че повечето хора през по-голямата част от времето се опитват да изкарат повече пари. Така че, ако парите нямат значение, излиза, че повечето хора цял живот се занимават с глупости.
Не знам как стоят нещата от гледище на психолозите, но за икономистите този въпрос все още виси. Един много известен икономист – който преди време стана носител на Нобелова награда или ННН (истинското заглавие е по-дълго, но това наистина няма значение) за работите си по теория на парите – каза в Нобеловата си лекция, че не е ясно дали парите имат или нямат значение. Поради това някои мислят, че икономистите цял живот се занимават с глупости. Това също е висящ въпрос.
5. Първите сериозни теоретици сред икономистите били физиократите, някои от които са далеч по-важни от популярния митничар. Оттам идва връзката на икономиката с АГ-то, понеже много от физиократите били придворни лекари при френския крал, обслужвали неговите фаворитки и – като министри на финансите по съвместителство – изнамирали пари за техните разнообразни нужди. За да бъдат издигнати на такава длъжност, физиократите трябвало да се докажат с постижение, което днес отличават с Нобелова награда. Тюрго, ако не греша, открива, че въздействието на пиявиците върху кръвното налягане не зависи от мястото, на което се поставят. Когато варирате по определен начин нещо, въздействието на което не зависи от тези вариации, нещото се нарича инвариант. Затова някои казват, че икономиката е инвариантна спрямо икономистите. Така че физиократите се интересували от инварианти – макар да не били геометри, а лекари – и открили, че природата на икономиката е такава, че ценността на нещата – при преобразуването им в цикъла на стопанския организъм – се запазва. На всеки стадий на преобразуването всеки си получавал своето – както гласи един много популярен по-сетне надпис – и всичко се получавало естествено балансирано.
Поради характера на основното си занимание, физиократите били много внимателни за появата на различни паразити и открили цяло съсловие, което паразитирало върху естествения порядък на нещата. Това били посредниците от всякакъв вид: търговци, лихвари и други такива от сектора на услугите. Тогава банкерите ги наричали лихвари, защото вземали лихва върху даваните назаем пари, въпреки че св.Августин казвал, че това е грях, защото парите всякога са едно и също нещо и не е редно да се иска повече за нещо, което си е все същото. Поради това лихвари ставали основно хора, които бездруго били толкова грешни – по съвсем друга причина – че този допълнителен грях нямал голямо значение. Това е вариация на един основен икономически закон, която можем да наречем закон за намаляващата пределна греховност.
6. Маркс – както впрочем и Балзак, от когото той много научил за икономиката – често си имал работа с тези паразити, поради което никак не ги обичал. Затова, когато марксистите построили социализма, постоянно имало проблеми с транспорта, услугите и подобни паразитни дейности, а банкиране изобщо нямало, защото всъщност нямало и пари. Такава е ролята на малките неща в историята. Историците често пропускат тези неща, защото за тях рядко остават документи – ентропията си върши работата – а историците обичат да пишат подредено и да наблягат на историческата истина, което е нещо като истината, както излиза по документи. Ако за нещо няма документ, то не е станало.
Поради това Андрей Колмогоров станал математик. Като студент написал една работа за данъчното облагане в Новгородска губерния. Работата била добра, но историците му казали, че прави прекалено категорични изводи. Ще мине време, казали те, ще изскочат нови документи и ще трябва да промените сегашната си позиция. Колмогоров не искал да търпи подобна неопределеност и станал математик. По-късно аксиоматизирал теорията на вероятностите, като я направил раздел на теорията на мярката. Така изгонил неопределеността от вероятностите. Ето как малките неща понякога имат непропорционално големи последствия. Това се нарича нелинейност. Когато си имате работа с нелинейни ефекти, нещата стават много объркани. Близките неща се раздалечават, далечните се сближават и нищо не е там, където е било, поради което не изглежда, каквото е било. Затова квантовата механика е линейна – иначе светът на фундаментално равнище щеше да изглежда много объркан. Икономиката, обаче, не е фундаментална и това, че понякога изглежда объркана – в крайна сметка – наистина няма значение. Поради това много хора пишат книги по икономика, опитвайки се да разберат за какво всъщност става въпрос.
Маркс написал четири тома и разбрал, че в икономиката пари се правят чрез арбитраж. Арбитраж има, когато едно и също нещо ходи с две различни цени. Тогава купувате евтино, продавате скъпо и сте на далавера. Той забелязал, че има едно нещо – човешкия труд – което има две страни. Едната страна е способността на човек да се труди, като произвежда полезни неща, а другата – способността на човек да живее с по-малко, отколкото всъщност произвежда. Цената на първата способност Маркс приел, че е равна на тази на втората, след което предположил, че човек задължително се труди повече, отколкото отива за неговата издръжка, и така част от продукта на труда излизала гратис, защото била част от онази невидима способност, която хората, наемащи работници, не заплащали, понеже не я виждали. Така Маркс обяснявал едновременната размяна на стоките според тяхната ценност, т.е. запазването на равновесната цена при размяната, и, заедно с това, създаването на допълнителна ценност в икономиката, откъдето трябвало да дойде печалбата на капиталиста. Така излизало, че капиталистите постоянно арбитрират работниците и стават все по-богати. За човек, който през целия си живот практически никога не бил работил, т.е. системно минимизирал трудовите си усилия и предпочитал да живее от спонсорство, наследства и други подобни – това предположение за максимизиране на трудовото усилие изглежда странно.
Но икономистите постоянно правят странни предположения, защото много държат на логическата последователност. Когато марксистите след време направили социализма, се оказало, че хората всъщност постоянно минимизират усилията си и така системно арбитрират назначените от обществото стопански ръководители. Разбира се, изобщо не било необходимо да се прави този експеримент, защото от съображения за симетрия е ясно, че – когато нещата са поставени на договорна основа – всяка една от двете страни може да арбитрира другата и поради това равновесната точка, в която размяната теоретично трябва да се осъществи, представлява седлова точка или минимаксно решение. Това в 1929 г. го разбрал фон Нойман, защото татко му бил частен банкер в Будапеща и той често виждал как всъщност стават нещата.
Маркс вярвал, понеже бил чел класическите икономисти, че ценността на нещата при размяната се запазва. Като размените местата на купувача и продавача, ценността на нещото, което те си разменят, не се променя, защото – в противен случай – продавачите ще станат купувачи и нещата ще възстановят естественото си равновесие. Законите за запазване винаги следват от някаква симетрия, това после Еми Ньотер наистина го доказала. Маркс не разбирал капитала, затова основното му съчинение се казва така; и особено не разбирал, че способността на хората да работят е като капитал – нещо, което може да се разпределя във времето и поради това с него може да се арбитражира. Иначе той арбитражирал неколцина издатели – т.е. взел пари за нещо, което никога не написал – и, разбира се, постоянно арбитражирал Енгелс– за какво в крайна сметка са приятелите.
По онова време хората си представяли размяната като механичен лост, а ценността на разменяните неща – като тежестите, които под действието на гравитацията уравновесяват този лост. Парите трябва да са билиопорната точка на лоста, където двете рамена се съединяват, обаче икономистите по начало приемали, че рамената сасиметрични и поради това опорната точка я вземали на еднакво разстояние от краищата на лоста. Изглежда странно, но законите за запазване в икономиката и физиката са свързани с работата на лекари, физиолози. Херман фон Хелмхолц бил лекар, физиолог и дал каноничната за ония години формулировка на закона за запазване на енергията във физиката. Същото направили преди това и физиократите в икономиката. Вероятно това идва оттам, че – при нормални условия – обемът на физиологичните течности в човешкия организъм наистина се запазва.
Маркс освен това считал, че може да изчисли движението на тълпите, което Нютон не можел, понеже имал идея накъде отиват нещата. Това в математиката го наричат да познаваш асимптотиката на процеса. Обаче Маркс не разбирал много от математика, защото веднъж написал малък трактат за смисъла на диференциала. Диференциалът бил измислен от Лайбниц, за да могат и по-простите хора – не само Нютон – да смятат, без да разбират какво точно правят, и затова поначало нямал никакъв смисъл.
Затова някъде казвам, че на места историята звучи идиотски, защото какво означава да търсиш смисъла на нещо, което е направено да няма смисъл. Поради това асимптотиката на нещата, както си я представял Маркс, се оказала погрешна, обаче хората трябвало да опитат, за да се убедят. Затова не е вярно, че икономиката не е експериментална наука. Маркс взел идеята за това накъде отиват нещата от Дейвид Рикардо, който – според някои по-късни завистници – бил покорил Англия, както Светата Инквизиция преди това покорила Испания. Рикардо казвал, че капиталът се самоунищожава и поради това капитализмът сам ще изчезне, защото данните за XVIII век показвали, че далаверата на капиталистите постоянно намалявала. Това ставало, от една страна, поради огромните инвестиции за фабрики и инфраструктура, а от друга, понеже икономистите още не били разбрали парите. Тогава имало много школи за изучаване на парите и те постоянно се карали, защото не било ясно кой всъщност е прав. Затова капиталистите, общо взето, правели капитализма със собствени средства – чрез натрупване, и така печалбите им били малки, а капиталистите много се ядосвали и карали хората още повече да работят, поради това капиталистите тогава минавали за лоши хора.
Иначе Маркс, като великия Нютон, също не разбирал от пари. Може и да е чел различните спорни теории за парите, обаче най-много харесвал физиократите, а те не обичали парите, защото кралят постоянно ги карал да му намират пари. Освен това – като физиолози – те не виждали никакъв смисъл в парите, защото парите са необходими, за да изразявате цени с тях, а в биологията изобщо няма цени. Затова икономистите подозират, че нещата с еволюционната биология не са наред, понеже новите дарвинисти взеха теорията на игрите от икономистите и я приложиха, както навремето Дарвин приложи Малтус.
Всичките тези еволюционно устойчиви стратегии, пейзажи и оптимизиращи движения върху тях нямат много смисъл, ако нямате цени. Обаче теорията за еволюцията създава приятното усещане за неизбежен прогрес, защото няма как иначе да получите от чехълче маймуна и после човек. Затова хората обичат еволюцията, понеже са мързеливи. В този смисъл теорията на еволюцията е bullish за човека, докато Малтус бил по-скоро bearish, т.е. мечка. Той забелязал качествената разлика между две неща – растежа на населението и – в съвременна терминология – икономическия растеж. Според данните, които Малтус анализирал, растежът на населението бил експоненциален, докато икономическият растеж – само линеен. От това следвало, че хората ще бъдат постоянно нещастни, а от време на време дори трябва да се избиват взаимно, ако няма големи епидемии и катаклизми, защото съвсем няма да има какво да ядат.
Затова никой не обичал Малтус, понеже – като правило – хората не обичат мечките. Защото мечките развалят купона. Когато икономистите научили достатъчно анализ – четейки Лайбниц, понеже Нютон смятал много идиосинкратично, а Лайбниц бил демократ – те направили теория за растежа, като използвали само експоненциални функции. Така се оказало се, че оптималният темп на растежа бил пропорционален на растежа на населението и – поне на теория – хората вече не трябвало да се избиват.
Такава е ползата от анализа. Дарвин всъщност взел теорията на еволюцията назаем от Уолъс и после забравил да му я върне. На това финансистите му викат default, а по онова време в Англия, който вземел нещо назаем и не го върнел, го пращали в затвора. Затова на Улицата тогава си имали даже песничка – he who sells what isn’t hisnt, must give it back or go to prison. Не е бог знае какво като поетика, но звучи правдиво. После хората питали Уолъс не му ли е тъжно, че Дарвин не му върнал идеята, а той казвал, че идеята всъщност не струвала, защото не обяснявала как може да възникнат хора, които могат да обсъждат идеи. Мен маймуните, казвал Уолъс, не ме интересуват толкова, интересуват ме хората. Затова някои мислят, че Уолъс разбирал нещата, а Дарвин просто бил амбициозен.
Обаче човек може да не разбира нещо и да не знае, че не го разбира – не знам как му викат на това психолозите, но се среща. Веднъж Маркс получил много пари от едно наследство и като инвестирал всичко на борсата, написал писмо на Енгелс, в което му обяснявал как точно ще стане много богат, защото ги разбирал нещата, и ще живее доволно дните си. Макар пощите по онова време на Острова да били бързи, писмото на Енгелс, който – ужасен – му писал да не прави глупости, стигнало чак, след като Маркс си загубил парите и писал на приятеля си да му прати от своите. Статистиката показва, че 97% от днешните валутни спекуланти фалират за по-малко от година. Затова един от най-големите – Джордж Сорос – казва, че за да оцелееш на този пазар, трябва да знаеш, че не знаеш. Така приключил краткият експеримент на Маркс на фондовия пазар, за който той после казвал, че няма значение, понеже представя фиктивния капитал в икономиката. След това се отдал на политиката, а Михаил Бакунин казвал, че е дребен политикан и лъжел работниците, като им обяснявал как точно ще ги направи щастливи.
7. Бакунин още казвал, че теорията на Маркс предполага такава държава, която ще скъса работниците от арбитражи. Той иначе бил анархист, а те си падали малко песимисти, защото никак не обичали държавата и се чудели с какво да я заместят. Анархистите казвали, че хората сами трябва да се грижат за развитието си, а не да разчитат на неизбежността на еволюцията и прогреса. Обаче хората са мързеливи – така мислят икономистите – и затова не обичат анархистите. Политиците също не ги обичат, защото – под какъвто и етикет да се подвизават в живота – политиците в крайна сметка живеят от държавата. Рикардо влязъл в политиката, след като направил много пари, станал богат и искал да допринесе за общото благо. Той затова написал и Принципите, понеже негови политически приятели го помолили да им обясни икономиката. Богатите винаги са малко – това следва от открития от Парето закон за разпределение на богатството – и ако само те влизат в политиката, няма да има достатъчно политици. Затова хората харесват демокрацията, защото при нея в политиката влизат и по-бедни хора, които обясняват как всички могат да станат богати. Защото, ако хората мислят, че няма да станат богати, ще бъдат нещастни и ще престанат да работят. Тогава всички отново ще подивеят и цивилизацията ще се разпадне. Затова политиката е важна – на нея всъщност се крепи цивилизацията.
Принципите на Рикардо са наистина хубава книга, но името му се свързва най-вече с принципа за сравнителните предимства, който – в съответствие със закона на Арнолд – бил открит от Робърт Торенс, полковник. Законът на Арнолд – Арнолд всъщност е геометър – гласи, че ако нещо е кръстено на някого, най-вероятно е открито от друг. Това, разбира се, се отнася и до закона на Арнолд. Така този закон, както почти всичко важно в икономиката, е пример за автореферентна структура. Автореферентните, т.е. самоотнасящи се, структури постоянно лъжат и произвеждат парадокси, защото – за да се определят – се позовават на самите себе си. Някои намират това за дълбоко, но това е дълбочината на тавтологичното мислене. Маркс е пълен с такива конструкции, защото бил учил за философ, а философите по начало се занимават с нещата, с които обикновените учени не могат. Затова Т.С.Елиът казва: което не знаят, е единственото, което знаят. Обаче Елиът тук просто перифразирал Витгенщайн, който – като разбрал за какво става дума – писал, че за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи.
Принципът за сравнителните предимства, накратко ПСП, твърди, че всеки трябва да се занимава с това, в което е най-добър, независимо колко добри са останалите и какво точно правят те. Колко си добър в нещо, икономистите по традиция измерват чрез обема на пропусканите възможности. Ако, за да свършите нещо, трябва да пропуснете маса други, алтернативни възможности – правилно е да се захванете с нещо друго. Най-добре сте, когато правите онова, при което пропускате най-малко други неща. Така че ПСП е икономическият начин да кажете, че хората са мързеливи. Полковникът, освен другото, обяснил и диференциалната рента, и разни други неща, обаче бил голям противник на трудовата теория за стойността, която тогава била Догмата, и затова последователите на Рикардо го игнорирали.
Принципът за сравнителните предимства е основата на икономическия метод и всичко важно в икономиката може да се обясни с вариации на тази тема. Той разкрива и предимствата на българския език, защото – филолозите вече са се досетили – зад акронима ПСП се крие любимата на всички марксисти верижка Пари-Стока-Пари прим. (Когато в някой текст използвате същата буква в друг смисъл, точните математици я пишат с прим, за да се отличава. Мързеливите математици използват до четири прима, а коварните използват трети прим, без преди това да са използвали дори буквата.)
8. Тавтологичният дискурс е много приятен, защото в него изненадите идват предизвестено – като англичанин на вечеря – и не са коварни, макар да звучат драматично. Това се получава, защото тавтологичният дискурс е симетричен и никаквото му съдържание се запазва постоянно. Краен брой етикети се комбинират по краен брой начини – това Нютон постоянно го използвал да смята разни неща – и ако речете да отъждествите някои от получаващите се комбинации, получавате групата на симетриите или автоморфизмите на въпросния дискурс. Когато Алън Тюринг разбрал кои неща могат да бъдат изчислявани и какво всъщност означава да програмирате, някои хора се притеснили, че програмираните машини ще станат като хората, както хората се получили от маймуните – поради общата тенденция за еволюция и прогрес. Тогава Тюринг измислил теста, който носи неговото име – изключение от закона на Арнолд – и показва какво значи да си човек. Ако разговаряш с програма, но си мислиш, че е човек – или ти си програма, или програмата е човек. Навремето някой беше направил една програма – Елиза (по името на младата дама от онази пиеса на Шоу) – която много хора разпознавали като човек. Ключът към успеха на програмата бил прост – тя често се съгласявала с общуващия и проявявала към него съчувствие, като повтаряла подходяща част от текста, който й се предлага, като въпрос. Такава е структурата на дискурса, по която хората се разпознават като такива. Познавачите казват, че това работи по-добре от психоаналитик и освен това не струва пари.
На отделни места в този текст става дума за някого, когото – поради липса на въображение – наричам аз. Това обаче не съм аз. Това е той. Той е представителен за нещата, както се случват, когато се случват. Той също така не е едно, а много – някои доста различаващи се – лица. Психиатрите биха казали, че е човек, който страда от размножаване на личността (multiple personality disorder или MPD). Веднъж гледах филм, в който десетина души – мъже, жени и деца – се опитваха в мрака на някакъв мотел да се избият. Накрая оцеля само едно хлапе, което психоаналитикът (в такива сюжети винаги има психоаналитик, те са всъщност психиатри) прибра с колата си и го подкара към къщи. Хлапето го ликвидира в колата, то беше последната оцеляла личност. Затова не съм сигурен, че психиатрите разбират добре тази сложна материя. Икономистите гледат на това по-просто, защото им се налага, освен другото, и да смятат. Има състояния на нещата (или, ако предпочитате, на средата) и икономическите агенти, които аз наричам стопански деятели, са част от тях.
Сечението на всеки деятел с всяко състояние е онова лице, което участва в драмата, описвана от икономистите. Понеже състоянията описват база в пространството на всички възможни състояния – това се прави, за да не изпуснете нещо – тези лица също описват база в пространството на всеки участник. Макар да изглежда, че има много стопански деятели, в действителност той е само един. Поради това той е представителен за цялото, което всъщност е той. Именно това икономистите наричат представителен стопански деятел и цялата икономическата и финансова теория се крепи върху него. В театъра или киното на това съответства изграждането на ролята като изиграване на състояния на ума (states of mind). Товане е по Станиславски. Различно е. Затова някои харесват играта на Изабел Юпер. Икономистите са принудени да гледат на нещата по този начин, защото си имат работа с такъв материал. Понеже имат проблем да локализират нещата, за които говорят, икономистите по начало си имат работа със сплетени състояния (entangled states). Това сдвояванена действието кара стопанските деятели да поддържат здравословното за тяхното оцеляване състояние на шизофреничност. Както казваше големиятБен Греъм, когато си партнираш с маниакално-депресивен тип (неговата метафора за г-н Пазара), трябва да си адекватен.
Затова през по-голямата част от времето участниците на пазара поддържат «състояние на ума», което по същество е шизофренично, съставено е от две взаимно изключващи се алтернативи. Алхимията на финансите на Джордж Сорос, култова книга за моето поколение, добре илюстрира за какво става въпрос. Класическата теория на вероятностите не можеда описва такива състояния, защото Колмогоров я направи част от теорията на мярката, където нещата не могат да бъдат амбивалентни. От известно време Сорос се опитва да направи теория, която да съответства на опита му като арбитражьор, но изглежда не разбира невъзможността това да се направи по обичайния начин. Във всеки случай, у нас той беше представен като карикатура. Защото в България карикатуристите минават за художници.
1. Селянин – Човек, който живее на село или в малък град.
2. Селяндур – Живее навсякъде, най-много са в средните и големите градове. По селата не виреят (няма кой да ги търпи).
3. Селянин – Бачка яко, изкарва си хляба с честен труд. Щастлив е, че има работа. Лоялен е към работодател и колеги.
4. Селяндур – Мързелива гад. Мрази да се труди, обича да е „на далавера“. Гледа винаги да изклинчи и да „претакова“ държавата, колегата или шефа.
5. Селянин – Чист човек. Обича природата и не свини наоколо. Повечето отпадъци намират приложение в градината или като храна на животните.
6. Селяндур – Свиня. Хвърля си боклука в найлоново пликче през прозореца. Изтърсва си пепелника на колата на светофара. Ако му направиш забележка – бучи, че си плаща данъците и бате Бойко да изчисти. Възможно е и до физическа саморазправа да прибегне.
7. Селянин – Плаща си данъците и сметките. Псува на ум (и на глас) обирджийската държава, но плаща. Декларира си кладенеца, който сам е копал, и му плаща данък.
8. Селяндур – Никога не плаща нищо. Висят му 15 неплатени акта от КАТ и данъци на панелката от 1989-та. Краде парно от комшиите, слага си магнит на електромера и не плаща вода.
9. Селянин – Говори просто, но разбираемо. Ако се премести да живее в голям град, за една година преодолява диалекта.
10. Селяндур – Мйека цял живот и твърди, че това е най-чистият български език. Мрази да го поправят, не желае да научи нищо ново.
11. Селянин – Умее да се весели, знае как и кога. Ако е сватба, ще чуе цяло село, но семейните празници се празнуват у дома.
12. Селяндур – Дъни музиката яко до 4 сутринта и хич не му дреме, че е примерно вторник и утре всички наоколо са на работа. Другият вариант е да се нареже като свиня в кварталната кръчма, да се сбие със сервитьора, да оповръща таксито и да опикае асансьора.
Канадският милиардер Игнат Канев се завърна в родното си село Горно Абланово за да отпразнува своят 88-и рожден ден. Той е роден на 6 октомври 1926 г. в русенското село, като тази година отново ще спази традицията да подари нещо за празника си на обществеността.
Миналата година през октомври бе открит „Канев център“ в Русенския университет, построен с финансовата подкрепа на българина, а сега на 6 октомври ще бъде открит новият културен дом в родното село на Игнат Канев.
Канев ще остане в България само седмица, като през това време има напрегната програма с много срещи. Една от тях вече бе с кмета на Русе Пламен Стоилов, с когото иска да популяризират заедно културните забележителности на Русе и региона. Той се срещна и с президента Росен Плевнелиев, който бе в крайдунавския град за откриването на новия завод за авточасти.
Най-важните събития обаче предстоят на 6 октомври. Те са свързани с изграждането на културния център в Горно Абланово, който е стара мечта на милиардера. Той е вложил над 300 000 лв. в построяването му.
„На 6-ти ще празнуваме. Хем рожден ден, хем отваряне на центъра. Ще има библиотека, ще има там за сватби, кръщене, различни беседи. Така че да има хората къде да се събират и няма да има нужда 40-50 км да идват в града да търсят зала, като се женят. Ще си имат всичко там“, каза още Канев.
Той призна, че силно го тегли към родния край и затова все по-често се завръща в България и Русе. „Колкото по-остарееш, толкова по-милееш“, каза с усмивка милиардерът.
Първите „ленински премии” били за главорези, които бесели по заповед на вожда, дори изаради „небрежност” и „пипкавост“.
