Едно от най-старите изображения на наш прародител (~ 1720 год., съдейки по други датирани документи, били на едно място с въпросната скица), по времето на Турското робство. Изработено е посредством ксилографска техника, като след това е оцветено на ръка.
За съжаление подписа на майстора до лявото му стъпало, не се чете. Предполагам, че е бил немскоговорещ пътешественик, защото творбата е намерена в замък, близо до Бремен.
Размери (без черния фон) – 25,5/16,5 см.
Слава Богу, че открих рисунката при един антиквар, защото тя е най-вече от значение за нас, българите.
Част от нашата история е, дори и да не се гордеем с нея. За другите е забавна екзотика.
Историята е най-добрият съдник, но за да изпълнява тази функция, тя трябва да се помни.
Днес един от кукловодите на българския преход, финансов министър в две правителства и впоследствие премиер от 1997 до 2001 г., стои скрит в сянката на „Лаборатория за управление на рискове“, която ръководи. Неговото име е Иван Костов.
Все още не е далеч времето, когато под неговото „вещо“ управление и политиката му на изключения от България бяха отхапани апетитни финансови залци, които попаднаха в паста на определени личности и кръгове, близки до депутата, министъра, премиера, лидера на СДС, а после и на ДСБ. Но годините минават и зулумите, които г-н Костов извърши, започват да избледняват в паметта на българите. Затова „Труд“ ще припомни на тези, които не знаят, а и на тези, които забравят, какво всъщност беляза политическата епоха „Костов“. Днес ви представяме втората част от специалната ни поредица. В нея ще припомним как Иван Костов, натрупал опит в аферата „Сапио“, решава да дърпа конците в държавата с помощта на дружества с идеална цел, зад които стои той. Изводите остават за читателите. Всеки сам може да прецени фактите.
ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ
С възхода на политическата си кариера Иван Костов напредва и в друго поприще – използването на фондации за трупане на облаги. Няма и как иначе – финансовият министър в правителството на Димитър Попов и следващото, с премиер Филип Димитров, вече знае колко е хубаво да имаш зад гърба си поне едно дружество с идеална цел. Опитът, натрупан с аферата „Сапио“, за която „Труд“ писа в миналия брой, дава на Костов предимство в далаверите пред опонентите му.
През годините името на премиера в периода 1997-2001 г. се свързва с две фондации – „Демокрация“ и „Бъдеще за България“. И докато в първата Костов дълги години е председател на управителния съвет, във втората разчита на своята съпруга Елена.
Във времето, в което двете фондации действат активно, отново се вижда дългата ръка на Иван Костов – няма значение дали е премиер, редови депутат и лидер на СДС.
Но каква е хронологията на възхода на политика след скандала „Сапио“?
Напред и нагоре
Преди всеки успех има застой, дори падение – същото се случва и с Костов в политически план. Докато е финансов министър в правителството на Филип Димитров, бъдещият лидер на СДС е във възход. Разпорежда се с финансите на държавата, прави „изключения“ (фондация „Сапио“), които издънват държавния бюджет с 14 милиона долара. Но през октомври 1992 г. Димитров иска вот на доверие от парламента. ДПС гласува заедно с БСП „против“ и кабинетът се оказва с малцинство. Премиерът депозира оставката на кабинета.
Така Костов от финансов министър става министър в оставка. В края на декември Народното събрание одобрява за министър-председател Любен Беров, който съставя кабинет от експерти на БСП и ДПС. СДС и Костов се озовават в опозиция.
Но за Иван Костов това не е лошо – след провала на Филип Димитров той започва да затвърждава позициите си сред „сините“ и на практика ставам техен водач. Официално е избран за лидер в края на април 1995 година, когато на власт след парламентарни избори вече няколко месеца управлява Жан Виденов.
Кабинетът на БСП успява да вкара страната в жестока икономическа криза и в края на 1996 г. започват масови протести. В началото на 1997-а, след щурм на протестиращите срещу сградата на парламента, Виденов подава оставка, а посоченият за бъдещ премиер от социалистическата партия – Николай Добрев, връща мандата на 4 февруари. Костов и СДС вече са на върха на славата – именно те предвождат недоволните тълпи. Президентът Петър Стоянов назначава за служебен премиер тогавашния кмет на столицата Стефан Софиянски, а предсрочните избори са на 19 април. На тази дата до урните отиват над 62% от избирателите, като 52,26 на сто от тях дават гласовете си за предвожданата от Костов дясна коалиция „Обединени демократични сили“.
Шефът на СДС става министър-председател и разполага с пълно мнозинство в парламента – цялата власт е в ръцете му. И това ако не е възход – от далавераджия номер едно в аферата „Сапио“ до властелин на България.
Фондациите
Като премиер Иван Костов дирижира фондация „Демокрация“ и „Бъдеще за България“.
Първата се появява в родния правен мир, когато Костов прави първи стъпки в политиката – през 1991 година. Още тогава през нея минава цялото финансиране на СДС от западни благодетели. Парите на практика са безотчетни – принцип, който важи и днес за неправителствените организации у нас, финансирани от чужбина.
„Демокрация“ на практика се занимава с всичко – търгува със стоки в страната и зад граница, консултира, извършва сделки (познатата история от „Сапио“). Неписано правило е председателите на СДС да са в УС на „Демокрация“ и дори да го оглавяват. По този начин се осигурява контрол върху всичко, което постъпва в касата на съюза.
Не по-малко интересна е другата фондация – „Бъдеще за България“. Тя е създадена в мътните времена на управлението на кабинета „Виденов“ – 12 декември 1996 година. Нейни съпредседатели са три от ВИП дамите на страната – Елена Костова, Алиса Софиянска (съпруга на столичния кмет Стефан Софиянски) и Антонина Стоянова, жена на Петър Стоянов.
Аферите
Скандалите започват от „Бъдеще за България“, за да достигнат след 2000 г. и „Демокрация“.
Освен трите дами в управителния съвет на дружеството с идеална цел влизат още куп министерски съпруги от кабинета „Костов“. Учредител е и жената на основателя на „Мобилтел“ Красимир Стойчев – Слава Стойчева.
Елена Костова застава начело на УС, след като Антонина Стоянова се оттегля.
Именно тогава мастити представители на частния бизнес започват да се надпреварват кой ще „помогне“ най-много на фондацията – все пак тя се ръководи от премиершата.
Аферата „Трон“ избухва покрай неуредиците с продажбата на „Мобилтел“. Близкият до Иван Костов – Красимир Стойчев, е собственик на „Трон“, както и на GSM оператора. Той продава телекомуникационната компания на руснака Григорий Лучански. В същото време от тогавашното Главно управление „Митници“ излизат с информацията, че „Трон“ дължи на държавата колосалната сума от 7,7 милиарда лева.
Костов набързо се разграничава от своя човек, който доскоро е представян като съвестен бизнесмен и съветник в СДС, съответно и на премиера.
В началото Стойчев твърди, че действително е такъв, но впоследствие дава заден.
Но разкритията „изплуват“ именно покрай сделката между него и Лучански.
Оказва се, че фирма, свързана с руския бизнесмен – „Теленорд“, е превела в началото на април 1997 г. (две седмици преди изборите) 80 000 щатски долара на „Бъдеще за България“. Именно „Теленорд“ и „Глобус инвестмънт“ купуват „Мобилтел“ от Стойчев при управлението на Жан Виденов – през юни 1996 г. Точно тогава българският бизнесмен заявява, че се оттегля от комуникационната компания, за да стане съветник на Костов и СДС, които година по-късно застават начело на държавата.
Какъв е проблемът 80 000 долара да влязат в сдружение с идеална цел, ръководено от премиерската съпруга? Ами в това, че не фигурират във финансовия отчет на фондацията за годината, а сумата за онова време е огромна. Защо някой би скрил един от основните си благодетели? Еднозначен отговор няма и до днес. Подозренията обаче са насочени към една интересна схема, за която пръв съобщава вътрешният министър в кабинета „Виденов“- вече покойният Николай Добрев.
Година след началото на управлението на Костов, Добрев разкрива, че докато е ръководел МВР, е постъпвала информация, че протестите срещу социалистическото правителство са спонсорирани от благодетели у нас и зад граница. Според Николай Добрев сред българските бизнесмени, финансирали народното недоволство, е Красимир Стойчев чрез „Мобилтел“, а сред чуждите – „Отворено общество“.
Бившият вътрешен министър не предоставя доказателства за думите си, като обяснява, че дори на него много хора са му се оплаквали устно как не са си получили парите за участието в митингите, водени от Костов и компания.
Думите на Добрев намират потвърждение именно в работата на „Бъдеще за България“ – преведени са й 80 000 долара, които не са отчетени. А става дума за организация с идеална цел, управлявана от съпругите на правителствената върхушка. Въпросът е фондацията каса ли е на СДС? Като се знае как работи нейната посестрима „Демокрация“ под диригентството на Костов – отговорът е „да“.
Още един факт показва, че „Бъдеще за България“ не е просто благотворително дружество. Причината е, че работи доста добре с „Отворено общество“ на Джордж Сорос.
В интервю за „168 часа“ от 20 юни 1997 година, взето след срещата му с премиера Иван Костов, милиардерът откровено признава, че дава ценни съвети за работата на правителството във финансовия сектор.
„Не желая да бъда официално назначен за съветник на вашия премиер. Но той иска моето мнение и аз му го давам. Защото искам българската икономика да успее. Това ми дава възможност да проникна в неговото мислене (на Костов – б.а.)“, казва Сорос пред вестника, след като излиза от сградата на Министерския съвет. По време на срещата, провела се в петък, 13 юни, 1997 г., Джордж Сорос дискутирал с премиера как България да бъде стабилизирана финансово, приватизацията и още десетки важни теми.
Какво излиза всъщност? Соросовото „Отворено общество“ налива пари в „Бъдеще за България“, която е нещо като каса на СДС. Същото правят и други чужди бизнесмени, сред тях и руснакът Лучански. Иван Костов взима властта, частично благодарение на парите, идващи от „Бъдеще за България“. След това кани благодетел номер едно – Сорос, на среща в кабинета си, където говорят дружески за бъдещето на България.
Лучански обаче не е поканен на среща – напротив. Той изпада в немилост и сделката за „Мобилтел“ влиза в омагьосан кръг. Накрая компанията се озовава в ръцете на друг руснак –
Майкъл Чорни.
Именно бизнесменът, изгонен от България от Иван Костов, защото е „заплаха за националната сигурност“, предизвиква най-големия скандал в другата фондация – „Демокрация“.
Според Чорни той е превел 200 000 долара в дружеството под натиска на Костов. Сумата е внесена няколко дни преди парламентарните избори през 2001 г., след които министър-председателят се разделя с поста си. ОДС губи катастрофално от НДСВ.
Майкъл Чорни разказва за случая именно пред „Труд“ две години след като е дал парите – през 2003 г. Бизнесменът казва, че е внесъл сумата чрез кипърската офшорка „Ромент Трейдинг“.
Костов се кълне, че няма нищо общо – такова дарение имало, но е проверено и е постъпило от фирма, която няма общо с Чорни.
В крайна сметка това няма значение, защото Костов вече е наказан от избирателите – губи Избори 2001.
Това е резултатът от неговото управление и развихрилата се по времето му престъпна приватизация. За това кои държавни дружества минаха под ножа на Иван Костов и бяха продадени за жълти стотинки, четете в следващите части на поредицата.
Кой е Михаил Чорни
Михаил Чорни, известен у нас като Майкъл Чорни, е руски бизнесмен. Благодарение на еврейския си произход през 1994 година получава израелско гражданство.
У нас той се прочу първо с покупката на „Мобилтел“ през 1997 г. След това името му се свързва най-вече с футболния клуб „Левски“. Дълги години руснакът издържаше отбора. През 1999 г. Чорни бе изгонен от България от Иван Костов като опасен за националната сигурност. Заедно с него тогава правителството натири още няколко руски граждани, сред които и дипломати.
През 2010 година Испания пусна бизнесмена за международно издирване чрез системата на Интерпол. Причината – Чорни е заподозрян в пране на пари.
Кой е Красимир Стойчев
Красимир Стойчев е първият собственик на „Мобилтел“. Бизнесменът получава лиценз през 1992 г. Цената на разрешението е около 40 000 щатски долара, като държавата го предоставя на Стойчев, без да организира тръжна процедура.
През 1996 г. бизнесменът продава „Мобилтел“ на руснака Григорий Лучански, но след редица перипетии компанията се озовава в ръцете на Майкъл Чорни през 1997 г.
Покрай работата си Стойчев е един членовете на групата Г-13 – първата неформална организация на български бизнесмени, в която влизат Илия Павлов, Емил Кюлев, Борислав Дионисиев.
Красимир Стойчев е бил и агент на ДС към II главно управление, което се е занимавало с икономическото разузнаване.
Историята е най-добрият съдник, но за да изпълнява тази функция, тя трябва да се помни. В поредица от документални статии на Антон Тодоров, обединени под рубриката „Политическата инфекция „Иван Костов”, в „Труд” през миналата седмица бе разкрита особената морална флексия на един асистент по политикономия, промъкнал се в средите на антикомунистическата формация СДС, станал неин лидер и ликвидатор.
От прегледа на архивите на висши учебни заведения и на специалните служби, който авторът прави, ясно личи доверието, с което Иван Костов се е ползвал в средите на яростните икономисти на комунистическия режим. Това доверие в смутните дни около 10 ноември прераства в особено внимание от страна на главния редактор на преврата в БКП – Андрей Луканов.
Костов заедно с още десетина правилни икономисти е в специалната група на Андрей Карлович, както свойски го наричат, която трябва да превърне политическия режим на партията в икономически.
В новата поредица на „Труд” авторът Георги Георгиев разкрива как Иван Костов творчески решава тази задача, давайки всичко от себе си, но давайки и нещо на себе си.
Още от първата статия е видно, че партийно-политическа корупция е името на вируса, който той е прихванал от своите учители по марскизъм-ленинизъм и който разпространява след 10 ноември 1989 година. И ако преобразената БКП има известен имунитет, придобит през 45-те години на власт, то за крехката опозиция в лицето на СДС заразата дава летален резултат.
Днес Костов стои скрит в сянката на „Лаборатория за управление на рискове”, която ръководи. Опитва се да скрие и времето, когато под неговото „вещо” управление и политиката му на изключения от България бяха отхапани апетитни финансови залци от определени личности и кръгове, близки до депутата, министъра, премиера, лидера на СДС, а после и на ДСБ.
От това време още виси във въздуха тежкият въпрос на президента Петър Стоянов: „Кажи си, Иване!” Но Иван мълчи и до днес. Вместо него говори Радан.
Аферата с фондация „Сапио” става известна на народа през 1992 година, а основни действащи лица в нея са председателят на организацията Ясен Златков и Иван Костов, финансов министър в правителството на СДС с премиер Филип Димитров.
Тогава Костов вече е старо куче на този пост – заемал го е и в предишния служебен кабинет, оглавяван от Димитър Попов с личната протекция на Андрей Луканов. За това време министърът вече е успял да забърка кашата със заема от 150 милиона долара, изтеглен от Световната банка за спасяване на предприятията „Нефтохим” и „Плама” – споразумение, което по-късно води до точно обратния ефект и удря жестоко бюджета на страната ни (за това четете в следващите части на поредицата).
Спокоен, че е останал в шефския стол на финансовото ведомство, Иван Костов започва да утвърждава позициите си в правителството на Филип Димитров, поело властта на 8 ноември 1991 година.
Дали през март 1992 г. вече е смятал, че над него е само Господ, никой не знае. Но това, което извършва, до днес е синоним на управленска наглост и убеденост, че никой няма да му потърси отговорност. Както и става.
Скандалът
На 19 февруари 1992-ра шефът на фондация „Сапио” Ясен Златков изпраща мило писмо до Костов.
Двамата се познават добре от пленарната зала на 7-ото Велико народно събрание, където са били депутати от СДС. За разлика от Костов неговият приятел се е насочил към популярния тогава бизнес, осъществяван от фондации.
Причина за модата организации с идеална цел да въртят търговия със стоки е Постановление №133 на правителството на Андрей Луканов, прието и обнародвано през декември 1990 година.
Ето какво гласи то, и по-точно член 1 от него: „Фондациите, които са учредени и извършват дейност съгласно чл. 149-152 от Закона за лицата и семейството, се освобождават от държавни и местни данъци, такси и мита.”
Ясен Златков моментално усеща, че златната кокошка е дотичала в неговия двор, наречен „Сапио”, която той основава точно месец преди приемането на ПМС/133.
Развихря се внос на стоки от всякакъв вид – от ядки, цигари и алкохол до телевизори – всичко, което може да се купи евтино от чужбина, се внася у нас и се продава на двойни и тройни цени.
За ужас на всички началници на дружества с идеална цел на 26 февруари 1992 година правителството на Филип Димитров приема Постановление номер 35, с което променя ПМС/133 и така фондациите вече трябва да внасят пари в хазната под формата на мита.
Връзките на Ясен Златков с тогавашния политически елит още са топли и той е уведомен по-рано какво подготвя Министерският съвет. Затова, далновидно още на 19 февруари, седмица преди кабинетът да одобри ПМС/35, изпраща на финансовия министър Костов писмо със следния смирен текст:
„Уважаеми господин министър,
За да набере необходимите средства за постигане на своите цели, „Сапио” фондация е подписала договори и е извършила плащания към чужбина за доставка на стоки от внос. Икономическите разчети за стоките са направени от фондацията по силата на 133/ПМС1990.
1. Предвид последните изменения на 133/ПМС1990 и на основание на това, че: договорите и плащанията за доставката на стоките са извършени по досега действащия режим и
2. както предметите, така и приходите от доставките са от определящо значение за постигане идеалните цели на фондацията,
Моля по изключение да разрешите договорените вече стоки да бъдат внесени по режима, предвиден от 133/ПМС1990.
Ползвам се от случая, уважаеми г-н министър, за да Ви изкажа най-дълбоко уважение”.
Малко повече от месец след като получава писмото, Иван Костов слага министерския си подпис, придружен с думичките „По изключение до 31.03.92 г.”
Какво следва – за тези седем дни, в които важи „изключението”, е нанесена жестока щета на хазната. „Сапио” завърта такъв внос, че всеки контрабандист би завидял. С 52 митнически декларации в страната влизат стоки, които нямат нищо общо с идеалните цели на фондацията – ядки, шоколади, маркови цигари и алкохол, техника.
Две години по-късно Временната анкетна комисия, създадена в парламента, за да разследва аферата, ще стигне до извода, че „Сапио” е нанесла щети на бюджета за космическата сума от
338 498 022 лева, които тогава са се равнявали на
13 540 000 щатски долара.
В края на пролетта на 1992 г. информацията за „изключението” на Костов започва да излиза в медиите. Явно притеснен от това, финансовият министър привиква в кабинета си в МФ Ясен Златков, като му заръчва да носи със себе си и писмото, което е подписал в края на март.
До днес Златков отказва да каже какво са си говорили двамата, с аргумента, че не си спомня в детайли. Ясно е само, че Костов си прибира писмото. Но вече е късно. Скандалът стига и до парламента.
На 19 юни 1992 година Иван Костов е попитан от трибуната от депутата от БСП Иво Атанасов за „Сапио”.
Ето част от отговора: „Първо, фондацията „Сапио” не е освободена от данъци, нито от акцизи. Второ, на фондацията „Сапио” не е издаван официален документ за каквото и да било освобождаване от мита. Става въпрос преди всичко, тук ще говорим в бъдеще за мита, и импортна такса. Като казвам „официален документ”, аз имам предвид официален отговор, изведен по съответния начин от Министерството на финансите. Това, което е направено, е следното. На едно писмо на фондацията под претекст, че се внася ксерокс за нуждите на издаване на учебник по вероучение, аз съм написал „една седмица удължаване на срока на привилегията”, която фондациите имаха, за да могат да внесат този ксерокс. Това е станало обаче по неофициален път и това становище, което е написано „по изключение” върху самото писмо, според мен няма доказателствена сила и не би трябвало да има такава. Първо, поради това, че не е официален отговор и, второ, защото, както се оказа впоследствие, става въпрос не за внос на един ксерокс и за освобождаване на мито от порядъка на 5000 лв., каквито са моите правомощия, а е ставало въпрос за крупен внос, който фондацията е осъществила на базата на това формално основание.”
Така Костов признава пред депутатите, че е направил „изключение”, но отказва да поеме отговорност.
Прокуратурата
Аферата „Сапио” се чопли по времето на двама главни прокурори – вече покойния Иван Татарчев и наследника му на поста Никола Филчев.
През 1993 година Костов е депутат, след като кабинетът на Филип Димитров пада от власт на 30 декември 1992 г. През февруари 1993-та започва предварителна проверка на Костовото „изключение”. Но тя завършва с заключението, че няма данни за престъпление. По време на работата има редица пропуски – не е разпитан нито Ясен Златков, нито митничарите, през които са минавали стоките на „Сапио”.
Пет години по-късно, през 1998 г. Иван Татарчев получава сигнал от депутати от БСП за възобновяване на проверката.
Костов вече е премиер, започнал е приватизацията, в която се случва най-голямото разграбване в новата ни история – огромни държавни активи, оценени на милиарди, се продават за „жълти стотинки”. Жертва на престъпната политика на кабинета на ОДС стават авиокомпанията „Балкан”, „Кремиковци” и още стотици предприятия. Новите им собственици опоскват всичко, дружествата фалират, а Костов и министрите му вдигат ръце и казват: „Ще им търсим отговорност.” Както ще прочетете в следващите части от поредицата, много от разбойническата приватизация се случва благодарение на навика на премиера Костов да прави „изключения”.
През 1998-а той е убеден, че главният прокурор Татарчев ще подмине сигнала за „Сапио”, но се случва точно обратното – започва нова проверка. В началото на октомври заключението е същото като през 1992 г. – няма данни за престъпление. Иван Татарчев обаче продължава да упорства и нарежда работата по случая да продължи. През 1999 година следователят Георги Бояджиев съобщава, че са събрани достатъчно данни за извършено престъпление. Иван Костов не е щастлив – ако влезе в съда и бъде признат за виновен, го чакат между 3 и 10 години затвор.
За негово щастие мандатът на Татарчев изтича след броени дни. Главният прокурор решава да остави встъпващия в длъжност Никола Филчев да подпише предварителното производство срещу Костов. Но на 22 февруари 1999 г. Филчев заявява, че всичко е прекратено, защото нямало доказателства за престъпление от страна на премиера в аферата „Сапио”.
Така случаят приключва и Иван Костов излиза сух. Работата по „Сапио” вече не може да бъде подновена – давността за образуване на дело изтече преди няколко години.
Важното е, че бившият финансов министър, премиер и политик може да бъде подведен под отговорност за други свои „своеволия” и „изключения” през годините. И е възможно не само историята да го съди, а сметка да му потърси и българският съд.
Кой е Ясен Златков
Ясен Златков е депутат от СДС в Седмото Велико народно събрание. Той е един от 39-те представители на дясната партия във ВНС, които на 14 май 1991 година напускат институцията, а част от тях обявяват и гладна стачка. Те не са съгласни с текстовете в новата конституция. Основното им искане е парламентът да бъде разпуснат и основният закон да се гласува от нов, в който да не доминират комунисти.
За да са по-убедителни, „гладните”, както стават известни, издигат палатков лагер край храм-паметника „Св. Александър Невски” и провеждат кампанията си там.
След новите избори, спечелени от СДС, Златков не попада в парламента. Но няма и защо, тъй като вече има добре развит частен бизнес благодарение на „Сапио”. В центъра на София фондацията има магазин, бар. Там се продават стоки, закупени на безценица от чужбина, като у нас цената има за обеднелия народ е тройна и четворна.
След скандала покрай аферата с фондацията му Златков заминава да живее в САЩ, защото у нас не можел да развива повече бизнес. Причината е, че „започнали да се появяват силовите групировки”.
Чак през 2004 година Софийският градски съд осъди някогашния депутат условно заради „Сапио”.
Проучване направено от група учени и психолози в САЩ показва, че колкото са по-невежи хората, толкова повече вярват на правителствата! Интернет прави умните хора по-умни, а глупавите – още по-големи глупаци!
Не мисля, че има нужда от научни изследвания, за да се доказват този вид неща. Както неотдавна видяхме проучване направено в университета на Лийдс, което доказа, 95 % от хората са наистина като овцете.
Сега е направено друго изследване, което мисля, че няма да ни изненада. То доказва, че колкото по-невежи са хората, толкова повече вярват на своите лидери.
Невежеството осигурява робство, а не щастие.
Хората предпочитат да не взимат под внимание социалните проблеми, разкрива едно проучване на общественото мнение. Колкото по-малко се знае по проблемни въпроси, толкова по — голямо е доверието в правителството.
Общо пет проучвания, проведени от Американската психологическа асоциация (АПА) в САЩ и Канада показват, че хората, които са по-малко информирани по основните социални проблеми като изменението на климата или икономическа криза, са доволни от тази си нагласа. В допълнение, индивидите, които пренебрегват тези въпроси имат по-голяма увереност, че правителствата винаги ще намерят решения за всички проблеми.Тези резултати от разследването ще помогнат на правителствата да подобрят стратегиите си за дезинформация, за да увековечат своето скрито поробване на човечеството.
Хората, които са малко информирани по трудни и важни въпроси като икономиката, енергетиката и околната среда са тези, които избягват да бъдат добре информирани, разкрива ново изследване, публикувано от Американската психологическа асоциация (АПА). И това, което е още по-лошо, все повече и повече хора предпочитат да игнорират тези въпроси, според статия, публикувана от списанието на Американската психологическа асоциация.
”Ние направихме това изследване за да се опитаме да разберем поговорка “невежеството е блаженство “със социална насоченост, заяви авторът на проучването, Стивън Шепърд, завършил в Университета в Уотърлу, Онтарио (Канада).
С помощта на серия от пет проучвания, проведени с 511 възрастни между 2010 и 2011 г. в Съединените щати и Канада, изследователите открили “верижна реакция, която започва с неведението по една тема, и завършва с пълна зависимост и доверие към правителството да се справи с този проблем.
Колкото по-малко знания, повече доверие.
В едно от петте проучвания, участниците, които са били най-засегнати от икономическия спад са изразили най-доверие към правителството да управлява икономиката. Въпреки това, тези същите участници не избягват информация, когато тя е положителна новина.
В този случай в допитването са участвали 197 американци със средна възраст от 35 години (111 жени и 89 мъже). Те са получили комплексна информация за икономиката и са отговорили на въпрос за това как тази ситуация ги засяга пряко.
В друго проучване са тествани връзките между зависимостта, доверието и избягването на информация. Изследователите предоставили едно пълно и несложно описание за икономиката на група от 58 канадци, със средна възраст 42, състоящ се от 20 мъже и 38 жени.
Участниците, показали високи нива на безпомощност пред икономическата криза, по-голямо упование и доверие в правителството, когато става въпрос за управление на икономиката и ниско желание да знаят повече по този въпрос.
’’Хората са склонни да реагират на подобни ситуации избягвайки проблема. Склонни са да се оставят в ръцете на държавата, което от своя страна ги прави и по-зависими. В крайна сметка, те избягват да научат повече за ситуацията, така че продължат да разчитат сляпо на работата на правителството “, казва Аарон В. Кей, който има докторска степен от Университета Дюк.
При трето проучване, 163 американци на средна възраст 32 години (70 мъже и 93 жени) бяха запознати с проблемите свързани с природните ресурси. След това им беше казано, че резервите на петрол са за по-малко от четиридесет години. След това те били помолени да отговорят на различни въпроси.
В този случай, участниците, които първоначално не знаели нищо по този въпрос, не пожелали да получат повече информация по темата.
Две други проучвания показват, че участниците, които са получили задълбочена информация за енергийните източници, вярват повече на правителството, от колкото онези, които са получили информация по повърхностен начин. За тези случаи, изследователите са поискали мнението на 93 души (49 мъже и 44 жени) от Канада, предимно ученици и студенти.
От тези резултати, авторите на изследването отбелязват, че “Преподавателите омаловажават катастрофалните аспекти, педагозите трябва да се научат да обясняват проблемните социални въпроси, така, че да са лесно смилаеми и разбираеми, с ясен акцент на локално и индивидуално ниво. “
Казано накратко “Колкото по-малко знания, повече доверие в системата”, това е мечтата на всяко правителство и изглежда, че го постигат с малко усилия.
Но, ако се замислим и отразим правилно реалността за момент, ще разберем, че “Колкото по-малко знания” … повече идиотия, повече апатия. И това не е истинско “доверие” в правителството. Това е просто заспало съзнание: Единственият начин по който Плутокрацията може да бъде смятана за “Демокрация”.
През 1975 г. “Тристранната комисия” богатите и силните, които командват капиталистическата диктатура) се срещнаха в Токио и като кулминацията на тази среща е направена публикацията “Кризата на демокрацията”, в която е казано, че “участието на хората във вземането на решения от правителствата е заплаха за демокрацията “и следователно,” населението трябва да бъде доведено до апатия и невежество, ако искаме да се запази “демокрацията”.
Този израз одобрен и приложен в действие изглежда така:
”Колкото по-малко знания, колко повече апатия, колко идиотизъм, по-малка заплаха за буржоазната диктатура.“
Сега въпросът е по-ясно. Силата е в ръцете ни, просто трябва да искаме да я използваме и тя не се нуждае от насилие, а само от интелект. И за да се убедите в това ето един прост, но свещен цитат от Айнщайн:
”Ако светът е опасно място за живеене, то не е заради злите хора, а заради добрите хора, които не правят нищо за него.” Алберт Айнщайн.
Мързеливите и посредствени хора, единственото нещо за което използват интернет, е да разглеждат снимки във Facebook и да пишат всичките глупости, които могат да измислят, типично за човешката раса, които обичат да чакат някой друг да им реши проблемите. Има сериозен екологичен спешен проблем — да взимат решения за това правителствата, за това има корупция навсякъде. Защото от едно общество или цивилизация като цяло се изисква да работят ефективно всички елементи, да носят отговорност. Но това се изисква повече осъзнаване и по-малко оглупяване. Благодарение на средствата за масово осведомяване, които ни предоставят патетичните си телевизионни програми и забавления затъпяването на умовете става внезапно и лесно.. Хората се интересуват все по-малко от световните проблеми. Те предпочитат да приемат тенденциите на обществото, или по-скоро, това, което една група доминираща обществото налага върху тях, и вярват, че това е нормално е, че те са прави.
Човек става жертва на инстинктите и капризите си, на суетите си и следвайки тези псевдо идеали пренебрегва своето интелектуално и духовно обогатяване. Хората пренебрегват най-важно в съществуването си. Очевидно тези, които дърпат конците на системата се възползват от човешките слабости. Но това явление не е ново. Достатъчно, е да погледнем в историята и ще забележим, че същата грешка е допускана, поколение след поколение. Не защо хората не ценят историята и изпадат в забвение като ужасени животни. Ако хората се заинтересуват от вълнуващия свят на историята, това със сигурност ще им послужи за генериране на значителен период на размисъл и може би това ще спомогне да се избегне повтарянето на същите грешки, които нашите предшественици са извършили.
Поради невежеството процъфтяват религиите, сектантството, войните, неравенството и така нататък. Ако искаме един по-добър свят е необходимо да се действа, да бъдем информирани, да направи малко усилие и да направим собствени изследвания. В противен случай всеки, което претендира, че е политически експерт, икономист или всякакви измамници със сладки приказки и излъскан вид могат да ни накарат да направим това, което те искат, а ние ще сме съгласни на всичко, точно като овцете.
Отговорността трябва да бъде споделена.
Не само правителството (пълно с корумпираните държавни служители), но и гражданите трябва да имат траен ангажимент и сътрудничество помежду си, за да помогнат нещата да текат малко по-добре. Трябва да изоставим безразличието, умствената леност и да поискаме за знаем повече за реалността. За тази реалност, която елита се опитва да скрие от нас, за да останем в гнилото и гнусно блато на невежеството.
. Първите „ленински премии” били за главорези, които бесели по заповед на вожда, дори изаради „небрежност” и „пипкавост“. В Русия има около 1800 паметника на Ленин и близо 20 000 бюста. Над 5 000 улици носят името на революционер №1. В много градове статуите на Владимир Илич се издигат на централния площад. Макар че, ако сме знаели цялата истина за великия вожд, тези паметници отдавна щяха да са изхвърлени на бунището.
Анатолий Латишев е известен историк-лениновед. През целия си живот е работил с биографията на Илич. Наскоро той успява да открие документи от секретния фонд на Ленин и засекретените архиви на КГБ.microagis.ru публикува скандално интервю с изследователя, което Faktor.bg представя на своите читатели.
– Анатолий Григориевич, как успяхте да проникнете в секретните фондове?
– Това се случи след августовските събития от 1991 година. Получих спецпропуск, който ми даваше право да се запозная със секретните документи за Ленин. Властите се надяваха да намерят причината за преврата в миналото. От сутрин до вечер седях в архивите и косите ми настръхваха. Защото винаги съм вярвал в Ленин, но след първите тридесет документа, които прочетох, бях просто потресен.
– От какво?
– През 1905 година, от Швейцария Ленин призовава младежите в Петербург да заливат с киселина полицаите, да изливат от високите етажи върху войниците вряла вода, да използват пирони, за да осакатяват конете и да засипват улиците с “ръчни бомби”.
В качеството си на ръководител на съветското правителство Ленин е изпращал по страната своите указания. В Нижни Новгород е получен документ със следното съдържание: „Да се наложи масов терор, да бъдат разстреляни и изселени стотиците проститутки, пропили се войници, бивши офицери и т.н. Нито минута забавяне!”
А как ви звучи лениновата заповед за Саратов: „Да се разстрелват заговорниците и колебаещите се, без да бъде питан никой и без да се допуска идиотско разтакаване”?
– Казват, че Владимир Илич като цяло не е долюбвал руския народ?
– Русофобията на Ленин е слабо изучена. Всичко идва от детството му. В рода му не е имало и капка руска кръв. Майка му е била германка, с примес на шведска и еврейска кръв. Баща му е наполовина калмик, наполовина чуваш. Майка му постоянно му внушавала: „учи се от немците, руското е обломовщина, руснакът е глупак, руснаците са идиоти”. Впрочем, в своите послания Ленин говори за руския народ само в унижаваща форма.
Веднъж вождът заповядал на съветския пълномощен представител в Швейцария: „Раздайте работа на руските глупаци: да изпращат изрезки (от вестници), а не случайни броеве, както правеха досега тези идиоти”.
– Съществуват ли наистина писма, в които Ленин пише за изтреблението на руския народ ?
– Сред тези страшни ленински документи особено жестоки са именно заповедите за унищожаването на съотечественици. Например: „да се изгори Баку напълно”, „да се вземат заложници от тила и да бъдат поставяни пред настъпващите червеноармейски части, да се стреля в гърба им”, „да се изпращат червени главорези в районите, където действат „зелените”, да се бесят чиновници, богаташи, попове, кулаци, помешчици, а след това ще го припишем на „зелените”. На убийците да се изплатят по 100 хиляди рубли…”
Впрочем, парите за „тайно обесен” (първите “ленински премии”) са били единствените премиални в страната.
А на Кавказ Ленин периодично изпращал телеграми със следното съдържание: „Да изколим всички”.
Помните ли, как Троцки и Свердлов са унищожавали руското казачество? Ленин тогава уж оставаше настрани.
Сега обаче беше открита официална телеграма от вожда до Фрунзе по повод „поголовното изтребление на казаците”.
Ами знаменитото писмо на Дзержински до вожда от 19 декември 1919 година за около милион пленени казаци? Ленин тогава сложил резолюция: „Да бъдат разстреляни всички до един”.
Култът към диктатора не спира и до днес
– Ленин е можел просто така да издава заповеди за разстрел?
– Ето какви записки на Ленин успях да открия: „Предлагам да бъде назначено следствие и да се разстрелят виновните в нехайство, небрежност”.
Или „Раковски иска подводница. Трябва да назначим за отговорник, моряк, на който ще възложим задачата, като му кажем: ако не я доставиш скоро, ще те разстреляме”.
“Изпратете телеграма на Мелничански, от мое име, че е позор да се колебае и да не разстрелва за неявяване на работа”.
А ето едно от писмата на Ленин до Сталин: „Заплашете с разстрел този мърляч, който, завеждайки връзките, не съумява да ви даде добър усилвател и да постигне пълна изправност на телефонната връзка с мен”.
Ленин е настоявал за разстрели заради „небрежност” и „пипкавост”.
Например, на 11 август 1918 година Ленин отправя към болшевиките в Питер указание: „Да се обесят (непременно да се обесят), за да види народът, не по-малко от 100 заможни селяни. За изпълнението на екзекуциите да се подберат по-корави хора”.
В края на 1917 година, когато Ленин оглавява правителството, той предлага да бъде разстрелван всеки десети тунеядец (тоест неработещ). И това в период на масова безработица.
– Към православието също ли е имал негативно отношение?
– Вождът е ненавиждал само Руската православна църква. Така, в деня на Св. Николай Чудотворец, когато, според канона, не се работи, Ленин издава заповед от 25 декември 1919 година: „Да се примиряваме с „Никола” е глупаво, трябва да се вдигнат на крак всички чекисти, за да разстрелват тези, които не са се явили на работа заради „Никола” (т.е. тези, които не са се явили на съботник за товарене на дърва във вагони в деня на Николай Чудотворец).
В същото време Ленин се е отнасял много лоялно към католицизма, будизма, юдейството, мюсюлманството и дори към сектантите. В началото на 1918 година той е имал намерение да забрани православието, заменяйки го с католицизъм.
А пък в писмото си до Молотов, което трябвало да бъде прочетено пред членовете на Политбюро на 19 март 1922 година Владимир Илич настоява да се използва масовият глад в Русия, за да бъдат ограбени православните храмове, разстрелвайки при това колкото е възможно повече реакционни свещенослужители.
Много малко хора знаят и за ленинския документ от 1 май 1919 г. №13666/2, адресиран до Дзержински.
Ето неговото съдържание: “…необходимо е колкото е възможно по-бързо да приключим с поповете и религията. Поповете трябва да бъдат арестувани като контрареволюционери и саботьори, да се разстрелват безпощадно и повсеместно. Църквите да се затварят, помещенията на храмовете да се запечатат и да бъдат превърнати в складове”.
– Потвърждава ли се от нещо, това че Ленин е имал психични отклонения?
– Поведението му е било повече от странно. Например, Ленин често изпадал в депресия, която продължавала със седмици. Той е можел да не прави нищо по цял месец, а след това го обземала буйна активност. За един такъв период Крупская пише: „Володя изпадна в ярост…”
И освен това е бил абсолютно лишен от чувство за хумор.
– Груб ли е бил езикът на Ленин?
– Бердяев го е нарекъл гений на ругатните.
Ето няколко реда от писмо на Ленин до Сталин и Каменев от 4 февруари 1922 година: „Винаги ще успеем да намерим някое говно за експерт”.
„Недопустимо е да търпим този боклук и измет, които не желаят да представят отчети”. „Научете тези лайнари да отговарят сериозно”. А на полетата със статии на Роза Люксембург вождът пишел бележки „идиотка и тъпачка”.
– Вярно ли е, че Сталин е организирал грандиозни пиянски запои в Кремъл, още докато Ленин е бил жив?
– И неведнъж. По този повод Ленин често го е викал и му се е карал. Но най-често Ленин ругаел Орджоникидзе.
Ето една бележка от Ленин до него: „С кого пиянствахте и гуляхте днес? Откъде са тези жени? Вашето поведение не ми харесва, Още повече, че Троцки се оплаква от Вас непрекъснато”.
Орджоникидзе е бил големия гуляйджия! Сталин се е отнасял към жените по-равнодушно. Когато Ленин му се карал за това, че пие много, Висарионович отговарял: „Аз съм грузинец и не мога без вино”.
– А Илич обичал ли е банкетите?
– В игралните филми често показват как вождът пие чай от моркови без захар и с парченце черен хляб. Но наскоро бяха открити документи, свидетелстващи за обилните и разкошни пиршества на вожда, за това, какви огромни количества черен и червен хайвер, деликатесни риби и други деликатеси редовно са доставяни за кремълската номенклатура през всичките години, когато е управлявал Ленин.
В селцето Зубалово по заповед на Ленин са строени шикозни персонални вили в условията на най-жестокия масов глад в страната!
– Ленин обичал ли е да пие?
– До революцията Илич е пиел много. Докато е бил в емиграция не е сядал на масата без да има бира, например. След 1921 година е престанал, заради болестта си и не е докосвал алкохол от тогава.
– А как мислите-Ленин обичал ли е Крупская?
– Не я е обичал, но я е ценял като незаменим съратник. Когато се разболял, той забранил да пускат Надежда Константиновна при него. Тя се търкаляла по пода, истерично плакала. Тези факти са описани в спомените на сестрите на Ленин. Мнозина изследователи твърдят, че тя е била девственица, когато се е свързала с Ленин, но това не е вярно, тя е била омъжена преди да се ожени за Ленин.
– Вероятно вече не е останало нищо неизвестно за Ленин?
– Има още много неразсекретени документи, тъй като руските архивисти продължават и досега да крият някои данни. Например през 2000 година излезе сборник “В.И.Ленин. Неизвестни документи”.
До преди неговата поява нашите архиви са продавали в чужбина фалшифицирани документи.
Един американски съветолог разказваше, че след като закупил от ръководството на руските архиви документи за Ленин, се наложило след това да плати на издателството си глоба от 4000 долара, защото руските архивисти са иззели от лениновите документи някои неща.
Бележки:
1. Августовският преврат в Русия от 1991 г. е опит за отстраняване на Михаил Горбачов от поста президент на СССР, организиран от група заговорници от ръководствата на ЦК на КПСС, правителството на СССР, армията и КГБ, в периода 19 август – 21 август 1991г.
2. Революцията в Русия от 1905 година започва с т.нар. „кървава неделя“ – стрелба от страна на войниците от императорската армия срещу участниците в една мирна демонстрация на работници, оглавявана от агента нацарската тайна полиция Георгий Гапон
3. Нарицателното „обломовщина“ е синоним на застоя, на разрухата и апатията, обхванали руското общество. За човек се употребява в смисъл-мързелив, бездеен, безполезен
4. Раковски-става дума за българина Кръстьо Раковски, племенник на Георги Сама Раковски, по-известен с руското име Християн Раковский. След Октомврийската революция е първият министър-председател на Украйна, през 1923 г. за кратко е заместник народен-комисар на външните работи на СССР.
Заради близостта си до Лев Троцки, Раковски е от Болшевишката партия и е заточен в Централна Азия през 1928 г. През 1934 г. се връща в Москва През 1937 г. е отново е осъден е на 20 години трудов лагер. След началото на Великата отечествена война Раковски е разстрелян по т.н. сталински списъци на 11 септември 1941 г.
5.Николай Бердяев е руски философ и публицист. През 1922 г., когато Бердяев е принудително изселен от Русия заради критиките си срещу болшевизма и лидерите на Комунистическата партия.
6.Серго Орджоникидзе-народен комисар, член на Политбюро на ЦК на КПСС, близък приятел на Сталин
„Новият“ политически елит, който се появи, не бе нищо друго освен старата номенклатура, своевременно пригодила се към новите условия.
Оттук нататък този елит не се нуждаеше от социални реформи, както и от старата идеология, защото той държеше в ръцете си и търговските структури, и собствеността, и фиктивните партии, и средствата за масово осведомяване, и международните връзки с „приятелите“ до вчера.
Навлиза се в нова ера, тази на „властта в сянка„, когато вече не може да се определи зад кого какво се крие и кой в служба на какво е.
Ерата на клептокрацията (управлението на крадците – управление, при което важните решения се вземат в интерес на тесен кръг хора, които са на власт), от която страната, както изглежда няма да може повече да се измъкне.
Възраждащата се номенклатура успя да се прегрупира и да изработи нова стратегия, този път напълно демократична. Вече не бяха нужни пучове и заговори.
Бившите комунисти трябваше само да се представят като „демократична опозиция„, защитаваща интересите на обикновените хора, и да блокират или саботират всяка друга реформа.
И тъй като те господстваха и в изпълнителната, и в законодателната власт, успехът им бе сигурен в тази нова игра на „демокрация“.
Бюрокрацията се разрасна и завладя всички сфери на управлението, като го направи неконтролируемо и невероятно корумпирано. Функционерите от бившата комунистическа партия, които, разбира се, без изключение бяха демократи, се превърнаха много бързо в бизнесмени, като заграбиха множество интересни държавни обекти. Г
лаватарите на черния пазар и криминалните си поделяха останалото. Това не само породи негодувание сред общественото мнение, но и създаде лоша репутация на самото понятие пазарна икономика.
Страната беше готова да отхвърли режима, но новият елит, „демократите“, родени от перестройката, не бяха готови. В по-голямата си част случайни хора, станали известни чрез привидни избори, в които всяка нова фигура беше за предпочитане пред старите, те бяха много по-близко до режима, отколкото до народа.
И съвсем не се стремяха към радикални промени, при които имаше опасност самите те да бъдат изхвърлени зад борда и лишени от статута им на водачи.
Най-сериозният въпрос е следният: какво може да се направи. Що се отнася до Запада, отговорът е ясен: почти нищо.
Даже днес, колкото и да желае Западът да помогне, парите, които би могъл да отпусне, няма да са от кой знае каква полза, още повече, че по-голямата част от тази сума ще бъде отклонена от корумпираната бюрокрация. Ясно е, че проблем от подобна величина не може да бъде разрешен отвън.
Той не може също така да бъде разрешен и отвътре, освен ако някое ново поколение от бунтари не изплува от този хаос и не извърши онова, което неговите страхливи родители не намериха смелостта да направят.
Да премахне остатъците от тоталитарния режим, превърнали се в мафия, да отстрани поколенията, корумпирани от десетилетията на робство, и да се захване да гради едно ново общество.
Уви, подобно чудо е немислимо при сегашната обстановка на престъпност и анархия, на разложение и апатия.
У днешната младеж бунтарството се изразява най-вече в желанието да емигрира – желание, което понастоящем присъства у 75% от младежите под 25 години според проучванията.
А най-предприемчивите вземат пример от гангстерите, които се перчат със своите мерцедеси.
За нещастие, ние не съумяхме да се възползваме от неочаквания случай, какъвто представляваше смъртта на комунизма. Не отстранихме неговите привърженици, не разобличихме техните престъпления, не опровергахме техните бълнувания и най-вече не се научихме, как да се съпротивляваме на съвременната им чума.
Колкото и да е тъжно, трябва да приемем факта, че всички наши усилия, всички наши жертви се оказаха безполезни.
В края на краищата като че ли човек е недостоен за свободата, която му е била отредена и при изпитанието той не намери нито смелостта, нито необходимото себеуважение, за да бъде достоен за задачата си. Поради това ние не станахме нито по-добри, нито по-мъдри, нито по-чисти.
А и самото изпитание няма повече смисъл от което и да било чудовищно земетресение, което е избило стотици милиони хора.
Владимир Буковски, Един дисидент сред архивите на Кремъл Измамата на века: операция „перестройка“ Издателска къща „Албор“, София, 1997 г.
Владимир Константинович Буковски (на руски: Влади́мир Константи́нович Буко́вский, 30 декември 1942 г.) е бележит съветски дисидент и писател.
Той е сред първите, които открито говорят за практиката на изпращане на политически затворници в психиатрични клиники от съветската власт.
Буковски прекарва повече от 12 години в съветски затвори, трудови лагери и изправителни психиатрии (психушки), използвани от съветския режим като специализирани затвори.
Понеже Гъзлето Раданчо (Радан Кънев) се изцепи, че финансовия министър не бил от ранга му и защото съм убеден, че 95% от феновете на РБ не им е ясно от къде се пръкна той, та да разясня, понеже по онези години бях близо до кухнята им. До началото на 2007 младежа не членуваше въобще в ДСБ, нищо че сега се представя, като един от основателите й. Лъжата при него е втора природа и никога не е била пречка за да се домогне до това, което желае. Последното е моя лична констатация, обосноваваща се на почти 10 годишно познанство. Всъщност един куп от случайности докараха този шмекер начело на партията.
Първо се появи агентурното досиена председателя на ДСБ – СредецВенко Бешков (освен председателството на ДСБ – Средец, беше и член на т.нар. „консултативен съвет“ на „Декомунизация“, заедно с Валентин Методиев, Пламен Цветков и т.н.), с агентурно име „Хаджията“, служил на девет водещи офицери, девет години и той трябваше да бъде скоропостижно заменен. Чрез лобиране на форумни ДСБ контакти бе предложен и избран Радан Кънев, без някой да се усети, че той всъщност не членува официално в партията и дори се е самоопределял по форумите, като лявоцентрист. ОК, трябва да призная, че силата му е в интригите, а пък в хамелеонщината е ненадминат.
Както и да е, задкулисието никога не е били пречка в Сектата и на бърза ръка го приеха, заверявайки членството му с няколко месеца задна дата.
Минаха няколко години в които Гъза се умилкваше около Костов, докато дойде началото на 2010*, когато Любка Доинска напусна ръководството на партията, несъгласна с интригантските прийоми на Мавъра, по отношение на Борисов и Цветанов, след като не получи облагите към които беше се стремял.
Този факт поставя Гуруто в цайтнот, да не би сектата да се разколебае, и той прибягва до една вечерна блиц акция.
Първо се обажда на Антоанета (Тони) Цонева и ѝ предлага на нея да заеме мястото. Тя отказва, защото не иска да се обвързва толкова с ДСБ, въпреки че е била проформа кандидат на неизбираемо место в минали парламентарни избори.
След това Манго се обажда на друг млад човек, който също му отказва с аргумента, че ще се отдели от политиката (което е вярно и затова не споменавам името му). Чак третия избор за който Драгалевския мангал се сеща е за Рада…, защото всички останали млади, активни членове на Сектата, бяха преминали към ДБГ на Кунева.
Разбира се, предполагам, без да знае, че в махала са ѝ викали „Гъза“…
Та това е сагата на този трагикомичен гоголов герой.
*) Между другото по същото време и по същия повод аз подобно на Любка окончателно се отвратих от кандидат-члена на БКП, преподавателя по Политикономия на Социализма и закален в борбата срещу идеологическите диверсии на Капитализма, по дубиозни ГРУ школи в Кременчук/Украйна обучаван в агентурни прийоми, човекът с много лица, другаря Иван Костов, въпреки, че на изборите 2009-та, бях гласувал за Синята Коалиция.
. Владика Методий /Кусев/ е първият български каноничен митрополит на Старозагорска епархия, избран е на този пост през 1896 година. В паметта на старозагорци той ще остане като създателя на забележителния парк „Аязмото”, а в националната ни история буйният митрополит ще остане като един от най-активните и непримирим борци за самостоятелна национална църква, както и за освобождението и присъединяването на населената с българи област Македония към Майка България.
Дядо Методий много тежко преживява жестокия погром и разпокъсването на България през лятото на 1913 година. Своите горчиви прозрения той излага подробно в книгата си „Погромът на България. Виновникът”, в която посочва болезнено точно и ясно истинските виновници за националната ни катастрофа – руския император Николай ІІ и неговата имперска дипломация! Днес, 100 години след подписването на грабителския спрямо България Букурещки мирен договор, ще припомним основните доказателства, изобличаващи грабителските действия на нашите съседи и на техния вдъхновител.
„… Решението на Русия да освободи България с умисъл да я присъедини на Руската империя, не представляваше тогава престъпна мисъл за интересите на българите, според тяхното тогавашно робско положение. Ето затова планът на руската дипломация е бил и е… България да си стане руска губерния. Първият княз, Александър Батенберг, руски човек, пожела /обаче/ да бъде независим княз на независима държава. Той се показа неблагонадежден за изпълнение на руския план за присъединението на България – под руски протекторат.
Съединението на Източна Румелия с България порази руската дипломация. Тоя жест осуетяваше планът за присъединението на България съгласно Рейхщадското споразумение /между Русия и Австро-Унгария от 1876 г./. Уголемяването на България оправдаваше опасенията на руското правителство да не би да се отвори апетит на България и тя да пожелае един ден и посегне да тури ръка на Проливите и на Цариград…
Сърбия ни отвори война. Търсеше компенсация за изместеното равновесие: да вземе от България толкова, колкото последната взе от Източна Румелия. Мислехме тогава, че Сърбия беше подбудена от Австро-Унгария. После се оказа, че и Русия имала пръст. Щом се отвори войната, Русия си повика офицерите и ги оттегли от нашата армия. Желанието на Русия да бъдем победени и ограбени от Сърбия, стана явно: само слепите русофили не можеха или, по-скоро, не желаеха да го видят.
Бог закрили България. Сърбите не успяха. Руският план – за ограбването, за намалението на България – не успя…
„Девизът” на руското правителство за намалението и отслабването на България за сметка уголемяването и засилването на Сърбия и Гърция се оформи окончателно, в държавна политика на Руската империя, през 1889 година. С посредството на руската дипломация се постигна едно съглашение между Сърбия и Гърция чрез Патриаршията за подялбата на Македония… При това положение в Македония се образува една съюзна пропаганда със значение на заговор против българската народност. В нейния състав влизаха консулите руски и сръбски, турските власти, гръцко-сръбските владици и терористите: андарти със сръбските чети. Оръдията на консулите и владиците бяха турските власти и терористите. Като отражение, като отговор на тая изтребителна за българите деятелност на неговите съюзени врагове, българските революционни комитети развиха своите знамена, усилиха своята деятелност. Земаха се мерки за едно всеобщо сериозно въстание. Четите заработиха по усилено.
Мисълта, че при тия движения и при едно по-сериозно въстание, Европа, за да тури край на тоя тревожен живот, може от Македония да образува една автономна област, разтревожи руската дипломация. Последната знаеше твърде добре, че ако се образуваше от Македония автономна област, нямаше да остане нито сърбин, нито грък, нямаше да се мине много време, за да се присъединеше тая област на България. В такъв случай всичкия план на руската дипломация рухнуваше.
Страхът пред мисълта за образуването от Македония на една автономна област, застави Зиновиева, руския тогава посланик в Цариград, да подбуди турското правителство, за да вземе мерки за унищожението на тия български комитети. Известно е, че той даде „карт бланш” на турците да употребят всичките усилия и средства за одушването на всяко движение за придобиване политическо право на Македония. Турците не закъсняха да използуват това желание на руската дипломация… Разорението и унищожаването с топове на 150 /въстанали/ села български в Македония се дължи на милосердието на Зиновиева… Руските консули в Македония, съюзници на сърби, гърци и на турци против българите, в своите рапорти, които публикуваха в Петербургския „Държавен вестник”, обвиняваха българите и оправдаваха турците…
Русофилството в България е достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние българите нарочно си закриваме очите; жумим за да не виждаме пакостите правени нам от Русия; „погромът ни дойде от Австро-Унгария; 16 юний е катастрофалната дата”. Така казваме…
Руският император, който, както се види, не държи сметка за чувствата на самите нас, русофилите, дойде на поклонение в Кюстенджа, за да изкаже своята признателност и благодарност на Румъния, оръдието за нанесения погром на България…
Да видим как… тия наши държавници и умни мъже съдействаха за изпълнението на планът за погрома. Известно е, че България се готвеше 30 години за освобождението на поробените братя. Нейният идеал беше: обединението на българския народ. Възползвана от тоя стремеж на България… руската дипломация устрои една клопка /капан/, в който да попадне България во глава със своя цар. Устроения от руската дипломация Балкански съюз беше уредения капан… Подир детронирането на княз Ал. Батемберга, известно е, че Русия, чрез изпращането в България на своя комисар, като в област находяща се в неин протекторат, се опита да тури ръка на България. Стамболов, в своята неимоверна решителност, извика: „долу ръцете” и, като развя знамето на независимостта, отвори ожесточена борба против посегателството на независимостта на България. Тогава, в тая борба, Австро-Унгария се яви поборница, в защита каузата на независимостта на България, а с Австро-Унгария – почти цяла Европа.
С образуването на Балканския съюз се целеше разгрома на България. В такъв случай се мислеше, че, при опита за погрома, пак Австро-Унгария ще се яви застъпница, да защищава България. Ето за това в договора на тоя Балкански съюз, се помести клауза враждебна на Австро-Унгария, т.е. България се задължаваше да даде на Сърбия 200 000 щика против Австро-Унгария. Се целеше с тая клауза да се предизвика смъртна враждебност на Тройния съюз против България.
Тоя съюз със Сърбия беше едно крайно глупаво дело за България. И най-простият българин знаеше, че сърбите са подли и вероломни; че те отдавна планират и действат открито, за да ни ограбят; че искат да ни вземат не само Македония, но още – Кюстендил, и София, и Видин; че те за Сливница има да си отмъщават на България, и че те, най-после, са били всякога в съюз с враговете на България – турците и гърците. И децата в България знаеха, че гърците са най-големите врагове на България и на славянството. На турчин може да имаш доверие, но не и на грък.
България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство. Погромът се дължи на тоя недъг… Кабинетите Гешов – Данев приеха съюза и подписаха договорът със Сърбия по искането и посредството на руската дипломация и под гаранцията на императора. Тия кабинети бяха чисто русофилски.
Подир погрома руският посланик Неклюдов побягна от София. Чичо Петър, сръбският крал го награди с най-голям орден за заслуга към сръбските интереси. Защо кралят на Сърбия награждава един пълномощен министър, който действувал в друга държава, в София?.. По заповед от своето началство той, Неклюдов, дирижираше нашите русофилски кабинети, които му служеха за кукли, дирижирани от него, слепи оръдия. Всяко утро той се осведомяваше от нашите министри за състоянието на нашите войски, где кои части се намират, где е голямата сила и где се намира слабата ни страна. Всеки ден Неклюдов чрез Хартвига държеше сръбското правителство в знание за движението и положението на частите на нашата армия. Значи Руското дипломатическо агентство в София е служило за шпионско отделение на сръбската армия… Но не е само тази заслугата на Неклюдов. Той издавал заповедите за отстъпленията и настъпленията на нашата армия. В помощника на главнокомандващия, в генерала Савов, се съзряло и посрещнало едно препятствие за правилното командуване на армията ни от Неклюдов. Затова генерал Савов се замести от генерал Радко Димитриев, най-благонадеждния, послушен русофил. Где ги не сееш, тамо не поникнуват руските дипломати… Не 16 юний, а 18 юний създаде погрома на България, когато Неклюдов заповяда да отстъпи нашата армия по всички линии. Ако не беше тая заповед, т.е. ако не беше се извършило това отстъпление, цялата сръбска армия щеше да попадне в плен. Тогава и гърците щяха да бъдат унищожени…
Руската дипломация, во главе със своя император, протестираха ли за тия свирепости и нечути жестокости вършени над българите в поробените земи от сърби, гърци и румъни, угрозиха ли тия зверове да престанат да унищожават един в нищо невинен народ? Драконовския, най-свирепия закон, който издаде Сърбия за унищожение на българите в Македония, руския вестник „Новое време” намери, че е много мек, трябва да бъде много по-жесток, за да смаже главата на тая змия – българския елемент…
За тия страшни грехове /против България/, погромът на Русия ще бъде много страшен. Не като оня във време на Руско-японската война. Много по-страшен. Във време на Руско-японската война, за греховете извършени /1903 г./ от руската дипломация против българите в Македония, извършени чрез Зиновиева и Ламздорфа, Бог я наказа със загубата на флотата, на Порт Артур, на Манджурия и на Корея. Сибирската железница, за която се изхабиха милиарди, остана сега излишна. Отгоре на това, пожертвуваха се напразно стотина-двесте хиляди храбри руски мъже.
За греха с погрома на България, какво по-страшно ще бъде наказанието? Величието на Руската империя се дължи на „теократизма”. Основата върху която се съзида великата Руска империя и върху която се крепи, беше режима на „теокрацията: да се върши всичко по волята Божия, за неговата слава /да освобождава от властта на мюсюлманите поробените християнски народи/. Тая основа – теократизма – окончателно е разрушена от речения грях /погромът на България/. Следователно, Руската империя остава без основа, и, като такава, ще се разгроми и ще се разпадне…
Всички край балтийски области: Финландия, Остландия, Литва, Полша и Бесарабия и се отнимат. От Малорусия /Украйна/ се образува отделна, самостоятелна държава. Губи целия Кавказ. Владенията и в дълбока Азия хвръкнуват. Сибир отива на Япония и на Китай. От Русия ще остане едно Московско царство… Руската дипломация, во главе със своя император, приготовляват такъв кюлаф на Руската империя…”
1914 г.
Стара Загора
Текст на Петър Марчев, по книгата на Цочо Билярски „Виновниците за погрома на България през 1913 година” .
Първият геноцид в Европа – геноцидът над тракийските българи през 1913 г. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени.
По време на трагичните събития през 1913 г. Западна Тракия е най-голямата мъченица. Тя е подложена на разорение и изтребление от три действащи сили: организираните башибозушки отряди; гюмюрджинските автономисти и редовната турска войска. Към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия. Походът на турските сили на запад от Марица, става по цялото течение на реката от Дедеагач до Свиленград. Те най-напред навлизат в района на Димотика и Софлу. В двата града българските семейства са малко. повечето живеят по околните села. Турците ги нападат с дивашка злоба. След 20 юли подлагат населението на истински погром.
Най-много пострадват селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамлъ, Янурен и Кутруджа. Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени напълно. В село Каяджик с население от 1900 жители, са затворени в една от църквите 39 човека и всичките са изклани с брадви. Младите жени до една са зверски изнасилени. Общо избитите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последва селата Янурен и Кутруджа.
В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и са избити. Всички момичета над 10-годишна възраст са обезчестени. От този район по-специално внимание заслужават селата Малък и Голям Дервент, защото те се защитават седмици наред, с голямо себеотрицание и храброст. В Малък Дервент са избити над 30 човека. Селото е ограбено и изгорено. Населението бяга към селата Голям Дервент, Съчанли и Доганхисар. Село Голям Дервент, подпомогнато от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, се защитава дълго и пада чак в средата на август. Превзето е с помощта на двехилядна турска войска, въоръжена с картечници и оръдия. Избитите са много българи, а селото изгорено.
Турците настъпват и в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Трагедията на българите от селата Съчанли, Доганхисар и Манастир е покъртителна. С превземането на тези три села турците слагат край на съпротивата на българите в земите на Западна Тракия. Най-напред е нападнато Манастир. Това става на 22 август. Турците обграждат селото. Манастирци се защитават геройски. На помощ им идват 60 жители на село Съчанли и заедно отблъскват турците, които дават много жертви. Победата повдига духа на манастирци. Осъзнавайки, че в следващите дни трудно ще се защитават сами, много манастирци се преместват в Съчанли. След няколко дни турците, вече с помощта и на гюмюрджинските автономни власти, превземат Манастир и го запалват. Загиват около 250 души. Населението бяга в горите и към Съчанли и Доганхисар. Съчанли е едно от най-големите български села в Западна Тракия. По думите на проф. Л.Милетич то е с 480 къщи и 2200 жители. Селището е разположено високо в планината, върху най-южните склонове на Родопите.
Съчанлийци на общо събрание на 10 юли решават да не напускат селото и да се самоотбраняват. Съставен е комитет, които да ръководи отбраната. То е опасано на 5 километра отвън от 10 отбранителни пункта с по 10-15 бойци в тях. Въоръжени добре, съветвани умело от войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, съчанлийци, след разгрома на Манастир, отблъскват десетки опити на турския башибозук да превземе селото. От Гюмюрджина автономното правителство изпраща на два пъти делегация с предложение селото да се предаде, на което кметът Димитър Стаматов отговаря: „Ще измрем до един, но не се предаваме”. Местните българи нарекли Съчанли „Малката България”. Селото на 4 срещу 5 септември е нападнато не само от башибозук, но и от редовна турска войска с картечници и планински оръдия. Отбраната е разкъсана, селото е подпалено, а жертвите са повече от 300 души. Населението бяга към село Доганхисар. То е родно място на легендарния капитан Петко войвода и последната крепост, в която тракийските българи от околните села търсят спасение. На 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на цар Фердинанд – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар”. Доганхисар дава подслон и организират изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. След разгрома на Манастир и Съчанли, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Боят трае 6 часа, но силите са неравни. Нахлулите в селото турци съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват къщите. Китното село е опожарено и разграбено.
В Дедеагач се събира голям брой прокудени от родните им огнища бежанци от всички околни български села. Обезумелите от ужас те оставят след себе си изгорени къщи и непогребани близки и търсят спасение от турските безчинства в западните консули, които обещават да ти спасят . Когато се убеждават обаче, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите, консулите оттеглят гаранцията си за спасението им. На 23 септември турците влизат в Дедеагач и подкарват с бой и ругатни народа към Фере. Нещастните бежанци тръгват с многобройната си челяд и добитък, под ударите на озверелите башибозуци. Тия, които от умора изостават, безмилостно са убивани с ятагани и приклади на пушките.
„Когато на 23 септември турците подбраха народа с бой – разказва очевидецът Мавер Калоянов-се вдигна такъв сърцераздирателен вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери. Целият град стана на крак! Камък да беше човек, не можеше да не проплаче….” Двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров разбират за пъкления план на турците и без да се колебаят, вземат единствено вярното решение – да му се притекат на помощ с четите си. На един километър преди Фере, те нападат башибозука . В завързалата се престрелка е убит командирът на турците и те се разбягват панически. Докато трае боят, народът се насочва към планината, оставяйки всичко, що не е може да се носи на ръце. Най-жестоко пострадват селяните в края на колоната, които не се решават веднага да хукнат към планината. Те са избити от башибозука поголовно. От Фере до границата с България – река Арда бежанците непрекъснато са преследвани от турски потери, озверели от факта, че са изтървали плячката си. Част от кервана, наброяваща към 800 души, неволно се отклонява от колоната и достига до долината Армаган. Измъчени и гладни, на 25 септември нещастниците сядат да си починат и точно тогава са нападнати от 200 турски войници. Настава жестока сеч. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. Жестокостите, които могат да се родят само в болни и извратени мозъци – са неописуеми. За тази трагедия по-късно проф. Любомир Милетич пише: „Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган беше достатъчно, за да се установи без всякакво съмнение, че тук наистина е имало човешка касапница!” Същата кървава трагедия се разиграва и в местността Илиева нива където са избити от турците над двеста невръстни деца. Преминаването на колоната през река Арда под обстрела на турците е свързано с много ужасни перипетии. Вследствие на оскотяващия страх, много невръстни деца и пеленачета са захвърлени от техните майки. Бреговете на граничната река са задръстени от труповете на убитите и удавените. Водата потича кърваво червена от пролятата кръв. Атмосферата е покъртителна . Четите поддържат огъня през целия ден и през цялата нощ, за да дадат възможност на изплашеното население да се съвземе и да премине рекат.а През този кошмарен ден са убити 100 души, а ранените са 300 души. На другия ден идва известие, че до 3000 души български бежанци, повече от които жени са докарани от турците в с.Адачалъ, до Арда, където са подложени на брутални изнасилвания. При Руси Славов идват бежанци и му разказват покъртителната история. Момчетата от четата се разплакват и пожелават единодушно да се притекат на помощ на нещастните хора. Те заявяват на войводата, че не могат да търпят, на три километра от българската граница да се обезчестяват и убиват хиляди българки. Тогава четата, разделена на три части, преминава Арда, заобикаля турското село и от три страни открива огън. Турците се разбягват и оставят жените на мира.
На 4 октомври 1913 г. приключва кървавият път на тракийски бежанци, които изминават 150 км., за да се спасят от зверствата на турците.
Размери (без черния фон) – 25,5/16,5 см.
