.
Професорът по социология Волфганг ван дер Дале преподава до 2004 г. в Свободния университет в Берлин. До 2006 г. той е директор на отдела Гражданско общество и транснационален нетуърк към научния институт в Берлин, а от 2001 г. до 2007 г. е член на националния германски съвет по етика.
.
Очевидно духът, душата и личността на човека се управляват много повече от химичните процеси в мозъка, отколкото бихме искали да приемем на базата на досегашната ни представа за човека. Това, което мислим, чувстваме, можем или желаем, не се основава единствено на разбиране и разсъждения, а може да бъде повлиявано с химически препарати, с микрочипове и генна менипулация – така да се каже, независимо от Аза на човека. Не са малко привържениците на виждането, че подобна намеса в мозъка – наречена с общото понятие Neuro–Enhancement, мозъчно подобряване – трябва да се забрани, а заедно с това и научните изследванията, които се занимават с нея.
Няма как обаче да избягаме от новите истини. Няма политическа власт, която да контролира глобалния процес на научното познание. Дори ако всички субсидии се премахнат и изследванията на мозъка бъдат напълно забранени, не съществува гаранция, че няма да се разкрият други възможности във фундаменталните науки за манипулиране на човешкия мозък или пък такива възможности да се появят като страничен продукт на медицинската практика.
Искаме ли да се възползваме от възможностите?
Колективно можем (и трябва) само да определим дали и как искаме да използваме техническите възможности, които съществуват или ще се разкрият в бъдеще. При това се разбира от само себе си, че на никой човек не може да се имплантира чип в мозъка или пък да му се дават психомедикаменти, за да се оптимизира поведението му или да се изследва мозъка му от дистанция, без той да е дал съгласието си. Това би било престъпление и според сега действащите правни уредби. Етическата проблематика е по-обхватна от тези възможни злоупотреби.
Трите най-често срещани довода срещу намесата в мозъка с цел стимулиране на дейността му са: така се нарушава дължимият респект към човешката природа, разрушава се автентичността на личността, намесите водят до несправедливост, като създават нелоялни предимства в обществената конкуренция. Но и трите аргумента всъщност не са сериозни.
Лесно е да се мобилизира морална съпротива срещу техническа намеса в мозъка – ние интуитивно я възприемаме като чудовищна и ненормална. Подобни съмнения имаше и спрямо трансплантациите на сърце и инвитро оплождането. И все пак успехите на медицината се оказаха достатъчно основание за прекрачването на граници, които в миналото се считаха за табу.
Да се третира алцхаймер – или дори само склонността да забравяш?
Ако невротехниките се използват, за да се лекуват например симптомите на алцхаймер, широко разпространеното отхвърляне на манипулациите в мозъка бързо би изчезнало. Но какво би станало, ако някой просто иска да се отърве от неприятната си склонност да забравя? Не биха ли загубили хората истинското си Аз и своята идентичност, ако използват невропротези – чипове в главата или таблетки – за да подобрят интелектуалните си постижения и социалните си връзки? Или пък за да контролират чувствата си?
Възможно е да има случаи, в които подобни опасения са оправдани – например ако някой с помощта на психомедикаменти избегне състоянието на траур при смъртта на любим човек. Принципно обаче важи, че в нашата култура не съществува основа, на която да може отстрани да се преценява автентичността на даден човек или на неговия живот. Макар че това не означава, че автентичността е маловажна, напротив: намирането на собствената същност и реализацията са се превърнали в постоянна задача на съвременния човек. Колективни ролеви модели и религиозни норми, които задават рамка как точно да протича животът и не допускат да се повдигат въпроси за смисъла, са загубили значението си.
Става дума за самоопределяне
Всеки днес сам трябва да разбере за себе си какъв е и какъв желае да бъде. Затова всяка странична преценка дали някой, който използва Neuro-Enhancement, за да промени качествата и възможностите си, губи своята автентичност, изглежда недопустима. От друга страна, самоопределянето не е бланково пълномощно да прокарваш собствените си предпочитания и цели, без оглед на обществените интереси. Самоопределянето може да бъде ограничено, за да се предотврати нарушаването на правата на другите или накърняването на важни обществени достижения. Но представлява ли Neuro-Enhancement наистина някаква заплаха в това отношение? Според мен – не.
Онези, които не одобряват намесата в мозъка, освен това предупреждават, че мозъчният допинг може трайно да измени спектъра на всичко, което в индивидуален и в обществен план се смята за постижение. Това наистина е така. Действително вече не би било собствена заслуга, ако човек съумява да овладява гнева си, при положение че това се постига и с една таблетка, а не в резултат на морално усилие. Също така не би било собствено постижение, ако човекът може просто да си присади знание на чужди езици (което още е научна фантастика), като свърже мозъка си с чип за преводи. Знанието на чужди езици отведнъж би станало нещо банално.
Чип за преводи в мозъка
Но подобни размествания са заложени в логиката на съвременните общества. Ето един от хиляди възможни примери: с въвеждането на приложението CAD (Computer Aided Design) уменията за традиционно техническо чертане загубиха своята стойност. С тях вече не може да се гради професионална кариера. Засегнатите от промените хора трябва да са в състояние да ги приемат. Нищо не би могло да гарантира, че това, което в момента се счита за умение, няма да загуби своята стойност в бъдеще.
Затова е съмнителен и доводът, че Neuro-Enhancement накърнява социалната справедливост, защото онези, които го използват, добиват предимства при конкуренцията в училище и в професионалния живот спрямо другите, които отхвърлят невротунинга или пък не могат да си го позволят. Мозъчният допинг, казват критиците, в крайна сметка бил толкова нечестен, колкото и допингът например в колоезденето.
Нашата преценка за това кое е честно и социално справедливо обаче е непостоянна. Никой не възразява, ако даден човек си осигури предимство в конкурентната надпревара чрез особено квалифицирана подготовка, например в тренировъчен лагер. Но и достъпът до тренировъчен лагер сам по себе си представлява привилегия, а не е собствено постижение. В либералните общества винаги ще има неравенства, които ще пораждат нови неравенства. И дори когато училищата и университетите дават равен шанс, социалният статут ще се „онаследява”.
Необходим ни е дебат
Има предимства, които човекът получава от културния и социален капитал на своето семейство. Следователно би било противоречие да изискваме да се забрани имплантирането на подобряващ постиженията чип в мозъка, за да не се разтвори още повече ножицата на обществената конкуренция, а в същото време да приемем, че някой получава огромно предимство в конкуренцията поради факта, че родителите му са могли да го изпратят в елитен университет.
Необходим е дебат за етическите и политическите аспекти и перспективи на Neuro-Enhancement. В него обаче не може да става въпрос за забрани. При една либерална конституция образите за човека и идеалите за житейски път не може да се налагат с правна принуда. Няма основателни причини да се забрани на хората да използват възможностите на Neuro-Enhancement – по собствено решение и на собствена отговорност. Може само да се заложи на това, хората да намерят точните мярка и център.
Автор Волфганг ван ден Дале
http://www.geo-bg.bg/
