След като арабската пролет изненада света със силата на технологиите да превърнат политическото недоволство в революция, правителствата се надпреварват да разработят стратегии за реакция и дори за контрол на новия играч на политическата арена – социалните медии.
Антиправителствените демонстранти в Египет използваха Twitter, Facebook и други платформи, за да заобикалят опитите за цензура и да организират протестите, с които свалиха президентите Зин ал Абидин бен Али и Хосни Мубарак.
Това пробуди хората с власт. Новите технологии създават предизвикателство за традиционните структури на политическата власт, като позволяват на милиони граждани да се координират бързо за политически акции често пъти без конвенционално ръководство.
„Отдавна не можем да смятаме социалните медии за временна мода“, коментира Алек Рос, един от създателите на технологичната политика на кандидатпрезидентската кампания на Барак Обама през 2008 г., който в момента е старши съветник по иновациите на държавния секретар Хилари Клинтън.
„Ако не си отворен към социалните медии, значи не усещаш динамиката на улицата и се лишаваш от разбиране и власт.“
Вашингтон се надява, че като се задържи начело в усвояването на социалните медии, ще може да поддържа влиянието си в променящия се свят.
Американските дипломати на всички нива се обучават да обясняват политиката на САЩ и по-важното – да слушат какво се говори и пише в държавите, в които работят. Като една от институциите, които бързо усвоиха тези технологии, Държавният департамент вече се превръща в съветник на други правителства за работа със социалните медии.
В Щатите също се забелязват скромни случаи на протести, организирани в социалните медии. Този месец стотици демонстранти окупираха Уолстрийт за няколко дни, разгневени по думите им от разточителството на банките. В Европа активисти използваха подобни средства, за да координират масови безредици по улиците. Малцина обаче очакват в САЩ да настанат вълнения с подобен мащаб.
Следене на недоволството в интернет
След като събитията в Кайро и Тунис хванаха властите, анализаторите и пазарите по света неподготвени, е настъпило огромно увеличение на инвестициите в средства за следене на социалните медийни платформи с надеждата да се предвидят бъдещи вълнения, твърдят експерти.
„Хората все повече търсят прогнозни анализи“, казва Рохини Шрихари, компютърен специалист от университета в Бъфало. „Да изпреварят новините за тях е като да открият Светия Граал. Те се опитват да предскажат точно кога и къде ще се състои протест или ще избухнат безредици.“
Голяма част от интереса към тези технологии идва от разузнаването и агенциите за национална сигурност, но частни компании и инвеститори също са заинтригувани. Появяват се нови фирми, които предлагат редица аналитични продукти. Не всички от тях гарантират, че могат да предскажат събитията с точност, но те предлагат начини за придобиване на представа за по-широките тенденции, както и впечатления за дебата в интернет.
„Социалните медии са по-подходящи за стратегически, отколкото за тактически анализи“, отбеляза Фадл ал Тарзи, главен оперативен директор на базираната в Обединените арабски емирства фирма за мониторинг News Group International, на конференция за социалните медии и политиката в Института за мир на САЩ във Вашингтон.
„Трудно е да се предскаже кога точно ще се случи нещо, но те показват по-широките тенденции. Да, ако разговаряте достатъчно с достатъчно на брой подходящи хора, можете да постигнете същото ниво на информираност (каквото дават социалните медии), но това невинаги е изгодно или постижимо“, допълни той.
Какво да се цензурира?
Политическите репресии, икономическите кризи и задълбочаващата се бездна между бедните и богатите в много страни могат да подхранят допълнително организираните в социалните медии протести. Както скорошните протести срещу съкращаването на държавните разходи в Испания и много от демонстрациите от арабската пролет, те може да бъдат мирни, но други акции преминаха в насилие и безредици.
Въпросът за правителствата е какъв тип реакция може да се окаже ефективна и приемлива. Модерните системи са толкова сложни и се развиват толкова бързо, че всички опити те да се цензурират или спрат могат да бъдат заобиколени или преборени, подозират някои експерти.
Въпреки това съществуват очевидни знаци, че някои хора с власт биха дали мило и драго, за да намерят начин да затегнат контрола. Британският премиер Дейвид Камерън беше подложен на остри критики дори в собствената си партия, задето заплаши да наложи цензура и да спре социалните медии и платформите за съобщения в отговор на безредиците в Лондон през август.
Начинът, по който младежите от мегаполиса използваха услугите за съобщения през смартфони, за да координират масовите грабежи, показа, че тези инструменти не са запазени само за политическите активисти.
Транзитната система BART в Сан Франциско стана обект на силен гняв и обвинения в нарушаване на гарантираната от конституцията свобода на словото, когато се опита да спре мобилните услуги в опит да спре протестите, които избухнаха след убийството на мъж от полицай.
Автократичните държави обаче не се трогват от подобни реакции. В Русия сайтовете на блогърите дисиденти нерядко стават обект на нападения от хакери, вероятно симпатизиращи на Кремъл.
Предполага се, че през тази година Китай е увеличил значително употребата на сложната си система за следене и понякога за цензуриране на дискусиите в интернет.
Комунистическите лидери в Пекин успяха да избегнат масови улични протести като тези, които се състояха на други места, но не успяха да предотвратят почти безпрецедентните критики към реакцията им на катастрофата на високоскоростен влак.
В Близкия изток реакциите на властите са смесени. Някои държави арестуват или заплашват блогъри или хора, които обвиняват в разпространение на „зловредни слухове“, докато други се опитват да водят диалог с онлайн активистите.
Тоягата и морковът
„Имаше доста силни реакции“, казва Султан ал Касеми, блогър и коментатор от ОАЕ. „Те използват метода на моркова и тоягата. Понякога той работи добре, но понякога те си набелязват отделни хора, които да накажат за назидание.“
На практика големите компании, които създават социални медии, като Google, Facebook и Twitter могат да се окажат в позицията на „пазители на портите“* на обществения дебат и недоволство (*в теорията на комуникацията – хора или институции, които действат като филтри и разпространители на информация).
И докато някои интернет гиганти като Facebook са склонни да правят отстъпки, за да получат достъп до пазари като китайския, Google, изглежда, се готви за ера на конфронтация. През юли изпълнителният директор Ерик Шмит заяви на конференция в Дъблин, че вярва, че конфликтите на компанията с правителствата заради цензурата в интернет ще стават все по-тежки, и добави, че негови колеги са изложени на нарастваща заплаха от арест и мъчения.
По време на египетската революция директорът от Google Уаел Гоним беше арестуван за участие в организирането на протестите.
В Държавния департамент Рос казва, че според него светът все още е далеч от глобален консенсус за това как да се реагира на предстоящите промени. Намирането на решения обаче е жизненоважно, подчертава той.
Мнозина твърдят, че ако правителствата не спрат достъпа до интернет и други мрежи по време на протести с всичките съпътстващи икономически загуби и риск от още по-силна ответна реакция, няма да имат кой знае какъв избор, освен да позволят сравнително свободен обмен на информация.
„Ако искате да пожертвате модерната икономика и растежа, тогава спрете интернет“, казва Рос. „Но ако искате да бъдете част от жизнения глобален пазар и да градите икономика, основана на знанието, ще трябва да отворите интернет. Надяваме се да увеличим максимално ползите и да минимизираме отрицателните ефекти на живота в един свят, оплетен от глобалната мрежа.“
Искам да надраскам тези няколко реда, защото една на пръв път поглед невзрачна случка ме накара да се замисля и преосмисля шаблона относно израстващото ни поколение.
.
.
.
.
.
.
Та накратко сюжета на случилото се. Вчера вечерта, някой ме търси на домашния телефон, което само по себе си е необичайно, защото освен майка ми, друг от познатите и роднините ми не ползва (въпреки, че много от тях имат) стационарен телефон. Приемам аз разговора и един приятен женски глас отначало ме пита дали говоря български и след като аз потвърждавам това, ми казва, че е намерила портфейла на дъщеря ми, на улицата.
Честно да си призная, в първия момент помислих, че някой си прави майтап, защото вероятността дъщеря ми да си загуби портфейла и да го намери българин (българка) във Виена е нищожно малка, като се има предвид, че тя не познава почти (да не кажа абсолютно) никакви сънародници, тук.
В течение на разговора обаче се уверих, че не е майтап, защото момичето от другата страна ми описа изключително точно неща, които се намират във въпросното портмоне и се уверих, че действително е така.
А какво се беше случило. После разбирам от дъщеря ми, че ѝ се е била скъсала торбата с която ходи и явно така е изпаднало то. Ама това не е от значение, а важното е, че една българка, намирайки го си е направила труда да търси в Интернет всичко за собственика на тази вещ и след като е намерила моите данни (вътре е имало банково извлечение с моето име за платена издръжка), се е свързала с мен. Това е което всъщност е многото работа заслужаваща уважение, която показва висок морал и заслужаващи изключителни аплодисменти, вътрешни добродетели. Шапо, за постъпката!
Някой може би ще се поинтересува, какво е имало вътре, в загубената вещ. Ами малко пари, златна кредитна карта и друга разплащателна такава, някакви лични документи, снимки и други дребни, но лични неща. Разбира се, всичко си беше на мястото.
Като заключение искам да споделя, че младото поколение на България май е по-добро, отколкото славата му. Тези многото само че, които са читави, са и по-скромни и за тях никой не пише. Пишат само за силиконките и авточамбазите, като това дава една крива представа за всичко.
(Превод със съкращения) Като имаме предвид всичките лъжи и манипулации, разпространявани от средствата за масово осведомяване, ще е интересно да се запитаме: Кое кара толкова много хора да вярват на всичко, което се предлага от „официалните“ източници? Интересен е и въпросът: Как функционира техният ум? Как е възможно даден човек да поглъща официалната информация толкова лековерно и без да си задава най-елементарните критични въпроси?
Тези хора, както се оказва, страдат от нещо, което наричам Синдром на лековерния ум. Това е повреда в психологическите процеси, които филтрират информацията – в резултат на това достоверността на информацията се приема с оглед на източниците, а не на тяхната целокупност. Хората със Синдрома на лековерния ум щедро даряват с вярата си държавните власти, техните институции, средствата за масово осведомяване, лекарите, учените — изобщо всеки, който е облечен в някакъв авторитет.
Там, където един трезвомислещ, интелигентен човек би повдигнал смислени въпроси относно информацията от даден източник, страдащите от лековерен ум практически приемат всяка информация от източници, имащи някакъв реален или предполагаем престиж в обществото.
Властите никога не лъжат. Как се стига до това заключение? Това е интересен процес. Лековерните хора вярват, че властите и техните институции са способни да лъжат, но в същото време вярват, че властите, институциите и лекарите НИКОГА не биха избрали да лъжат — дори това да е в техен интерес.
Моля, обърнете внимание на следното. Тези лековерни хора наистина вярват, че политиците или лекарите са способни да лъжат, но не биха го направили. А защо не биха излъгали? Защото тълпата с лековерните умове вярва, че представителите на властите и медиите действат, като се ръководят от кодекс на честта (въпрос на чест). Така че дори да е в интерес на политиците да лъжат, това просто не би могло да се случи, защото ще влезе в конфликт с въображаемия кодекс на честта.
Къде съществува този кодекс на честта? Къде е записан? Никъде, разбира се. Той е напълно илюзорен. Но за лековерния ум той изглежда реален. Интересното е, че този кодекс съществува само във въображението на наивните, но те проектират този кодекс на честта върху източниците с авторитет, като вярват още, че тези източници се ръководят от него.
(Бел. Стопанина: Не знам защо, но авторът Майк Адамс не търси произхода на вярата в авторитета и разглежда това явление като внезапно придобита болест. Вярата в авторитета е възпитавана още от най-ранна детска възраст. Първо от детето се изисква да слуша родителите и бабите си, като му се втълпява, че те са безпогрешни и винаги действат в интерес на малкото. А после тази мисловна матрица се налага и от образователната система, като се натрапват разбиранията кои са „честните и добрите“; кои са „лошите и опасните“. Това е валидно за времето преди т.нар. Преход, когато учехме за „Партията любима“ и „богомилите-анархисти“, но важи и за днешното време, когато учебниците се пишат от корпорациите и целят възпитаването на безкритични консуматори.
За вярата в авторитета говори и Рудолф Щайнер: „Днес понякога е доста трудно да се приемат позициите на високо образованите и културни хора. За съжаление не по-малко трудно е да се убедят широките маси в нелепите становища на техните „просветители“. Естествено, съвременните хора твърдят, че не вярват сляпо в авторитета. Обаче това е само тяхното мнение. Практически вярата в авторитета е дълбоко заложена в човешката природа.“)
Екстремна форма на лековерие
Ето как човек с лековерен ум стига до убеждението, че новинарите винаги оповестяват истината: Информационните агенции имат чувство за чест, а тази чест изисква от тях да съобщават само истината и никога да не манипулират новините. Така че новините, предлагани от медиите, никога не са едностранчиви и в тяхната подборка никога не се взимат предвид интересите на политиката или на рекламодателите.
Едно такова схващане за света, разбира се, е смехотворно и наивно. Но въпреки това е в ядрото от системата вярвания на поне половината човечество — то все така вярва на всичко, което казват властите, медиите, изобщо хората, облечени с авторитетен костюм.
Друг интересен аспект е, че лековерният ум е наивен и във вътрешен смисъл, защото не разпознава собствената си лековерност. Напротив — такъв ум се смята за рационален ум. Мнимият рационален ум вярва, че работи като критичен филтър на постъпващата информация, но дори това е самозаблуда. Всъщност мнимият рационален ум използва „автоматичен филтър“, който пресява и отхвърля всяка информация, която влиза в противоречие с информацията от официалните източници. Това е ключово за разбирането на лековерния ум — за него не е важно качеството на информацията, а „истинността“ се определя от това дали данните се предлагат от официални източници, или не.
Великденският заек уби Осама!
Нека илюстрираме горното с един силно преувеличен пример. Лековерен човек попада на новината, да речем, че Великденският заек е убил Осама Бин Ладен. Под гръмкото заглавие се уточнява, че до трупа на Осама са открити боядисани яйца, а за това, че Великденският заек е бил там, свидетелствали и намерените пера.
И така, един интелигентен и истински рационален ум ще си зададе много въпроси. За начало: какво общо имат зайците с перата? Освен това самият Великденски заек е измислен герой. И най-важното: Как е възможно, дори да съществуваше, Великденският заек да убие Осама Бин Ладен? След като разгледа критично новината, интелигентният човек няма друг избор, освен да стигне до заключението, че тази новина е измислица. Със съответния извод, че властите, които разпространяват една подобна новина, лъжат народа.
Един лековерен човек обаче няма да се запита дали зайците имат пера или дали Великденският заек е способен да извършва военни операции. (Бел. Стопанина: Това е много важен аргумент на автора. Моите впечатления са същите – мнозина избягват да задават въпроси, защото това би означавало, че не са сигурни или не знаят нещо. И се страхуват да не им се присмеят за незнанието.)
Вместо това, лековерният човек първо ще потърси дали информацията е потвърдена от други източници и на основата на това ще определи дали новината е вярна. Такъв наивен човек ще включи телевизора си или ще сърфира в интернет, за да намери препечатки на „официалните“ източници. Щом попадне на CNN, FOX News или на друг „официален“ източник, който потвърждава убийството на Осама от Великденския заек, тази новина се превръща в „реална“ за лековерния ум. След това мисловната обработка на информацията приключва и данните се поставят в графата „абсолютна истина“. От този момент нататък никой не може да оспорва реалността за лековерните.
Няма смисъл да спорите с лековерните — те са имунизирани срещу факти
След като илюзорната реалност е възприета, критичните функции на мозъка се изключват. От този момент нататък, колкото и нови факти да се натрупват, не могат да разклатят установената „реалност“. Например един човек, който вярва в официалното обяснение на събитията от 11 септември 2001 г., вече е приел една версия, подобна на тази за Великденския заек, при която терористи извършват самоубийствени атентати със самолети срещу кулите-близнаци на Световния търговски център. Защо тогава падна и Сграда 7, след като в нея не са се разбивали самолети, а тя се разруши по всички правила на контролираната имплозия? Как е възможно сгради от бетон и стомана внезапно и магически да се сринат в перфектен структурен синхрон само защото в тях е имало пожар?
Работата е там, че отговорите нямат значение за лековерния ум. Няма място за факти в техните глави, защото всяка „приключена“ тема вече се е превърнала в култова вяра към (информацията от) институциите и властите. Бяхме свидетели на нещо подобно и при култа Heaven’s Gate в Калифорния преди няколко години. Лидерът на този култ — мъж на име Епългейт — се обяви за единствен източник на авторитарна информация пред своите последователи. Той наистина беше възприеман като източник на самата истина и твърденията му бяха възприемани без въпроси или наченки на скептицизъм. Така той лесно успя да убеди последователите си, че извънземна цивилизация ще паркира една летяща чиния от другата страна на една комета — и всеки, който се самоубие, ще се транспортира в извънземния кораб (или нещо подобно).
Вярата в подобна история може да ви изглежда глупава… докато осъзнаете, че политиците по света използват същите култообразни тактики, за да накарат своите „последователи“ да вярват безкритично във всичко, което им бъде казано. Ако президент Обама обяви, че извънземна раса ще приземи кораба си в поляната пред Белия дом, а хората, които гласуват за втория му мандат, ще се пренесат в безсмъртно извънземно тяло, със сигурност милиони ще му повярват. Може и да са десетки милиони. Те дори ще го гледат сякаш е междугалактически светец. (Това дори не е преувеличение, като имаме предвид, че някои лековерни фанатици сравняваха Обама с Буда и Христос — бел. Стопанина.)
Друг напълно реален пример е онзи с радиопредаването, което обяви, че извънземни атакуват Земята и унищожават градовете ни. Огромна тълпа от хора повярва, че това наистина се случва… И не защото в него имаше някакъв смисъл, а защото информацията беше разпространена от източник, в който вярваха. За тези хора нашествието на извънземните беше толкова сигурно, колкото за днешните последователи на властите е сигурна официалната история за „наскорошното убийство“ на Бин Ладен.
В хода на историята много теории на конспирацията се оказаха верни
Лъжите на властите са явление, което датира още от началото на държавите. Не всички конспиративни теории са верни, разбира се, но много от тях бяха доказани с времето. Ако някой твърди, че „конспиративните теории са безсмислици“, в думите му няма вложена мисъл и затова са истинската безсмислица.
Какво означава да не вярваш в конспиративни теории? – Това означава, че не допускаш вероятността двама или повече души да седнат, за да заговорничат как да постигнат дадена цел чрез неетични и измамни действия. Боже мой, та това описва реално всяка среща в заседателната зала на всяка голяма корпорация по света! Конспирациите, тоест заговорите, не са просто норма; те практически са синоним на съвременния капитализъм! В момента, в който пиша тези редове, компанията Apple беше обвинена в заговорда поддържа заплатите на служителите си изкуствено занижени.
Чудя се: Дали хората с лековерни умове не вярват и в конспиративната теория за Apple? Нима всички такива теории биват отхвърляни просто заради думата „конспирация“? (Авторът може да се обзаложи, че в много от патологичните случаи на лековерие се постъпва точно по този начин — бел. Стопанина)
(…Съкратен абзац за популярни конспиративни теории, които в крайна сметка са се оказали истина…)
Най-честите заблуди на лековерните хора
Ваксините са нещо добро. Тази вяра, че ваксините са „сигурни и ефективни“, се дължи на това, че го казват лекарите и маркетинговите отдели на фармацевтичните компании. А не защото твърдението може да се подкрепи от научни доказателства.
Икономиката е в страхотна форма. Мислите на лековерните лесно се отклоняват встрани от факта, че националният дълг възлиза на 14 трилиона долара. Като този дълг нараства всеки ден, независимо от фантасмагоричните „спасителни мерки“, които кроят политиците във Вашингтон.
Държавните власти и корпорациите се грижат за нашите интереси. С други думи — фармацевтичните компании искали да намерят лекарства, за да излекуват всеки човек. Държавните институции не се занимавали с друго, освен да помагат на народа. Извод от такива схващания: Трябва да престанем да задаваме въпроси и просто трябва да правим каквото ни кажат.
Всичко е вечно. Нямало такова нещо като изчерпване на петролните находища. Лековерните вярват, че светът може да си кара с корумпираната икономика безкрайно. Нямало да свърши нито газта, нито питейната вода, нито ще се изтощи почвата, нито ще се стигне до оскъдица на природните ресурси. Просто трябвало да използваме, каквото можем, след което да го захвърлим.
Хранителните добавки са безвредни. Нали? В противен случай регулаторните органи нямаше да ги одобрят? Дали?
Няма такова нещо като лек за рака. Крайните песимисти и наивната тълпа вярват, че ракът никога не е бил лекуван! Ако имаше лек за рака, щяхме да сме чули нещо за това, нали? (Защото може би всеки учен знае всичко, което може да се знае, разбирате ли…)
Няма цивилизации на други планети във всемира или друг тип същества в нашата вселена. Невероятно, но се вярва, че сме единствените интелигентни форми на живот, които някога са съществували. Всеки опит да се говори за космическа интелигентност се приема за „въздухарски глупости“. И също така нямало живот на Марс.
Билките и растенията нямали медицинска стойност. Точно така ща да е — само фармацевтичните химикали могат да ви „излекуват“, защото това го казват лекарите. Билките и други растения нямали никаква стойност, освен калориите в тях — настояват лековерните.
Мога да изброявам и още — заблуда подир самоизмама подир заблуда… Лековерният ум, както изглежда, попива всичко, идващо от „достоверен“ източник. От друга страна, същият този лековерен ум е готов да се присмее на безусловни факти, ако не идват от достоверните източници или направо противоречат на тях.
Как да се излекуваме от Синдрома на лековерния ум
Интересното е, че повечето хора, включително интелигентните и скептиците, някога са били представители на тълпата от лековерни. В един момент просто са се „пробудили“ и са започнали съзнателно да задават резонните въпроси за света около тях. Интелигентните и информирани скептици са тези, които питат неща като:
• Защо двадесет различни средства за масово осведомяване разгласяват една и съща новина, като използват едни и същи думи, при това в един и същ ден? Ако всеки от тях е провеждал собствено разследване и е имал репортери на различни места, нямаше ли новините им да бъдат различни?
(Бел. Стопанина: Над 10-годишната ми опитност за редица печатни и онлайн издания отдавна е дала обяснение на този „феномен“: Няма как новините да са различни, след като за външните новини се правят преводи от едни и същи „авторитетни“ международни агенции. И дори за новините от страната често се перифразират т.нар. прес релийзи (сводки за пресата) от министерствата. Отделно може да се говори много за участията на журналистите в различни т.нар. събития, но това е твърде обширна тема.)
• Защо политиците от Вашингтон се заеха да спасяват Уол Стрийт с много трилиони долари от данъкоплатците, а данъкоплатците продължават да са задължавани да плащат данъци на Вашингтон? Ако Вашингтон може магически да създаде трилиони долари за един ден, защо тогава плащаме данъци?
• Защо Агенцията по земеделието активно заговорничи с биотехнологични компании за одобряването на генно-модифицирани семена, без да има научни доказателства за тяхната сигурност в дългосрочен план?
• Живакът е един от най-токсичните елементи, известен на съвременната наука. Защо тогава го поставят умишлено в устите на деца под формата на „сребърни“ пломби? И защо ги наричат „сребърни“, след като всъщност съдържат повече живак, отколкото сребро?
• Откъде идва флуоридът, който се използва за флуоризация на питейната вода във водоснабдителната система? Ако флуоридът наистина беше полезен за хората, защо е толкова опасен за съхранение и защо до днес е смятан за опасен химикал от Агенцията за регулация на храните и лекарствата?
• Какво се случи наистина на 11 септември 2001 година? Защо се срути Сграда 7, която не беше поразена от самолетите? Защо разчистиха и укриха останките от падналите сгради, преди да може да им бъде направен експертен анализ?
• Ваксините наистина ли са безопасни? Къде е проучването, което съпоставя ваксинираните деца с такива, които не са били ваксинирани? Защо фармацевтичната индустрия не допуска провеждането на такива изследвания?
• Защо раковата индустрия се занимава предимно с облекчаване на мъките от рака и набирането на онкоболни, вместо реално да лекува рака и да сложи край на епидемията? Защо индустрията отказва да говори за канцерогенните химикали или за противораковото действие на витамин D?
• Защо все още разрешават използването на токсични хранителни добавки? Каква е истинската история зад решението на Агенцията за регулация на храните и лекарствата да разреши употребата на аспартама като подсладител? Защо тази Агенция от няколко десетилетия отказва да говори по предходния въпрос?
• Защо медико-полицейската държава вече си позволява да изпраща въоръжени мъже, за да принуждават родителите да дрогират децата си с лекарства? Що за медицинска система е тази, която смята за необходимо да използва насилие, за да получава подчинение?
• Защо Бил Клинтън бомбардира Судан точно в разгара на кризата с Моника Люински? Защо Обама ненадейно обяви смъртта на Бин Ладен точно в разгара на скандалите около акта му за раждане и рожденото му място?
• Защо продължава „войната срещу дрогата“, когато прилаганите безумни мерки отдавна се доказаха като неефективни? Защо не се говори за факта, че тази война единствено увеличава броя на хората в затворите, а търговците на наркотици стават още по-богати, защото се вдига цената на стоката им?
• Защо Агенцията по сигурността на транспорта (TSA) продължава да бърка в гащите ни, след като знаем, че Осама вече е мъртъв? Нима не беше той причината, която създаде TSA с нейните 60 хиляди агенти?
Един интелигентен човек, способен на критична мисъл, ще си задава такива и много други въпроси. Най-малкото защото те задоволяват вроденото човешко любопитство. Но лековерният човек ще направи друго — той ще атакува тези, които задават въпроси. Дори само заради „наглостта“ им да задават такива въпроси. (О, Майк, знам, знам… На мен ли го казваш, брате! – бел. Стопанина)
(…Съкратен абзац за американски знаменитости, които в различна степен и по различен повод задават въпроси като горните…)
Тези, които задаваме въпроси, не само дразним властолюбците, но всъщност сме много опасни. Защото най-опасното занимание днес е да помагаш на другите да се пробудят за нещата, които реално се случват около тях.
Думата „пробуждане“ е толкова силно мразена от мрежата корпорации, политици и медийни клакьори, че те биха направили всичко по силите си да предотвратят каквото и да било пробуждане. Стабилността на Матрицата, както знаем, зависи от вярата на хората в илюзиите.
От друга страна, много по-лесно можеш да властваш, ако хората просто вярват на всичко, което им кажеш. Лековерните хорица са най-добрите гласоподаватели и перфектните роби. Но пък са отвратителни събеседници.
Иво Беров (главен редактор на спрелия да излиза, в-к СЕДЕМ) . . . . .
. То е много, много просто. Хората, които купуват вестник „ Седем” при всички случай ще гласуват за ДСБ и Иван Костов на изборите. Че тогава защо му е на Костов подобен вестник. Той просто няма нужда от него. Такъв вестник за него би бил само допълнителен и ненужен източник на влияние. Източник на влияние извън партийния обсег и партийния надзор. Нещо като допълнителен, излишен и паразитен шум.
Костов може да се доказва като политик и да отправя посланията си от всички средства за масово осведомяване – електронни и печатни. Напоследък той а канен навсякъде. И достатъчно често е канен.
И това е една от причините той да се отнася с явна неохота към всички предложения за създаване на вестник или телевизия свързани демократичната общност, въпреки непрекъснатите въпроси, подкани и въпреки желанието на членовете, привържениците и приятелите на ДСБ.
Такива медии просто не му трябват.
И още нещо- може би най-важното. Лично Костов не дава, а и няма как да даде свои пари за вестник или телевизия. Той би могъл да използва само своето влияние, или своите връзки, за да намери източник на пари. А това означава обвързаност. Понякога притеснителна и нежелана обвързаност. Или по-скоро винаги притеснителна и нежелана обвързаност.
И в това обяснение не бива по никакъв начин да бъде възприемано като укор към Костов. Напротив.
Какво му е доброто на лошото
Така трябва да бъде. Съзнателно, или несъзнателно, нарочно, или без да иска Костов подсеща за начина по който би трябвало да се създаде вестник, или каквато и да било друга медия.
Тя не трябва да се създава от онези, които нямат нужда от нея. Тя не трябва да зависи от партийни водачи. Тя не трябва да зависи от финансово-икономически кръгове и звена. Тя не трябва да зависи от олигарси. Тя не трябва да зависи от отделни хора.
Едно жълто-черно издание писа, че вестник „ Седем” бил спрял, защото дъщерята на Иван Костов – Яна Костова не го била харесала.
Това, разбира се, са някакви измишльотини. Най-вероятно са.
Но правилото остава.
Един вестник, която спира да излиза само защото Яна Костова не го била харесала, няма право на съществуване.
От окултна гледна точка, да признаеш кармата означава, че признаваш в крайна сметка и своята лична отговорност. Повечето хора под карма разбират ОРИСилиСЪДБА, което е далеч от истината. В популярната представа съдба или орис ще рече, че в живота всичко е предопределено (отсъдено веднъж завинаги) – обикновено в отрицателен смисъл, и не подлежи на обжалване. Много хора биха възроптали срещу такава мрачна перспектива. От окултна гледна точка, кармата непрестанно се променя и по начало си е променлива. В окултен и метафизичен план под КАРМА трябва да се разбира дословно причини и следствия и по-точно, онези причини и следствия, които са породени от собствените ни мисли и действия. Смисълът на КАРМАТА се изразява с думите: Ние създаваме своя живот. Ние сме изцяло отговорни за всичко станало в нашия живот. Нищо не се току-така, ние сме тези, които карат нещата да се случват.
От гледна точка на кармата няма нито случайности, нито съвпадения. Никой нищо не може да ни направи, ако не му позволим (или подканим да го стори). Все по някакъв начин ние даваме тласък на своите взаимоотношения. Хората в нашия живот също си имат своя карма. Ако те предпочитат да ни напуснат, не можем да ги спрем, а ако предпочитат да останат, то имат равностоен принос в кармичните взаимоотношения. Казано най-просто, ако кармите на двамата си пасват, връзката е готова.
Отстрани някои събития могат да ни изглеждат случайни, но вглеждайки се внимателно разбираме, че ние сме изградили съответната обстановка, която се е оказала благоприятна за тяхната поява. Предизвикваме събитията, привличаме ги и участваме в тях.
Примиряването с дадена ситуация може да я удължи, това обикновено става съвсем несъзнателно. Може да включи и момент на съзнателен избор, че всъщност друг избор нямаме. Занимаем ли се по-задълбочено с идеята за кармата, пред нас ще се разкрие неподозирано широко поле за изява. Никой друг освен нас не се занимава с нашата карма, ние сме тези, които я правим.
Може да се случи да сме избрали да имаме други убеждения, това също е наша КАРМА – съгласно самото определение за КАРМА, човек сам избира своите възгледи, включително и този, че примерно КАРМА няма.
Изборът става и причина. Следствието – това са резултатите от нашия избор. По своя характер кармата е нещо кумулативно, събирателно, сбор от натрупани причини и следствия. Заемем ли се съзнателно със своята КАРМА, ние ще можем да я променим и тогава ще съумяваме да превъзмогваме и тъй наречените реални избори. За да превъзмогнем и преобразим в един по-широк план своята КАРМА, е необходимо да вникнем и в идеята за превъплъщението. За целта се иска труд и време, но е достатъчно да започнем с наличните, реалните избори пред нас, т.е. КАРМАТА, свързана само с този ни живот.
Бисери от КАРМИЧНА мъдрост са: „Каквото си посял, това ще пожънеш.“, „Който нож вади, от нож умира.“, „Който гроб копае другиму, сам пада в него.“
КАРМАТА не е пасивна, тя не предлага и покорство. В нея всеки сам участва: Нещо съм избирал, в нещо съм участвал, нещо съм привлякъл или съм се постарал така да продължават нещата. КАРМАТА означава и активност, а от това следва, че по същия начин Аз мога да променя всичко в моя живот или моята КАРМА – като създавам, участвам или избирам. Имаме пълно право да създаваме нови причини и да си носим, разбира се и последствията. Обикновено продължаваме да не си даваме сметка какво сме сторили и какво можем да сторим несъзнателно в своя живот. Точно тогава става така, сякаш нещата ни се случват и струпват изневиделица и най-често някой друг е виновен за всичко лошо връхлетяло ни като буря. Душата прави своя избор преди да се прероди, за да извърви пътя, който тя самата е избрала, веднага след прераждането забравя тази информация. Може да я възстанови с много труд и усилия, но това става вървейки по пътя и преодолявайки множество житейски уроци.
Новороденото едва ли може да се похвали с някакви спомени, но преживяното остава завинаги в нас, в някои от най-дълбоките пластове на подсъзнанието. Можем да решим да доведем информацията до нашето съзнание. Трябва да се запознаем с основните принципи на прераждането, по-точно със сегашния си живот. Всичко е въпрос на собствен избор, което означава да си поемем и отговорността. За да можем да се справим с КАРМАТА си, добре е да знаем кои са най-често срещаните проблеми, свързани с нея:
1. Ирационални страхове и фобии, чийто произход не може да бъде установен в сегашния ви живот.
2. Чувството за вина или чувството за малоценност (често в някоя конкретна област) като устойчив модел за поведение, който също не може да бъде обяснен с досегашния ви житейски опит.
3. Необходими на пръв поглед сексуални страхове или натрапчиви фантазии (указващи се обикновено КАРМИЧНИ ВЪЗПОМЕНАНИЯ).
4. Лични предразсъдъци, които изглеждат нелепи и ирационални на фона на сегашните ви идеали и нравствени ценности. Някога са били напълно уместни, но това е било много отдавна.
5. Проблемите на самоличността (Не играя ли чужда роля?)
6. Необяснима с нищо хипохондрия или страх от смъртта (възпоменания за предишна смърт могат да предизвикат сериозни КАРМИЧНИ НЕВРОЗИ) По този начин могат да се обяснят и фобии, като страх от пожар, височина, вода и т.н.
7. Не на последно място можем да споменем и трудните и неясни взаимоотношения.
Душите се търсят във времето и се прераждат на групи. Това обяснява и връзките помежду ни и харесването даже. Доверието не се изгражда за десет минути. Доста от нас по рождение са предубедени. Често обаче срещаме някой и имаме чувството, че го познаваме поне от десет години при все, че го виждаме за пръв път. Срещаме се за да развържем собствените си КАРМИЧНИ ВЪЗЛИ, даваме и вземаме, и всеки от нас продължава по своя предварително избран път. Можем да изберем да сме заедно и да останем в общия избор на споделена КАРМИЧНАТА ЛИНИЯ. Това може да бъде формирано като действие (КАРМА) върху фундамента на някое от нивата на взаимната любов. Любов в различните й варианти на взаимообвързващи действия.
Най-доброто и точно обяснение за КАРМА се крие в словата на мъдреца:
И както мъжа заблуден, действайки, с действията си е обвързан, с непривързаност действа мъдрият. Мъдрият йогин в делата изкусен, към дела подбуждайки хората, нека с бездействието си да не смущава простия, този, който с действие е обвързан.
Изкуството да променим света около себе си и да променим КАРМАТА си, като я моделираме така, както ние сме решили, изисква от нас да мислим правилно, да желаем правилно, да действаме правилно. За целта трябва да се вгледаме първо навътре и да открием кое в нас ни пречи на Пътя (нашата КАРМА).
Законът за КАРМАТА изисква от човека той да поеме пълна отговорност за съдбата си. Много хора са болни от загуба на смисъл, защото се опитват да се отърват от отговорността. Търсим ли смисъла, намираме първо вината. Ако приемем вината, ще ни се разкрие и смисъла. Както човек с новия ден не може да зачеркне досегашните си дела, мисли и действия, така и човек не може с ново прераждане да изчисти миналото, а трябва да преде досегашната нишка. Може да се опита да я плете равна и красива.
Голямо постижение на психолозите, които се занимават с изследване на това как хората си въздействат взаимно, е, че успяха да обяснят съперничествата и стремежа към власт е дълбокото екзистенциално чувство на несигурност. От Изтока обаче сме получили по-нататъшно проясняване на психологическите процеси, които лежат в основата на тези явления.
Както показват и науката и мистицизмът по своята същност хората представляват полета от енергия. Според схващанията на Изтока нормално нивото ни на енергия е слабо и занижено, докато не се отворим за абсолютната енергия, която съществува във вселената. Когато се отворим по този начин, нашата чи-енергия – или може би трябва да кажем количественото ниво на нашата енергия – се повишава така, че преодолява всякакво екзистенциално чувство за несигурност. Но дотогава се лутаме в търсене на допълнителна енергия от другите хора.
Да започнем, като разгледаме какво в действителност става с двама души, които общуват помежду си. Съществува една стара мистична мисъл, че там, накъдето се насочва вниманието, натам потича и енергията. И така, когато двама души насочат вниманието си един към друг, те буквално сливат енергийните си полета, обединявайки своята енергия. Това бързо води до въпроса: под чий контрол ще попадне така обединената енергия? Ако единият успее да се наложи, като накара другия да сподели неговата позиция, да погледне на света с неговите очи, тогава той е присвоил цялата енергия за себе си. Той чувства внезапен прилив на сили, самоувереност, сигурност и дори еуфория.
Но тези положителни чувства са придобити за сметка на другия човек, защото притежаваният човек започва да губи своето равновесие, изпитва тревога и се чувства изсмукан. Всички сме се чувствали така в един или друг момент. Когато сме принудени да се съобразяваме с някого, който ни е изманипулирал и объркал, нарушил е душевното ни равновесие, разобличил ни е, ние внезапно се чувстваме изпразнени, лишени от сили. И естествената ни склонност е да се опитаме да си върнем енергията от онзи, който ни държи във властта си, като използваме всички достъпни средства.
Този процес на психологическо доминиране може да се наблюдава навсякъде и той е скритият източник на всички ирационални конфликти в света, като се тръгне от отделния човек и семейството и се стигне до нациите и културите. Ето защо, ако погледнем реалистично на обществото, ние можем да видим в него свят, основан на конкуренция за придобиване на енергия, в който едни хора манипулират други хора по много изобретателни (и често несъзнавани) начини. В светлината на, новото разбиране на вселената можем да видим, че повечето от манипулациите, които се използват за тези цели, повечето
от игрите, които разиграват хората, са резултат на техните най-съществени възгледи. С други думи, те формират полето на личностните стремежи.
Когато влезем във взаимоотношения с друго човешко същество, трябва да имаме предвид всичко това. Всеки човек представлява енергийно поле със своя система от възгледи и вярвания, които се излъчват от него и въздействат върху света. Тук се включват убежденията на отделния човек за това какво представляват хората и как да спечелиш позиции в общуването с тях.
Всеки има свой уникален набор от възгледи и начини на общуване в това отношение, което аз наричам властни драми. Убеден съм, че тези „драми“ варират от най-пасивни до най-агресивни. ГОРКИЯТ АЗ
Най-пасивната от властните драми е стратегията на жертвата или онова, което съм нарекъл „горкият аз“ При тази драма човек не се бори направо за придобиване на енергия, а по-скоро се стреми да спечели внимание и уважение, като манипулира хората към проява на съчувствие.
Ние винаги можем да кажем кога влизаме в енергийното поле на „горкия аз“, защото биваме непосредствено въвлечени в много специфичен диалог, който ни извежда от равновесие. Изпитваме мъка и започваме да се чувстваме безпричинно виновни, сякаш сме поставени в това положение от другия. Този човек би казал например:„Чаках те вчера да ми се обадиш, но ти така и не го направи“, или „Такива главоболия имах, а тебе никакъв те няма“.Може и да добави:„Какво ли можеше да ми се случи, а ти и тогава щеше да си кой знае къде.“ В зависимост от спецификата на отношенията ни с въпросния човек изразите могат да варират в широк диапазон от теми. Ако той е наш колега, съдържанието може да се върти около притеснения относно качеството или сроковете на продукцията – ситуация, в която ти нищо не правиш, за да му помогнеш. Ако човекът е случаен познат, той или тя би могъл да те въвлече в разговор за това колко скапан е този живот изобщо. Съществуват десетки варианти, но основната стратегия и характерният тон са все едни и същи. Винаги става дума за някаква молба за съчувствие и твърдението, че ти не си достатъчно отговорен в тази ситуация.
Очевидно стратегията на „горкия аз“ е да ни извади от равновесие и да се сдобие с енергия, като ни създаде чувство за вина или ни накара да се усъмним в себе си. Като се отдаваме на тази вина, ние спираме, за да погледнем на света през очите на този човек. Веднага щом направим това, онзи човек усеща прилив на енергия, която ние му предаваме и която го кара да се чувства по-сигурен в себе си.
Помнете, че тази драма е почти напълно несъзнавана. Тя произтича от индивидуалния начин на възприемане на света у съответния човек и от стратегията за упражняване влияние над останалите, възприета през детството. За „горкия аз“ светът е място, където на хората не може да се разчита за подкрепа и благополучие и твърде опасно място, за да рискува човек да търси удовлетворение на тези свои потребности направо и категорично. В света на „горкия аз“ единственият разумен начин на поведение е да се привлича съчувствието на останалите,хора чрез клопки, в които ги кара да се чувстват виновни, а той – пренебрегнат.
За жалост тъкмо поради въздействието, което имат върху света неговите убеждения и намерения, същите тези небрежни и студени хора, от които се страхува „горкият аз“, са тъкмо тези, които той привлича в живота си.
И събитията, които му се случват, са често травмиращи. Вселената откликва, като поражда точно този свят, който човекът очаква, и по този начин драмата се завърта и самопотвърждава. Без сам да разбира това, „горкият аз“ се върти в омагьосан кръг. Как да се отнасяме към „горкия аз“? Когато трябва да общуваме с „горкия аз“, необходимо е да помним, че целта на разиграваната от него драма е да се сдобие с енергия. Трябва да започнем с желанието съзнателно да му предадем енергия, докато разговаряме с него; това е най-бързият начин да преодолеем драмата. Следващото, което трябва да разберем, е дали внушаваната вина е основателна. Разбира се, съществуват множество случаи в живота, когато трябва да се чувстваме отговорни за това, че сме подвели някого, или да изпитваме съчувствие към човек, изпаднал в затруднено положение. Но ние трябва да определим това, а не някой друг. Единствено ние самите можем да решим кога и в каква степен е наш дълг да помогнем на някого, който е в беда.
След като отдадем на „горкия аз“ енергия и установим, че си имаме работа с властна драма, следващата стъпка е да назовем тази драма – тоест да разгледаме самата драма като тема на разговора. Никаква несъзнавана драма не може да бъде поддържана, когато се сведе до нейното осъзнаване и се изнесе открито за дискусия. Това може да бъде сторено с думи като например:„Виж, струва ми се, че искаш да ме накараш да се чувствам виновен.“ В случая трябва да проявим смелост, защото напълно възможно е, докато ние се опитваме да постъпим честно в дадената ситуация, другият човек да интерпретира казаното от нас като упрек. В такъв случай типичната реакция би могла да бъде:„Е, добре. Знаех си аз, че не съм ти кой знае колко приятен.“ В други случаи въпросният човек може да се разгневи и ядоса.
Много важно по мое мнение е да помолим въпросния човек да ни изслуша и да продължим разговора. Но това може да стане само ако даваме на човека енергията, от която се нуждае по време на разговора. И преди всичко трябва да бъдем последователни, ако искаме да се подобрят нашите отношения с този човек. В най-добрия случай този човек ще се вслуша в думите ни, когато му посочим властната му драма, и ще успее да се открехне към едно по-висше състояние на съзнанието. ЗАТВОРЕНИЯТ
Не толкова пасивна е драмата на затворения. Разбираме, че сме попаднали в енергийното поле на някого, който използва тази стратегия, когато започнем разговор и осъзнаем, че не можем да получим от него пряк отговор на никой свой въпрос. Човекът, с когото разговаряме е дистанциран, затворен, загадъчен в своите отговори. Ако например го запитаме за миналото му, ще получим смътно обобщение от рода на:„Пътувал ,съм малко по света“, без по-нататъшни обяснения.
Докато водим разговора, чувстваме, че непрестанно ни се налага да задаваме допълнителни въпроси, дори и за най-простите си запитвания. Ако кажем например:„А къде си пътувал?“,бихме получили отговор:„Ами на много места.“ В такова поведение ясно можем да различим стратегията на затворения. Такъв човек непрестанно създава смътна и загадъчна аура около своята личност, като по този начин ни принуждава да влагаме енергия, за да измъкнем от него някаква информация, която в обичайния случай се споделя най-естествено. По този начин съсредоточаваме цялото си внимание върху света на този човек, опитваме се да погледнем през неговите очи, надявайки се да разберем нещо за него, като по този начин му предаваме енергията, от която се нуждае.
Трябва обаче да помним, че всеки, който е затворен и отказва да дава информация за себе си, не разиграва драма на недостъпност. Възможно е да предпочита да запази анонимност по друга някаква причина. Всеки човек има правото на лична неприкосновеност и може да споделя с другите само онова, което желае.
Съвсем различно е човек да използва стратегията на дистанциране, за да се сдобие с енергия. За затворения това е метод на манипулация, който има за цел да събуди нашия интерес, като в същото време ни държи на разстояние. Ако решим например, че този човек просто не желае да разговаря с нас и престанем да се занимаваме с него, много често затвореният ще се опита отново да ни заговори, така че да задържи вниманието върху себе си; за да може и енергията да тече към него.
Също както и при „горкия аз“, стратегията на затворения има своите корени далеч в миналото. В повечето случаи като дете затвореният не е имал възможност свободно да споделя нещата, защото се е страхувал или се е чувствал заплашен. В такава обстановка затвореният е свикнал да бъде винаги притворен в общуването си с останалите, като в същото време винаги намира начин да бъде изслушван, за да спечели енергия от останалите. Също както е с „горкия аз“, стратегията на затворения представлява набор от несъзнавани отношения към света. Затвореният е убеден, че този свят е пълен с хора, на които не може да се довери с интимна информация.
Мисли си, че всяка такава информация ще бъде използвана по-късно срещу него или ще даде повод да бъде критикуван. И както става обикновено, това убеждение на затворения влияе върху нещата, които му се случват, за да се осъществи тъкмо това негово несъзнавано отношение. Как да се отнасяме със затворения? За да се справим успешно с човек, който разиграва драмата на затворения, трябва отново да помним, че е необходимо да му изпращаме енергия. Като му изпращаме енергия, изпълнена с любов, вместо да заемем защитна позиция, ние преодоляваме напрежението, за да прекратим потребността от манипулативно отношение. Когато напрежението се изчисти, бихме могли да започнем разговора отново, като назовем честно манипулативната драма, така че тя да се осъзнае и да можем да поговорим за нея.
Както и в предишния случай, могат да се очакват две възможни реакции. В първия случай затвореният може да се опита да избегне разговора и да прекрати отношенията. Винаги съществува такъв риск, но той трябва да се поеме, защото да кажеш каквото и да било друго, означава да продължиш да разиграваш все същата драма. В този случай можем само да се надяваме, че нашата прямота може да накара другия да разбере и да го открехне за нова степен на осъзнаване на самия себе си.
Друга възможна реакция на затворения е да продължи разговора, отричайки, че е затворен. В такъв случай, естествено, трябва да вземем под внимание, че той може и действително да е прав. Ако обаче сме сигурни в своята преценка, трябва да продължим диалога, като отстояваме мнението си. Можем да се надяваме, че при такъв диалог би се стигнало до ново разбиране и открехване на нов модел на общуване. ВЗИСКАТЕЛНИЯТ ТИП
Една по-агресивна властна драма, която е преобладаваща в съвременното общество, е драмата на взискателния тип човек. При тази манипулативна стратегия човек критикува останалите, за да се сдобива сам с енергия от тях.
В присъствието на взискателния тип ние винаги имаме чувството, че сме внимателно наблюдавани. В същото време можем да се почувстваме така, сякаш се държим неадекватно, че не се справяме със собствения си живот.
Това е така, защото човекът, с когото влизаме във взаимоотношения, ни кара да се чувстваме въвлечени в реалност, в която повечето от хората допускат страхотни грешки в живота си и той трябва да им покаже верния път. Ето например някои типични за взискателния; човек реплики: „Знаеш ли, не се обличаш както трябва за служебното си положение“, или: „Забелязал съм, че никога не ти е подредено вкъщи.“ Възможно е на аналогична критика да бъдат подложени какви ли не особености на нашата личност. Те всъщност нямат значение. Всяка критика е добре дошла, стига да ни разцентрова и да ни кара да се почувстваме несигурни в себе си.
Подсъзнателната стратегия на взискателния човек е да ни обърка с надеждата, че ще ни накара да приемем неговата критика и отношение към нещата. Ако успее, ние започваме да възприемаме света през неговите очи и това му вдъхва сили и енергия. Целта на взискателния човек е да упражнява власт над останалите, като ги съди, и общувайки с него, всички да споделят неговите възгледи, като по този начин му осигуряват непрестанен приток на все нови и нови сипи.
Също както другите властни драми, и тази произтича от това, че проектираме върху света собствените си
предварителни представи. Такъв човек е убеден, че в света не може да има стабилност и ред, ако той не следи как се държат всички и не им дава наставления, изправяйки техните грешки. В този свят той единствен е непогрешим, само той може да гарантира всичко да става така, както трябва, да бъде правилно и съвършено. Взискателният човек обикновено е възпитаван в семейство, в което родителите отсъстват и не обръщат внимание на неговите нужди. Неуверен, лишаван постоянно от сили и енергия, взискателният тип си набавя енергията по единствения възможен начин: като посочва грешките и критикува отношенията в семейството. И когато детето порасте, то продължава да носи в себе си същите представи за света и хората и те създават жизнената реалност на взискателния тип човек. Как да се справим с взискателния тип човек? За да се справим с взискателния тип човек, необходимо е да запазим равновесие и да му обясним как се чувстваме в негово присъствие. И отново най-важното е да не заемаме защитна позиция, а да излъчим към него любов и енергия, докато в същото време му обясним, че в негово присъствие се чувстваме непрестанно под някакво критично око.
Взискателният тип може да реагира на това по няколко различни начина. В първия случай той може напълно да отрече, че е бил критичен, дори и когато му го докажем с примери. И в този случай трябва да си дадем сметка дали самите ние не грешим и не виждаме упреци, когато няма такива. Ако, от друга страна, сме сигурни във впечатленията си, единственото, което можем да направим, е да изразим какво мислим с надеждата да започнем някакъв искрен диалог.
Друга възможна реакция на взискателния човек е да ни прехвърли топката и да обвини нас самите в прекомерна критичност. В такъв случай трябва отново да преценим дали обвинението му не е справедливо. Ако обаче случаят не е такъв, ще трябва да продължим разговора и да обсъдим това как се чувстваме в присъствието на този човек.
Третата реакция на такъв тип човек е да докаже, че критиката му е основателна и че ние избягваме да се изправим пред собствените си грешки и недостатъци. Отново трябва да преценим дали в такова твърдение няма някаква истина, но ако сме сигурни в становището си, можем да дадем няколко примера, за да покажем на взискателния тип човек, че критиката му е неоснователна или неподходящо поднесена.
Всеки от нас се изправя пред ситуации, в които има усещането, че останалите хора не постъпват както е в техен интерес. Това може да ни накара да се намесим и да им посочим къде грешат. Важното е по какъв начин осъществяваме тази намеса. Вече започваме да усвояваме умението да подходим ненатрапчиво, като кажем например:„Ако моите гуми бяха толкова меки, щях да ги сменя“, или: „Когато бях изпаднал в сходна ситуация, напуснах работа, преди да съм си намерил друга и после съжалявах.“ Има начини да се намесим, без да засегнем чувствата и равновесието на другия човек, нито да подронваме неговото самочувствие, както прави взискателния тип човек, и тъкмо тази разлика трябва да му бъде обяснена. Такъв човек може просто да прекъсне отношенията си с нас, вместо да чуе какво му говорим, но се налага да поемем този риск, ако искаме да останем верни на самите себе си. НАСИЛНИКЪТ
Най-агресивната властническа драма е стратегията на насилника. Ние винаги усещаме кога сме в близост до енергийното поле на такъв човек, защото не само губим сили и се чувстваме зле, но също изпитваме усещането, че сме застрашени, че сме в опасност. Светът започва да ни се струва някак заплашителен, зловещ, неуправляем. Насилникът говори и действа така, сякаш всеки момент неговият гняв и ярост могат да избухнат. Такъв човек може да прояви своя гняв, като чупи мебели и хвърля предмети.
Стратегията на насилника е в това да ни накара да се съобразяваме с него, да внимаваме в неговите действия и да мислим само за него, като ни принуди да се страхуваме. Щом някой създава впечатление, че във всеки момент може да избухне, да загуби контрол над себе си и да стори нещо страшно, повечето от нас много внимават с такъв човек. Ако говорим с него, много бързо сме склонни да приемем становището му. И, разбира се, щом започнем да гледаме на света през неговите очи, опитвайки се да предвидим какво може да се очаква от него (за да се предпазим), той получава прилив на сили и енергия, от които отчаяно се нуждае.
Стратегията на насилието обикновено се развива в детството вследствие на жестока липса на любов и ограничения, в повечето случаи вследствие взаимоотношения с други насилници, които се държат властно и оскърбително и спрямо които никоя друга стратегия за спечелване на внимание и енергия не може да има успех. Няма никакъв смисъл да внушаваме на такъв човек чувство за вина и да разиграваме например драмата на „горкия аз“ – това няма да ни помогне. А и напълно сигурно е, че никой няма да ни обърне внимание, ако се правим на затворени. А пък всеки опит да бъдем взискателни ще породи само гняв и враждебност. Единственото разрешение е да търпиш и понасяш липсата на енергия, докато порастеш и на свой ред се превърнеш в насилник.
В очите на насилника светът е изпълнен със сляпо насилие и враждебност. Това е свят, в който човек се чувства изгубен сред пълна изолация, в която всеки противостои на останалите и не се интересува от никой друг – а тези възгледи пораждат все същите ситуации в живота на насилника отново и отново. Как да се държим с насилника?
Подходът към насилника е специфичен. Поради очевидната опасност в повечето случаи е по-добре просто да избягваме неговото присъствие. Ако човек е в дълготрайна връзка с типа насилник, най-добрият начин е да остави ситуацията в ръцете на професионалист. Терапевтичният подход е, разбира се, принципно сходен със случаите на другите властни драми. С такъв човек може да се постигне успех, ако преди всичко бъде накаран да се почувства сигурен, като му се отдава енергията, от която се нуждае и му се даде възможност да осъзнае истината за своята драма. За съжаление твърде много са насилниците, които не получават никаква терапевтична помощ и които живеят постоянно в редуващите се състояния на страх и ярост.
Мнозина от тези хора получават присъди за криминални престъпления и наистина е разумно такива хора да бъдат изолирани от обществото. Но една система, която ги изпраща по затворите без терапевтична помощ, а после отново ги пуска на свобода, не разбира и не се опитва да изкорени проблема. КАК ДА ПРЕОДОЛЕЕМ НАШАТА ВЛАСТНА ДРАМА
Повечето от нас през целия си живот са принудени да слушат упреци за поведението си. Хората са склонни да пренебрегват или да търсят разумни оправдания за подобни упреци, за да поддържат затвърдените си привички. Дори и сега, когато започваме да осъзнаваме в по-голяма степен колко самоунищожителни могат да бъдат утвърдените ни сценарии на поведение, все още ни е трудно да погледнем обективно на тях.
В случаите на жестоки властни драми, когато човек е потърсил терапевтична помощ, се появяват кризи, които могат да заличат дългогодишен напредък и развитие в посока на терапията, щом старите модели на упражняване на контрол отново избухнат. Професионалните терапевти започват да проумяват, че за да се постигне истински напредък, не е достатъчно да се постигне онзи катарзис, който се осъществява при разнищване на травмите на ранното детство. Вече знаем, че за да се сложи край на тези подсъзнателни опити за придобиване на енергия и сигурност, трябва да се съсредоточим върху по-дълбоката, екзистенциална основа на проблема и да видим какво има отвъд рационалното разбиране на нещата, за да отключим нов източник на сигурност, който може да функционира независимо от външните обстоятелства.
Тук имам предвид различен тип катарзис – онзи, за който са говорили мистиците през цялата човешка история и за който напоследък чуваме все повече и повече.
След като знаем за борбата за енергия, която се разгръща в човешкото общество, ние сме изправени пред необходимостта да се вгледаме в самите себе си и в собствената си мотивация и в мотивите на сценария, който разиграваме в своя живот, и да открием нови опитности, които да ни позволят да отключим онзи източник на енергия, който се крие в самите нас.
Послушайте, мои мили гълъбчета, моите старешки съвети и възползувайте се от обстоятелствата. Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане“благороден“ просяк и да живее по-лесно от „неблагородните“ просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? – Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтоподът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите занятия, колкото се може по-скоро, защото днешнйото развитие на българския народ е най-благоприятно за врабците.
Слушайте и това. Ако някой се осмели да ви каже, че сте бездарни, че сте луди, че не знаете какво говорите и че мозъкът ви се намира в петите, то го изпсувайте с хамалски виражения, наречете го шпионин и народопродавец, кажете му, че той е продал совестта си и перото си на японците, на абисинците – това е се едно, – и помолете публиката да го не слуша и да не принимава думите му за факти. Разбира се, че публиката има свои слабости, следователно вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: „сахарчица“, „халвица“, „високоблагородия“ и пр.
Слушайте, братя врабци и цанцугери! Аз мога да ви уверя, че ако послушате съветите ми и ако се възползувате от обстоятелствата, то вашата прехрана е обезпечена и вашето име ще да се почита и уважава от восток до запад. Но тежко ви и горко ви, ако похвалите някой сиромах, някой хъш или някой западнал търговец! Ако направите подобно престъпление, то работата ви е спукана. Чорбаджиите не обичат оние писатели, които турят имената им на един ред със сиромасите. Вардете се. Слушайте още и това. Ако някой чорбаджия ви помоли да го не хвалите във вестника си и да го не срамите пред ония, които познават неговите „несъществующи“ благодеяния, то вие го не слушайте. Маслото не разваля яденето, а похвалата не произвежда пагуба за кесията. „Кроткото агне от две майки суче“ – говори българската пословица, а в пословиците се заключават стари истини. Хвалете и не бойте се. Хваленето не иска хляб и топли обуща, а за лъжите не вземат нито гюмрюк, нито бедел-парасъ. Вашата стока ще се продава без акциз и без полицейски надзор, следователно – вие и вашето домочадие можете да бъдете съвсем спокойни. Ако някой от вашите граждани направи някое беззаконие и ако тоя гражданин ви плаща акуратно за годишното течение на вестника, то и в такъв случай вие сте обязани да премълчите и да не говорите за това беззаконие. Ако премълчите, то няма да ви се отяде от езика, а ако не премълчите, то няма кой да ви каже „аферим“. Секи човек има свои грехове и сяка душа се бои от адските духове, следователно мълчанието е една от ония добродетели, които се похваляват от сяко пъповъзвишение и от сяко щастливо миропомазание. „Ох, агне мое, мълчанието е голяма добродетел“ – говорят калугерите на своите неопитни почитатели, които се приготовляват да бъдат техни ублажители. „Ах, чедо мое, мълчанието е Христова добродетел“ – говорят духовниците на елеокожите вдовици, които се приготовляват да живеят „о господе“. „Ех, мой синко, мълчанието е една от най-главните комерчески добродетели“ – говори пъповъзвишеното величество на своите подчинени, които му помагат да се кълне пред купувачите си и да лъже и с ушите си. Идете после това и не говорете, че мълчанието е голяма добродетел!
После мълчанието върви смирението. Ако желаете да ви хвалят хората и ако ви се иска да живеете наготово, то свивайте полите си даже и пред ония свои благодетели, които ви хранят само с мазни обещания. Пословицата, която казва, че „по-добре днес попарник, нежели до неделя тутманик“, няма никакво значение за журналистите. Кой знае из коя дупка ще да изскокне заец? С една дума, вие сте длъжни в това отношение да бъдете много по-чисти и много по-кротки христиени, нежели Дорчо ефенди. „Ако някой (богат човек) ви удари плесница по едната страна, то вие му обърнете и другата“; а ако някой (богат човек) ви каже, че сте глупави и че не знаете какво бръщолевите, то идете на другия ден и помолете го да ви даде добър и умен съвет за това или за онова ваше предприятие. Ако направите така, то бъдете уверени, че след няколко недели вашето име ще да се прослави по сичкия град и вие ще да бъдете наречени благонадежден и разумен човек.
Третята длъжност на писателите и на журналистите е да просят деликатно и да подмамят своите благодетели с особено изкуство. Ако имате намерение да издавате „Напредок“ или „Хитър Петър“, то отваряйте ушите си и не лапайте мухите. Когато чуете, че някой базергянин е получил наследство или че е спечелил 20-30 хиляди гроша с някоя леснина, то идете на другия ден при него (в това време той тряба да има кеф), разкажете му своето незавидно положение, обвинете времето и скъпията (и скъпията е богоугодна на пъпестите базергяни) и явете му умилително и сладкозвучно, че вашата най-голяма дъщеря е порасла вече и че възрастта й ви задава големи грижи (N.B. Даже и женените сърца биват нежни към порасналите дъщери). Когато извършите сичкото това, то повдигнете малко страните си, захлупете отчасти очите си, поухилнете се кисело и помолете великия патриотин да запише няколко екземпляра от вестника ви и да ги хариже на сиромашките деца. Слушайте и това: ако тоя благодетел на човеческия род ви каже, че той няма време да чете и че вашият вестник му се не харесва, то и в такъв случай не губете куража си. „Не четете, а сичко знаете“ – му кажете вие и вашият успех ще да влезе сам в джеба ви. А какво трябва да пишете в своите книги и вестници и какви идеи сте длъжни да проповядате? О, за това не трябва ни да мислите. Земете пример от „Хитър Петър“, поучете се из „Гражданин“, възползувайте се от програмата на „Напредок“, приемете направлението на „Източно време“, усвойте клисурските идеи на отец „Век“, изучете премъдростите на „Дунав“, оженете се за „Училището“, нахрапайте се из „Читалището“, и вашата работа е свършена. Ние не живеем вече в оние темни времена, когато нашите писатели и журналисти ходеха да търсят душевна храна по гръцките купища и по турските кавенета. Днес царува XIX век. Разбира се, че ние говорим тук не за Балабановия „Век“. Тоя „Век“ не прилича даже и на своя брат „Напредок“, когото самата природа е създала отличително от сичките други живи същества. В нашия деветнайсети век българската литература се е обогатила даже и с такива съчинения, които ще да научат Паничката да слуша, г-на Ангелаки Савича да мисли, Найденова да блее, г-на Геновича да сънува, отца Балабанова да преде, а дяда Блъскова да плете чорапи.
И така, падайте на колене и поблагодарете, мои мили врабци и цанцугери, бача си Добря Войникова, който се е постарал да ви напише „Теория на словесността“ и който се е завзел да ви направи хора. Нам отдавна вече е нужен такъв човек и такава книга. Същото говори и остроумният критик във в. „Напредок“. Досега хората са се учили в различни училища и изучавали са всевъзможни книги и науки, а отсега работите ще да се опростят и улеснят. Земете книгата на Войникова, прекръстете се, прочетете я и станете разумен човек и остроумен писател. Разбира се, че ако отец Марко Балабанов да би се родил после г-на Войникова, той не би ходил в Париж да изучава Ламартина и не би се върнал без мозък. Но историческите съдби са необясними. Боже мой, кой дявол се е надеял, че из главата на г-на Войникова ще да се роди такава нравствена сила, която ще да захлупи под калпака си даже и г-на Оджакова и неговата „Наука за песнотворството“! Както щете, а на г-на Войникова тряба да се окачи голямото петало. (Букурещките чорбаджии завиждат.) Ако г-на Оджаков ни учи само да пеем „Чам-чам дибинде“, то Войников ще да ни научи да мислиме (радвай се, г. Сапунов!), да пишеме (радвай се, г.Найденов!), да разсъждаваме (радвай се г. Савич!), да философствуваме (радвай се, Мемиш паша!), да дипломатизираме (радвай се, дядо Блъсков!) и да мъдрословиме (радвай се, г. Войников!). Из последния брой на „Хитър Петър“ се види, че влиянието на г-на Войникова се разпространява необикновено бързо. Боже мой, и г. Паничков е захванал вече да блее, а ние сме имали слабост да мислиме, че това словесно животинче е способно само за клисарин или за „червочист“ по касапниците. Идете после това и не радвайте се г-ну Войникову! Но г. Паничков си има и врожден талант. Секи от вас знае, че зимно време в Калофер остават само жените, селските терзии, копачите и поповете, защото мъжкото население отива в Цариград да шие на Амбарът. В това време в Калофер дошел нов ага. А кой ще да го посрещне? Жените и поповете решили да изпроводят г-на Паничкова да се поклони на забитина и да му каже „добре дошел“, защото г. Паничкова още в онова време се считал за „окумушин“. Г. Паничков отишел в конака, поклонил се на агата и рекъл му смирено: „Сен сън пезевенк, аго!“ Разбира се, че на агата се не харесало това приветствие и той захванал да бие калоферския „окумушин“. Тряба да ви кажа и това, че из къщата на г-на Паничкова се видел конашкият двор, а сестрата на окумушина стояла на прозореца и гледала как ще да бъде посрещнат брат й от агата. Когато тя видяла, че бият „окумушина“, то извикала: „Мамо, а, мамо, бият Димитърча!“ – „А защо го бият?“ – попитала майката. – „Димитърчо наддума агата“ – отговорила дъщерята. Из сичкото това вие видите твърде ясно, че редакторът на „Хитър Петър“ е бил знаменит още в онова време, когато е мислил с мозъка си, когато е слушал с ушите си и когато е говорил с устата си.
Но както и да е, а българската журналистика напредва. Ние сме твърдо уверени, че ако се появят още един „Хитър Петър“, още един „Гражданин“ и още един „Напредок“, то българският народ ще да отнеме „Баламук“ и лудите ще да останат без столнина.Токвил говори, че сяко едно правителство прилича на народа си, а аз ще да кажа, че българската журналистика прилича на нас с вазе. Когато публиката няма нужда за здрава храна, то за шарлатаните се открива широко поле. Нека ни дава господ бог повече разум и по-малки пъпове!
Фейлетонът е излязъл във в. „Независимост“, г. IV, бр.52 от 12 октомври 1874 г.
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост… Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи святи, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря –
„Бой се от бога, почитай царя!“
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра:
мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
„Боже, помилуй – грешен съм азе“,
думай, моли се и твърдо вярвай –
бог не наказва, когото мрази…
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ – вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби – зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещен конец…
Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“
Международният ден на детето е честван в много страни по света води началото си от Световната конференция по въпросите на детското здраве, състояла се в Женева през 1925 година. В България по традиция всички шофьори се призовават на 1 юни да се движат и през деня с включени фарове на къси светлини.
Според американските изследователи датата 1 юни съчетава в себе си традиции от китайската и американската история, а не комунистически както се счита в повечето бивши социалистически държави. Причината е, че комунистическите държави правят празника популярен по цял свят, но не го измислят. Идеята се появява още през 1925 година, когато генералният китайски консул в Сан Франциско събира няколко китайски деца сираци и ги води на празника на лодките-дракони – това е китайски празник, водещ началото си от древността и свързан с пролетното равноденствие. По-късно неговата инициатива бива продължена, като независимо от благотворителна акция в САЩ, в Европа с. г. се провежда международна конференция по въпросите на детското здраве. В Женева, също решават да организират благотворителни инициативи за деца.
След като арабската пролет изненада света със силата на технологиите да превърнат политическото недоволство в революция, правителствата се надпреварват да разработят стратегии за реакция и дори за контрол на новия играч на политическата арена – социалните медии.
