Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни сигнали за това, че живея против собствената си истина. Сега знам, че това се нарича “автентичност”.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно може да засегнеш някого, ако го подтикваш към изпълнение на собствените му желания, преди да им е дошло времето и човекът още не е готов, и този човек съм самия аз. Днес наричам това “признание”.
Когато започнах да обичам себе си, престанах да се стремя към друг живот и изведнъж видях, че всичко, което ме обкръжава, ме приканва да раста. Днес наричам това “зрелост”.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства се намирам на правилното място в правилното време и всичко се случва в нужния момент, затова мога да бъда спокоен. Сега наричам това “увереност в себе си”.
Когато започнах да обичам себе си, престанах да ограбвам собственото си време и да правя грандиозни проекти за бъдещето. Днес правя само това, което ми носи щастие и радост, това, което обичам да правя и носи на сърцето ми приятни усещания. Правя това по собствен начин и в собствен ритъм. Днес наричам това “простота”.
Когато започнах да обичам себе си, се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми – храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. В началото наричах това “позиция на здравословния егоизъм”. Сега го наричам “любов към самия себе си”.
Когато обикнах себе си, престанах да се опитвам винаги да бъда прав и от този момент правя по-малко грешки. Сега разбрах, че това е “скромност”.
Когато започнах да обичам себе си, престанах да живея с миналото и да се безпокоя за бъдещето. Днес живея само за настоящия момент, в който се случва всичко. Сега изживявам всеки ден за самия него и наричам това “реализация”.
Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че моят ум може да ме разстрои и от това мога да се разболея. Но когато го обединих с моето сърце, моят разум ми стана ценен съюзник. Сега наричам тази взаимовръзка “мъдрост на сърцето”.
Повече не ни е нужно да се боим от спорове, конфронтация или различен род проблеми със себе си или със другите. Даже звездите се сблъскват, но от техния сблъсък се раждат нови светове. Сега знам: “Това е животът!”
Чарли Чаплин Реч на собствената му седемдесетгодишнина
„Вчера в речника със хъс
търсих думичката гъз.
И знаеш ли каква измама?
Орган има – дума няма…“
Дами и господа, вие отваряте първа страница на едно ужасно четиво. Длъжен съм като автор да ви кажа, че това е страхотна простотия. Ако не понасяте такива неща, по-добре не го четете. Да, аз го писах, но ви уверявам, че никога не съм го чел и не бих го прочел за нищо на света. Всъщност нека ви напомня още веднъж, че тук ще чуете неща, от които ще ви настръхне косата, затова пък на тези от вас, които нямат коса, естествено, нищо няма да им стане… Ако все пак се престрашите и сте решили да останете, нека поне да ви предупредя, че това четиво в никакъв случай не трябва да ви накара да се замислите. Винаги съм твърдял, че най-вредните хора на тоя свят са писателите-мислители, защото ако нормалните писатели склоняват хората към сън, то писателите-мислители ги склоняват към безсъние. Така че в никакъв случай – размисли, изводи, анализи и прочее и ако сте запомнили това, нека тогава да не губим време и да започваме.
Във фолклора на племето зулу, дами и господа, битува поговорка, която гласи: „Кажи ми какво е това член, за да ти кажа какъв човек си ти“. Всъщност, какво е това член, дами и господа? Замисляли ли сте се? И колко от вас могат, без да се замислят, да го нарекат с истинското му име? А колко от вас, дами и господа, се правят на ударени, че другата, истинската дума не съществува в българския език. Какви ли не само синоними са измислени на нея, но всички те са далеч от оригинала и дават размита представа за обекта, за тази своеобразна ос на живота, без която той не би съществувал.
И не можете да си представите как в момента, в който светът се върти около тази своя естествена ос, езиците на т.нар. целомъдрени индивиди не само че се въртят, ами направо се извъртат, когато се налага да обясняват нещо, свързано с тази дума, или други подобни термини. В този случай се прибягва до използването на много смислени изрази от типа на „оная му работа“, „онуй, дето е между краката му“ и какво ли не още. И макар всички да разбират за какво става въпрос, то вече не е същото. Жена ми например, като ми каже: „Боли ме там!“, веднага се сещам какво и къде я боли.
Не дай си Боже да ви се наложи да слушате такива целомъдрени индивиди да ви разказват мръсен виц – това е цяла мъка и в крайна сметка се губи солта на вица, неговият хумор. Ние с вас, дами и господа, колкото си искаме може да се правим на ударени, че такива думи не съществуват, да си заравяме главата в пясъка, за да не ги произнасяме и чуваме, но за съжаление, тази щраусова поза с нищо не ни помага, а напротив – излага на сигурен риск единствено нашите собствени задници. Истината е, че тези думи ги има, те не са от вчера, те съществуват, откакто и самото човечество съществува и ако ви дам задача да намерите рима на думичката „хъс“ и вие ми кажете думата пръст, дълбоко се съмнявам, че отговорът ви ще бъде искрен и честен. А ето какво открих вчера:
Вчера в речника със хъс
търсих думичката гъз.
И знаеш ли каква измама?
Орган има – дума няма…
Добре! Все пак нека си представим, че е възможно, дори с някакъв закон, да се наложи табу върху използването на тези думи, ако не за друго, то поне да се опази от вредното им въздействие подрастващото поколение, което, за учудване, е винаги по-вещо от родителите си по тези въпроси. Тогава, примерно, трябва да се забрани на деца до 16 години да присъстват на мачове или да слушат как се пали „Москвич“ в някоя по-студена есенна сутрин.
Така е, дами и господа, човечеството е изобретило стотици възхитителни способи как се правят деца и нито един поне малко приятен способ как от тези деца да се направи човек. И тука едва ли ще помогнат т.нар. „мръсни“ думи, макар че те придават на изразите ни неимоверна концентрация на смисъл и на чувство едновременно. Ще ви дам пример за това. Никой от вас няма да каже: „Абе тая нашата комшийка Пепа хептен я закъсала. Тя направо прилича на онези жени, които изневеряват на мъжете си наляво и надясно с когото им падне.“ Никога няма да кажете така, нали? Ще кажете всичко само с една-единствена думичка – и просто, и ясно – „Пепа е курва“.
Мъжете на вече цитираното племе зулу често употребяват още една поговорка: „Кажи ми за какво мислиш и аз ще ти кажа с какво!“ Та, по тези въпроси веднъж водих спор с няколко „възпитани“ дами за отношението на мъжете към секса и те през цялото време негодуваха, че мъжът в секса се интересува само от „онова“, докато жените освен „онова“ им трябва и всичко останало, че много често по тази причина жената не е в състояние да даде нищо на мъжа, освен чисто и просто да вземе и да му даде. Забелязал съм обаче една друга особеност на този проблем. Фразата, че мъжете искат от жените само едно нещо и нищо повече, обикновено се повтаря от жени, от които мъжете дори и за това едно не биха въобще настоявали. Разбрах от този разговор само това, че порядъчните жени никога не започват отношенията си с мъжа непосредствено с леглото. Те задължително ще го накарат предварително най-малко да мине през душа или поне да си измие краката на мивката. И не мога да разбера защо след всичко това жената се съмнява в искреността на мъжа, когато той откровено й предлага да правят любов между двете полувремена на мача, предаван по телевизора. Може и да не съм прав, но мене винаги са ме шашкали жени, които твърдят, че в понятието секс те влагат друг, съвсем различен смисъл. Може би и ние, мъжете, носим немалка вина за това, защото като правило най-светлите ни чувства към жената обикновено ни спохождат в тъмната част на деня. Явно за жените изкуството на секса се свежда преди всичко до съвкупност от манипулации, позволяващи да се проникне безпрепятствено в джоба на мъжа през дюкяна на панталона му. И ако за мъжа сексът е преди всичко хоби, той за жената е професия – най-древната професия, която, забележете дами и господа, освен че е най-древна, е и най-популярна и днес дори. Защото никой не се е сетил да преброи хилядите труженички, които се раздават без остатък на този фронт. Нека дори не броим онези, които се занимават с проституция епизодично, само като добавка към скромните си пенсии. Или пък онези, които се отдават на шефовете си, за да получат изгодна оферта. Трябва да отбележим обаче, че това последното все още не е проституция, защото, ако вие например сте актриса и спите с режисьора, това все още не значи, че сте осребрили вашата връзка. Ще я осребрите, когато получите роля. Поради тази причина много често на вас ви се струва, че сте завързали полезна връзка, а в действителност все още просто ви чукат.
Всички знаем, дами и господа, че хората се посрещат по дрехите, а се изпращат по ума. За жените това обаче не важи. Жените се посрещат по бюста, а се изпращат по задника и нещо повече – всички мъже ще ви признаят, че нищо не формира така личността на жената, както бюста й. Пищният бюст може да направи привлекателна дори и най-умната жена, а умна жена и на туй отгоре с голям бюст, това вече е двоен подарък на съдбата, все едно четирилистна детелина, каква детелина – направо джакпот. Между впрочем, разправят, че сексът с такива жени е не само приятен, но и интересен.
Всъщност, уважаеми мъже, колкото и неоправдано да злословим по адрес на нашите нежни половинки, принудени сме накрая да възкликнем: Да! Понякога не е чак толкова приятно вашето присъствие в нашия живот, мили жени, но по-неприятно е усещането, когато ви няма до нас или, казано по-просто – с жени ни е добре и без жени ни е добре, макар от друга страна – и с жените ни е кофти, ама и без жените ни е кофти…
Уверявам ви, дами и господа, говорейки тука всякакви простотии, дълбоко заблуждение е тезата, че интелигентността е онова човешко достойнство, което ни позволява да минаваме без тях. Позволява, ама другия път! Позволява само ако обстоятелствата в живота позволяват, а всички добре знаем, че те не позволяват. Нашият старшина някога казваше: „Вие, висшистите, псувате като хамали, а после с тези ръце хляб ще ядете!“
А все пак колко фино чувство е това да си културен. Отидеш на камерен концерт, седнеш в креслото – папионка, фрак, слушаш Бах и си викаш: „Бах му мамата!“
Лошото е, че живеем, заобиколени от простаци. Възпитаният човек е страхотно нещо. Него, утрепи го, никога не можеш го застави например да вземе да пие ракия от шише. Сакън! Той все ще намери някоя празна консервна кутия. Възпитаният човек никога просташки няма да каже гнусно и късо: „Ебал съм ти мамата!“, а кротко и тънко така ще вземе да вметне: „Бих могъл да ви бъда и татко!“
Любовта! Това най-светло човешко чувство, това тържество на въображението над интелекта, което за повечето индивиди не е толкова състояние на душата, колкото положение на тялото, или, по-точно, е онова, което свързва двата пола тогава, когато те са облечени. Или онова чувство, което остава между тях след ударна порция бром, макар големите умове да твърдят, че сексът е единствено утешение за тези, които не са изпитали любовта. Да, в сексуалните отношения между хората любовта е, естествено, повод за секс, но имаме ли право да запитаме основателно – защо пък само за секс, и което е още по-важно – защо пък само любовта да е повод?
Една статистика на Световната здравна организация сочи, че България заема шестнадесето място в света по употреба на алкохол на глава от населението, но за сметка на това е на първо място по броя на половите актове след употреба на алкохол. Затова не буди недоумение фактът, че такова понятие като любов от пръв поглед при нас се забелязва обикновено след втората бутилка, а за голяма част от българските мъже една бутилка им е обикновено малко, а една мадамa – много.
Нека обаче да признаем, че нищо не икономисва толкова време и пари както взаимната любов от пръв поглед.
Любовният триъгълник! Този своеобразен Рубикон за всяко семейство по света! За българина обаче той не предизвиква съществени проблеми. Нашенецът е на „ти“ с дяволската му геометрия, което му помага да избягва случаите, в които би могъл да се окаже той самият тъпият ъгъл в този любовен триъгълник, защото е запомнил единствената важна теорема за него, която гласи, че когато е халтав единият катет, хипотенузата ляга на втория.
За нашенеца „бермудски“ се оказва един друг триъгълник, образуван между него, любимата жена и още по-любимата тъща – най-неизбежното зло на всеки щастлив брак. Любовта към тъщата за нашия човек е пропорционална на квадрата на разстоянието, което го дели от нея, но понякога се случва и така, че тя може да му стане дори и първи приятел (разбира се, ако това не е неговата тъща, а е тъщата на най-заклетия му враг).
Така че онази знаменита английска поговорка за рационалното хранене нашенецът е трансформирал така: „Закуската изяж сам, обеда раздели с жена си, а вечерята подари на тъщата!“ И все пак, българинът е хитър и ако му се наложи да избира, той очевидно би предпочел тъща скандалистка, пред тъст каратист.
Да се върнем отново на темата за секса, защото, нека отново повторим – не е срамно да говориш за секс, срамно е да не мислиш за това. Много весели неща могат да се кажат на тази тема, но уверявам ви няма по-тъжно четиво в този жанр от книгата „Самоучител по секс“. Запомнете го, уважаеми господа – много, много скучно в секса е да си отгоре, когато няма никой отдолу.
Дами и господа, взе да ми се струва, че не би следвало да фаворитизираме толкова секса. Той, естествено, че не е най-увлекателното занятие на този свят, не е, но нали трябва с нещо да се занимава човек и през нощта.
Замисляли ли сте се, дами и господа, кога и на какво всъщност се смее българинът? Това е доста сложен въпрос и по-добре го прескочете, ако не сте се замисляли досега. Ето сега ще ви илюстрирам някои възможни варианти за отговор, но кой да ни каже дали е действително така?
На нашия комшия Савата
умря му тази сутрин кравата.
И как да кажа деликатно –
дреболия, но приятно…
или
Дъжд се лее като из ведро
и трети ден умуваме със Гошо
к’во таквоз да сториме добро,
че на всички да им стане лошо.
И една гробарска история:
Погребахме и бай Евстати днес.
Не издържал човекът в тая жега.
Виагра пил!… Че не една, ами шест!
Зорлен му затворихме ковчега…
Естествено, че най-добрият катализатор на смеха за българина е виното. Там, където се лее вино, се лее и смях, до голяма степен мощен и нетрадиционен смях, който без вино, естествено, е невъзможен. В този случай процесът на смехопроизводство у българина до голяма степен копира процесите в сексуалните му рецептори, защото и сексът на нашенеца, както и смехът му, са в голяма степен тривиални и традиционни освен в случаите, когато той удари някоя и друга ракия предварително.
Българинът е умен индивид. Той е сред първите нации в света по интелигентност, но макар далече да превъзхожда своите съседи по ум, категорично им отстъпва по глупост. На него не му е достатъчно, ако само лаконично го предупредят: „Не яж жълт сняг!“. Маймунското любопитство надделява над благоразумието му, дори когато за втори път категорично му се напомни: „Никога не яж повече жълт сняг!“ Хваща дикиш чак когато за трети път горестно му се обясни: „Какво да правим сега? Нали ти казвах никога повече да не ядеш жълт сняг!“ Така е. За съжаление, здравият начин на живот е това, което българинът понася най-болезнено.
Продължаваме анализа на чувството за хумор у българина, дами и господа. Трябва справедливо да оценим, че именно наличието на това чувство в неговия дух му помага по-леко да понесе отсъствието на всичко останало. Англичаните казват, че добрият хумор трябва да е като добрия презерватив – да е тънък, ех, и малко грапав, за да доставя взаимно удоволствие, но да не позволява на това удоволствие да се обърне в усложнения. Това обаче не се отнася за българина. Както всичко българско и хуморът на българина е специфичен като него самия, т.е. – балкански. Кой иначе би се засмял с такъв нервен кикот, ако например в най-напрегнатите и измъчени дни преди заплатата си се сети неочаквано, че утре е юбилеят на любимата му тъща? Или пък идва Осми март, а кесията му е празна?
Но ако се върнем отново на въпроса на какво се смее българинът, трябва да се съгласим, дами и господа, че нищо друго не е в състояние да предизвика такава горчива усмивка на лицето му, както мисълта за съществуващия в полицията телефон на доверието против корупцията в самата полиция, тогава когато той знае, че шефът на тази полиция недвусмислено е заявил: „Абе понеже борбата е тежка и се оказа, че трудно ще победим престъпността, по-добре е тогава вместо да я побеждаваме, да вземем да я оглавим…“
Всъщност смешно ли е, дами и господа, това, че в България вменяват за дълг на едно корумпирано министерство да се бори с корупцията на всички останали корумпирани министерства, тогава когато то не е разкрило дори и едно от собствените си престъпления? И как да вярваме, че то ще се справи с организираната престъпност, когато то не е способно да ликвидира собствената си престъпна неорганизираност?
Ние вече свикнахме с онази нелепа мисъл, че всяка държава си има мафия, а нашата мафия просто си има държава. Неволни свидетели сме как постоянно в поредната схватка между мафията и държавата побеждава винаги, дето се вика, дружбата… И слава Богу, че е така, слава Богу, че нашите мафиоти са порядъчни и все пак свестни хорица, защото, ако не бяха такива, знаете ли, дами и господа, колко полицаи, че и магистрати, че и политици, щяха да са в затвора… И знаете ли, можем да сме горди, че у нас за пръв път от всички страни по света е въведена нова форма на държавно управление – добре организирана престъпност.
Тъжна ирония разтяга устните на нашия българин и когато му става ясно, че единствените хора в тази държава, които знаят как може тя да бъде управлявана, за съжаление, работят или като бръснари, или като таксисти, или водят пародийни предавания в скандалната кабеларка СКАТ.
Горчиво се усмихва нашенецът, завладян от надеждата, че най-после сме избрали правителство, способно да му реши проблема, но само месец след това той се убеждава, че основният му проблем е всъщност същото това правителство. В този случай всяка мисъл за собствените му, т.е. избраните от самия него, управници, събужда у българина емоции с подчертано сексуална окраска и хуморът му, адресиран някъде в зоната на или под кръста, се нарича „народен“. Този вид хумор е предназначен обикновено за такива индивиди, които носят на раменете си задници вместо глави. Той, макар в повечето случаи да представлява пошлост, е доведен почти до изкуство, за разлика от т.нар. естраден хумор, деформиран от нашите хумористи от изкуство до пошлост.
Нормално ли е, питам ви, дами и господа, да говорим такива неща за собствените си управници, които, забележете, избираме ние самите, не някой друг?
Всъщност нека уточним какво означава това понятие „нормално“. Представете си – млад и енергичен господин кани в апартамента си млада изискана дама да разглеждат гравюри. Тя пристига, той й целува галантно ръката, след което се извинява, отива в кухнята, вари кафе, поднася го в елегантни порцеланови чашки и двамата сядат на дивана, пият ароматно кафе и разглеждат гравюри. Пита се в задачата – нормално ли е поведението на нашите герои и естествено, отговаряме: „Да, нормално е!“
Същия този случай с въпросните гравюри. Дамата пристига, младият господин й целува набързо ръката, след това я хваща арогантно през кръста, завлича я на дивана, свалят си двамата гащите… и какви ти гравюри?!! – впускат се в див секс. И отново питаме – нормално ли е в този случай поведението на нашите герои? Как мислите вие, дами и господа? Длъжен съм категорично да ви заявя – нормално е и няма съмнение в това. Нали на никого не пречат и нали и двамата го желаят – тогава какво?
Но когато един мъж кани млада дама в апартамента си да разглеждат гравюри, и още дамата пристигнала-непристигнала, нашият човек си събува безцеремонно гащите, след което хуква в кухнята да вари кафе и недочакал да се свари кафето, я надупва на дивана – това вече е ненормално. Всъщност ето такива са и нашите политици и техните реформи, дами и господа. Те още властта не са взели, кафе дори не са ни сварили, а гащите им вече смъкнати и готови да ни надупят. Ето защо, спомняйки си всеки път за нашите уважавани управници, отвътре в нас напират ей такива мисли.
Странно, като всичко друго, балканско е и политическото кредо на българина. Той обича богатството, но мрази богатите и всеки път се надява да избере правителство, способно да му осигури богатство, но без богати хора. Той достатъчно леко се съгласява с това, че собствеността трябва да бъде частна, но много трудно усвоява разбирането, че тя може да бъде и чужда. Той постоянно и навсякъде тръби, че всички политици крадат, тогава когато знае прекрасно, че това не е вярно, защото у нас просто всички крадат и ако хванеш когото и да е и го вкараш в затвора, някъде там, дълбоко в душата си, той ще знае за какво. И ако има нещо, с което трябва да се гордеем в тази област, това е утешението, че при тези закони и тази съдебна система, действащи в нашата мила татковина, в която и да беше друга страна, щяха да крадат много, много повече от нас.
Българинът не обича да се занимава с политика. Той е верен на формулата, че колкото по-малко знае човек как се правят кренвирши и политика, толкова по-спокойно яде и толкова по-спокойно спи. Превключвайки телевизионните канали, той отдавна е разбрал, че добрите момчета побеждават лошите във всички предавания по телевизията, с изключение на „По света и у нас“ и отдавна му е станало ясно, че каквато и нова партия да бъде създадена в България, прилича все на БКП.
Българинът е горд човек. За него понятия като ипотека, данъци, договори и прочие дяволски думи нямат смисъл. Той не е свикнал да живее с дълг към някого, защото цял живот са го възпитавали, че най-добре се живее не със заеми, а на аванта. Аванта! Мед капе в сърцето на нашия човек само при мисълта за тази дума. Той затова и вярва в комунизма като единственото светло бъдеще на човечеството, защото си го представя като някоя голяма и неочаквана аванта.
Всички вие, дами и господа, си спомняте навярно филма „Москва не вярва на сълзи“. И ако действително Москва не вярва на сълзи, то Ню Йорк знаем пък, че не вярва в безплатната любов. А у нас, в София например, не вярват, дами и господа, че за електричеството или за парното трябва да се плаща. Така е, защото българинът винаги живее, притеснен от мисълта, че го лъжат, понеже и той самият не би пропуснал възможноста да преебе някого, стига да има случай.
На нашенеца му е ясно, че държавата – това е нищо повече от съвкупност на отделно взети чиновници, придаващи на личната си изгода статус на обществени интереси. Пфу, защо трябва да го казвам толкоз сложно! Простичко това звучи така – ако един порочен държавен чиновник е способен да се продаде за 100 лева, давайки му 50 лева, трябва да се знае, че той пак ще се продаде, но само че два пъти по-бавно.
За българина думата „данъкоплатец“ звучи гордо, но и скъпо. Той не обича да плаща данъци, защото не му е ясно за какво се използват тези данъци. И слава Богу, че не му е ясно, защото, ако беше разбрал, нямаше пък въобще и да помисли да плати.
Дами и господа, щастие е, че живем в странна, но прекрасна държава, в която и хората се смеят странно, ама не безпричинно. И ако има за какво да сме нещастни, то е за това, че баш на нас се падна това щастие. Да, животът ни понякога е тъжен, дами и господа, но за сметка на това пък заплатите ни са постоянно смешни и няма начин някога да не сте се замисляли над въпроса защо хората ни са толкова лоши, след като народът ни е толкова добър, а защо след като народът ни е толкова добър, държавата ни е такава скапана?
Уважаеми дами и господа, ние си говорим с вас вече доста време за всякакви смешни и тъжни неща. Така е, смехът и сълзите вървят винаги заедно и е известно, че във всяка зала смехът си има и своя стена на плача. Демокрацията, при която живеем днес и която ни показва, че не можем да живеем по-добре, отколкото заслужаваме, наред с правото на свобода на словото и на мисълта ни даде и правото на смях. Искаше ми се в началото на този спектакъл да ви окуража, като ви съобщя, че никой от присъстващите на него до този момент, за съжаление, не е умирал от смях. Сега виждам, че такава гаранция за вашата безопасност щеше да е излишна, но въпреки туй ви напомням, че по-добре е да умреш от смях, отколкото да напълниш гащите от страх.
Търсейки с вас смешното в една много деликатна област на човешките отношения – секса, искам да ви съобщя важна закономерност, установена от учените в този раздел на природознанието. Изследвайки връзката между смеха и секса, те са забелязали, че когато на хората им е смешно, те не мислят за секс, а когато един индивид не мисли за секс, това хич даже не е смешно, а си е направо тъжно. Тази дяволска зависимост обаче не може да е причина ние, не преставайки да се смеем, да мислим за секс, защото се знае, че нито една революция не е направила човечеството толкова щастливо, както сексуалната. Това е между впрочем и единствената революция, която минава без жертви, напротив, след около девет месеца, тя самата ражда жертви.
Сега с вас ще направим малък безобиден експеримент, дами и господа. Застанете спокойно във вашите кресла и ви моля, без да се напрягате, да се постараете да се усмихнете. Ето така, браво, направихте го отлично.
Вие се усмихнахте прекрасно и без никакъв повод на лицето ви цъфна усмивка. Благодаря ви! Сега можете да застанете отново сериозно, защото следва да направим важен извод. Всички вие видяхте как от нищо може да се роди шега, която е в състояние да предизвика здрава и непринудена усмивка. Ето защо горещо ви съветвам – смейте се, дами и господа, смейте се, защото, както казваше нашият старшина – животът е прекрасен, за разлика от действителността.
Смейте се, защото този живот, даже и да е дълъг, обикновено минава бързо. Смейте се – макар някои да твърдят, че смехът без причина в повечето случаи е признак за незавършено висше образование.
Смейте се, защото е доказано от учените, че най-дълго живее този, който често умира от смях!
Просещите ромчета по улиците на западните градове не са там случайно – те работят за своя клан, в който цари строга йерархия. Начело е чорбаджията и именно той обира лъвския пай, експлоатирайки останалите.
Безнадеждната бедност е само едната страна на проблема с наплива на български и румънски роми в Западна Европа. За този проблем в последно време се говори много, но има и нещо, което се премълчава – че ромите, прииждащи от България и Румъния, често са част от много печеливш бизнес модел. Начело на който са отново роми – шефовете на кланове, заемащи най-горните места в йерархията. Не всички непременно експлоатират хората от клана си, но тези, които го правят, са много и живеят не в нищета, а в разкош. Вилите им са внушителни, а гаражите им са пълни с луксозни мерцедеси.
Бизнес модел по ромски
„За това обаче никой не отваря дума – за да не засили още повече предубежденията срещу ромите“, казва Норберт Чайпек, който ръководи център за безпризорни деца във Виена. Повечето от децата, за които се грижат в центъра, са ромчета. Те са изпратени в австрийската столица, за да крадат и просят за своя клан.
Чайпек показва на компютъра си снимки от един ромски клан в Румъния: селището се състои от примитивни бараки, край които се търкалят боклуци. В центъра обаче се издига луксозна многоетажна вила – собственост на тартора на клана, който не пропуска случай да демонстрира богатството си: златни бижута, скъпи автомобили, конюшня с мраморна настилка…
Кланът има свои правила и закони, които определя шефът. Той нарежда кой от подчинените да работи, кой да се жени, кой да ходи на училище. Ромите по долните нива на йерархията са оставени умишлено без достъп до образование – защото ако са неграмотни, могат лесно да бъдат манипулирани. Младите биват изпращани в Западна Европа – да припечелват за тартора с кражби, просия и проституция.
Те печелят повече от родителите си
Зависимостта е и основа за бизнес модела на търговията с деца, от която шефовете на ромски кланове печелят милиони. Бизнесът функционира на прост принцип: шефът разпраща своите „куриери“ да следят дали в някое семейство се е разболяло дете. Болното дете получава сиропче за кашлица, а не след дълго „куриерите“ чукат на вратата, за да поискат от родителите пари за сиропчето. Те обаче не могат да платят и тогава им се поставя ултиматум да дадат „назаем“ за няколко месеца три от децата си. Бащата е наясно какво очаква чедата му, но се съгласява – доволен е, че ще храни три гърла по-малко, а и се страхува, че ако откаже, ще го изхвърлят от клана.
„За ромите кланът е важен за самото им оцеляване“, казва Чайпек. А „куриерите“ чукат не само на една, а на още пет врати и така в крайна сметка набират петнайсетина малолетни ромчета – под 13 години, за да не подлежат на съдебно преследване в страни като Германия и Австрия.
Дете, което припечелва пари, се ползва с уважението на клана. Чайпек разказва за момиче, което буквално денонощно просело по улиците на Виена, а после било продадено като слугиня. „Баща ми печели по 120 евро месечно, а аз изкарвам 150 само за два дена“, споделило гордо момичето. То изобщо не се възприемало като жертва.
Взетите „назаем“ от родителите им деца биват изпращани на групи в Западна Европа, където ги поемат посредници, които също са роми. Те се грижат за подслона им, а той обикновено е някоя жалка дупка – тясна стая с няколко матрака на пода в пренаселена квартира. В подобни жилища се е случвало да живеят по над 150 роми, припечелващи като просяци, чистачи или разносвачи на вестници.
Порочен кръг, от който няма излизане
Всяко дете, изпратено в Западна Европа, трябва да „доставя“ по 350 евро на ден. Не успее ли да изкара нормата, го продават за няколко дни да слугува, за да „навакса“. Оттам нататък може да се пресметне какви суми получава един шеф на клан – при положение, че в различните западни градове за него се трудят десетки деца.
Малко преди да изтекат трите месеца, в които може да се пребивава без регистрация в Австрия или Германия, групата вече се е върнала при клана. Децата се виждат за кратко с родителите си, а после отново ги пращат на Запад, в други градове, с други спътници на тяхната възраст и с тяхната съдба.
„Влезе ли веднъж в този порочен кръг, никое дете не може да излезе от него“, казва Чайпек. Шефът на клана намира все нови и нови начини да вкара родителите в дългове. А станат ли по на 15-16 години, момичетата биват продавани на друг клан, който плаща за това добра сума, очаквайки в замяна момичето да роди много деца – за да бъдат осигурени следващите ромчета, които ще бъдат изпратени да просят, крадат и слугуват в Западна Европа. Само така бизнес моделът може да работи без прекъсване.
Тези дни по време на празниците малко ни се омотаха възприятията за държавност. Хората в България започнаха да свикват с едната посредствена представа за хранене и пържоли и изобщо не ги вълнува халът до който са ги докарали политическата класа, министрите и безпаричието. Но в Лондон обаче е друго. На ден по 5-7 пъти говорят за желязната лейди-баронеса Тачър, за големия държавник, която като министър-председател е успяла да устои британската корона над Фолкленските острови. С цената на голямо упорство премиерът на Великобритания запазва като неотменена територия на кралицата Фолклените и с това си заслужава обичта на всички британци като голям държавник. А „Дейли Мейл“ информира читателите си на цяла страница, че някаква английска баба помага в България на известен български професор Дайнов да направи благотворителен концерт в Търновско село. Дотук добре, но „Дейли Мейл“ не продължава да уточнява,че този професор Дайнов, бивш син на шаман в политологически план склонен напоследък в почерняване е синът на оня кореспондент на БТА в Лондон Александър Дайнов. Другаря Дайнов който ЦК на БКП или по скоро външнополитическия отдел финансира здраво, за да може да получава своевременна вражеска информация от време на време да посреща и изпраща Людмила Жовкова през годините на развития социализъм. Но бащата на днешния професор Евгений, бе ръководен на времето от бащата на днешния Сергей Станишев. И тъй като в България е модерно да се знае кой на кого е бащата, аз и за това го уточнявам.Цялото пребиваване на стария и младия Дайнов струваше на България много английски лири,които видимо значително са подпомогнали професора-политолог днес очевадно да ни учи на неговата демокрация.Та този Дайнов, професорът с благотворителния концерт на английската баба и още един от ЦК на БКП само,че от другия отдел, на манипулаторите “Идеологическа политика“ именуващ се Андрей през последните дни на новата година просто не издържаха духом.Не издържаха не заради своята привързаност към хубавата музика или към хубавите цигари, а заради- според тях „лошата“ политика на Премиера Борисов.Надлъж и нашир и професора Дайнов и Андрей Райчев, а къде пък и без ортака им Стойчев, триото трасира нова политическа стилистика. Нещо като политологическо обяснение за корените или управлението на държавата под ръководството на ГЕРБ.Но тъй като то- управлението не им допаднало много, интересно защо за първи път от 23 години , им приличало повече на „диктатура“ отколкото на реална демокрация.
До тук сме наясно само с едно,че след първи януари на новата 2013г. рефренът „диктатура“ ще бъде тепърва основополагащ и първостепенен до средата на лятото.
Бившите майстори на Юлски концепции и всякакви младежки ТНТМ програми за изучаване на комсомолския дух и трудовите навици на българската младеж по поръчка на ДКМС, започват да говорят за първи път за „диктатура“. Това трябва да се запомни добре,защото именно тези утвърждаваха манипулацията през втората половина на 80-те години на онази диктатура. И диктатурата като стил и метод на управление им е толкова добре познат, че е изключено те да са сгрешили в търсенето на точен заради манипулацията и лъжата термин. Важното е едно.Да се утвърди рефренът –„диктатура“. Защо?
Защото Бойко Борисов нанесе безпощаден удар на политическата олигархия и на кастата на БСП.С това си действие той я омаломощи завинаги и доказа на Станишев,че приказките му за социална справедливост за приказки от 1001 нощ. Някой може да не признава този му огромен принос да сплоти на практика разноезични като политически възгледи хора, но синдрома на Станишевци бе разбит. Кастата утвърдила-практиката-никога да не допуснат до върха на държавата лидер извън нея и независим окончателно се провали.Синдрома на превърналият се от шерп с водач с реална перспектива като възприятие за народа, трудно се преглъща.Това е и гениалната грешка на Кънчо и Андрей. В случая непредсказуемостта на Бойко Борисов не предопределя координатите в които те могат да се впишат утре. За първи път от 1983г. Кънчо и Андрей не са на страната на новите, не виждат път на политическата арена по който те могат да се впишат, за да запазят имането си.
Заиграването на тема“диктатура“ ще бъде втората голяма-фундаментална, грешка на мислителите – политолози на „Галъп“. За първата да им напомня с няколко изречения.
Защо им трябваше на Кънчо и Андрей да набутат г-жа Ангелина Петрова в дебрите на ДС.Там заедно с Румен Петков да отмъстят на един Георги Коритаров защото наистина е голям като мъж, журналист и най-вече човек, не си струва. Заради Г. Коритаров – Р. Петков и Ангелина Петрова и стоящите в сянка Райчев и Стойчев запалиха чергата на цяла България. А сега се подготвя и втора серия на този филм. Някой от покровителите на народния милиционер от Добрич, който председателства комисията по досиетата подготвял нова алинея за преходните и заключителни разпоредби в закона за разкриване на досиета на ДС и разузнаванията.А тя гласяла горе-долу така „ Да се забрани на синове,дъщери и родственици на обявените по закона на досиетата на бъдат допускани до държавна или друга представителна работа за следващите 50 години“. Когато това предложение скоро излезе в БСП по места ще разберат каква пасмина се е настанила на „Позитано“ и кои от нея е начело със Станишев доведоха до унижението на толкова голям брой българи слагайки им клеймото на доносници и гуляйджии. Тогава нека БСП попитат Р. Петков, това ли е неговата национална сигурност и от какво той не се срами че е българин.
А аз съм сигурен, че ще има един ден в България парламент който да изправи тази позорна беда,тази нагла гавра с историческите факти и истината. А защо асоциациите на разузнавачите и контраразузнавачите мълчат- това е другия голям въпрос? Чакането и прераждането на Живков в новия Станишев не е възможно да са представяни като най-нравствения избор и подход при защита на офицерското достойнство.
Защото не е възможно днес да се търси ход да се еталонизират Иван Костов и крадците му, Румен Петков и ортаците му за праведни, а обявените от комисията по досиетата за грешници.
Онези български разузнавачи и офицери които гарантираха етническия мир, които не допуснаха нито едно голямо злорадство към народа си, да ги подредим в една редица с подлеците на Живковата каста от измисленият им техен социален-свят, е просто голяма подлост.
Нека още веднъж вестителите за „диктатурата“ помислят как да подредят пропагандният й стил,докато е рано,защото късното й възпиране ще струва скъпо за вестоносците. Повтарянето на една лъжа 1000 пъти не й гарантира успеха. По този повод ето и следващия факт.
Само два дни след Андрей Райчевите размисли за “диктатурата“, професор Здравко Райков в свое 4 минутно интервю пред БГНЕС заявява „ Реално у нас имаме диктатура“ .За разлика от Стойчев и Райчев, проф. Здравко Райков е разумен човек и бих искал да поспоря с него. Излагам по този повод няколко тези в подкрепа на въпросът ми, а той е следният:
Като какъв трябва да бъде възприеман министър-председателя на България – държавник или кукла на конци ?
Първа теза: Днешната практика в обясненията за политическата реалност
С цялото ми уважение към професор Райков, като перфектен и всеобхватен учен и изследовател бих му уточнил някои сравнения. Интервютата на Борисов пред Кеворк и Сашо Диков показаха една ясна и категорична човечност на разумността и реалността. А тя реалност е ясна за всеки. В България има бедност и безпаричие! Но за това не е виновен само Бойко Борисов, а много, много повече Костов и Станишев. Защо не смениха икономическата матрица? Защо не търсеха други икономически стимули –заеми от МВФ,развитие на стопанска структура,водещи направления и така нататък?Защо управленците мислеха само за себе си, а не за работни места,мислеха за олигархията, а не за друг модел на БВП! И когато натрупаха парите си сега Бойко им бил виновен, че не бил използувал дефицита в други мащаби. Но той не можеше защото на 100-ния ден от неговото управление оставеният от Станишев дефицит от 4.9% не му даваше глътка въздух. Още със стартирането на мандата, хазната беше на минус 500 млн лв, фактурирана, надписана и неплатена работа за над 3 милрд. лв, а лева беше почти на половина -45% под съмнение. И тези наглеци днес обвиняват премиера, че щял да бутне борда?Не той,а те му направиха капан за да блокират борда, като видяха че губят изборите, но не успяха защото бяха разпознати. Защо не използуваха външно кредитиране – млн като Полша? Защо не преопределиха резерва-дълга,но не като Велчев,заради неговия интерес,а заради България?
БНБ и до днес стои като наблюдател, марак, че заради България те трябваше да бъдат друг далеч по важен орган.
От какво се различават днес в икономическите си принципи Орешарски от Костов? От нищо!!! Те са си просто сиамски близнаци! И защо пенсиите са толкова малки? Защото пенсионната матрица на Костов е грешна. И никой не посмя да я пипне 10 години. Зам. министъра по Костово време който отговаряше за това Теодор Дечев днес говори за социалдемокрация, издава вестник „Свободен народ“ и лъже през ред в своите писания. Кой му пречи? Никой! Костов стои отстрани и се надсмива. Той много добре знае, че заложената времева рамка за този модел пенсионна матрица не е повече за 5 години, тоест изтече още през 2002г. Защо Милен Велчев не я промени? Нали каза,че ще реализира социална база по друг модел и обеща на Царя за това. Но повече помисли за неговия капитал, за братовият му, за хотелите, за банката, за БУЛГАРТАБАК, за БТК и за всичко което касаеше него.
И сега професор Райков, можем да индицираме една среща и да съберем в една зала всички ония които днес баламосват с „диктатура“. От Костов до Орешарски, от Велчв до Кунева, от Станишев до Р. Петков – и Димитров и да ги попитаме.
С какво Бойко Борисов им попречи цели 4500 дни,цели 150 месеца от 1997г. до 2009г. да променят механизма за преизчисляване на бюджета, за допълнителните разходи, за разликите в БВП, за отчета на БНБ и възможностите за друг модел на вътрешно кредитиране в условия на борд. Пречеше ли им Борисов всяка година да използуват 0.5 от дефицита по главно увеличаване на социалните разходи и диференциране на пенсиите. А не Костов с мазна усмивка да заявява преди 6 месеца, че имало резерви за 50% увеличаване на същите, когато сме в най-голямата криза,на световния капитал и пазари,когато бюджета е трудно изпълним, а ограниченията са толкова много. И въпреки всичко – не можем да не признаем за онази голяма работа, за онези мерки които ни дават по големи възможности от последните 36-40 месеца.
Тези успехи биха били далеч по важни, далеч по сериозни, ако промяната ни преди 23 години, бе изградила друг тип политическа класа.
Теза втора: Днешната политическа класа е грубо олигархолизирана !
Тя е действително ли е политическа класа или е някаква задруга на политически занаятчии? Каква е днешната политическа класа ? Класата която роди Бисеров и Данчо Ментата като най-ревностните политически търговци в СДС, а днес формират реалностите в ДПС. Орешарски вчера беше перспективно бъдеще на СДС,днес е водач на листа в един от най-силните райони на БСП-Бургас. Даниел Вълчев, Миглена Кунева и още една грамада като кавалкада търсачи на новата политическа перспектива заради парите на олигархията и мафията. Да не споменаваме за Костов, папагала Мартин, Надежда и онези апостоли около тях, които пропиляха шанса на България. Да има и у нас една модерна, целеустремена и съдържателна десница като рупор на свободния дух, на всякакви сантименти на ограничението и прехода на новото време. В България част от водачите могат постоянно и диаметрално да си променят ценностните си идеи с цел да защитят парите си, придобивките и имотите които натрупаха. И кой им пречи за това днес или от скоро? Премиера. Защо?
Защото Бойко Борисов разкри кой колко земи е заменял докато е управлявал, за жълти стотинки. Разкри кои от политическите ортаци до какво са се домогвали, как са решавани държавните въпроси заметени под дебелия килим на МС. Още веднъж научихме как е раздържавявал Костов – без пари, как Прокопиев и тем подобни създадоха медийните си проекти, как се договаряха с Емил Кюлев за всяка приватизация чрез жълтите, как търпяха чрез ДПС Илия Павлов и деформираха принципите на българския предприемачески дух.
С едно изречение-българската политическа класа или по скоро нейният елит 20 години се е занимавала само с едно – как да правят пари и богатство против закона който е утвърдила.
И ето един пример за първообраза и лъжата на утрешните управници дошъл от вчера. Г-жа Миглена Кунева в интервю за вестник „Преса“ заявява, че „искала от бизнеса да не играе карти с премиера“. Уникална препоръка! А зам. министър-председателя в правителството на Станишев, тоест на Кунева пряк началник Ивайло Калфин, само за 5 минути на заседание на МС, което той ръководи, без да е играл карти с бизнесмен му „заменя „- повече от 500 дка земя, Калфин „заменя“ -„продава“, половин милиона квадратни метра земя на първа линия в красивите и девствени плажове до Шабла. И само за 5 минути подарява чрез разликата на платената и пазарната цена от 100 и повече милиона евро по препоръка на съветник на Станишев. Калфин подарява на олигарха повече от 200 мил лева, достатъчни за бюджета на БАН за 2,5 години. Ето къде са парите за иновации професор Райков. За каква игра на карти става въпрос г-жо Еврокомисар Кунева? Вие и вашето правителство не играехте карти, не играехте футбол, Вие просто подарявахте на Вашите хора всичко най-ценно, най-продаваемо и най-перспективно в България, както Костов замижава с пари или без пари. Така заменихте и подарихте земи за цели 11 милиарда евро. Къде бе вашата принципност и защо не подадохте оставка за да се освободите от зависимостта на кабинета на Станишев? Защото знаехте, че Сергей не е държавник, той бе за вас просто една кукла на конци, а не министър-председател на България!!!
България няма нужда от такива премиери. Българите обичат респекта. Защо днес никои от министрите не подаряват за милиони евро земи или други блага? Защото има респект. Защото ще отговарят за действията си ! Това диктатура ли е? Не това е държавническо поведение което трудно, но тепърва се утвърждава през последните три години. И независимо, че и днес съществуват вчерашните зависимости, респекта в държавата с помощта на медиите и гражданското общество далеч по добре сработва отколкото преди.
Професор Здравко Райков обяснява, че у нас имало „диктаторски“ режим. Не професоре,оценката от различния ъгъл на интереса на държавата профилира и възприятието на действителността . У нас бившата наша партия БСП изроди политическата класа в най-уродливия план. Върхът на нашата бивша партия с изключение на Пирински,Янакиев и още 2-3 ма е свърталище на шмекери които никога не са се замисляли за онези като нас, които я спасихме като политическа организация и в това е нашата огромна грешка. А тя днес не изчерпва цялата ни многозначима и съзерцателна вътрешна противоречивост,защото БСП е друг политически субект, нямам нищо общо с левите идеи.
Вземаха Сергей от клона, изпратиха го е Лондон, осигуриха му квартира и стипендия,записаха го в LSE и след година и половина му дариха партията на тепсия.Кънчо и Андрей ръкопляскаха,а ние днес се чудим и лъжем дали Бойко е „диктатор“ на една разпасана, раздрана от противоречие и беззаконие бедна и гладна България.
Къде са парите на България, г-н професоре? В олигархията на БСП! Там са парите, в крепости и дворци в Бояна. Кога ги взеха? Не през последните три години!
Днес над 10 млрд евро от авоарите на българската мафия и олигарсите са на Каймановите острови и Сейшелите. Когато предложих преди 10 години коренно различен стил в работата на фин. разузнаване и Сметната палата, Прокопиевите вестници ме обявиха за луд. Къде беше държавата? Къде беше парламента? Още от времето на Костов с блокиране на работата по търсенето на парите на външно търговските дружества и остатъците от техните сметки към 10.11.1989г. се загубиха над 1,5 млрд долара. Днес само 600 души в България имат спестените пари по влогове –над 1,5 млрд лева. В относителен дял по влоговете на депозит България е първа в света по най-малко n-броя вложители с най-много пари. И в същото време уникална и унизителна бедност за над 83-84% от населението. Днес тези които имат парите от вчера,ще правят, новите партии,ще плащат за новите партийци.Ще плащат на Райчев и Стойчев да обясняват всяка сутрин и вечер, че в България няма демокрация а има „диктатура“. Тези същите с много пари ще пишат депутатските листи, те ще искат да съставят и кабинета и ще определят неговата политика по подобие на Станишевия.
Теза трета: Днешните медии!
.
„Медиите просто ги няма. Те са в криза на доверието“ заявява професор Здравко Райков.
Защо медиите просто ги няма? Елементарен отговор-нямат пари. Няма купувачи които да имат пари и да ги купуват. Медиите са се свили до абсолютния си минимум от 23 години насам. И който не го признава или лъже или просто си въобразява, че може да промени статуквото. Ние в държавата сме се самозатворили към свободен, свеж паричен ресурс и медиите са едни от най-пострадалия сектор. Шалатерът на демокрацията – медиите, са в титанична парична криза. И оттам идва зависимостта и поръчковата журналистика. Лъжата и клеветите се настаняват на страниците на печата, в анонимните коментари по сериозните сайтове, а демокрацията бяга оттам .
Седмица преди професор Райков да прозре,че „медиите просто ги няма“ един друг професор Дайнов,онзи с рок концерта в село Миндя и той написа статия която озаглави –„Великия диктатор“. Уточнявайки пътя към диктатурата политолога заявява“ Най-важното и първо от тези неща е да ликвидираш свободата на словото. Ако постигнеш това, никой няма да може да ти гледа далаверите и да ги съобщава на хората.Освен това свободата на словото е в основата на всички останали права и свободи. Премахваш тази свобода и „всичко останало пада като къщичка от карти“.
Професора го е написал, но не му е останало време да го осъзнае от другата страна като факти. Професор Дайнов, вестниците „Дневник“, „Капитал“, „Сега“, „Ретро“, „Преса“ и особено „Свободен народ“ и „Галерия“ май не се вписват във Вашата чакана свобода на словото. Те си пишат всеки ден за министър-председателя каквото и колкото си пожелаят. И как премиера ги е лишил от възможността да им се отнеме словото. Аз искам да намекна и за нещо друго. Но по добре да го илюстрирам с една изказана констатация на известният исторически изследовател на близкото минало Антон Тодоров по повод на медиите – „В Скат е пълно с офицери, но досега, никой, нито веднъж не ми е казал каквото и да било в опит да ме ограничи да говоря по темите. Иначе ще се радвам да видя как другите медии които пледират за свободолюбие, доказват това с програмната си политика. Казано иначе – искам да видя текст срещу Трактора в „Галерия“ или „Свободен народ“. Тогава ще разбера, че не са обслужваш персонал на един криминален тип“
Да има медии които са в „криза на доверие“, но те не са зависими от диктата на министър-председателя, а от олигархията. Дайнов не иска да види, че Бойко Борисов е един от най-критикуваните политици в България.Но за разлика от другите управляващи доказва всеки ден, че се съобразява с очевадните факти. Това го прави държавник, а не куклата на конци Станишев,когото всички благославяха, а той им се усмихваше на фона на крадливото му обкръжение. И днес Дайнов чака БСП да изпревари ГЕРБ по популярност, за да се върне „свободата“ на медиите от времето на Станишев. И да продължат да баламосват българския народ като прекрасните манипулатори от времето на ЦК на БКП. Те да си крадат и живеят в дворците, а ние да им ръкопляскаме.
Професор Дайнов, свърши това време!! То безвъзвратно си отмина, не без ваша помощ с лъжите от последните 23 години.
Българите успяха в най-важното-прозряха, че да са богати трябва да работят много повече. А за водачите им-свършеното и възможността да доказват, че са в състояние да доказват с респект и отговорност, с държавнически разум и сила, без да забравят за свободата на словото. Защото словото, действително е най-важното за всяка демокрация.
Този ден е посветен на Йоан Кръстител, последният старозаветен пророк, който предсказва раждането на месията, подготвя хората за него и след това го кръщава. И днес съгласно обичаите продължава обредното къпане от Йордановден. Тъй като Йоан Кръстител е покровител на кумовете и побратимите, на този ден младоженците гостуват на кумовете си, носят им подаръци и биват символично окъпани от тях.
В чисто християнски план празникът носи идеята за цикличността, защото с останалите два дни, посветени на Йоан Кръстител, се образува една система – раждане (Еньовден – 24 юни), кръщаване (Ивановден – 7 януари), и смърт (отсичане на главата му – 29 август).
Евангелието свидетелства, че когато Йоан станал на 30 години, Бог му заповядал да проповядва, че вече се е родил неговият син Христос, който скоро сам ще започне да учи хората. И започнал Йоан да говори на хората, затова го нарекли и Предтеча, понеже вървял преди Христос и разказвал за него.
Йоан кръстил в река Йордан много хора, които се разкаяли и приемайки кръщението, Господ им простил извършеното. Когато Христос дошъл при Йоан, Предтечата му се подчинил, и кръстил и него във водите на река Йордан. Той продължил и след това да проповядва учението на Исус. Главата на Йоан Кръстител била отсечена от стражите на цар Ирод. Така страшно и безсмислено се прекъснал животът на най-близкия другар и съмишленик на Христос.
Празнична трапеза:
На обредната трапеза именниците е добре да посрещнат своите гости с варено жито, фасул, ошав, баница, а също и с кървавица, печена луканка или свински ребра със зеле.
Пълнено свинско бутче е едно от най-често приготвяните ястия за Ивановден. На този ден не се пости и можем да приготвим някой специалитет с прясно свинско месо.
Домашно приготвена баница ако сте решили да посетите кумовете си или сте именик, ще изнендате приятно
Сладкиш с ябълки или с тиква като десерт за менюто на Ивановден
В българската народна традиция обредите и обичаите на Ивановден са свързани с очистителната сила на осветената, предния ден, вода. Периодът на т.нар. мръсни дни е отминал и всеки обръща поглед напред към сбъдването на предсказанията за добро здраве, берекет и щастлив живот.
Самият ден след Йордановден е посветен на младото семейство, което е минало под венчилото през тази година. Кумът, който е венчал, а после и кръщавал новородените, приготвял дарове за малките деца и със специален обреден хляб, обкичен със захаросани ябълки, сушени плодове, босилек и стръкчета здравец, забодени върху него, посреща младото семейство. Младите отиват в дома на своя кум, за да му поднесат приготвените от тях дарове, хляб, баница и печена кокошка. Празникът е в чест към кума, който е утвърдил брак и е дал име на децата.
Традиция е да се посетят и именниците, в някои райони има обичай да бъдат ритуално къпани в реката, а който не желае да го къпят, трябвало да се откупи, но задължително го пръскат с вода за здраве.
. На този ден имен ден имат още: Иван, Йоан, Иво, Йоана, Йолина, Иванка, Ивана, Ива, Ванко, Ваньо, Ваня, Жан, Жана, Ивайло, Ивайла, Ивелин, Ивелина, Калоян, Йото, Йоанка
Свети Йоан Кръстител – Пророк и крестител Йоан Предтеча
7 януари е ден на Свети Йоан Кръстител – Пророк и крестител Йоан Предтеча. Буйният предходник на Месията, предрекъл идването му и завършил трагично живота си от ръката на Иродовата щерка Саломе, възпоменаваме няколко пъти в годината:
на 7 януари – Събор на св. пророк Йоан Кръстител (Ивановден) – денят след Кръщение Господне (Богоявление),
на 23 септември – Зачатие на св. Йоан Предтеча,
на 24 юни – Рождение на св. Йоан Кръстител (Еньовден),
на 29 август – Отсичане главата на св. Йоан Кръстител (Строг пост),
на 24 февруари – Първо и второ намиране честната глава на св. Йоан Кръстител,
и на 25 май – Трето намиране честната глава на св. Йоан Кръстител.
Понеже главната задача в живота на светия Господен Кръстител Йоан е изпълнена в деня на йорданското Богоявление, от дълбока древност светата Църква е отредила за неговото възпоминание следващия ден подир този велик празник. Той е наречен негов “събор”, защото на това богослужебно тържество всички вярващи са призовани да се съберат за молитвена прослава на този “най-голям между родените от жени”.
Между евангелските личности, които са окръжавали Спасителя, Неговият велик Предтеча заема изключително място, както по начина на своето идване на света, така и по своето неповторимо служение. Бележит е неговият принос при кръщаване на юдеите, подготвяни за посрещането на очаквания Месия – Христос.
Неговата трагична раздяла с грешния иродовски свят в окървавената тъмница на Махеронската крепост също полага особен печат и ореол на мъченическото му 34-годишно земно поприще.
Между всички останали пророци той се отличава още и с това, че е имал предназначението да посочи с ръка Тогова, за Когото е пророкувал на света.
Този необикновен Божи избраник, който блести с многобройните си достойнства на границата между двата Завета, притежавал такава нравствена чистота, че по-скоро би могъл да бъде наречен ангел, отколкото човек. Затова и християнските иконописци го изобразяват с крила над препасаното с кожен ремък пустинническо облекло от камилска вълна. На неговото строго въздържание подражавали най-великите християнски подвижници, а неговата доблестна смърт вдъхновявала всички мъченици през време на гоненията срещу християнската вяра.
Богоявление и Ивановден
На 6 и 7 януари Православната ни църква отбелязва два много почитани от българския народ празника – Богоявление и деня на Свети Йоан Кръстител. У нас Богоявление е известен като Йордановден, а в много райони на страната празникът се нарича Водици.
На този ден 30-годишният Исус Христос приема Светото Кръщение във водите на река Йордан от Свети Йоан Предтеча. При Кръщението присъствал и Дух Свети във вид на гълъб. Така Бог показал на света Троичната си същност. С това Кръщение се слага началото на Христовата проповед. Според еврейските традиции 30-годишната възраст е била необходима за всеки свещеник или учител, защото тогава човек вече е зрял и отговорен за деянията си. За християните Кръщението е тайнство, символ на очистване от първородния грях и след него греховният и прокълнат човек излиза обновен и възроден.
На Богоявление храмовете в България са пълни с вярващи, но най-много са присъстващите на Светата Литургия и Великия Водосвет. С четене на Псалми и специални молитви се освещава и благославя водата – символ на живот. В този ден тя се явява и като изключително средство за умиване на душата и очистване от греховете. По стара българска традиция след Водосвета всички се отправят към някой извор, река или морето, където свещеникът хвърля кръста, а младежи и мъже се хвърлят във водата, за да го извадят за здраве и благополучие. Този, който успее, целува кръста и получава свещеническа благословия. На този ден кръстът трябва да влезе във всеки християнски дом. С потопена в светена вода китка босилек свещеникът поръсва къщата, а стопаните даряват за здраве и благоденствие. С осветена вода се поръсват всички именници – Йордан, Йорданка, Боян, Богдан. Момите мият лицата си за да са хубави, а болните пият Богоявленска вода за лек. Кръщение Господне съвпада и с езическите представи за раждането на новия годишен цикъл, за излизането от периода на хаос, който разделя старата от новата година. Богоявление е първият от т. нар. Ивановски празници, с които завършва периодът от 12-те дни, наречени “поганни”. Според народните вярвания през тези дни по земята бродят тъмни и зли сили, които могат да предизвикат масови бедствия или да навредят на човека. И точно сега оживява известната още в предхристиянски времена вяра в магическата и живителна сила на водата. Обредните действия на Йордановден по същество са ритуално очистване и защита срещу нечистите сили. Великият Водосвет на празника напомня, че приемайки Светото Кръщение на река Йордан, Бог е обновил природата чрез вода и дух. На Богоявление в България се освещават бойните знамена и военните части. Този военен ритуал съществува от 1879 година след Освобождението ни от турско робство до 1946 година. Освещаването на знамената е възстановено официално от 6 януари 1993 година.
След Богоявление на 7 януари Българската православна църква почита паметта на Свети Йоан Кръстител и Предтеча. Традицията на този ден по нашите земи е стара и богата. Около 50 храма в България са избрали за патрон Свети Йоан Кръстител – един от най-почитаните светци от нашия православен народ. Той е последният от старозаветните пророци, предсказал идването на Спасителя Исус Христос. Свети Йоан кръщавал хората с думите: “Аз ви кръщавам с вода за покаяние, а Този, Който идва след мен, ще ви кръсти с Дух Свети и с Огън”. Името му се споменава при всяко богослужение, а иконата с изображението на Свети Йоан Кръстител с ангелски криле е винаги до тази на Исус Христос на иконостаса в българските храмове. Ивановден – така българите наричат още празника, който продължава с обредите и обичаите, свързани с вярата в чудодейната сила на водата. За здраве и хубост се къпят малки и големи, във водата се потапят и всички младоженци. На този ден празнуват и всички, които носят едни от най-често срещаните имена в страната – Иван и Иванка.
Елка Йончева
Материалът е сборен
и е съставен от автора на блога,
използвайки различни източници в Мрежата.
За снимката на местността, където е кръстен Исус и разяснителния текст под нея, благодаря на г-жа Дора Дабаш.
До обяд се празнува Нова Година… Независимо кога е завършила вечерта, семейната обедна трапеза на 1 януари се смята за толкова важна, колкото и трапезата за Бъди вечер.
По традиция, на новогодишната трапеза трябва да има някое или няколко от тези ястия: свинско с кисело зеле, пържоли, печена пуйка или охранен петел, пълнени с дреболии и с много подправки.
Задължително се меси обреден хляб, отделно е баницата със сребърна пара и дрянови пъпки, около които са увити късметите. Късметите се теглят, след като масата се прекади и стопанинът на къщата завърти баницата три пъти. Тогава всеки взима парчето, което е пред него.
Баклавата също е задължителна. Може да се замени с кадаиф, но обикновено се практикува наличието и на двете. Да се чувства изобилието е важно, както вече уточнихме.
В моя съзнателен живот, новогодишната трапеза винаги е била свързвана и с концерта на Виенската филхармония, в детството ми и с великия диригент Херберт фон Караян. Тази Нова година с не много известния на българската публика, но също много талантлив Франц Велзер-Мьост. Няма значение кой в колко си е легнал и кога е станал, масата е сложена и прекадена най-късно 3 минути преди началото му. Който иска да спи още, да си спи след това. Повече от всичко друго, концертът на Виенската филхармония ми е създавал усещане за принадлежност към моя род и семейство. Споменавам този факт, защото истината е, че семейните ритуали са единственото нещо, което в крайна сметка формира ценностите у един човек. А загубата им, поражда усещане за отчуждение и самота. Затова смятам, че е важно да ги помним, да си ги пазим и дори когато ни изглеждат глупави и някаква отживелица, да намираме сили да създаваме нови ритуали с новите си семейства, с новите хора, които идват в живота ни.
Новогодишни ритуали
Суровакане
Децата с дрянова суровачка, на която са нанизани символите на богатия урожай – пуканки, бобови зърна, сушени сливи, хлебни кравайчета, завързани с червен конец (класиката против уроки), звънтящи монети или малки звънчета (за да чуе звънът им Господ), удрят по гърба възрастните хора и казват новогодишната благословия:
Сурва, сурва година
весела година!
Зелен клас на нива,
голям грозд на лозе,
жълт мамул на леса,
червена ябълка в градина,
пълна къща с коприна.
Живо-здраво, догодина
догодина, до Амина!
Разпространен е и вариант с думите: „пълна къща с дечица, пълни обори със стока, пълна кесия с пари“.
Напяване на пръстен
В някои краища на България, на Нова Година се е практикувал и ритуалът „Напяване на пръстен“, за да се гадае коя мома за какъв човек ще се омъжи. Вечерта, преди новата година две неомъжени девойки трябвало да налеят мълчаливо вода в бял бакър и да го поставят под трендафил или друго плодно дърво. Съдът се завивал с бяла кърпа. Сутринта, всички неомъжени жени от селото се събират и пускат пръстен или друг предмет в бакъреното котле. Малко момиче, на възраст между 10 – 12 години, облечено като булка пеело над котлето песен, в която се изреждат различни мъжки професии и докато ги изрежда вади пръстените… така всяка мома получавала предсказание за човек с какъв занаят ще се вземе.
Всичко това трябва да приключи до обяд. Следобедът е специално запазен за именниците – Васил, Васил(к)а, Веселин, Веселина, Веска, Весел(к)а…
Васильовден
Това е може би единствения имен ден, на който е било прието не именникът да черпи, а гостите да носят почерпката. Тъй като това е първият ден от новата година, важно е било да му занесат берекет у дома. И съответно са носели, всичко, типично за Новогодишната трапеза. С умирането на тази традиция, подаръците за именниците се подменят с някакъв аксесоар или тоалетна принадлежност – шал, ръкавици, чорапи, козметика.
св. Василий Велики
Св. Василий Велики, архепископ на Кесария Кападокийска, всъщност е бил един от първите просветители преди ерата на Просвещението. Знаете, че тогава предимно духовниците и то от с приоритет, онези от заможните семейства са имали шанс да получат образование. Роден е през 330 г. сл. Хр. в богата и благочестива фамилия в Кесария Кападокийска. Баща му, Василий Старши бил виден ритор и адвокат. Имал още четирима братя и пет сестри. В ранното си детство е възпитан от баба си, в последствие също провъзгласена за светица – св. Макрина Старша. Началното образование му дава баща му, в домашни условия, след което минал през школите на Кесария, Цариград и Атина. Благодарение на това, младият Василий изучил всичко възможно в областта на философията до този момент, включително учението на новоплатонците. В Атина, се сприятелил с още един бъдещ светец – св. Григорий Назиански и именно това мъжко приятелство на идейни съмишленици, кръжоците за самообразование, които те инициирали положили основите на всичко, което след това св. Василий превръща в своя вяра и житейска мисия.
Това били години на борба за надмощие между различни философски школи. Организирали се състезания между избрани ритори, защитници на различни житейски гледни точки, които били не по-малко ожесточени и атрактивни за образованата част от населението, от гладиаторските борби – за простолюдието.
Св. Василий бил един от най-талантливите в тези публични риторики, но когато се завърнал от пътешествието си из Сирия, Палестина, Египет и Месопотамия, където получил впечатления и яснота за монашеския живот, се завърнал и като яростен защитник на Христовото учение. Словесно оборвал всичките си опоненти с трактатите си за живота и смъртта, за греха и покаянието, за пороците и добродетелите, за спасението и проклятието в отвъдната вечност.
Известна негова фраза е: „Една е телесната слава, а друга – природата на безтелесното. Никой не може да се наслаждава и на двете едновременно, защото никой не може да слугува на двама господари“.
За себе си избрал така наречената смесена форма на монашество. Това означава усамотен живот плюс от време на време живот сред сподвижници и извършване на месианска дейност сред тях.
По-късно, след доста вътрешно – църковни борби за власт, в които той не се замесвал, в крайна сметка, бил назначен за архиепископ на Кесария Кападокийска като единствения приемлив вариант, който удовлетворявал желанията на хората, които обичали своя монах и неговата мъдрост и църковните изисквания за нужното образование и подготовка за висш духовнически сан. Негова заслуга е, че спасява църквата от ереста на арианството.
Концепцията на арианството в най-общи линии е, че Синът Божи не е заченат от Дух Божи и следователно не е равен на Бог и не би могъл да изкупува греховете на човечеството. Тяхното учение събрало доста голям брой съмишленици и набирало сили в продължение на 50 години, проникнало като идеология и в двора на император Валент. Историите и конкретните дела, чрез които поддържа правата вяра в своята епархия са много и както във всички времена на човечеството, съпътствани от не малобройни интриги между официална власт и духовенство. Св. Василий дори получава заповед за заточение, което от неговата гледна точка, е чиста проба плашене на куче с кокал. След бърза словесна престрелка , императорът усетил цялата нелепост на идеята, че монах може да бъде наказан с лишаване от светска власт и попаднал в собствения си капан – единственото „наказание“ всъщност е да го остави на власт.
На днешен език, казано, св. Василий бил изключително талантлив да вкарва в омагьосан кръг своите идеологически опоненти, а личния му пример на човек, който се грижи за духовността, за благотворителността и за културата на миряните, го правели и много обичан.
Буквално часове преди да настъпи смъртта му, той успял да покръсти и дългогодишния си приятел, лекарят евреин Йосиф. А след това, миряните се стичали около мощите му с надежда да получат изцеление от тях.
От този ден се отслужва Василиева литургия в негова чест в деня на смъртта му – 1 януари 379 г.
И тъй като все пак е денят на св. Василий съвпада с Нова Година, някак си отива да си пожелаем: „Нека цъфтят цветя, нека се създават сто мисловни школи“.
Преди да умре, цар Давид повикал сина си, бъдещия цар Соломон.
— Ти вече си бил в много страни и си видял много хора — казал Давид. – Какво е твоето мнение за света?
— Навсякъде, където бях – отговорил Соломон, — царят несправедливост, глупост, зло, нещастие. Аз не знам защо нашият свят е устроен така, но искам да го променя.
– Добре. А знаеш ли как да направиш това?
– Не, татко.
– Тогава чуй… – и цар Давид разказал на бъдещия цар Соломон следната история:
Отдавна, много отдавна, когато светът бил млад, на земята живеел един единствен народ. Управлявал го Цар, чието име не е стигнало до нас. Той имал четири деца – техните имена също са потънали във Времето. Когато дошло време царят да умре, той повикал четиримата си наследника и им завещал да носят на хората Справедливост, Мъдрост, Добро и Щастие.
Несправедливостта – казал той, възниква заради това, че човек се отнася към света много пристрастно. За да бъде справедлив, човек трябва да се избави от властта на чувствата си. Той трябва да постъпва така, сякаш светът съществува независимо от него. „Светът съществува, а аз не съществувам“ – за справедливия човек е важен само този принцип.
Глупостта — продължил той, – възниква, защото знаейки съвсем малко за огромния и многообразен свят, човек съди за него само от позициите на своето знание. Както е невъзможно да се изгребе морето, така е и невъзможно да се познае света изцяло. Разширявайки своите знания, човек само преминава от по-голяма глупост към по-малка. Затова е мъдър онзи човек, който търси истината не в света, а в самия себе си.“Аз съществувам, а светът не съществува“ – от този принцип се ръководи мъдрецът.
Злото – казал Царят, — се появява тогава, когато човек противопоставя себе си на света. Когато заради своите цели се намесва в естествения ход на събитията и подчинява всичко на своята воля. Колкото повече човек се стреми да господства над света, толкова повече светът му се съпротивлява, понеже злото поражда зло. „Светът съществува и аз съществувам. Аз се разтварям в света.“ – ето основното за онези, които носят Доброто в света.
И накрая, Нещастие изпитва онзи човек, комуто нещо не достига. И колкото повече не му достига, толкова по-нещастен е той. А тъй като на човека все нещо не му достига, то задоволявайки своите желания, той само преминава от по-голямо нещастие към по-малко. Щастлив е онзи човек, вътре в когото е целият свят – нему не може да му липсва нещо. „Светът съществува. И АЗ съществунам, целият свят е разтворен в мен“ – ето формулата на Щастието.
Царят предал тези формули на синовете си и скоро след това починал. Наследниците му, като забелязали, че формулите на Справедливостта, Мъдростта, Доброто, Щастието си противоречат, решили да постъпят по следния начин. Те разделили целия народ на четири равни части и всеки започнал да управлява своята част. Един носел на хората Справедливост, вторият – Мъдрост, третият – Добро, а четвъртият – Щастие. В резултат, на Земята се появил Справедлив народ, Мъдър народ, Добър народ и Щастлив народ.
Минало време и постепено народите се смесили. Справедливите хора добре знаели какво е това справедливост, но изобщо не знаели какво е мъдрост, добро и щастие. Затова справедливите хора носели в света глупост, зло и нещастие. Мъдрите хора носели в света несправедливост, зло и нещастие. Добрите хора носели в света несправедливост, глупост и нещастие. А щастливите хора носели в света несправедливост, глупост и зло — така завършил своя разказ цар Давид.
— Затова и на тебе, Соломоне, светът ти се струва толкова лош.
— Разбрах всичко – отговорил Соломон. – Хората трябва да се научат на всичко едновременно – и на Справедливост, и на Мъдрост, и на Доброта, и на Щастие. Аз ще поправя грешката на наследниците на Царя.
— Добре – казал Давид. — Но ти не отчиташ, че светът вече се е променил. Несправедливостта, злото и нещастието вече са се разбъркали сред хората. Те са породили страх. За да се победят тези пороци трябва преди всичко да се победи страха.
— Тогава ми обясни как може да се победи страха.
— Страхът е различен. Но най-главната му форма е следната: в радостта си хората се боят от смъртта, а в скръбта си – от безсмъртието. И само онзи, който познава цената и на радостта, и на скръбта, не се бои нито от смъртта, нито от безсмъртието.
…Отдавна е живял Цар Соломон, но хората още го помнят. Наричали го Справедливия, Добрия, Щастливия и Безстрашния.
Всяка година с наближаването на Коледните празници възниква въпроса с подаръците с който ще „изненадаме‘ най-близките си роднини и приятели. Умишлено сложих кавички, защото в днешно време почти всичко предварително се знае или поне човек е сондирал мнение от какво близкия му има нужда.
ОК, първо и задължително условие е, че подаръка трябва да бъде от сърце. Ама какъв да бъде? Луксозен? ОК, ама каква е дефиницията за лукс в тези динамични времена?
Моето лично мнение е, че за луксозно може да се смята, това, което е в дефицит или поне е доста ограничено в наличност.
За възрастният човек това е Времето, за болния – Здравето, респективно Лечението. За децата в Африка – Храната. За средно статистичното семейство от клуба на богатите държави лукс е хармонията в него и приятелството в ежедневието. Разбира се, под ‚приятелство‘ разбирам, това рядкото, което не се среща под път и на път и с който синоним, не се обръщаш към някой, само защото в момента си забравил името му…
С други думи нематериалното, във високо материално задоволеното общество се котира и то в пъти по-високо, от тривиално материалното, което с джобните пари можеш да го имаш.
Остава въпроса, как да поднесем нематериалното и дали адресанта е на същия икономически левъл, та това да го задоволи и зарадва, повече от Нещото завито в целофан? Е, това всеки сам решава, спрямо близки и приятелите му.
Специално аз ще поднеса индивидуално съобразен букет от двете, на различните ми близки.
Все пак, ако някой иска да шашне някой с материалното, то цената на диамантите расте и това винаги е сполучлива инвестиция (езика на сайта може да си го изберете, горе в дясно), а ето и цените на квадратен метър разгъната жилищна площ в най-добрият град за живеене в момента, Виена… 😉
Успех в избора на нещо индивидуално, което да кореспондира с манталитета на стоящите до Вас и ги зарадва от сърце.
Агентите на българската ДС са били предимно от мъжки пол, на възраст между 31 и 50 години, безпартийни и със средно образование. През 1986 година ДС е „разполагала“ с 61 хиляди доносници – по един на всеки 130 българи.
По този показател Държавна сигурност изобщо не може да се мери с източногерманската си посестрима Щази, чийто апарат само от нещатни сътрудници е наброявал 174 хиляди души. Ще рече, че на всеки 60 източногерманци се е падал по един доносник. При това тази цифра не включва онези 91 хиляди сътрудници, които са работили на щат в тайната полиция – тоест, на всеки 180 граждани на ГДР е имало по един платен агент. Излиза, че никоя друга държава в целия Източен блок не е разполагала с толкова гъста мрежа от щатни и нещатни сътрудници. За сравнение: през 1990 г. руското КГБ е имало 480 хиляди щатни сътрудници, което при население от 285 милиона души означава, че на 595 руснаци се е падал по един агент на КГБ.
Агенти, резиденти, доверени лица…
До тези изводи стига германският изследовател Кристофер Неринг. Работата му с архивите показва, че от края на 1979-та до средата на 1986-та агентурният апарат на българската ДС се е увеличил с 36% (9 696 души). Високият брой на безпартийните и нискообразованите (средно образование) сред нещатните сътрудници на ДС се обяснява с това, че по съветски модел партийни членове е можело да бъдат вербувани за нещатни сътрудници само с изричното съгласие на партийните организации или с решение на ЦК на БКП.
Агентурният апарат на ДС се е разделял на 4 категории сътрудници: агенти, резиденти и два вида собственици – на явочни и на конспиративни квартири. Архивите говорят и за това, че към 1986 година, на мястото на съществувалите през 80-те години категории „информатор“ и „осведомител“, е въведена нова категория сътрудници, наречени „доверено лице“. По това време за ДС са работили общо 24 611 „доверени лица“. Така целият агентурен апарат на Държавна сигурност, състоящ се от всичките 5 категории сътрудници, към онзи момент наброява 61 144 души. В тази бройка не са включени агентурата и тайните сътрудници на Първо Главно управление на ДС (външното разузнаване), както и агентите, доносниците и информаторите на Народната милиция и на партийните организации.
Но за качеството на работата на агентурния апарат на ДС трябва да се съди не толкова по броя на агентите, колкото по крайните резултати. Справка от януари 1989 г., изготвена по искане на тогавашния вътрешен министър, съдържа някои красноречиви факти. От нея става ясно, че 75% от агентурния апарат на ДС изобщо не е бил използван активно, а само за събирането на обща информация, която не била особено ценна за актуалната оперативна ситуация в страната. Срещите с агентите са били по-редки от предписаните най-малко веднъж или два пъти в месеца. Половината от агентурния апарат е изготвял по едно сведение на всеки два месеца или в най-добрия случай – по едно на месец.
Неефективно и некомпетентно
Над една четвърт от агентите изобщо не са предоставяли важна оперативна информация, а друга една четвърт от агентурата е изготвяла по една важна информация на всеки четири месеца – тоест, три пъти в годината. Лош атестат за работата си получават и така наречените „резиденти“: на един от тях са се падали по-малко от двама агенти, а в някои случаи е имало дори повече резиденти, отколкото агенти. Като цяло дейността на резидентите се оценява като неефективна, както се подразбира от цитираната по-горе справка. Така например там е отбелязано, че професионалната им некомпетентност е проличавала при сформирането на групите за оперативна дейност, в хода на вербуването и назначаването на дела за оперативна проверка. В резултат на това много от агентите на ДС са разработвали основно най-близкия си приятелски кръг, твърди германският изследовател Кристофер Неринг.
