На 24 юни се почита Св. Йоан Кръстител, който предсказва раждането на Спасителя – Исус Христос. В народния календар този празник заема важно място наред с Коледния и Великденски цикъл, но има доста по-стари, езически корени.
Тогава слънцето за последно «лудува», а след това започва да умира и оттук насетне „св. Еньо започва да си кърпи кожуха и се стяга за зима“. Преди да поеме пътя си обаче, слънцето спира да си почине и да се прости със света, който няма да види цяла година.
На Еньовден всички небесни светила «полудяват». В полунощ срещу празника небето се отваря – стават чудеса, но и черни магии. Сънищата са пророчески. Там, където има заровено имане, от мястото излиза син пламък. Звездите слизат на земята и се къпят в застиналите вълни на морето.
Всички тези природни явления въздействат на цветята и тревите, придават им целебна сила и омаен аромат, а водата придобива животворяща сила. Затова на Еньовден рано сутрин се берат билки, с които се лекуват всички болести.
«Чер трън, еньовче, вратига и комуника, иглика и маточина, мента и коприва, маслодайна роза» се използват за лек през цялата година.
Билките се вият на венци и се разпределят на Св. Врач, отбелязван на 1 юли. Общо те са 77 и «половина» – от толкова се приготвя и Еньовденския венец (през който се преминава за здраве) или китка (по която на сутринта се гадае). «Половинката» е за една специална болест «без име», която само отбрани лечители знаят. Точно преди изгревa цъфти приказното цвете разковниче. То притежава силата да отваря всичко заключено и да лекува неизлечими болести. Докато с билките, набрани на Гергьовден, се церят животни, с еньовските се лекуват хора. С тях може да се гонят и зли духове. Прави се и бяла магия за любов и здраве. Възможно е да се завърти главата на някой момък с любовен талисман. Ревниви девойки извършват ритуал за раздяла на либето си от своя съперница.
Еньовден има и тъмна страна. Според легендата в потайна доба, по първи петли вещици и магьосници се събличат голи и яхат метлите. Те първи обират лековитата роса. После прелитат над ниви и ливади и ограбват плодородието със специални наричания. Злите старици се развихрят и затова на Еньовден хващат всички видове уроки и други заклинания на тъмните сили. Това е нощта и на повелителките на горите – самодивите. Когато се спусне тъмата, отиват край езеро или река.
Плуват, перат дрехите си, след което ги оставят да съхнат на лунна светлина. После извиват вълшебно вихрено хоро. Обожават мелодията на кавала. Затова често похищават овчари, за да им свирят. Магическите създания се влюбват в хора. Самодивите – в юнаци, а змейовете – в девойки. Само един поглед на ефирните руси създания с дълбоки сини очи е достатъчен, за да омае и плени завинаги. Тези страсти са пагубни за простосмъртните, измъчват ги до смърт. От гибелната обич момъкът може да се предпази с отвара от перуника, а момата да се спаси от влюбения до уши в нея змей, като се окъпе в отвара от пелин.
Тонизираща напитка от билки
(рецепта от Типика на Студийския манастир)
5-6 листа от мента
7-8 листа от маточина
10 листа от малини/къпини
4-5 листа от коприва, сухи
10 листа от роза
6-7 шипка (плодчета)
1/2 ч. л. семена от фенхел (чимен) или копър
семена от анасон
1 л вода
резенчета лимон
Подправките се сипват в тенджера. Заливат с вряща вода и се оставят само за 5 минути да покиснат. Напитката се прецежда, изстудява се и се гарнира с резенчета лимон.
Съвет:
Това е една класическа рецепта, съхранена в Типика на Студийския манастир (Константинопол). Тя е изпълнима през цялата година (от пресни или сушени билки), които днес могат да се намерят в билковите аптеки или да си отгледаме в домашната градинка. Количеството и съотношението е на вкус. Като топла напитка действа благоприятно на храносмилането, срещу болки в стомаха, а в летните жеги като студена има общ тонизиращ ефект.
Hater: дума, която може да опише безброй хора от Поколение – Y. Според “Градския речник”, хейтър е някой, който не може да намери щастие за успеха на друго лице. Хейтърите са едни от най-досадните хора, тъй като те винаги ще намерят недостатъка в нещо положително.
Време е да осъзнаем, че омразата е слабост и че не трябва да концентрираме толкова много от нашата енергия в това да мразим някого. Наистина е жалко да бъдеш считан за хейтър. Само защото не можеш да направиш нещо, което някой друг успешно прави, нямаш право да изливаш омразата си върху него. Просто бъди по – усърден следващия път.
Няма причина да мразиш някого, ако не си сигурен в себе си. Само имай в предвид, че съществува една тънка граница между критик и хейтър. Има цели 10 признака,че си хейтър.
Отделяш твърде много сили и време, за да изкопаеш информация за някого.
Ако се отклониш твърде много и се впуснеш в разучаването на личния живот на някого извън всякакви социални мрежи, тогава, приятелю, отиваш твърде далеч. Ти вече си губиш твърде много време и енергия, опитвайки се да изровиш мръсотията на някого, само и само да повдигнеш самочувствието си. Хейтърите обичат да се къпят в недостатъците на другите само за да успокоят своята собствена несигурност.
Никога не ти се е налагало да се справяш със стреса от това, да бъдеш успешен.
ко не печелиш толкова, колкото човека, когото мразиш, то по – добре да спреш. Защо ти е да губиш собственото си време, мразейки някого, когато ти всъщност би трябвало да се усъвършенстваш? Щом имаш време да хейтиш, значи имаш време и да впрегнеш иначе безценните ти и небесни способности в работа и да печелиш. Никой друг не ти е виновен, ако си решил да посветиш своите усилия в нещо, което не е от полза дори на самия теб. Никой не изкарва прехраната си с хейт!
Рядко (ако изобщо) имаш нещо позитивно и конструктивно за казване на когото и да било.
Има разлика между конструктивна критика и хейт. A хейтърът никога няма да даде конструктивна критика, защото това е начин опонентът да спечели пари. Единствената причина хейтър някога да посочи твоите недостатъци е, че защото той иска отсрещният човек да почувства съмнение за това, което прави. Затова никога не оставяй коментарите на хейтърите да стигат до теб, защото всичко, което наистина искат да направят, е да те свалят до тяхното ниво.
Повече си загрижен за успеха на някой друг, отколкото за твоя собствен успех.
Показвайки по – голяма негативна загриженост за чуждия успех, отколкото за своя собствен, доказва, че си хейтър. Иначе казано, защо би изразходвал толкова много време и енергия, притеснявайки се какво и как го прави някой друг само защото ти не би могъл да го направиш по същия начин? Хейтърите обичат да се поставят в позицията на обекта, който хейтят.
Умишлено търсиш негативни детайли, за да омаловажиш нечия история.
Ако по време на цял разговор, обръщаш внимание само на някои негативни детайли и решиш да ги подчертаеш за сметка на другите положителни такива, то ти несъмнено си хейтър. Няма друга причина да изразходваш толкова много енергия, за да се концентрираш върху премеждията на другите хора. Не е готино и трябва да се научиш да отдаваш уважение там, където е необходимо.
Отхвърляш идеята на някого, без дори да му дадеш шанс.
Всеки си има своя мечта и представа за успех. Унищожаването на мечтите на човек е като червена лапма, която свети над главата ти и сигнализира само едно: Ти си пълен хейтър! Какъв човек трябва да си, че да не искаш да видиш как другите постигат своите мечти? Вероятно трябва да прекарваш по – малко време в търсене на пропуските в целите на хората. Излез просто навън и постигни нещо!
Никога не намираш щастие в успехите на другите.
Трудно е да се радваш за някого, който вероятно те е прецакал, когато си опитвал да постигнеш нещо и това е разбираемо. Въпреки това, ако никой не е оказал отрицателно въздействие върху личния ти живот и въпреки това все още се опитваш да дискредитираш нечий успех, тогава сериозно трябва да спреш да хейтиш. Защо ще ненавиждаш някого, който постига нещо, което ти не можеш.? Погледни нагоре към успелите и се опитай да постигнеш същото и със себе си.
Умираш си от кеф, когато недостатъците на някого биват разкрити.
Това са най-кофтите хейтъри. тъй като те често са несигурни и винаги се опитват да се издигнат, унижавайки другите. Ако соченето с пръст към недостатъците на другите, те кара да се чувстваш добре, то тогава наистина трябва да направиш преоценка на живота си. Този тип хора са обикновено самотни и има защо – никой не иска да бъде обкръжен от някой, който се наслаждава на изпитанията и трудностите му.
Моралният извод от цялата история: Ако едно от всички горепосочени неща важи за теб, седни и намери начин да направиш нужната промяна в себе си. Никой не иска да бъде известен като хейтър!
КАКВО ВИ ГОВОРИ ИЗЛЪЧВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ПОЛИТИК МЕГЛЕНА КУНЕВА?. ПАРИ – ВЛАСТ – ПАРИ !
След изтичане мандата на Кунева и приключване на работата й като комисар в Брюксел, тя е получила “ бонус“ 1 200 000 евро!
Щедри са ръководителите на ЕС, когато става въпрос за раздаване, или по-точно облажване от парите на европейския данъкоплатец, в това число и от нас – българите. За това харчене на милиони, нищо или почти нищо не се говори, освен ако някой журналист „под прикритиене“ не успее да надзърне в европейските тайни. Много въпроси изникват защо Меглена Кунева отказва да приеме съблазнителното предложение да стане ръководител на съветническия екип на първия човек в Европейския съюз Жозе Дуал Барозу, със заплата 17 114 евро и много други бонуси. Интересен е фактът, че за тази длъжност Меглена Кунева е била препоръчата на Барозу не от друг, а от самият Жан Мишел Киарде, Великия Майстор на Великата френска масонска ложа “ Гранд Ориент“, масон с изключително влияние и най-приближен до Барозу.
Не е изключено отказът на Кунева да е предварително обмислен ход на кукловодите, които режисират игрите й. При масонството няма граници и националности, а Киарде е типичен представител на „задкулисието“. Основната цел на масоните е глобализация и ликвидиране влиянието на християнството. Киарде е правил официални декларации поместени в пресата, че „Европа трябва да се дехристианизира“. За тази цел Меглена Кунева е много удобна, защото е католичка.
„На 22 февруари 2010 година жълтите трубадури в България дирижирано започнаха да я хвалят, че отказала заплата от 17 114 евро месечно от Европейската комисия, за да се върне в България. Аз обаче направих проверка и открих интересни факти. В момента, в който напуснат работа, бившите комисари получават бонус от 1 200 000 евро“. „Освен това им се полагат 19 909 евро за преустройване, 322 540 евро „преходни плащания“ в следващите три години и 25 534 евро годишна пенсия, след като навършат 65 години“. „Аз призовавам г-жа Кунева да обнародва данъчната си декларация за последните 5 години“, каза журналистката Колтуклиева в ефира на TV7, без да крие възмущението си, че кандидат-президент излиза пред телевизионните екрани уж ЧИСТА, НЕПОРОЧНА И НЕОБВЪРЗАНА, а се оказва, че крие толкова много факти. Явно, „задкулисието“ на кандидатката за президент е свършила добра работа. Кунева веднага е избрана за член на надзорния борд на БНП „Париба” срещу много високо заплащане – 40 хиляди евро месечно.
Но затова трубадурите мълчат и дума не отронват, нито пък самата Кунева. Дали само заради услужливата й усмивка или за нещо друго, на Общото събрание на акционерите от банка БНП „Париба „Кунева е сред ръководителите на банката. Явно има сериозни заслуги и те вероятно са още от времето, когато беше преговаряща. С цената на лъжи и национално предателство тя успя да затвори блоковете 3 и 4 на АЕЦ“ Козлодуй. Сигурно Кунева има заслуги пред банката и като еврокомисар. Но очевидно най-полезна щеше да им бъде като президент на България. Сега остана възможността водещ политик.
Акционерите на “БНП Париба” одобриха завчера избирането на Меглена Кунева в ръководството на френската банка, предаде Ройтерс от 14-ти Май 2010 г. Проверката на известната журналистка и телевизионна водеща Люба Кулезич показала, че Кунева участва в борда на директорите на банката с мандат до 2012/13 година. „Изпратихме писмо до Париж, в което питахме с какви мотиви е назначена, какво възнаграждение получава, занимава ли се банката с енергийни проекти. Ни вопъл, ни стон. Проверката ми обаче показа, че Кунева е член на борда в качеството си на независим участник. Колко независим обаче може да бъде човек, представен като член на Съвета за европейски политики“?
„Практиката е такава – за консултант се води човек с добър имидж, но всъщност се използват неговите връзки. Реално Кунева търгува с вътрешна информация, която е придобила като член на европейския комисариат“. Бившите й европейски колеги били възмутени от факта, че тя скача от политиката веднага в големия бизнес. Дори Барозу, който я фаворизираше и лансираше, бил огорчен и казал пред други комисари:
„Меглена е нашето голямо разочарование” – разказва източник от Европарламента. Европейската комисия порицава Кунева и приема специално решение и мерки срещу подобни действия, преценявайки, че това е „сериозен конфликт на интереси“. Накъде ли гледа Кунева? Не и към България, а към BNP PARIBAS ! Но това беше по времето на еврокомисарството. Сега вече, някой й нареди да гледа към властта в България.
Меглена Кунева крие, че е закупила огромен апартамент в центъра на Брюксел, който не е декларирала, както е длъжна. Жилището е с площ от 120 квадрата и е в един от най-престижните райони, в близост до Европарламента. Мадам „Йес”, както Кунева е известна за безропотно изпълнение на всяка еврокоманда, е направила покупката на имота през 2007 г. Но е пропуснала да обяви апартамента в годишните си данъчни декларации? За жилището си Кунева е платила около 350 хиляди евро. Миналото на Меглена Кунева – бившия кандидат президент, а сега лидер на собствена партия с големи претенции към властта е забулено в тайна и за него тя умишлено не говори. Избягва да се паказва със съпруга си, а и той очевидно е много“притеснителен“.
Журналистът Григор Лилов разкрива връзките на съпруга на Кунева Андрей Пръмов с „Мултигруп“ – най-голямата престъпна организация в България по време на прехода, според доклад на Държавния департамент на САЩ.
Андрей Пръмов участва като съдружник в „Хърсев и Ко“ – Одитно дружество, основна финансова структура на „Мултигруп“ и ВИС. Емил Хърсев никога не е криел тесните си връзки с ВИС и “Мултигруп”. Финансова къща на Пръмов – “Адлон-Дисконт” е сред най-големите играчи на валутния и финансов пазар при управлението на Любен Беров, т.нар. “сламения човек на мултаците“. Много от нейните операции са със структури на групировката. През това време Кунева е била старши юрисконсулт на Беров и дясна ръка на секретаря му Андрей Делчев. Двамата са активни участници в „Габонската афера“. По данни на WikiLeaks, Емил Хърсев бил Велик секретар на Великата ложа в Българи и финансист на същата. В годините на демокрацията и прехода, когато се разграбват ресурсите на нацията и държавата той бил един от най-влиятелните финансисти. Хърсев бил близък с бившата БКП и Андрей Луканов. Като подуправител на БНБ той добре познавал проблемите с външнотърговския дълг на България, както и това, че те се използват за източване зад граница парите на българския народ. Предполага се, че и той се е възползвал от това.
Съдружник на Пръмов и Хърсев е бил и Златин Саръстов – син на тогавашния директор на “Нефтохим”, тясно обвързан с Илия Павлов и банката на Луканов и олигарха-мафиот Робърт Максуел – Банка земеделски кредит. Във фирмата “Булинвест груп ” до юли 1997 г. са участвали знакови фигури на прехода като банкера Стоян Александров, Александър Томов, Красимир Георгиев – собственик на групировката „Фронтиер“ и бизнесмена Иван Масларов – съпруг на Емилия Масларова. След 1997 г. “Булинвест груп” се преименува на „Фул Макс ООД“. Неин управител е Андрей Пръмов. Участват пак кръга от същите лица. В Търговския регистър не може да се намери никаква информация за фирмата. Нечия веща ръка е “почистила” много усърдно регистъра въпреки законите у нас. Но във фирменото отделение на съда документи навремето имаше, но може би и от там са изчезнали.
Журналистът Григор Лилов обобщава:
„Става дума за кръг, подобен на “Орион” при Жан Виденов, “Олимп” при Иван Костов, или “Сигма” на Милен Велчев при Царя. В една разработка на ЦСБОП от пролетта на 1994 г. се разкрива, че милиони долари буквално са задигнати от Стопанска банка и преведени по лични сметки в две задгранични банки. Документите на службите сочат като отговорни валутните дилъри. Главният дилър тогава е Андрей Пръмов. Разработката потъва дълбоко в секретните каси, като много други. А Пръмов е от недосегаемите. Бащата на Андрей – Иван Пръмов е бил дълго време земеделски министър, а като секретар на ЦК на БКП е отговарял за селското стопанство. Бил е също и шеф на ЦКС, откъдето се е родила банка под егидата на „Мултигруп“. Някои я наричат и банката на СИК, но за мен това са две структури на една голяма фирма майка”казва Лилов.
Андрей Пръмов също е висш масон, макар и не толкова изявен като Емил Хърсев.
„В самия комитет, издигнал Кунева за президент, има активисти свързани с “Мултигруп”. Сред тях е Ирена Комитова – бивша отговорна фигура в Съюза за стопанска инициатива по времето на Валентин Моллов. Съпругът й Виктор Папазов е бил ключова фигура в „Мултигруп“. Стоян Денчев на 27.03.2011 г. пред БТВ споделя: „Като началник на отдел „Строителна и технологична политика“ в Министерски съвет, премиерът Филип Димитров ми каза, че трябва да се срещна с едни хора. Долу на пропуски чакаха Илия Павлов и Виктор Папазов”.
Папазов е бил един от щедрите спонсори и за президентската кампания на Георги Първанов.
Влиятелни лица и съмнителни структури от многобройните метастази на „Мултигруп” се включват активно в инициативния комитет за кандидатурата на Меглена Кунева. Нейният патрон и благодетел Симеон Сакскобургготски когато беше премиер, а Кунева член на правителството, легализира престъпния бизнес и на първо място на приятелите си Илия Павлов и на хазартния бос Васил Божков – „Черепа”, а много „бизнесмени” от фирмите с ”ТРИ” букви направи депутати.
Така че, Кунева и мъжът й не са прекъсвали пъпната си връв с бившите мутри, сега вече с „бели якички“. Много пари направи “ чистата“, „непорочна“ и “ необвързана“ Кунева:
„Червени пари” раздадени на свекър й – бившия секретар на ЦК на БКП Иван Пръмов;
Милионите на мъжа й които той изработи с ”Мултигруп”, ВИС и многото други групировки и собствени фирми. Милионите, които тя „заработи” в ЕС. Щедрите комисионни и възнаграждения от банка БНП „Париба“ за добрата работа в защита на тяхните интереси в енергетиката. На съвестта на Кунева тежи предателството на нашите енергийни национални интереси, ако има съвест. Повечето от тези пари са крадени или оцапани с кръвта и потта на цял един народ ! Кунева, поддържана и нахъсвана от тези на които служеше, имаше наглостта да се кандидатира за президент на България. А връх на демонстрация на наглост и самонадеяност е ролята й на политик, режисирана от задкулистни кукловоди, чиято цел е да смъкне от власт Бойко Борисов и да разбие партия ГЕРБ.
Кунева знае, че създадената и ръководена от нея партия никога няма да играе първостепенна роля, но целта й е да заеме мястото на Доган и тя да стане политически балансьор в България. Така ще изпълнява по – добре играта на кукловодите!
И Меглена Кунева има наглостта, лицемерието и нахалството да се тупа па гърдите, че е ”ЧИСТА”,”НЕПОРОЧНА”и „НЕОБВЪРЗАНА”!
ЩЕ Й ПОВЯРВАТЕ ЛИ??? ЩЕ ГЛАСУВАТЕ ЛИ ЗА НЕЯ ???
НАРОДЕ ???? – с четири въпросителни е написал в тефтерчето последните си думи ДЯКОНА .
В днешно време бизнесът все повече използва интернет – имат сайтове, форуми, блогове и онлайн магазини. Но има нещо, което мнозина не предвиждат – хейтърите, готови на всичко да съборят поне част от имиджа, граден от конкретната фирма. Онлайн хейтърите са най-големият ви критик и хората, които олицетворяват най-големия страх на всеки бизнесмен – неодобрението на клиентите. Наистина всеки се старае да угоди и да бъде лицеприятен и обичан от хората, от които зависи бизнесът му. Но тук отново хейтърите са два типа: тези, които могат да предложат градивна критика, и тези, които си хейтват просто за спорта. Разграничаването на двата типа е ключово за справянето с тях и много важно за запазването на самочувствието на компанията като такава. Статистиките тук също са интересни: те показват, че само 25% от критикуващите някоя статия в интернет в действителност са я изчели внимателно до края. Това не означава, че хейтването трябва да се игнорира, напротив – има начини и похвати как то да бъде използвано в наша полза.
Съвети и начини за оползотворяване
Изобретателят Елън Мъск казва в свое популярно интервю следното: „Винаги търсете негативни коментари, дори да ви нараняват емоционално.“ Той добавя и че дори когато ви се иска да игнорирате дадени неприятни и нараняващи думи, насочени към труда ви, е много важно да не го правите – напротив, трябва да четете и слушате внимателно и да потърсите конструктивното в неприятното. Точно този подход е нещото, което може да ви спаси от „страданието“, породено от онлайн хейтърите. Съвет от Дармеш Шах, основател и изпълнителен директор на HubSpot, гласи, че трябва да открием възможно най-критичните мнения за работата си, които можем да намерим, защото те ще направят идеите ни по-добри. Шах подчертава, че чрез хейтването на нашите идеи можем да разберем дали те струват – ако можем да ги защитим с множество логични аргументи, то значи трябва да стоим зад тях, но ако усетим, че ни липсва убеждението да се обосновем защо хейтърът греши, то тогава може би трябва да ги преосмислим.
Като цяло е важно да помним, че онлайн хейтърите ни правят услуга – дори когато ни изнервят, те носят доза реализъм – но само ако са достатъчно аргументирани. А за хейтърите, всяващи омраза онлайн само за собственото си его, рецептата е подобна на „Не хранете троловете“… само със смяна на последната дума.
Понякога ми се струва, че много от проблемите, от които сме свикнали да се оплакваме в статии като тази (например кризата на ценностите, склонността да се поддаваме на влиянието на рекламите, желанието да се появиш на екрана на телевизора, загубата на историческа и индивидуална памет), са свързани с една несполучлива формулировка в Декларацията за независимостта на САЩ от 4 юли 1776 г., в която с масонска вяра във всичките прелести на съдбата и на прогреса съставителите й са обявили, че всички хора имат право на живот, свобода и стремеж към щастие.
Обикновено коментарите по този повод гласят, че става дума за първия случай в историята, когато правото на щастие е споменато в основополагащите закони на държавата вместо необходимостта от подчинение и други сурови предписания в този стил. На пръв поглед това е революционна декларация. Но все пак ще се осмеля да отбележа, че тя е довела до известна двусмисленост, свързана със семиотиката.
Литературата, посветена на щастието, е огромна по обем. Тя води началото си от Епикур, а може би и от още по-рано. Но здравият разум ми подсказва, че никой не знае какво точно представлява щастието. Ако приемем, че става въпрос за някакво постоянно състояние, трябва да отбележим, че един човек, който не се сблъсква с никакви съмнения, болки или кризи, или е идиот, или е изолиран от света и няма никакви желания. Сещам се за Филемон и Бавкида, но сигурно и тях са ги болели зъбите и са боледували от грип.
Пълното опияняващо щастие продължава сравнително кратко и ни навестява епизодично. Става дума за преходни ситуации, като раждането на дете, ликуването, когато човекът, когото обичаш, ти отвръща със същото, радостта от победата, от постигането на някаква цел, от получаването на някаква премия или за приятни емоции по време на някое пътешествие.
Всичко това отминава, а след него настъпват периоди, в които изпитваме страх, болка, тревога или безпокойство.
Пък и когато говорим за щастие, ние винаги мислим за личното си щастие и много рядко за щастието на цялото човечество. Обикновено щастието на другите ни вълнува твърде малко, защото сме се посветили изцяло на това да търсим своето собствено. Дори в любовта щастието ни често е придружено от нещастието на някой друг, който е отхвърлен и не ни интересува, защото се опиваме от собственото си завоевание.
Идеята за щастието се експлоатира в рекламата и в света на потреблението, където всяко предложение звучи като призив за щастлив живот. Кремът подмладява, прахът за пране премахва напълно всички петна, канапето се продава на половин цена, край консервата с месо се събира цялото семейство, продават ни прекрасни евтини коли, а дамските превръзки ще ви позволят да се качите в асансьора, без да се притеснявате от обонянието на околните. Твърде рядко се замисляме за щастието, когато гласуваме или когато изпращаме сина си на училище. Но когато купуваме ненужни неща, смятаме, че така удовлетворяваме правото си на стремеж към щастие.
Но все пак, ние не сме напълно безсърдечни скотове и понякога мислим за щастието на другите. Това се случва, когато средствата за масова информация ни напомнят за чужди беди. Например за чернокожите жители на планетата, които гладуват и боледуват или за народите, пострадали от някое цунами. В такива случаи ние дори сме способни да пожертваме известна сума и в замяна да се възползваме от някое друго данъчно облекчение.
Декларацията за независимостта е трябвало да обяви на всички хора по света, че имат правото (което същевременно е и тяхно задължение) да намаляват размера на нещастието по света, включително, разбира се, и на собственото си нещастие. Така много американци щяха да разберат, че не трябва да възразяват срещу безплатното здравеопазване. А те му се противопоставя вероятно защото тази странна идея може да нанесе ущърб на личното им фискално щастие.
Сценарият с Дилян Пеевски начело на ДАНС, беше копие на разработената и отиграна постановка на Янукович в Украйна. Чак следите от индигото личат.
Проруски порядки повсеместно, петата колона на всички ключови позиции в страната, а опозиционните лидери в затвора. Колаборатори, като Костов Циганина, щяха да ни обясняват, как чак сега демокрацията е възтържествувала…
Господ и протестиращите, пресякоха пъкления план на Путин и родните му лакеи. Шапо за болдваните!
Когато всички масово обичаха Бойко Борисов (и ГЕРБ) си мислех, че това е донякъде неестествено и си го обяснявах със синдрома „последната надежда”. Тази на хората, които вечно чакат някой месия да оправи нещата, а животът им да добие малко повече смисъл.
Когато атаките към ГЕРБ се засилиха, понякога с право, понякога необосновани, реших, че това е нормално за всяка опозиция, и че корективът, макар и пресилен, си струва цената.
Когато предизборно се разигра мащабната манипулация с флашки, компромати и черен ПР, с нейния венец – Костинбродската афера, у мен се появиха „основателни съмнения” за това, че обичайните граници на предизборна манипулация са сериозно и недопустимо нарушени.
По своя размах Костинбродската афера надмина всички допустими очернящи схеми, използвани досега. Според едно изследване на не на кой да е, а на Сова Харис, над 19 на сто са сменили предпочитанията си за кого да гласуват в резултат на истеричната кампания с опасения за държавен преврат.
Оттук насетне започна най-дълго продължилата, целенасочена и манипулативна кампания „анти”, която сме виждали.
Костинбродският случай опря до един недоказан виновник и делото практически спря. Появиха се години наред използвани „опорни точки” и тролове, които години наред са ни промивали мозъците.
Именно „промиват”. Бавно и неусетно, като китайска капка, на час по лъжичка, методично и последователно сме били лишавани от правото ни на обективна преценка. От правото ни на свободен избор. Едно от най-страшните морални престъпления.
Затова вече имам пълното право да се съмнявам. Защото съмнението е задължителната стъпка към обективността.
До много голяма степен минаването на всички граници в безогледната черна кампания срещу политичекия враг най-накрая предизвика (поне у мен) обратния ефект на съмнението: сатанизирани ли са ГЕРБ и Бойко Борисов до същата степен, до която преди години бяха възхвалявани?
Обикновено казваме, че истината се намира по средата.
Преди изборите през май миналата година според някои публикации се е провела операция „Фалшификатори”, когато още от 18 април започват внушенията, че изборите ще бъдат подменени и се подготвя почвата за Костинбродската афера. Но това е само част от схемата. Паралелно текат компромати като досието „Буда”, твърденията за масови подслушвания, неспирните внушения за нездрави ангажименти на служебното правителство в полза на ГЕРБ.
Въпреки мащабната и повсеместна кампания ГЕРБ печели изборите. Печели ги с близо 4 на сто пред БСП. При анализа ден по-късно социолозите практически от всички агенции очертават профила на избирателя на ГЕРБ – хора в активна творческа възраст, голяма част млади, предимно от областните центрове и по-големите градове, преобладаващо заможни, стъпили на краката си, със средно и висше образование. С няколко думи – типичният профил на десния избирател.
И всичко това на фона на убийствените критики за тотално съсипване на 300 000 малки и средни предприятия, тотален натиск върху бизнеса, полицейщина, заплахи, потъпкване на демокрацията, съсипване на парламентаризма и все в тоя дух. Затова и един от стълбовете на програмата „Орешарски” беше връщането на държавността.
Близо година по-късно след всички внушения за успехите на експертно-политическото правителство, делата срещу Цветанов, митингите в София, Мишо Бирата, наследената разруха, източените милиарди и доведената до ръба на съществуването държава, резултатите са почти същите. Само преди дни в интервю за Vevesti.bg, директорката на социологическа агенция „Екзакта” Лидия Йорданова твърди, че „Въпреки тежките и постоянни обвинения към управлението на ГЕРБ, девет месеца след излизане от властта, тази партия запазва в общи линии електоралната си тежест и не се срива въпреки неблагоприятните прогнози на много политици и коментатори.” И още: „Като цяло те са по-близо до профила на десния избирател, колкото и това да не е по вкуса на отделни десни политици у нас.”
Извинете, но или гръбнакът на тази нация е тотално ослепял и не вижда реалността, или обичайните предизборни лъжи и манипулации са приели необятни размери.
Не поставям под съмнение обективността на последното изследване на „Екзакта” най-малкото, защото препечатка от цитираното интервю намери място дори на сайта на новия политик Бареков. В същото време се случва нещо парадоксално – от Реформаторския блок упорито твърдят, че ГЕРБ не са дясна или дясноцентристка партия, че са популисти и че това не е партията, която десните припознават. Така излиза, че се разминават със самите избиратели. Ситуацията е нелепа до абсурд. Като цяло РБ иска да „превъзпита” избирателя спрямо собствените си мерки, а не обратното.
Така че, защо десните и най-вече център-дясно ориентираните избиратели продължават да вярват на ГЕРБ?
Да видим. ГЕРБ дойде на власт през 2009 година в началото на най-мащабната икономическа криза от времето на Голямата депресия. Дянков се престара с икономиите и сгреши, но да уточним – като цяло това беше единият от двата пътя, приети в цяла Европа – или затягане на коланите, или увеличаване на дефицитите. Да си спомним какви крайни призиви имаше през годините за заеми и увеличаване на бюджетния дефицит. В края на краищата и другият подход не даде резултат – мерките на Оланд във Франция претърпяха крах и предизвикаха масово недоволство и то именно сред левите. Между другото, единствените, които не критикуваха като цяло поведението на Дянков като десен икономист в миналия парламент бяха Иван Костов и Мартин Димитров.
Съживяване на бизнеса? Излизането на Европа от рецесията съвпадна удивително точно с края на управлението на ГЕРБ така, както самата рецесия съвпадна с идването им на власт. Данните и прогнозите за растеж пък съвпадат и по време, и по размер с европейските. Много трудно е да се определи доколко растежът у нас е дело на правилни икономически стъпки и доколко – естествено следствие от съживяването на икономиката в цяла Европа. Разплащане с бизнеса – да, но и 1 милиард кредит плюс нови вътрешни емисии. Възможно е в крайна сметка мерките на Орешарски да се окажат правилни, но както казва старото клише „бъдещето ще покаже”. Засега потреблението е свито, има няколко месена дефлация, безработицата дори леко расте. Ръст на чуждите инвестиции няма.
Една огромна сфера на критика е тоталното потъпкване, буквално унищожаване на демокрацията от ГЕРБ. Не зная дали е така, вече имам съмнения. През лятото в пика на протестите се появи едно интервю на Харалан Александров, който разви тезата, че в известен смисъл сегашните протести са „култивирани” именно при управлението на ГЕРБ. Тогава протести имаше за всичко – за АКТА, за ГМО, за природата…Достатъчно беше 200 души да се съберат пред Министерски съвет и Борисов реагираше. Популизъм или не – въпрос на тълкуване. Факт е обаче, че имаше чуваемост, а правителството и парламентът отговаряха на исканията. А най-точно поведението на Борисов бе определено от един от най-яростните му противници. Социологът Кънчо Стойчев нарече тогавашния премиер първият, който „има задна скорост”. Реакциите на Борисов към исканията на различни обществени групи стигна дотам, че започна да предизвиква подигравки и вероятно основателни критики, че прекалено много се стреми да се хареса.
Може би това наистина е популизъм. Но цинизъм е да казваш, че чуваш народа, и да продължаваш да управляваш напук, когато три четвърти от народа иска оставката на кабинета и нови избори.
Само преди няколко дни се навърши една година от оставката на кабинета на ГЕРБ. Тогава Борисов заяви, че връща на народа властта, получена от него. Популизъм или демокрация?
Сега е обратното. Както пее Слави Трифонов: „Те тая власт ще я стискат до гроба”. Въпреки най-продължителните протести в цялата ни история.
Тоталитаризъм или демокрация?
Говори се за връщане на държавността, унищожена от ГЕРБ, а същевременно отбелязваме най-ниско доверие в институциите. До степен на опасност от разпад на държавността.
Атаките за масовото подслушване при Цветанов са също толкова масови. Но няма отговор на логичния въпрос – защо тогава непрекъснато излизат записи само срещу него и Борисов? Кой е подслушвал подслушвачите?
ГЕРБ манипулирали, но опорни точки по всякакви въпроси излязоха от средите на БСП. Тролските фирми обслужват БСП и ДСБ. И наливат у непредубедените „основателни съмнения”.
ГЕРБ купували изборите. Но сигнали, обвинения и нарушения има най-много срещу ДПС.
Февруарските протести срещу цените на тока били спонтанни и справедливи (според опорните точки на БСП.)
Юнските протести срещу Пеевски бяха платени и провокативни.(пак там, друг абзац)
Сегашните червени клетви „никога повече ГЕРБ на власт” много приличат на ранните сини митинги: „Никога повече комунистите на власт”. И двете не се случиха.
Затова и заради цялата вече едногодишна катраненочерна кампания, троловете, опорните точки и подменения вот, обещанията и реалността имам право на „основателни съмнения”. И основателни опасения за демокрацията у нас.
Какъв е резултатът от масовото очерняне, стъпило върху основата на тоталното недоверие в партиите в дясно? Протестът, който се пазеше от опозиционните партии като от проказа, поиска нови изборни правила, нови лица и нови отношения с властта, като предложи операция „Чисти ръце”. Получи стар изборен кодекс, ограден парламент и новото лице Бареков, който вече внася закон за операция „Чисти ръце”. А РБ продължава да използва стилистиката от опорните точки на БСП в говоренето срещу ГЕРБ.
Въпреки всички рискове, изкушавам се да перифразирам Чърчил: „Демокрацията е най-лошата държавна форма, с изключение на всички останали“ – гласи оригиналът, който често се преразказва като: „Демокрацията не е най-добрата форма на управление, но с по-добро не разполагаме”. В дясно на наша почва „кавърът” би звучал така: „ГЕРБ не е най-добрата дясна партия в България, но засега по-добра няма.”
Може би Реформаторският блок ще се превърне в наистина новото, модерно и очаквано дясно, но засега хората не го припознават. Или езикът, на който му говорят е все още неразбираем.
Аз питам директно господин Костов – кажете, какво стана с кредитните милионери, защо ги пощадихме, защо ги оставихме да бъдат отново елит на държавата?! С пари, взети с измама от български държавни банки, които не върнаха? Защо, господин Костов?!
Защо господин Костов пожалихме ВИС и СИК и им дадохме възможност да преперат капиталите си и да създадат нови застрахователни компании с кървавите си пари?!
Защо, господин Костов, пожалихме агентите и офицерите на Държавна сигурност?! Защо, господин Костов, не проведохме лустрация, както във всичките бивши соцстрани? Защо господин Костов, собствеността премина в ръцете на агентите и офицерите от ДС, в ръцете на партийно-стопанския актив на БКП и на бившия комсомол? Защо, господин Костов, няма нито един осъден за извършени кражби и престъпления по времето на управлението на Жан Виденов? Не обвинявайте съдебната система, това вече ни писна! При тази Конституция тя винаги е била функция на волята на управляващите! Почти няма български премиер, с изключение на Филип Димитров, който да не е договарян, който да не се е договарял, затова в България няма осъден нито един политик! Защо, господин Костов, ние с нашата приватизация изпрахме биографията на мутрите, на кредитните милионери, които върнаха своите борчове след като деноминирахме лева? Защо не казахте, господин Костов, министрите, които освобождавате, защо ги освобождавате? Защо, господин Костов, позволихте на Христо Бисеров и неговата “Национална координация” да стане държава в държавата! Това беше нещо като ЧК на СДС! И всесилният господар на “Национална координация” беше Христо Бисеров! Този същият е първият български политик, за който вече се знае, че притежава сметки в швейцарски банки! А само той ли е?! Но просто е попаднал в полезрението на западни служби! Това е най-големият кошмар за българските политици – да попаднат в полезрението на западни служби! Ако са български служби – лесна работа! Някой наш офицер след съотвеното плащане ще си затвори очите! Защо, господин Костов, когато синът на покойния Никола Добрев беше хванат на сръбската граница с огромна сума недекларирана валута, беше оставен да излезе “сух”? Защо, господин Костов, по наше време се пръкна Косьо Самоковеца? Кажете, господин Костов, и тогава обяснявайте, че е нямало договорки и че някой иска да ви отнеме правото да бъдете човекът, който е предвождал протестите на хората пред 1997 г.! Но истината е, че Вие се гневите на БСП не защото тя иска да открадне историята на протеста, а защото стана ясно че сте се договаряли с бившите комунисти зад гърба на хората и по този задкулисен начин, заедно с Петър Стоянов, отнехте надеждите на хората, че в България може да има справедливост! Отнехте надеждата на милионите, които стояха тогава в онези студове по улиците, които бяха готови да се бият за бъдещето си. Така постепенно и задкулисно зад фасадата на управлението на ОДС бившите комунисти с наша помощ разпределиха държавната баница така както им е угодно!
Кажете, господин Костов, като един от най-силните министър-председатели на България, издали ли сте заповед поне веднъж на нашите специални служби, да проследят капиталите, изнесени в чужбина в . т. нар. задгранични дружества? Супер богата Германия от това, че е успяла да проследи парите, изнесени от ЩАЗИ е върнала над 1 млрд. 600 млн. евро на държавата, а бедна България – една пробита стотинка не е върнала! А имахме цялата власт…!
Това е жалката картина на един чужд имплант /по Ренета Инджова/, агент на ГРУ на СССР. Какво можеш да очакваш друго от него!?
Един от най-устойчивите, но и най-противоречиви и сложни по своята историческа същност обичаи в българския народен календар и църковно православен канон е Свети Трифон. Това е трудов обичай, свързан с първия стопански процес в годишния цикъл на обработка на лозата – пролетното й зарязване.
В православния календар Свети Трифон е на 1 февруари (14 февруари по стар стил). Празникът е включен към цикъл от три последователни дни, наречени Трифунци – 1, 2, 3 февруари. Те се празнуват както следва: 1 февруари – Трифоновден; 2 февруари – Сретение господне и 3 февруари – Свети Симеон. Последните два дни са свързани с въвеждането на Иисус Христос в храма от св. Симеон, а в народната традиция те се почитат в чест на вълците, които раждат малките си през този период. Св. Трифон е мъченик, който през 248 г. сл. Хр., при царуването на император Деций Траян бил посечен с меч. Роден в гр. Апамия, Фригия, в Мала Азия, той произхожда от област, която се смята за една от прародините на лозата и виното.
Празникът носи различни народни наименования. Повсеместно в българските територии той се нарича Трифон Зарезан, но се среща и в други вариантни форми. В Пиротско се нарича „Св. Тривул Зарезой“ или само „Зарезоя“, в Скопско „Св. Трипун“, в Струга го наричат на присмех „Трипун пияницата“, а в Източна Тракия (Малгарско) – „Св. Триун“. На иконата в църквата Св. Георги в гр. Дупница е изобразен с косер и с надпис: „Св. Трифон лозокроец“ (1895 г.). С наименованието „Св. Трифон Чипия“ (Котленско) или „Св. Трифон Безносия“ се свързва следната народна легенда в контекста на битовото християнство. Свети Трифон бил прост лозар, който зарязвал пръчките на една от лозите си, когато покрай него минала сестра му Света Богородица с малкия Иисус на ръце. Тя отивала на 40-тия ден от раждането да си чете молитва в църквата. Трифон й се присмял, че има незаконно дете. За да го накаже Богородица отишла в село при жена му и съобщила, че той си е отрязъл носа. Изплашена Трифоница грабнала кърпи, пепел, сажди, мас и отишла на лозето, за да превърже мъжа си, но го намерила здрав. След като му разказала защо е дошла, Трифон се засмял и показал с ръцете си как се зарязва пръчката – не отгоре надолу, а обратно – отдолу нагоре. При извършването на този жест, той наистина си отрязал носа.
Централната обредна практика на зарязването в цяла България се нарича: „да зареже лозата“, „да порежат лозето“, „да се закрои лозето“. Цялата народна етимология около името на светеца и производствената практика на лозята насочва към значението на зарязването с косер (или в по-ново време в Източна България със „завана“ – лозарски нож), т.е. обработването, осъразмеряването, орязването, култувирането на лозата.
Народната агиография е най-тясната връзка между каноничната иконопис и живата народна традиция. В църковната живопис във всички български етнически райони Св. Трифон е изобразен като младеж (според църковното му житие, той загива млад), който държи инструментариум за рязане – в Западна и Средна България, косер; в Източна и Югоизточна – „завана“. Че иконописта повтаря напълно вярно традиционното сечиво, показва и образът на св. Трифон от село Брезово, Пловдивско. В това село не познават косер, а си служат със „завана“. Строена през 1843 г. църквата съдържа иконата на св. Трифон с „косер“ в ръка. Зографът Нестор Трайкович Дебрелии от гр. Дебър е пренесъл традиционното за неговия край сечиво от Македония.
Материалът, събран от българските етнически територии, помага за разграничаване на времевите, пространствените и семантични параметри на обичая. Преследвайки развитието му в най-изявените лозаро-винарски области, където този поминък има първостепенно значение в традиционната култура и определяйки стабилните и постоянни елементи от второстепенните, можем да реконструираме схемата и определим атрибутите на празника.
Времево и пространствено обичаят протича в три цикъла: 1. предпразник-служба в църквата; 2. същински празник – зарязване на лозе и 3. заключително обредно празнуване – празненство в селото.
В църквата рано сутринта на празника се чете специална молитва – служба на св. Трифон, в която християнската общност се сравнява с господне лозе и се измолва благодатта да падне върху всяка една отделна лоза, т.е. член на общността. В Бачковския манастир се чете специална молитва против вредители. Прави се водосвет и със светената вода се пръскат лозята. В по-ново време от 1920 г. църквата прави литийни шествия с иконата на св. Трифон и обикаля лозята и селото (с. Змеево, Старозагорско). На други места (гр. Перущица) попът обикаля лозята, ръси със светена вода и пръв зарязва.
Най-разгърнати и обредно най-натоварени са ритуалите, свързани със същинското обредно зарязване, което се изпълнява в работната територия на лозята. Обредната резитбена практика съвпада с технологията на зарязването, което повсеместно се изпълнява по-късно – едва през месец март, когато започне движението на лозовите сокове при затопляне на времето. Със символично зарязване на лозята на Трифоновден обаче се поставя началото на лозарската нова година (след фазата на зимната почивка на лозята от ноември до януари). Така се подчертава значението на първата процедура – резитбата.
След църковната служба, а на някои места и преди това, мъжете се събират по съседски и отиват в лозята. Обредната храна се приготвя от жените – питка, украсена с фигури от тесто във формата на лозов лист или грозд, варена, пълнена с ориз кокошка, сирене, сланина; туршия, луканка, „бабяк“ (напълнен стомах с месо) и др. Освен това се занася и бъклица с червено вино или ракия, украсена с чимшир, здравец, бръшлян, вързана с червен конец. Косерът с който ще се зарязва, предврително се почиства и се наточва добре.
В традиционната култура рязането на лозята е изключително мъжка дейност, жени не се допускат. Така се обяснява и особеното табу за жените през този ден, да не пристъпват територията на лозята „защото не е женска работа и за да ражда лозето“ (с. Рила, Дупнишко). През този ден е забранено на жените и да режат, тъй като „св. Трифон на този ден си отрязал носа“ (с. Момчилово, Варненско).
Обредните практики показват значително единство. Всеки мъж зарязва в своето лозе по 1-2-3-4-5 кютука („гижи“, „главини“) а от всеки кютук или всички пръчки или по 2-3-5 броя. Прекръства се, полива вино около кютука, зарязва с косера и пак полива, като благославя. На места ръсят със светена вода от трифонденския водосвет. В с. Виница, Варненско, виното от бъклицата се плисва в средата на лозето „за берекет, така да тече виното“. В с. Гореница, Врачанско, при поливането благославят „както тече виното, така да расте гроздето“. В с. Елица, Пазарджишко, на зарязаната първа лоза окачват парче „баба“ и благославят: „Да е честито, да е благословено! Пъшките (гроздовете) да станат колкото „бабите“!“. В Лясковец на Морава мъжете свалят калпаците си и ги окачват на чуканите, за да е много и черно гроздето като тях.
В една текстово по-разгърната благословия се казва:
„Да даде Св. Тифон,
да даде голям род, берекет,
да напълним корабите с грозде,
да напълним буриите с вино,
да продадем виното на добра цена,
и да не стане на оцет.“ Гр. Лясковец
В Южна България благословията има театрални елементи, като протича под формата на разговор. Стопанинът на лозето, който зарязва, пита:
-Ей, грозде, грозде, кой ще те яде?
Другите мъже отговарят:
-Ний ще те ядем!
Зарязващият:
-Ей, вино, вино, кой ще те пие ?
Отговорът е:
-Ний ще те пиеме!
В Югозападна България зарязването се извършва винаги от двама души, а благославянето се превръща в ритуална игра с точно определени действия и думи. Мъжът, който реже, застава в единия край на лозето, а вторият мъж е скрит зад някоя лоза, в другия край на лозето. Първият реже всички пръчки и казва:
– Добро утро, Трифоново лозе!
Да си пълно с грозде!
Болести и буболечки,
ветрове и градушки,
вънка от лозето!
Скритият мъж се обажда: „Трифон у лозето!“
Първият мъж отново казва: „Трифоне, чух те, тука ли си?“
Скритият мъж отговаря: „Тука, тука!“
Първият пита: „Къде си, че не те виждам?“
Скритият отвръща: „Не се виждам, от черно и бело грозде.“
Практиките с лозовите пръчки са едни от най-съществените, наред с зарязването, поливането с вино и благословиите. Те са важен атрибут на празника. Оставят се обикновено на лозето, за да не се „дигне берекета“ от него. В Северна България, в селата покрай Дунав, пръчките се хвърлят в реката, за да тече виното така, както тече Дунава. Една от пръчките винаги се свива на венец, който се поставя на калпака, около кръста или през рамо. От лозови пръчки се приготвя и „короната“ на лозарския цар.
След зарязването накичените с лозови пръчки мъже се събират на обща трапеза обикновено край пъдарската колиба. В средните и източни райони на Северна България се избира „цар на лозята“. След като всеки стопанин е зарязал своето лозе, всички се събират там, на обща трапеза. На земята върху дълги пешкири се нареждат питите, кокошките и другата донесена храна, както и бъклиците с вино. Голяма китка от босилек, в която са втъкнати три лозови пръчки, се слага в средата. Най-старият и уважаван лозар взима китката и казва: „Който е честит, нека поеме китката и бъде цар!“ Всеки има право да вземе китката, но обикновено младите отстъпват на някой възрастен и опитен лозар и особено на този, който вече е „царувал“ и през неговото „царуване“ е имало не градушки или суша, а плодородие. Щом той поеме китката, останалите му честитят „царството“ и угощението започва. Към обед, вече полупияните мъже окичват „царя“ с лозови пръчки, понякога му слагат и брада, качват го на кола или пък го носят на ръце и с песни и свирни го отвеждат в селото. Там трябва да обиколят всички къщи, като във всеки двор ги чака стопанката с пълен котел вино. Част от виното се плиска върху царя, а останалата се изпива от придружаващите го мъже. Обиколката на селото завършва в къщата на царя, където отново се прави угощение и голямо хоро. В селското празненство вземат вече участие и жените.
Хорото, със своя смисъл на ритуално обиграване на територията има ключов характер при празника. Хоро играят мъжете на лозето със забучени в пояса или свити на венец лозови пръчки. Хоро се играе на общата трапеза на лозята, хора и ръченици се играят по пътя от лозята до селото. Накрая в средата на селото, на мегдана, се играе т. нар. Зарезанско или Трифонско хоро. Хороводецът, най-често „царят“, държи в ръка бъклица или котле с вино и с лозови пръчки (Варненско). „Мъжкото хоро“ (в което участват само мъже) се играе с бъклица с натопени лозови пръчки, а „коркорбашията“ (водачът) върти по особен начин отрязаните пръчки (Първомайско). Материали от българското село Карадър, Лозенградско (днес Турция) сочат една много старинна форма на ритуално хоро в чест на св. Трифон т. нар. „босо хоро“, при което участниците играят без цървули, боси, независимо от студа.
Най-старинните обредни действия в празника Трифоновден са трудово-магическите, при които чрез определено действие се предизвиква и аналогичен резултат. При благословиите се разчита главно на силата на словото, като всяка произнесена дума има заклинателен характер. Особено интересни са обръщенията към покровителя на лозята: Трифончо, дядо Трифоне, старче Трифонче и др., които отрязяват както молба за помощ, така и почит. Най-разгърнат вид обичаят получава, когато към него се прибяват и такива елементи, които са наченки на народен театър и които се срещат и в други традиционни празници.
В българския народен календар има и други важни трудови празници, свързани с лозарството и винарството. Така нареченият „кършовден“, когато се окършват ненужните лозови пръчки, за да не отнемат силата на лозата, се свързва с денят на св. Константин и Елена (след прецъфтяване на лозата). По Костадинов ден във Видинско или по Петровден в Старозагорско започват да връзват младите лозя с лико. Новото грозде се освещава в църква на Голяма Богородица или Преображение. Гроздоберът „виноберма“ се оповестява официално след Кръстовден. Всички тези гранични периоди в отглеждането на лозата и производството на вино са повече или по-малко обичайно и ритуално отбелязани в народната традиция, като са прикрепени към определен календарен светец.
Единствено обредът на св. Трифон стои пряко свързан с резитбата на лозите и това е дало основание на българските учени М. Арнаудов, Хр. Вакарелски, Д. Маринов, Ц. Гинчев да му определят по-специално място в календарната система на българите.
От една страна изследванията с право свързват образа на светеца с трансформация на старите богове Дионисий, Бромий, Бакхус, Ликург. Лозарският празник на св. Трифон продължава стара земеделска традиция в нов вид, с християнизирането на източноевропейските територии. Не случайно началото на месец февруари е онзи календарен период на границата между зима и пролет, в който са съсредоточени преходните карнавални игри, свързани със събуждането на вегетацията и с умиращите и отново възкръсващи богове на природата.
Образът на бог Дионисий е също така противоречив и пълен с културни напластявания. Произходът му като тракийско божество се локализира в Лидия (Фригия) и се свързва с трако-фригийските племена на едоните, бистоните и киконите в Мала Азия. В старите извори Дионисий е първоначално бог на дивата природа, той живее в дърво, което става обект на обожествяване, една от формите му се свързва с растителните и житните демони. Съответен е неговият антураж – факелните шествия с фалически елементи са съпроводени от женски и мъжки персонажи-менади и сатири, които се отдават на оргиастични танци, явяват се маскирани с кожи на диви животни, дори се споменава хващане и разкъсване на горски животни. Дионисий носи жезъл-тирс окичен с бръшлян, при това се лее мед и масло. Тези антични празници функционират на границата между зима и пролет, като възвестяват новата вегетация и измолват бъдещето плодородие. Едва в Класическа Гърция Дионисий е включен в пантеона на олимпийските богове, но вече като бог на виното. Негови атрибути стават лозовите пръчки и виното, което се лее по време на шествията. Легендата говори, че първите лозови пръчки са били пренесени от Дионисий в куха лъвска кост от малоазийското крайбрежие към средиземноморските и егейски острови. В тази връзка учените преполагат преминаването на отделни черти от образа и функцията на Дионисий върху християнския светец Трифон.
От друга страна обаче наличието само на един светец; който е проектиран пряко и стабилно само върху един лозарски празник – зарязването на лозята, поставя нови научни въпроси. Стара гръцка легенда разказва как човекът е достигнал до знанието да зарязва лозата. В гръцкия град Науплия, където имало много лозови градини, един лозар се изкачвал на лозето си с магаре, което карало каруца с тор. Докато торил лозето, магарето изяло младите сочни леторасли. Като видял какво е направило магарето, стопанинът го набил. Но се изненадал на другата година, когато видял колко силни са станали лозовите пръчки, а гроздето при гроздобера – изобилно. Разбрал връзката между зарязването и увеличаването на добива от грозде, той започнал да зарязва всяка пролет. Събитието било увековечено с каменен релеф , изобразяващ магарето в лозето, намиращ се на скалата над града.
Откриването на различни култиваторски умения с помощта на домашни и диви животни е застъпено в народното вярване. Традиционният човек живее в природата, изследва я, наблюдава поведението на животните и се съобразява с тяхния инстинкт. Легенди за животни-култиватори има и в българския фолклор. Легендата за магарето, което показало как да се увеличи гроздовата продукция, се среща и в България. Разказ от с. Сунгурларе, Сливенско потвърждава, че в миналото лозята не били зарязвани. Веднаж магарета изгризали младите филизи на лозята напролет. На другата година те дали богат и хубав плод. Оттогова хората започнали да зарязват лозята и устроили празника на св. Трифон, когато става ритуалното зарязване. Друг вариант е познат в с. Константиново, Варненско. Преди хората да се сетят за зарязването на лозята, „зайците режели лозята“. След като разбрали връзката между зарязването и плодородието, започнало пролетното зарязване.
Тези легенди насочват погледа към стари исторически времена, към началото на култивирането на лозата и появата й като културно растение.
Историята на лозарството и винарството ни изправя пред наличието на два вида лоза (Vitis vinifera). Едната е т. нар. „дива лоза“ или „пралоза“ (Vitis vinifera subsp. silvestris, Vitis caucasica Vav.), която е с характеристиката на лианоподобно, увивно растение, катерещо се по високите дървета. Тя се среща и до днес в Евроазиатската зона, а в България – в районите на Петричко, Мелнишко (Югозападна България), в Североизточна България, по черноморското крайбрежие. Тя има своите качества – дава много сладко, но дребно грозде с голяма захарност, от нея се добива вино с висок процент на алкохол, но има и недостатъци – поради това, че не е обект на обработване, има по-нисък добив на грозде и беритбата му по високите дървета е по-трудна. При „пралозата“ няма обработка, дейността е събирателска, гроздето се бере наготово. Другата „култивираната ниска лоза“ (Vitis vinifera subsp. sativa) е продукт на земеделско култивиране. Учените агрономи не спорят по отношение на предимствата и значително по-високия добив на грозде. Тя се бере по-лесно, понеже се поддържа ниска, а дава възможност чрез облагородителска дейност да се култивират различни сортове и да се направи подборът им. Именно т. нар. ниска, културна лоза е обект на агро-технически манипулации, при което продуктите – грозде и вино са резултат на целогодишна обработка.
В тази насока разглеждането на празника на резитбата, на патрона на лозарите Св. Трифон разкрива нови възможности.
Св. Трифон е познат и в другите балкански страни, той е закрепен в православния календар и е свързан със смяната на сезоните от зима към пролет. В една молитва от 1690 г. (сръбска редакция) за св. Трифон, се говори, че светецът помолил бога да изгони гъсениците и другите насекоми от лозята и градините и бог сторил това чрез своя ангел. В друг сръбски ръкопис от 16-17 век се казва, че против насекоми по ниви и лозя трябва да се запалят кандилата на св. Трифон и посевите да се поръсят със светена вода, като се чете молитва на св. Трифон. В Молдова и Буковина е позната легендата за св. Трифон и Богородица, но в тези райони светецът няма връзка с лозарството. В Румъния празникът се нарича „Трифон на червеите и гущерите“, спазва се забрана за работа, за да има плодородие по посевите. Гърците в Епир правят на деня на св. Трифон колачета, които търкалят по лозята и градините, като казват: „Трифоне, плодородниче, ела в лозето ми и в нивата ми, да ядем и да пием“, като обичаят се спазвал за общо плодородие.
В българската народна култура празникът на св. Трифон Зарезан се явява първоначално тясно свързан с лозарството, а в по-късно време преминава и върху градинарството и овощарството. Специализиран празник на култивираната лоза, той е носител на старинни елементи и поставя нови и неизяснени въпроси, водещи към най-старата история на българския етнос. А патронът на празника – св. Трифон Зарезан, битува с подчертана функция на лозар-култиватор.
На 24 юни се почита Св. Йоан Кръстител, който предсказва раждането на Спасителя – Исус Христос. В народния календар този празник заема важно място наред с Коледния и Великденски цикъл, но има доста по-стари, езически корени.
