Много наивни наблюдатели на пазарната икономика отхвърлят грижата за „резултата под линия“ като чисто случаен социален обичай. На тези критици им се струва безсмислено, че завод произвеждащ, да кажем, лекарства или обувки за малки деца, спира там, където собственикът преценява, че печалбата е максимизирана.
Робърт Мърфи
Със сигурност би било физически възможно да се произведат повече шишенца аспирин или повече обувчици, но шефът не позволява, защото това би „загубило пари“ на организацията. От другата страна, много привидно-излишни джаджи и ненужни луксозни стоки биват произведени всеки ден в пазарната икономика, защото са доходни. Наблюдатели, които са възмутени от тази система, могат да приемат мотото: „Производство за хора, не за печалби!“
Такива критици не оценяват напълно необходимата услуга, която пазарното изпитание на печалба и загуба върши за участниците в пазарната икономика. Независимо от съществуващата социална система, тъжният факт е, че във физическия свят съществува оскъдност – няма достатъчно ресурси, за да се произведат всички блага и услуги, които хората желаят. Заради този недостиг, всички икономически решения включват икономически компромиси – извършване на едно нещо за сметка на друго. Когато оскъдни ресурси се посветят на производството на повече шишенца аспирин, например, непременно ще има по-малко ресурси в наличност за произвеждането на всичко останало. Не е достатъчно да се попита „По-добър ли би бил света, ако имаше повече лекарства?“ Правилният въпрос е „По-добър ли би бил света, ако имаше повече лекарства и по-малко от другите блага и услуги, които ще трябва да бъдат жертвани за да се произведат повече лекарства?“
В стандартните учебници по икономика, икономическият проблем често се определя като решението на едно общество как да разпредели оскъдните ресурси в производството на специфични блага и услуги. В действителност, „обществото“ не решава нищо. Отделни членове на обществото взимат решения, които си взаимодействат, за да определят крайната съдба на всички ресурси на разположение на човечеството. В чиста пазарна икономика, всички в обществото следват правилата да частната собственост, които определят правото на собственост върху специфични единици от ресурси.
В този контекст, пазарните цени се формират, когато индивиди се включват в доброволни размени един с друг. Цените, които се получават, дават способността на предприемачите да изчислят (очакваните) печалби и загуби от различни възможни дейности. Взаимодействието между притежателите на собственост в доброволни размени е това, което „определя“ кои блага и услуги бъдат произведени, но сигналите, създадени от пазарните цени – и, следователно, изчисленията за печалби и загуби – помагат на собствениците да взимат информирани решения.
Може да е от полза да се отдалечим малко и да погледнем по-голямата картина. Предприемачите предлагат пари на собствениците на трудови услуги, капитал и природни ресурси. Те тогава използват тези вложения, за да произвеждат блага и услуги, които продават на потребителите за пари (вижте фигурата долу).
Когато определено предприятие престава да работи това в крайна сметка означава, че потребителите не са били склонни да харчат достатъчно пари на крайния продукт, за да се покрият паричните предложения, които предприемачът е трябвало да направи, за да отклони оскъдните ресурси от други предприемачи, които са искали средства за своите инициативи.
За да се разбере този принцип по-конкретно, нека разгледаме един абсурден пример. Да предположим, че успешен строител почива и завещава фирма на глупавия си син. На сина му хрумва да построй нови жилищни сгради покрити с чисто злато. Правилно предвижда, че би имало високо търсене за сгради където асансьорът, коридорите и кухненските рафтове са покрити с ценния метал. Всъщност, синът може да дава апартаментите под наем за много-по високи цени, отколкото собствениците на апартаменти в неговия район.
Разбира се, това не е цялата история. Дори и приходите му да са високи, производствените разходи на глупавия син са астрономични. Освен труда, дървесината, бетона и другите нужни материали, той трябва да изхарчи стотици милиони долари закупуването на огромни количества злато. Счетоводителите му го осведомяват, че независимо от високите му приходи, той губи невероятни количества пари поради решението да покрие апартаментите със злато. Или ще трябва да му дойде ум в главата скоро, или ще разпилее цялото си богатство. Така или иначе, той няма да е в бизнеса със златни апартаменти за дълго време.
Сега, ако интервюираме сина и го попитаме какво се е случило, той би могъл да каже „Прекалено е скъпо да се използва злато в моя бизнес.“ Но забележете, че това не може да важи за всички предприемачи. В края на краищата, причината, поради която златото е толкова скъпо е, че другите купувачи плащат толкова висока цена за него. Например, бижутери все още смятат за изгодно да купуват злато, за да правят огърлици и обеци и за зъболекарите все е изгодно да се използва злато за пломби. Никои бижутер не би казал „прекалено е скъпо да използвам злато в моя бизнес.“
Обобщено казано, системата на печалби и загуби предава исканията на потребителите на собствениците на ресурсите и на предприемачите, когато те решават колко ресурси да впрегнат във всяка възможна линия на производство. В края на краищата, нито собствениците на златните мини, нито шефовете на големите индустрии определят как златото ще бъде използвано в пазарната икономика. Вместо това, тези решения главно се водят според това как потребители решат да изхарчат парите си. Търсенето на потребителите на нормални апартаменти, вместо такива покрити със злато, заедно с искането им за огърлици покрити със злато вместо сребро, е това, което води до положението, че апартаменти покрити със злато са абсурдно непечеливши, докато огърлици покрити със злато за напълно разумни.
Пазарното изпитание на печалба и загуба дава структура на системата на свободната търговия. Хора могат свободно да започнат нови бизнеси и да продават ресурсите си (включително и трудовите услуги на техните тела) на когото сами решат. В пазар основан на институцията на частна собственост, печалбите възникват, когато предприемач взима ресурси на дадена пазарна стойност и ги превръща в готови стоки (или услуги) с по-висока пазарна стойност. Точно в този важен смисъл печелившите предприемачи правят услуга на всички други в икономиката. Без обратната връзка връзка на изчисленията на печалби и загуби, предприемачите изобщо не биха знаели дали ресурсите, използвани в техните бизнес начинания, са използвани икономически.
Превел Майкъл Тончев
Оригиналната статия на Робърт Мърфи, „The Social Function of Profit-and-Loss Accounting“, се намира на http://mises.org/daily/5654
. Бившият премиер бяга от точните и изчерпателни отговори за пребиваването си в Кременчук и в Москва през 70-те и 80-те години на миналия векВ средата на 70-те години Иван Костов е млад асистент във ВИИ „Карл Маркс”, където го забелязва един от най-влиятелните съветски агенти в България, покойният вече проф. Мило Кичович. Той препоръчва Костов на хора от Военния отдел на ЦК на БКП, които от своя страна го вземат под чадъра си и започват да го реализират в кариерата. През 1979 г., когато вече е поизраснал в академичната кариера, Костов заминава за Украйна, където по това време има няколко военни училища, които подготвят хора на съветското военно разузнаване ГРУ в България. Част от тези хора в момента са на ключови позиции, заяви пред glasove.com политологът Антон Тодоров. И още: В периода 1982–1984 г. Костов е бил във висша школа в Москва, където също е бил обучаван. Когато се връща в България след 1984 г., той става съветник към една ключова валутна комисия, в която започва много успешно да си сътрудничи с Андрей Луканов, другия човек на ГРУ в България. След 1986 г. Костов става дясна ръка на Луканов.
Да започнем този разговор с анализ на сегашното състояние на Синята коалиция. Нейните лидери все по-често атакуват правителството и се разграничават от него, а в същото време продължават да го подкрепят в парламента или поне да гласуват „въздържал се”, а не „против” някои скандални според самите тях решения.
Някои хора, които са изучавали повърхностно политическата теория, сигурно ще кажат, че това е някакъв балкански макиавелизъм. Аз смятам, че това е по-скоро балкански опит за практикуване на политика. На времето в село Медвен имало един род, казвали им Дъновците, които съчетавали с голяма лекота бомбето с цървулите. Мисля, че днешната десница по странен начин преповтаря този политико-етнографски опит. Българската десница в по-голямата си част представлява една, ще използвам този русизъм, сиеминутна коалиция, тоест тематична коалиция във връзка с някакво благо. Един близък до сините политолог наричаше много често някои неща, които нямаха нищо общо с общественото благо, стремеж към обществено благо. Ако погледнете последното гласуване за премахването на изборността на районните кметове, ще видите, че след един дълъг шлейф и ходене по медиите на десни говорители, които громяха това предложение, преди няколко дни при гласуването половината от тях се въздържаха, а другата половина изобщо не гласуваха. Това показва за пореден път, че тези „модерни” десни лидери не изповядват ключовата аксиома на западното политическо поведение „practice what you preach”, тоест практикувай каквото проповядваш.
Как можем да тълкуваме въздържането и отсъствието от парламента – като подкрепа или като знак за разграничаване, както твърдят сините?
Ако използваме либералната терминология на Доган, това е някакъв сговористки вектор, който след местните избори следващата година би трябвало да доведе до едно политическо тяло, което да изработи политически договорки, изпълващи със съдържание фразата: „Спечелихме местните избори”. Няма да забравя как след изборите през 2009 г. срещах в НДК Найден Зеленогорски, шефа на тогавашния предизборен щаб на Синята коалиция, който ми каза: „Е, сега доволен ли си от резултата”. Те, горките, имаха 15 депутати, а той ме пита дали съм доволен от резултата! Ако трябва да обобщя моето мнение за политиката на т.нар. стара десница на подкрепа към сегашното управление, мисля, че фразата на Дън Сяо Пин за перестройката е много на мястото си: „Силен гръм, но слаб дъжд”. Макар че Костов и ДСБ се облагодетелстваха – те имат 5 депутати и 5 представители на висши места в изпълнителната власт.
Нека се опитаме да направим анализ на тази политическа сила и на биографията на нейните избиратели през политическия портрет на Иван Костов. Без съмнение Костов е моторът на Синята коалиция и лидерът вдясно. Някои дори го припознават като алтернатива на Борисов, а и той самият се заявява като такъв. Как се стигна дотам, че Иван Костов подкрепи Бойко Борисов? Само преди няколко години ДСБ наричаха Борисов мутра и се заявяваха като негова категорична естетическа и политическа алтернатива. Те дори сезираха главния прокурор Борис Велчев заради публикация за връзките на Борисов с мафията в американското списание „Конгрешънъл Куотърли”.
За да отговорим на този въпрос, трябва неизбежно да направим едно връщане в миналото и да припомним някои неща, които се знаят от не много хора. Костов е силно зависим от миналото си. В средата на 70-те години той е млад асистент във ВИИ „Карл Маркс”, където го забелязва един от най-влиятелните съветски агенти в България, покойният вече проф. Мило Милошев Кичович. Той препоръчва Костов на хора от Военния отдел на ЦК на БКП, които от своя страна го вземат под чадъра си и започват да го реализират в кариерата. През 1979 г., когато вече е поизраснал в академичната кариера, Костов заминава за Украйна. Трябва да признаем, че по това време няколко военни училища в Украйна – включително в Лвов и в Кременчук – подготвят хора на съветското военно разузнаване ГРУ в България, които е трябвало да оглавят военните структури във военно време. Част от тези хора в момента са на ключови позиции и аз много държа да ги спомена. Това са шефът на Съюза на писателите Николай Петев, шефът на Съюза на журналистите Милен Вълков, днешният най-високопоставен българин в структурите на НАТО Велизар Шаламанов, прословутият бивш шеф на стопанския отдел в Министерството на отбраната Стуци Ламборджинито, несменяемият партиен секретар на МНО Любомир Денов, който в момента е журналист в „24 часа”, видният атлантик Максим Минчев, който също е завършил военна журналистика, и Огнян Стефанов. Това е една монолитна и солидна група, чиито членове се подкрепят взаимно. Костов е завършил там специална школа за криптошифровчици. В тази школа е бил и Кольо Парамов, който между другото разказа част от тези неща в едно интервю по БНТ. След връщането си от Украйна Костов е прехвърлен във ВМЕИ „Ленин” на подчинение на проф. Саркис Саркисян, виден представител на арменската общност в България и професор по философия, който е бил много близък на Тодор Павлов.
Прекъсвам ви, за да ви попитам за изворите на тази информация. Вие говорите като биограф, който е изучавал живота на Иван Костов. Кои са вашите източници и можете ли да докажете, че информацията ви е достоверна?
В момента пиша дисертация, която се казва „Елитите на прехода”. Част от методологията на добиване на информацията представлява преки интервюта с хора, които са били свидетели. Един от тях е човекът, когото споменах преди малко и който разказа част от тези неща в интервю по Националната телевизия.
Само че свидетелството на един човек, независимо дали това е Кольо Парамов или някой друг, не е много надеждно научно доказателство.
Има и изявление на бившия вътрешен министър Богомил Бонев, който през декември 2004 г. даде цяла пресконференция по този въпрос и застана с името си зад тази информация и изрази готовност да отиде на детектор на лъжата заедно с Иван Костов, където да им бъдат задавани въпроси конкретно по този казус.
Проблемът е, че това са политически опоненти на Костов. В отговор неговите привърженици казват, че очерняте и омаскарявате този човек, защото той направи много за България и удари руската мафия, която беше покровителствана от Богомил Бонев.
Там е проблемът, че това не е точно така. В даден момент самият Костов беше близък до руската мафия. Нека не забравяме, че той беше особено близък с три семейства – семейството на Йордан Соколов, семейството на Мая и Георги Кирчеви и семейството на Светлин Нейнски. Тези семейства – особено Кирчеви – в определен момент бяха изключително близки с кръгове около Майкъл Чорни. Самият Богомил Бонев и Кирил Радев неведнъж са разкривали това как са били изнудвани представители на руската мафия. В управителния съвет на днешното дружество „Петрол” има две ключови личности, които са изключително близки на Костов – единият е бившият социален министър Иван Нейков, а вторият е фамозният бивш директор на Българския спортен тотализатор Неделчо Прошков, който е близък роднина на днешния кмет на район „Лозенец” Прошко Прошков. Ако се заровите в биографията на Неделчо Прошков, ще видите, че срещу него беше заведено дело доста преди това да се случи на Вальо Топлото, за абсолютно същите магарии – подаръци, масажи… До 2002 г. Неделчо Прошков беше шеф на Спортния тотализатор. Има публична информация по въпроса, говори се за милиони левове, които са източени в рекламни фирми. Това е същият човек, който си боядиса колата синя, когато СДС спечели изборите, и облече жълто сако, когато НДСВ дойдоха на власт.
Аз пак настоявам да се върнем към въпроса за източниците. Ще го кажа направо – за мен Кольо Парамов не е особено надежден източник, а Богомил Бонев, който беше уволнен и засегнат от Костов, реагира честолюбиво. Струва ми се, че когато твърдите нещо толкова сериозно като това, че Костов е бил съпричастен на структурите на ГРУ, би трябвало да представите много по-сериозни доказателства. Иначе се получава обратният ефект. Нека не забравяме, че у нас има немалко хора, които възприемат Костов като един от най-добрите политици на България. Те реагират така: „Вие сте обидени и го клеветите”. Важно е да се опитаме да бъдем максимално обективни към образа на един политик.
Вижте, нали не очаквате да извадим документи, че Костов е бил съпричастен към съветското военно разузнаване. Аз мисля, че тези неща ще станат ясни едва след години. Рано или късно пълната информация със свидетелства на хората от тези военни училища и школи ще бъде събрана. Не бих казал, че Кольо Парамов не е надежден източник, защото този човек е сериозно подготвян и обучаван в рамките на бившия Варшавски договор. Но и самият Костов говори по този въпрос в интервю за списание „Максим”: „Случи се в началото на 70-те, когато се явих на много тежки изпити и отидох в едно авиационно училище в украинския град Кременчук. Месец-два се обучавах за пилот, но ме приеха в Икономическия и се върнах в България. Беше дълго и драматично пътуване, наложи се да си разпродам всички дрехи, за да се върна. Благодарение на този избор сега не съм пенсионер от авиацията”.
Това е абсолютна легенда за неговото пребиваване в Украйна. Освен това малко се знае, че в периода 1982–1984 г. той е бил във висша школа в Москва, където също е бил обучаван. За това пише в своя статия и колегата Петьо Цеков от в. „Сега”. Добре е да го попитате откъде е неговата информация. Позовавам се изключително и само на публични източници. Статията е „Костов или Бисеров, изберете сами” от 27 февруари 2001 г.: „В периода 1981–1984 г. е слушател в Институт за повишаване на квалификацията в Москва”. Най-интересно е, че когато се връща в България след 1984 г., Костов става съветник към една ключова валутна комисия, която е към правителството и в която започва много успешно да си сътрудничи с Андрей Луканов, другия човек на ГРУ в България. След 1986 г. Костов става дясна ръка на Луканов. Мнозина цитират статията му от 30 ноември 1989 г. в „Работническо дело” , но тогава вече се е случило падането на Живков. Нека се върнем малко по-назад – на 10 юли същата година в сп. „Отечество” има публикация на Костов за икономическата реформа и реформирането на комунизма, която става основа за доклада на Луканов, изнесен пред Политбюро три дни по-късно.
Каква е тезата на тази статия?
Тезата е, че комунизмът трябва да бъде реформиран и да се отвори в по-голяма степен. В общи линии реформаторство в оня перестроечен ракурс.
Всъщност в тези статии може да бъде открит политическият възглед на Костов по онова време. В статията си в „Работническо дело” от 30 ноември 1989 г. той застъпва изцяло тезата за водещата роля на комунистическата партия и не допуска създаването на политическа опозиция.
Така е. Което показва, че не разчитаме единствено и само на някакви много скрити тайни документи, за да се уверим в някои факти. Коментирайки всичко това с хора от ДСБ, аз съм виждал неведнъж градацията на отхвърлянето. В момента, в който няма нищо, те казват: „Дайте ни някакви факти”. Изваждаме публични факти, те казват: „Тия факти са невалидни, защото еди-какво си”. Изваждаме фактите за сътрудничеството с Луканов и за писането на неговите доклади, те казват: „Прекрасно, той е бил толкова ценен, че дори и БКП са го оценили”. Отиваме по-нататък и изваждаме това, което бившият президент Желев описва недвусмислено в мемоарите си от 2005 г., където разказва за жеста, който му направил Костов, искайки „сухо”, за да сътрудничи на СДС. Можем да си представим реакцията на Желев – как ли му е прозвучало цялото това нещо в ония ранни месеци, когато нямаха никакви пари. Забележете, че освен това Костов е заявил, че разполага с много сериозна база данни. Желев цитира този факт в мемоарите си от 2005 г. Той си спомня как при идването си Костов, когото описва като смугъл, черничък къдрокос мъж, направил този специфичен жест с потриването на пръстите и казал, че разполага с база данни и компютърна система, в която е вкарана цялата икономическа, политическа и обществена информация на страната. Прощавайте, но всеки, който си спомня онова време, може да си даде сметка колко хора можеха да работят с електронноизчислителни машини и с онова поколение компютри. Второ, интересен е самият факт, че имаш достъп до информация, която със сигурност има някаква степен на секретност. В интервюто за списание „Максим”, което вече цитирах, Костов казва: „Аз съм икономист по професия, но мога и да програмирам машини, за да смятат”. Това е една, също не много известна, криптоложка част от неговите опитности. Ние постепенно ще създаваме неговия образ на базата на мозайка от такъв тип свидетелства. Не очаквайте да извадим папка, в която пише: „Костов е човекът на Москва в България”. Напротив, аз смятам, че неговите, да ги наречем, антируски втурвания през 2000 и 2001 г. бяха предизвикани от няколко фактора. Първо, скарване с част от хората, които имаха икономическа дейност и бизнес интереси и които той удари чрез държавната машина и второ, натискът от страна на Съединените щати за известна еманципация на България от руската ос. Това е част от тъмното минало, което предопределя начина, по който се случи преходът в България.
Споменахте отношението на Костов към Русия. У нас той е възприеман като един от най-яростните противници на руската политика в България. Той е човекът, за когото ще ви кажат, че откъсна България от руската ос, че промени геополитическата орбита на България, и това стига, за да влезе в историята.
Тезата е, че Костов е отцепил България от руското влияние. Дайте да видим дали това е така. България днес е може би икономически по-зависима от Русия, отколкото по времето на Тодор Живков. Само един пример – прословутият „Нефтохим” в тоталитарното си битие е бил нефтохимически комбинат с огромна номенклатура от химически продукти, които се получават на базата на сложен крекинг на много видове нефт. Поради тази причина в периода 1991–1999 г. е доставян нефт от над 14 страни – включително американски нефт, нефт от Алжир, от Израел, от Иран, от Нигерия… На практика през 1999 г. след приватизацията на „Нефтохим” нефтохимическият комбинат става нефтена рафинерия, която е 100% зависима от руснаците и от „Лукойл”. Задавам риторичния въпрос – това връщане назад ли е, или е обособяване от руската орбита?
Чувал съм обяснението, че офертата на руснаците е била много добра и че „Нефтохим” е работил с руско гориво, поради което други кандидати от по-големи фирми не са имали възможност да работят с тази технология.
Аз казвам, че това не е вярно. „Нефтохим” е обработвал, включително по времето на Костов през 1998 г., нефт от 14 различни страни. Кое е несъвместимото? Приватизацията на „Лукойл” е нещо изключително интересно и за нея трябва да се направи голямо изследване. Странно е обаче, че по тази тема има омерта и никой няма да ви каже и думичка по нея, включително бившият шеф на Агенцията по приватизация Захари Желязков. Цялата приватизация по времето на Костов беше направена по начин, който изключва възможността от нея да произлезе нормален, да го наречем, морален капитализъм, с цялата условност на това понятие. Погледнете приватизацията на ЦУМ. Там всички говорят за Георги Гергов. На практика Гергов купува ЦУМ през 2003–2004 г., и то по един доста странен начин, като взема заеми от различни банки, свои пари той няма. На практика същинската приватизация на ЦУМ става през 1999 г. от един хонконгски клон на английската офшорка и инвестиционен фонд „Риджън Пасифик”. Ако потърсите нещо за „Риджън Пасифик” в интернет, няма да излезе нищо. Азиатска инвестиционна компания, която купи ЦУМ и Хеброс Банк. Само че е много интересно да видим кой е бил представител за България.
Кой?
Ами светото семейство Мая и Георги Кирчеви. Това са собствениците на фирма „Хрисома”. Мая Кирчева е член на „Бъдеще за България”, а самият Георги Кирчев е собственик на много имоти в София, включително на падналата сграда на ул. „Алабин”, която уби две момичета преди няколко години. Това е човекът, който на практика е представител на тази неясна структура „Риджън Пасифик”, която купува ЦУМ. Искам да кажа, че тази приватизация странно и страшно напомня за приватизацията в Русия. Добре е да си припомним как започна олигархизацията на Русия. Наскоро попаднах на едно изявление на Анатолий Чубайс, който обяснява, че приватизацията в Русия била извършена по този брутален и дивашки начин заради целите на антикомунизма – раздържавявайки по този начин държавното богатство, те искали да убият комунизма, като му изтръгнат икономическата база. В това отношение нашите десни бяха силно русифицирани. Когато през 1998–1999 г. активисти седесари попитаха Александър Божков защо всичко се продава на комунистите, той им отговори: „Е, парите са у тях, кой искате да купува предприятията”.
Съществува и друга теза – сините поеха управлението на България след тежката Виденова криза и за да изпълнят критериите за кандидатстване за членство в ЕС, трябваше да направят моментално раздържавяване. Те бяха пресирани да извършат приватизацията бързо, тъй като предишните управления бяха отлагали този процес. Второ, действително парите бяха у комунистите… Изобщо, поставен по този начин, разговорът не изглежда много читав.
Защо обаче нещата не се случиха по този начин в другите страни, включително и в Румъния. Румъния в момента строи ядрена централа за сумата 4 млрд. долара с канадски реактори “Канду”, които имат опция за произвеждане на оръжеен плутон. И в тази инвестиция участват единствено и само западни капитали и фирми. Обратно, България за дълги времена е обречена да остане в орбитата на Русия. Следващият ми аргумент е казусът „Белене”. Малко хора знаят, че на практика възстановяването на строежа на „Белене” не е приумица и решение само на Сакскобургготски – чисто формално неговото правителство взе решение през 2005 г. по този въпрос. Фактите показват, че през 2000–2001 г. тогавашното правителство на ОДС предприема поредица от стъпки, които подготвят почвата за последвалото решение на НДСВ. Става дума за един доклад, написан от специална комисия, която е създадена с решение от 26 януари 2000 г. на Висшия експертен съвет на Агенцията по енергетика и на НЕК. В този доклад АЕЦ „Белене” е определена като новата ядрена мощност на България и е предпочетена пред строежа на блок 7 на АЕЦ „Козлодуй”. Малко по-късно, през януари 2001 г., Петър Жотев, който е вицепремиер в правителството на Иван Костов, подготвя доклад за състоянието на АЕЦ „Белене” и препоръки строежа да бъде размразен. И най-странното, което следва, е, че този доклад за възстановяване на строежа на „Белене” разцепва БСП, тъй като половината от социалистите са против възстановяването на този строеж.
Мисля, че този доклад беше прочетен от трибуната на Народното събрание.
Да, но когато преди няколко дни тези факти бяха припомнени в едно телевизионно предаване, ресорният депутат на ДСБ по тези въпроси Иван Николаев Иванов каза, че това не е вярно и че всъщност Петър Жотев не бил така близък до СДС. Но нали той беше вицепремиер?! Още по-скандално беше изявлението на съпредседателя на парламентарната група на сините Ваньо Шарков, който заяви преди няколко дни пред радио К2, че Петър Жотев бил чуждо тяло в СДС и бил влязъл в централата на СДС едва в края на мандата.
Това е нахално твърдение. Петър Жотев напусна ДСБ огорчен, тъй като беше предпочетен пред Светослав Малинов, който беше поставен на първо място в листата на ДСБ в Бургас.
Жотев беше шеф на Банковата консолидационна компания, беше представител на Световната банка, изобщо ключова персона. Твърдението, че е бил чуждо тяло в СДС, е скандално, но да приемем, че е вярно. В изявление от 12 декември 2000 г. Йордан Соколов, който тогава беше водач на листата на ОДС в Плевенския избирателен район, казва по време на съвместна пресконференция с Петър Жотев и Найден Зеленогорски, че до месец в кабинета ще бъде внесен доклад за продължаване на строителството на АЕЦ „Белене” и че самият Соколов щял да лобира за атомната електроцентрала. Има една много хубава статия по темата на Галина Александрова от в. „Капитал” от януари 2001 г. – „АЕЦ “Белене” настърви енергийните лобита”. Бих приключил темата за руското влияние с думите – гледайте какво правят политиците, а не какво говорят. Ще ми се да припомня и едно изявление на Костов от март 2009 г., когато той каза буквално следното: „Аз мога да работя с много хора, мога да работя и с БСП. Спомнете си, че аз бях начело на управлението, когато БСП се включи в консенсуса за евроатлантически ценности и се извърши този голям геополитически завой. Сегашният президент беше човекът, с когото ние постигнахме и аз лично съм постигнал консенсус, за да бъде страната член на НАТО”. Как връзваме това изявление на Костов за постигането на консенсус с БСП с твърденията му, че Гоце е изпращал писма на Милошевич и че е бил срещу НАТО, които се ползват като пропагандна тояга. За всички хора, които се занимават задълбочено с политиката в България, е очевидно, че тя напомня на куфар с двойно дъно. И ако някога биваме обвинявани в конспиративни теории, то е само защото се опитваме да отворим второто дъно.
Думите на Костов имат и друго тълкувание – той казва: „Аз съм толкова добър и мощен политик, че мога да обърна и най-върлите противници на една добра кауза, така че те да работят за нея”. Той казва: „Аз обърнах БСП в посока на европейската ориентация, която ние зададохме”.
Да, но срещу това изявление има поне десет, в които той твърди точно обратното. Така че бих искал да уточним кога всъщност той казва истината, защото това са две взаимно изключващи се тези. Ако си постигнал стратегически консенсус със сегашния президент, то това трябва да има съответния политически код и от него трябва да следва съответното политическо говорене и действие. Аз мисля, че има точно обратна тенденция. В момента НАТО е пробита като швейцарско сирене и хората от старата гвардия не могат да приемат, че алиансът на практика вече не е съюз за колективна отбрана, какъвто беше през 80-те години, а една паневропейска система за колективна сигурност, такава каквато я виждаха късните андроповски стратези – Европа от Атлантика до Урал и пр. Тоест това е една разводнена, бих казал, сантиментално сълзлива коалиция, в която са включени и хора с чувствителни души като холандските гейове, които според американския генерал Джон Шийн са предизвикали клането в Сребреница поради невъзможността да окажат военен отговор на добре екипираните сръбски главорези, които избиха хиляди мюсюлмани
Като се връщаме назад, нека припомним, че Костов спря руските самолети, които трябваше да отидат в Косово на помощ на сръбската съпротива срещу САЩ.
Лека му пръст на Холбрук, който сигурно може да разкаже много неща, включително за един мит, който дори националистите спрягат – за прословутите албанци, които трябваше да дойдат в България и Костов ги е спрял. Какво се случи на практика в Прищина? Дебаркирането на т.нар. десантчици руски командоси беше договорено между САЩ и Русия и това вече е публична истина. Ако някой си мисли, че Костов е застанал с цялата си воля и сила между американско-руските отношения, дълбоко се лъже.
Искате да кажете, че не е имало особен смисъл от прелитането на тези самолети?
Абсолютно, това не е прерогатив на Костов, не е нещо, което той е взел като решение на своя глава. Този опит за еманципация на Костов ми напомня страшно много на опита за еманципация на Тодор Живков, който бил направил “възродителния” процес напук на волята на Москва.
Сега обаче Иван Костов и Мартин Димитров се обявяват най-категорично и яростно против строежа на АЕЦ “Белене”.
Имам едно подозрение, за което нямам кой знае колко факти. Костов в момента се опитва да направи това, което е правил и през 1998 г., когато беше премиер. Всъщност той действа на индианския принцип – добро е, когато Голямо перо открадне коня на Малко копито, но ако Малко копито открадне коня на Голямо перо, това е зло. Тоест ако БСП или фирми на БСП и ДПС стоят на входа на турския газ, който трябва да диверсифицира в България доставките на газ, това е зле. От няколко месеца Костов провежда разговори с негов близък акран, казано на чист български, в Турция, който е в газовия бизнес. Това забавяне при взимането на решение за връзка между България и Гърция при диверсификацията на доставката на газ е също в някаква степен подсказано от този човек. В момента най-голямото бизнес дело на Костов и оторизирани от него хора е да яхнат диверсификационната връзка за газ между Турция и България. Сега ровя в тази посока и мисля, че рано или късно ще извадя конкретни доказателства по този въпрос.
Как можем да опишем линията Костов – Борисов и връзката й с линията СИК?
Тя е тънка червена линия. Знаете, че разделението беше следното – СИК са вляво, а висаджиите помагат на десните. В същото време, ако човек погледне връзките на бивши и днешни седесари със СИК, ще остане много силно изненадан. Аз искам да дам втори живот на една прекрасна статия на журналистката Ива Рудникова и фотографа Живко Ангелов от в. „Капитал”, които през 1996 г., по време на най-големия ентусиазъм и нарастваща мощ и подкрепа за СДС публикуваха „Новото лице на СДС пъпчаса от мутри”. Статията е от 29 септември 1996 г. и там има култови реплики, изречени от Костов и от Марио Тагарински. Става дума за една среща в прословутия ресторант „Олимп” във връзка с набирането на средства за кампанията на новото лице Петър Стоянов. Между другото, като казвам тънка червена линия, веднага искам да добавя, че сикаджийската връзка се вижда по-късно и в бизнес делата на днешния съпруг на евродепутатката Надежда Михайлова. Светлин Нейнски е човек, който през 2002 г. притежаваше голяма част от акциите на “Софияленд”. Това е една много мътна и криминална бизнес история. Негови съдружници са били двамата синове на изпълнителния директор на СИК Димитър Петков. Най-странното е, че в едно интервю на самия Светлин Нейнски във в. „Стандарт” от 2006 г., след като цялата работа се разпада, той казва: „Точно заради страха да не се правят политически спекулации Костов ме накара да извадя напред като съдружници братята Попови и тяхната фирма „Пио технолоджи”, в която аз не участвах”. Освен това се оказа, че доскорошният председател на общинския съвет в Свищов – град, който се управлява три мандата от син кмет – Андрей Захариев е бил шеф на фирма на братята Маргини и на Димата Руснака, която е регистрирана на името на жената на убития Димата Руснака. Дотук аз изброих около 10 факта, които водят до една и съща линия на разсъждение – има пряка връзка между организираната престъпност и организираната политика. Мисля, че на Запад са нужни доста по-малко факти, за да бъдат направени съответните изводи.
Все пак един човек не може да бъде само черен или само бял. Дотук ние описваме Иван Костов само в негативен план. Мнозина смятат обаче, включително и аз доскоро, че той е един от най-успешните политици на Българя, че за разлика от другите той има чувство за държавност и за политическа мисия, че действа решително и компетентно.
Ако приема тезата, че Костов е голям държавник, това означава да си направя ритуално самоубийство като политически анализатор, тъй като разговаряме вече близо час и аз твърдя и доказвам точно обратното. Първият въпрос, който задават на студентите по политология, е: „Има ли морал в политиката”. И всички отговарят: „Не, в политиката няма морал”. Отговорът на подготвения преподавател е: „В политиката има морал, но той не е всекидневният морал”. Голямото постижение на Макиавели е, че той модернизира политическото, като вкарва там другия, политическия морал. Ако изходим от това, искам да кажа следното – Иван Костов вероятно има свое тълкуване за политическия морал, но неговият политически морал е сътворен в дебрите на московските служби, институти и школи, в които е бил. Този човек е народен представител в продължение на седем мандата. В сегашното Народно събрание само четирима са като него – Юнал Лютфи, Ахмед Доган, Любен Корнезов и Георги Пирински. Погледнете биографиите на тези хора и ще видите, че всеки от тях е свързан по някакъв начин с това, което наричаме секретни служби, тайни лостове на властта и специални роднински връзки. Подобна политическа дълготрайност при такива слаби резултати показва, че някой е сложил наметало върху тези хора и не позволява те да бъдат атакувани, като същевременно ги премества като пешки по шахматна дъска.
Защо обаче ченгетата и тези, които наричаме олигарси, мразят Костов? Преди десет години, когато Костов беше на власт, направиха чудеса, за да го очернят в медиите.
Вижте, преди Борисов да дойде на власт като премиер, аз чувах много тежки думи от страна на Васил Божков за него. Но фирмите на Божков в момента са в консорциума, който строи магистрала “Тракия” и поради ред причини вероятно ще създадат много сериозни проблеми. Пак казвам, важно е да разграничаваме онова, което се говори, от това, което се прави на практика. Това според мен е най-важният принцип, който ще ни позволи да избягаме от типичното за симпатизантите на Костов говорене.
Какъв е профилът на неговите симпатизанти, опишете ги?
Аз самият съм по-близък до СДС и мога да ви кажа как изглежда профилът на седесарите, но имам наблюдения, бил съм на няколко събрания на ДСБ, включително в София, където е тяхната цитадела и където председател е ген. Атанасов. Бях изумен от това как хора, които са професори и имат своето място в науката, стоят като добре дресирани животни или като добре обучени войници. Там например се започва някаква тема, но в момента, в който лидерът – в случая Атанасов – каже: „По тази тема повече няма да се разговаря”, никой не казва гък. Мисля, че д-р Николай Михайлов ги беше определил като гръцки менади, които се изправят с гърдите си срещу всеки, който реши да атакува лидера. Става дума за някакво политико-обществено зомбиране, което не съм в състояние да анализирам.
Аз си спомням една наша бегла среща в Казанлък. Тогава ние създавахме ДСБ, а вие участвахте в някакво заседание на СДС. Какво си мислехте, когато се създаваше ДСБ?
При създаването на ДСБ имаше много сериозно очакване, включително в средите на СДС. Включително от страна на тогавашния, а и сегашен председател на СДС в Казанлък Николай Александров, който беше на крачка да премине заедно с цялата организация на СДС там в ДСБ. Много хора тогава очакваха от ДСБ да роди новото дясно. Още тогава се говореше за нова и стара десница, като новата десница беше ДСБ, а старата – СДС. В един момент ДСБ стигна до нивото да бъде просто част от старата десница. През 2007 г., когато се създаваше Синята коалиция, Костов каза: „Това, което казах тогава, е, че при разделението духът напусна СДС. Само че дух без тяло не може. Стремежът на ДСБ да бъде верен на принципите и на ценностите за сметка на силно отслабване на волята за власт и на стремежа да отидеш във властта се оказа непечеливша политическа комбинация. От друга страна, в СДС остана достатъчно воля за власт. Така че тези неща трябва да бъдат балансирани очевидно наново”. Ето как на чисто вербално ниво човекът, който разцепи СДС, в един момент се появи като негов обединител.
Как си обяснявате липсата на съпротива срещу това? Имам предвид липсата на смислена политическа алтернатива. Костов прави каквото си поиска, а от страна на СДС няма отпор, той не намери там достоен опонент.
На този въпрос има два отговора – единият е оптимистичен, а другият е песимистичен. Ще започна с песимистичния. Сините, СДС или старата десница, както искате ги наречете, дотолкова са излинели от липсата на власт, че са готови на всичко, което може да ги доближи до властта. Започнахме разговора с гласуването на Изборния кодекс. Това гласуване също има интересен прочит. На местните избори е напълно възможно сините да пласират тук-там свои хора. Да не забравяме, че двама от районните кметове в Столичната община са на сините. В Бургас, където кметът е на ГЕРБ, има двама зам.-кметове, които са от СДС, като единият от тях е по ключовото направление „Строителство”. Това е единият, да го наречем, прагматичен прочит на нещата. Тоест СДС си оставя отворена вратичка за колаборация със спечелилия. СДС и ДСБ нямат политическа хигиена и не се гнусят да си сътрудничат дори с БСП, каквото и да казват на думи. Аз се сещам поне за едно място, където председателят на общинския съвет – говоря за прословутата община Свищов –е член на БСП и беше избран с гласовете на СДС. На последната общинска конференция същият този Андрей Захариев, който друсаше кръшни чалгаджийски танци заедно с Величко Адамов, ректора на университета там, се извини на седесарите като им каза: „Искаме вашето извинение за това, че се налага по прагматични причини да гласуваме заедно с БСП”.
Оптимистичният поглед е в рамките на това, че българското разбиране за правене на политика винаги съдържа очакването да бъде направено някакво обединение. Погледнете тези фамозни заглавия във Фейсбук – „Един милион българи, нека да покажем, че можем…”. Има някакво перверзно разбиране за общо действие. Това не е общото действие, характерно за западната цивилизация. Това е общото действие на прословутия руски философ Николай Фьодоров, който между другото подготвя тоталитарната държава на болшевиките. Ако трябва с едно изречение да опиша разликата, ще използвам прословута фраза на Чоран, който казва: „Роден съм в нация, лишена от шансове. Щастието свършва във Виена, отвъд Виена започва проклятието”. Мисля, че това е обяснението за перманентната русификация.
Моят въпрос беше свързан с алтернативата.
Вероятно за една част от десния електорат е невъзможно да си представи политическо организаторство извън тези хора, извън способностите им да организират някакви ресурси и да свършат някаква чисто организационна и политическа работа. Аз мисля, че нещата трябва да бъдат оставени на спонтанността. Ако българите действително имат нужда от дясно, то ще се намерят начини и хора, които да организират и обособят нормална десница. Наскоро четох интервю с Умберто Еко, който казва: „Големият проблем на изследователя е, че той залага тълкувателни рамки в рамките на своя съзнателен живот, който не надвишава 40–50 максимум 60 години. Има процеси в днешна Европа, които са започнали от Ренесансова Европа, има процеси, които са свързани с разпадането на Османската империя, и голяма част от проблемите на Балканите и в Южна Европа са свързани с тези вековни процеси”.
. Най-вероятно не ме познавате, но точно като вас, аз съм представител на онези 0,01 процента, горди и несъжаляващи за нищо капиталисти. Аз създадох, участвах в създаването на и инвестирах в повече от 30 компании в различни индустрии – от съвсем малки – като нощни клубове, до огромни – от рода на Amazon.com – там бях първият инвеститор, който не беше член на семействата на основателите.
След това създадох aQuantive, компания за интернет реклама, която по-късно продадох на „Майкрософт“ за 6,4 милиарда долара. Кеш.
Заедно с няколко приятели притежавам банка.
Казвам ви това, за да ви покажа как в много отношения не съм по-различен от който и да било от вас, мои скъпи милиардери.
Като вас имам добро разбиране и перспектива за това какво е бизнес и капитализъм. Като вас бях награден повече от щедро за успеха си с живот, който 99,99% от американците не могат дори да си представят. Къщи по целия свят, личен самолет, т.н., и т.н. Знаете за какво говоря.
През 1992 все още продавах възглавниците, които произвеждахме семейно, на големите вериги магазини, а интернет беше бавно и непознато нещо.
Но спокойно мога да кажа, че дори тогава много от моите клиенти, големите вериги магазини, вече бяха обречени. Осъзнах, че в момента, в който интернет стане достатъчно бърз и сигурен хората, щяха да започнат да пазаруват онлайн. Довиждане, книжарници, магазини за дрехи, магазини за техника.
Това, че осъзнах какво ще се случи малко по-бързо от другите, беше основната част от успеха ми.
Късметът ми дойде от това, че имах двама приятели, и двамата невероятно талантливи, които също видяха потенциала на мрежата. Сигурно никога не сте чували името на единия от тях – Джеф Таубер, или другия – Джеф Безос. Толкова бях развълнуван от бъдещите възможности, които мрежата предлагаше, че казах на двамата, че съм готов да инвестирам във всяка идея.
Така се случи, че вторият Джеф – Безос, ми се обади първи с предложение. И така, аз му помогнах да започне мъничкия си бизнес за онлайн продажба на книги.
Другият Джеф започна онлайн магазин, наречен Cybershop. За съжаление, доверието в онлайн трансакциите не беше голямо и беше прекалено рано за подобна идея – хората не искаха да купуват стоки, които не могат да видя и пипнат „на живо” (за разлика от книгите, чието качество не се променя – гениалното прозрение на Безос).
Cybershop не се справи и мина в групата на „поредния дотком”. Amazon беше относително по-успешен. Сега си имам много голяма яхта.
Но нека говорим откровено. Не съм най-умният, нито най-работливият. Бях посредствен ученик и нямам никакви технически познания, нито съм добър с компютрите. Това, което ми помага, мисля, е желанието да поемам рискове и добрият усет за бъдещето.
Да виждаш предстоящите събития е основно изискване за добрия предприемач.
И какво виждам в нашето бъдеще?
Виждам разгневена тълпа с вили. И идва за нас.
Докато хората като мен и вас си живеят живот, който надминава мечтите на който и да било плутократ в човешката история, остатъкът от страната – 99,99 процента, изостава.
Разделението между имащите и нямащите се задълбочава, и то с огромна скорост. През 1980, най-богатият 1% е контролирал около 8% от приходите на САЩ. Най-бедните 50% си делели около 18%. Днес най-богатият 1% има около 20% дял, а най-бедните 50% си делят едва 12%.
Но проблемът не е в неравенството. Известно неравенство е задължително за всяка добре функционираща капиталистическа икономика.
Проблемът е, че в нашия случай неравенството е по-високо от всякога и се влошава от ден на ден.
Страната ни се движи от капитализъм към феодализъм. Освен ако драматично не променим политиката си, средната класа ще изчезне напълно и ще се превърнем във Франция от 18 век. Преди революцията.
И така, имам послание за хората като мен, за отвратително богатите, които живеем в добре бранените си богаташки балончета:
Събудете се, хора. Това няма да продължи дълго. Ако не направим нещо, за да поправим гигантското неравенство в икономиката, разгневената тълпа ще дойде пред вратите ни.
И ще си носи вилите.
Нито едно общество не може да поддържа подобно постоянно нарастващо неравенство.
Всъщност в цялата човешка история няма нито един пример, в който е имало подобно акумулиране на богатства, без вилите да излязат. Покажете ми общество с големи социални различия и аз ще ви покажа полицейска държава. Или пък бунт. Няма примери за обратното.
Въпросът не е дали, въпросът е кога?
Много от нас си мислят, че сме специални, защото “това е Америка”. Мислим си, че сме имунизирани срещу силите, които започнаха арабската пролет, руската и френската революции. Знам, че вие, драги, от тези 0,01 процента напълно отричате аргументите ми, много от вас дори са ми казвали в очите, че не съм с всичкия си.
И да, знам, че сте убедени, че неравенството е измислица, понеже веднъж сте видели бедно дете с iPhone.
Ето какво искам да ви кажа: живеете в измислен свят. Това, в което всички искате да вярвате, е, че когато нещата стигнат критична точка и преминат от „кофти за масите” в „опасно и социално дестабилизиращо”, ние някак си ще сме разбрали предварително.
Всеки студент по история ще ви каже, че номерът не става така.
Революциите, също като фалитите, стават бавно и после много бързо.
Един ден някой се самозапалва, после хиляди хора са на улицата и преди да разберете какво става, цялата страна гори.
И ние няма да имаме време да стигнем до летището, да скочим на частните си самолети и да отлетим за Нова Зеландия.
Винаги е ставало така.
И ако неравенството продължи, ще стане точно така. Ние няма да можем да предвидим кога и ще бъде ужасно за всички. Но особено ужасно за нас.
Най-ироничното в тази ситуация е това колко напълно ненужна и самооборваща се е.
Ако направим нещо, ако променим политиката си така, както, да кажем, Рузвелт направи през Голямата депресия, така че да помогнем тези 99% и да спрем революционерите и откачалките, онези, които първи ще заразмахват вилите, това ще е най-добрият изход за нас, богаташите.
Не само ще си спасим кожите, но и с почти пълна сигурност ще станем дори по-богати.
Тук трябва да следваме модела на Хенри Форд, който бързо осъзнава, че всички служители във фабриката му в Мичиган са не само евтина работна ръка, която може да експлоатира – те са и огромна група консуматори. Форд осъзнал, че ако повиши надниците им до космическата за онова време сума от 5 долара на ден, те щели да могат да си позволят да си купят кола. От него.
Каква чудесна идея. Моето предложение е следното: нека да го преиграем.
Трябва да опитаме да направим нещо. Идиотските политики в момента намаляват хората, които могат да си позволят да купуват стоките ми. Или вашите стоки.
Когато осъзнах това, реших да напусна удобния си малък супербогат свят и да започна да се занимавам с политика. Не директно, кандидатствайки за офис или ставайки един от редицата милиардери, които подкрепят някой кандидат.
Вместо това реших да се опитам да променя мисленето с нови идеи – подкрепяйки това, което аз и съавторът ми, Ерик Лиу, наричаме „средна икономика”.
Това е дълго отлаганата промяна във възгледите за икономиката, които са приемани за почти свещени в партийните редици и които причиниха постепенния й упадък и прецакаха американската средна класа.
„Средната икономика” отрича концепцията, че икономиката е ефикасна, механична система и предлага много по-акуратния възглед за комплексна екосистема, изградена от хора, които зависят един от друг.
Точно затова в основата на капитализма трябва да лежи идеята, че ако служителите имат пари, бизнесите имат повече клиенти. Това прави консуматорите от средната класа, а не богатите бизнесмени като нас, истинските създатели на работни места.
Средната класа дава пари на нас, а не обратното.
На 19 юни 2013 „Блумбърг“ публикува моята статия „Защитата на един капиталист за минимална надница от 15 долара”. Форбс отговори с „Ник по пътя към лудостта”.
Въпреки това едва няколко седмици след публикацията моят приятел Дейвид Ролф, организатор на синдиката на работниците в сферата на услугите, започна стачка сред служителите във веригите за бързо хранене, изисквайки минимална надница от 15 долара на час.
И едва 350 дни след публикуването на статията ми кметът на Сиатъл Ед Мъри подписа наредба за същото нещо, превръщайки го в закон.
Как се случи това, чувам ви да питате?
Случи се, защото ние напомнихме на масите, че те се изворът на растежа и просперитета, не ние, богатите. Напомнихме им, че когато служителите имат повече пари, бизнесите имат повече клиенти и имат нужда от повече служители. Напомнихме им, че ако служителите, които живеят с надница, която е една идея над границата на бедността, данъкоплатците не би трябвало да доплащат разликата.
И когато свършихме с напомнянето, 74% от гласоподавателите в Сиатъл се съгласиха, че 15 долара на час минимална заплата е страхотна идея.
Основният довод срещу повишаването на минималната надница, който се предлага от републиканците, техните спонсори, а и от доста от демократите е, че повишаването на минималната заплата ще причини намаляване на работните места.
Този довод е показателен за настоящия възглед към икономиката. Ако сте учили „Основи на икономиката” в университета, знаете, че ако надниците се увеличат, служителите трябва да се съкратят. Законът за търсенето и предлагането и такива ми ти работи…
Тогава обаче защо имаме Джон Бойер и други републиканци в Конгреса, които твърдят, че ако поставите по-висока цена на труда, ще получавате по-малко от него?
Сериозно?
Защото ето какво е странно.
По време на последните три десетилетия компенсациите за президентите на компаниите нарастваха 127 пъти по-бързо, отколкото тези за работниците. От 1950 съотношението между заплатите на президентите и служителите се е повишило с 1000 процента, и не, пръстът ми не се подхлъзна на нулата.
Президентите получаваха 30 пъти по нормалната заплата, сега взимат около 500 пъти повече. И все пак нито една компания, за която аз съм чул, не е елиминирала висшия си мениджмънт или ги е аутсорснала в Китай, или е намерила начин да бъдат заместени от компютър.
Вместо това сега имаме повече от всякога изпълнителни президенти и висш мениджмънт.
Същото важи за финансовите служители и технологичните специалисти. Те ни струват все повече и повече и ги наемаме все повече и повече.
Това е номерът с нас, хората от бизнеса – ние си харесваме клиентите богати и служителите – бедни.
Откакто е имало капитализъм, капиталистите казват същото при всеки опит за повишаване на надниците. 75 години оплаквания от големия бизнес – от моментът, в който минималната надница е приета като закон, когато жените изискват равно заплащане, когато законите срещу детския труд влизат в сила.
Всеки път капиталистите казват същото нещо по същия начин: „Ще се разорим. Ще трябва да затворим. Ще трябва да уволним всички“.
Не се е случило досега.
Всъщност изследванията показват, че когато служителите са по-добре платени, бизнесът като цяло е по-добър.
Повечето от вас сигурно мислят, че 15 долара минимална заплата в Сиатъл е безумие, което поставя икономиката ние в риск. Но в Сиатъл дори настоящата ни надница от 9,32 долара е с 30% по-висока от федералното изискване.
И съсипана ли е икономиката ни?
Е, оплакващи се икономисти, вижте какво казват цифрите: на национално ниво има два града с най-висок растеж на заетостта от малки бизнеси – Сан Франциско и Сиатъл. Познайте сега кои градове имат най-висока надница? Сан Франциско и Сиатъл. Най-бързо развиващият се град в Щатите? Сиатъл. 15 долара не е рискова политика. Просто е добавка към стратегията, която вече дава възможността на нашия град да бие вашия град по точки.
И ако се замислите, е напълно логично. Ако служител изкарва 7,25 на час, каква част от надницата на този човек ще се върне в касите на местните малки бизнеси?
Почти никаква, ето каква.
Този човек ще си плати наема, ще напазарува от най-евтината верига магазини и, ако има късмет, ще си купи карта за градския транспорт. Но няма да иде на ресторант. Няма да си купи нови дрехи. Няма да купи цветя на 8 март.
Дали това е тема, много по-сложна, отколкото я описвам?
Разбира се. Има много фактори, които участват в определянето на заетостта.
Но моля ви, моля ви, спрете да настоявате, че ако плащаме повече на работниците на надница, безработицата ще стигне невиждани нива и ще съсипе икономиката. Това е пълна глупост.
Най-лошата част от сегашната икономика не е вярването, че ако богатите забогатеят още повече, това е добро за икономиката. Най-лошото е вярването, че ако бедните забогатеят, това е лошо за икономиката.
Знам, че всички вие смятате, че задължаването на бизнеса да плаща на служителите повече е нечестно или прекалена намеса.
Повечето от вас вярват, че трябва да следваме добрите примери на фирми, които плащат на служителите си толкова, че да не умрат. Или да позволим на пазара да определи цената.
Но! Когато тези, които налагат лошите примери, като МакДоналдс, плащат на служителите си абсолютния минимум, това, което казват е, че биха плащали на служителите си дори по-малко, ако беше легално. В големи групи хората не правят правилното нещо. Затова икономиката ни може да бъде ефективна само ако се води от закони.
Уол-Март е най-големият работодател в страната с 1.4 милиона служители в САЩ и повече от 25 милиарда печалба преди данъци. Спокойно може да си позволи да плаща на милиона минимално платени служители допълнителни 10 хил на година, да ги измъкне от пълна бедност и да им позволи да пазаруват в Уол-Март.
Това не само ще спести на данъкоплатците допълните разходи по лечение, социални помощи и финансова подкрепа, но Уол-Март ще изкарва по още 15 милиарда преди данъци.
Уол-Март няма (и не бива) да предлага на служителите си повече от конкуренцията си. Но, за да имаме функционираща икономика, всички фирми трябва да са задължени, а не помолени да плащат надници, с които може да се живее, а не оцелява.
Ние, богатите, сме погрешно убедени от образованието си и обществото, а след това сме убедили и себе си, че ние сме основния фактор за създаване на работни места. Но истината е, че
никога няма да има достатъчно супер-богати американци, че да поддържат икономиката самостоятелно.
Аз лично изкарвам около 1000 пъти повече от средния американец, но не купувам 1000 пъти повече неща. В последните няколко години семейството ми е купило няколко коли, не 3000. Купувам си по няколко ризи и панталона на година, както повечето американци. Купих си два чифта чудесни вълнени паналона, които моят партньор Майк нарича „мениджърските панталони”. Предполагам, че бих могъл да купя 1000, но защо да го правя? Вместо това си спестявам парите, с което обаче не правя много за икономиката.
Затова забравете за идеята, че Америка е велика заради хора като мен, вас, и Стив Джобс.
Знаете истината, дори и да не искате да я признаете – ако се бяхме родили в Сомалия или Конго, ние всички щяхме да сме босоноги, седнали на прашния път и продаващи плодове от кошница. Не че Сомалия или Конго нямат добри предприемачи. Просто най-добрите им предприемачи са принудени да продават плодове от кошница до прашния път, защото това е всичко, което клиентите им могат да си позволят.
Така че защо да не поговорим за „Нова сделка за американския народ”?
Една, която ще се хареса и на левите, и на десните?
Първо, бих помолил приятелите ми от Републиканската партия да се замислят реалистично за намаляването на размера на правителството. И да, да, да, прави сте – федералното правителство е прекалено голямо. Но няма начин да намалите служителите му, не и в момента. Рейгън и Буш имаха по 8 години всеки да го направят, и се провалиха с гръм и трясък.
Републиканците и демократите в парламента няма да намалят правителството само с позитивно мисли.
Единственият начин действително да се намали екипът на правителствените организации е да се върнем обратно в основните икономическите принципи – трябва да намалим нуждата от правителство.
Ако хората получаваха по 15 долара на час и повече, нямаше да имат нужда от купони за храна. Нямаше да имат нужда от помощ с наемите си. Няма да имат нужда от мен и вас, за да си плащат медицинските грижи.
Ако консуматорската средна класа се завърне, няма да имаме нужда от голям социален апарат. В същото време приходите от заплащане и данъци ще се увеличат, намалявайки дефицита.
С други думи, това е икономически подход, който може да обедини дясно и ляво. Може би това е причината за неизбежното разбуждане на дясното. Дори републиканци като Мит Ромни и Рик Санторум наскоро подкрепиха увеличаването на минималната надница, влизайки в конфликт с другите от партията си.
Сигурен съм, че всички можем да се съгласим, че тази промяна няма да започне във Вашингтон.
Там мисленето е закостеняло, аргументите – консервативни. И от двете страни.
Но, според мен, това е напълно приемливо. Повечето социални движения са започнали с победи на общинско и щатско ниво. Битката за 8-часовия работен ден, която приключи в столицата през 1938, започна на места като Илинойс и Масачузетс в късните 1800.
Движението за социално осигуряване започна в Калифорния през 1930.
Дори „Обамакеър” щеше да е невъзможна без примера на Мит Ромни в Масачузетс.
За съжаление, много малко демократи и никой от републиканците разбират това. Президентът, макар че е с добри намерения, също не го схваща. В тазгодишната си реч той спомена за нуждата от по-висока надница, но не каза, че по-малко неравенство и възраждане на средната класа ще спомогнат за по-бързо растеж на икономиката.
Вместо това, аргументите, които чуваме от повечето демократи са все същите стари оплаквания за социалната неправда.
Единствената причина да помагаме на работниците е съжалението.
Републиканците казват растеж. Демократите казват справедливост. И губят всеки път.
Но само защото двете партии във Вашингтон не са го разбрали още, не значи, че ние, богатите, можем просто да продължим както досега.
Тонът на разговора вече се променя, дори милиардерите да не го чуват.
Знам какво си мислите. „Окупирай Уолстрийт” и всички останали „капитализмът-е-зло” протести изчезнаха без следа. Но това не е вярно.
Разбира се, трудно е да накараш хората да спят в парка в името на социалната справедливост. Но протестите, които имахме в началото на финансовата криза през 2008 наистина положиха началото на промяната в дебата – от дългове и задължения към социално неравенство.
Само дето много от плутократите не схванаха посланието.
Скъпи 1-процентковци, много от нашите сънародници започват да вярват, че капитализмът е проблем.
Аз не съм съгласен, сигурен съм, че и вие.
Капитализмът, когато е добре управляван, е най-великата социална структура за създаване на благоденствие в човешкото общество.
Но безконтролният капитализъм има склонност към централизация и последващ колапс.
Може да бъде контролиран така, че да носи облаги на малкото в краткосрочен план или на многото в дългосрочен. Работата на демократите е да го побутнат към второто.
Затова инвестирането в средната класа работи. А данъчните облекчения за хора като нас – не.
Балансирането на силата на работниците и милиардерите чрез повишаването на минималната надница не е лошо за капитализма. То е безценен инструмент, който умните капиталисти могат да използват, за да построят капитализма стабилен и траен. И никой няма повече ползва от това, колкото квадрилионерите като нас.
Най-старият и най-важният конфликт в човешките общества е битката между концентрацията на власт и богатство. Хората на върха като нас винаги са казвали на тези на дъното, че съответната позиции са правилни и добри за всички.
Исторически това е било божествено право, сега е икономика.
Що за глупост е това?
Наистина ли съм по-добър човек? Наистина ли имам право да определям морала и икономиката? А вие?
Моето семейство, Ханауер, е започнало в Германия, продавайки пера и възглавници. Когато Хитлер ги изгонил, те се озовали в Сиатъл, в притежание на друга компания за възглавници. Три поколения по-късно, аз спечелих от това. После извадих огромен късмет, че в ерата на Интернет имах приятел на име Безос.
Дори и най-добрите от нас, обаче, в лошо стечение на обстоятелствата, могат да се окажат босоноги, на прашния път, с кошница плодове пред тях.
Никога не трябва да забравяме тази мисъл, или това, че Съединените Американски щати и тяхната средна класа ни направиха това, което сме, а не обратното.
Или пък можем да си поседнем на палубите на яхтите си, да не правим нищо.
. Разкрития на Джо Щиглиц – носител на Нобеловата награда за икономика, за кръвопийствата на МВФ и Световната банка
Грег Паласт
Докато слушах обвиненията на бившия главен икономист на Световната банка, очите ми се опулиха до изхвръкване. Например от разкритието как МВФ и финансовото министерство на САЩ са фалшифицирали изборите в Русия.
„Осъдиха хората на смърт,“ каза бившият апаратчик.
Той беше като изваден от книга на Джон льо Каре. Страхотният агент идва от студа, минава на наша страна и в многочасови интервюта разтоварва паметта си от чудовищните неща, извършени в името на една политическа идеология, зад която той е прозрял пълната й прогнилост.
Но пред мен седеше не някой изхабен шпионин от времето на Студената война, а къде по-сериозен „улов“. Джоузеф Щиглиц е бивш главен икономист на Световната банка. Новият световен икономически ред е до голяма степен негова осъществена теория.
Интервюирах Щиглиц в продължение на няколко дни – в Кеймбридж, в един лондонски хотел и във Вашингтон през април 2001 г. – по време на голямата говорилня на Световната банка и Международния валутен фонд. Вместо да председателства срещите на министри и банкери, Щиглиц бе държан в безопасно изгнание отвъд полицейските кордони – барабар с протестиращиге монахини с огромния дървен кръст, с боливийските профсъюзни лидери, родителите на деца, болни от СПИН, и други недоволни от глобализацията. Някогашният най-вътрешен човек бе станал пълен аутсайдер.
През 1999 г. Световната банка го уволни. Не му бе позволено кротко да се оттегли; научих, че финансовият министър на САЩ Лари Самърс настоявал за публично отлъчване за Щиглиц, който за първи път, и то съвсем меко, бе изразил несъгласието си с глобализаторския стил на СБ.
Тук, във Вашингтон завършихме последното от няколкочасовите интервюта за „Обзървър“ и Би Би Си за истинските, често скрити действия на МВФ, СБ и собственика на 51% от акциите й – щатското финансово министерство.
Тук от неназовани източници (не Щиглиц) получихме набор документи с гриф „поверително“, „с ограничен достъп“, „да не се огласява без разрешение на Световната банка“.
Щиглиц ми преведе една от бюрократщините – „Стратегия за държавно подпомагане“. Има такава стратегия за всяка по-бедна държава, разработена, според СБ, след внимателно проучване в страната. Но според Човека Отвътре проучванията на банковите екипи се състояли предимно от подробна инспекция на петзвездните хотели. Те приключвали със среща на чиновниците със съответния просещ финансов министър, на когото връчвали за „доброволен“ подпис предварително изготвено от банката споразумение. (Разполагам с доста такива документи.)
Банката връчва все една и съща програма от четири стъпки.
Първата стъпка е приватизацията, която според Щиглиц е по-точно да се нарича рушветизация. Местните държавници, вместо да се опълчат срещу разпродажбите на държавните предприятия, използвайки изискванията на Световната банка да се затварят устите на местните критици, радостно шиткат електрическите и водоснабдителните си компании, разказва Щиглиц. „Виждаше се как им лъсват очичките при перспективата да получат 10-процентни комисиони в швейцарски банкови сметки за клъцването на няколко милиарда от продажната цена на националните активи.“
И правителството на САЩ знаеше това, обвинява Щиглиц, поне в случая на най-голямата „рушветизация“ – разпродажбата през 1995 г. в Русия. „Мнението на финансовото министерство на САЩ беше, че ходът е великолепен, тъй като искаме Елцин да бъде преизбран. Не ни пука, че изборите няма да са честни, а купени. Искаме парите да идат при Елцин като финансови инжекции за неговата кампания.“
Щиглиц не е психар, бълнуващ за световни заговори. Човекът е бил много вътре в играта като председател на икономическия съвет на президента Клнтън, тоест бил е член на кабинета му. Най-пагубно според него е, че подкрепяните от САЩ олигарси са оглозгали индустрията на Русия и в резултат на корупционната схема националното производство се е свило наполовина и е довело до депресия и глад.
Планът на МВФ и СБ с мотото „спасете икономиката си сами“ е абсолютно един същ за най-разнокалибрени държави. След рушветизацията втората стъпка е либерализация на капиталовия пазар. Теоретично дерегулацията на капиталовите пазари позволява на инвестиционните капитали да влизат и излизат от страната. За нещастие, както стана в Индонезия и Бразилия, парите се движеха само навън и все навън. Щиглиц нарича това цикъл на горещите пари. Суми в брой влизат само за спекулации с недвижими имоти и валута, но и при най-слабия сигнал за неприятности просто изчезват. Резервът на страната може да бъде източен за броени дни и дори часове. И когато това се случи, МВФ изисква от тези държави да повишат лихвите до 30%, 50% и 80%, за да изкушат спекулантите да им върнат собствените им източени фондове.
„Резултатът можеше да се предвиди“, казва Щиглиц за приливните вълни на „горещи пари“ в Азия и Латинска Америка. По-високите лихвени проценти изядоха стойността на собствеността, сринаха индустриалното производство и ометоха държавните хазни.
Точно в този момент МВФ повлича задъхващата се нация към стъпка номер три: пазарно ценообразуване – причудлив термин за повишаване цените на хранителните продукти, водата и енергоносителите. Това води, както може да се очаква, до стъпка три и половина, която Щиглиц нарича „МВФ бунт“.
Този бунт е болезнено предвидим. „Държавата е напълно съсипана, а МВФ се възползва от ситуацията, за да изстиска и последната й капка кръв. Нагнетяват парата все повече и повече, докато целият котел експлоадира“ – това се случи в Индонезия през 1998 г., когато МВФ спря помощите за храна и гориво за бедните. В Индонезия избухнаха безредици. Има и други примери – боливийските бунтове за цените на водата миналата година и през февруари т. г., метежите в Еквадор заради натрапеното от Световната банка увеличение на цените на газа. Човек остава с впечатлението, че и бунтовете са заложени в плана.
И си е така! Щиглиц не е знаел, че хора на Би Би Си и „Обзървър“ във Вашингтон са успели да се доберат до няколко документа от Световната банка, всички с досадните грифове „поверително“, „за ограничено ползване“, „не подлежи на разпространение“. Един от тях е „Временната стратегия за подпомагане на страната“ – за Еквадор. В него няколко пъти с пълно равнодушие се съобщава, че стратегията ще предизвика „социални безредици“ – според бюрократичния им израз за една пламнала държава.
Това не е изненадващо. В секретния доклад e отбелязано, че планът американският долар да стане валутна единица на Еквадор е сринал 51% от населението под прага на нищетата. Планът на СБ за „подпомагане“ включва и съвет да не се обръща внимание на страданията и да се потъпкват гражданските вълнения с „политическа решимост“ – и с още по-високи цени.
Бунтовете, предизвикани от МВФ (под бунтове разбирам мирни демонстрации, разпръснати с куршуми, танкове и сълзотворен газ), предизвикват ново паническо изнасяне на капитали и фалити на правителства. В това икономическо „подпалвачество“ има и добра страна – за чуждите корпорации. В такива моменти те дооглозгват остатъците от активите – примерно, още някоя минна концесийка или пристанище, разпродадени като на пожар на съответните смешни цени.
Щиглиц отбелязва, че МВФ и СБ не са чак толкоз безсърдечни привърженици на пазарната икономика! Например МВФ изсипа десетки милиарди долари, за да спаси от банкрут индонезийските финасисти след прекратяването на субсидиите за хранителни продукти – а всъщност спаси американските и европейски банки, от които индонезийците бяха взели заеми.
Моделът се очертава – в тази система има много губещи, но само един печели. „Един“ в случая е събирателен образ на западните банки и американската хазна. Те обират каймак за милиарди долари от тая безумна международна капиталова маслобойна. Щиглиц ми разказа как в началото на кариерата си в Световната банка е имал злочесто запознанство с новия президент на Етиопия, избран в първите демократични избори. СБ и МВФ наредили на Етиопия да прехвърли парите за помощи към сметка във валутния резерв на САЩ, който изплаща мизерна 4-процентна лихва. В същото време Етиопия била принудена да заема долари при лихва 12%, за да изхрани населението си. Новият президент умолявал Щиглиц за позволение парите за помощи да послужат за възраждане на нацията. Но не! Плячката отпътувала директно за подземните трезори във Вашингтон.
Стигаме до четвъртата стъпка на това, което МВФ и СБ наричат „стратегия за намаляване на бедността“: това е свободната търговия, но по правилата на Световната търговска организация и Световната банка. Щиглиц оприличава свободната търговия в стил СТО на опиумните войни. „И те са се водели, за да се отворят пазарите“, казва той. Както през 19-ти век, днес европейците и американците събарят бариерите пред своите стоки на пазарите на Азия, Латинска Америка и Африка, но същевременно барикадират собствените си пазари срещу селскостопанската продукция на страните от третия свят.
В опиумните войни Западът използва военни блокади, за да отвори нови пазари за необузданата си търговия. Днес Световната банка може да поръча финансова блокада, която е също толкова ефикасна – и понякога също толкова смъртоносна.
Щиглиц особено се възмущава от т. н. „Споразумение за правата върху интелектуалната собственост на Световната търговска организация“. Именно въз основа на това споразумение новият световен ред „осъжда хората на смърт“, като налага върху патентованите лекарства непосилни мита и отчисления за западните фармацевтични компании.
Между другото, не се мъчете всеки път да разшифровате какво беше МВФ, какво – СБ, и какво – СТО (Световната търговска организация). Това са взаимнозаменяеми маски на една обща властова система. Преплетени са посредством т. нар. „спусъчен механизъм“. Звучи застрашително, а ето как действа: щом се тегли заем от СБ за училищни нужди например, „спусъкът“ автоматично задейства изискването да се изпълняват всички условия, налагани върху съответната държава от правилата и на СБ, и на МВФ (средно по 111 за държава).
Всъщност, казва Щиглиц, МВФ изисква от длъжниците си наказателна търговска политика, която надхвърля официалните правила на Световната търговска организация.
Най-голямото притеснение на Щиглиц е, че секретните планове на Световната банка, основани на абсолютистката й идеология, не подлежат на никакво обсъждане или несъгласие. Въпреки натиска и усилията на Запада за въвеждане на демократична избирателна система в целия развиващ се свят, тъй наречените програми за намаляване на бедността всъщност подкопават демокрацията.
Пък и не сработват, пустите му планове. Под мъдрото ръководство на МВФ производителността в Черна Африка се срина в бездънна пропаст… А да има някоя страна, избягнала печалната участ? Да, отговаря Щиглиц – Ботсвана! С кой номер? „Просто казаха на МВФ да се разкара оттам.“
Добре де, г-н Многознайко Щиглиц, ами вие по кой начин бихте подпомогнали развиващите са страни? На това предизвикателство професорът отговори така: с радикална поземлена реформа, която да разбие едрата частнособственическа система; с атака срещу ограбващите лихварски ренти (най-често на стойност 50% от добива на арендатора), които се налагат от поземлените олигархии по цял свят.
Не можех да не го попитам и друго – защо, щом той е бил баш икономистът на СБ, банката не се е вслушала в тия негови предложения.
„Ако се отрече правото на частната поземлена собственост, това ще размести властовите елити. А това хич не е приоритет на банката.“
Така си е…
И най-сетне питам – кое го е накарало да си захвърли хубавата служба?
Оказва се, това бил отказът на банките и американското министерство на финансите да променят политиката си дори при очевидния провал на монетарните им танци в 4 стъпки, причинили толкова страдания и лишения. Всеки път, когато свободно-пазарното лечение на нечия икономика даде фира, МВФ просто настоява да се приложат още по-надълбоко мерките на свободния пазар.
Като средновековни лечители са“, сухо каза Човекът Отвътре. „Когато пациентът умре, казват – брей, май не трябваше да спираме кръвопускането, а? Имаше в него още кръвчица за източване!“
… От разговорите с Щиглиц ми стана убеждението, че за да се излекуват световните кризи и мизерията, решението е съвсем просто: да се разкарат кръвопийците.
В миналото се смяташе, че ерген със солидно богатство има всичко, което иска една жена. Но сега изглежда, че мъжете са тези, които се придържат към максимата на Джейн Остин, и с удоволствие биха оставили жената да изкарва хляба в семейството.
Американско изследване, цитирано от в. „Дейли телеграф“, показва, че днешните млади съпрузи са първото поколение, което не смята жените с равно или по-добро образование от тяхното за „заплашителни“. Проучването потвърждава, че браковете на предишните поколения, където съпругът е по-високо квалифициран и следователно е по-вероятно да изкарва хляба, издържали повече.
Но сега тенденцията се е преобърнала. Щампата, че връзка, при която жената има „предимство в образованието“, е по-вероятно да се разпадне, е изчезнала и двойките, които имат еднакво образование, е по-вероятно да останат заедно, отколкото такива, при които съпругът е по-високо образован.
Изследването, ръководено от проф. Кристине Шварц, социоложка от университета в Уисконсин, стигнало до извода, че се наблюдава голяма промяна спрямо традиционния модел на брака „мъж, изхранващ семейството-домакиня“. Авторите му опровергават твърденията, че нарастващото участие на жените на работното място подкопава традиционното семейство.
За целите на изследването авторите отчели съдбата на хиляди двойки, които сключили брак в последните над 50 години. Браковете между 50-те и 80-те години на миналия век, при които съпругата имала по-високо образование от съпруга, били с около една трета по-застрашени от разпадане, отколкото тези, при които съпругът бил по-високо квалифициран.
Но при двойките, които се оженили в началото 90-те години на миналия век, бракът издържал повече, ако жената имала еднакво образование с това на мъжа. Същото се отнасяло и за двойките, които сключили брак в началото на новия век.
Въз основа на статистиката за браковете в САЩ учените определили три групи двойки, които се оженили в края на 50-те години на миналия век, в края на 70-те години и в началото на новия век. След това те били разделени в три категории – двойки, при които съпругата е по-високо образована от съпруга, измерено в години посещаване на училище и вероятност от завършване на колеж, двойки, при които съпрузите имат еднакво ниво на образование, и двойки, при които съпругата е по-ниско образована от съпруга.
В двете групи от 50-те и 70-те години жените, които били по-образовани от съпруга си, били изложени на 34% по-голям риск да се разведат, отколкото дамите с по-ниско образование от това на мъжа си. Но при двойките, които се оженили в началото на 21-и век, картината се променила. В тази група жените, които били по-слабо образовани от съпруга си, били изложени на 40% по-голям риск да се разведат, отколкото по-образованите дами. В същото време представителките на нежния пол, които имали еднакво образование с това на мъжа си, било с една трета по-малко вероятно да се разведат, отколкото жените с ниско образование.
Как Ню Йорк премахна графитите и стана най-безопасният мегаполис в Америка
През 1980 г. Ню Йорк е истински ад. Всеки ден стават повече от 1500 тежки престъпления. Убийствата са 6-7 в денонощие. Да се ходи нощем по улиците, е опасно, а да се пътува в метрото, е рисковано дори денем. Да те нападне крадец или да срещнеш просяк, си е нещо съвсем нормално. Мръсните сиви платформи са едва осветени. Във вагоните е студено, навсякъде настъпваш боклуци, стените и таваните са изписани до последното местенце с графити.
Ето разказ на очевидци за нюйоркското метро от тези времена:
„След като се редих на безкрайна опашка за жетон, се опитах да го пусна в турникета, но установих, че апаратът е развален. До него стоеше някакъв клошар, беше го счупил и сега настояваше пътниците да му дават жетоните. Един от приятелчетата му се наведе и започна да вади заклещените жетони със зъби и омърля всичко със слюнка. Пътниците бяха прекалено изплашени, за да спорят с тези момчета: „Хубаво, вземай го този жетон, на мен какво ми пука!” Повечето хора минаваха през турникета, без да платят. Беше някаква транспортна версия на Дантевия ад.”
Градът е в лапите на
най-свирепата епидемия от престъпност
в цялата си история.
После се случва нещо необяснимо. Стигайки своя пик към 1990 г., престъпността рязко започва да пада. В следващите няколко години убийствата намаляват с 2/3, а броят на тежките престъпления – наполовина. Към края на десетилетието в метрото стават със 75% по-малко престъпления, отколкото в началото. По някаква причина десетки хиляди психари и престъпници престават да нарушават законите.
Какво се случва? Кой е натиснал вълшебното копче и що за копче е това?
Нарича се „Теория на счупените прозорци”. За нея разказва канадският социолог Малкълм Гладуел в книгата си „Преломен момент” (Malcolm Gladwell: The Tipping Point):
„Счупените стъкла” са рожба на криминалистите Уилсън и Келинг.
Те твърдят, че престъпността е неизбежен резултат от липсата на ред. Ако един прозорец е със счупено стъкло и си стои така, минувачите ще решат, че на никой не му пука и никой за нищо не отговаря. Скоро ще бъдат изпочупени и останалите стъкла и чувството за безнаказаност ще плъзне по цялата улица, изпращайки сигнали из целия квартал. Сигнал,
подканящ към по-сериозни престъпления.
Гладуел се занимава със
социалните епидемии
Той смята, че човек нарушава закона не само (и даже не толкова) заради лоша наследственост или неправилно възпитание. Огромно влияние върху него има онова, което вижда около себе си.
Холандски социолози потвърждават тази идея. Те провеждат серия любопитни експерименти. Например такъв: от стоянката за велосипеди край магазин махат всички кофи за боклук и закачат на кормилата на оставените велосипеди рекламни листовки. Наблюдават колко хора ще изхвърлят листовката на асфалта и на колко ще им е неудобно. Стената на магазина, край която е стоянката, е идеално чиста.
33% от колоездачите изхвърлят листовките на улицата.
Експериментът е повторен, след като стената е намацана с драсканици.
Боклука си изхвърлят вече 69% от колоездачите.
Но да се върнем в Ню Йорк в епохата на дива престъпност. В средата на 80-те в нюйоркското метро е сменено ръководството. Новият директор Дейвид Гън започва своята работа с…
борба срещу графитите
Не може да се каже, че цялата градска общественост се радва на идеята: „Момче, заеми се със сериозните въпроси – технически проблеми, пожарна безопасност, престъпност… Не харчи парите ни за глупости!” Но Гън е инат:
„Графитите са символ на краха на системата. Ако ще започваме преустройство, то на първо място трябва да победим графитите. Не спечелим ли тази битка, никакви реформи няма да се случат. Готови сме да пуснем нови влакове, всеки от които струва по 10 милиона долара, но ако не ги защитим от вандализма, отсега е ясно какво ще се случи. Те ще издържат ден, после ще ги обезобразят.”
И Гън дава команда да се чистят вагоните. Линия след линия. Композиция след композиция. Всеки кирлив вагон, всеки божи ден. „За нас това беше като религиозно служение”, разказва той по-късно.
В края на всеки маршрут
правят пунктове за миене
Щом пристигне вагон с графити по стените, измиват рисунките, докато обръща, в противен случай вагонът изобщо излиза от експлоатация. Мръсните вагони с още неизмитите графити не се смесват с чистите. Гън праща на вандалите ясно послание.
„Имахме депо в Харлем, където вагоните нощуваха – разказва той. – Първата нощ се появиха тийнейджъри и намацаха стените на вагоните с бяла боя. На другата нощ, когато боята изсъхна, дойдоха и направиха контури, а на следващата започнаха да оцветяват всичко това. Тоест – трудиха се три нощи. Ние изчакахме да свършат „работата си”. После взехме и боядисахме всичко. Момчетата се разстроиха до сълзи, но ние не оставихме и следа. Това беше нашият „месидж” за тях: „Искате да утрепете 3 нощи, за да обезобразите влака? Заповядайте! Но никой няма да види какво сте направили…”
През 1990-а началник на транспортната полиция става Уилям Братън. Вместо да се захване със сериозна работа – тежките престъпления, той
се захваща яростно с… гратисчиите
Защо? Новият началник на полицията е убеден – както и в случая с графитите, че огромният брой гратисчии е сигнал за липсата на ред. И насърчава извършването на по-тежки престъпления. По това време в метрото успяват да се промъкнат безплатно 170 хиляди гратисчии. Хлапетата просто прескачат турникетите или пробиват със сила. И ако двама-трима успеят да излъжат системата, околните (които при други обстоятелства не биха нарушавали закона), се присъединяват към тях. Те решават, че щом някой не плаща, те също няма да го правят. Проблемът расте лавинообразно.
Какво прави Братън? Поставя край турникетите по 10 преоблечени полицаи. Те ловят гратисчиите един по един, слагат им белезници и ги подреждат в редичка на перона. Там си стоят, докато не завърши „големият лов”. След това ги съпровождат до полицейския автобус, обискират ги, свалят им отпечатъци от пръстите и ги проверяват в базата данни. Много от тях носят оръжие. Други, оказва се, имат вече проблеми със закона.
„За полицаите това се превърна в истинско Елдорадо – разказвал Братън. – Всяко задържане приличаше на пакет царевични пръчици с изненада. Я да видим какво ще ми се падне сега? Пищов? Нож? А разрешително? Охооо, а на теб ти „виси” убийство!… Много бързо лошите момчета поумняват, започват да оставят оръжието си у дома и да си купуват билетче.”
През 1994-та за кмет на Ню Йорк е избран Рудолф Джулиани. Той прави Братън шеф на градската полиция. В „Уикипедия” пише, че именно Джулиани пръв въвежда в практиката „Теорията на счупените прозорци”. Вече знаем, че не е така. Но заслугата на кмета е безспорна – именно той дава заповед тази стратегия
да се развие в цял Ню Йорк
Полицията заема принципно твърда позиция по отношение на дребните престъпления. Арестуват всеки, който пиянства и прави скандали на обществени места. Който хвърля празни бутилки. Всеки, който рисува по стените, прескача турникета в метрото или проси пари от шофьорите за миене на стъкла по кръстовищата. Всеки, хванат да пикае на улицата, заминава директно в затвора.
Нивото на престъпността в града започва рязко да пада – точно толкова бързо, колкото и в метрото. Началникът на полицията Братън и кметът Джулиани обясняват: „Дребните, незначителни на пръв поглед нарушения служеха като сигнал за извършване на тежки престъпления.”
Верижната реакция е прекъсната
В края на 90-те изцяло криминалният Ню Йорк се превръща в най-безопасния мегаполис на Америка.
Според мен „Теорията на счупените прозорци” е многостранна. Може да се приложи към различни области на живота – общуването, възпитанието на децата, работата…
Когато Христос ходел из Галилея и вършел чудеса, Мария Магдалена се обърнала към него за помощ. Той я изцерил от болестта, от която страдала, а благодарната Мария го следвала до смъртта му. Тя първа видяла възкръсналия Господ и утешила скърбящите с думите: “Христос възкресе!” Като първа благовестница тя е призната от църквата за равноапостолна.
***
От писанията из Евангелието на Филип
„Три жени вървяха с Господ през цялото време. Мария – майка му, и нейната сестра, и Магдалена – тази, която наричаха негова спътница. (…)
Господ обичаше Мария повече от всички ученици и често я целуваше в устата. Останалите ученици, като го видяха, че обича Мария, му казаха: Защо я обичаш повече от всички нас? Спасителят им отвърна, каза им: Защо не обичам вас като нея?“.
Дами и господа от випуск ’97, мажете се с плажно масло! Ако трябва да ви дам само един съвет за бъдещето, той би бил за плажното масло. Дългосрочната полза от употребата му е доказана от учените, докато останалата част от съветите ми не се базират на друго, освен на личния ми опит. Ще ви ги кажа сега.
Радвайте се на силата и красотата на младостта си. Всъщност, както и да е! Вие ще разберете силата и красотата на младостта си едва когато те вече са избледнели.
Повярвайте ми, след 20 години, когато разглеждате старите си снимки, ще си припомните по начин, който сега не можете да си представите, колко много възможности е имало пред вас и колко невероятно сте изглеждали. Ще видите, че не сте толкова дебели, колкото сте си мислили.
Не се тревожете за бъдещето. Или пък се тревожете, но знайте, че притеснението ви ще бъде от полза не повече от дъвченето на дъвка по време на решаване на уравнение по алгебра. Истинските проблеми в живота ви ще бъдат неща, които никога не са минавали през разтревожения ви ум. От този вид неща, които ви поразяват в 4 часа следобед в някой мързелив вторник.
Всеки ден правете нещо, което ви плаши.
Пейте.
Не бъдете безотговорни към сърцата на другите. Не се свързвайте с хора, които са безотговорни към вашето сърце.
Не си губете времето в ревност. Понякога ще водите, понякога ще изоставате. Надпреварата е дълга и в крайна сметка е със самите вас.
Помнете комплиментите, които получавате. Забравяйте обидите. Ако успеете, кажете ми как сте го постигнали.
Пазете старите си любовни писма.
Изхвърляйте старите си банкови извлечения.
Протягайте се.
Не се чувствайте виновни, ако не знаете какво да правите с живота си. Някои от най-интересните хора, които познавам, не са знаели на 20-годишна възраст какво ще правят с живота си. Някои от най-интересните 40-годишни, които познавам, все още не знаят.
Вземайте много калций. Бъдете внимателни с коленете си. Ще ви липсват, когато ги няма.
Може би ще се ожените, може би не. Може да имате деца, може и да нямате. Може би ще се разведете на 40 години, а може би ще танцувате патешкия танц на 75-годишнина от сватбата си.
Каквото и да се случи, не сe поздравявайте или самообвинявайте твърде много. Вашият избор е наполовина късмет. Както и изборът на всеки друг човек.
Радвайте се на тялото си. Използвайте го по всякакъв начин. Не се страхувайте от него или от това, което другите мислят за него. То е най-великият инструмент, който някога сте притежавали.
Танцувайте, дори ако единственото място, където го правите, е вашият хол.
Четете упътванията, дори да не ги следвате.
Не четете списания за красота – само ще ви накарат да се чувствате грозни.
Опознайте родителите си. Някой ден те ще си отидат завинаги.
Бъдете мили с братята и сестрите си. Те са вашата връзка с миналото и хората, които е най-вероятно да ви останат верни и да бъдат до вас в бъдеще.
Поживейте в Ню Йорк, но го напуснете, преди да ви направи твърде груби. Поживейте в Калифорния, но я напуснете, преди да ви направи твърде мекушави.
Работете упорито да запълните разликите помежду си в географското разположение и начина на живот. Колкото повече остарявате, толкова повече ще се нуждаете от хора, които са ви познавали на младини.
Пътувайте.
Приемете някои вечни истини: Цените ще се повишават. Политиците ще флиртуват с вас. И вие ще остареете. И когато това се случи, ще си въобразявате, че когато сте били млади, цените са били поносими, политиците благородни, а децата са уважавали възрастните хора.
Уважавайте възрастните.
Не очаквайте някой да ви помага. Може би ще имате доверителен фонд. Може би ще се ожените за богат човек. Но никога не може да знаете кога този източник ще се изчерпа.
Не прекалявайте с третирането на косата си или на 40-годишна възраст тя ще изглежда все едно че сте на 85.
Внимавайте чии съвети приемате, но бъдете търпеливи с тези, които ви ги дават. Съветите са форма на носталгия. Раздаването на съвети е вид изваждане на миналото от мястото му, забърсване на миналото, боядисване на грозните му части и преработване, за да се представи то с по-висока стойност.
Но имайте ми вяра за плажното масло.
„Речта за плажното масло“ e добре написан текст, но тя никога не е прознасяна от Кърт Вонегът и в действителност е един от ранните класически примери за градска легенда и интернет измама.
българският превод е разпространяваният в интернет текст
– Юн каве е апорт газет булгар – поръча бай Ганьо и сетне, като се обърна към мене, добави: – Не съм ги забравил тия ваджии френските.
Гарсонът му донесе кафе и едни зацапани корици, в които бяха прикачени няколко български, издрани по краищата газети.
– Чакай да видим какви новини има, какво става по света – каза бай Ганьо, като разгърна кориците и се задълбочи в политиката. Аз наблюдавах отстрана как той жадно, с наслаждение поглъщаше антрефилетата, усмихваше се и със светнали очи пущаше сегиз-тогиз по едно „браво!“ По едно време, препълнен, види се, с възхищение, обърна се към мене:
– Ех, че ги нацапали! Я слушай да ти прочета…“
Алеко Константинов
I.
Бай Ганьо и Бочоолу вестникаря в центъра на Виена:
– Гърсон бе, хей! Юн каве!
– Ганьо, защо на френски бе, нали сме във Виена? Пък то и сервитьорчето тук е българче.
– Верно, Бочо, но нали съм тук изолиран и се обърквам – добре че са електронните газети да се информирам.
– Ганьо, бе, как ти хрумна да утрепеш Данко Харсъзина – сега ще ни изкара червата този кръволок.
– Млъкни, дрънканици да не слушам! А пък и стените уши имат – кой знае какви ги кроят срещу мене с Дребнорибков.
– Те че ги кроят, кроят ги. И твоят Маймун Хасан, дето толкоз пари му даде, че и бонус башка, и той взе срещу тебе да дрънка. Казвал бил той, че бай Ганю е голям мошеник, ама никой не слушал. Тръгна в телевизията ти с гавази да влиза, реве, че пари си му дължал…
– Ай, айдука му с айдук! Но нейсе, като си курдисам работите пак ще допълзи при мене, на свирка ще свири и кючек ще играе. Ти остави лакардиите, Бочо, ами кажи колко чувалчета докара?
– Докарах, Ганьо, колкото побра самолета, но май ще е за последно, че нашият човек от ВИП-а го уволниха и може да се разприказва.
– Ба, бошлаф! Ще пътуваш с камиона тогава: аз на онова добиче Данко парите си не оставям! В чувалчетата по петстотин ли ги докара?
– Корнишоните са по петстотин в чувал, но лангите излязаха по двеста. Едвам излетяхме бе, Ганьо!
– Какви корнишони…. какви ланги, бе ахмако?!
– Ами… как бе, Ганьо! Гуньо не ти ли каза колко поскъпнали краставиците на пазара във Виена. Решихме да напълним самолета и да ударим кьоравото – и касиерката е вътре в далаверата. Заради нея и един бидон розово масло докарахме.
– О-о-х майко! О-о-х майко! Какво да правя, като само серсеми са край мене… Удар ще получа…
– Недей така, бе, Ганьо – сигурна е тая работа с краставиците!
– Млъкни! Ти си най-големия хайванин! Чета вчера твойта газета и, ако те не познавам, ще взема да река, че и ти си ме предал, бе! „Ганю туй обрал, Ганю онуй прибрал“, а пък Данко – изкипрен целия в бяло, до дясното рамо на Али Язовира и даже пред Данчо Ментата!
– То, Ганьо, такованката… за конспирацията, бе! Не ми връзвай кусур! А то Данко си е едричък, а пък Данчо – фъстък, та затуй тъй излизат на кадрото…
– Бошлаф! Ти, кога искаш, и Руското можеш от Бокал Хайван по-бабаит да изкараш – нали те знам аз, ама нейсе…
– Сериозно, Ганьо, страшно е сега към нас – трябва най-прикрито да действаме! Али и Данко са вдигнали всичко: Дребнорибков арестува наред из банката – и касиерката вече е в кауша. Данчо се дере от телевизора, че със закон банката ти ще вземе и парите й в друга ще прехвърли. Гуверньорът Паликлечков и той е с тях – депутатин май са му обещали да става…
– Така е, Бочо. От главите си и от пуста лакомия теглим. Анадоллука ни изяде главата! Е че то, брате, не е един, не са двама да се справим ние честните хора с тях, бе. Като са плъзнали из Европа на сюрии: анадоллии, арменци, турци, гърци, па лъжат, па мамят света, па тогоз изгорили, па оногоз закърпили – бактисали хората! Затова тук като им замиришеш на някой нашенец – яко дим бягат…
– Ама кажи си сега правичката, бай Ганьо – къде е по-хубаво, във Виена ли, в София ли?
– Млъкни, Бочо, не ме прекъсвай! Така добре я бяхме нагласили у нас! Данко реди обществените нареди, на тогоз скръцне със зъби, на оногоз някоя пара даде, и – всичките тлъсти сметки – ето ти ги у банката. А аз – знаеш ме – съм човек широко скроен, ларж. На никой от тези серсеми, дето сега ни гонят, заем не съм отказал. И какво получавам за награда, Бочо, какво? Маймун Хасан даже срещу мен да вземе да говори!
– Ама ти, Ганьо, си гледай кефа, хич да не те е еня! Аз колко съм те хвалил!… Те викат Ганю такъв, Ганю онакъв. – „Да ме прощавате – викам, – не е тъй.“
II.
Открито писмо на Бай Ганьо до медиите в България:
Уважаеми дами и господа,
Скъпи колеги,
От няколко месеца насам срещу мен е предприета една голяма и мръсна уйдурма! Данко Харсъзина, заедно с Али Язовира, Ментолов и Дребнорибков искат да ми вземат банката, като разклатят доверието в цялата система.
Съветвам ви, господа и дами, да не се мамите на хубавите им думи, и не се вдавайте на техните ласкания, и не вярвайте на разни пръскани от тях слухове и измислици за някакви си липсващи пари, чувалчета и прочее. Изсмуканите от пръстите числа за огромни загуби на банката, лъжи дето и в газетите на Бочоолу ги няма, се разпространяват отдавна от лакеите на тези, които искат да ми я вземат (банката). Не е ли странно, че единствените доводи, приведени от гусин гуверньора Паликлечков, са липсата на досие-папирите на кредитополучателите? Нима някой си мисли, че това е било възможно? Че аз тези досиета ги знам наизуст барабар с папирите, гусин Гуверньор – нали половината са на тези, дето сега ме гонят!
Чии нареди следвате Вие, гусин гуверньор? Защо не допуснахте сахлан акционерите да намерят работещо алъш-вериш решение за банката? Свободата на алъш-вериша е на първо място – държавната регулация идва по подир. Та не можем ли ние с Гуня, Бочоолу и други уважавани търговци да решим проблемите, които и без друго ги няма. Та ние да не сме на гроб камък! Защо подминахте без уважение нашите писмени и устни прошения? Или може би обслужихте интересите на определен кръг от хора (макар че какви хора са тези кръволоци!), около Данко Харсъзина, заинтересовани от това да не изплатят своите задължения към банката?
Гусин Паликлечков,
Вие ме обвинихте, че съм изнесъл в чували огромна сума пари в деня преди поставянето на банката под черезвичайно надзирание! Изнесени били стотици милиони! Краставици, трънки и глогинки! Бочоолу ми е свидетел, че нищо такова не се е случило! Ако лъжа, да пукна! Тъй като на всички стана ясно, че тази уйдурма е режисирана от определен кръг хора, рекетиращи мен и банката в продължение на години, държа да информирам обществеността, че съм дал натурално заверени показания пред Иречека в Прага.
С уважение,
Бай Ганю
III.
Из Закона за банката на Бай Ганьо Балкански (ББГБ), вносители – Али Язовира и Йордан Ментолов:
….
Чл. 1 ББГБ се закрива и се открива нова, здрава банка – Харсъз Банк ООД.
Чл. 2 В Харсъз Банк ООД отиват всички сметки, освен тези на Бай Ганя и свързаните с него лица (най-вече Бочоолу и Гуньо Пелтека). Данко Харсъзина, Маймун Хасан, Али Язовира и свързаните с тях лица, не са свързани лица с Бай Ганьо, колкото и да са били свързани допреди три месеца. Техните пари да не се барат!
Чл. 3 Ако Данко Харсъзина, Маймун Хасан, Али Язовира и свързаните с тях лица не си обслужват или не са си обслужвали заемите, и поради това в балансите на Харсъз Банк ООД се отвори дупка, да се запълни с държавна пара бол!
Чл. 4 Гуверньорът Паликлечков за нищо не е виновен, защото няма нито нужните правомощия, нито нужните способности…
В българската политика има двама терминатори. Това са Сергей Станишев и Иван Костов. Последната жертва на Драгалевския стратег стана банкерът Цветан Василев. Как се случи това? Някъде в началото на миналата година, Костов успява да убеди банкера, че е възможно нов политически субект да замени ДПС в българската политика. За да се случи това, трябва да бъдат изпълнени няколко условия.
Първо – правителството на ГЕРБ трябва да падне с гръм и трясък, което да създаде условия за нов дясно-центристки проект. В изпълнението на тази задача се впряга телевизията на Василев TV7 и подчинените му прокурори, които скалъпват аферата Костинброд. Да си припомним, че тогава Иван Костов беше сред тези, които обвиниха ГЕРБ във фалшифициране на изборите.
Второ – Костов предлага на Василев след разгрома на ГЕРБ, в създадения вакум да бъде формирана партията на Бареков. Очаква се, че Бареков ще спечели поне поливната от гласовете на ГЕРБ. Планът на Костов и Василев е след елиминирането на Борисов да бъде създадена коалиция между БСП и Бареков, а доскорошният съюзник ДПС да остане извън властта.
За тяхно най-голямо учудване и наше най-голямо облекчение, както и всеки костов план и този се проваля напълно. Ето една хипотеза как са се развили събитията: ДПС разбират за заговора и чрез подчинената им прокуратура унищожават КТБ, принуждавайки държавните дружества да изтеглят парите си от нея и по този начин създават изкуствена криза на ликвидността. Банкерът се измъква във Виена, а междувременно Пеевски предлага $5 милиона на този, който успее да го ликвидира. Австрийската полиция иска ареста на Пеевски, Цацаров първо арестува, а след това пуска някакви трима нещастни набедени, Бареков употребен и наритан се опитва да ближе рани в ъгъла.
А Костов? Ами, нищо, той потрива ръце. Оставя още една руина след себе си. Поредният му “план”, който за малко да повлече и България.
6 юли 2013 г.:
Борисов обяви, че Цветан Василев и Иван Костов правят нов десен проект
Между собственика на Корпоративна търговска банка (КТБ) Цветан Василев и доскорошният лидер на ДСБ Иван Костов от години има лична връзка, а в момента двамата правят нов десен проект. Това обяви в интервю за БНТ тази сутрин бившият премиер и водач на ГЕРБ Бойко Борисов.
Така Борисов уточни своя реплика от 29 май – при избора на кабинета „Орешарски“, когато подхвърли пред репортерските микрофони в кулоарите на парламента: „Бих искал да поздравя Цветан Василев – той направи добър проект с това правителство. А и новият проект, който готви за зимата с вашия шеф също е добре подплатен“.
Костов и Цветан Василев са едно и също нещо, заяви днес лидерът на ГЕРБ. По думите му Делян Пеевски е бил добре използван и за няколко часа е станал най-мразеният човек в държавата (след като беше избран от парламента за шеф на ДАНС – бел.ред.). „А неговият покровител Цветан Василев остана чист и си прави сега десен проект“, каза той.
Борисов обясни, че целта била да се използват многолюдните протести, за да се появи нов десен субект в политиката. Проектът бил финансиран от КТБ, медийната среда била създавана от водещия в ТВ7 Николай Бареков чрез конфронтация с ГЕРБ, а Костов дирижирал зад кадър своите, независимо, че публично се оттегли от ръководството на ДСБ след изборите.
Изявлението на Борисов идва ден преди разговарящите за оформяне на “реформаторски блок“ ДСБ, „Движение България на гражданите“, „Зелените“, Народна партия „Свобода и достойнство“ и „Синьо единство“ да обявят своята платформа. Засега десните формации отказват да поканят за разговори ГЕРБ. Лидерът на ДСБ Радан Кънев вече обяви, че партията на Борисов и СДС имат общ път, който обаче бил различен от този на „реформаторския блок“.
В отговор на въпрос Бойко Борисов нарече неверни твърденията, че в края на управлението на тройната коалиция парите на държавни дружества, депозирани в КТБ са наброявали 500 млн. лв, а в края на мандата на ГЕРБ – 1.5 млрд. лв. той заяви също, че медийната империя около банката е била изградена преди идването му на власт. „По наше време нищо не се е случило. Ако бях тръгнал да съсипвам тези медии, щяхте да викате…“, каза бившият премиер.
Интересно развитие на теорията за връзките между Цветан Василев и Иван Костов е публикация в сайта mignews.info от началото на юни т.г. със заглавие:
Костов стана пиар на Цветан Василев
„България без цензура“ на Николай Бареков щеше да е важният фактор в парламента, ако изборите за европарламент бяха за Народно събрание. Това сочи анализ на политическата ситуация на Лабораторията за управление на риска, ръководена от бившия премиер Иван Костов.
От години той и собственикът на КТБ Цветан Василев поддържат близки финансови отношения, а миналата година дори се заговори, че банкерът е тайният спонсор на ДСБ. Факт е, че в 40-ия и 41-ия парламент депутатът Иван Костов никога не повдигна въпроса държавните пари в банката и за инзавията й в медийния сектор. Очевидно финансовите отношения между двамата продължават и в момента, защото Костов обяви близката до банкера партия ББЦ за „важен фактор в политиката“.
…
Костов не отговори на какво се дължи успехът на „България без цензура“, защото анализът не опирал на идеологически, партийни или политически кодове, което би го направило недостоверен. „Ако махнем идеологията и пристрастията, „България без цензура“ е новият решаващ фактор в един бъдещ парламент, ако сега се проведат избори“, каза Костов …
Потвърждение за тази теория не липсват и в публикация на сайта razuznavane.com от 2011 г.
Няколко думи за Цветан Василев. Той притежава 51% от Корпоративна Търговска Банка АД и е основен фактор за бързото израстване на Кръстева и Пеевски като крупни медийни фигури и олигарси, но с благословията на Доган.
Състоянието на Василев се оценява на близо 400 милиона лева, направено предимно при управлението на Иван Костов.
Бизнесменът – банкер е личен приятел на Евгени Бакърджиев, който го свързва с МайкълЧорни. Така се оформя един „триъгълник”, където се разиграват много пари.
Известно е, че Чорни е изгонен от България, като „заплаха за националната сигурност” и мафиот, но това не му пречи да прави големи и печеливши сделки и да поддържа връзки на високо равнище – Иван Костов, Богомил Бонев, Спас Русев и други..
След забогатяването си Цветан Василев минава изцяло в лагера на Ахмед Доган и става един от най-приближените му и доверени приятели.
Теорията обаче има и друг аспект за връзка между Иван Костов и бившия изпълнителен директор на Корпоративна банка Янко Иванов във Варна и събития разиграли се през 2010 г.
Събитията са описани в публикация на сайта afera.bg:
Връзката между Янко Иванов и Иван Костов лъсва и в един друг скандал, разтърсил Варна през 2010 година.
Тогава братът на Янко Иванов – д-р Красимир Иванов, шеф на Варненската Терапия, е уволнен след скандал, сътворен от вътрешния министър Цветанов с помощта на „достойния му офицер”, бившият директор на варненската вътрешна дирекция Митко Димитров, заради това, че болницата укривала прострелян „бандит”.
Историята се оказва далеч от истината, натрапена от ченгетата и в дъното и стои лична вендета на зам-министър към простреляния, който от никого не се крие. Зам-министърът от правителството на ГЕРБ обаче използва случая и Цветанов за разчистване на лични сметки.
Д-р Красимир Иванов обаче се спряга по онова време в общественото пространство и като кандидат на ДСБ за кмет на Варна и скандала придобива политически привкус.
След драстичното уволнение на д-р Иванов, което излиза от устата лично на премиера Бойко Борисов в телевизионен ефир, Янко Иванов хуква да спасява брат си и не само – целта е скандала да влезе в чаша с вода, за да не последват нататък драстични проверки на имоти, бизнес и имущества.
Костов е бесен, че удрят „негов” човек и влиза в кабинета на Цветан Цветанов, където обаче е сюрпризиран от вътрешния министър Цветан Цветанов, който му пуска на видео предаване на АФЕРА, тогава вървящо по СКАТ телевизия, и го репликира: „Ти, какво, сега, защитаваш антиправителствено предаване ли?!”
Случай, в който обаче връзката между бившия изпълнителен директор на Корпоративна банка Янко Иванов и Иван Костов не само лъсва, но и личи, че е здрава като бетон.
Янко Иванов е свързан с агенция за недвижими имоти, фирма „Дивисима” ООД.
Никак не е без значение и връзката му със сградата на БАН на “Московска”, където пък проект-мениджър е Мина Костова.“
Да, фактите извират от нета, но този е доста конкретен и е взет от човек, който е работил на висока позиция в Корпоративна търговска банка ( КТБ ) от сайта eurochicago.com през 2011 г.:
„Любомир Весов е работил в Корпоративна търговска банка от 2004 до 2008 г. Първоначално е бил прокурист, а от януари 2005 г. до 8 декември 2008 г. – изпълнителен директор.
– Г-н Весов, какъв беше Цветан Василев по времето, в което вие бяхте в Корпоративна търговска банка (КТБ)?
– Той беше председател на надзорния съвет и мажоритарен акционер.
– Имате ли представа кой му е помогнал да стигне до това ниво?
– Когато отидох в тази банка, той вече беше основен акционер. Много пъти съм питал дали наистина е реалният собственик на банката. Имам съмнения за това, съдейки по някои действия, докато бях там. Тези съмнения се тиражират в публичното пространство и банковите среди дори и в момента.
– Какви съмнения имате?
– Съмненията са, че това са пари на българското разузнаване или на руското разузнаване, или изпрани пари от прехода.
Нещо, което няма как да знам по две причини. Първо, тогава не съм бил в банката, и второ, транзакциите не са имали публичност. Това, което съм чел по медиите и съм се опитвал да разбера за себе си, е, че в един момент се появява мистериозен ирландец в банката. Основният въпрос е дали той е внесъл реално капитал, или парите, които е декларирал, не са негови. Това е въпрос, който трябва да се зададе към “Банков надзор” и към службите за сигурност. Имам съмнение за операциите, защото не може този човек току-така да се раздели с капитала си и да изчезне от банката. Ако влезе чужд инвеститор, той иска да излезе с още по-голяма сума. Много хора трябва да си задават въпроси. Това не са въпроси на журналистите, те трябва да информират обществото за свършената работа.
– Има ли г-н Цветан Василев връзка с някоя политическа сила, която му е дала рамо?
– Поне откакто имам представа от банката, там са идвали политици от целия спектър – от най-дясно до най-ляво, националисти, глобалисти, всякакви “-исти”. Според мен това е проблемът, който се поражда с прословутите държавни пари в КТБ. Политиците, които работят с нея, или тя – с тях, са от целия спектър и непрекъснатото увеличаване на държавните средства в КТБ е показателно за това.
Аз съм бил в банката, когато е било правителството на Станишев, а преди това – правителството на НДСВ, и имам представа колко често друг политик – ръководител на дясното, чиято политическа сила тогава беше в опозиция, идваше в банката. А и банката е в центъра на София и се вижда дали влиза председателят на еди-коя си партия, вижда се тази партия има ли сметки в банката, вижда се г-н Василев като публична личност с кои политици се среща в заведение.
Връзката с политически фигури е директна. Не казвам, че има икономическа зависимост. Това може да се види в публичните регистри – дали някой има депозити или кредити от тази банка, какви са условията за обикновен гражданин и за един политик. Дали като е взел кредита, политикът го е върнал след 1-2 месеца и ако е така, откъде са дошли парите и дали това не е пране на пари от нерегламентирани доходи през кредит.
В България като малка държава зависимостта между бизнес, финанси, политика е по-видна и за съжаление очевадна.
– За връзка с Иван Костов ли говорите?
– Стартът на банката като частна тръгва от неговото правителство. Г-н Костов можеше да бъде видян в приемните на КТБ, а често и в кабинета на г-н Василев.Какво са си говорили, ще си остане между нас. От г-н Костов в професионален план може да се научат много неща, в т.ч. и от Мистър Икономика. Г-н Костов не се е крил, като е идвал в банката. Друг е въпросът дали децата не изядоха бащите си. От това, което става в момента, г-н Костов като добър икономист не е много доволен, а като монетарист – не би го допуснал.“
Ето докъде развихме нашата теория на вероятностите в политиката по български със съмнения за връзката между най-известният десен политик Иван Костов и многократно награждаваният банкер Цветан Василев . Повтарям, че засега това е само теория, но интересна и предстояща за отхвърляне или потвърждение в изводите които вие нашите читатели ще направите.
Много наивни наблюдатели на пазарната икономика отхвърлят грижата за „резултата под линия“ като чисто случаен социален обичай. На тези критици им се струва безсмислено, че завод произвеждащ, да кажем, лекарства или обувки за малки деца, спира там, където собственикът преценява, че печалбата е максимизирана.
