.

Бонският икономист Армин Фалк и дюселдорфският социолог Йоханес Зигрист провеждат преди време експеримент, в който разделят 80 студенти в 12 членни екипи. Във всяка група има шеф и подчинени. Подчинените получават листове с нули и единици и трябва за 25 минути да преброят нулите, докато през това време началниците си почиват. Колкото повече нули бъдат преброени, толкова повече пари печели екипът. По-късно шефовете трябвало да поделят печалбата по свое усмотрение. В крайна сметка в повечето случаи подчинените получили по-малко, отколкото са предполагали.

Когато тялото изнемогва…

Субективното усещане за несправедливост подлага участниците в експеримента на стрес. Това се доказва и от измерванията на жизнените им функции. Колкото по-малко пари получава даденият подчинен, толкова по-силно се променя честотата на пулса му. Промяната на пулса отразява колебанията на продължителността на интервалите между ударите на сърцето. Физическото и психическото натоварване води до ускоряване на пулса. Изчезне ли натоварването, пулсът по принцип се нормализира.

Организмът на онези, които страдат от хроничен стрес, трябва постоянно да се напасва на ситуацията. По този начин се нарушава вегетативна регулираща способност на организма – сърдечната честота намалява. „Щом чувството за несправедливо отношение се отразява трайно на варирането на пулса, това може да повлияе отрицателно на здравето. Намалената сърдечна честота, например, е един от ранните индикатори за сърдечни заболявания“, обяснява бонският икономист Армин Фалк.

Несправедливостта – отрова за организма

Резултатите от проведения експеримент се потвърждават от оценката на данните по линия на така наречения „Социо-икономически панел“ – едно от най-големите и най-продължителни мултидисциплинарни проучвания в Германия. Заради него ежегодно се правят допитвания сред над 20 хиляди души в 11 хиляди домакинства по теми като доходи, работно място, образование и здраве. Именно от това проучване става ясно, че анкетираните, които определят заплащането си като несправедливо, са принципно в по-лошо здравословно състояние от останалите. Освен това страдат много по-често от сърдечни заболявания, високо кръвно налягане и депресии.

http://www.dw-world.de

.

Цветозар Томов, социолог

(или генеалогия на политическия страх)

„За мнозина изследователи на човека и на съвременността става все по-ясно съдбовното затруднение, пред което са изправени всички — фактът, че развитието на интелектуалните възможности на човека многократно надмина развитието на чувствата му. Човешкият мозък живее в двадесетия век. Сърцето на повечето хора обаче се намира още в каменната ера. Мнозинството от нашите съвременници не са достигнали зрелостта да бъдат независими, рационални, обективни. Те се нуждаят от митове и идоли, за да понесат истината, че трябва да разчитат само на себе си, че няма друг авторитет, който да дава смисъл на живота, освен самия човек. Той потиска ирационалните страсти на деструктивност, омраза, завист, мъст. Той се прекланя пред силата, парите, суверенната държава, нацията. Ценейки само на думи ученията на великите духовни водачи на човешкия род — Буда, пророците, Сократ, Исус, Мохамед, той е превърнал идеите им в джунгла от предразсъдъци и идолопоклонничество.“
Ерих Фром. „Бягство от свободата„.

НЕ РЕПРЕСИЯТА ПОРАЖДА СТРАХ, А СТРАХЪТ ПОРАЖДА РЕПРЕСИЯ

Занимавам се със социологически изследвания. Обичайната методика при тях предвижда да се поканят за участие определен брой хора, които да споделят мнението си по конкретни въпроси. Тези хора се подбират така, че да възпроизведат структурните особености на едно по-широко множество, от което са подбрани – например всички пълнолетни българи.
Един от проблемите, с които човек се сблъсква при подобни изследвания, е, че не всички хора се съгласяват да участват, макар и в анонимна анкета. За мнението на отказалите да участват трябва да се съди от мнението на тези, които са се съгласили. Това крие рискове, защото няма достатъчно гаранции, че мненията на тези две групи са наистина сходни. Затова, когато процентът на отказалите стане доста висок (прието е да се смята, че е опасно той да надхвърли 30%), данните от изследването е възможно да се окажат компрометирани.
Обикновено при социологически изследвания у нас процентът на отказалите не надхвърля 30%. Но напоследък при изследвания на политическа тема (поне в рамките на собствения ми опит) този процент сравнително рязко се повиши и достигна 60% с тенденция да продължава да расте. При изследвания на други теми процентът на отказалите е 2-3 пъти по-нисък. Това ме кара да се отнасям скептично към резултатите от социологически изследвания на политическа тема в България, включително от изследвания, в чието провеждане съм участвал.
Не при всички, но при повече от половината от отказващите да бъдат интервюирани в социологическо изследване, причината е нежелание да се говори именно на политически теми. Зад това нежелание обикновено се крие страх от евентуални неприятности. А зад страха – недоверие към управляващите, достигнало до степен, при която възниква страх  от споделяне на мнението за тях.
Не обсъждам дали този страх е оправдан или не. Всъщност, в повечето случаи не е оправдан. Обсъждам съществуването му. Нарастването на отказите от участие в социологическо изследване на политическа тема е индикатор за репресивността на политическия режим. Ако съдим по него, сегашният режим в България е необичайно репресивен.

Как се изкривяват резултатите от изследвания с много откази? В полза на режима.

Подкрепата за него сред отказалите е в пъти по-ниска, отколкото сред приелите да участват в изследването. Така измереният резултат представя режима като много по-влиятелен, отколкото той всъщност е. Ако имаме стабилизирана диктатура, измерваната чрез социологически изследвания подкрепа за управляващите достига космически висоти, като може да доближи 100%. Затова тези изследователски методи са приложими само в демократични условия.
За пръв път след 1989 г. наблюдаваме този синдром в България. И забележете – той подхранва усещането за стабилност на управлението. Страхът да се критикуват властите в ситуацията на анонимно социологическо интервю е значително по-малък, отколкото при публични изказвания и действия. Така репресивният режим твори видимостта за собствената си популярност дори когато репресивността се проявява само на социалнопсихологическо равнище, като неясен страх от възможна репресия.
Значи репресията поражда страх? Не, това също е видимост. Ще се опитам да обясня защо мисля, че е обратното – страхът поражда репресия.
В „Бягство от свободата“ Ерих Фром се опитва да обясни кое всъщност поражда страха от свободата. Чувството за несигурност. Битието на свободния човек е несигурно, непредвидимо, то твърде много зависи от собствените му действия. Свободата е несигурност, а несигурността е плашеща.
Почти всички опити за тотално подчиняване на големи, а и на малки групи хора се оказват успешни за някакъв период от време, когато създават чувство за сигурност, предвидимост на съществуването. И рухват много бързо, когато това чувство изчезне. Това е прекрасно изразено чрез думите на Ред от великолепния филм „Изкуплението Шоушенк“: „Затворът е странно нещо. Отначало го мразиш, после свикваш с него. А като мине достатъчно време, ставаш зависим от него.“
Да, репресията поражда страх. Но в несравнимо по-голяма степен страхът от свободата и личните, несподелими с никого отговорности, които тя поражда, ни тласка към това да искаме да сме зависими от справедлива и добра сила, осигуряваща уют в живота ни. Можем да мразим насилието и пак да се стремим да бъдем негови жертви. Не само прословутият Стокхолмски синдром е индикатор за подобна психологическа клопка.

Страхът от свободата е кодът,

чрез който, струва ми се, можем да се опитаме да прочетем непредубедено модерната ни политическа история и нейните странности, криволичещите пътеки, по които се движи българското политическо подсъзнателно. Можем да се опитаме и да разберем защо немалка част от българите подкрепят сегашния репресивен режим, който видимо посяга на елементарни човешки права и икономически свободи.
Някой беше казал, че капитализмът прави хората различно богати, а социализмът – еднакво бедни. Тази метафора добре онагледява и основното предимство, и основния недостатък на социализма – такъв, какъвто го помним. Сливането на всички власти в единен ред и одържавяването на икономиката неизбежно поражда икономическа неефективност и тя е основната причина за рухването на този обществен модел, господствал 45 години у нас. Това, че той е основан на насилие (защото иначе няма как да се постигне единен ред в едно общество), създава вътрешната логика на колективното съпротивление срещу него, нейната идеология, но не е причина за рухването му. Насилието при социалистическата система създаваше атомизирани дисидентски ядра, но не и мощна масова съпротива. Икономическата неефективност разложи тези режими от горе до долу. Човечеството върви, макар и криволичещо, от робство към свобода, не защото робството е непоносимо за повечето хора, а защото то не може да породи икономическата експанзия, характеризираща модерния капитализъм, основан в крайна сметка на индивидуалната свобода и икономическата предприемчивост. Без това базово предимство – създаване на икономически ефективно общество, позволяващо на повечето хора да живеят по-добре в материално отношение, присаждането на демокрация от западноевропейски тип лека-полека поражда масова обществена съпротива и неудовлетвореност в общества с ниска демократична култура. Такъв е и българският случай.
Причината за този ефект следва да се търси в нарастващата несигурност за утрешния ден, която е иманентна характеристика на една демокрация, защото е необходима за нейното успешно функциониране. Животът на обективно свободния човек е непрекъсната борба за по-добро съществуване, която при икономическа неефективност, съчетана с нарастваща диференциация, се превръща в борба за елементарно оцеляване. Увеличаващ се брой българи имат проблем днес да лекуват развалените си зъби, да нахранят с пълноценна храна децата си, да си позволят елементарни културни развлечения. Тези проблеми са истинските корени на носталгията по тоталитарните времена, в които имаше известна гарантираност на елементарните условия за възпроизводство на човешкия живот.
Нарастването на обективните условия за появата на политически режим, който все по-видимо и открито се стреми към възстановяване на някои елементи на тоталитарната система, все още се подценява при опитите да се предложат обяснителни схеми на неочаквано високата популярност на Борисов и ГЕРБ. Според мен работата не е просто в харизмата на Борисов и в примитивните очаквания на хората, че един милиционерски ред ще възстанови справедливостта в българското общество. Сегашният български премиер е естествено изграден продукт на тоталитарния ред. Дори биографичното пребиваване в ъндърграунда, създаден от демократичния хаос, е свързано с това, че хора като него нямаха друг начин да се адаптират към една социална промяна, внесена по същество отвън, която по принцип толерира разширяването на хоризонтите на свободното човешко съществуване. Охранителните структури на бишвия комунистически елит, както и слугинските привилегировани съсловия – разните му там милиционери, пожарникари, спортисти, доносници, че и военни – нямаха друга възможност нито други културни хоризонти да реорганизират живота си, освен като рекрутират кадрите на организираната престъпност в България. Изобщо не е случайно, че и днес сред тях можем да открием огромна маса бивши кадри на МВР и бивши спортисти. Образно казано,

през деветдесетте години в България предприемчивите инженери станаха таксиметрови шофьори, а предприемчивите милиционери и спортисти – бандити.

Кое накара обаче българите масово да гласуват за един такъв човек и неговата партия? Само омразата към бившите комунисти и недоволството от поредното правителство, затънало в далавери и корупция? Или пък чалгаджийската му харизма? Какво чудо накара толкова много хора да се доверят на един видимо примитивен човек? Защо са толкова вяли реакциите на засилващите се посегателства срещу граждански свободи, които характеризират политиката на този режим?
Струва ми се, че

Борисов е живо олицетворение на една утопия, която свързва в едно страха от свободата и страстта към нея.

Тя може да бъде изразена по следния парадоксален начин: да накажем господарите и да запазим (възстановим, възвърнем) господарския ред. Нейният литературен аналог е описан във „Фермата“ на Оруел. Борисов е еманация на идеята да натирим и унижим онези, които 67 години управляват съдбините на страната, и в същото време да се върнем към онази сигурност и предвидимост на живота, която те ни осигуряваха. Агресията на Борисов спрямо бившите комунисти съединява образите на тоталитарните господари с успелите да ни надхитрят по време на демократичния преход техни деца. Възстановяването на комунистическото насилие, високомерие и арогантност, силовото обладаване на медиите, цензурата и тоталното подслушване припомнят за уюта на социалистическата зоологическа градина и ни отдалечават от капиталистическата джунгла, която ни плаши. Така страхът от свободата поражда засилваща се репресивност у един режим, който се мъчи да съхрани популярността си, създавайки същевременно условия, които обективно тласкат страната към пълна икономическа безпътица. На този фон отново на повърхността излизат идеологическите мантри на ранния комунизъм – богатството е порочно, предприемчивостта е спекулативна, знанието е реакционно, бъдещето е светло, врагът дебне.

В СЕГАШНАТА СИТУАЦИЯ МОРАЛНИЯТ И ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ИЗБОР СТАВАТ ВСЕ ПО-ТРУДНО РАЗЛИЧИМИ

Струва ми се, че днес в България в сравнително чист, дестилиран вид се изгражда моделът на една контрареформация, произтичаща от недотам сполучливия опит на бившите тоталитарни страни да се адаптират към западноевропейските политически и икономически практики. Със сигурност подобни процеси има и в другите европейски страни от бившия съветски блок, но у нас – и поради народопсихологически особености, и поради личните качества на сегашния ни фюрер – те изглеждат особено отчетливи.
Какъв тип съпротива пораждат и до какво ще доведе всичко това? Съвършено видимо е, че сегашната политическа ситуация в България е особено неприемлива за високообразованите групи в обществото и за дребното частно предприемачество.
Първото е добре известен ефект от механизмите, по които се заражда съпротива спрямо тоталитарните режими в Европа на ХХ век. Дисидентските ядра винаги имат по-големи шансове да се образуват около високообразовани групи. Те създават политически субкултури, почиващи в крайна сметка върху либерални идеи и идеализиращи свободата. Начинът, по който в такива групи се заражда и развива негодуванието срещу сегашния режим, също илюстрира неговата нарастваща репресивност. Дори хората, които практически се облагодетелстват и се опитват да се нагодят към официалната политическа линия, всъщност се отнасят опортюнистично към нея.

Режимът на Борисов е първият след 1989 г., който поражда дисидентски реакции в собствения смисъл на думата,

стигащи до създаването на алтернативна култура на възприемане на действителността.
Поради това, че този тип противници на режима не могат да бъдат напълно лишени от възможности за публична изява, дисидентското политическо говорене лека-полека се просмуква навсякъде. И за разлика от тоталитарните времена, то поражда контрасъпротива, която също получава легитимност чрез публичното пространство. Критиките срещу режима, основани на либерални ценности, са заглушавани и ще бъдат заглушавани от много по-мощната и по-близка до народната душа реакция на тези, които се страхуват от свободата във всичките й форми. На базата на дисидентското либерално говорене не могат да възникнат мощни обществени движения, видимият ефект е и ще бъде в маргинализацията на образованите съсловия и в затруднения им достъп до властови позиции. Но все пак именно негативизмът на образованите съсловия създава онзи политически резерв, който ще излезе на светло, ако и когато сегашният режим рухне.

По-сериозна опасност за режима е кризата на доверие в дребното частно предприемачество.

Ако има нещо, което все пак сравнително устойчиво се развиваше през последните 20 години в България, това е постепенното разширяване на възможностите човек да се справи с проблемите на икономическото си всекидневие чрез някакви активности, които само много условно могат да бъдат наречени частен бизнес. От времената на „Магурата“ доскоро захващането с дребна търговия на черно или на светло, кафененца с 2-3 маси, кръчмички, улични продажби, гаражни магазинчета, малки фондацийки, строителни фирмички, имащи съдбата на вечни подизпълнители и какво ли не още, даваха възможност на стотици хиляди хора сравнително успешно да постигат стандарт, съответстващ поне на онзи, който е достижим със средно платена наемна работа. Тази икономическа активност много често се развиваше на границата със сенчестата страна на икономиката, имаше периоди на възходи – например по време на югоембаргото, и падения – например при въвеждането на касовите апарати от правителството на Костов, но така или иначе поддържаше съществуването на много хора.
Защо сегашният режим я смачква? Преди всичко защото условията за нейното възпроизводство са пряко противоположни на степента на репресивност на режима. Засилва се монополизацията на основните икономически сфери, изчезва своеобразният корупционен демократизъм, съпътствал българския преход, и се заменя с централизирано източване на държавните пари, в условията на икономическа стагнация липсва каквато и да е политика за подпомагане на дребната частна инициатива.
Проблемът не е толкова икономически, колкото социален. Частната инициатива от този тип е незаконно дете на демократизацията на икономическите отношения. Тя естествено би се стабилизирала и укрепнала, ако има траен икономически растеж, като редом с това постепенно би навлязла изцяло в светлия икономически сектор. Бързото й ликвидиране би оставило твърде много хора без видими перспективи за адаптация, особено в условията на икономическа криза. Тези хора имат по-висок потенциал да се самоорганизират и да оказват политическа съпротива. Организации от типа на „Сила“ демонстрират именно това.
Възможно ли е обаче двете потенциални протестни сили в българското общество, които са в състояние да преодолеят страха от свободата, да изградят общо съпротивително движение срещу един репресивен режим? Не зная, те са твърде различни. Едно е свободата да е ценност, друго е да е потребност, често неосъзната, в борбата за оцеляване.
Това, което може да обедини хората, неприемащи регреса към тоталитаризъм, който изживява в момента българското общество, е моралната непоносимост. Несвободата може да бъде уютна, но никога достойна. Всъщност, унижаването на човешкото достойнство е неизбежна последица от действията на един репресивен режим. От една степен на репресивност нагоре удържането на елементарното човешко достойнство се превръща в своеобразен героизъм. Властовият произвол превръща живота на хората в низ от унизителни преживявания, което на свой ред предизвиква нарастваща непоносимост към властите. Това е пътечката, по която изчезва социалнопсихологическата привързаност към режима на Борисов.
Но този процес не е еднозначен. Репресията и насажда страх, и стимулира страха. Объркването, породено от загубата на очевидни житейски ориентири, подхранва надеждите, че свободата си струва да бъде жертвана заради реда и предвидимостта, а униженията, на които ни подлага редът, могат да бъдат приети като неприятен, но страничен ефект. Във водовъртежа на подобни страсти и очаквания българите ще определят своето отношение към сегашната власт на изборите наесен.
Всъщност

сегашното управление е тест за моралната устойчивост на българския народ в най-елементарния смисъл на тази дума.

Ще се окажат ли преобладаващ брой хората, които биха избили децата си, жените си и себе си, за да съхранят достойнството си, когато нямат шанс за оцеляване, както се е случило в Перущица в далечната 1876 г.? Или ще бъдат повече онези, които примирено ще положат главите си на дръвника, както се е случило в съседния Батак през същата 1876 г.? Симптоматично е, че съвсем наскоро българската църква канонизира именно баташките жертви, а не перущенските самоубийци.
Не, не мисля, че сме изправени пред толкова тежък екзистенциален избор както жертвите на Априлското въстание. Но мисля, че

за да може да бъде свободно едно общество, трябва да може да преодолява страха от свободата.

В противен случай то е непригодно да се самоуправлява демократично. Ние или ще продължаваме да емигрираме при първа възможност, или ще се научим да възлагаме отговорността да ни управляват на тези, които са способни да го правят демократично.
За да има смисъл да говорим за обществен морал, за да може моралът в някаква степен да е регулатор на политическите процеси в нашето общество, трябва да има неща, които не сме в състояние да допуснем дори с риск да загубим живота си. А за да бъдем в състояние да правим такъв избор, трябва да си даваме сметка, че животът е временно благо и е много по-пълноценен, когато го живеем без страх. Страхът е привилегия на безсмъртните. Смъртните няма от какво да се страхуват.

http://www.legalworld.bg/

.

Кенет Рогоф

Дали не е време повечето държави да създадат независими надзорни институции, които да внасят обективност в дебатите за националните бюджети? Бърнард Мадоф, излежаващ доживотна присъда за огромните си финансови измами, наскоро обобщи мнението  на много хора за бюджетната политика, заявявайки, че

„цялото правителство е една Понци схема“

Може би това е самозалъгването на човек, който ще умре в затвора, след като рекордната му пирамидална структура на стойност 50 млрд. долара беше разобличена през 2008 г. По мое мнение мястото на Мадоф в книгите с рекорди ще бъде запазено още дълго време.

И все пак като се има предвид, че много от правителствата на най-големите страни света са изправен пред смъртоносната комбинация от неустойчиво равнище на дълга, безпрецедентни пенсионни задължения и по-слаб растеж, трябва да се запитаме какъв е фискалният план

В ново изследване, озаглавено „Десетилетие на дълга“, Кармен Рейнхарт (от Университета в Мериленд) и аз показваме, че общият публичен дълг в Съединените щати, включващ федералните, щатските и местните задължения, е преминал рекордните 120% от БВП, регистрирани след края на Втората световна война.

Япония, разбира се, е в още по-лоша форма – с дълг, надминаващ 200% от БВП. Въпреки че голяма част от него е покрита от валутните й резерви, сега страната е изправена пред огромни разходи за преодоляване на щетите от катастрофалното земетресение в съчетание и с негативен демографският тренд. Дълговите нива на много други държави също са неудобно близо до 150-годишни върхове въпреки относителния мир в по-голямата част от света.

Няма лесен начин за решаване на проблема. Засега ниските лихви по света ограничават разходите, свързани с обслужване на дълга. Задълженията обаче могат да бъдат намалявани постепенно за дълги периоди от време, докато реалните (коригирани с инфлацията) лихвени проценти могат да се повишават значително по-бързо дори и в развитите държави.

Дълговите кризи имат способността да връхлитат неочаквано

засягайки особено силно държавите, при чиито равнища на задълженията няма място за грешки или непредвидени бедствия.

Eдин от вариантите е създаване на независими институции за фискален надзор ( бел. ред. – т.нар. фискален борд в българския вариант). Най-бързата и директна полза от създаването на такива институции ще е наличието на контрапункт  при евентуални прекалено наивно-оптимистични прогнози на правителствата за растеж и приходи. Тези структури биха могли дори да принудят управляващите да разкриват скритите разходи на държавните гаранции и извънбалансовите си задължения.

Крайно време е да се обмислят нови подходи. Разбира се, склонността към трупане на дефицити в модерните политически системи не може да бъде премахната с една проста промяна. По същия начин не може да се избегне и опасността от поява на дългови и инфлационни кризи в бъдеще. Много държави се нуждаят от задълбочени реформи, които да повишат ефективността на данъчните им системи и да направят социалните им програми – включително пенсионнтие схеми – по-реалистични.

Появата в последно време на фискални надзорни съвети е обещаващо институционално начало. Редица държави като Дания, Холандия, САЩ и Белгия имат дългогодишни агенции за надзор на фискалната политика. Такава например е Бюджетна комисия към Конгреса на САЩ (CBO). Въпреки че тези институции са доказали полезността си, в повечето случаи те са доста ограничени.

CBO например може да прави дългосрочни бюджетни прогнози, базирани на нейните собствени оценки за растеж. Комисията обаче много често е принуждавана под политически натиск

да приема неправдоподобни „поправки“

които неутрализират ефективността на критиката на политиките за справяне с дефицита.
За да осигурят повече прозрачност и правдоподобност на фискалните данни, редица правителства създават специални фискални съвети с по-голяма независимост, използвайки модела на централните банки. Водещи в това отношение са Швеция, Великобритания, Словения и Канада. Компетенциите например на шведския съвет са особено големи. Той не само прогнозира, но и има право да се вглежда по-дълбоко в

мотивите за правителствените политики

и последиците от тях. Подобни органи щяха  да окажат безценна помощ по време на финансовата криза. В САЩ например, ако такава агенция съществуваше, тя можеше да пресметне разходите и ползите от плановете за стабилизиране на икономиката, успокоявайки Конгреса и данъкоплатците.

Не можем да очакваме, че тези институции ще станат важни и влиятелни колкото централните банки, поне не в близкото бъдеще – бюджетната политика е много по-сложна и многопосочна от паричната. И все пак създаването им ще е важна стъпка за налагане на здрав фискален разум.

Независимо колко добре са устроени обаче тези надзорни агенции няма да са достатъчни сами по себе си. Всяко поколение се изкушава да си казва: „Моите внуци ще са два или три пъти по-богати от мен, така че какво толкова, ако платят малко дълг?“ Освен това и политическият цикъл създава силни тежнения към трупане на дефицит, тъй като лидерите се стремят да украсят чувството за икономическо здраве и просперитет,

повишавайки публичните разходи за сметка на скрити дългове

и свиване на дългосрочните инвестиции. За да са устойчиви на  политическия натиск, фискалните агенции трябва да бъдат периодично одитирани от международни организации като Международния валутен фонд. По този начин ще бъде запазена тяхната независимост и ще се насърчи отчетността.

Трябва да се подсигурим по някакъв начин срещу възможността някой ден Бърнард Мадоф да се окаже прав за правителствата и неговата Понци схема вече да не е най-голямата в историята. При всички случаи по-голямата прозрачност и независимост при оценката на правителствените политики ще помогне срещу трупането на огромни дефицити. Това определено е една от малкото работещи идеи на фона на безплодния политически пейзаж.

* Авторът е преподавател по икономика  в Харвардския университет, бивш главен икономист в Международния валутен фонд. Текстът е предоставен от Project Syndicate

http://www.dnevnik.bg/

.

Петър Константинов

Погледнал в очите на живота и смъртта още по време на бомбардировките над София, Петър Константинов става медик по образование. Но освен близо 200 научни публикации в областта на медицината, той е автор на над 30 художествени романа. Широките му обществени интереси го насочват и към политическата икономия. През 2010 г. от печат излезе книгата му „Червеният капитализъм“, която хвърля нова светлина върху икономиката на прехода. За нея говорим с автора.

Непокорството на Константинов към заспалата икономическа теория му навлича неприятности вече десетилетия. Още в началото на 1970-те години той пише книгата „Социално – политически проблеми на научно – техническата революция“. Изследването излиза от Варненската печатница в 10 000 тираж – незабавно изкупен от партийната цензура и потънал в небитието. Заедно с това авторът е привикан в кабинета на идеолога на Партията. Ето какво ни разказа той за срещата си с Милко Балев.

Започваме разговор и много бързо разбирам, че основната цел е книгата, която стоеше на бюрото му. Аз въобще не бях си я купил, нямах възможност – тя изчезна, преди да се появи. И той ми каза: „Това е много хубава книга. Това са много верни неща и трябва да обърнем внимание върху тях. НО. Имайте предвид, че народът е барут. Падне ли искра върху този барут, става страшно“.

Господин Константинов, ще си позволя да Ви прекъсна. Все пак поводът за разговора ни е една сравнително нова книга, „Червеният капитализъм“. Мислите ли наистина, че българският народ все още е барут?

Вижте какво, аз и тогава не мислех, че е барут. Понеже не чухте моят отговор, аз му казах: Толкова вода е излята върху този барут, да сте чули някога, другарю Балев, да пламва мокър барут? По същия начин смятам и сега. Нямам впечатления, че българският народ – говоря преди всичко за българската общественост, преди всичко за българската интелигенция /може да пламне/.

Аз уважавам дълбоко и се прекланям пред моя народ. Обаче нашата интелигенция, сегашната и тази, която я предхождаше в социалистическо време, е кастрирана. Казвам го с дълбоко уважение към отделни личности. Цялата ни безпомощност изхожда от липсата на позиция от страна на нашата интелигенция.

Тя няма позиции, тя се съобразява с позиции. А това подвежда народа. Защото народът, в края на краищата, във всички случаи и епохи се е водил от водителите си, от тези, които носят светлината за него. Нашата интелигенция, отново повтарям, е кастрирана. Тя няма способността да има собствено мнение. Тя се съобразява и приспособява.

Виждате по какъв начин стават трансформациите и сега в политическия живот. Всяко ново явление привлича огромен облак от „доброжелатели и съмишленици“. След това същото обкръжение преминава в друга светлина. Такава една интелигенция в никакъв случай не можеше да роди дисидентство и ако някой говори, че е имало дисиденти в България, той не говори историческата истина.

В България не е имало дисиденти – имаше страдащи хора. Имаше и избивани хора. Защото онази интелигенция, която все пак имаше собствено становище, беше избита след Девети септември. Тя беше фактически унищожена. Тя нямаше никакви възможности за живеене.

Новата интелигенция която се запази и която процъфтя след това, беше интелигенция на приспособяването. Който се сети най-рано да се приспособи, той беше и най-близко до върховете на управлението, на облагодетелстването. Това е още една порочна черта на българската интелигенция – да бъде облагодетелствана.

Вие сте медик, доктор. Мислите ли, че българската икономика – да се насочим към нея – е болник?

Да, разбира се. Първо, защото тя не претърпя никакво съществено изменение от онова състояние, в което се намираше в продължение на 45 години. И вие сте икономист, знаете много добре, че онова беше т.нар. „социалистическа икономика“. А социалистическата икономика няма обективни икономически закони. Тя е лишена от такива и това е нейната гибел. Всеки човек, който разбираше това, знаеше, че комунизмът като форма на управление не може да съществува и ще рухне, както рухва всяка диктатура, която разчита само на силата, страха, натиска отгоре.

В това отношение ние не успяхме да направим никаква съществена – психологически говоря – преоценка на тази икономика, за да можем да разберем каква икономика ни е необходима на нас днес. „Преходът“ беше една изкуствено създадена мътилка и тя продължава, все още. Избистрянето ще настъпи много бавно. В него вярвам. Няма как, Европа постепенно ще ни принуди да се „избистрим“. Но нашето общество още не може да осъзнае, че ние продължаваме да служим както на стари принципи, така и на стари авторитети.

Нашата икономика, след като беше абсолютно със законни средства превърната от социализъм в капитализъм, остана така да се каже недоносче, запъртък. И този запъртък сега ще бъде влачен, по много причини. Носителите на този запъртък, тоест авторите на тази трансформация, бяха хора, които се подготвяха именно това. Защото в тази мътна обстановка се родиха новите условия за изсмукване на човешките ресурси и средства – нещо, на което всички ние станахме свидетели.

Всичко беше подготвено в дълбочина. Или както казват класиците на Марксизма, всяко едно ново общество се заражда в лоното на загиващото общество. Новият капитализъм, който е червен капитализъм, се ражда в лоното на постепенно чувстващото и разбиращо безсилието и съдбата си, тоест обречеността си, социалистическо общество.

Ами вземете как се ражда капитализмът у нас, този капитализъм, който и сега съществува. Ражда се направо в документите на ръководните органи на партията. „Тексим“ е една чисто капиталистическа формация. Георги Найденов, родоначалникът на Тексим, е агент на разузнаването, който добре видя как става играта с капиталите, с прикриването, с прането на парите дори. Те разбраха всички тези неща – основните актьори на сцената на т.нар. преход.

.
Добре, но аз продължавам да настоявам за диагноза за българския капитализъм след 1990 г. „Запъртък“?

.
Той, както ви казах, започна в загниващото общество. Започна с „Тексим“. От 1964 г. се създаваха най-различни капиталистически дружества с решение на Политбюро. Живков е бил много добре запознат. Той, колкото и да не е бил запознат с фините механизми в икономиката, е бил запознат с всичко това. Защото Тексим, през 1960 г., когато се създава, има основен капитал от 7000 лева. Три години по-късно, през 1965 г., има вече чиста печалба от 7 млн. 270 хил. лева.
Ето ви капитала! Това го разбират и започват да го използват широко в най-различни покрити със сянка формации. Разбира се, никой не знае за това нещо по документи. Това е известно – на коя дата е решението на Политбюро за „Тексим“, цялото му развитие, хода му и т.н., това е известно. Сливането му след това с морския флот в Български търговски флот, първата банка – Търговска морска банка във Варна, всички тези работи са ясни. Но самият документ, решението на Политбюро – където и да го търсите, който и да го търси, го няма.

Няма ги и другите постановления за създаване на подобни капиталистически организации: Указ 352, Указ 1159 … Ами вземете и знаменития Указ 56. Какво ще намерите от него? Само формирането му, и то с дата 3.01.1989 г. А фактически много от тези капиталистически предприятия, които след това бяха най-шумни, бяха създадени преди това.
Да вземем за пример „Мултигруп“. Мултигруп започна като „МултиАрт“. МултиАрт имаше за цел да продава картини. Но той не продаваше картини, а изнасяше луксозна класа проститутки. Това бяха първите печалби на МултиАрт. В това отношение той беше абсолютно оформено капиталистическо предприятие, под прикрита форма, използвайки – тъй като още нямаше Указ 56 – закона за кооперациите.
Виждате каква игра, кооперация! Всички тези хора бяха в тайните служби, особено към външнотърговските тайни служби. Те имаха възможност, ходеха навън. Те виждаха всичко това и можеха да го възпроизведат. Е как тези хора /да се оттеглят днес/?!
Класово – партийният подход подготви всички тези хора, които постепенно узнаха тайните и възможностите за транзакции и т.н. и започнаха да ги прилагат. Забележете, че Указ, който се издава на 3 януари, само до края на годината, до 31 декември, има създадени по съдебен път 17860 фирми. Това са хората, които знаят какво трябва да правят.
Оттам насетне идва цялата история, която в „Червения капитализъм“ е предадена достойно и абсолютно вярно въз основа на това, което съществува. Защото огромната част на всичко е покрито в сянка. И сега е покрито в сянка.
Въпросът е за всички тези хора, които „наливаха основите“. Които работеха от сутрин до мрак за предприятия, които бяха лапнати достатъчно бързо, за да могат да бъдат продадени. Пролетариатът си остана пролетариат. Партийната плутокрация можа да разбере нещата, тя се подготви, тъй като още по онова време изпращаше децата си да учат на Запад и по този начин да се подготвят за това, което ще стане.
Всеки един икономист, който не беше с капаци на очите, разбираше, че социализмът няма перспектива и формите за пране на пари се създадоха в старата система. Наркотиците, основната форма, в която се разви забогатяването на някои от червените капиталисти, започват да се произвеждат още в социалистическия режим. Знаете за известния Фатик, който беше близък на Живков, донесе каптагона и производството на каптагон започна в държавните предприятия. И ние изнасяхме за целия Изток каптагон, който сега се преследва навсякъде като наркотик.
Оръжието – в целия Подбалкан се създадоха заводи, които сега се продават, този в Сопот за 118 милиона. Той е погълнал много повече. Обаче това оръжие отиваше в конфликтните точки на света – където имаше тероризъм, междуособни войни, граждански сблъсъци, източни диктатури. Разбира се, в това участваха и Западните страни. И американците изнасяха тайно оръжие, Франция също, и така нататък. Но те поне не твърдят, че са социалистически държави. Те твърдят, че са капиталистически и при тях важат законите на капитала, съобразен със законите на държавата.

.
Рисувате една доста ясна картина на разложение на нравите при социализма. След 1990 г. новите капиталисти, новите играчи, все пак не внесоха ли някаква специфична нотка в този мръсен свят на наркотици, проституция и престъпни пари?

.
Задълбочиха ги. Не само че ги приеха, а ги задълбочиха. Това им е насъщността. Защото това поддържа несигурното положение в обществото. Преди Девети септември комунистите имаха един принцип, който широко разпространяваха между себе си /те бяха 2-3 хиляди души/. „Колкото по-зле, толкова по-добре“. Сега важи същото.
Е, вярно, правителствата се опитват. Едно или друго правителство с едни или други добри намерения. Обаче кажете ми, как може да се справи едно правителство, когато непрекъснато от недрата му извират елементите на мафията, на подкупността, на организираната престъпност, и те свързани със съответните институции.
Ненапразно министър наскоро Цветанов каза, че всеки един от тези хора малко или повече е бил свързан с Вътрешното министерство. После, законодателството. Представяте ли си един парламент, който непрестанно променя законите?! Има закони, които само за 2 години са изменени 10 пъти! Е какъв е този закон, кого може да облекчи?! Той може единствено в междинните стадии на промяната да подпомага онези хора, които извършват тъмните работи.

И те ги извършват. Дори при едно правителство, което дойде с твърдата воля да създаде ред, поне като декларация – оказа се, че в края на краищата тези тъмни сили се намират навсякъде. Те владеят всичко. Те са в контакт. И тъй като те са свикнали да бъдат послушни, западните господари избират тях за изпълнители тук.

.
Вие говорите за продължителни процеси, които не се ограничават с едно правителство, с един мандат, боравите с десетилетия. Нека тази Ваша дарба и склонност насочи поглед към следващите десетилетия на България. Какво очаквате за бъдещето, има ли нещо добро за младия човек, или сме провалена държава?

.
Оптимист съм. Първо, с рационалното мислене на човек, който добре се е занимавал с икономика. После, който добре познава психологията на хората като лекар и писател. И заедно това познава реалността като независима личност. Заради всичко това аз съм дълбок оптимист.

В последните 20 мъчителни години червеният капитализъм от може би 80% от цялата капиталистическа формация на нова България е спаднал до 30 – 32%. Той ще продължава да спада. Е, тези, които станаха милионери, ще си останат милионери. Така е в живота. Техните синове обаче, те учат на Запад, в Англия, Америка, те оперират по един съвършено различен правилник и нещата постепенно ще се канализират …

Ние сме една благословена от Бога страна – в климатично отношение, по отношение на самия народ. Вярно, че много неща се измениха при него, но той продължава да бъде скромен, пестелив, дори ученолюбив. Трудолюбието му изчезна за жалост, то беше унищожено насилствено.
Надеждата е реална: ние ще излезем от това състояние. Нашият народ въпреки всички тези язви, които минаха през тялото му и разложиха дори духа му, е скромен и пестелив народ. Ние ще съумеем да бъдем един благодатен оазис не само на Балканите, в Европа. Вземете: след 500 години турско робство, само за 12 години България излезе на първо място на Балканите и на четвърто място в Европа по нарастване на икономическите показатели. Е, кой народ може да направи това нещо? Нашият народ.

http://darikfinance.bg/

.

Интернет предлага широко поле за безплатна или нискобюджетна популяризация на бизнеса

Всеки от нас ежедневно използва социалните медии и Google. Вече се срещаме с приятелите си във Facebook, споделяме новостите в Twitter или в личния си блог, а необходимата ни информация я търсим не в дебелите книги, а в безкрайните дълбини на интернет.

След като правим всичко това за личната си популяризация, защо да не можем да го приложим и в бизнеса, и то без да плащаме за SEO оптимизация и онлайн маркетинг?

Всъщност, това е напълно възможно. Има редица неща, които можем да направим сами, без да притежаваме задълбочени ИТ познания, твърдят организаторите на семинара „Интернет маркетинг с нулев бюджет”, който ще се проведе на 6-ти и 7-ми април в София.

Социални медии

На пръв поглед думата „медии” може да стресне някого. Свикнали сме да я асоциираме с националните телевизии и вестници. А те не са особено достъпни за малките и средни фирми. Медиите в интернет се радват на не по-малка полулярност. Кои са сайтовете, които посещаваме най-често? Няма как в списъка ни да не попаднат и някои от най-известните социални медии – Facebook, Twitter, YouTube, Wikipedia и още много, много други. Тези медии предоставят огромни възможности за популяризация на услуги и продукти. А най-хубавото в случая е, че това може да бъде напълно безплатно. Първото най-важно условие е да определим кои медии са най-подходящите за целите, които сме си поставили, и какво е посланието, което искаме да отправим към потребителите.

Имейл маркетинг

Замисляли ли сте се колко е важно заглавието на имейла, който ще изпратите на Ваш бъдещ партньор или клиент? Електронната поща е един от най-силните инструменти за интернет маркетинг. Зад успешната имейл кампания обаче седят някои трикове и похвати, които задължително трябва да знаем. Като за начало трябва да се научим да пращаме лични имейли, а не някакви шаблони. Трябва да подбираме темата и съдържанието внимателно, като не използваме в заглавията думи като ВАЖНО!!! или СПЕШНО!!! Имейли с подобно заглавие често се приемат от пощите като спам.

Уебсайт

Как сами да повишим трафика към сайта на нашата фирма? Ако си поиграем с шрифтовете и успеем да комбинираме два подходящи, ще видим каква динамика създава това. Разбира се, не трябва да забравяме, че Google има предпочитания към някои като Georgia и Verdana, както и че обича новото съдържание. Решението е едно – проявете малко креативност и пишете по нещо, но често, на вашия корпоративен блог или сайт.

Ако все още не вярвате, че сами можете да постигнете голяма популярност на вашите услуги и продукти, и да оцелеете в джунглата на интернет маркетинга, има кой да ви помогне. Едни от най-добрите практици в областта ще споделят своите знания и опит на семинара „Интернет маркетинг с нулев бюджет”, който ще се проведе на 6-ти и 7-ми април в София.

Лекторите ще говорят за всички методи за безплатна или нискобюджетна популяризация в интернет, която ще включва теми за имейл маркетинг, социални медии, управление на онлайн репутацията, корпоративни блогове, вирусен маркетинг, оптимизация за търсачки, увеличаване на продажбите и други. До 11 март тече ранна регистрация за събитието на много достъпни цени. За повече информация, можете да посетите сайта на събитието.

http://news.expert.bg/

.

Предимствата на онлайн маркетинга са неговата достъпност и възможността много лесно да се приложи

Интернет маркетингът е маркетингът на информираните решения и резултати. В интернет много лесно може да се получи обратна връзка, да се събере нужната информация дали дадено послание работи или не.

Това коментира Мартин Линков от иновативната платформа за споделяне и обмен на съдържание favit.com.

Мартин завършва НГДЕК „Константин Кирил Философ“ и продължава образованието си в СУ „Св. Климент Охридски“ специалност „Новогръцка Филология“, специализира в университетите в Атина и Янена. Започва ΙΤ кариерата си в българското подразделение на водещата американска хостинг компания Aplus.net, а от есента на 2008 е част от екипа на favit.com. Отговорен е за маркетирането и промотирането на услугата, връзката с потребителите и партньорите на favit.

Линков е един от лекторите, които ще говорят на семинара “Интернет маркетинг с нулев бюджет”.

*   *   *

Какво е интернет маркетинг според Вас? Какви са предимствата и недостатъците му?

– Интернет маркетингът е маркетинга на информираните решения и резултати. В интернет много лесно може да се получи обратна връзка, да се събере нужната информация дали дадено послание работи или не, как се приема от потребителите, от кои потребители и тн. Всичко това може да се случи без допълнително заплащане за съмнителни и често мъгливи метрики, каквито предоставя „офлайн“ средата. Предимствата на онлайн маркетинга са неговата достъпност и възможността много лесно да се приложи. Недостатъци? Подценяването и съответно надценяването на възможностите на интернет маркетинга са недостатъци, но не на средата, а на хората в нея.

Кои са най-ефективните интернет маркетинг канали за Вас?

– Зависи от редица фактори, като основният винаги е: Къде е аудиторията ви, къде са клиентите ви? Ако клиентите са предимно във facebook, то и нашето послание ще трябва да се разпространява по този канал. Ако са предимно в някой форум, ще трябва да присъстваме там (и там). Аз бих обърнал въпроса и дали сравнение с изстрелването на сателит. Сателитът е качен на совалка, тя има двигатели и на свой ред е качена върху други двигатели, които я изстрелват, отделят се и единствено сателитът достига орбита. Сателитът, в нашия случай – посланието е истински важното и посланията ни трябва да се натрупват количествено и качествено в среда, която по възможност контролираме максимално (корпоративният ни блог, каналът ни в youtube). Каналите са като племената – неустойчиви в интересите и големината си. Бърз пример е възходът и падението на MySpace. Не бих отличил един канал като най-важен или най-ефективен – кой би отсъдил така за ТВ, радио или принт?

Каква стратегия бихте препоръчали на непрофесионалисти, които започват да се занимават с интернет маркетинг, за да популяризират бизнеса си?

– Никога да не подценяват човешката нужда от разбиране и изслушване.

„Най-големият проблем в живота на всеки човек е да си намери слушател. Но е невъзможно да се осъществи, тъй като всички останали са заети със същото — търсене на собствени слушатели“ В. Суворов

Препоръчвам им да имат търпението да слушат, за да отговарят по-добре на нуждите на клиентите си, да ги разбират. Доброто слушане е половината на хубавото говорене.

Бихте ли споделили за какво ще говорите на семинара “Интернет маркетинг с нулев бюджет”?

– Ще говоря защо е важно да диферсифицираме каналите които използваме в онлайн маркетинговите ни усилия и за възможностите за създаването на собствени такива.

Работата ми е свързана с непрестанното поставяне под въпрос на утвърдени принципи и приети постулати. За да видя дори най-малката си идея пресъздадена от екипа онлайн, трябва да се боря за нея, както руснаците са се борили за Сталинград, да я защитавам, да я подобрявам, но преди всичко да я осиновя, да я направя част от ежедневието ми. Когато не се боря за идеите си, гоня съотборниците си по пътищата и пътеките на страната с колело или гоня шайбата по леденото поле, тогава пък се раждат нови идеи и цикъла се затваря.

Бихте ли ни разказали нещо интересно за Вас и Вашата работа? Какво Ви предстои тази година?

– Предстоят ми много пътувания и много нови контакти, вероятна смяна на континента, времето ще покаже, ще разказвам в блога си, следете го.

http://news.expert.bg/

.
.

Шефът на БНБ И. Искров опитал да изнуди ирландска банка да отстъпи 50% от дяловете си на Централна Кооперативна Банка срещу сумата от 1 лев, твърди германският разследващ журналист Юрген Рот. Верни ли са твърденията му?

„Преди няколко дни получих мейл от банкер на БНБ. В него той пише, че е имало скандален случай, който доста подробно ми описва“, пише германският журналист Юрген Рот. Информацията той публикува в блога си mafialand.de. Според анонимния източник в началото на годината българският инвестиционен фонд Expat Capital Sofia решил да закупи 50 процента от дяловете на Bulgarian-American Credit Bank.

1 лев вместо 7 милиона евро?

„Дяловете на Bulgarian-American Credit Bank принадлежат на ирландската финансова институция Allied Irish Bank (AIB), която искала да ги продаде заради тежката си финансова ситуация вследствие на кризата в Ирландия“, разказва Рот. Така според процедурата инвестиционният фонд Expat Capital Sofia потърсил разрешение за покупката от БНБ. След като получил зелена светлина, фондът направил оценка на потенциалната сделка и решил да я сключи. Expat Capital Sofia предложил на ирландската банка 7 милиона евро за дяловете й на Bulgarian-American Credit Bank.

„Следващата стъпка няколко седмици по-късно била да се поканят представители на ирландската банка в София, за да получат окончателното разрешение за продажбата от БНБ. Приел ги лично Иван Искров, шефът на БНБ, който – и това е скандалното в случая според информацията на анонимния източник – казал на ирландците да забравят за сделката. За тях щяло да бъде най-добре, ако се откажат от седемте милиона евро и отстъпят дяловете си на Централна Кооперативна Банка за един лев“, добавя Рот, който си обяснява случая така:

„Това, първо, си е чиста проба изнудване в размер на седем милиона евро, от които инвеститорите трябва да се откажат. Освен това по този начин се спъват инвестиции в страната. Но което е най-важното в случая, управителят на БНБ сервилничи на групировката ТИМ“, коментира германският разследващ журналист.

Във финансовите среди на София е обществена тайна, че Иван Искров бил преизбран като управител на БНБ със съдействието на групировката ТИМ, пише Юрген Рот в блога си. Пак там четем, че Централна Кооперативна Банка е собственост на групировката ТИМ, която пък била защитавана от премиера Бойко Борисов.

БНБ и AIB опровергават твърденията на Рот

Самият Рот твърди, че случаят с Иван Искров е бил потвърден както от България, така и от ирландската банка. От БНБ коментират твърденията така: „Такава среща с управителя на БНБ, г-н Иван Искров, никога не е имало. БНБ по никакъв начин не може да се намесва в договорни отношения между частни инвеститори“, казва Александър Урумов, ръководител на дирекция „Връзки с обществеността“ на БНБ.

В писмено становище ирландската банка Allied Irish Bank опровергава твърдението, че се е състояла среща с управителя на БНБ Иван Искров заради продажбата на дяловете на BACB. Освен това финансовата институция не е била обект на изнудване от трета страна по отношение на дяловете й, пише Кетрин Бърк, директорка на отдел „Връзки с обществеността“ на AIB.

http://www.dw-world.de/