„Веднъж попитали Хенри Кисинджър, бивш държавен секретар на САЩ: – Какво представлява „притискащата дипломация“?
Кисинджър отговорил: – О, това е уникален еврейски метод. Ще ви обясня с пример. Да речем, че искате да омъжите дъщерята на Рокфелер за обикновено селско момче от България. – Какво? Как може да стане такова нещо? – Много лесно. Отивам в едно българско село, избирам си един приятен младеж и му казвам. – Искате ли да се ожените за американска еврейка? Той объркано отговаря: – У нас тук е пълно с момичета. Аз продължавам: – Да, но тя е дъщеря на милиардер! Младежът се почесва по главата и казва: – Е, това променя нещата… Тогава отивам в Швейцария на среща в банката и питам: – Искате ли да имате за президент на банката българско селянче? – Фу, – отговарят от банката. – А ако той е бъдещия зет на Рокфелер? – Е, това разбира се променя нещата.. Отивам при Рокфелер и му казвам: – Искате ли за зет български селянин? А той възмутено: – Какво говорите, в нашето семейство всички са финансисти! Казвам му: – Да, но той е председател на управителния съвет на швейцарската банка! Рокфелер се замисля и клати глава: – О, но това променя нещата! Сузи, ела тук. Господин Кисинджър ти е намерил годеник. Той е президент на Швейцарската банка! Сузи недоволно мърмори: – Ох, все финансисти, скучни и неприятни. Но аз й казвам: – Да, но той е едно здраво и силно българско момче! А тя с възторг: – О-о-о Това променя нещата…“
. Най-вероятно не ме познавате, но точно като вас, аз съм представител на онези 0,01 процента, горди и несъжаляващи за нищо капиталисти. Аз създадох, участвах в създаването на и инвестирах в повече от 30 компании в различни индустрии – от съвсем малки – като нощни клубове, до огромни – от рода на Amazon.com – там бях първият инвеститор, който не беше член на семействата на основателите.
След това създадох aQuantive, компания за интернет реклама, която по-късно продадох на „Майкрософт“ за 6,4 милиарда долара. Кеш.
Заедно с няколко приятели притежавам банка.
Казвам ви това, за да ви покажа как в много отношения не съм по-различен от който и да било от вас, мои скъпи милиардери.
Като вас имам добро разбиране и перспектива за това какво е бизнес и капитализъм. Като вас бях награден повече от щедро за успеха си с живот, който 99,99% от американците не могат дори да си представят. Къщи по целия свят, личен самолет, т.н., и т.н. Знаете за какво говоря.
През 1992 все още продавах възглавниците, които произвеждахме семейно, на големите вериги магазини, а интернет беше бавно и непознато нещо.
Но спокойно мога да кажа, че дори тогава много от моите клиенти, големите вериги магазини, вече бяха обречени. Осъзнах, че в момента, в който интернет стане достатъчно бърз и сигурен хората, щяха да започнат да пазаруват онлайн. Довиждане, книжарници, магазини за дрехи, магазини за техника.
Това, че осъзнах какво ще се случи малко по-бързо от другите, беше основната част от успеха ми.
Късметът ми дойде от това, че имах двама приятели, и двамата невероятно талантливи, които също видяха потенциала на мрежата. Сигурно никога не сте чували името на единия от тях – Джеф Таубер, или другия – Джеф Безос. Толкова бях развълнуван от бъдещите възможности, които мрежата предлагаше, че казах на двамата, че съм готов да инвестирам във всяка идея.
Така се случи, че вторият Джеф – Безос, ми се обади първи с предложение. И така, аз му помогнах да започне мъничкия си бизнес за онлайн продажба на книги.
Другият Джеф започна онлайн магазин, наречен Cybershop. За съжаление, доверието в онлайн трансакциите не беше голямо и беше прекалено рано за подобна идея – хората не искаха да купуват стоки, които не могат да видя и пипнат „на живо” (за разлика от книгите, чието качество не се променя – гениалното прозрение на Безос).
Cybershop не се справи и мина в групата на „поредния дотком”. Amazon беше относително по-успешен. Сега си имам много голяма яхта.
Но нека говорим откровено. Не съм най-умният, нито най-работливият. Бях посредствен ученик и нямам никакви технически познания, нито съм добър с компютрите. Това, което ми помага, мисля, е желанието да поемам рискове и добрият усет за бъдещето.
Да виждаш предстоящите събития е основно изискване за добрия предприемач.
И какво виждам в нашето бъдеще?
Виждам разгневена тълпа с вили. И идва за нас.
Докато хората като мен и вас си живеят живот, който надминава мечтите на който и да било плутократ в човешката история, остатъкът от страната – 99,99 процента, изостава.
Разделението между имащите и нямащите се задълбочава, и то с огромна скорост. През 1980, най-богатият 1% е контролирал около 8% от приходите на САЩ. Най-бедните 50% си делели около 18%. Днес най-богатият 1% има около 20% дял, а най-бедните 50% си делят едва 12%.
Но проблемът не е в неравенството. Известно неравенство е задължително за всяка добре функционираща капиталистическа икономика.
Проблемът е, че в нашия случай неравенството е по-високо от всякога и се влошава от ден на ден.
Страната ни се движи от капитализъм към феодализъм. Освен ако драматично не променим политиката си, средната класа ще изчезне напълно и ще се превърнем във Франция от 18 век. Преди революцията.
И така, имам послание за хората като мен, за отвратително богатите, които живеем в добре бранените си богаташки балончета:
Събудете се, хора. Това няма да продължи дълго. Ако не направим нещо, за да поправим гигантското неравенство в икономиката, разгневената тълпа ще дойде пред вратите ни.
И ще си носи вилите.
Нито едно общество не може да поддържа подобно постоянно нарастващо неравенство.
Всъщност в цялата човешка история няма нито един пример, в който е имало подобно акумулиране на богатства, без вилите да излязат. Покажете ми общество с големи социални различия и аз ще ви покажа полицейска държава. Или пък бунт. Няма примери за обратното.
Въпросът не е дали, въпросът е кога?
Много от нас си мислят, че сме специални, защото “това е Америка”. Мислим си, че сме имунизирани срещу силите, които започнаха арабската пролет, руската и френската революции. Знам, че вие, драги, от тези 0,01 процента напълно отричате аргументите ми, много от вас дори са ми казвали в очите, че не съм с всичкия си.
И да, знам, че сте убедени, че неравенството е измислица, понеже веднъж сте видели бедно дете с iPhone.
Ето какво искам да ви кажа: живеете в измислен свят. Това, в което всички искате да вярвате, е, че когато нещата стигнат критична точка и преминат от „кофти за масите” в „опасно и социално дестабилизиращо”, ние някак си ще сме разбрали предварително.
Всеки студент по история ще ви каже, че номерът не става така.
Революциите, също като фалитите, стават бавно и после много бързо.
Един ден някой се самозапалва, после хиляди хора са на улицата и преди да разберете какво става, цялата страна гори.
И ние няма да имаме време да стигнем до летището, да скочим на частните си самолети и да отлетим за Нова Зеландия.
Винаги е ставало така.
И ако неравенството продължи, ще стане точно така. Ние няма да можем да предвидим кога и ще бъде ужасно за всички. Но особено ужасно за нас.
Най-ироничното в тази ситуация е това колко напълно ненужна и самооборваща се е.
Ако направим нещо, ако променим политиката си така, както, да кажем, Рузвелт направи през Голямата депресия, така че да помогнем тези 99% и да спрем революционерите и откачалките, онези, които първи ще заразмахват вилите, това ще е най-добрият изход за нас, богаташите.
Не само ще си спасим кожите, но и с почти пълна сигурност ще станем дори по-богати.
Тук трябва да следваме модела на Хенри Форд, който бързо осъзнава, че всички служители във фабриката му в Мичиган са не само евтина работна ръка, която може да експлоатира – те са и огромна група консуматори. Форд осъзнал, че ако повиши надниците им до космическата за онова време сума от 5 долара на ден, те щели да могат да си позволят да си купят кола. От него.
Каква чудесна идея. Моето предложение е следното: нека да го преиграем.
Трябва да опитаме да направим нещо. Идиотските политики в момента намаляват хората, които могат да си позволят да купуват стоките ми. Или вашите стоки.
Когато осъзнах това, реших да напусна удобния си малък супербогат свят и да започна да се занимавам с политика. Не директно, кандидатствайки за офис или ставайки един от редицата милиардери, които подкрепят някой кандидат.
Вместо това реших да се опитам да променя мисленето с нови идеи – подкрепяйки това, което аз и съавторът ми, Ерик Лиу, наричаме „средна икономика”.
Това е дълго отлаганата промяна във възгледите за икономиката, които са приемани за почти свещени в партийните редици и които причиниха постепенния й упадък и прецакаха американската средна класа.
„Средната икономика” отрича концепцията, че икономиката е ефикасна, механична система и предлага много по-акуратния възглед за комплексна екосистема, изградена от хора, които зависят един от друг.
Точно затова в основата на капитализма трябва да лежи идеята, че ако служителите имат пари, бизнесите имат повече клиенти. Това прави консуматорите от средната класа, а не богатите бизнесмени като нас, истинските създатели на работни места.
Средната класа дава пари на нас, а не обратното.
На 19 юни 2013 „Блумбърг“ публикува моята статия „Защитата на един капиталист за минимална надница от 15 долара”. Форбс отговори с „Ник по пътя към лудостта”.
Въпреки това едва няколко седмици след публикацията моят приятел Дейвид Ролф, организатор на синдиката на работниците в сферата на услугите, започна стачка сред служителите във веригите за бързо хранене, изисквайки минимална надница от 15 долара на час.
И едва 350 дни след публикуването на статията ми кметът на Сиатъл Ед Мъри подписа наредба за същото нещо, превръщайки го в закон.
Как се случи това, чувам ви да питате?
Случи се, защото ние напомнихме на масите, че те се изворът на растежа и просперитета, не ние, богатите. Напомнихме им, че когато служителите имат повече пари, бизнесите имат повече клиенти и имат нужда от повече служители. Напомнихме им, че ако служителите, които живеят с надница, която е една идея над границата на бедността, данъкоплатците не би трябвало да доплащат разликата.
И когато свършихме с напомнянето, 74% от гласоподавателите в Сиатъл се съгласиха, че 15 долара на час минимална заплата е страхотна идея.
Основният довод срещу повишаването на минималната надница, който се предлага от републиканците, техните спонсори, а и от доста от демократите е, че повишаването на минималната заплата ще причини намаляване на работните места.
Този довод е показателен за настоящия възглед към икономиката. Ако сте учили „Основи на икономиката” в университета, знаете, че ако надниците се увеличат, служителите трябва да се съкратят. Законът за търсенето и предлагането и такива ми ти работи…
Тогава обаче защо имаме Джон Бойер и други републиканци в Конгреса, които твърдят, че ако поставите по-висока цена на труда, ще получавате по-малко от него?
Сериозно?
Защото ето какво е странно.
По време на последните три десетилетия компенсациите за президентите на компаниите нарастваха 127 пъти по-бързо, отколкото тези за работниците. От 1950 съотношението между заплатите на президентите и служителите се е повишило с 1000 процента, и не, пръстът ми не се подхлъзна на нулата.
Президентите получаваха 30 пъти по нормалната заплата, сега взимат около 500 пъти повече. И все пак нито една компания, за която аз съм чул, не е елиминирала висшия си мениджмънт или ги е аутсорснала в Китай, или е намерила начин да бъдат заместени от компютър.
Вместо това сега имаме повече от всякога изпълнителни президенти и висш мениджмънт.
Същото важи за финансовите служители и технологичните специалисти. Те ни струват все повече и повече и ги наемаме все повече и повече.
Това е номерът с нас, хората от бизнеса – ние си харесваме клиентите богати и служителите – бедни.
Откакто е имало капитализъм, капиталистите казват същото при всеки опит за повишаване на надниците. 75 години оплаквания от големия бизнес – от моментът, в който минималната надница е приета като закон, когато жените изискват равно заплащане, когато законите срещу детския труд влизат в сила.
Всеки път капиталистите казват същото нещо по същия начин: „Ще се разорим. Ще трябва да затворим. Ще трябва да уволним всички“.
Не се е случило досега.
Всъщност изследванията показват, че когато служителите са по-добре платени, бизнесът като цяло е по-добър.
Повечето от вас сигурно мислят, че 15 долара минимална заплата в Сиатъл е безумие, което поставя икономиката ние в риск. Но в Сиатъл дори настоящата ни надница от 9,32 долара е с 30% по-висока от федералното изискване.
И съсипана ли е икономиката ни?
Е, оплакващи се икономисти, вижте какво казват цифрите: на национално ниво има два града с най-висок растеж на заетостта от малки бизнеси – Сан Франциско и Сиатъл. Познайте сега кои градове имат най-висока надница? Сан Франциско и Сиатъл. Най-бързо развиващият се град в Щатите? Сиатъл. 15 долара не е рискова политика. Просто е добавка към стратегията, която вече дава възможността на нашия град да бие вашия град по точки.
И ако се замислите, е напълно логично. Ако служител изкарва 7,25 на час, каква част от надницата на този човек ще се върне в касите на местните малки бизнеси?
Почти никаква, ето каква.
Този човек ще си плати наема, ще напазарува от най-евтината верига магазини и, ако има късмет, ще си купи карта за градския транспорт. Но няма да иде на ресторант. Няма да си купи нови дрехи. Няма да купи цветя на 8 март.
Дали това е тема, много по-сложна, отколкото я описвам?
Разбира се. Има много фактори, които участват в определянето на заетостта.
Но моля ви, моля ви, спрете да настоявате, че ако плащаме повече на работниците на надница, безработицата ще стигне невиждани нива и ще съсипе икономиката. Това е пълна глупост.
Най-лошата част от сегашната икономика не е вярването, че ако богатите забогатеят още повече, това е добро за икономиката. Най-лошото е вярването, че ако бедните забогатеят, това е лошо за икономиката.
Знам, че всички вие смятате, че задължаването на бизнеса да плаща на служителите повече е нечестно или прекалена намеса.
Повечето от вас вярват, че трябва да следваме добрите примери на фирми, които плащат на служителите си толкова, че да не умрат. Или да позволим на пазара да определи цената.
Но! Когато тези, които налагат лошите примери, като МакДоналдс, плащат на служителите си абсолютния минимум, това, което казват е, че биха плащали на служителите си дори по-малко, ако беше легално. В големи групи хората не правят правилното нещо. Затова икономиката ни може да бъде ефективна само ако се води от закони.
Уол-Март е най-големият работодател в страната с 1.4 милиона служители в САЩ и повече от 25 милиарда печалба преди данъци. Спокойно може да си позволи да плаща на милиона минимално платени служители допълнителни 10 хил на година, да ги измъкне от пълна бедност и да им позволи да пазаруват в Уол-Март.
Това не само ще спести на данъкоплатците допълните разходи по лечение, социални помощи и финансова подкрепа, но Уол-Март ще изкарва по още 15 милиарда преди данъци.
Уол-Март няма (и не бива) да предлага на служителите си повече от конкуренцията си. Но, за да имаме функционираща икономика, всички фирми трябва да са задължени, а не помолени да плащат надници, с които може да се живее, а не оцелява.
Ние, богатите, сме погрешно убедени от образованието си и обществото, а след това сме убедили и себе си, че ние сме основния фактор за създаване на работни места. Но истината е, че
никога няма да има достатъчно супер-богати американци, че да поддържат икономиката самостоятелно.
Аз лично изкарвам около 1000 пъти повече от средния американец, но не купувам 1000 пъти повече неща. В последните няколко години семейството ми е купило няколко коли, не 3000. Купувам си по няколко ризи и панталона на година, както повечето американци. Купих си два чифта чудесни вълнени паналона, които моят партньор Майк нарича „мениджърските панталони”. Предполагам, че бих могъл да купя 1000, но защо да го правя? Вместо това си спестявам парите, с което обаче не правя много за икономиката.
Затова забравете за идеята, че Америка е велика заради хора като мен, вас, и Стив Джобс.
Знаете истината, дори и да не искате да я признаете – ако се бяхме родили в Сомалия или Конго, ние всички щяхме да сме босоноги, седнали на прашния път и продаващи плодове от кошница. Не че Сомалия или Конго нямат добри предприемачи. Просто най-добрите им предприемачи са принудени да продават плодове от кошница до прашния път, защото това е всичко, което клиентите им могат да си позволят.
Така че защо да не поговорим за „Нова сделка за американския народ”?
Една, която ще се хареса и на левите, и на десните?
Първо, бих помолил приятелите ми от Републиканската партия да се замислят реалистично за намаляването на размера на правителството. И да, да, да, прави сте – федералното правителство е прекалено голямо. Но няма начин да намалите служителите му, не и в момента. Рейгън и Буш имаха по 8 години всеки да го направят, и се провалиха с гръм и трясък.
Републиканците и демократите в парламента няма да намалят правителството само с позитивно мисли.
Единственият начин действително да се намали екипът на правителствените организации е да се върнем обратно в основните икономическите принципи – трябва да намалим нуждата от правителство.
Ако хората получаваха по 15 долара на час и повече, нямаше да имат нужда от купони за храна. Нямаше да имат нужда от помощ с наемите си. Няма да имат нужда от мен и вас, за да си плащат медицинските грижи.
Ако консуматорската средна класа се завърне, няма да имаме нужда от голям социален апарат. В същото време приходите от заплащане и данъци ще се увеличат, намалявайки дефицита.
С други думи, това е икономически подход, който може да обедини дясно и ляво. Може би това е причината за неизбежното разбуждане на дясното. Дори републиканци като Мит Ромни и Рик Санторум наскоро подкрепиха увеличаването на минималната надница, влизайки в конфликт с другите от партията си.
Сигурен съм, че всички можем да се съгласим, че тази промяна няма да започне във Вашингтон.
Там мисленето е закостеняло, аргументите – консервативни. И от двете страни.
Но, според мен, това е напълно приемливо. Повечето социални движения са започнали с победи на общинско и щатско ниво. Битката за 8-часовия работен ден, която приключи в столицата през 1938, започна на места като Илинойс и Масачузетс в късните 1800.
Движението за социално осигуряване започна в Калифорния през 1930.
Дори „Обамакеър” щеше да е невъзможна без примера на Мит Ромни в Масачузетс.
За съжаление, много малко демократи и никой от републиканците разбират това. Президентът, макар че е с добри намерения, също не го схваща. В тазгодишната си реч той спомена за нуждата от по-висока надница, но не каза, че по-малко неравенство и възраждане на средната класа ще спомогнат за по-бързо растеж на икономиката.
Вместо това, аргументите, които чуваме от повечето демократи са все същите стари оплаквания за социалната неправда.
Единствената причина да помагаме на работниците е съжалението.
Републиканците казват растеж. Демократите казват справедливост. И губят всеки път.
Но само защото двете партии във Вашингтон не са го разбрали още, не значи, че ние, богатите, можем просто да продължим както досега.
Тонът на разговора вече се променя, дори милиардерите да не го чуват.
Знам какво си мислите. „Окупирай Уолстрийт” и всички останали „капитализмът-е-зло” протести изчезнаха без следа. Но това не е вярно.
Разбира се, трудно е да накараш хората да спят в парка в името на социалната справедливост. Но протестите, които имахме в началото на финансовата криза през 2008 наистина положиха началото на промяната в дебата – от дългове и задължения към социално неравенство.
Само дето много от плутократите не схванаха посланието.
Скъпи 1-процентковци, много от нашите сънародници започват да вярват, че капитализмът е проблем.
Аз не съм съгласен, сигурен съм, че и вие.
Капитализмът, когато е добре управляван, е най-великата социална структура за създаване на благоденствие в човешкото общество.
Но безконтролният капитализъм има склонност към централизация и последващ колапс.
Може да бъде контролиран така, че да носи облаги на малкото в краткосрочен план или на многото в дългосрочен. Работата на демократите е да го побутнат към второто.
Затова инвестирането в средната класа работи. А данъчните облекчения за хора като нас – не.
Балансирането на силата на работниците и милиардерите чрез повишаването на минималната надница не е лошо за капитализма. То е безценен инструмент, който умните капиталисти могат да използват, за да построят капитализма стабилен и траен. И никой няма повече ползва от това, колкото квадрилионерите като нас.
Най-старият и най-важният конфликт в човешките общества е битката между концентрацията на власт и богатство. Хората на върха като нас винаги са казвали на тези на дъното, че съответната позиции са правилни и добри за всички.
Исторически това е било божествено право, сега е икономика.
Що за глупост е това?
Наистина ли съм по-добър човек? Наистина ли имам право да определям морала и икономиката? А вие?
Моето семейство, Ханауер, е започнало в Германия, продавайки пера и възглавници. Когато Хитлер ги изгонил, те се озовали в Сиатъл, в притежание на друга компания за възглавници. Три поколения по-късно, аз спечелих от това. После извадих огромен късмет, че в ерата на Интернет имах приятел на име Безос.
Дори и най-добрите от нас, обаче, в лошо стечение на обстоятелствата, могат да се окажат босоноги, на прашния път, с кошница плодове пред тях.
Никога не трябва да забравяме тази мисъл, или това, че Съединените Американски щати и тяхната средна класа ни направиха това, което сме, а не обратното.
Или пък можем да си поседнем на палубите на яхтите си, да не правим нищо.
. Разкрития на Джо Щиглиц – носител на Нобеловата награда за икономика, за кръвопийствата на МВФ и Световната банка
Грег Паласт
Докато слушах обвиненията на бившия главен икономист на Световната банка, очите ми се опулиха до изхвръкване. Например от разкритието как МВФ и финансовото министерство на САЩ са фалшифицирали изборите в Русия.
„Осъдиха хората на смърт,“ каза бившият апаратчик.
Той беше като изваден от книга на Джон льо Каре. Страхотният агент идва от студа, минава на наша страна и в многочасови интервюта разтоварва паметта си от чудовищните неща, извършени в името на една политическа идеология, зад която той е прозрял пълната й прогнилост.
Но пред мен седеше не някой изхабен шпионин от времето на Студената война, а къде по-сериозен „улов“. Джоузеф Щиглиц е бивш главен икономист на Световната банка. Новият световен икономически ред е до голяма степен негова осъществена теория.
Интервюирах Щиглиц в продължение на няколко дни – в Кеймбридж, в един лондонски хотел и във Вашингтон през април 2001 г. – по време на голямата говорилня на Световната банка и Международния валутен фонд. Вместо да председателства срещите на министри и банкери, Щиглиц бе държан в безопасно изгнание отвъд полицейските кордони – барабар с протестиращиге монахини с огромния дървен кръст, с боливийските профсъюзни лидери, родителите на деца, болни от СПИН, и други недоволни от глобализацията. Някогашният най-вътрешен човек бе станал пълен аутсайдер.
През 1999 г. Световната банка го уволни. Не му бе позволено кротко да се оттегли; научих, че финансовият министър на САЩ Лари Самърс настоявал за публично отлъчване за Щиглиц, който за първи път, и то съвсем меко, бе изразил несъгласието си с глобализаторския стил на СБ.
Тук, във Вашингтон завършихме последното от няколкочасовите интервюта за „Обзървър“ и Би Би Си за истинските, често скрити действия на МВФ, СБ и собственика на 51% от акциите й – щатското финансово министерство.
Тук от неназовани източници (не Щиглиц) получихме набор документи с гриф „поверително“, „с ограничен достъп“, „да не се огласява без разрешение на Световната банка“.
Щиглиц ми преведе една от бюрократщините – „Стратегия за държавно подпомагане“. Има такава стратегия за всяка по-бедна държава, разработена, според СБ, след внимателно проучване в страната. Но според Човека Отвътре проучванията на банковите екипи се състояли предимно от подробна инспекция на петзвездните хотели. Те приключвали със среща на чиновниците със съответния просещ финансов министър, на когото връчвали за „доброволен“ подпис предварително изготвено от банката споразумение. (Разполагам с доста такива документи.)
Банката връчва все една и съща програма от четири стъпки.
Първата стъпка е приватизацията, която според Щиглиц е по-точно да се нарича рушветизация. Местните държавници, вместо да се опълчат срещу разпродажбите на държавните предприятия, използвайки изискванията на Световната банка да се затварят устите на местните критици, радостно шиткат електрическите и водоснабдителните си компании, разказва Щиглиц. „Виждаше се как им лъсват очичките при перспективата да получат 10-процентни комисиони в швейцарски банкови сметки за клъцването на няколко милиарда от продажната цена на националните активи.“
И правителството на САЩ знаеше това, обвинява Щиглиц, поне в случая на най-голямата „рушветизация“ – разпродажбата през 1995 г. в Русия. „Мнението на финансовото министерство на САЩ беше, че ходът е великолепен, тъй като искаме Елцин да бъде преизбран. Не ни пука, че изборите няма да са честни, а купени. Искаме парите да идат при Елцин като финансови инжекции за неговата кампания.“
Щиглиц не е психар, бълнуващ за световни заговори. Човекът е бил много вътре в играта като председател на икономическия съвет на президента Клнтън, тоест бил е член на кабинета му. Най-пагубно според него е, че подкрепяните от САЩ олигарси са оглозгали индустрията на Русия и в резултат на корупционната схема националното производство се е свило наполовина и е довело до депресия и глад.
Планът на МВФ и СБ с мотото „спасете икономиката си сами“ е абсолютно един същ за най-разнокалибрени държави. След рушветизацията втората стъпка е либерализация на капиталовия пазар. Теоретично дерегулацията на капиталовите пазари позволява на инвестиционните капитали да влизат и излизат от страната. За нещастие, както стана в Индонезия и Бразилия, парите се движеха само навън и все навън. Щиглиц нарича това цикъл на горещите пари. Суми в брой влизат само за спекулации с недвижими имоти и валута, но и при най-слабия сигнал за неприятности просто изчезват. Резервът на страната може да бъде източен за броени дни и дори часове. И когато това се случи, МВФ изисква от тези държави да повишат лихвите до 30%, 50% и 80%, за да изкушат спекулантите да им върнат собствените им източени фондове.
„Резултатът можеше да се предвиди“, казва Щиглиц за приливните вълни на „горещи пари“ в Азия и Латинска Америка. По-високите лихвени проценти изядоха стойността на собствеността, сринаха индустриалното производство и ометоха държавните хазни.
Точно в този момент МВФ повлича задъхващата се нация към стъпка номер три: пазарно ценообразуване – причудлив термин за повишаване цените на хранителните продукти, водата и енергоносителите. Това води, както може да се очаква, до стъпка три и половина, която Щиглиц нарича „МВФ бунт“.
Този бунт е болезнено предвидим. „Държавата е напълно съсипана, а МВФ се възползва от ситуацията, за да изстиска и последната й капка кръв. Нагнетяват парата все повече и повече, докато целият котел експлоадира“ – това се случи в Индонезия през 1998 г., когато МВФ спря помощите за храна и гориво за бедните. В Индонезия избухнаха безредици. Има и други примери – боливийските бунтове за цените на водата миналата година и през февруари т. г., метежите в Еквадор заради натрапеното от Световната банка увеличение на цените на газа. Човек остава с впечатлението, че и бунтовете са заложени в плана.
И си е така! Щиглиц не е знаел, че хора на Би Би Си и „Обзървър“ във Вашингтон са успели да се доберат до няколко документа от Световната банка, всички с досадните грифове „поверително“, „за ограничено ползване“, „не подлежи на разпространение“. Един от тях е „Временната стратегия за подпомагане на страната“ – за Еквадор. В него няколко пъти с пълно равнодушие се съобщава, че стратегията ще предизвика „социални безредици“ – според бюрократичния им израз за една пламнала държава.
Това не е изненадващо. В секретния доклад e отбелязано, че планът американският долар да стане валутна единица на Еквадор е сринал 51% от населението под прага на нищетата. Планът на СБ за „подпомагане“ включва и съвет да не се обръща внимание на страданията и да се потъпкват гражданските вълнения с „политическа решимост“ – и с още по-високи цени.
Бунтовете, предизвикани от МВФ (под бунтове разбирам мирни демонстрации, разпръснати с куршуми, танкове и сълзотворен газ), предизвикват ново паническо изнасяне на капитали и фалити на правителства. В това икономическо „подпалвачество“ има и добра страна – за чуждите корпорации. В такива моменти те дооглозгват остатъците от активите – примерно, още някоя минна концесийка или пристанище, разпродадени като на пожар на съответните смешни цени.
Щиглиц отбелязва, че МВФ и СБ не са чак толкоз безсърдечни привърженици на пазарната икономика! Например МВФ изсипа десетки милиарди долари, за да спаси от банкрут индонезийските финасисти след прекратяването на субсидиите за хранителни продукти – а всъщност спаси американските и европейски банки, от които индонезийците бяха взели заеми.
Моделът се очертава – в тази система има много губещи, но само един печели. „Един“ в случая е събирателен образ на западните банки и американската хазна. Те обират каймак за милиарди долари от тая безумна международна капиталова маслобойна. Щиглиц ми разказа как в началото на кариерата си в Световната банка е имал злочесто запознанство с новия президент на Етиопия, избран в първите демократични избори. СБ и МВФ наредили на Етиопия да прехвърли парите за помощи към сметка във валутния резерв на САЩ, който изплаща мизерна 4-процентна лихва. В същото време Етиопия била принудена да заема долари при лихва 12%, за да изхрани населението си. Новият президент умолявал Щиглиц за позволение парите за помощи да послужат за възраждане на нацията. Но не! Плячката отпътувала директно за подземните трезори във Вашингтон.
Стигаме до четвъртата стъпка на това, което МВФ и СБ наричат „стратегия за намаляване на бедността“: това е свободната търговия, но по правилата на Световната търговска организация и Световната банка. Щиглиц оприличава свободната търговия в стил СТО на опиумните войни. „И те са се водели, за да се отворят пазарите“, казва той. Както през 19-ти век, днес европейците и американците събарят бариерите пред своите стоки на пазарите на Азия, Латинска Америка и Африка, но същевременно барикадират собствените си пазари срещу селскостопанската продукция на страните от третия свят.
В опиумните войни Западът използва военни блокади, за да отвори нови пазари за необузданата си търговия. Днес Световната банка може да поръча финансова блокада, която е също толкова ефикасна – и понякога също толкова смъртоносна.
Щиглиц особено се възмущава от т. н. „Споразумение за правата върху интелектуалната собственост на Световната търговска организация“. Именно въз основа на това споразумение новият световен ред „осъжда хората на смърт“, като налага върху патентованите лекарства непосилни мита и отчисления за западните фармацевтични компании.
Между другото, не се мъчете всеки път да разшифровате какво беше МВФ, какво – СБ, и какво – СТО (Световната търговска организация). Това са взаимнозаменяеми маски на една обща властова система. Преплетени са посредством т. нар. „спусъчен механизъм“. Звучи застрашително, а ето как действа: щом се тегли заем от СБ за училищни нужди например, „спусъкът“ автоматично задейства изискването да се изпълняват всички условия, налагани върху съответната държава от правилата и на СБ, и на МВФ (средно по 111 за държава).
Всъщност, казва Щиглиц, МВФ изисква от длъжниците си наказателна търговска политика, която надхвърля официалните правила на Световната търговска организация.
Най-голямото притеснение на Щиглиц е, че секретните планове на Световната банка, основани на абсолютистката й идеология, не подлежат на никакво обсъждане или несъгласие. Въпреки натиска и усилията на Запада за въвеждане на демократична избирателна система в целия развиващ се свят, тъй наречените програми за намаляване на бедността всъщност подкопават демокрацията.
Пък и не сработват, пустите му планове. Под мъдрото ръководство на МВФ производителността в Черна Африка се срина в бездънна пропаст… А да има някоя страна, избягнала печалната участ? Да, отговаря Щиглиц – Ботсвана! С кой номер? „Просто казаха на МВФ да се разкара оттам.“
Добре де, г-н Многознайко Щиглиц, ами вие по кой начин бихте подпомогнали развиващите са страни? На това предизвикателство професорът отговори така: с радикална поземлена реформа, която да разбие едрата частнособственическа система; с атака срещу ограбващите лихварски ренти (най-често на стойност 50% от добива на арендатора), които се налагат от поземлените олигархии по цял свят.
Не можех да не го попитам и друго – защо, щом той е бил баш икономистът на СБ, банката не се е вслушала в тия негови предложения.
„Ако се отрече правото на частната поземлена собственост, това ще размести властовите елити. А това хич не е приоритет на банката.“
Така си е…
И най-сетне питам – кое го е накарало да си захвърли хубавата служба?
Оказва се, това бил отказът на банките и американското министерство на финансите да променят политиката си дори при очевидния провал на монетарните им танци в 4 стъпки, причинили толкова страдания и лишения. Всеки път, когато свободно-пазарното лечение на нечия икономика даде фира, МВФ просто настоява да се приложат още по-надълбоко мерките на свободния пазар.
Като средновековни лечители са“, сухо каза Човекът Отвътре. „Когато пациентът умре, казват – брей, май не трябваше да спираме кръвопускането, а? Имаше в него още кръвчица за източване!“
… От разговорите с Щиглиц ми стана убеждението, че за да се излекуват световните кризи и мизерията, решението е съвсем просто: да се разкарат кръвопийците.
Как Ню Йорк премахна графитите и стана най-безопасният мегаполис в Америка
През 1980 г. Ню Йорк е истински ад. Всеки ден стават повече от 1500 тежки престъпления. Убийствата са 6-7 в денонощие. Да се ходи нощем по улиците, е опасно, а да се пътува в метрото, е рисковано дори денем. Да те нападне крадец или да срещнеш просяк, си е нещо съвсем нормално. Мръсните сиви платформи са едва осветени. Във вагоните е студено, навсякъде настъпваш боклуци, стените и таваните са изписани до последното местенце с графити.
Ето разказ на очевидци за нюйоркското метро от тези времена:
„След като се редих на безкрайна опашка за жетон, се опитах да го пусна в турникета, но установих, че апаратът е развален. До него стоеше някакъв клошар, беше го счупил и сега настояваше пътниците да му дават жетоните. Един от приятелчетата му се наведе и започна да вади заклещените жетони със зъби и омърля всичко със слюнка. Пътниците бяха прекалено изплашени, за да спорят с тези момчета: „Хубаво, вземай го този жетон, на мен какво ми пука!” Повечето хора минаваха през турникета, без да платят. Беше някаква транспортна версия на Дантевия ад.”
Градът е в лапите на
най-свирепата епидемия от престъпност
в цялата си история.
После се случва нещо необяснимо. Стигайки своя пик към 1990 г., престъпността рязко започва да пада. В следващите няколко години убийствата намаляват с 2/3, а броят на тежките престъпления – наполовина. Към края на десетилетието в метрото стават със 75% по-малко престъпления, отколкото в началото. По някаква причина десетки хиляди психари и престъпници престават да нарушават законите.
Какво се случва? Кой е натиснал вълшебното копче и що за копче е това?
Нарича се „Теория на счупените прозорци”. За нея разказва канадският социолог Малкълм Гладуел в книгата си „Преломен момент” (Malcolm Gladwell: The Tipping Point):
„Счупените стъкла” са рожба на криминалистите Уилсън и Келинг.
Те твърдят, че престъпността е неизбежен резултат от липсата на ред. Ако един прозорец е със счупено стъкло и си стои така, минувачите ще решат, че на никой не му пука и никой за нищо не отговаря. Скоро ще бъдат изпочупени и останалите стъкла и чувството за безнаказаност ще плъзне по цялата улица, изпращайки сигнали из целия квартал. Сигнал,
подканящ към по-сериозни престъпления.
Гладуел се занимава със
социалните епидемии
Той смята, че човек нарушава закона не само (и даже не толкова) заради лоша наследственост или неправилно възпитание. Огромно влияние върху него има онова, което вижда около себе си.
Холандски социолози потвърждават тази идея. Те провеждат серия любопитни експерименти. Например такъв: от стоянката за велосипеди край магазин махат всички кофи за боклук и закачат на кормилата на оставените велосипеди рекламни листовки. Наблюдават колко хора ще изхвърлят листовката на асфалта и на колко ще им е неудобно. Стената на магазина, край която е стоянката, е идеално чиста.
33% от колоездачите изхвърлят листовките на улицата.
Експериментът е повторен, след като стената е намацана с драсканици.
Боклука си изхвърлят вече 69% от колоездачите.
Но да се върнем в Ню Йорк в епохата на дива престъпност. В средата на 80-те в нюйоркското метро е сменено ръководството. Новият директор Дейвид Гън започва своята работа с…
борба срещу графитите
Не може да се каже, че цялата градска общественост се радва на идеята: „Момче, заеми се със сериозните въпроси – технически проблеми, пожарна безопасност, престъпност… Не харчи парите ни за глупости!” Но Гън е инат:
„Графитите са символ на краха на системата. Ако ще започваме преустройство, то на първо място трябва да победим графитите. Не спечелим ли тази битка, никакви реформи няма да се случат. Готови сме да пуснем нови влакове, всеки от които струва по 10 милиона долара, но ако не ги защитим от вандализма, отсега е ясно какво ще се случи. Те ще издържат ден, после ще ги обезобразят.”
И Гън дава команда да се чистят вагоните. Линия след линия. Композиция след композиция. Всеки кирлив вагон, всеки божи ден. „За нас това беше като религиозно служение”, разказва той по-късно.
В края на всеки маршрут
правят пунктове за миене
Щом пристигне вагон с графити по стените, измиват рисунките, докато обръща, в противен случай вагонът изобщо излиза от експлоатация. Мръсните вагони с още неизмитите графити не се смесват с чистите. Гън праща на вандалите ясно послание.
„Имахме депо в Харлем, където вагоните нощуваха – разказва той. – Първата нощ се появиха тийнейджъри и намацаха стените на вагоните с бяла боя. На другата нощ, когато боята изсъхна, дойдоха и направиха контури, а на следващата започнаха да оцветяват всичко това. Тоест – трудиха се три нощи. Ние изчакахме да свършат „работата си”. После взехме и боядисахме всичко. Момчетата се разстроиха до сълзи, но ние не оставихме и следа. Това беше нашият „месидж” за тях: „Искате да утрепете 3 нощи, за да обезобразите влака? Заповядайте! Но никой няма да види какво сте направили…”
През 1990-а началник на транспортната полиция става Уилям Братън. Вместо да се захване със сериозна работа – тежките престъпления, той
се захваща яростно с… гратисчиите
Защо? Новият началник на полицията е убеден – както и в случая с графитите, че огромният брой гратисчии е сигнал за липсата на ред. И насърчава извършването на по-тежки престъпления. По това време в метрото успяват да се промъкнат безплатно 170 хиляди гратисчии. Хлапетата просто прескачат турникетите или пробиват със сила. И ако двама-трима успеят да излъжат системата, околните (които при други обстоятелства не биха нарушавали закона), се присъединяват към тях. Те решават, че щом някой не плаща, те също няма да го правят. Проблемът расте лавинообразно.
Какво прави Братън? Поставя край турникетите по 10 преоблечени полицаи. Те ловят гратисчиите един по един, слагат им белезници и ги подреждат в редичка на перона. Там си стоят, докато не завърши „големият лов”. След това ги съпровождат до полицейския автобус, обискират ги, свалят им отпечатъци от пръстите и ги проверяват в базата данни. Много от тях носят оръжие. Други, оказва се, имат вече проблеми със закона.
„За полицаите това се превърна в истинско Елдорадо – разказвал Братън. – Всяко задържане приличаше на пакет царевични пръчици с изненада. Я да видим какво ще ми се падне сега? Пищов? Нож? А разрешително? Охооо, а на теб ти „виси” убийство!… Много бързо лошите момчета поумняват, започват да оставят оръжието си у дома и да си купуват билетче.”
През 1994-та за кмет на Ню Йорк е избран Рудолф Джулиани. Той прави Братън шеф на градската полиция. В „Уикипедия” пише, че именно Джулиани пръв въвежда в практиката „Теорията на счупените прозорци”. Вече знаем, че не е така. Но заслугата на кмета е безспорна – именно той дава заповед тази стратегия
да се развие в цял Ню Йорк
Полицията заема принципно твърда позиция по отношение на дребните престъпления. Арестуват всеки, който пиянства и прави скандали на обществени места. Който хвърля празни бутилки. Всеки, който рисува по стените, прескача турникета в метрото или проси пари от шофьорите за миене на стъкла по кръстовищата. Всеки, хванат да пикае на улицата, заминава директно в затвора.
Нивото на престъпността в града започва рязко да пада – точно толкова бързо, колкото и в метрото. Началникът на полицията Братън и кметът Джулиани обясняват: „Дребните, незначителни на пръв поглед нарушения служеха като сигнал за извършване на тежки престъпления.”
Верижната реакция е прекъсната
В края на 90-те изцяло криминалният Ню Йорк се превръща в най-безопасния мегаполис на Америка.
Според мен „Теорията на счупените прозорци” е многостранна. Може да се приложи към различни области на живота – общуването, възпитанието на децата, работата…
Иван Костов (Чичко Скрудж): Критиките към нас, вложителите на КТБ, е разюздан популизъм.
Глас от публиката: Ванка и ние искахме милиони да спестим от закуските, ама нещо не ни се отдаде… Ти как го направи?
.
От наследство, не е. В автобиографията си при кандидатстване да влезе в редиците на БКП, собственоръчно е написал „майка – слугиня, баща – ратай“. Значи до други чалъми е опрял, ама какви ли може да са били те? Всеки има право до три пъти да познае.
***
Петима души имат общо 300 млн. в КТБ. Още 46 имат депозити над 1 млн. лева. Двама от тях са Иван Костов и Вежди Рашидов. Вторият поне има обяснение за неговите…, а първия трябва или да е фокусник или крадец.
Ленив ден в малко гръцко село. Дъжд се сипе като из ведро, улиците са опустели. Времената са трудни, хората са затегнали коланите, всеки е задлъжнял на някого, всеки живее на кредит. Точно в този ден един богат германски турист решава да се отбие в селото, паркира автомобила си пред скромния местен хотел и влиза вътре. Слага банкнота от 100 евро на рецепцията и казва на собственика, че първо иска да погледне стаите и тогава ще реши дали да наеме някоя за през нощта.
Хотелиерът му дава няколко ключа и в момента, когато чужденецът се качва на горния етаж, той тутакси грабва банкнотата от 100 евро и тича до близката месарница, за да плати дълга си на месаря. Месарят взима банкнотата от хотелиера и хуква надолу по улицата, за да се разплати с фермера, от когото купува прасета. Фермерът взима банкнотата от 100 евро и бързо отпрашва да си плати сметката за храна и гориво към фермерския доставчик. Фермерският доставчик взима банкнотата от 100 евро, която му е дал фермерът, и тича да си плати дълга за вино и узо в местната таверна. Кръчмарят приема банкнотата от 100 евро и мълчаливо я приплъзва към местната проститутка, която в този момент отпива от питието си на бара, и която заради кризата влизала в положение на клиентите си и също предлагала услуги на кредит. Проститутката взима банкнотата от 100 евро и забързва към скромния местен хотел, за да си плати за стаята, която ползва. Собственикът на хотела приема банкнотата и я поставя на мястото, на което е била до преди малко, така, че богатият чужденец да не заподозре нищо.
В този момент, туристът слиза обратно до рецепцията, посяга към банкнотата от 100 евро, като обяснява, че стаите не задоволяват вкуса му, прибира си парите в джоба, качва се в колата си и напуска селото. Никой нищо не е произвел. Никой нищо не е спечелил. Но пък сега вече цялото село се е издължело и гледа на бъдещето с много повече оптимизъм.
– Юн каве е апорт газет булгар – поръча бай Ганьо и сетне, като се обърна към мене, добави: – Не съм ги забравил тия ваджии френските.
Гарсонът му донесе кафе и едни зацапани корици, в които бяха прикачени няколко български, издрани по краищата газети.
– Чакай да видим какви новини има, какво става по света – каза бай Ганьо, като разгърна кориците и се задълбочи в политиката. Аз наблюдавах отстрана как той жадно, с наслаждение поглъщаше антрефилетата, усмихваше се и със светнали очи пущаше сегиз-тогиз по едно „браво!“ По едно време, препълнен, види се, с възхищение, обърна се към мене:
– Ех, че ги нацапали! Я слушай да ти прочета…“
Алеко Константинов
I.
Бай Ганьо и Бочоолу вестникаря в центъра на Виена:
– Гърсон бе, хей! Юн каве!
– Ганьо, защо на френски бе, нали сме във Виена? Пък то и сервитьорчето тук е българче.
– Верно, Бочо, но нали съм тук изолиран и се обърквам – добре че са електронните газети да се информирам.
– Ганьо, бе, как ти хрумна да утрепеш Данко Харсъзина – сега ще ни изкара червата този кръволок.
– Млъкни, дрънканици да не слушам! А пък и стените уши имат – кой знае какви ги кроят срещу мене с Дребнорибков.
– Те че ги кроят, кроят ги. И твоят Маймун Хасан, дето толкоз пари му даде, че и бонус башка, и той взе срещу тебе да дрънка. Казвал бил той, че бай Ганю е голям мошеник, ама никой не слушал. Тръгна в телевизията ти с гавази да влиза, реве, че пари си му дължал…
– Ай, айдука му с айдук! Но нейсе, като си курдисам работите пак ще допълзи при мене, на свирка ще свири и кючек ще играе. Ти остави лакардиите, Бочо, ами кажи колко чувалчета докара?
– Докарах, Ганьо, колкото побра самолета, но май ще е за последно, че нашият човек от ВИП-а го уволниха и може да се разприказва.
– Ба, бошлаф! Ще пътуваш с камиона тогава: аз на онова добиче Данко парите си не оставям! В чувалчетата по петстотин ли ги докара?
– Корнишоните са по петстотин в чувал, но лангите излязаха по двеста. Едвам излетяхме бе, Ганьо!
– Какви корнишони…. какви ланги, бе ахмако?!
– Ами… как бе, Ганьо! Гуньо не ти ли каза колко поскъпнали краставиците на пазара във Виена. Решихме да напълним самолета и да ударим кьоравото – и касиерката е вътре в далаверата. Заради нея и един бидон розово масло докарахме.
– О-о-х майко! О-о-х майко! Какво да правя, като само серсеми са край мене… Удар ще получа…
– Недей така, бе, Ганьо – сигурна е тая работа с краставиците!
– Млъкни! Ти си най-големия хайванин! Чета вчера твойта газета и, ако те не познавам, ще взема да река, че и ти си ме предал, бе! „Ганю туй обрал, Ганю онуй прибрал“, а пък Данко – изкипрен целия в бяло, до дясното рамо на Али Язовира и даже пред Данчо Ментата!
– То, Ганьо, такованката… за конспирацията, бе! Не ми връзвай кусур! А то Данко си е едричък, а пък Данчо – фъстък, та затуй тъй излизат на кадрото…
– Бошлаф! Ти, кога искаш, и Руското можеш от Бокал Хайван по-бабаит да изкараш – нали те знам аз, ама нейсе…
– Сериозно, Ганьо, страшно е сега към нас – трябва най-прикрито да действаме! Али и Данко са вдигнали всичко: Дребнорибков арестува наред из банката – и касиерката вече е в кауша. Данчо се дере от телевизора, че със закон банката ти ще вземе и парите й в друга ще прехвърли. Гуверньорът Паликлечков и той е с тях – депутатин май са му обещали да става…
– Така е, Бочо. От главите си и от пуста лакомия теглим. Анадоллука ни изяде главата! Е че то, брате, не е един, не са двама да се справим ние честните хора с тях, бе. Като са плъзнали из Европа на сюрии: анадоллии, арменци, турци, гърци, па лъжат, па мамят света, па тогоз изгорили, па оногоз закърпили – бактисали хората! Затова тук като им замиришеш на някой нашенец – яко дим бягат…
– Ама кажи си сега правичката, бай Ганьо – къде е по-хубаво, във Виена ли, в София ли?
– Млъкни, Бочо, не ме прекъсвай! Така добре я бяхме нагласили у нас! Данко реди обществените нареди, на тогоз скръцне със зъби, на оногоз някоя пара даде, и – всичките тлъсти сметки – ето ти ги у банката. А аз – знаеш ме – съм човек широко скроен, ларж. На никой от тези серсеми, дето сега ни гонят, заем не съм отказал. И какво получавам за награда, Бочо, какво? Маймун Хасан даже срещу мен да вземе да говори!
– Ама ти, Ганьо, си гледай кефа, хич да не те е еня! Аз колко съм те хвалил!… Те викат Ганю такъв, Ганю онакъв. – „Да ме прощавате – викам, – не е тъй.“
II.
Открито писмо на Бай Ганьо до медиите в България:
Уважаеми дами и господа,
Скъпи колеги,
От няколко месеца насам срещу мен е предприета една голяма и мръсна уйдурма! Данко Харсъзина, заедно с Али Язовира, Ментолов и Дребнорибков искат да ми вземат банката, като разклатят доверието в цялата система.
Съветвам ви, господа и дами, да не се мамите на хубавите им думи, и не се вдавайте на техните ласкания, и не вярвайте на разни пръскани от тях слухове и измислици за някакви си липсващи пари, чувалчета и прочее. Изсмуканите от пръстите числа за огромни загуби на банката, лъжи дето и в газетите на Бочоолу ги няма, се разпространяват отдавна от лакеите на тези, които искат да ми я вземат (банката). Не е ли странно, че единствените доводи, приведени от гусин гуверньора Паликлечков, са липсата на досие-папирите на кредитополучателите? Нима някой си мисли, че това е било възможно? Че аз тези досиета ги знам наизуст барабар с папирите, гусин Гуверньор – нали половината са на тези, дето сега ме гонят!
Чии нареди следвате Вие, гусин гуверньор? Защо не допуснахте сахлан акционерите да намерят работещо алъш-вериш решение за банката? Свободата на алъш-вериша е на първо място – държавната регулация идва по подир. Та не можем ли ние с Гуня, Бочоолу и други уважавани търговци да решим проблемите, които и без друго ги няма. Та ние да не сме на гроб камък! Защо подминахте без уважение нашите писмени и устни прошения? Или може би обслужихте интересите на определен кръг от хора (макар че какви хора са тези кръволоци!), около Данко Харсъзина, заинтересовани от това да не изплатят своите задължения към банката?
Гусин Паликлечков,
Вие ме обвинихте, че съм изнесъл в чували огромна сума пари в деня преди поставянето на банката под черезвичайно надзирание! Изнесени били стотици милиони! Краставици, трънки и глогинки! Бочоолу ми е свидетел, че нищо такова не се е случило! Ако лъжа, да пукна! Тъй като на всички стана ясно, че тази уйдурма е режисирана от определен кръг хора, рекетиращи мен и банката в продължение на години, държа да информирам обществеността, че съм дал натурално заверени показания пред Иречека в Прага.
С уважение,
Бай Ганю
III.
Из Закона за банката на Бай Ганьо Балкански (ББГБ), вносители – Али Язовира и Йордан Ментолов:
….
Чл. 1 ББГБ се закрива и се открива нова, здрава банка – Харсъз Банк ООД.
Чл. 2 В Харсъз Банк ООД отиват всички сметки, освен тези на Бай Ганя и свързаните с него лица (най-вече Бочоолу и Гуньо Пелтека). Данко Харсъзина, Маймун Хасан, Али Язовира и свързаните с тях лица, не са свързани лица с Бай Ганьо, колкото и да са били свързани допреди три месеца. Техните пари да не се барат!
Чл. 3 Ако Данко Харсъзина, Маймун Хасан, Али Язовира и свързаните с тях лица не си обслужват или не са си обслужвали заемите, и поради това в балансите на Харсъз Банк ООД се отвори дупка, да се запълни с държавна пара бол!
Чл. 4 Гуверньорът Паликлечков за нищо не е виновен, защото няма нито нужните правомощия, нито нужните способности…
“България плува и няма да потъне!”…”Ний искаме да живеем в най-тесни отношения с русите, но при едно условие: да не ни бъдат господари те. … С една дума, малко работи има, които могат да ни дадат кураж за продължение на борбата, която досега водихме срещу русите. Но ние ще я продължаваме, че каквото даде Бог.”
Стефан Стамболов пред в. “Таймс” 1886 г.
Август 1886 година. Организираният от Русия преврат срещу Батенберг се е провалил, но ситуацията продължава да бъде силно напрегната и води в крайна сметка до доброволната абдикация на Княза. След абдикацията на княз Александър вътрешнополитическите аспекти на кризата стават значително по-маловажни от нейните външнополитически измерения.
Русия не само не оценява, но и не забелязва позитивния момент в българската позиция. У ръководителите на руската царска дипломация остава погрешното, но твърдо убеждение, че не е възможно да се възстанови и запази руското влияние в България с други средства освен с тези на заплахите и грубия натиск. „Пълно и безусловно подчинение” е линията, която трябва да приеме България, срещу уверенията на Александър III, че ще се грижи бащински за народните интереси. Осъществяването на тази линия не включва непременно окупация, но и не предвижда избирането на български държавен глава. В Петербург разчитат главно на крайната русофилска опозиция около Драган Цанков, която, поставена на власт с руска помощ, би осигурила практически безусловното подчинение на страната. Алтернативата на тази тактика е предизвикването на вътрешни размирици, бунтове и метежи, които да предпоставят „де факто” руската намеса. И единият, и другият вариант не предполагат посочването на кандидатура за българския престол, преди да бъде възстановен руският контрол върху управлението на Княжеството. За осъществяването именно на тази линия, било в едната, или в другата посока, е организирана прочутата в историята на европейската дипломация мисия на генерал-майор барон Николай Каулбарс.
Генералът пристига в София на 13 септември 1886 г. като руски дипломатически агент и едва представил акредитивните си писма, започва да бомбардира правителството с ултимативни ноти, циркуляри и заплашителни писма, с които изисква да се отложат изборите за Велико народно събрание, да се освободят от ареста офицерите детронатори, да се отмени военното положение и др.Той дори предприема обиколка в Северна България, за да призове населението и военните гарнизони към пряка и открита съпротива срещу регентството и правителството, което „не се съобразявало с волята на императора”. По негово предложение два военни клипера акостират на варненското пристанище, изпратени от руското правителство като демонстрация на сила. Тактиката на Каулбарс, която в българската историография и досега често се оценява като „грешка и непохватни действия”, всъщност е драстична, недопустима от всяка гледна точка, намеса във вътрешните работи на страната и крие много рискове от ескалация на напрежението.
Въпреки това българското правителство, избрало пътя на допустимия компромис, проявява извънредна търпимост към действията на генерала-дипломат и отстъпва пред повечето от исканията му. Израз на желанието на България да се помири с Русия дава и Великото народно събрание, което на 29 октомври избира за български княз принц Валдемар, син на датския крал Християн IX и кралица Луиза, близък на руския двор, брат на руската царица Мария. Но по лично внушение на всерусийския император Александър III датският крал отказва избора от името на сина си. Твърдата позиция на Русия логично насочва нещата към разрив и на 6 ноември 1886 г. Николай Каулбарс съобщава на външния министър, че „императорското правителство намира за невъзможно да поддържа сношения с българското правителство в “сегашния му състав”. Руското дипломатическо агентство с целия персонал и консулите напускат страната.
Пропадналият избор на Валдемар Датски и скъсването на руско-българските дипломатически отношения променят параметрите на българската криза. От спор между Русия и България, в който европейската дипломация участва зад кулисите, въпросът за избор на български княз става общоевропейски. Военноморската демонстрация на Русия, както и въобще провокативното поведение на нейната дипломация в България, са рязко и недвусмислено порицани най-напред в Австро-Унгария. Двуединната монархия се обявява против присвоеното от Петербург право сам да решава българския въпрос и настоява това да стане в съгласие със съществуващите договори и като се държи сметка „за справедливите желания на българите”. От своя страна първият министър на кралица Виктория, лорд Робърт Солсбъри, изразява „възмущението и съжалението на цяла Европа”, нейното изумление и дълбоко порицание към руските посегателства „върху правата на един независим народ”. Позициите на Лондон и Виена предизвикват силно безпокойство у руското правителство, което бърза да оповести в декларация, че ще изчака развоя на събитията и, че „Н. В. Императорът ще действа с мирни средства, без да се отдалечава от постановленията на договорите, поне докато същите договори бъдат съблюдавани от другите сили”. Да се изчака развоят на събитията според езика и практиката на руската дипломация съвсем не означава да се оставят събитията без контрол: Петербург лансира кандидатурата на грузинския княз Николай Мингрели за български владетел, обвързвайки я с предварителното условие за промяна в регентството и правителството и избора на ново Велико народно събрание. Предложението е направено по официален път чрез Високата порта, но всъщност няма за цел да разреши българския въпрос, тъй като от неофициалните сондажи се знае, че кандидатурата няма да бъде приета от Англия, Австро-Унгария и Италия.
За руското правителство е важно да уреди отношенията си с Германия и Австро-Унгария в рамките на изтичащия „съюз на тримата императори” и от изпълнението на тази задача зависи активизирането или въздържането по българския въпрос. Що се отнася до позицията му към България, то тя става непроменена. За император Александър III възстановяването на руското влияние може да стане не чрез избор на княз, а „чрез свалянето на софийските негодяи и замяната им със стабилно временно правителство с руски военен министър“. Единствената надежда на руския самодържец за свалянето на регентството и правителството е във „военното движение” на българските емигранти, които – казва той – „ние трябва да поддържаме материално и с пари”.
И Русия наистина подклажда и подпомага въоръжените метежи, планирани от българските офицери емигранти. В началото на 1887 г. създаденият на румънска територия комитет установява връзка с гарнизоните в Силистра и Русе с оглед подготовката на въоръжено въстание и свалянето на регентството и правителството. Бунтовете в двата града избухват съответно на 17 и 19 февруари, но са бързо и решително потушени, деветима от ръководителите са заловени и осъдени на смърт от военно-полеви съд. Положението в крайграничните райони е овладяно, но нестабилната обстановка в страната, както и опитът на Русия да организира колективна намеса в България, показват опасността от продължаването на безкняжието. В периода до избухването на бунтовете българските държавници успешно отблъскват руския натиск, изчаквайки великите сили да се разберат по кандидатурата за български княз.
След много перипетии, диппломатически совалки и тайни споразумения, които няма да описваме тук, изборът на съдбата пада върху Фердинанд. С пристигането на Кобургския принц в България приключва периодът на регентското управление, а заедно с това и най-острият етап от развитието на българската криза. С персонифицирането на монархическия институт страната излиза от опасното положение на неопределеност, предполагаща и предпоставяща външна намеса. Завършва един цикъл от важни политически промени, най-впечатляващата от които е, че България се отърсва от руската опека, без това да предполага заместването й с нечия друга. Българскитедържавници, предизвикани от грубия и в много отношения оскърбителен за достойнството на държавата руски натиск, си извоюват правото да решават съдбините на своята страна. Независимо от качеството на решенията, коефициентът на тяхната полезност и цената за осъществяването им, преодолян е дълго напластяваният комплекс на „малката и освободена държава”, която не може да има самостоятелна политика. Българската държава доказва, че сама може да реди своята съдба – каквато и да е тя.
Изборът на държавен глава е самостоятелен успех на българската дипломация, победа на политическия курс на националистическите политически среди. В условията на изострящи се международни противоречия, при открито демонстрираната враждебност на Русия регентът Стефан Стамболов, министрите Константин Стоилов и Григор Начович и техните най-близки сътрудници, вдъхновявани от политическия идеал за държавна независимост, имат куража, усета и политическия реализъм да наложат свой изход от кризата -намирането на княз и довеждането му в страната като средство и бариера срещу чуждите вмешателства. Руската намеса в официалната българска политика е елиминирана, без това да означава, че се отваря път за друга. Създадени са благоприятни предпоставки за взаимодействие със сю-зерена Турция, както и за взаимно изгодно сътрудничество с Англия и Австро-Унгария.
В българската политика има двама терминатори. Това са Сергей Станишев и Иван Костов. Последната жертва на Драгалевския стратег стана банкерът Цветан Василев. Как се случи това? Някъде в началото на миналата година, Костов успява да убеди банкера, че е възможно нов политически субект да замени ДПС в българската политика. За да се случи това, трябва да бъдат изпълнени няколко условия.
Първо – правителството на ГЕРБ трябва да падне с гръм и трясък, което да създаде условия за нов дясно-центристки проект. В изпълнението на тази задача се впряга телевизията на Василев TV7 и подчинените му прокурори, които скалъпват аферата Костинброд. Да си припомним, че тогава Иван Костов беше сред тези, които обвиниха ГЕРБ във фалшифициране на изборите.
Второ – Костов предлага на Василев след разгрома на ГЕРБ, в създадения вакум да бъде формирана партията на Бареков. Очаква се, че Бареков ще спечели поне поливната от гласовете на ГЕРБ. Планът на Костов и Василев е след елиминирането на Борисов да бъде създадена коалиция между БСП и Бареков, а доскорошният съюзник ДПС да остане извън властта.
За тяхно най-голямо учудване и наше най-голямо облекчение, както и всеки костов план и този се проваля напълно. Ето една хипотеза как са се развили събитията: ДПС разбират за заговора и чрез подчинената им прокуратура унищожават КТБ, принуждавайки държавните дружества да изтеглят парите си от нея и по този начин създават изкуствена криза на ликвидността. Банкерът се измъква във Виена, а междувременно Пеевски предлага $5 милиона на този, който успее да го ликвидира. Австрийската полиция иска ареста на Пеевски, Цацаров първо арестува, а след това пуска някакви трима нещастни набедени, Бареков употребен и наритан се опитва да ближе рани в ъгъла.
А Костов? Ами, нищо, той потрива ръце. Оставя още една руина след себе си. Поредният му “план”, който за малко да повлече и България.
6 юли 2013 г.:
Борисов обяви, че Цветан Василев и Иван Костов правят нов десен проект
Между собственика на Корпоративна търговска банка (КТБ) Цветан Василев и доскорошният лидер на ДСБ Иван Костов от години има лична връзка, а в момента двамата правят нов десен проект. Това обяви в интервю за БНТ тази сутрин бившият премиер и водач на ГЕРБ Бойко Борисов.
Така Борисов уточни своя реплика от 29 май – при избора на кабинета „Орешарски“, когато подхвърли пред репортерските микрофони в кулоарите на парламента: „Бих искал да поздравя Цветан Василев – той направи добър проект с това правителство. А и новият проект, който готви за зимата с вашия шеф също е добре подплатен“.
Костов и Цветан Василев са едно и също нещо, заяви днес лидерът на ГЕРБ. По думите му Делян Пеевски е бил добре използван и за няколко часа е станал най-мразеният човек в държавата (след като беше избран от парламента за шеф на ДАНС – бел.ред.). „А неговият покровител Цветан Василев остана чист и си прави сега десен проект“, каза той.
Борисов обясни, че целта била да се използват многолюдните протести, за да се появи нов десен субект в политиката. Проектът бил финансиран от КТБ, медийната среда била създавана от водещия в ТВ7 Николай Бареков чрез конфронтация с ГЕРБ, а Костов дирижирал зад кадър своите, независимо, че публично се оттегли от ръководството на ДСБ след изборите.
Изявлението на Борисов идва ден преди разговарящите за оформяне на “реформаторски блок“ ДСБ, „Движение България на гражданите“, „Зелените“, Народна партия „Свобода и достойнство“ и „Синьо единство“ да обявят своята платформа. Засега десните формации отказват да поканят за разговори ГЕРБ. Лидерът на ДСБ Радан Кънев вече обяви, че партията на Борисов и СДС имат общ път, който обаче бил различен от този на „реформаторския блок“.
В отговор на въпрос Бойко Борисов нарече неверни твърденията, че в края на управлението на тройната коалиция парите на държавни дружества, депозирани в КТБ са наброявали 500 млн. лв, а в края на мандата на ГЕРБ – 1.5 млрд. лв. той заяви също, че медийната империя около банката е била изградена преди идването му на власт. „По наше време нищо не се е случило. Ако бях тръгнал да съсипвам тези медии, щяхте да викате…“, каза бившият премиер.
Интересно развитие на теорията за връзките между Цветан Василев и Иван Костов е публикация в сайта mignews.info от началото на юни т.г. със заглавие:
Костов стана пиар на Цветан Василев
„България без цензура“ на Николай Бареков щеше да е важният фактор в парламента, ако изборите за европарламент бяха за Народно събрание. Това сочи анализ на политическата ситуация на Лабораторията за управление на риска, ръководена от бившия премиер Иван Костов.
От години той и собственикът на КТБ Цветан Василев поддържат близки финансови отношения, а миналата година дори се заговори, че банкерът е тайният спонсор на ДСБ. Факт е, че в 40-ия и 41-ия парламент депутатът Иван Костов никога не повдигна въпроса държавните пари в банката и за инзавията й в медийния сектор. Очевидно финансовите отношения между двамата продължават и в момента, защото Костов обяви близката до банкера партия ББЦ за „важен фактор в политиката“.
…
Костов не отговори на какво се дължи успехът на „България без цензура“, защото анализът не опирал на идеологически, партийни или политически кодове, което би го направило недостоверен. „Ако махнем идеологията и пристрастията, „България без цензура“ е новият решаващ фактор в един бъдещ парламент, ако сега се проведат избори“, каза Костов …
Потвърждение за тази теория не липсват и в публикация на сайта razuznavane.com от 2011 г.
Няколко думи за Цветан Василев. Той притежава 51% от Корпоративна Търговска Банка АД и е основен фактор за бързото израстване на Кръстева и Пеевски като крупни медийни фигури и олигарси, но с благословията на Доган.
Състоянието на Василев се оценява на близо 400 милиона лева, направено предимно при управлението на Иван Костов.
Бизнесменът – банкер е личен приятел на Евгени Бакърджиев, който го свързва с МайкълЧорни. Така се оформя един „триъгълник”, където се разиграват много пари.
Известно е, че Чорни е изгонен от България, като „заплаха за националната сигурност” и мафиот, но това не му пречи да прави големи и печеливши сделки и да поддържа връзки на високо равнище – Иван Костов, Богомил Бонев, Спас Русев и други..
След забогатяването си Цветан Василев минава изцяло в лагера на Ахмед Доган и става един от най-приближените му и доверени приятели.
Теорията обаче има и друг аспект за връзка между Иван Костов и бившия изпълнителен директор на Корпоративна банка Янко Иванов във Варна и събития разиграли се през 2010 г.
Събитията са описани в публикация на сайта afera.bg:
Връзката между Янко Иванов и Иван Костов лъсва и в един друг скандал, разтърсил Варна през 2010 година.
Тогава братът на Янко Иванов – д-р Красимир Иванов, шеф на Варненската Терапия, е уволнен след скандал, сътворен от вътрешния министър Цветанов с помощта на „достойния му офицер”, бившият директор на варненската вътрешна дирекция Митко Димитров, заради това, че болницата укривала прострелян „бандит”.
Историята се оказва далеч от истината, натрапена от ченгетата и в дъното и стои лична вендета на зам-министър към простреляния, който от никого не се крие. Зам-министърът от правителството на ГЕРБ обаче използва случая и Цветанов за разчистване на лични сметки.
Д-р Красимир Иванов обаче се спряга по онова време в общественото пространство и като кандидат на ДСБ за кмет на Варна и скандала придобива политически привкус.
След драстичното уволнение на д-р Иванов, което излиза от устата лично на премиера Бойко Борисов в телевизионен ефир, Янко Иванов хуква да спасява брат си и не само – целта е скандала да влезе в чаша с вода, за да не последват нататък драстични проверки на имоти, бизнес и имущества.
Костов е бесен, че удрят „негов” човек и влиза в кабинета на Цветан Цветанов, където обаче е сюрпризиран от вътрешния министър Цветан Цветанов, който му пуска на видео предаване на АФЕРА, тогава вървящо по СКАТ телевизия, и го репликира: „Ти, какво, сега, защитаваш антиправителствено предаване ли?!”
Случай, в който обаче връзката между бившия изпълнителен директор на Корпоративна банка Янко Иванов и Иван Костов не само лъсва, но и личи, че е здрава като бетон.
Янко Иванов е свързан с агенция за недвижими имоти, фирма „Дивисима” ООД.
Никак не е без значение и връзката му със сградата на БАН на “Московска”, където пък проект-мениджър е Мина Костова.“
Да, фактите извират от нета, но този е доста конкретен и е взет от човек, който е работил на висока позиция в Корпоративна търговска банка ( КТБ ) от сайта eurochicago.com през 2011 г.:
„Любомир Весов е работил в Корпоративна търговска банка от 2004 до 2008 г. Първоначално е бил прокурист, а от януари 2005 г. до 8 декември 2008 г. – изпълнителен директор.
– Г-н Весов, какъв беше Цветан Василев по времето, в което вие бяхте в Корпоративна търговска банка (КТБ)?
– Той беше председател на надзорния съвет и мажоритарен акционер.
– Имате ли представа кой му е помогнал да стигне до това ниво?
– Когато отидох в тази банка, той вече беше основен акционер. Много пъти съм питал дали наистина е реалният собственик на банката. Имам съмнения за това, съдейки по някои действия, докато бях там. Тези съмнения се тиражират в публичното пространство и банковите среди дори и в момента.
– Какви съмнения имате?
– Съмненията са, че това са пари на българското разузнаване или на руското разузнаване, или изпрани пари от прехода.
Нещо, което няма как да знам по две причини. Първо, тогава не съм бил в банката, и второ, транзакциите не са имали публичност. Това, което съм чел по медиите и съм се опитвал да разбера за себе си, е, че в един момент се появява мистериозен ирландец в банката. Основният въпрос е дали той е внесъл реално капитал, или парите, които е декларирал, не са негови. Това е въпрос, който трябва да се зададе към “Банков надзор” и към службите за сигурност. Имам съмнение за операциите, защото не може този човек току-така да се раздели с капитала си и да изчезне от банката. Ако влезе чужд инвеститор, той иска да излезе с още по-голяма сума. Много хора трябва да си задават въпроси. Това не са въпроси на журналистите, те трябва да информират обществото за свършената работа.
– Има ли г-н Цветан Василев връзка с някоя политическа сила, която му е дала рамо?
– Поне откакто имам представа от банката, там са идвали политици от целия спектър – от най-дясно до най-ляво, националисти, глобалисти, всякакви “-исти”. Според мен това е проблемът, който се поражда с прословутите държавни пари в КТБ. Политиците, които работят с нея, или тя – с тях, са от целия спектър и непрекъснатото увеличаване на държавните средства в КТБ е показателно за това.
Аз съм бил в банката, когато е било правителството на Станишев, а преди това – правителството на НДСВ, и имам представа колко често друг политик – ръководител на дясното, чиято политическа сила тогава беше в опозиция, идваше в банката. А и банката е в центъра на София и се вижда дали влиза председателят на еди-коя си партия, вижда се тази партия има ли сметки в банката, вижда се г-н Василев като публична личност с кои политици се среща в заведение.
Връзката с политически фигури е директна. Не казвам, че има икономическа зависимост. Това може да се види в публичните регистри – дали някой има депозити или кредити от тази банка, какви са условията за обикновен гражданин и за един политик. Дали като е взел кредита, политикът го е върнал след 1-2 месеца и ако е така, откъде са дошли парите и дали това не е пране на пари от нерегламентирани доходи през кредит.
В България като малка държава зависимостта между бизнес, финанси, политика е по-видна и за съжаление очевадна.
– За връзка с Иван Костов ли говорите?
– Стартът на банката като частна тръгва от неговото правителство. Г-н Костов можеше да бъде видян в приемните на КТБ, а често и в кабинета на г-н Василев.Какво са си говорили, ще си остане между нас. От г-н Костов в професионален план може да се научат много неща, в т.ч. и от Мистър Икономика. Г-н Костов не се е крил, като е идвал в банката. Друг е въпросът дали децата не изядоха бащите си. От това, което става в момента, г-н Костов като добър икономист не е много доволен, а като монетарист – не би го допуснал.“
Ето докъде развихме нашата теория на вероятностите в политиката по български със съмнения за връзката между най-известният десен политик Иван Костов и многократно награждаваният банкер Цветан Василев . Повтарям, че засега това е само теория, но интересна и предстояща за отхвърляне или потвърждение в изводите които вие нашите читатели ще направите.
„Поне 15 милиона са българоезичните хора по света. Става дума за хора, владеещи български език като матерен“, заяви д-р Ана Кочева от Института за български език при БАН. В бройката, освен населението в пределите на България и близките земи, влизат българи от Банат, Бесерабия, преселници или техни потомци около Букурещ, Прага, Будапеща, Братислава, Виена, САЩ, Австралия, Нова Зеландия, ЮАР, Южна и Централна Америка. „Съзнанието на част от тези хора може да не е българско, но езикът е български“, заяви Кочева. Данните тя изнесе на семинар с участието на 170 деца от България, Македония и Сърбия, организиран от фондация „Българска памет“ за 14-и път край Варна.
На форума беше напомнено, че е в ход кампания за вдигане на паметник на цар Самуил в София по повод 1000-годишнината от смъртта му. Организатор е „Българска памет“, съвместно с фонд „13 века България“, Столична община и министерството на културата. Паметникът ще бъде разположен на пресечката между улицата, носеща името на царя и бул. „Патриарх Евтимий“. Откриването е планирано за есента. Самуил ще бъде изобразен изправен, в приблизително реален ръст, като височината на бронзовата фигура заедно с постамента ще е до 5 метра. В основата на паметника ще бъдат изписани три текста, величаещи владетеля – извадки от Битолския надпис и от писмо на Калоян до папа Инокентий III, както и думи на византиеца Йоан Ставракий.
„Веднъж попитали Хенри Кисинджър, бивш държавен секретар на САЩ: – Какво представлява „притискащата дипломация“?
