Канадският милиардер Игнат Канев се завърна в родното си село Горно Абланово

.

ignat-kanevКанадският милиардер Игнат Канев се завърна в родното си село Горно Абланово за да отпразнува своят 88-и рожден ден. Той е роден на 6 октомври 1926 г. в русенското село, като тази година отново ще спази традицията да подари нещо за празника си на обществеността.

Миналата година през октомври бе открит „Канев център“ в Русенския университет, построен с финансовата подкрепа на българина, а сега на 6 октомври ще бъде открит новият културен дом в родното село на Игнат Канев.

Канев ще остане в България само седмица, като през това време има напрегната програма с много срещи. Една от тях вече бе с кмета на Русе Пламен Стоилов, с когото иска да популяризират заедно културните забележителности на Русе и региона. Той се срещна и с президента Росен Плевнелиев, който бе в крайдунавския град за откриването на новия завод за авточасти.

Най-важните събития обаче предстоят на 6 октомври. Те са свързани с изграждането на културния център в Горно Абланово, който е стара мечта на милиардера. Той е вложил над 300 000 лв. в построяването му.

„На 6-ти ще празнуваме. Хем рожден ден, хем отваряне на центъра. Ще има библиотека, ще има там за сватби, кръщене, различни беседи. Така че да има хората къде да се събират и няма да има нужда 40-50 км да идват в града да търсят зала, като се женят. Ще си имат всичко там“, каза още Канев.

Той призна, че силно го тегли към родния край и затова все по-често се завръща в България и Русе. „Колкото по-остарееш, толкова по-милееш“, каза с усмивка милиардерът.

bgnow.eu

Колко струва руската окупация на България от 1878-1879 г.?

.

tonnen goldВ български пари сумата е 89 640 000 златни лева

В сравнение с тогавашния курс на рублата спрямо златото тя е равна на 32 тона злато.

Цветана Кьосева е заместник-директор на Националния исторически музей. Тя е хоноруван доцент по музеология в Нов български университет и в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Автор е на 6 монографии, над 100 публикации в научни издания у нас и в чужбина и на повече от 150 научнопопулярни статии. Член е на Международната организация на музеите /ИКОМ/ и на Българския национален комитет на ИКОМ. Издала е на книгите „С Христос и Македония в сърцето. Страници от живота на митрополит Методий Кусев (1838 -1922)“ в съавторство с Недю Александров, „Руската емиграция в България. (България и руската емиграция през 20-те-50-те години на ХХ в.), „Царските колекции в българските музеи, архиви и библиотеки“, „Тайните на Третата българска държава“, „Първите дами на царска България“, „Любов през решетките. (Любовните писма на Георги Димитров и Любица Ивошевич). „Куриози и тайни от новата ни история“, „Мълчанието на архивите. Въпросителни от сянката на историята“.

На 3 март 1878 г. в цариградското предградие Сан Стефано е подписан Санстефанският мирен договор, съгласно който в резултат от победоносната война на Русия с Турция, България е освободена от османско владичество. Освободителката предварително се е договорила с великите сили, че ще наложи окупация в освободената територия. В Чл. 7 и чл. 8 от Санстефанския договор е посочено, че България преминава под руска окупационна администрация, поверена на един руски императорски комисар за период от две години.

Известно е, че Санстефанският договор има предварителен характер, и че той е ревизиран в Берлин на 13 юли 1878 г. Чл. 22 на Берлинския трактат намалява времетраенето на руската окупация на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България след изтичането на деветмесечния период. В българската социалистическа и постсоциалистическа историография този период е наричан „Временно руско управление”, докато в официалните руски архивни документи и в българските дипломатически преписки до 9 септември 1944 г. е означаван като „руска окупация на България”.

Дали ще наречем периода „временно руско управление” или „руска окупация на България” в случая е без значение, защото така или иначе терминът „окупация“ е съществена част от оценъчната характеристика на времето, за което става дума. Като начало ще споменем, че той е фиксиран изрично в чл. 8 на Санстефанския договор, а и в един друг важен документ, за който ще стане дума тук. Тъй като понятието „окупация” има силен негативен заряд, предварително се налага да уточня, че тук изобщо не подлагам на съмнение нито освободителния характер на Руско-турската война от 1877-1878 г. и героизма и заслугите на руските войни, нито пък общата съдържателна част на този период от българската история, по време на който на практика се полагат основите на съвременната българска държава под ръководството и при управлението на Русия.

Ако се обърнем към тълковния речник, ще видим, че универсалното значение на понятието „окупация“ означава „задържане на територия и контрол върху нея”. Ето защо окупационният период е неизменна част както от военните действия, така и от следвоенното регулиране на междудържавните отношения в съответния регион.

В този смисъл руската окупация на България започва още през ноември 1876 г., когато в хода на подготовката за войната главното командване на руската армия създава „Канцелария за гражданско управление на освободените отвъддунавски земи”. Тя се състои от руси и предани на Русия българи, получили образованието си в руски университети. Началник е княз Владимир Черкаски, а негови съветници са Сергей Лукиянов и Михаил Домонтович, полковник Леонид Соболев и българите Найден Геров, Марин Дринов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и др.

На 3 март, в деня на подписването на Санстефанския мирен договор, княз Владимир Черкаски умира и на негово място е поставен княз Александър Дондуков-Корсаков.

В „канцеларията” се проектират формите на бъдещото централно и местно държавно управление на България. С преминаването на руските войски през Дунава тя /канцеларията – бел. ред./ влиза в активна роля и установява гражданско руско управление в освободените българските градове.

До подписването на Санстефанския мирен договор са създадени 8 губернии. За губернатори са назначени висши руски офицери, а техни заместници стават видни български общественици. Под ръководството на Канцеларията те устройват полицейските, административните, финансовите, съдебните, медицинските и образователните органи в освободените земи.

След подписването на Санстефанския договор започва постепенната замяна на руските кадри с български успоредно с изграждането на българска армия, полиция, централни и местни органи на управление, съдебни и финансови институции. След подписването на Берлинския договор Канцеларията организира свикването на Велико народно събрание, което приема Търновската конституция и избира първия български княз Александър Батенберг. Организирано е и управлението на Източна Румелия, начело с руския генерал Аркадий Столипин. Така в кратък срок Канцеларията успява да постигне главната си цел – да подготви държавните структури и да създаде условия за самостоятелно съществуване на българското княжество.

Това е накратко историята и същността на т. нар. временно руско управление, или на руската окупация на България. Каква е неговата цена?

В чл. 8, ал. 3 на Санстефанския договор е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на „занятата земя”, т. е от българите.

Почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор. В съответствие с тези клаузи руското императорско правителство в Санкт Петербург стриктно следи за разходите по поддръжката на окупационните руски части и гражданската администрация през 1878-1879 г. и формира т. нар. окупационен дълг на България към Русия.

Според Симеон Радев, известния историк на новото българско време, княз Александър Батенберг споделял, че цар Освободител му бил обещал да опрости този дълг на младото княжество. Това обаче едва ли ще да е било истинско обещание, тъй като за него няма никакъв писмен документ. Истина е обаче и това, че докато е жив, император Александър ІІ и правителството му не правят никакви постъпки да си искат дълга от България и, както казва летописецът на нова България Симеон Радев, чакат „щото българските министри да се сетят сами”.

След смъртта на цар Освободител на 13 март 1881 г. новият император Александър ІІІ решава да си потърси дълга. На 19 ноември 1881 г. управляващият Руското дипломатическо агентство в Княжество България, наследственият дворянин Михаил Хитрово, изпраща нота до правителството без министър-председател , с която се иска изплащането на разноските от времето на руската окупация на страната. Към нотата е приложен протокол от работата на руска комисия, която била определила сумата за издръжка на петдесет хилядния руски окупационен корпус (продоволствие, заплати, разноски за болните, транспортни разходи и др.) на 21 236 500 рубли и 87 копейки. Дългът е разделен на две части – по равно между Княжество България и Източна Румелия или по 10 618 250 рубли и 43 и 1/2 копейки. Българският княз отказва да изплати разноските и оставя нотата без последствие. На 14 януари 1882 г. Хитрово изпраща втора нота, в която настоява „българското правителство да му съобщи възгледите и намеренията си по въпроса”. Кабинетът му отговаря, че сумата е голяма и ще утежни много бюджета на Княжеството, поради което въпросът ще бъде разгледан в Народното събрание.

На 16 юли 1883 г. управляващият Министерството на външните работи Кирияк Цанков и руският министър на външните работи и държавен секретар Николай Гирс подписват конвенция за българския окупационен дълг. В нея е посочено, че България дължи на Русия 10 618 250 рубли и 40 копейки за разходите й по окупацията на страната. Предвидено е дългът да се изплаща на части, в продължение на 13 години, като първата вноска е на 13 септември 1883 г., а последната – на 13 юли 1896 г. Важен момент фиксиран в конвенцията е, че Русия се отказва от изплащането на лихви по дълга.

Независимо от този жест, се налага да обобщим, че руската окупация на страната ни е струвала доста скъпо. В български пари сумата е 89 640 000 златни лева, а в сравнение с тогавашния курс на рублата спрямо златото тя е равна на 32 тона злато. Само личната заплата на руския императорски комисар в България княз Александър Додуков-Косаков е била 600 хил. зл. лв. – почти толкова, колкото е издръжката (цивилната листа) и на българския княз, определена от Народното събрание на 599 999 зл. лв.

На 26 септември 1883 г., само с 6 гласа против, парламентът одобрява конвенцията и упълномощава правителството „да изплати този дълг, ако намери възможно, и в по-кратък срок”. Така Русия, разширявайки своята власт в княжеството, си гарантира, че България ще бъде дългосрочен неин длъжник, плащайки в буквалния смисъл за освобождението си.

Окупационният дълг към Русия е изплащан нередовно и окончателното му уреждане отнема почти половин век. На 3 август 1909 г. министърът на финансите Иван Салабашев изготвя „Изложение по окупационния дълг на България и бившата Източна Румелия към Русия”, от което става ясно как е протекло изплащането на дълга. То е запазено в архивата на Тайния кабинет на цар Фердинанд, съхранена в Централния държавен архив.

През периода 1883-1885 г. дългът е обслужван редовно. През 1886 г. изплащането му спира. Причината е в прекъсването на дипломатическите отношения между България и Русия поради неодобрението от страна на Освободителката на Съединението на Княжество България и Източна Румелия под скиптъра на княз Александър І. Следващите плащания са доста нередовни и са правени през 1890 г., 1896 г., 1897 г. и 1902 г. Така през 1902 г. дългът, определен за Княжество България с Конвенцията от 1883 г., е бил погасен.

Какво става с дълга, който е трябвало да изплати бившата Източна Румелия? До Съединението от 1885 г., независимо от това че е бил одобрен от местния парламент (Областното събрание на Източна Румелия), дългът не е бил обслужван, след което той преминава към обединената вече България. Тя обаче никак не бърза с изплащането му, тъй като и Русия не настоява за издължаване.

Това неустановено положение продължава цели 11 години, до юли 1896 г., когато руският дипломатически агент в София Н. В. Чариков изпраща нота по въпроса до министър-председателя Константин Стоилов. Тя е оставена без отговор. На 30 януари 1898 г. новият руски дипломатически агент в София Г. П. Бахметиев изпраща нова нота, но и тя остава без резултат. И така чак до обявяването на българската независимост през 1908 г., когато Русия отново поставя на дневен ред въпроса за окупационния дълг на бившата Източна Румелия.

Известно е, че след поредица от дипломатически преговори, разрешението на въпроса за независимостта на страната е сведено до огромна парична компенсация за Великите сили и за Османската империя. Тъй като България не е в състояние да плати парите, Русия предлага сложна финансова схема, в която включва и изплащането на окупационния дълг на бившата Източна Румелия . Министърът на външните работи на Русия Александър Изволски изготвя конвенция за погасяването му. Българското правителство обаче не я одобрява, води преговори за намаляване на дълга и не изплаща никакви суми чак до 1912 г.

През 1912 г. Русия води дълги дипломатически преговори за създаване на Балкански антитурски съюз под егидата на император Николай ІІ, с участие и на България. В обстановката на добрите отношения между двете страни е подписана конвенция за изплащането на дълга на Източна Румелия. В нея се предвижда неизплатената сума от 10 618 250 рубли и 43 ½ копейки да се погасява на части по 250 000 рубли годишно до пълното й издължаване, като Русия се отказва от лихвите. На 24 февруари 1912 г. парламентът гласува конвенцията, а на 20 юли 1912 г. цар Фердинанд я утвърждава с указ.

Погасителният план отново не е изпълнен. През периода на Балканските войни 1912-1913 г. България продължава да не плаща поради огромните военни разходи, а в условията на Първата световна война, след 22 април 1915 г., българо-руските дипломатически отношения прекъсват и в България никой не си прави сметка да връща пари на „врага”.

По-късно България изважда невероятен късмет с този дълг. Болшевишкото правителство на Владимир Илич Ленин заявява, че няма да плаща дълговете на руския цар, но и опрощава сумите, които другите държави са му дължали. Окупационният дълг на бившата Източна Румелия към Русия е опростен със споразумение между кабинета на Александър Стамболийски и съветското правителство.

Интересен момент от сагата с окупационния дълг е неговата връзка с финансирането от страна на българската държава на руските бежанци в България, пристигнали тук през 1921-1923 г. след Октомврийския преврат и Гражданската война в Русия. Задължено от Обществото на народите да поеме издръжката на руските деца, болните, ранените и нетрудоспособните, правителството на Александър Стамболийски, (впоследствие и това на Александър Цанков), заплащат разходите, но решават да ги осчетоводяват за сметка на неизплатения остатък от окупационния дълг към Русия.

При вземането на решението правителството е предупредено от Дирекцията на държавните дългове, че поема определен риск, тъй като не е ясно дали царска Русия някога ще се възроди и дали евентуално ще си поиска дълговете.

В крайна сметка за издръжката на руските бежанци в периода от 1921 до края на 1951 г. България заплаща 343 797 189 лв. Тази внушителна сума е няколко пъти по-голяма от остатъка от окупационния дълг на България към Русия, равняващ се на 10 618 250 рубли и 43 ½ копейки и не се нуждае от коментар.

bulgaria.utre.bg

За независимостта, цената й и паметта ни

.

1454660_705024599579087_3636323636174308861_nПри честване на поредната годишнина от обявяването на независимостта на България е необходимо да изясним няколко важни и съществени факта, пропускани от вниманието на пишещите съзнателно или не.

Първо, проблемът за независимостта на страната е пряко обвързан с Берлинския договор от 1 юли 1878 година, и по-точно с неговото нарушаване. Опити за обявяване на независимост са правени още при управлението на Константин Стоилов (1897 год.), но едва десет години по-късно, на Хагската конференция за мир (15 юни-18 октомври 1907 год.), когато Турция енергично протестира срещу желанието на България да се представи като суверенна държава, за родния политически елит става ясно, че унизителните клаузи на васалитета трябва да бъдат премахнати.

Благоприятният конюнктурен повод се появява през лятото на 1908 година с избухването на младо-турската революция (11 юли) и възстановяването на Конституцията на Османската империя от 1876 година (23 юли). Инициативата за форсиране обявяването на независимостта принадлежи на премиера демократ Александър Малинов, който сондира становището на монарха чрез серия от разговори между 23 и 26 август.

Към благоприятните обстоятелства добавяме дипломатическият скандал с българския агент в Цариград Иван Ст. Гешов на 30 август, когато не е поканен на приема от турския външен министър Тефик паша, с цел да подчертае васалния му статут, както и с избухналата на 5 септември стачка на Източната жп линия в Турция, която се пренася и върху частта й на българска територия. В тези напрегнати дни е от значение подкрепата за родната кауза от поне една от Великите сили. Фердинанд я получава във Виена на 11 септември. Следва изборът от правителството на подходящия момент за обявяване акта пред българското общество с цел спечелване на максимална популярност и одобрение.

В този аспект случилото се в Търново на 22 септември 1908 година е ритуално-спектакловият финал на един етап от борбата за признаване на българската независимост. В целия ритуал на 22 септември и особено при прочитане на манифеста от монарха в църквата “Св. 40 мъченици”, завършващ с възгласа “Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!” има много показна пищност, но и връзка с традицията, с историческото ни минало, с уважение към чувствата на сънародниците, зад които се крие трудът и опитът на плеяда дипломати и политици, борили се още дълго и упорито, докато на 6 април 1909 г. “прогласената във Велико Търново независимост е получила най-после одобрението и признанието на Великите сили и нашите съседи” (Ал. Малинов).

Второ, с обявяване на независимостта е свързан още един акт, пренебрегван от изследвачите. Оказва се, че в новата ни история Фердинанд е единственият владетел, не само избран за такъв от Велико народно събрание (Третото, на 25 юни 1887 год.) в Търново, но и провъзгласен за цар в старата българска столица на 22 септември 1908 год. в унисон с изискванията на Търновската конституция и заветите на Учредителното народно събрание. Това говори за уважение и придържане към изискванията на родовата памет. Само военно-временните условия на 3 октомври 1918 год. спасяват простъпката на сина му Борис III да не бъде коронясан в Търново, както повеляват изискванията, а набързо в София и не пред Велико народно събрание, което да узакони прерогативите му след абдикацията на неговия баща.

Трето, както всеки трус в нашата история, и обявяването на независимостта ни е свързано с компромиси, които се заплащат с определена цена. В своите мемоари и премиерът Малинов, и финансовият министър Иван Салабашев засягат този деликатен и щекотлив проблем, занимавал управляващите демократи от 1 октомври 1908 год. до 6 април 1909 год. Става дума за откупуване на турския дълг към Русия, останал от времето на Освободителната война, както и на Източните железници у нас – тегоби, прехвърлени върху българската хазна. Подробност е, че сумата за откупа от 82 млн. лева, одобрена на око и с лека ръка от търговския министър Андрей Ляпчев с цел спечелване на руските симпатии, е оспорена от министъра на финансите Салабашев, изчислил, че обезщетението, което България трябва да плати за железниците и независимостта е 50 310 334 лева (!).

Въпреки съпротивата му, единственото, което постига след преговорите с руските външен и финансов министри Изволски и Коковцев, е разсрочване на плащането на заема от наша страна към Русия от 82 млн. лева за 75-77 години при 4.75% лихва. А за да бъде обвързването с “освободителката” ни пълно, се предлага да подпишем нова военна конвенция, с която се поставяме под руска егида. Поводът е посещението на Малинов, Фердинанд и външния министър Стефан Паприков в Петербург от 10 до 19 февруари 1910 год., а примамката – Велика България, по-голяма и от Сан-Стефанска. Царят обаче усеща капана и отлага сключването на спогодбата, както и на политическата конвенция във варианта й от 20 март с.г., а на 13 юни 1909 год. е подписано и споразумението с дружеството, експлоатиращо Източните железници у нас за обезщетение от 2 111 978,55 лева, с 6-месечен срок на изплащане.

Четвърто, не е лошо да се замислим върху още един болезнен проблем. Докато България е васална на Турция (независимо от неудобствата и ограниченията), тя преживява стопански и културен подем. Националните катастрофи ще я преследват една след друга (независимо дали покровителят се казва Русия или Германия) скоро след обявяване на нейната независимост. И тъй като в обществено-политическата действителност няма нищо случайно, си струва да дискутираме върху незрелия и непрецизен подход на нашите управници, защитавали или не националните ни интереси, пренебрегвайки или недооценявайки фактора “съседи” и могъщи държави, доминиращи при определяне насоките на голямата европейска и световна политика.

Борислав Гърдев / point-of-view.org

Истината за валутния борд – кой е бил „за“ и кой „против“

.

0000156_10000-leva-1997-godinaИстината за Валутния борд. Тази, неукрасената и ненатъкмената…

Кой, какво отношение към него е имал, когато се коментираше, дали въобще да го има на 11.11.1996-та.
Обърнете внимание на мнението на Командира, който уж бил спасил лева… Спасил е мухала в сектантските глави, само…

.

.

.

ЖАН ВИДЕНОВ, министър председател:

„Напротив, Министерският съвет трябва да бъде подкрепян и с политически консенсус, и с общонационално усилие плащанията (по външния дълг – бел.ред.) да продължат, помощта на международната финансова общност да не секне.“

ИВАН КОСТОВ, лидер на СДС, бивш финансов министър:

„Валутният борд означава пълно разочарование от политиката на правителството и неверие, че то е в състояние със собствени усилия да предизвика каквито и да е резултати. Ако БСП приеме борда, трябва да се разпусне като партия. И всички нейни лидери да бъдат съдени съобразно закона за предизвикване на национална катастрофа. Затова бордът е точно това – констатация за фактическа катастрофа. Моментът е толкова сериозен, толкова съдбоносен за България, че е най-добре управляващите да си поемат отговорността. Жан Виденов трябва да си подаде оставката. За да сложи край на лъжата, че той прави структурна реформа. Ако правеше структурна реформа, нямаше да се стегне до въвеждането на валутен борд.“

ВЕНЦЕСЛАВ ДИМИТРОВ, зам.-председател на комисията по бюджет и финанси

„Идеята за въвеждане на валутен комитет е свидетелство за краха на правителството в областта на икономиката и финансите. Действията са насочени не толкова срещу централната банка, колкото срещу неспособността на правителството да се справи с проблемите. Валутният борд е чисто паричен метод, той има своите плюсове, защото ще свали инфлацията, но има и социални минуси. При валутния борд проблемът с изплащането на външния дълг въобще не може да бъде решен, тъй като бордът би работил добре в страна, където има експертен потенциал. Единствените, които може би имат полза от въвеждането на валутен борд, са здравите предприятия от частния сектор. Позицията на Народния съюз тепърва се изработва.“

ЕМИЛ ХЪРСЕВ от „Хърсев и ко“, бивш подуправител на БНБ:

„Най-доброто, което можем да направим, е да не оставяме никаква възможност на господата от МВФ да се гаврят повече с България. И да седнем да мислим със собствените си глави. Да подкрепим собствените си производители да произвеждат повече, да се върнем на пазарите, да подкрепим износителите. А външния дълг ще плащаме, когато съберем достатъчно пари.“

МИЛЕТИ МЛАДЕНОВ, бивш подуправител на БНБ:

„Въвеждането на валутен борд би било една много сериозна радикална промяна не само във финансовата система, но изобщо в икономиката, а и в държавата, поради което трябва внимателно да се обмисли. Подобна система във формата на валутен съвет от макроикономическо гледище би била супершок при и без това много ниското жизнено равнище.

МЛАДЕН ЧЕРВЕНЯКОВ, министър на правосъдието:

„Създаването на валутен борд трябва да бъде съпроводено с международна финансова подкрепа. Необходимо е обаче добре да се прецени дали подобна стъпка има алтернатива. Едно е ясно – че каквито и мерки да се въвеждат, те трябва да се ползват с доверието на много по-широк кръг на обществото, а да не са ангажимент само на правителството и парламентарното мнозинство. Предполагам, че след дискусия ще бъде намерен верният път. В една парламентарна република отговорността от въвеждането на подобни мерки трябва да падне върху парламента. Не смятам, че се налага промяна на конституцията в тази връзка.“

СТОЯН АЛЕКСАНДРОВ, председател на съвета на директорите на Централна кооперативна банка, бивш финансов министър:

„При създавалата се ситуацията, в която сме по-зле от бананова република, валутният борд е най-добрата алтернатива за излизане от кризата. Другите две алтернативи са хиперинфлация, свързана с мораториум по външния дълг или диктатура.“

НИКОЛА КОЙЧЕВ, шеф на Икономическата комисия, депутат от ПГДЛ:

„Валутният борд не е условие за по-нататъшните преговори с фонда, това е една добронамерена препоръка. И като политици, които отговаряме за съдбата на България, естествено ще проучим и ще търсим, ако е полезно и по-добро за тази ситуация, в която се намира страната, естествено ще приложим и този опит. Естествено не ни признава (Майкъл Деплер – бел. ред.), че сме на една по-така нова вълна, нова тема ни вълнува. Дори той (Деплер – бел ред.) обеща да ни прати някакъв обучителен материал.“

ВАЛЕРИ БОРИСОВ, юрист:

„Това (въвеждането на валутен борд – бел. ред.) е финансова окупация на страната. На практика означава невъзможност на бюджета да погасява държавните си ценни книжа, а 75% от активите на ДСК са от ценни книжа, както и голяма част от активите на почти всички търговски банки. С други думи, това означа експроприация на всички спестявания в съотношение някъде около 3:1. А по тази причина вече е абсолютно наложително да има специален закон. Аз бих казал дори и промяна в конституцията, защото се касае за отстъпване от национален суверенитет, независимо как се прави.“

МИНЧО КОРАЛСКИ, министър на труда и социалните грижи:

„Ако заплатите се фиксират спрямо твърдата валута, те ще престанат да се обезценяват. Друг плюс ще е, че доларовият или марковият им еквивалент непрекъснато ще се увеличава. Проблемът е не толкова в предлаганата схема, колкото в това дали тя ще бъде последвана от мерки за структурната реформа, за оздравяване на предприятията и банковата система. Защото никакъв валутен борд не може да помогне на губещо предприятие и на разпадаща се банкова система. В този момент валутният борд е едно добро предложение, което означава, че реформата трябва да бъде ускорена“.

capital.bg/politika_i_ikonomika/1996/11/11/1006418_bordut_-_za_i_protiv/

Петте закона на глупостта

.

lИталианският икономист и историк Карло Чипола изпитвал огромен интерес към глупостта. Дългите години научна работа му помогнали да формулира пет универсални закона, които важат за всеки и във всяко общество. Оказва се, че глупостта е много по-опасна, отколкото сме свикнали да мислим.

Чипола пише ироничното есе „Основните закони на човешката глупост“, което, макар и да не е базирано на реални проучвания, ни кара да се замислим дали пък в тези изводи не се крие повече от едно зрънце истина. Публикувам го тук с малки съкращения.

Първият закон на глупостта

Винаги подценяваме броя на идиотите, които ни заобикалят

Звучи банално и високомерно, но животът доказва правдивостта на това твърдение. Както и да преценявате хората, непрекъснато ще се сблъсквате със следните ситуации:

– Човек, който винаги ви е изглеждал умен и рационален, във важна ситуация ще се прояви като идиот глупак.

– В най-неподходящите ситуации и моменти отнякъде винаги се появяват глупави хора, за да объркат плановете ви.

Вторият закон на глупостта

Вероятността един човек да е глупав не зависи от останалите му качества

Години наблюдения и опити ме наведоха на мисълта, че хората не са равни – едни са глупави, други – не, и това качество е вложено у нас от природата, а не от културните фактори. Човекът е глупак точно така, както някои имат рижи коси, а други – кръвна група А. Образованието също няма нищо общо с ума или глупостта. Многобройни експерименти в университети потвърдиха това. Проучих пет групи хора: студенти, служители в офис, обслужващ персонал, администратори и преподаватели. Съотношението между умни и глупави хора се оказа едно и също както сред нискоквалифицираните, така и сред високообразованите. Това така ме порази, че реших да проуча и интелектуалния елит – нобеловите лауреати. Резултатът потвърди невероятната сила на природата: същият процент лауреати се оказаха глупаци.

Третият закон на глупостта

Глупакът е човек, чиито действия водят до загуби за някой друг и при това не носят ползи на действащия – даже могат да се обърнат срещу него

Третият закон указва, че хората се делят на 4 групи – простаци (П), умници (У), бандити (Б) и глупаци (Г). Ако Петър прави нещо, от което той самият губи, но Иван печели, то той е простак. Ако прави нещо, от което печели и той, и Иван, то той е умник. Ако действията на Петър му носят полза, но вредят на Иван, то той е бандит. А глупакът Петър прави неща, от които страдат както той, така и Иван. И точно това прави глупака опасен – ние можем да разберем логиката на бандита, той е предсказуем. Но да прогнозираш действията на глупака е невъзможно – той действа без причина, без цел, без план, на най-неочакваното място и в най-невероятния момент. Няма начин да предскажете кога идиотът ще нанесе своя удар. Дори когато атаката стане очевидна, срещу нея няма защита, защото тя няма рационална структура. Както е писал Шилер, „Срещу глупостта са безсилни дори боговете!”.

Четвъртият закон на глупостта

Не-глупаците винаги подценяват разрушителния потенциал на глупаците

Те винаги забравят, че да си имаш работа с глупав човек означава да направиш грешка, която ще ти излезе скъпо. Хората от типа П например трудно разпознават опасността от зона Г, което не е учудващо. Странното е, че глупците са подценявани и от умниците, и от бандитите. В присъствието на глупак те се отпускат и се наслаждават на интелектуалното си превъзходство, вместо да се мобилизират и да намалят щетите, които той ще нанесе. Според разпространения стереотип глупакът вреди само на себе си. Това не е така. Не бъркайте глупаците с безпомощните простаци. Никога не си партнирайте с тях, въобразявайки си, че можете да използвате глупостта им за собствена изгода – ако направите така, очевидно не познавате природата на глупостта. Така сами давате на глупака възможност да вилнее.

Петият закон на глупостта

Глупакът е най-опасният човек

Глупакът е по-опасен от Бандита. Резултатът от действията на идеалния бандит е простото преминаване на блага от един човек към друг. Обществото като цяло не губи много от това. Ако всички членове на едно общество са бандити, то би било прогнило, но живо. На върха отново биха излизали най-талантливите. Когато на сцената излизат глупаци обаче, картинката се променя. Те носят вреда, без да извличат изгода от това. Така благата се унищожават и обществото обеднява.

Историята доказва, че обществата напредват тогава, когато на власт в тях има достатъчно умни хора, за да неутрализират активните глупаци и да не им позволяват да разрушат онова, което са създали умните. В регресиращите държави има същия брой глупци, но във властта се наблюдава ръст от глупави бандити, а сред останалото население – на наивни простаци. Това разпределение на силите неизменно засилва разрушителните действия на глупаците и цялата страна отива по дяволите.

От Мрежата

Обезличаване на България от съветските окупатори

.

0,,6210004_4,00Инструктаж и разясняване на опорни точки, върху които се гради руската информационна война в България. Вижте техният прототип.

Строго секретно КАА/08.113

Москва, 2.04.1947 г.

Инструкция НК/003 47

В сградата на посолството да не се приемат местни ин­форматори. Срещите да се организират от наши специални служ­би на публични места. Посолството приема информации чрез специалните служби.
Да не се допуска контакт между нашата войска и цивилни лица от страната. Забраняват се посещения на местни лица от нашия офицерски състав, контакт на войници с местни жени или на войници с войници от страната и нашата войска.
Да се ускори ликвидирането на граждани, които участват или симпатизират на партии и организации отпреди войната и възстановили се след нея без нашето съгласие. Да се използват за тази цел всички конфликти и недоразумения между тях, а съ­що така и въоръжена опозиция.
В политическите репресии да се използват войници от армията (възстановена на наша територия) и след това да се ликвидират тези войници.
Да се ускори съединяването на всички социалистически партии в една – комунистическа, като всички водачи на тази пар­тия да бъдат предварително утвърдени от органите на нашите специални служби.
Да се обединят всички младежки организации в една -комсомолска – с водачи, утвърдени от нашите служби. Преди обединяването да се ликвидират всички водачи на бивши юно­шески и младежки организации.
Делегатите на партийните конгреси да нямат мандат след конгреса. Да се елиминират делегатите, които са активни. За все­ки следващ конгрес да се избират делегати, утвърдени от наши­те служби.
Да се прави системно разследване на хора – добри орга­низатори и специалисти, които са популярни. Тези хора да се привличат към нас, а ако откажат – да не се допускат до ръко­водни длъжности.
Да се организира всички държавни служители, освен ми­лиционери и миньори, да получават ниски заплати. Това специ­ално да се отнася до здравните служби, съдебно-изпълнителс-ките служби, просветата и културата.
10. Към всички органи на властта и всички значителни за­води да се включат хора, които сътрудничат на КГБ. Това да се осъществява без знанието на държавните местни власти.
11. Да се обърне внимание на печатната преса да не цитира сумарни количества и видове на стоки, които се изпращат в СССР. Да се посочва, че това е обменна търговия.
12. Местните власти да не издават на купувачите на земя, къщи и парцели нотариални актове, а актове за получаване.
13. Да се приложи такава специална икономическа полити­ка към частното селско стопанство, че то да бъде с ниска прои­зводителност и неефективно. При втория етап да се започне ко­лективизация на селското стопанство. Ако се появи силна опо­зиция, да се намали доставката на средствата за производство и се увеличат данъците към държавата. Ако и това няма ефект, то селското стопанство да се доведе до състояние да не може да изхранва държавата и да разчита на внос на храна.
14. Да се формулират всички закони, укази и разпоредби за организация, икономика и право така, че да не се дава точно и прецизно тълкуване (с изключение на военните).
15. За всеки проблем да се създават комисии, съвети, инст­рукции и т. н. така, че никои от тях да няма право на окончател­но решение без консултации с останалите.
16. Самоуправляващите органи на заводите да не могат да имат влияние върху дейността и развитието на предприятието. Те могат да се занимават само с изпълнение на полученото за­дание.
17. Профсъюзите не могат да имат противоречия с разпо­режданията на дирекцията. Да се натоварят профсъюзите с дру­ги задължения – организиране на почивка, просвета, културни и други развлечения, екскурзии, разпределяне на дефицитни сто­ки и потвърждаване на мнения и характеристики от политичес­ките власти.
18. Да се авансират само такива сътрудници и началници, които образцово изпълняват получените служебни задания, но без склонност към анализ на проблемите извън заданията.
19. На всички отговорни ръководители на партийни, дър­жавни и стопански дейности да се създадат условия, които да ги компрометират в очите на подчинените им, като се изключва възможността да се върнат в средата, от която са излезли.
20. Офицерският кадър от местната армия може да получи отговорни длъжности само при условие, че там има наши сът­рудници от КГБ.
21. Да се организира специален надзор за количеството му­ниции за всички видове оръжие на всеки арсенал. Учение с бой­ни патрони да се прави само при строг контрол.
22. Да се обхванат под специален надзор всички лаборато­рии към НИИ (научно-изследователски институти – бел. ред.).
Да се обръща специално внимание на всички изобрета­тели и рационализатори, като всички по-важни изобретения и предложения да се регистрират в нашите централи. До реализа­ция да се допускат само изобретения, засягащи експлоатацията на минното дело. Важните изобретения да се продават в чужби­на. Да не се допуска до публикация стойността на изобретение­то.
Системно да се нарушава графикът на транспорта в стра­ната (с изключение на нашия специален транспорт).
Да се провеждат симпозиуми и конференции и да се за­писват предложенията и докладите, като се регистрират док­ладчиците, но за реализацията да се спазва само нашата инст­рукция.
Да се популяризират интервюта с работници за актуал­ни производствени проблеми, като се критикува безпорядъкът, но не трябва да се ликвидират причините за тези проблеми.
Всички обръщения към народа от официални служите­ли и водачи да обхващат исторически и народни акценти, но да не се проповядва дух на обединение на целия народ.
Да се обърне внимание на всички новостроящи се гра­дове и квартали да не се изгражда друг освен главен водопро­вод. Всички стари кладенци и локални водопроводи да се ликви­дират систематично.
При модернизиране и разширение на заводите да се оси­гури изтичането на замърсени води да става в реки, които могат да бъдат резерв за питейна вода.
В новостроящите се апартаменти и къщи, а така също и при възстановяване да не се строят помещения за запасяване с хранителни стоки и за отглеждане на животни.
Частните работници и предприятия да се снабдяват с лошокачествени суровини и оборудване, което да осигурява про­изводството на лошокачествена продукция на цени, по-високи от държавните.
Да се създадат условия за максимално развитие на ад­министрацията по всички нива – районни, общински, градски.
Може да се допуска критика на администрацията, но това да не влияе на нейното намаляване или по-прецизна работа.
Да се контролира само изпълнение на плана на предп­риятия, произвеждащи суровини и други производства, включе­ни в нашата инструкция. Забранено е изпълнението на плана за продукти и стоки за вътрешния пазар.
Специално да се наблюдава църквата, като се създават условия и програми за обучение на младежта за наслагване на омраза към нея. Специален контрол да се упражнява над цър­ковните печатници, библиотеки, архиви, проповеди и т. н.
От всички основни, професионални и средни училища да се уволняват учителите, които имат голям авторитет и се пол­зват с уважение от учениците и населението. На тяхно място да се назначат нови. Учебните програми да се направят така, че да се прекъсва връзката между изучаваните предмети. Да се огра­ничи производството на учебни помагала. Да се премахне изу­чаването в средните училища на латински, гръцки, обща фило­софия, логика, генетика.
По история да не се обяснява какво са правили царете за доброто на страната, а да се изтъкват тиранията и борбата на потискания народ. В професионалното обучение да се набляга на тясната специализация.
Да се организират държавни митинги при годишнини на борбата против завоевателите (с изключение на руснаците), като се подчертава борбата срещу германците, а преди всичко борбата за социализъм.
Забранява се да се поместват в средствата за информа­ция и издаваните книги данни за местни хора, живели в Русия преди революцията и по време на Втората световна война.
Ако се възстановят или създадат организации, които под­държат дружбата със СССР, но се опитват да контролират дей­ността на държавните органи – да се обвинят в шовинизъм и на­ционализъм (нашите действия са независими от органите на дър­жавата). Начин на действие: унищожаване на нашите гробища и паметници, публикуване и размножаване на позиви, в които се осмива руският народ, руската култура и договорите между СССР и страната. Към тази пропаганда да се ангажират граждани от страната и да се използва съществуващата ненавист към СССР
Да се прояви грижа за строителството на пътища и мос­тове, за да са готови при налагаща се интервенция така, че на­шите войски най-бързо и от всички посоки да се придвижат до центровете на опозиционните сили.
Да се арестуват всички политически противници. Специ­ално да се преследват противниците, които имат авторитет сред населението. Да се ликвидират всички политически противници и след това да се обвинят в тежки криминални престъпления.
Да не се допуска реабилитация на хора, съдени на поли­тически процеси. Ако се наложи такава да се допусне, но при условие, че това е съдебна грешка, без започване на разследване и обвиняване на виновните за съдебното решение.
Не може да се изправят пред съд хора с длъжности, да­дени от партията – независимо че тези хора са виновни за ико­номически загуби и са мразени от подчинените си. В драматич­ни ситуации трябва да се преместват на друга равностойна или по-висока длъжност в друга област или град. В крайни ситуации тези хора да се назначават на неначалническа служба, като се използват за кадрови резерв за друго време.
За хора, които не са съгласувани от нашите специални служби, може да се публикуват съдебни процеси (специално това се отнася за кадри от армията, генерални директори, минист­ри), в които се обвиняват в дейности против народа, социализ­ма, индустриализацията. Това ще увеличи подозрителността и ще мобилизира работническата класа.
Да се проявява системен контрол хората на отговорни длъжности да произхождат от работническата класа и да имат най-ниска квалификация.
Да се проявява постоянна грижа за систематически под­бор за висшите институти на хора, които произхождат от най-ниската категория от населението или незаинтересувани профе­сионално хора, стремящи се само към диплома.”

svobodata.com

Българин е най-скандалният блогър в Щатите

.

1_2097ZERO Hedge e американски новинарски сайт, който през миналата година се похвали с 1 милиард посетители. Сайтът стана световноизвестен, след като още през 2009 г. извърши безкръвна революция на финансовия пазар в Щатите. Тогава неизвестен блогър обвини американската банка „Голдмън Сакс”, че използва високоскоростни компютри, за да печели незаконно милиони долари на Нюйоркската фондова борса, като подкопава регулативните механизми на американския пазар.

Въпросните публикации са подписани с псевдонима Тайлър Дърдън, герой от роман и филм с участието на Брад Пит. Според официалната информация под този псевдоним пишат група редактори на сайта, според други той се списва от един-единствен човек – българина Даниел Иванджийски, син на Мистър „Строго секретно” – Красимир Иванджийски. Блогът ZERO Hedge е регистриран на адреса на Иванджийски-старши.

Скандалните разкрития на ZERO Hedge през 2009 г. доведоха до ареста на програмист от банката „Голдмън Сакс”, обвинен че краде кодове за електронна търговия. Това предизвиква истинска революция на фондовия пазар. Комисията по ценни книжа на САЩ забрани компютърната търговия, а на борсата започват да гадаят кой е тайнственият блогър, който разкрива механизма на финансовото престъпление.

Никой не вярва, че това е емигрант от малка България, при това – младок. 33-годишният днес Даниел Иванджийски продължава да списва активно сайта, в който могат да се намерят новини от политически и икономически характер, развиващи нестандартни теории със смело перо. Митът около тайнствения Тайлър Дърдън предизвиква огромно любопитство сред най-високите кръгове финансисти в Щатите. Говори се, че активен читател на сайта е Бил Грос, директор на влиятелната американска фирма за глобално управление на инвестиции  PIMCO.

Любопитна е личната история на Даниел /Дан/ Иванджийски. Преди да надуши банковата афера, той работи като хедж-фонд анализатор в „Wexford Capital” Кънектикът, основана от бивш брокер на „Голдмън Сакс”. След като изгубва работата си там, Дан Иванджийски очевидно е разполагал с вътрешна информация, която използва. Сайтът ZERO Hedge е основан през януари 2009 г. и е регистриран на адреса на „Строго секретно” – вестникът на Иванджийски-старши. Сайтът обаче не се води нито на името на сина, нито на това на бащата – регистриран е на името на съдружник на Красимир Иванджийски – Георги Георгиев от „АБЦ медия”.

Още с отварянето на сайта в него проличава „българска следа” – вътре на широк фронт се разполагат рекламни банери на български фирми и бизнесмени. Първоначалната бройка посетители на ZERO Hedge е средно месечно около 400 000 редовни посещения, като постепенно бързо нараства. Почват да го четат конгресмени, брокери и журналисти не само от САЩ, но и от Канада, Англия и др. страни. Само няколко месеца след възникването на сайта, любопитството към тайнствения Тайлър Дърдън расте с шеметна скорост и дори „Ню Йорк таймс” започва да обръща внимание на публикациите в ZERO Hedge. Първоначално се забавляват с неговите хитроумни писания, но все повече започват да гледат сериозно на тях. Финансисти дори изразяват подозрения, че зад името Тайлър Дърдън може да стои вътрешен човек на борсата.

Първият медиен бум е, когато Дан пуска информация, която изглежда като копие на секретен анализ на „Мерил Линч”. Директорският борд на банката е потресен, че клиентите й могат да заведат дела срещу нея. Адвокатите на „Мерил линч” налагат цензура над сайта, но скандалът печели нови и нови читатели на ZERO Hedge. Публикации от сайта се появяват във водещи икономически списания. Разкритията за „Голдмън Сакс” излизат в „Тайм”.

Авторитетен банков анализатор пък направо изразява възхищението си от разследването с, цитираме: „Този Тайлър Дърдън пише за неща, с които лесно може да си изпроси съдебно дело, но ги казва, по дяволите – има доста кураж!” За влиянието на  ZERO Hedge говори фактът, че през 2012 г. Банката на Америка блокира достъпа на своите служители до него. Сайтът, обаче, празнува един милиард гледания през юни 2013 година и продължава да се радва на успех и до днес. Сред българските коментари в сайта се чете гордост, че наше момче е „българският Давид срещу Голиата Уолстрийт”. Скандалът около българската КТБ спечели нови родни фенове на Иванджийски, които пишат: „Всички сме роби на банките.Тълпата е със сеирджийски рефлекси, малцина са такива като Иванджийски, които прозират в дълбочината на проблема с банките – той е световен проблем!”

Сред хитроумните писания на Дан от последните дни четем следния „контролен списък” – мярка срещу инфлацията: „1. Да не се ходи на училище – учете по CNN. 2. Да не се плаща за медицинска помощ – ако се нараните, използвайте повече лейкопласт и пийте повече вода. 3. Да не се плаща за транспорт – телепортирайте се. 4. Да не се яде – нарежете храната си на малки парченца, за да кашляте по-дълго време. 5. Да не се купува дом – разпънете си палатка в градския парк”.

Кой е Дан Иванджийски
Бил е разследван, забранили му да работи на борсата

Младият Иванджийски заминава да учи молекулярна биология в Университета в Пенсилвания, САЩ, като прави планове да продължи да следва медицина. Междувременно започва работа като банков консултант в Лос Анжелис. През 2005-а се мести в Ню Йорк и постъпва на работа в банка „Miller Buckfire”, откъдето го уволняват по обвинение, че е купил за своя сметка акции на авиокомпания и по този начин е спечелил…780 долара. На следващия ден е трябвало да сключи сделка с фирма, в която е работил. Срещу Иванджийски-младши е образувано разследване, което приключва със забраната да работи на борсата. Той загубва лиценза си като брокер дилър. Тази забрана обаче го изстрелва в едно ново поле – нерегламентирания свят на хедж-фондовете, където той научава триковете за търговия с високи залози, които именно са типът машинации, за които по-късно ще пише в блога си. Натрупва опит, който личи още в първите публикации на ZERO Hedge, в които разкрива позорни за Уолстрийт скандали. И до днес самоличността на Даниел Иванджийски като автор на сайта не е разкрита публично, макар да се знае, че Тайлър Дърдън е той, или поне, че е основен автор на публикациите под това име. Опитът ни да се свържем с него още преди време, чрез баща му Красимир Иванджийски, удари на камък. Дали анонимността и поддържането на мита за Тайлър Дърдън е пазарен трик, или просто – мярка за самосъхранение? Или може би и двете? Факт, че огромното любопитство към истинската самоличност на мистериозния Дърдън се поддържа с всички средства. В редакцията на „Ню Йорк таймс” отишло момиче, което направило изявлението: „Тайлър Дърдън не е един човек, а около 40 души. Всички ние сме Тайлър Дърдън и работим за изобличението на капиталовите пазари”. Самият Даниел Иванджийски е правил кратки интервюта под името Тайлър Дърдън със…себе си, в самия сайт. Дал е и едно интервю, пак под името Тайлър Дърдън пред Bloomberg Radio. В тях защитава своята почтеност, обективност и независимост, позовавайки се на Първата поправка към Конституцията на Щатите от 1995 г., която уважава анонимността като право на свободата на словото.

bradva.bg

Новият световен ред е на повратна точка

.

images (2)ХЕНРИ КИСИНДЖЪР, „Уолстрийт джърнал“

ЛИБИЯ е в гражданска война. Фундаменталистки армии изграждат самопровъзгласил се халифат през териториите на Сирия и Ирак. Младата афганистанска демокрация е на ръба на парализа. Към тези беди се прибавя възобновяването на напреженията с Русия и сложни отношения с Китай, раздвоен между ангажименти за сътрудничество и публични контраобвинения. Концепцията за реда, която лежи в основата на съвременната ера, е в криза.

В десетилетията след Втората световна война САЩ – с укрепена икономика и повишено национално самочувствие – поеха факела на световното ръководство, придавайки му ново измерение. Страна, основана на ясното осъзнаване на идеята за свободно и представително управление, САЩ идентифицираха собственото си въздигане с разпространяването на свободата и демокрацията, смятайки ги за фактори, чрез които може да се постигне справедлив и траен мир.

Традиционният европейски подход към реда винаги е разглеждал народите и
страните като съперници. За да бъдат неутрализирани ефектите от техните сблъскващи се амбиции, този подход залага на баланса на силите и на наличието на добра комбинация от мъдри държавници. Преобладаващият американски възглед смята хората за иманентно разумни и предразположени към мирен компромис и здрав разум; следователно разпространяването на демокрацията е върховна цел за международния ред. Свободните пазари ще дават простор за развитието на индивидите, ще обогатяват обществата и ще заменят традиционните международни съперничества с икономическа взаимозависимост.

Усилията за установяване на световен ред на тази основа в голяма степен дадоха резултати. Голям брой независими суверенни страни управляват повечето от световната територия. Разпространяването на демокрацията и управлението чрез избори се е превърнало в споделено въжделение, ако не и във всеобща реалност. Глобалните комуникации и финансовите мрежи функционират в реално време.

Годините от около 1948 до края на века бележат кратък момент в световната история, в който може да се говори за зараждащ се всеобщ световен ред на основата на смесица от американския идеализъм и традиционните европейски концепции за държавност и баланс на силите. Но обширни райони от света така и никога не възприеха или само мълчаливо се примириха със западната концепция за реда. Техните резерви сега излизат наяве – например в украинската криза и в Южнокитайско море. Установеният и провъзгласен от Запада ред се намира в повратна точка.

Първо, самата природа на държавата – основната формална клетка на международния живот – е подложена на натиск от много посоки. Европа тръгна по пътя на „надскачането“ на държавата и на формирането на външна политика, основаваща се на първо място на „меката“ сила. Съмнително е обаче дали претенциите за легитимност, отделени от концепцията за стратегия, могат да „поддържат“ световен ред. Европа все още не се е „сдобила“ с атрибути на държавност, което предразполага към вакуум  на власт във вътрешен план и неравновесие на силите край границите й.

В същото време части от Близкия изток затънаха в конфликти помежду си с междурелигиозни и етнически компоненти. Религиозни милиции и силите, които ги подкрепят, нарушават граници и суверенитет както си искат, което поражда явлението „провалени държави“, които не са в състояние да контролират собствената си територия.
Предизвикателството на Азия е обратно на европейското. Принципите на баланс на силите преобладават без оглед на някаква възприета концепция за легитимност, което нерядко довежда някои различия до ръба на конфронтацията.

Сблъсъкът между международната икономика и политическите институции, които уж я управляват, също отслабва усещането за обща цел, необходима, за да има световен ред. Икономическата система стана глобална, докато политическата структура на света си остава базирана на националната държава. Икономическата глобализация на практика игнорира националните граници. Външната политика ги потвърждава, макар и да се опитва да примири противоречащи си национални цели и идеали за световен ред.
Тази динамика имаше за резултат десетилетия на устойчив икономически растеж, прекъсвани от периодични финансови кризи с очевидно нарастваща интензивност: в Латинска Америка през 80-те години, в Азия през 1997 г., в Русия през 1998-а, в САЩ през 2001 и пак така, започвайки през 2007-а, и в Европа след 2010 г. Печелившите имат малко възражения срещу системата. Но губещите – като тези, които затънаха в структурни неразбории, какъвто беше случаят с южното крило на Европейския съюз – се опитват да решат проблемите си по начини, които противоречат или най-малкото пречат на функционирането на глобалната икономическа система.

Така международният ред се оказва пред парадокс: просперитетът зависи от успеха на глобализацията, но този процес поражда политическа реакция, която често „работи“ срещу нейните цели.

Трети порок на сегашния световен ред е отсъствието на ефективен механизъм, чрез който великите сили да се консултират помежду си и да си сътрудничат при решаването на най-важните въпроси. Природата и честотата на многоройните форуми днес „работи“ срещу изработването на дългосрочна стратегия и рядко позволява нещо повече от дискусия по текущи тактически въпроси, а в най-лошия случай води до възникването на нови срещи на върха под формата на „социално медийни“ събития. Но за да е адекватна на междунарлодните правила и норми, една съвременна структура не може да бъде скрепена само със съвместни декларации, но и с всеобщо убеждение.

Наказанието за провал ще бъде не толкова голяма война между държавите (макар че това остава възможно в някои региони), колкото еволюция към възникване на сфери на влияние, които се идентифицират със специфични домашни структури и форми на управление. С развитието на този процес всяка сфера ще се изкушава да изпробва своята сила срещу други общности, възприемани като нелегитимни. Битка между региони може да се окаже още по-съсипваща от битка между държави.

Търсенето на световен ред изисква рационална стратегия, установяваща концепция за ред вътре в различните региони и съотнасяне на тези регионални „порядки“ една спрямо друга. Тези цели не са непременно взаимно неутрализиращи се: триумфът на едно радикално движение може да наложи ред в един регион, създавайки предпоставки за сътресения в други или в отношенията с всички останали. Военната хегемония на една страна в даден регион, дори ако тя създава привидност на ред, може да хвърли в криза останалия свят.

За да играят отговорна роля в еволюцията на световния ред през XXI век, САЩ трябва да бъдат готови да отговорят на редица въпроси за себе си: Какво се стремим да предотвратим, каквото и да става, дори ако е необходимо да действаме сами? Какво се стремим да постигнем, дори ако не срещаме никаква многостранна подкрепа? Какво се стремим да постигнем или да предотвратим само в случай че сме подкрепени от алианс от съюзници?

В какво не трябва да се въвличаме, дори ако към това ни призовава група страни или алианс от съюзници? Каква е същността на ценностите, които искаме да утвърждаваме? И до каква степен налагането на тези ценности зависи от обстоятелствата?
От страна на САЩ това ще изисква мислене на две видимо противоречиви нива. Налагането на универсални ценности трябва да върви ръка за ръка с признаване на реалностите на историите, културите и възгледите за собствената им сигурност на другите региони. Дори ако искаме да се поучим от уроците на изпълнените с предизвикателства десетилетия, не трябва да се отказваме от утвърждаването на изключителната природа на Америка. Историята не прощава на страни, които се отказват от собственото си чувство за идентичност в полза на курс, изискващ повече усилия и напрежение. Но тя и не гарантира успех дори и при най-дълбока убеденост в принципите ни, ако липсва цялостна геополитическа стратегия.
——————
Хенри Кисинджър бе съветник за националната сигурност и държавен секретар на САЩ при президентите Ричард Никсън и Джералд Форд.

24chasa.bg

Социалната функция на пазарното изпитание – печалба и загуба

.

ProfitAndLossМного наивни наблюдатели на пазарната икономика отхвърлят грижата за „резултата под линия“ като чисто случаен социален обичай. На тези критици им се струва безсмислено, че завод произвеждащ, да кажем, лекарства или обувки за малки деца, спира там, където собственикът преценява, че печалбата е максимизирана.

Робърт Мърфи

Със сигурност би било физически възможно да се произведат повече шишенца аспирин или повече обувчици, но шефът не позволява, защото това би „загубило пари“ на организацията. От другата страна, много привидно-излишни джаджи и ненужни луксозни стоки биват произведени всеки ден в пазарната икономика, защото са доходни. Наблюдатели, които са възмутени от тази система, могат да приемат мотото: „Производство за хора, не за печалби!“

Такива критици не оценяват напълно необходимата услуга, която пазарното изпитание на печалба и загуба върши за участниците в пазарната икономика. Независимо от съществуващата социална система, тъжният факт е, че във физическия свят съществува оскъдност – няма достатъчно ресурси, за да се произведат всички блага и услуги, които хората желаят. Заради този недостиг, всички икономически решения включват икономически компромиси – извършване на едно нещо за сметка на друго. Когато оскъдни ресурси се посветят на производството на повече шишенца аспирин, например, непременно ще има по-малко ресурси в наличност за произвеждането на всичко останало. Не е достатъчно да се попита „По-добър ли би бил света, ако имаше повече лекарства?“ Правилният въпрос е „По-добър ли би бил света, ако имаше повече лекарства и по-малко от другите блага и услуги, които ще трябва да бъдат жертвани за да се произведат повече лекарства?“

В стандартните учебници по икономика, икономическият проблем често се определя като решението на едно общество как да разпредели оскъдните ресурси в производството на специфични блага и услуги. В действителност, „обществото“ не решава нищо. Отделни членове на обществото взимат решения, които си взаимодействат, за да определят крайната съдба на всички ресурси на разположение на човечеството. В чиста пазарна икономика, всички в обществото следват правилата да частната собственост, които определят правото на собственост върху специфични единици от ресурси.

В този контекст, пазарните цени се формират, когато индивиди се включват в доброволни размени един с друг. Цените, които се получават, дават способността на предприемачите да изчислят (очакваните) печалби и загуби от различни възможни дейности. Взаимодействието между притежателите на собственост в доброволни размени е това, което „определя“ кои блага и услуги бъдат произведени, но сигналите, създадени от пазарните цени – и, следователно, изчисленията за печалби и загуби – помагат на собствениците да взимат информирани решения.

Може да е от полза да се отдалечим малко и да погледнем по-голямата картина. Предприемачите предлагат пари на собствениците на трудови услуги, капитал и природни ресурси. Те тогава използват тези вложения, за да произвеждат блага и услуги, които продават на потребителите за пари (вижте фигурата долу).

Когато определено предприятие престава да работи това в крайна сметка означава, че потребителите не са били склонни да харчат достатъчно пари на крайния продукт, за да се покрият паричните предложения, които предприемачът е трябвало да направи, за да отклони оскъдните ресурси от други предприемачи, които са искали средства за своите инициативи.

Figure1

За да се разбере този принцип по-конкретно, нека разгледаме един абсурден пример. Да предположим, че успешен строител почива и завещава фирма на глупавия си син. На сина му хрумва да построй нови жилищни сгради покрити с чисто злато. Правилно предвижда, че би имало високо търсене за сгради където асансьорът, коридорите и кухненските рафтове са покрити с ценния метал. Всъщност, синът може да дава апартаментите под наем за много-по високи цени, отколкото собствениците на апартаменти в неговия район.

Разбира се, това не е цялата история. Дори и приходите му да са високи, производствените разходи на глупавия син са астрономични. Освен труда, дървесината, бетона и другите нужни материали, той трябва да изхарчи стотици милиони долари закупуването на огромни количества злато. Счетоводителите му го осведомяват, че независимо от високите му приходи, той губи невероятни количества пари поради решението  да покрие апартаментите със злато. Или ще трябва да му дойде ум в главата скоро, или  ще разпилее цялото си богатство. Така или иначе, той няма да е в бизнеса със златни апартаменти за дълго време.

Сега, ако интервюираме сина и го попитаме какво се е случило, той би могъл да каже „Прекалено е скъпо да се използва злато в моя бизнес.“ Но забележете, че това не може да важи за всички предприемачи. В края на краищата, причината, поради която златото е толкова скъпо е, че другите купувачи плащат толкова висока цена за него. Например, бижутери все още  смятат за изгодно да купуват злато, за да правят огърлици и обеци и за зъболекарите все е изгодно да се използва злато за пломби. Никои бижутер не би казал „прекалено е скъпо да използвам злато в моя бизнес.“

 Обобщено казано, системата на печалби и загуби предава исканията на потребителите на собствениците на ресурсите и на предприемачите, когато те решават колко ресурси да впрегнат във всяка възможна линия на производство. В края на краищата,  нито собствениците на златните мини, нито шефовете на големите индустрии определят как златото ще бъде използвано в пазарната икономика. Вместо това, тези решения главно се водят според това как потребители решат да изхарчат парите си. Търсенето на потребителите на нормални апартаменти, вместо такива покрити със злато, заедно с искането им за огърлици покрити със злато вместо сребро, е това, което води до положението, че апартаменти покрити със злато са абсурдно непечеливши, докато огърлици покрити със злато за напълно разумни.

Пазарното изпитание на печалба и загуба дава структура на системата на свободната търговия. Хора могат свободно да започнат нови бизнеси и да продават ресурсите си (включително и трудовите услуги на техните тела) на когото сами  решат. В пазар основан на институцията на частна собственост, печалбите възникват, когато предприемач взима ресурси на дадена пазарна стойност и ги превръща в готови стоки (или услуги) с по-висока пазарна стойност.  Точно в този важен смисъл печелившите предприемачи правят услуга на всички други в икономиката. Без обратната връзка връзка на изчисленията на печалби и загуби, предприемачите изобщо не биха знаели дали ресурсите, използвани в техните бизнес начинания, са използвани икономически.

Превел Майкъл Тончев

Оригиналната статия на Робърт Мърфи, „The Social Function of Profit-and-Loss Accounting“, се намира на http://mises.org/daily/5654

Иван Костов е силно зависим от миналото си

.
икБившият премиер бяга от точните и изчерпателни отговори за пребиваването си в Кременчук и в Москва през 70-те и 80-те години на миналия векВ средата на 70-те години Иван Костов е млад асистент във ВИИ „Карл Маркс”, където го забелязва един от най-влиятелните съветски агенти в България, покойният вече проф. Мило Кичович. Той препоръчва Костов на хора от Военния отдел на ЦК на БКП, които от своя страна го вземат под чадъра си и започват да го реализират в кариерата. През 1979 г., когато вече е поизраснал в академичната кариера, Костов заминава за Украйна, където по това време има няколко военни училища, които подготвят хора на съветското военно разузнаване ГРУ в България. Част от тези хора в момента са на ключови позиции, заяви пред glasove.com политологът Антон Тодоров. И още: В периода 1982–1984 г. Костов е бил във висша школа в Москва, където също е бил обучаван. Когато се връща в България след 1984 г., той става съветник към една ключова валутна комисия, в която започва много успешно да си сътрудничи с Андрей Луканов, другия човек на ГРУ в България. След 1986 г. Костов става дясна ръка на Луканов.

Да започнем този разговор с анализ на сегашното състояние на Синята коалиция. Нейните лидери все по-често атакуват правителството и се разграничават от него, а в същото време продължават да го подкрепят в парламента или поне да гласуват „въздържал се”, а не „против” някои скандални според самите тях решения.

Някои хора, които са изучавали повърхностно политическата теория, сигурно ще кажат, че това е някакъв балкански макиавелизъм. Аз смятам, че това е по-скоро балкански опит за практикуване на политика. На времето в село Медвен имало един род, казвали им Дъновците, които съчетавали с голяма лекота бомбето с цървулите. Мисля, че днешната десница по странен начин преповтаря този политико-етнографски опит. Българската десница в по-голямата си част представлява една, ще използвам този русизъм, сиеминутна коалиция, тоест тематична коалиция във връзка с някакво благо. Един близък до сините политолог наричаше много често някои неща, които нямаха нищо общо с общественото благо, стремеж към обществено благо. Ако погледнете последното гласуване за премахването на изборността на районните кметове, ще видите, че след един дълъг шлейф и ходене по медиите на десни говорители, които громяха това предложение, преди няколко дни при гласуването половината от тях се въздържаха, а другата половина изобщо не гласуваха. Това показва за пореден път, че тези „модерни” десни лидери не изповядват ключовата аксиома на западното политическо поведение „practice what you preach”, тоест практикувай каквото проповядваш.

Как можем да тълкуваме въздържането и отсъствието от парламента – като подкрепа или като знак за разграничаване, както твърдят сините?

Ако използваме либералната терминология на Доган, това е някакъв сговористки вектор, който след местните избори следващата година би трябвало да доведе до едно политическо тяло, което да изработи политически договорки, изпълващи със съдържание фразата: „Спечелихме местните избори”. Няма да забравя как след изборите през 2009 г. срещах в НДК Найден Зеленогорски, шефа на тогавашния предизборен щаб на Синята коалиция, който ми каза: „Е, сега доволен ли си от резултата”. Те, горките, имаха 15 депутати, а той ме пита дали съм доволен от резултата! Ако трябва да обобщя моето мнение за политиката на т.нар. стара десница на подкрепа към сегашното управление, мисля, че фразата на Дън Сяо Пин за перестройката е много на мястото си: „Силен гръм, но слаб дъжд”. Макар че Костов и ДСБ се облагодетелстваха – те имат 5 депутати и 5 представители на висши места в изпълнителната власт.

Нека се опитаме да направим анализ на тази политическа сила и на биографията на нейните избиратели през политическия портрет на Иван Костов. Без съмнение Костов е моторът на Синята коалиция и лидерът вдясно. Някои дори го припознават като алтернатива на Борисов, а и той самият се заявява като такъв. Как се стигна дотам, че Иван Костов подкрепи Бойко Борисов? Само преди няколко години ДСБ наричаха Борисов мутра и се заявяваха като негова категорична естетическа и политическа алтернатива. Те дори сезираха главния прокурор Борис Велчев заради публикация за връзките на Борисов с мафията в американското списание „Конгрешънъл Куотърли”.

За да отговорим на този въпрос, трябва неизбежно да направим едно връщане в миналото и да припомним някои неща, които се знаят от не много хора. Костов е силно зависим от миналото си. В средата на 70-те години той е млад асистент във ВИИ „Карл Маркс”, където го забелязва един от най-влиятелните съветски агенти в България, покойният вече проф. Мило Милошев Кичович. Той препоръчва Костов на хора от Военния отдел на ЦК на БКП, които от своя страна го вземат под чадъра си и започват да го реализират в кариерата. През 1979 г., когато вече е поизраснал в академичната кариера, Костов заминава за Украйна. Трябва да признаем, че по това време няколко военни училища в Украйна – включително в Лвов и в Кременчук – подготвят хора на съветското военно разузнаване ГРУ в България, които е трябвало да оглавят военните структури във военно време. Част от тези хора в момента са на ключови позиции и аз много държа да ги спомена. Това са шефът на Съюза на писателите Николай Петев, шефът на Съюза на журналистите Милен Вълков, днешният най-високопоставен българин в структурите на НАТО Велизар Шаламанов, прословутият бивш шеф на стопанския отдел в Министерството на отбраната Стуци Ламборджинито, несменяемият партиен секретар на МНО Любомир Денов, който в момента е журналист в „24 часа”, видният атлантик Максим Минчев, който също е завършил военна журналистика, и Огнян Стефанов. Това е една монолитна и солидна група, чиито членове се подкрепят взаимно. Костов е завършил там специална школа за криптошифровчици. В тази школа е бил и Кольо Парамов, който между другото разказа част от тези неща в едно интервю по БНТ. След връщането си от Украйна Костов е прехвърлен във ВМЕИ „Ленин” на подчинение на проф. Саркис Саркисян, виден представител на арменската общност в България и професор по философия, който е бил много близък на Тодор Павлов.

Прекъсвам ви, за да ви попитам за изворите на тази информация. Вие говорите като биограф, който е изучавал живота на Иван Костов. Кои са вашите източници и можете ли да докажете, че информацията ви е достоверна?

В момента пиша дисертация, която се казва „Елитите на прехода”. Част от методологията на добиване на информацията представлява преки интервюта с хора, които са били свидетели. Един от тях е човекът, когото споменах преди малко и който разказа част от тези неща в интервю по Националната телевизия.

Само че свидетелството на един човек, независимо дали това е Кольо Парамов или някой друг, не е много надеждно научно доказателство.

Има и изявление на бившия вътрешен министър Богомил Бонев, който през декември 2004 г. даде цяла пресконференция по този въпрос и застана с името си зад тази информация и изрази готовност да отиде на детектор на лъжата заедно с Иван Костов, където да им бъдат задавани въпроси конкретно по този казус.

Проблемът е, че това са политически опоненти на Костов. В отговор неговите привърженици казват, че очерняте и омаскарявате този човек, защото той направи много за България и удари руската мафия, която беше покровителствана от Богомил Бонев.

Там е проблемът, че това не е точно така. В даден момент самият Костов беше близък до руската мафия. Нека не забравяме, че той беше особено близък с три семейства – семейството на Йордан Соколов, семейството на Мая и Георги Кирчеви и семейството на Светлин Нейнски. Тези семейства – особено Кирчеви – в определен момент бяха изключително близки с кръгове около Майкъл Чорни. Самият Богомил Бонев и Кирил Радев неведнъж са разкривали това как са били изнудвани представители на руската мафия. В управителния съвет на днешното дружество „Петрол” има две ключови личности, които са изключително близки на Костов – единият е бившият социален министър Иван Нейков, а вторият е фамозният бивш директор на Българския спортен тотализатор Неделчо Прошков, който е близък роднина на днешния кмет на район „Лозенец” Прошко Прошков. Ако се заровите в биографията на Неделчо Прошков, ще видите, че срещу него беше заведено дело доста преди това да се случи на Вальо Топлото, за абсолютно същите магарии – подаръци, масажи… До 2002 г. Неделчо Прошков беше шеф на Спортния тотализатор. Има публична информация по въпроса, говори се за милиони левове, които са източени в рекламни фирми. Това е същият човек, който си боядиса колата синя, когато СДС спечели изборите, и облече жълто сако, когато НДСВ дойдоха на власт.

Аз пак настоявам да се върнем към въпроса за източниците. Ще го кажа направо – за мен Кольо Парамов не е особено надежден източник, а Богомил Бонев, който беше уволнен и засегнат от Костов, реагира честолюбиво. Струва ми се, че когато твърдите нещо толкова сериозно като това, че Костов е бил съпричастен на структурите на ГРУ, би трябвало да представите много по-сериозни доказателства. Иначе се получава обратният ефект. Нека не забравяме, че у нас има немалко хора, които възприемат Костов като един от най-добрите политици на България. Те реагират така: „Вие сте обидени и го клеветите”. Важно е да се опитаме да бъдем максимално обективни към образа на един политик.

Вижте, нали не очаквате да извадим документи, че Костов е бил съпричастен към съветското военно разузнаване. Аз мисля, че тези неща ще станат ясни едва след години. Рано или късно пълната информация със свидетелства на хората от тези военни училища и школи ще бъде събрана. Не бих казал, че Кольо Парамов не е надежден източник, защото този човек е сериозно подготвян и обучаван в рамките на бившия Варшавски договор. Но и самият Костов говори по този въпрос в интервю за списание „Максим”: „Случи се в началото на 70-те, когато се явих на много тежки изпити и отидох в едно авиационно училище в украинския град Кременчук. Месец-два се обучавах за пилот, но ме приеха в Икономическия и се върнах в България. Беше дълго и драматично пътуване, наложи се да си разпродам всички дрехи, за да се върна. Благодарение на този избор сега не съм пенсионер от авиацията”.
Това е абсолютна легенда за неговото пребиваване в Украйна. Освен това малко се знае, че в периода 1982–1984 г. той е бил във висша школа в Москва, където също е бил обучаван. За това пише в своя статия и колегата Петьо Цеков от в. „Сега”. Добре е да го попитате откъде е неговата информация. Позовавам се изключително и само на публични източници. Статията е „Костов или Бисеров, изберете сами” от 27 февруари 2001 г.: „В периода 1981–1984 г. е слушател в Институт за повишаване на квалификацията в Москва”. Най-интересно е, че когато се връща в България след 1984 г., Костов става съветник към една ключова валутна комисия, която е към правителството и в която започва много успешно да си сътрудничи с Андрей Луканов, другия човек на ГРУ в България. След 1986 г. Костов става дясна ръка на Луканов. Мнозина цитират статията му от 30 ноември 1989 г. в „Работническо дело” , но тогава вече се е случило падането на Живков. Нека се върнем малко по-назад – на 10 юли същата година в сп. „Отечество” има публикация на Костов за икономическата реформа и реформирането на комунизма, която става основа за доклада на Луканов, изнесен пред Политбюро три дни по-късно.

Каква е тезата на тази статия?

Тезата е, че комунизмът трябва да бъде реформиран и да се отвори в по-голяма степен. В общи линии реформаторство в оня перестроечен ракурс.

Всъщност в тези статии може да бъде открит политическият възглед на Костов по онова време. В статията си в „Работническо дело” от 30 ноември 1989 г. той застъпва изцяло тезата за водещата роля на комунистическата партия и не допуска създаването на политическа опозиция.

Така е. Което показва, че не разчитаме единствено и само на някакви много скрити тайни документи, за да се уверим в някои факти. Коментирайки всичко това с хора от ДСБ, аз съм виждал неведнъж градацията на отхвърлянето. В момента, в който няма нищо, те казват: „Дайте ни някакви факти”. Изваждаме публични факти, те казват: „Тия факти са невалидни, защото еди-какво си”. Изваждаме фактите за сътрудничеството с Луканов и за писането на неговите доклади, те казват: „Прекрасно, той е бил толкова ценен, че дори и БКП са го оценили”. Отиваме по-нататък и изваждаме това, което бившият президент Желев описва недвусмислено в мемоарите си от 2005 г., където разказва за жеста, който му направил Костов, искайки „сухо”, за да сътрудничи на СДС. Можем да си представим реакцията на Желев – как ли му е прозвучало цялото това нещо в ония ранни месеци, когато нямаха никакви пари. Забележете, че освен това Костов е заявил, че разполага с много сериозна база данни. Желев цитира този факт в мемоарите си от 2005 г. Той си спомня как при идването си Костов, когото описва като смугъл, черничък къдрокос мъж, направил този специфичен жест с потриването на пръстите и казал, че разполага с база данни и компютърна система, в която е вкарана цялата икономическа, политическа и обществена информация на страната. Прощавайте, но всеки, който си спомня онова време, може да си даде сметка колко хора можеха да работят с електронноизчислителни машини и с онова поколение компютри. Второ, интересен е самият факт, че имаш достъп до информация, която със сигурност има някаква степен на секретност. В интервюто за списание „Максим”, което вече цитирах, Костов казва: „Аз съм икономист по професия, но мога и да програмирам машини, за да смятат”. Това е една, също не много известна, криптоложка част от неговите опитности. Ние постепенно ще създаваме неговия образ на базата на мозайка от такъв тип свидетелства. Не очаквайте да извадим папка, в която пише: „Костов е човекът на Москва в България”. Напротив, аз смятам, че неговите, да ги наречем, антируски втурвания през 2000 и 2001 г. бяха предизвикани от няколко фактора. Първо, скарване с част от хората, които имаха икономическа дейност и бизнес интереси и които той удари чрез държавната машина и второ, натискът от страна на Съединените щати за известна еманципация на България от руската ос. Това е част от тъмното минало, което предопределя начина, по който се случи преходът в България.

Споменахте отношението на Костов към Русия. У нас той е възприеман като един от най-яростните противници на руската политика в България. Той е човекът, за когото ще ви кажат, че откъсна България от руската ос, че промени геополитическата орбита на България, и това стига, за да влезе в историята.

Тезата е, че Костов е отцепил България от руското влияние. Дайте да видим дали това е така. България днес е може би икономически по-зависима от Русия, отколкото по времето на Тодор Живков. Само един пример – прословутият „Нефтохим” в тоталитарното си битие е бил нефтохимически комбинат с огромна номенклатура от химически продукти, които се получават на базата на сложен крекинг на много видове нефт. Поради тази причина в периода 1991–1999 г. е доставян нефт от над 14 страни – включително американски нефт, нефт от Алжир, от Израел, от Иран, от Нигерия… На практика през 1999 г. след приватизацията на „Нефтохим” нефтохимическият комбинат става нефтена рафинерия, която е 100% зависима от руснаците и от „Лукойл”. Задавам риторичния въпрос – това връщане назад ли е, или е обособяване от руската орбита?

Чувал съм обяснението, че офертата на руснаците е била много добра и че „Нефтохим” е работил с руско гориво, поради което други кандидати от по-големи фирми не са имали възможност да работят с тази технология.

Аз казвам, че това не е вярно. „Нефтохим” е обработвал, включително по времето на Костов през 1998 г., нефт от 14 различни страни. Кое е несъвместимото? Приватизацията на „Лукойл” е нещо изключително интересно и за нея трябва да се направи голямо изследване. Странно е обаче, че по тази тема има омерта и никой няма да ви каже и думичка по нея, включително бившият шеф на Агенцията по приватизация Захари Желязков. Цялата приватизация по времето на Костов беше направена по начин, който изключва възможността от нея да произлезе нормален, да го наречем, морален капитализъм, с цялата условност на това понятие. Погледнете приватизацията на ЦУМ. Там всички говорят за Георги Гергов. На практика Гергов купува ЦУМ през 2003–2004 г., и то по един доста странен начин, като взема заеми от различни банки, свои пари той няма. На практика същинската приватизация на ЦУМ става през 1999 г. от един хонконгски клон на английската офшорка и инвестиционен фонд „Риджън Пасифик”. Ако потърсите нещо за „Риджън Пасифик” в интернет, няма да излезе нищо. Азиатска инвестиционна компания, която купи ЦУМ и Хеброс Банк. Само че е много интересно да видим кой е бил представител за България.

Кой?

Ами светото семейство Мая и Георги Кирчеви. Това са собствениците на фирма „Хрисома”. Мая Кирчева е член на „Бъдеще за България”, а самият Георги Кирчев е собственик на много имоти в София, включително на падналата сграда на ул. „Алабин”, която уби две момичета преди няколко години. Това е човекът, който на практика е представител на тази неясна структура „Риджън Пасифик”, която купува ЦУМ. Искам да кажа, че тази приватизация странно и страшно напомня за приватизацията в Русия. Добре е да си припомним как започна олигархизацията на Русия. Наскоро попаднах на едно изявление на Анатолий Чубайс, който обяснява, че приватизацията в Русия била извършена по този брутален и дивашки начин заради целите на антикомунизма – раздържавявайки по този начин държавното богатство, те искали да убият комунизма, като му изтръгнат икономическата база. В това отношение нашите десни бяха силно русифицирани. Когато през 1998–1999 г. активисти седесари попитаха Александър Божков защо всичко се продава на комунистите, той им отговори: „Е, парите са у тях, кой искате да купува предприятията”.

Съществува и друга теза – сините поеха управлението на България след тежката Виденова криза и за да изпълнят критериите за кандидатстване за членство в ЕС, трябваше да направят моментално раздържавяване. Те бяха пресирани да извършат приватизацията бързо, тъй като предишните управления бяха отлагали този процес. Второ, действително парите бяха у комунистите… Изобщо, поставен по този начин, разговорът не изглежда много читав.

Защо обаче нещата не се случиха по този начин в другите страни, включително и в Румъния. Румъния в момента строи ядрена централа за сумата 4 млрд. долара с канадски реактори “Канду”, които имат опция за произвеждане на оръжеен плутон. И в тази инвестиция участват единствено и само западни капитали и фирми. Обратно, България за дълги времена е обречена да остане в орбитата на Русия. Следващият ми аргумент е казусът „Белене”. Малко хора знаят, че на практика възстановяването на строежа на „Белене” не е приумица и решение само на Сакскобургготски – чисто формално неговото правителство взе решение през 2005 г. по този въпрос. Фактите показват, че през 2000–2001 г. тогавашното правителство на ОДС предприема поредица от стъпки, които подготвят почвата за последвалото решение на НДСВ. Става дума за един доклад, написан от специална комисия, която е създадена с решение от 26 януари 2000 г. на Висшия експертен съвет на Агенцията по енергетика и на НЕК. В този доклад АЕЦ „Белене” е определена като новата ядрена мощност на България и е предпочетена пред строежа на блок 7 на АЕЦ „Козлодуй”. Малко по-късно, през януари 2001 г., Петър Жотев, който е вицепремиер в правителството на Иван Костов, подготвя доклад за състоянието на АЕЦ „Белене” и препоръки строежа да бъде размразен. И най-странното, което следва, е, че този доклад за възстановяване на строежа на „Белене” разцепва БСП, тъй като половината от социалистите са против възстановяването на този строеж.

Мисля, че този доклад беше прочетен от трибуната на Народното събрание.

Да, но когато преди няколко дни тези факти бяха припомнени в едно телевизионно предаване, ресорният депутат на ДСБ по тези въпроси Иван Николаев Иванов каза, че това не е вярно и че всъщност Петър Жотев не бил така близък до СДС. Но нали той беше вицепремиер?! Още по-скандално беше изявлението на съпредседателя на парламентарната група на сините Ваньо Шарков, който заяви преди няколко дни пред радио К2, че Петър Жотев бил чуждо тяло в СДС и бил влязъл в централата на СДС едва в края на мандата.

Това е нахално твърдение. Петър Жотев напусна ДСБ огорчен, тъй като беше предпочетен пред Светослав Малинов, който беше поставен на първо място в листата на ДСБ в Бургас.

Жотев беше шеф на Банковата консолидационна компания, беше представител на Световната банка, изобщо ключова персона. Твърдението, че е бил чуждо тяло в СДС, е скандално, но да приемем, че е вярно. В изявление от 12 декември 2000 г. Йордан Соколов, който тогава беше водач на листата на ОДС в Плевенския избирателен район, казва по време на съвместна пресконференция с Петър Жотев и Найден Зеленогорски, че до месец в кабинета ще бъде внесен доклад за продължаване на строителството на АЕЦ „Белене” и че самият Соколов щял да лобира за атомната електроцентрала. Има една много хубава статия по темата на Галина Александрова от в. „Капитал” от януари 2001 г. – „АЕЦ “Белене” настърви енергийните лобита”. Бих приключил темата за руското влияние с думите – гледайте какво правят политиците, а не какво говорят. Ще ми се да припомня и едно изявление на Костов от март 2009 г., когато той каза буквално следното: „Аз мога да работя с много хора, мога да работя и с БСП. Спомнете си, че аз бях начело на управлението, когато БСП се включи в консенсуса за евроатлантически ценности и се извърши този голям геополитически завой. Сегашният президент беше човекът, с когото ние постигнахме и аз лично съм постигнал консенсус, за да бъде страната член на НАТО”. Как връзваме това изявление на Костов за постигането на консенсус с БСП с твърденията му, че Гоце е изпращал писма на Милошевич и че е бил срещу НАТО, които се ползват като пропагандна тояга. За всички хора, които се занимават задълбочено с политиката в България, е очевидно, че тя напомня на куфар с двойно дъно. И ако някога биваме обвинявани в конспиративни теории, то е само защото се опитваме да отворим второто дъно.

Думите на Костов имат и друго тълкувание – той казва: „Аз съм толкова добър и мощен политик, че мога да обърна и най-върлите противници на една добра кауза, така че те да работят за нея”. Той казва: „Аз обърнах БСП в посока на европейската ориентация, която ние зададохме”.

Да, но срещу това изявление има поне десет, в които той твърди точно обратното. Така че бих искал да уточним кога всъщност той казва истината, защото това са две взаимно изключващи се тези. Ако си постигнал стратегически консенсус със сегашния президент, то това трябва да има съответния политически код и от него трябва да следва съответното политическо говорене и действие. Аз мисля, че има точно обратна тенденция. В момента НАТО е пробита като швейцарско сирене и хората от старата гвардия не могат да приемат, че алиансът на практика вече не е съюз за колективна отбрана, какъвто беше през 80-те години, а една паневропейска система за колективна сигурност, такава каквато я виждаха късните андроповски стратези – Европа от Атлантика до Урал и пр. Тоест това е една разводнена, бих казал, сантиментално сълзлива коалиция, в която са включени и хора с чувствителни души като холандските гейове, които според американския генерал Джон Шийн са предизвикали клането в Сребреница поради невъзможността да окажат военен отговор на добре екипираните сръбски главорези, които избиха хиляди мюсюлмани

Като се връщаме назад, нека припомним, че Костов спря руските самолети, които трябваше да отидат в Косово на помощ на сръбската съпротива срещу САЩ.

Лека му пръст на Холбрук, който сигурно може да разкаже много неща, включително за един мит, който дори националистите спрягат – за прословутите албанци, които трябваше да дойдат в България и Костов ги е спрял. Какво се случи на практика в Прищина? Дебаркирането на т.нар. десантчици руски командоси беше договорено между САЩ и Русия и това вече е публична истина. Ако някой си мисли, че Костов е застанал с цялата си воля и сила между американско-руските отношения, дълбоко се лъже.

Искате да кажете, че не е имало особен смисъл от прелитането на тези самолети?

Абсолютно, това не е прерогатив на Костов, не е нещо, което той е взел като решение на своя глава. Този опит за еманципация на Костов ми напомня страшно много на опита за еманципация на Тодор Живков, който бил направил “възродителния” процес напук на волята на Москва.

Сега обаче Иван Костов и Мартин Димитров се обявяват най-категорично и яростно против строежа на АЕЦ “Белене”.

Имам едно подозрение, за което нямам кой знае колко факти. Костов в момента се опитва да направи това, което е правил и през 1998 г., когато беше премиер. Всъщност той действа на индианския принцип – добро е, когато Голямо перо открадне коня на Малко копито, но ако Малко копито открадне коня на Голямо перо, това е зло. Тоест ако БСП или фирми на БСП и ДПС стоят на входа на турския газ, който трябва да диверсифицира в България доставките на газ, това е зле. От няколко месеца Костов провежда разговори с негов близък акран, казано на чист български, в Турция, който е в газовия бизнес. Това забавяне при взимането на решение за връзка между България и Гърция при диверсификацията на доставката на газ е също в някаква степен подсказано от този човек. В момента най-голямото бизнес дело на Костов и оторизирани от него хора е да яхнат диверсификационната връзка за газ между Турция и България. Сега ровя в тази посока и мисля, че рано или късно ще извадя конкретни доказателства по този въпрос.

Как можем да опишем линията Костов – Борисов и връзката й с линията СИК?

Тя е тънка червена линия. Знаете, че разделението беше следното – СИК са вляво, а висаджиите помагат на десните. В същото време, ако човек погледне връзките на бивши и днешни седесари със СИК, ще остане много силно изненадан. Аз искам да дам втори живот на една прекрасна статия на журналистката Ива Рудникова и фотографа Живко Ангелов от в. „Капитал”, които през 1996 г., по време на най-големия ентусиазъм и нарастваща мощ и подкрепа за СДС публикуваха „Новото лице на СДС пъпчаса от мутри”. Статията е от 29 септември 1996 г. и там има култови реплики, изречени от Костов и от Марио Тагарински. Става дума за една среща в прословутия ресторант „Олимп” във връзка с набирането на средства за кампанията на новото лице Петър Стоянов. Между другото, като казвам тънка червена линия, веднага искам да добавя, че сикаджийската връзка се вижда по-късно и в бизнес делата на днешния съпруг на евродепутатката Надежда Михайлова. Светлин Нейнски е човек, който през 2002 г. притежаваше голяма част от акциите на “Софияленд”. Това е една много мътна и криминална бизнес история. Негови съдружници са били двамата синове на изпълнителния директор на СИК Димитър Петков. Най-странното е, че в едно интервю на самия Светлин Нейнски във в. „Стандарт” от 2006 г., след като цялата работа се разпада, той казва: „Точно заради страха да не се правят политически спекулации Костов ме накара да извадя напред като съдружници братята Попови и тяхната фирма „Пио технолоджи”, в която аз не участвах”. Освен това се оказа, че доскорошният председател на общинския съвет в Свищов – град, който се управлява три мандата от син кмет – Андрей Захариев е бил шеф на фирма на братята Маргини и на Димата Руснака, която е регистрирана на името на жената на убития Димата Руснака. Дотук аз изброих около 10 факта, които водят до една и съща линия на разсъждение – има пряка връзка между организираната престъпност и организираната политика. Мисля, че на Запад са нужни доста по-малко факти, за да бъдат направени съответните изводи.

Все пак един човек не може да бъде само черен или само бял. Дотук ние описваме Иван Костов само в негативен план. Мнозина смятат обаче, включително и аз доскоро, че той е един от най-успешните политици на Българя, че за разлика от другите той има чувство за държавност и за политическа мисия, че действа решително и компетентно.

Ако приема тезата, че Костов е голям държавник, това означава да си направя ритуално самоубийство като политически анализатор, тъй като разговаряме вече близо час и аз твърдя и доказвам точно обратното. Първият въпрос, който задават на студентите по политология, е: „Има ли морал в политиката”. И всички отговарят: „Не, в политиката няма морал”. Отговорът на подготвения преподавател е: „В политиката има морал, но той не е всекидневният морал”. Голямото постижение на Макиавели е, че той модернизира политическото, като вкарва там другия, политическия морал. Ако изходим от това, искам да кажа следното – Иван Костов вероятно има свое тълкуване за политическия морал, но неговият политически морал е сътворен в дебрите на московските служби, институти и школи, в които е бил. Този човек е народен представител в продължение на седем мандата. В сегашното Народно събрание само четирима са като него – Юнал Лютфи, Ахмед Доган, Любен Корнезов и Георги Пирински. Погледнете биографиите на тези хора и ще видите, че всеки от тях е свързан по някакъв начин с това, което наричаме секретни служби, тайни лостове на властта и специални роднински връзки. Подобна политическа дълготрайност при такива слаби резултати показва, че някой е сложил наметало върху тези хора и не позволява те да бъдат атакувани, като същевременно ги премества като пешки по шахматна дъска.

Защо обаче ченгетата и тези, които наричаме олигарси, мразят Костов? Преди десет години, когато Костов беше на власт, направиха чудеса, за да го очернят в медиите.

Вижте, преди Борисов да дойде на власт като премиер, аз чувах много тежки думи от страна на Васил Божков за него. Но фирмите на Божков в момента са в консорциума, който строи магистрала “Тракия” и поради ред причини вероятно ще създадат много сериозни проблеми. Пак казвам, важно е да разграничаваме онова, което се говори, от това, което се прави на практика. Това според мен е най-важният принцип, който ще ни позволи да избягаме от типичното за симпатизантите на Костов говорене.

Какъв е профилът на неговите симпатизанти, опишете ги?

Аз самият съм по-близък до СДС и мога да ви кажа как изглежда профилът на седесарите, но имам наблюдения, бил съм на няколко събрания на ДСБ, включително в София, където е тяхната цитадела и където председател е ген. Атанасов. Бях изумен от това как хора, които са професори и имат своето място в науката, стоят като добре дресирани животни или като добре обучени войници. Там например се започва някаква тема, но в момента, в който лидерът – в случая Атанасов – каже: „По тази тема повече няма да се разговаря”, никой не казва гък. Мисля, че д-р Николай Михайлов ги беше определил като гръцки менади, които се изправят с гърдите си срещу всеки, който реши да атакува лидера. Става дума за някакво политико-обществено зомбиране, което не съм в състояние да анализирам.

Аз си спомням една наша бегла среща в Казанлък. Тогава ние създавахме ДСБ, а вие участвахте в някакво заседание на СДС. Какво си мислехте, когато се създаваше ДСБ?

При създаването на ДСБ имаше много сериозно очакване, включително в средите на СДС. Включително от страна на тогавашния, а и сегашен председател на СДС в Казанлък Николай Александров, който беше на крачка да премине заедно с цялата организация на СДС там в ДСБ. Много хора тогава очакваха от ДСБ да роди новото дясно. Още тогава се говореше за нова и стара десница, като новата десница беше ДСБ, а старата – СДС. В един момент ДСБ стигна до нивото да бъде просто част от старата десница. През 2007 г., когато се създаваше Синята коалиция, Костов каза: „Това, което казах тогава, е, че при разделението духът напусна СДС. Само че дух без тяло не може. Стремежът на ДСБ да бъде верен на принципите и на ценностите за сметка на силно отслабване на волята за власт и на стремежа да отидеш във властта се оказа непечеливша политическа комбинация. От друга страна, в СДС остана достатъчно воля за власт. Така че тези неща трябва да бъдат балансирани очевидно наново”. Ето как на чисто вербално ниво човекът, който разцепи СДС, в един момент се появи като негов обединител.

Как си обяснявате липсата на съпротива срещу това? Имам предвид липсата на смислена политическа алтернатива. Костов прави каквото си поиска, а от страна на СДС няма отпор, той не намери там достоен опонент.

На този въпрос има два отговора – единият е оптимистичен, а другият е песимистичен. Ще започна с песимистичния. Сините, СДС или старата десница, както искате ги наречете, дотолкова са излинели от липсата на власт, че са готови на всичко, което може да ги доближи до властта. Започнахме разговора с гласуването на Изборния кодекс. Това гласуване също има интересен прочит. На местните избори е напълно възможно сините да пласират тук-там свои хора. Да не забравяме, че двама от районните кметове в Столичната община са на сините. В Бургас, където кметът е на ГЕРБ, има двама зам.-кметове, които са от СДС, като единият от тях е по ключовото направление „Строителство”. Това е единият, да го наречем, прагматичен прочит на нещата. Тоест СДС си оставя отворена вратичка за колаборация със спечелилия. СДС и ДСБ нямат политическа хигиена и не се гнусят да си сътрудничат дори с БСП, каквото и да казват на думи. Аз се сещам поне за едно място, където председателят на общинския съвет – говоря за прословутата община Свищов –е член на БСП и беше избран с гласовете на СДС. На последната общинска конференция същият този Андрей Захариев, който друсаше кръшни чалгаджийски танци заедно с Величко Адамов, ректора на университета там, се извини на седесарите като им каза: „Искаме вашето извинение за това, че се налага по прагматични причини да гласуваме заедно с БСП”.
Оптимистичният поглед е в рамките на това, че българското разбиране за правене на политика винаги съдържа очакването да бъде направено някакво обединение. Погледнете тези фамозни заглавия във Фейсбук – „Един милион българи, нека да покажем, че можем…”. Има някакво перверзно разбиране за общо действие. Това не е общото действие, характерно за западната цивилизация. Това е общото действие на прословутия руски философ Николай Фьодоров, който между другото подготвя тоталитарната държава на болшевиките. Ако трябва с едно изречение да опиша разликата, ще използвам прословута фраза на Чоран, който казва: „Роден съм в нация, лишена от шансове. Щастието свършва във Виена, отвъд Виена започва проклятието”. Мисля, че това е обяснението за перманентната русификация.

Моят въпрос беше свързан с алтернативата.

Вероятно за една част от десния електорат е невъзможно да си представи политическо организаторство извън тези хора, извън способностите им да организират някакви ресурси и да свършат някаква чисто организационна и политическа работа. Аз мисля, че нещата трябва да бъдат оставени на спонтанността. Ако българите действително имат нужда от дясно, то ще се намерят начини и хора, които да организират и обособят нормална десница. Наскоро четох интервю с Умберто Еко, който казва: „Големият проблем на изследователя е, че той залага тълкувателни рамки в рамките на своя съзнателен живот, който не надвишава 40–50 максимум 60 години. Има процеси в днешна Европа, които са започнали от Ренесансова Европа, има процеси, които са свързани с разпадането на Османската империя, и голяма част от проблемите на Балканите и в Южна Европа са свързани с тези вековни процеси”.

Антон Тодоров