.

Десетилетия наред умишлено и целенасочено историци крият и фалшифицират антибългарската политика на руския империализъм

.
Георги Георгиев

През последните десетилетия умишлено и целенасочено българската история бе подменяна и фалшифицирана, а националният ни дух и самочуствие бяха принизени до създаване на усещането, че сме безропотно племе, от което нищо не зависи. Много от фактите и документите все още остават в тайна, а онези от тях, които са достъпни умишлено се игнорират, оказва се натиск върху медии, и върху научната ни общност в опит да не се каже истината.

Но истината рано или късно винаги излиза наяве.

Колкото повече е потискана – толкова по-силно ще избухнат последиците от нея.

Помнете ми думата!

Десетилетия наред умишлено и целенасочено бяха принизявани и ролята на българското Възраждане, и борбата за църковна независимост, а дейността на революционните ни водачи бе представяна в един напълно наивен и унизителен за националното ни достойнство план. Априлското въстание е онзи ключов момент, който провокира цивилизована Европа да подкрепи българската национална кауза и дава повод на Великите сили да свикат Цариградската мирна конференция, на която да се реши Българският въпрос и да се уреди територията на новата държава. Как и защо се стига до провала на тази конференция, кой и защо предварително разкъсва българските земи и залага основите на Берлинския договор ще разберете от представените по-долу секретни договори (публикуват се за първи път и документално преобръщат умишлено деформираните ни исторически представи) между две империи, които властват в Централна и Източна Еврапа – Руската и Австро-унгарската Те обричат на провал българската национална кауза.

През първата половина на 19-и век българският народ достига до онази степен на обществено развитие, което му позволява да вземе съдбата си в собствени ръце. Османската империя, векове наред е разчитала на териториално разширение и финансиране чрез спахийство, но още през 18-и век този икономически модел е обречен на провал и вече не работи. Империята е обхваната от беззаконие, анархия, кърджалийство. Смаляваща се, изостанала, обречена…

Великите сили успешно се възползват от упадъка на Османската империя и започват да късат парчета от нея – Англия и Франция – по средиземноморието, Австро-Унгария на Балканите, Русия на север от Черно море. Възникват нови независими или васални държави…

В това несигурно, размирно време започва чудото на Българското Възраждане.

В българите започва процес на национално осъзнаване, в основата на което стои „Историята” на Паисий. Още през 1813 г. в Шумен се чества за първи път в света празникът на българската писменост и светите братя Кирил и Методий.

Българинът започва сам да строи читалища, църкви, манастири, училища, гимназии, часовникови кули, мостове. Започва да развива манифактура, да търгува, появяват се и първите фабрики в Сливен и Габрово.

Главен интендант на османската армия става не кой да е, а правнукът на Софроний Врачански – Алеко Богориди – единственият християнин в чийто дом на крака идва да гостува султан в петстотингодишната история на империята.

През 60-те и 70-те години на 19 век. в много градове и села българите строят къщи на два-три ката и се множи, докато не стават най-многобройният етнос на Балканския полуостров.

Погледнете къщите от онова време в Стария Пловдив, Русе, Свищов, Шумен, Габрово, Велико Търново, Трявна, Враца, Сливен, Котел, Калофер, Мелник, Копривщица…

Самият Цариград се превръща в средище за църковните ни и културни деятели.

И това го правим сами, без държавна подкрепа, дори често въпреки съпротивата на османските власти. Но го правим!

(Самият Достоевски описва почудата и завистта на руските офицери, когато навлизат в българските земи и виждат богатството на българите, къщите и църквите им: „…вдруг мы увидели прелестные болгарские домики, кругом них садики, цветы, плоды, скот, обработанную землю, родящую чуть не сторицею, и, в довершение всего, по три православных церкви на одну мечеть,— это за веру-то угнетенных! «Да как они смеют!» — загорелось мгновенно в обиженных сердцах иных освободителей, и кровь обиды залила их щеки. «И к тому же мы их спасать пришли, стало быть, они бы должны почти на коленках встречать. Но они не стоят на коленках, они косятся, даже как будто и не рады нам! Это нам-то! Хлеб-соль выносят, это правда, но косятся, косятся!..» от „САМЫЙ ЛАКЕЙСКИЙ СЛУЧАЙ, КАКОЙ ТОЛЬКО МОЖЕТ БЫТ” http://rvb.ru/dostoevski/01text/vol14/01journal_77…

В същия момент имперската политика на Русия е насочена към завладяване на нови територии и осигуряване на излаз към Южните морета. Една от основните пречки на нейните имперски амбици се оказва възродената българска нация.

При всяка от поредните си войни с Османската империя Русия завлича хиляди българи за да ги направи крепостни за своите дворяни и помешчици. Процесът е описан от Георги Раковски в брошурата му „Руската убийствена политика за българите” издадена през 1861 г. Нещо повече – използвайки временното си преимущество, Русия изисква от султана да издаде ферман, който позволява българите да бъдат изселвани от родните си места и заселвани в „омразните руски пустини”, както сам Раковски пише. Тук ние можем да видим истинските цели на руския империализъм и да усетим отношението към българите като към един добитък, който може безнаказано и безплатно да експрлоатира. Тогава за първи път в началото на 60-те години на 19-и век руският империализъм разбира, че вече пред него не стои безропотно и безродно стадо, а народ с ясно осъзната идентичност и национална кауза, която само за няколко години ще се превърне в основна пречка за доминация на Руската империя на Балканите и Проливите. В същата 1861 г. година Русия оказва натиск над Сърбия да разтури Първа българска легия на Раковски, както и да бъде иззета и унищожена брошурата на Раковски, както в Сърбия, така и във Влашко.

Паралелно с този процес се развива и българската църква. Още през 1860 г. българите правят опит да отвоюват независима Българска екзархия, но срещат упорита съпротива от руския консул в Цариград княз Лобанов, както и от гръцката църква и по настояване на княз Лобанов нашите владици са заточени в Диарбекир през 1861 г.

Отново Русия усеща наличието на един народ, който търси своето място под слънцето, има сили, воля и решителност да извоюва национална независимост и руската дипломация започва своята коварна и двулична политика по разединение и подкупване на наши деятели и саботиране на българската национална кауза, както отвътре, така и чрез действията на своята дипломация на международната арена.

През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от над 220 000 кв. км. Чрез този акт султанът цели да успокои нашите църковни деятели и българското население, но най-вече – да създаде един предпазен буфер за империята си, който по един или друг начин да държи руския империализъм надалеч.

В отговор и в отчаян опит да спре единението на българската нация руската дипломация в лицето на руския консул в Цариград – Граф Игнатиев оказва силен натиск върху османските власти и по искане на Граф Игнатиев нашите владици отново са заточени през 1872 г. Невиждано за Цариград шествие от над 3000 българи се вдига, за да изиска освобождаването на владиците ни и властите бързо отстъпват, владиците ни са върнати от заточение. Тогава руската и гръцката църква обявяват схизма против Българската църква, която продължава чак до 1945 г.

Неоспорим факт е, че руската дипломация не успява да вкара в редиците на нашето революционно национално-освободително движение свои агенти. Поне досега няма изнесени никакви документи, които да разобличат който и да било от ръководството на БРЦК. Всички наши революционери са възприели политиката и стратегията на Георги Раковски за постигане на национално освобождение само чрез собствени средства. Точно това е имал предвид и Васил Левски с прословутите си думи „Който ни освободи, той ще да ни и пороби.”

Самото Априлско въстание заварва руската дипломация неподготвена за бързото развитие на последвалите събития. Насилията и зверствата над българското население надигат вълна от протести и недоволство в Европа. Цяла Европа се надига в защита на българската национална кауза, възмутена от насилието и безчинствата срещу българското население след въстанието. След спешни дипломатически совалки Великите сили се споразумяват за постигане на решение на Източния въпрос чрез конференция в Цариград.

В същия момент…

Веднага след Априлското въстание руската дипломация се задейства и пуска коварните си ходове. На 8 юли 1876 г. Русия сключва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумение. С него двете империи си разделят сверите на влияние на Балканския полуостров и предопределят съдбата на България и до днес, като приемат текст, който изключва създаването на голяма държава. Русия поема ангажимента да не възпрепятсва Австро-Унгария при окупация на Хърватия, Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да не пречи на Русия при инвазия на Балканите. Истинската трагедия за българската национална кауза се случва само половин година след това. По време на преговорите на Цариградската конференция, зад гърба на другите държави в Будапеща Русия тайно финализира с Австро-Унгария приетите договорености в Райхщадското споразумение и сключва с Австро-Унгария секретната Будапещенска конвенция.

Окончателният вариант за територия на бълагрскат държава, приет от Великите сили на Цариградската конференция http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A6%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%84%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F#mediaviewer/File:Constantinople_conference.png

е много близък до границите на Българската екзархия според султанския ферман от 1870 г.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B5%D0%BA%D0%B7%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D1%8F#mediaviewer/File:Bulgarian-Exarchate-1870-1913.jpg ).

Приетият и съгласуван от всички Велики сили окончателен вариант за територия на България обединява почти всички българи на Балканския полуостров в единна територия по най-естествения признак – преобладаващо българско население. Приетият вариант е по предложение на английския консул като територията ни е разделена вертикално на две отделни български държави, като с това британската дипломация цели да намали риска от силно руско влияние в Източна България, където православното население е по-малък процент в сравнение със Западна България, като по този начин ще намали и вероятността за руска експанзия към проливите през тази територия.

Само че в същия момент в допълнителната секретна конвенция Русия се споразумява с Австро-Унгария да не се допусне образуване на голяма и сплотена държава. На 15 януари 1877 г. тя е подписана от двете империи, докато Цариградската конференция тече.

В чл.1 (СТАТЬЯ I на стр. 154 от сборника със секретни договори на Русия, публикуван долу) двете империи се договарят за анексирането съответно на Босна и Херцеговина от Австр-Унгария и Бесарабия от Русия. Впоследствие заради анексирането на Бесарабия Русия ще компенсира Румъния с българската Северна Добруджа. Първото парче българска плът е откъснато.

В чл.2 (СТАТЬЯ II, стр. 154) империите се договарят за взаимна дипломатическа поддръжка и отстояване на договореното при евентуално колективно обсъждане от Великите сили (което се и случва при изготвянето на Берлинския договор).

В чл.3 (СТАТЬЯ III, стр. 155) империите приемат текст, който категорично „изключва създаването на голяма и сплотена държава”.

В чл.4 (СТАТЬЯ IV, стр. 155) се задължават да пазят в тайна постигнатите договорености.

Този 15 януари 1877 г. можем да считаме за една от най-черните дати в историята ни. Веднага руският консул в Цариград граф Игнатиев е уведомен за постигнатото съглашение и той започва да работи по саботиране на постигнатите договорености на Цариградската конференция. Граф Игнатиев спешно се среща с представителите на Османската империя и успява да ги убеди да откажат подписването на постигнатото съгласие, като поема мъгляви обещания за ненамеса, както и руска дипломатическа подкрепа за евентуалното оставане на голяма част от Балканите в пределите на Османската империя. След два дни успява да убеди османските власти да се откажат от договореностите и на 18 януари Митхад паша обявява, че Османската империя отказва да подпише постигнатото споразумение за територия на България.

Руското обещание е спазено и както всички знаем това се случва – цяла Македония, както и Беломорска Тракия впоследствие умишлено са оставени в пределите на Османската империя. По силата на чл.10 от Фермана за независима Българска екзархия от 1870 г. в Македония гръцката църква, под контрола на османските власти провежда плебисцит. Резултатите са потресаващи за гръцката църква и тотално объркват плановете на Русия. С мнозинство над 2/3 почти цяла Македония се присъединява към Българската екзархия, което ще доведе и до нов тласък и подем на патриотчните сили

за осъществяване на българската национална кауза

В резултата на тайните договори между Руската и Австро-Унгарската империи българските земи ще бъдат разпарчетосани с Берлинския договор, като Северна Добруджа е предадена на Румъния, големи български територии в Западна България – Пиротско и Нишко ще бъдат подарени на Сърбия, където местното население ще бъде подложено на насилствена асимилация, терор и убийства, Македония и Беломорска Тракия ще бъдат оставени в пределите на Османската империя, ще бъде създадена една изкуствена, васална държавичка Източна Румелия, която ще просъществува само седем години и малкото княжество България – под временно руско управление, с 50 000 руски окупационен корпус, който според чл. 8 от Временния (прелиминарный) Сан-Стефански договор и аналогичния текст в чл. 22 на Берлинския договор се издържа изцяло за сметка на местното население, княжество, което ще бъде многократно саботирано от руската агентура с преврати и метежи, целящи присъединяване като губерния към Руската Империя.

Тази несправедливост скоро ще бъде частично поправена и ще доведе до онзи велик момент, в който малка, разкъсана България ще се опълчи на Великите сили, ще провъзгласи Съединението си и ще принуди Русия – единствената държава, която се противопоставя на Съединението да скъса дипломатически отношения с България за цели 10 години.

Руският империализъм няма да прекрати антибългарската си политика и след това. Ще проследя и усилията на руската дипломация по саботиране на Съединението, организиране на преврати, въоръжаване на шайки, убийства на български политици.

Предстои да публикувам секретните дипломатически грами на руските консулства в София, Пловдив, Букурещ и Цариград за да видят българите и да усетят цялата подлост, коварство и двуличие на антибългарската политика на Русия. Тепърва предстои да ви запозная и с български и руски документи относно руската експанзия на Балканите през 1916-1917 г, както и с целите, и начините, по които руският империализъм обяви съществуването на „македонска” нация и я наложи с насилия и убийства над стотици хиляди българи.

Впрочем България ще продължи да плаща издръжката на „руския окупационен корпус” до 1902 г., за да продължи да плаща и през 1909 г. ново задължение – този път защото Русия е единствената държава, която възразява срещу обявяване на Независимостта ни през 1908 г. и под предтекст, че нарушаваме Берлинския договор България е принудена да подпише Руско-Български протокол през април 1909 г. , с който се задължаваме да изплащаме колосалната за времето сума от 82 милиона златни франка за 75 г.

България ще изплаща и тази сума до 1916 г., когато отново руските орди нахлуват в Добруджа, а 43 000 руснаци от окупационен корпус ни напада и в гръб – през Македония.

За да се стигне до великата дата 3 март 1918 г. , когато победителят България ще принуди Русия да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор, откъснал от лапите на империята Финландия, Полша, Украйна, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Бесарабия, Грузия и Армения.

Днес ние нямаме право да бъдем наивни и лековерни. Ние сме длъжни да познаваме нашата история, да се гордеем с нея и да търсим истината.

Защото само истината ще ни направи свободни! И независими!

Да не забравяме завета на Левски – „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби”

Да не забравяме и думите на Христо Ботев, написани в бр. 13 на вестник „Знаме” 1875 г. – „Русия, тая мнима защитница на славянството – днес употреблява всички сили и средства за да истрие от лицето на земята българските колонии.”

Да не забравяме подвига на Стамболов! Както и кой и защо го уби!

Нещо повече – днес ние трябва да проявяваме пълна нетърпимост към всички опити нашата история да бъде подменяна, фалшифицирана и като истински българи трябва да браним родния интерес и националното си достойнство!

И трябва да сторим така, щото всички онези псевдоисторици, псевдопрофесори, псевдобългари, обслужващи идеологемата на руския империализъм , всички онези „фили”, на които им излиза пяна на устата, когато българинът започне да защитава националния си интерес и достойнство да бъдат третирани както подобава, а именно – като хлебарки и национални предатели!

А оправим ли се с хлебарките, кърлежите лесно ще ги откачим и спрем да смучат силите на нацията…

http://www.faktor.bg/uploads/docs/Rtsiya_Dogovor1.pdf

http://www.faktor.bg/uploads/docs/Rtsiya_Dogovor2.pdf

фактор.бг

.

Историята е най-добрият съдник, но за да изпълнява тази функция, тя трябва да се помни. В поредица от документални статии на Антон Тодоров, обединени под рубриката „Политическата инфекция „Иван Костов”, в „Труд” през миналата седмица бе разкрита особената морална флексия на един асистент по политикономия, промъкнал се в средите на антикомунистическата формация СДС, станал неин лидер и ликвидатор.

От прегледа на архивите на висши учебни заведения и на специалните служби, който авторът прави, ясно личи доверието, с което Иван Костов се е ползвал в средите на яростните икономисти на комунистическия режим. Това доверие в смутните дни около 10 ноември прераства в особено внимание от страна на главния редактор на преврата в БКП – Андрей Луканов.

Костов заедно с още десетина правилни икономисти е в специалната група на Андрей Карлович, както свойски го наричат, която трябва да превърне политическия режим на партията в икономически.

В новата поредица на „Труд” авторът Георги Георгиев разкрива как Иван Костов творчески решава тази задача, давайки всичко от себе си, но давайки и нещо на себе си.

Още от първата статия е видно, че партийно-политическа корупция е името на вируса, който той е прихванал от своите учители по марскизъм-ленинизъм и който разпространява след 10 ноември 1989 година. И ако преобразената БКП има известен имунитет, придобит през 45-те години на власт, то за крехката опозиция в лицето на СДС заразата дава летален резултат.

Днес Костов стои скрит в сянката на „Лаборатория за управление на рискове”, която ръководи. Опитва се да скрие и времето, когато под неговото „вещо” управление и политиката му на изключения от България бяха отхапани апетитни финансови залци от определени личности и кръгове, близки до депутата, министъра, премиера, лидера на СДС, а после и на ДСБ.

От това време още виси във въздуха тежкият въпрос на президента Петър Стоянов: „Кажи си, Иване!” Но Иван мълчи и до днес. Вместо него говори Радан.

Аферата с фондация „Сапио” става известна на народа през 1992 година, а основни действащи лица в нея са председателят на организацията Ясен Златков и Иван Костов, финансов министър в правителството на СДС с премиер Филип Димитров.

Тогава Костов вече е старо куче на този пост – заемал го е и в предишния служебен кабинет, оглавяван от Димитър Попов с личната протекция на Андрей Луканов. За това време министърът вече е успял да забърка кашата със заема от 150 милиона долара, изтеглен от Световната банка за спасяване на предприятията „Нефтохим” и „Плама” – споразумение, което по-късно води до точно обратния ефект и удря жестоко бюджета на страната ни (за това четете в следващите части на поредицата).

Спокоен, че е останал в шефския стол на финансовото ведомство, Иван Костов започва да утвърждава позициите си в правителството на Филип Димитров, поело властта на 8 ноември 1991 година.

Дали през март 1992 г. вече е смятал, че над него е само Господ, никой не знае. Но това, което извършва, до днес е синоним на управленска наглост и убеденост, че никой няма да му потърси отговорност. Както и става.

Скандалът

На 19 февруари 1992-ра шефът на фондация „Сапио” Ясен Златков изпраща мило писмо до Костов.

Двамата се познават добре от пленарната зала на 7-ото Велико народно събрание, където са били депутати от СДС. За разлика от Костов неговият приятел се е насочил към популярния тогава бизнес, осъществяван от фондации.

Причина за модата организации с идеална цел да въртят търговия със стоки е Постановление №133 на правителството на Андрей Луканов, прието и обнародвано през декември 1990 година.

Ето какво гласи то, и по-точно член 1 от него: „Фондациите, които са учредени и извършват дейност съгласно чл. 149-152 от Закона за лицата и семейството, се освобождават от държавни и местни данъци, такси и мита.”

Ясен Златков моментално усеща, че златната кокошка е дотичала в неговия двор, наречен „Сапио”, която той основава точно месец преди приемането на ПМС/133.

Развихря се внос на стоки от всякакъв вид – от ядки, цигари и алкохол до телевизори – всичко, което може да се купи евтино от чужбина, се внася у нас и се продава на двойни и тройни цени.

За ужас на всички началници на дружества с идеална цел на 26 февруари 1992 година правителството на Филип Димитров приема Постановление номер 35, с което променя ПМС/133 и така фондациите вече трябва да внасят пари в хазната под формата на мита.

Връзките на Ясен Златков с тогавашния политически елит още са топли и той е уведомен по-рано какво подготвя Министерският съвет. Затова, далновидно още на 19 февруари, седмица преди кабинетът да одобри ПМС/35, изпраща на финансовия министър Костов писмо със следния смирен текст:

„Уважаеми господин ми­­нистър,

За да набере необходимите средства за постигане на своите цели, „Сапио” фондация е подписала договори и е извършила плащания към чужбина за доставка на стоки от внос. Икономическите разчети за стоките са направени от фондацията по силата на 133/ПМС1990.

1. Предвид последните изменения на 133/ПМС1990 и на основание на това, че: договорите и плащанията за доставката на стоките са извършени по досега действащия режим и

2. както предметите, така и приходите от доставките са от определящо значение за постигане идеалните цели на фондацията,

Моля по изключение да разрешите договорените вече стоки да бъдат внесени по режима, предвиден от 133/ПМС1990.

Ползвам се от случая, уважаеми г-н министър, за да Ви изкажа най-дълбоко уважение”.

Малко повече от месец след като получава писмото, Иван Костов слага министерския си подпис, придружен с думичките „По изключение до 31.03.92 г.”

Какво следва – за тези седем дни, в които важи „изключението”, е нанесена жестока щета на хазната. „Сапио” завърта такъв внос, че всеки контрабандист би завидял. С 52 митнически декларации в страната влизат стоки, които нямат нищо общо с идеалните цели на фондацията – ядки, шоколади, маркови цигари и алкохол, техника.

Две години по-късно Временната анкетна комисия, създадена в парламента, за да разследва аферата, ще стигне до извода, че „Сапио” е нанесла щети на бюджета за космическата сума от

338 498 022 лева, които тогава са се равнявали на

13 540 000 щатски долара.

В края на пролетта на 1992 г. информацията за „изключението” на Костов започва да излиза в медиите. Явно притеснен от това, финансовият министър привиква в кабинета си в МФ Ясен Златков, като му заръчва да носи със себе си и писмото, което е подписал в края на март.

До днес Златков отказва да каже какво са си говорили двамата, с аргумента, че не си спомня в детайли. Ясно е само, че Костов си прибира писмото. Но вече е късно. Скандалът стига и до парламента.

На 19 юни 1992 година Иван Костов е попитан от трибуната от депутата от БСП Иво Атанасов за „Сапио”.

Ето част от отговора: „Първо, фондацията „Сапио” не е освободена от данъци, нито от акцизи. Второ, на фондацията „Сапио” не е издаван официален документ за каквото и да било освобождаване от мита. Става въпрос преди всичко, тук ще говорим в бъдеще за мита, и импортна такса. Като казвам „официален документ”, аз имам предвид официален отговор, изведен по съответния начин от Министерството на финансите. Това, което е направено, е следното. На едно писмо на фондацията под претекст, че се внася ксерокс за нуждите на издаване на учебник по вероучение, аз съм написал „една седмица удължаване на срока на привилегията”, която фондациите имаха, за да могат да внесат този ксерокс. Това е станало обаче по неофициален път и това становище, което е написано „по изключение” върху самото писмо, според мен няма доказателствена сила и не би трябвало да има такава. Първо, поради това, че не е официален отговор и, второ, защото, както се оказа впоследствие, става въпрос не за внос на един ксерокс и за освобождаване на мито от порядъка на 5000 лв., каквито са моите правомощия, а е ставало въпрос за крупен внос, който фондацията е осъществила на базата на това формално основание.”

Така Костов признава пред депутатите, че е направил „изключение”, но отказва да поеме отговорност.

Прокуратурата

Аферата „Сапио” се чопли по времето на двама главни прокурори – вече покойния Иван Татарчев и наследника му на поста Никола Филчев.

През 1993 година Костов е депутат, след като кабинетът на Филип Димитров пада от власт на 30 декември 1992 г. През февруари 1993-та започва предварителна проверка на Костовото „изключение”. Но тя завършва с заключението, че няма данни за престъпление. По време на работата има редица пропуски – не е разпитан нито Ясен Златков, нито митничарите, през които са минавали стоките на „Сапио”.

Пет години по-късно, през 1998 г. Иван Татарчев получава сигнал от депутати от БСП за възобновяване на проверката.

Костов вече е премиер, започнал е приватизацията, в която се случва най-голямото разграбване в новата ни история – огромни държавни активи, оценени на милиарди, се продават за „жълти стотинки”. Жертва на престъпната политика на кабинета на ОДС стават авиокомпанията „Балкан”, „Кремиковци” и още стотици предприятия. Новите им собственици опоскват всичко, дружествата фалират, а Костов и министрите му вдигат ръце и казват: „Ще им търсим отговорност.” Както ще прочетете в следващите части от поредицата, много от разбойническата приватизация се случва благодарение на навика на премиера Костов да прави „изключения”.

През 1998-а той е убеден, че главният прокурор Татарчев ще подмине сигнала за „Сапио”, но се случва точно обратното – започва нова проверка. В началото на октомври заключението е същото като през 1992 г. – няма данни за престъпление. Иван Татарчев обаче продължава да упорства и нарежда работата по случая да продължи. През 1999 година следователят Георги Бояджиев съобщава, че са събрани достатъчно данни за извършено престъпление. Иван Костов не е щастлив – ако влезе в съда и бъде признат за виновен, го чакат между 3 и 10 години затвор.

За негово щастие мандатът на Татарчев изтича след броени дни. Главният прокурор решава да остави встъпващия в длъжност Никола Филчев да подпише предварителното производство срещу Костов. Но на 22 февруари 1999 г. Филчев заявява, че всичко е прекратено, защото нямало доказателства за престъпление от страна на премиера в аферата „Сапио”.

Така случаят приключва и Иван Костов излиза сух. Работата по „Сапио” вече не може да бъде подновена – давността за образуване на дело изтече преди няколко години.

Важното е, че бившият финансов министър, премиер и политик може да бъде подведен под отговорност за други свои „своеволия” и „изключения” през годините. И е възможно не само историята да го съди, а сметка да му потърси и българският съд.

Кой е Ясен Златков

Ясен Златков е депутат от СДС в Седмото Велико народно събрание. Той е един от 39-те представители на дясната партия във ВНС, които на 14 май 1991 година напускат институцията, а част от тях обявяват и гладна стачка. Те не са съгласни с текстовете в новата конституция. Основното им искане е парламентът да бъде разпуснат и основният закон да се гласува от нов, в който да не доминират комунисти.

За да са по-убедителни, „гладните”, както стават известни, издигат палат­ков лагер край храм-паметника „Св. Александър Невски” и провеждат кампанията си там.

След новите избори, спечелени от СДС, Златков не попада в парламента. Но няма и защо, тъй като вече има добре развит частен бизнес благодарение на „Сапио”. В центъра на София фондацията има магазин, бар. Там се продават стоки, закупени на безценица от чужбина, като у нас цената има за обеднелия народ е тройна и четворна.

След скандала покрай аферата с фондацията му Златков заминава да живее в САЩ, защото у нас не можел да развива повече бизнес. Причината е, че „започнали да се появяват силовите групировки”.

Чак през 2004 година Софийският градски съд осъди някогашния депутат условно заради „Сапио”.

trud.bg