.
Много е трудно да поправиш нещо, което не ти изглежда развалено. Повечето възрастни българи са точно в това положение: трябва да вземат мерки да спрат ученическата неграмотност, но не е сигурно, че могат да я разпознаят.
,
Коментар на Татяна Ваксберг:
Според изследването ПИЗА близо половината български младежи не могат да тълкуват текст, който са прочели. Втората половина на това откритие е не по-малко стряскаща: оказва се, че повечето от онези, които са все пак грамотни, са придобили тази грамотност извън стените на училището и най-вече вкъщи.
Поправимо ли е бедствието?
Но въпросът не е в това колко голямо е бедствието, стоящо зад тези данни, а дали и доколко то е поправимо. Ако вярваме на социолозите и на емпиричния опит, тъкмо това е по-трудната част, защото тя зависи от цели три критично недостигащи елемента: да има изискване за грамотност и разпознаваемост на грамотност в управлението, да има доверие на обществото в управлението и способност на обществото да се самоорганизира, за да вземе добрите за него решения.
Първият въпрос е от най-неприятните, понеже всяко правителство в изтеклите 10-15 години е дало своя принос за това грамотността да не се разглежда като ценност. В това правителство някои от основните министри не са чували за нормите на синтаксиса, в предишното правителство министърът на културата пишеше с правописни грешки, а в по-предишното министър-председателят не можеше да произнесе нито едно сложно съставно изречение. В едно съвсем-съвсем по-предишно правителство пък имаше един министър, който беше казал, че България е егати държавата, щом той е министър.
Диагноза: хронично недоверие
Обществото отговаря на това пренебрежително отношение към изискванията на високите постове със собствено отношение – според данни на Евробарометър от тази година около половината българи нямат доверие нито в правителството, нито в парламента, тоест, в институциите, които са призвани да провеждат политики, в това число и в образованието. Още по-обезпокоително е това, че в последните 10-15 години кривата на доверието се движи все в едни и същи стойности: около половината българи нямат доверие на идващите на власт, а около две трети от българите нямат доверие на отиващите си от властта.
Не е ясно как при такова хронично недоверие на обществото и при такова безгрижие към отговорностите на управлението, демонстрирано в средите на самото управление, е възможно провеждането на каквато и да било успешна политика от каквото и да било мнозинство.
Що се отнася до способностите на обществото да се самоорганизира, като вземе в свои ръце възможното в сферата на образованието, тук нещата изглеждат по-драматично дори и от изследването на грамотността сред децата. Причината е, че родителите не участват в родителски съвети, нито в някакви други форми на сдружение, чрез които биха могли да взимат колективни решения, превъзмогващи поне някои от нередностите в образованието.
Ако не си помогнем сами…
Това неучастие е факт, станал известен миналата година благодарение на европейското изследване на ценностите, в което участва и България. От него се вижда, че над 86 % от възрастните не участват в каквато и да било форма на гражданска самоорганизация, включително и такава, която да е свързана с образованието. Вижда се и друго – че нито една от малкото форми на обществена ангажираност не включва повече от 5% от населението. И накрая трето – че при цялото си неучастие в живота на училището и обществото като цяло, 90 % от българите твърдят, че са недоволни от „начина, по който се развива демокрацията в нашата страна“.
В този смисъл не е много ясно как може да се преодолее проблемът с неграмотността на децата. Не и в общество, в което управлението е нехайно към управлението, а обществото нито му вярва, нито взима нещата в свои ръце. Може би проблемът е решим само при положение, че има консенсус по въпроса чия неграмотност е по-голяма – тази на децата или тази на техните родители.
http://www.dw-world.de/
