Днес Църквата почита паметта на Св. равноапостолна мироносица Мария Магдалeна.
Св. равноапостолна мироносица Мария Магдалeна е вярна и предана последователка на Иисус Христос, християнска светица, мироноска, следваща Христа, споделяща неговите страсти до разпятието и свидетелка на възкресението му. Народът тачи първата вестителка на Възкресението като сестра на Св. Илия. На нея се приписва първият възглас „Христос възкресе!“.
В православната и католическата църкви почитането на Мария Магдалена има известни отлики: православната я тачи предимно като мироноска-изцелителка от бесовете, която се появява епизодично в няколко от Евангелията, докато в Католическата църква дълго време нейният образ легендарно се идентифицира с каещата се блудница от Марта и Мария.
Естеството на връзката между Иисус Христос и Мария Магдалена е предмет на многобройни конспиративни теории, догадки и предположения, които понякога се разглеждат от вярващите като светотатство. Народът тачи първата вестителка на Възкресението като сестра на Св. Илия. На нея се приписва първият възглас „Христос възкресе!“.
На 22 юли имен ден празнуват Мария, Мариана, Марийка, Мара, Маруда, Манда, Маруша, Магдалена, Магда, Миглена, Лина.
Христо Ботев, войвода на 172 млади мъже, заложили главите си пред олтара на поробената си родина, води с тях в Балкана три люти боя срещу турския аскер
Останки на Ботеви четници, с. Скравена
и башибозук и изведнъж… изчезва. Няма го! Дезертирал? Заблудил се в гората? Ранен и изоставен?
И в турско, и след турско смъртта на великия революционер и гениален поет е била загадка. Много са и предположенията. Убит на Вола! Не, убит на Околчица! Не, убит на Милин камък! Не, другаде; защото ако беше убит по тези височини, поне трупът му щеше да бъде намерен.
Ботев е това – най-горещият бунтар против турската империя! Знаен добре от нейните управници и от нейните шпиони. От многото заловени в плен четници би могъл да бъде разпознат.
Българското правителство назначава комисия… една, две, три; или нищо положително не се открива за неговото убийство, или убиецът или следите водят към българин. Спонтанна реакция на всеки от нас: „Ужасно! Изключено! Това не е възможно! Ами ако все пак това е истина?!…“
Трите хипотези за смъртта на Ботев
Първата хипотеза е тази на назначената от Министерството на просветата комисия, в която като член е участвал литературоведът Леонид Спасов, чието заключение е било, че Ботев е убит от неизвестен българин или българи, за да бъде ограбен. „Спомени по българските въстания“ на Никола Обретенов вероятно не са били напечатани още. Затова възоснова на тях комисията не е могла да направи другия извод, а именно, че Ботев е „ограбен“ от Обретенов и приятели така, както той самият го описва.
Втората хипотеза е тази на Българската академия на науките, възприета като официална и от българската историческа наука, че войводата Христо Ботев е убит от вражески турски куршум.
Третата хипотеза е тази на въстаника Никола Обретенов, според която Ботев е бил лишен от живот от „неприятелски“ куршум, изстрелян от неизвестен стрелец.
На първата хипотеза няма да се спираме, а само я отбелязваме като съществуваща, защото не разполагаме с никакви доказателства за нея – писмени или гласни. Комисията може и сигурно е събрала такива, но ние не можахме да се доберем до тях. Затова тази хипотеза я изоставяме или отхвърляме.
Втората хипотеза е изградена въз основа на разказа на Захари Стоянов и неговата биография за Христо Ботев, а в тази биография, в пункта за смъртта на войводата, авторът е вмъкнал показанията на Никола Обретенов. Разликата между втората и третата хипотеза е само в това, че докато във втората хипотеза се говори определено за „вражески турски“ куршум, то в третата се говори за „неприятелски“ куршум. Под „неприятелски“ Н. Обретенов е имал предвид неприятеля в този момент от турски аскер и башибозук; но ако не е бил много сигурен, може под неприятел да е имал предвид и някой четник или друг българин, който по една или друга причина е бил враг на Ботев, макар че няма абсолютно никакви данни Ботев да е имал такъв неприятел; и понеже разликата е минимална и без значение за третирания въпрос, изоставяме да разглеждаме и втората хипотеза. Още повече че от статията на Стоянова ни е известно по какъв неубедителен начин тя е стигнала до извода, че куршумът е „турски“ – от „предположението“ на Захари Стоянов, допълнено и от нея.
И така стигаме до третата хипотеза – тази на Н. Обретенов. Поначало трябва да приемем, че тя е най-достоверната, защото той е присъстващ и очевидец на Ботевата смърт.
Но все пак така ли е? Няма ли и четвърта хипотеза?
Ето върху това искаме да дискутираме.
С една предварителна уговорка: ще третираме Никола Обретенов само като един обикновен свидетел. И към неговите показания трябва да бъдем при преценката им прецизни, строги, критични, абсолютно обективни, па ако щете и подозрителни. Защото уликите са много, доказателствата са крайно ограничени, а показанията му се отнасят до смъртта на един човек; и защото той е свидетел и като всеки човек може да има лично отношение и лична окраска. Още повече, когато може да бъде уличен като евентуален убиец или най-малкото – като участник в групата, която е убила Ботев.
И още нещо. Още в началото не трябва да му признаваме нито смекчаващи, нито утежняващи евентуалната му вина обстоятелства. Ние трябва само да знаем, че той е един от четниците на войводата. Трябва да забравим, че той е син на най-голямата и храбра наша революционерка баба Тонка, че брат му Ангел е убит като участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата, че брат му Петър е бил пленен от турците и заточен завинаги в азиатската крепост Сен Жан д’Акр заради революционна дейност; самият той е един от членовете на Гюргевския революционен комитет и апостол на Софийски окръг.
При разглеждания процес за инцидента той трябва да остане само един обикновен свидетел.
Свидетелят Обретенов дава показания
В „Спомени по българските въстания“ ето как Никола Обретенов описва смъртта на Ботев:
„Най-сетне, когато стана здрач, гърмежите почнаха да се слушат по-нарядко. По едно време изсвири тръбата на войската и гърмежите престанаха съвършено. Някои от нашите момчета, които бяха служили в Казашкия алай при Чайковски, разбираха сигналите и казаха, че това означава спиране на боя. По заповед на Ботев, изсвири и нашата тръба – също за спиране. Момчетата, които заемаха върха на Камарата, слезоха и съобщиха, че неприятелят се е оттеглил надолу към местото, откъдето се бяха изкачили. Слезохме и ние с Ботйова, като подкрепяхме ранения Перо, раната на когото се беше влошила и почнала да го боли. Ботйов разреши на четниците да отидат на извора, който бил наблизо, да пият вода.
Когато цялата чета слезе от Камарата и се отправи към извора, Ботйов, Апостолов и аз бяхме изостанали по-назад по причина на Перо, който не можеше да върви. По покана на Ботйова приседнахме край една малка скаличка. С нас бяха Сава Пенев от Търново и Димитър Тодоров (Димитрото) от Габрово, жив и досега.
Ботйов беше много загрижен. Понеже от щаба му бяхме останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и запита: „Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли или да се отправим за Сърбия?“
Докато ние отговорим, Перо каза: „Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си ще го загубиш!“
Ботйов нищо не каза, но се изправи в цял ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава моментално изгърмя пушка и Ботйов политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелски куршум, без да каже нито дума – само изхърка…
Останахме поразени като от гръм. След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо, прибрахме всичко от Ботйова, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума; взех и часовника, бинокъла, компаса и портмонето с пет наполеона; а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира.
Всички плачехме, но аз и Апостолов бяхме неутешими. Наведохме се и го целунахме по челото. Оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата, за да се изпълнят собствените му думи: „В редовете на борбата да си найда и аз гроба!“
Простихме се така с войводата, тръгнахме с момчетата към извора. Съгласихме се да не казваме никому за смъртта на войводата, макар че мнозина от четниците питаха: „Къде е войводата?“
– Отиде напред и ние вървим след него – отговаряхме ние.
Всеки, който пиеше вода от извора, заминаваше нагоре в гората над извора, която беше от дебели дървета и гъста. Тук превързахме раната на Перо в коляното, получена на Милин камък и почнала много да го боли.
Понеже нощта бе настъпила и ние бяхме много изморени, заспали сме. Рано на разсъмване сутринта чухме конски тропот и глъчка и се събудихме. Като дойдохме вечерта последни, бяхме останали на първа линия срещу потерята, която идваше по същия път, по който бяхме дошли ние вечерта. Този, който вървеше най-напред, ни съзря, когато вземахме позиция зад дърветата, изгърмя и Перо падна по очите си, ударен в сърцето. Георги Апостолов насочи към оня, който гръмна, и го свали от коня. Черкезите, като видяха, че главатарят им се катурна от коня мъртъв, хукнаха да бягат назад и ние, възползвани от тяхната паника, поехме гората нагоре“.
Загадката за смъртта на Ботев съществува от самата му смърт. Много усилия са правени, за да бъде тя разбулена. Натрупани са много съмнения, подозрения, колебания и накрая… буржоазните историци заключиха, че Ботев е убит от турски куршум. Мотивировката не е от фактическо, нито от правно естество, а от етично, социално и патриотично естество, за да се опази доброто име на българина. Вероятно по същото съображение след 9 септември БАН утвърди тази истина.
Доводите „за“ и „против“ тази истина
Като доказателствен материал ще имаме само „Спомените“ на Никола Обретенов и кратките показания на приятеля му, „все още жив“, Димитрото, макар че не допринася нещо съществено.
Нека първом издирим и изчистим фактите, а след това да правим изводите.
Първият факт е, че Ботев е бил убит, а не е безследно изчезнал. Вторият факт е, че Ботев е убит от куршум; и третият факт е, че куршумът е неприятелски.
Впрочем третият факт не е факт, а преценка или един извод на свидетеля; защото, като е бил убит от куршум, не ни казва защо приема, че този куршум е „неприятелски“. Под неприятелски трябва да се разбира „турски“ куршум: защото когато описва сраженията, той определя турците като неприятели. А щом е въпрос до преценка, то нека ни бъде позволено и ние да направим своята преценка.
Води се сражение между четниците и много турци – башибозук от черкези и редовна войска. Надвечер то бива прекратено. Турският тръбач свири отбой, българският – и той същото. Турците, а след тях и четниците, се отдалечават от бойната линия. Турците отиват в селата да нощуват. Те не водят никога нощен бой. А и защо да рискуват, когато вече знаят силата на противника и че този противник няма да им избяга от ръцете. Четниците се спущат към гората и дола, за да се посъберат след сражението и да си починат.
Местността, в която се отправят българите, е чиста от турци, спокойна и безопасна. Четниците са в „свободен строй“ и се спущат в дола да пият вода. Ботев изостава с хората от щаба си назад. Сядат край една скала и разискват.
Макар че не е обичайно водачът на един военен отряд да се движи в ариергарда на колоната, може да се приеме, че изоставането е причинено от по-бавното придвижване на ранения в крака Петър Симеонов, наричан Перо Македонеца и Перо Херцеговинът (той е участвал във въстанието на Херцеговина).
Но – за „сядането“. За да се спрат и да седнат, предложение е могъл да направи най-вероятно раненият, който имал нужда да си почине. Но не той, а предложението се прави от Ботев. Войводата запитал:
– Какво мислите да правим?
Налага се и неизбежно трябва да се приеме, че изоставането от четата и „сядането“ е осъществено, за да се проведе заседание на членовете на щаба. Съвещанието е могло да се проведе и без Войновски, който е един младеж от Юнкерското училище в Одеса и в момента е бил встрани с група четници. Трябвало е щабът да вземе важно решение: „По-нататък… из кой път?…“ Спасяване на живите четници, като преминат в близката Сърбия, или да продължат на изток по Балкана към Ловеч, Търново, Сливен?
От предадения разговор в „Спомени“ се вижда, че щабът не е бил единодушен по разисквания въпрос. Като войвода, Ботев е знаел каква е неговата роля и отговорност пред историята и пред онези, които той води… Затова той е категоричен за преминаване в Сърбия:
– Патроните ни се свършиха, помощ отникъде нямаме, хляб също няма.
Ако в Румъния Ботев е бил подведен от погрешната информация, че народът е готов или вече е въстанал, че трябва да му се помогне с чета и оръжие, то в момента той е имал вече пълна и ясна представа за бойната обстановка. Местното население не оказва никаква помощ, апостолът Стоян Заимов не отговаря на двата призива и, преоблечен в женски дрехи, се крие във врачанските лозя, турски аскер и башибозук е залял околните села и градове, а през нощта все още се виждала червената заря на догарящите пожарища на изток.
Едно бурно съвещание на щаба
В отдиха след последното сражение щабът е трябвало да реши по-нататъшния маршрут на четата. Съвещанието не е било спокойно; дори трябва да приемем, че то е било бурно, защото са се били очертали две непримирими становища. Когато се прави революция, обикновено становищата са непримирими! Едното – няма смисъл да се продължава борбата и затова четата трябва да премине в съседна Сърбия. Второто – да се продължи борбата, за да се помогне на въстаналия народ; а и нали се е тръгнало да се мре за свободата?
Че Ботев е поддържал първото становище – при наличната безнадеждна обстановка да поемат пътя на запад, за да се спаси каквото все още може да се спаси, личи от думите на Перо:
– Ботйов, ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш!
Подвигът му – подвиг е на всеки четник.
Обаянието – обаяние е на всеки четник.
Ботев не е бил никога славолюбив и в случая той не е поставил във везните на съдбата обаянието на своя подвиг, а живота на младите хора, които е повел и за които ще отговоря пред историята.
До споразумение не се е стигнало, защото Ботев става прав, за да отиде при четниците. Иначе ставането би станало вкупом и едновременно. Той отива при тях, за да им съобщи решението си. Останалите трима от щаба – Обретенов, Апостолов и Перо – са на противно становище. Трябва да продължат да го поддържат и пред четниците. Обаче каква е вероятността, че те ще приемат становището им за продължаване на борбата или и без това твърде много разколебани и обезкуражени, четниците ще тръгнат след Ботев? Това не трябва да стане; а за да не стане, ще трябва на Ботев да се попречи да отиде при тях!…
Едва Ботев станал, гръмва се и той полита на земята.
За „ставането“ на Ботев Обретенов има свое обяснение – „да види накъде отидоха момчетата и няма ли някаква опасност за четата“. Това му обяснение е съвсем наивно, неприемливо и трябва да се отхвърли:
1. Всички те знаят къде са момчетата – в дола за вода.
2. Обстановката е спокойна – няма турци и затова са седнали на разговор.
3. Няма никакъв нов факт, който да говори за някаква опасност за четата.
4. За движението на четата и нейната безопасност се грижи военният ръководител Войновски и неговите помощници.
Тогава? Остава да се изясни кой е стрелял и защо.
Куршумът не е турски
В спомените на Обретенов четем, че куршумът, с който е бил убит Ботев, бил „неприятелски“. Това ще е така, защото не може да се очаква куршумът да е отправен от приятел. Прави впечатление, че сам Обретенов е избегнал да окачестви куршума като „турски“. Съзнателно или не, той никога и никъде и в другите си писания не споменава тази дума.
Тогава кой е неприятелят на Ботев? Или понеже той е неизвестен, да поставим въпроса другояче: Кой е възможният неприятел?
Първият потенциален неприятел може да бъде един черкезин или турски войник. В случая трябва да го изключим като възможен действащ стрелец. Сражението е било преустановено. Турците и българите са се оттеглили на доста далечно разстояние от фронтовата линия. Няма никакво движение на турци в района, към който са се движили четниците.
Ако е бил турчин, той сигурно не е бил сам, щом е трябвало да отиде в българския лагер; и вероятно – с разузнавателна задача, а не за да стреля срещу първия срещнат българин. НАЛИ ГЪРМЕЖЪТ ЩЕ ГИ ИЗДАДЕ? Па и няма какво за разузнаване – нали знаят, че българите са се пръснали някъде нататък. Утре ще тръгнат пак да ги преследват като вълци. А и в настъпващата тъмнина дори и най-храбрият турчин не би дръзнал да търси българин да убива, и то между българите да търси войводата им, както поддържа Радка Стоянова.
Ако направим временно концесията да приемем, че стрелецът е бил турчин и че е бил сам, ще се постави настойчиво въпросът защо е изстрелял само един патрон. Българите са четирима, в една група и от своята пусия той е могъл да стреля по тях повече от един път; и останалите трима са били удобни мишени, още повече при изненадата от страна на нападателя.
Не може да не направи впечатление, че веднага след гърмежа, а и по-късно след него никой от нападнатите не предприема действие за укриване. По инстинкт те биха очаквали втори, трети изстрел и затова биха залегнали или биха избягали при четниците. Те не предприемат оглеждане на местността – ако не толкова за откриване на стрелеца, то поне за да предотвратят опасността от нови покушения. Те не правят нито едното, нито другото. Защо ли? Защото за тях всичко би било излишно. Те знаят кой е стрелял. Те знаят също така, че не ги застрашава никаква опасност…
Един сериозно уличаващ факт
Много автори се опитват да определят мястото, откъдето е стреляно, посоката на куршума, силата на звука от гърмежа. По тези въпроси е излишно да се коментира, защото няма никакви опорни точки. Сам Н. Обретенов отнема възможността да се разисква. На въпроса на д-р Панчев – член на една от комисиите (в. „Независимост“, бр. 2406-2414 от 1-11 юни 1919 г.): „Гърмежът отблизо или отдалеч се чу?“, той отговаря: „Не мога да кажа с положителност от какво разстояние се е стреляло.“
Но за определяне на „разстоянието“ има един друг факт, на който искаме да се спрем. В учебника по Съдебна медицина на проф. Иван Попвасилев и проф. Стойчо Радонов на стр. 102-104 четем: „Когато предметът, в който се стреля, е на близко разстояние, изброените фактори – пламъкът, газовете, саждите, барутните и неметалните частици – достигат до целта и допълват действието на куршума. Те оказват увреждащо действие върху тъканите по механичен начин.“
„С намаляване скоростта на куршума (от далечно разстояние – б.а.) повредите все повече загубват свойствата си на огнестрелни и в тях все повече изпъква формата на куршума.“
„Поради ударното странично действие на проектила (куршума) притиснатите тъкани и след преминаването му продължават своето движение встрани (от действието на ударните вълни), вследствие на което се образува голяма кухина, превишаваща няколко пъти обема на проектила. Колкото по-голяма е скоростта и размерът на проектила, толкова по-голяма ще бъде предадената на тъканите кинетична енергия, а оттук и по-силно ще бъдат изразени временната кухина и ударната вълна на обкръжаващите тъкани.“
Тъй като не е направено оглеждане на дрехите и на самата рана, не е направена и аутопсия на трупа, не може да се говори с положителност за посоката на куршума, за да се твърди, че той е стигнал гръбначния стълб, какъв е размерът на раната или че е стреляно от упор. Остава открит въпросът – дали от близко или от далечно разстояние е стреляно?
Никола Обретенов ни казва, че „кръвта шуртеше толкова много, че напълваше пазвата и окървавяваше картата“. При това изобилие на кръв хирургът, доц. Шопов, от Пловдивския медицински институт дава мнение, че изстрелът не е даден от „далечно разстояние“, защото кръвоизливът би бил много малък, тъй като отворът на входната рана би бил малък и почти ще се затвори от меката тъкан; а още повече като се има предвид, че кръвта от разкъсаното сърце или от по-големия кръвоносен съд се излива в гръдната кухина. При това изобилие на кръв не може да не се приеме, че изстрелът е даден от „близко разстояние“. Това „близко разстояние“ също е един сериозно уличаващ факт.
Страх от разследване
След спора при съвещанието изгърмява пушка.
В историята на революционните движения в света не за първи път се случва последният аргумент да бъде куршумът.
Кавгата ще да е била твърде голяма, духовете на спорещите са били възбудени, за да се стигне до стрелба.
Изстрелът е внезапен, спонтанен – внезапен умисъл за убийство в психическото състояние на афект от страна на автора.
След първоначалното изживяване на ужаса от станалото идва окопитването. Пристъпва се към вземане на решение: станалото – станало, но какво трябва да се прави по-нататък? Ако ставаше въпрос за разумно решение, съвсем естествено и логично би било да погребат трупа и да съобщят на четниците за смъртта на войводата. Нормално те не могат да мислят – притиснати са от страх. Четниците ще питат и разпитват къде, кога, как и кой е убил техния избран водач. Какво биха могли те, които са били с него, да отговорят на въпросите? Ако беше един, нямаше да има разногласие в избраната позиция за обяснения. Но ако се объркат и почнат да си противоречат?
И понеже в бързината те не могат да измислят убедително и оправдателно обяснение, взели решение да не съобщават за смъртта на Ботева. Убиецът или убийците се страхуват от разследване… Не е убит кой да е, а известният на цял народ поет и революционер!
Решават да изоставят трупа, като преди това го „ограбват“. Обретенов взема портмонето, часовника, бинокъла, компаса, картата и пет наполеона; а Апостолов – калпака с лъва, шашката, револвера и мундира. За по-малките не остава нищо – така става по цялата земя! За „ограбването“ измислят и обяснение. Целта не е била толкова за вещите, колкото трупът да се направи „неузнаваем“. Други пък биха могли да кажат… защото ако се узнае чий е бил трупът, пак могат да възникнат въпросите, от които предумишлено се бяга.
Никола Обретенов не скрива, че са искали да направят трупа „неузнаваем“; но обяснява, че това са направили, „за да не се гаврят с него неприятелите“. Обаче обяснението му е съвсем неприемливо. Той живее в турско време и не може да не знае, че турците уважавали падналите си противници. Майка му – баба Тонка, получава трупа на обесения войвода Стефан Караджа, за да го погребе по християнски. Така също са предадени труповете на Димитър Общи и Васил Левски. По-късно турски отдават почит на убитите в Македония четници от четата на войводата Узунов.
Ако трябва да се говори за гавра, то тя е действително извършена, и то от тях, които са оставили трупа на войводата гол и без да го погребат; а те са имали достатъчно време за това – цяла една нощ!
Разбираме ги. Не им е било до погребение, па бил и трупът на Ботев. Цяла нощ те са бодърствали за своя грях и своя страх от разследване…
Ако те действително са мислили да почетат войводата след неговата смърт и да опазят трупа му от оскърбление, можеха, ако сами не могат да направят това, да съобщят на четниците за смъртта на техния водач, а те от своя страна биха направили едно колкото скръбно, толкова и горестно погребение на този велик син на нашия народ.
А за това, както казахме, е имало много или поне достатъчно време за едно погребение. Смъртта е настъпила привечер. Турците са далеч, а четниците са в дола, на 100-200 крачки. Вечерта и цялата нощ е спокойна. Четниците и хората на Обретенов, които отиват при тях в гората, са спали до сутринта, когато наново се появяват турци.
Имало е достатъчно време за почетно погребение на един човек…
С лъжа скриха смъртта му
„Простили се с войводата, тръгнахме с момчетата за извора. СЪГЛАСИХМЕ СЕ да не казваме никому за смъртта на войводата, макар че мнозина от четниците питаха:
– Къде е войводата?
– Отиде напред и ние вървим след него – отговаряхме ние.“
Бихме се съгласили, че има и добри лъжи. Но защо е било необходимо, каква нужда е налагала да се лъжат четниците, че Ботев е жив и че е напред? Сигурно причината е била от много важен характер. И за кого? За четата на българите или за групата на Обретенов?
Обикновено лъжата прикрива нещо нечисто, нечестно. И по-забележителното в случая е, че тази лъжа е КОЛЕКТИВНА. Взема се решение след продължително обсъждане и умуване. Щом има решение, имало е и мотиви „за“ и „против“. Пълно единодушие! Може само неутралният Перо Херцеговинът да е бил „против“, но накрая и той се присъединил към болшинството. Самият той обаче не е разбрал в момента, че е пропуснал влака. Дал е основание за смъртно обвинение – страхливците са сметнали, че е несигурен съучастник.
Никола Обретенов не ни казва защо са взели решението да не съобщават, че Ботев е убит. Нека сами видим какви биха могли да бъдат възможните съображения за тази лъжа.
ОБРЕТЕНОВ: Ако бяхме съобщили за смъртта на войводата, това можеше да отчае и обезкуражи четниците. Те биха преустановили по-нататъшната борба, а ние сме тръгнали да освободим роба или да умрем.
ВЪЗРАЗЯВАМЕ: Ако първия ден лъжата не остане в сила, то на следващия ден или на следващите дни войводата нямаше да го има и нямаше ли да бъде по-отчайваща неизвестността или мисълта, че войводата ги е напуснал, дезертирал?
ОБРЕТЕНОВ: Ние се бяхме разпръснали на групи и четниците можеха да мислят, че е в някоя група.
ВЪЗРАЗЯВАМЕ: На 20 май, когато войводата е убит, четата е още цяла. Липсвали са само около 30 души, които са се заблудили из лозята или са я напуснали…
Не отчаяние, а озлобление и жажда за мъст би бушувала в душите на четниците и те с повече страст биха участвали в сраженията, за да възмездят за смъртта на любимия им водач.
Най-вече от военно гледище е абсолютно необходимо да се съобщи за смъртта, за да може борците да си изберат нов водач, който да ги води, да ги обединява, комуто да се подчиняват. Една бойна група, малка или голяма, не може да остане като стадо без овчар…
Поведение на обвиняем
Никола Обретенов сам признава, че са решили да лъжат, а и действително са лъгали за смъртта на войводата. Това ни дава основание да имаме и правото да го обвиним, че лъже без свян и в други моменти преди и след трагичния край.
По онова време Христо Ботев е бил най-известната и най-голямата фигура в българското революционно движение. И тъкмо затова, без никакво възражение от никого, той застава начело на сформираната чета след отказа на Панайот Хитов и Филип Тотю да я оглавят. Той е капитанът на парахода, той е главнокомандващият на войската, той е войводата на четата. Всевластен!… Да взема решения, да заповядва, да изисква подчинение, да наказва, ако е необходимо за дисциплината. Целта е една за всички.
Той има и щаб, с който трябва да се съвещава. Щабът е съвещателен орган; последното и окончателно решение се взема от войводата.
След двудневните сражения военната обстановка е реално изявена и е съвсем ясна: никаква помощ от местното население или отдругаде някъде, патроните са изхарчени срещу налитащия превъзхождащ неприятел, без хляб в торбите. Четниците са обречени на сигурна смърт или плен. По-нататъшната борба не само е БЕЗНАДЕЖДНА, но и БЕЗСМИСЛЕНА. Четата е обречена на гибел. И той решава да се спаси все още това, което може да се спаси – животът на младите борци. Решава да се оттегли; направление – близката съседна Сърбия. Съвещание с щаба?! За какво? Той не би могъл с нищо да промени тази пагубна за четата военна обстановка. При всяко сражение има победа или поражение. Преди неизбежното поражение Ботев предприема оттеглянето. Всеки предвидлив и мъдър военачалник не би се поколебал да направи този военен маньовър.
След сражението през втория ден Ботев не само решава, но и предприема оттеглянето. Дава заповед да се „откове знамето и знаменосецът го запасва на кръста си“ (стр. 248, „Спомени“). При „оттегляне“ на една войскова част знаме не се развява, а се сваля и се съхранява до ново изсвирване на тръбата.
Никола Обретенов е видял отковаването на знамето и е разбрал смисъла на това сваляне на знамето от борбата. И от някой друг жест или изтървана дума той узнава за решението на Ботев, но не е напълно сигурен. И за да провери, той поканва изостаналия Ботев да приседнат до една скала, след като четниците са се свлекли надолу към дола, за да си почине раненият Перо. Войводата се съгласява по искането на нетърпеливия Обретенов и се започва разговор за оттеглянето на четата към Сърбия. Ботев, изморен от похода и сраженията, изнурен от разочарование и грижи, бавно е обяснил:
– Какво друго ни остава, „когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма“.
Обретенов не е съгласен, той възразява, аргументира се и предлага да се продължи борбата, като четата се придвижи на изток към въстаналите места и се присъедини към другите чети в Балкана към Сливен. Войводата отхвърля предложението му и става да отиде при бойците си. Тогава Обретенов изстрелва още един аргумент:
– Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш!
Най-малко този аргумент е направил впечатление на Ботев, защото той е тръгнал да служи на своя народ, а не да набира точки за лична слава.
И когато става да тръгне, към него се отправя последният аргумент – куршум в гърдите – последният аргумент на революционерите. Спорът е спечелен – противникът е премахнат завинаги.
Ботев пада като сноп на земята. От никого не е подкрепен при падането си. Групата е изненадана и стресната от станалото; а са нямали и време – докато станат и докато разберат какво точно е станало… Само стрелящият може би е бил прав, но той не е стрелял, за да прояви хуманност към един падащ човек!
След първоначалното объркване идва окопитването. Първом решават да приберат у себе си по-ценните вещи от трупа; второ – да изоставят тялото на произвола на съдбата, и трето – да не съобщават на четниците за смъртта на войводата.
И така направили. След това изчакали малко време, докато четниците в гората заспят, и тихомълком, като котки, се приближили до тях, но без да се смесват с тях, защото, ако бъдат усетени, страхували се да не бъдат разпитвани за войводата. След цялата нощ на сутринта те вече не могли спокойно и уверено да отговарят, че „войводата е напред и те тръгват след него“.
Тръгват, но групата се бави и изостава от четниците, защото Перо е ранен, и то в коляното; мъчно се движи, а той е и единственият потенциален издайник за смъртта на Ботев. Два сериозни проблема – как да бъдат решени? На „помощ“ идват турците. Един от тях се премерва точно в Перо, стреля един път и „Перо пада по очите си, ударен в сърцето“.
Забележително – пак един куршум, пак убит и пак ударен точно в сърцето! Днес тази повтаряща се случайност ни напомня за криминалния роман на Джеймс Хадли Чейс „Свидетели няма да има“…
При така предполаганото от нас развитие на събитията нека наредим кои са „и другите лъжи“ на Никола Обретенов.
Първата: Не Ботев ги поканва да приседнат до скалата, а Обретенов иска това, защото е крайно нетърпелив да научи за подозираното му решение. Непосредствено след стихналия бой, на Ботев съвсем не му е до „съвещание на щаба“ за вземане на решение за по-нататъшната съдба на четата. Той ще направи действително подобно съвещание, за което има време занапред и когато ще може да свика и останалите от състава на щаба. В тази съвсем кратка почивка и само с един член от щаба той не би могъл да решава този въпрос сериозно.
Втората: Не Перо, а Обретенов е укорил Ботев за взетото от него решение с думите: „Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото ти обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш“. Перо би бил най-отявленият поддръжник на Ботевото предложение да преминат в Сърбия. Той е в крайна нужда от това – единственият начин да оживее. Ранен в крака, със силни болки вече в коляното, той няма да може да се движи с четата в похода й към Сливенския балкан; а се нуждае и от сериозна медицинска помощ, каквато в Балкана няма кой да му даде. Само в Сърбия той ще може да лекува крака си и ще може да избегне турския куршум или турски плен.
Третата: След смъртта на Ботев негов законен наследник и водач на групата става Никола Обретенов, а Перо Херцеговинът е онемял от престъпното дело на другарите си и изгубената едничка надежда за спасяване на своя живот. Затова не Перо „съветва“, а Обретенов „нарежда“ „да приберат всичко от Ботйова“.
Четвъртата: Начинът, по който описва смъртта на Перо. За да прикрие истината, той сам се оплита в обясненията и дава указанията как да се открие истината. Обретенов сам признава, че вечерта не са се присъединили към четата, а стигнали до нея и заспали. Сутринта не са се събудили от глъчта на приготовляващите се да тръгват четници, а от „конски тропот“. И те първи посрещнали удара на турците не затова, че са били „на първа линия срещу потерята“, а защото в момента около групата не е имало четници.
И така, сценарият за убийството е готов и сам Обретенов го описва твърде картинно, като на филм. Георги Апостолов може само да потвърди не само затова, че е герой във филма с убиването от него на убиеца на Перо, но най-вече той от много години е верен и помощник на Обретенов (Гюргево, София и Враца). Другите двама – Димитър Тодоров и Сава Пенев, които са от обкръжението на Обретенов, също могат да свидетелстват успешно.
Никола Обретенов има типичното поведение на един обвиняем при убийство. Той отрича всичко; той активно не участва в онова, което става. Той е само присъстващ, слушател и изпълнител. Ботев поканва да приседнат, Перо отправя укора към Ботев. Перо съветва да приберат всичко от Ботев, Апостолов убива турчина; само всички решават да укрият смъртта на Ботев, а Димитрµто и Пенев стоят зад кулисите.
Съгласно закона обвиняемият има правото да се защитава с всички средства, дори и с… лъжи. Ние не обвиняваме Никола Обретенов, защото може той да не е стрелял. При разгорещената кавга между Обретенов и Ботев може Апостолов да е искал да помогне на приятеля си и той да е стрелял. По същата причина това може да е направил някой от другите двама, които са тръгнали с Обретенов да мрат за свободата.
Четирима са. Един от тях!… Само те могат да кажат кой е от четиримата.
Ако подозрението пада преди всичко върху Никола Обретенов, никой не му е виновен… Той сам се е оплел в многото си лъжи.
Новият и старият тип революционер
Докато Христо Ботев е български революционер от нов тип, Никола Обретенов е ретроград. Той все още вярва в рационалността на отреченото от практиката на освободителната борба на своя народ четническо движение като метод за извоюване на политическата свобода.
Той изгубва двамата си братя Ангел и Петър в сблъсъка на четите с турците. Той знае за разгромяването на четите на Филип Тотю и на Хаджи Димитър – Стефан Караджа.. Той знае също така как свършиха преди това четите от Червена вода, от Шумен, от Сливен, от Стара Загора – хиляди българи арестувани, бити, избити и заточени в Мала Азия.
Никола Обретенов като революционер, въпреки продължителната му дейност, е малък и непроменлив, защото му липсват повече знания и качеството прозорливост. Той няма поглед към бъдещето – неговото развитие, създаването на необходимия механизъм, за да се получат исканите резултати.
Той е голям с любовта си към своя народ, безкористен в борбата за неговото освобождение и искрено убеден, че трябва да се „действа“ и да се „рискува“, без преди това да е била направена точна сметка за действителните, а не само възможни и желани резултати.
Според него – и многото други като него – достатъчна е нашата готовност да рискуваме всичко – семейство, добитък, имот, дори и живота си, за да стане чудото – СВОБОДАТА. С тази мечта, която добива равенството на лъжа, живеят, борят се и се жертват. С тази лъжа лъжат и другите; и другите заживяват с тази мечта!…
Като апостоли в Софийския район, Никола Обретенов и Георги Апостолов се провалят – не успяват да възстановят старите комитети, да основат нови, и затова се прибират във Враца при Стоян Заимов, където прекарват цялата зима, без да вършат и тук някаква апостолска работа. И обяснимо защо. В Софийско и Врачанско още не е заглъхнало болезненото ехо от обесването на Левски и Димитър Общи, както и свързаните с това арести на много от комитетските хора.
Двамата преминават във Влашко едва през месец април 1876 г. и се захващат с набиране на мъже за четата, като на всеки български емигрант Никола Обретенов говори, че „народът е готов като един да въстане“. Той лъже без свян, защото сам вярва в лъжата си, тъй като няма чувство за реалност; или съзнателно лъже, защото… лъжата е позволено средство в борбата за свобода, макар че не е чел Макиавели.
Поне към Ботев е трябвало да бъде искрен, честен и точен, когато му докладва за въстаническата готовност на българския народ. Затова той не може да не носи своята историческа отговорност!
Когато на българска земя никой не посреща четниците с добро, когато те преминават през селата покрай затворени врати и прозорци, когато никой не попълва редиците им, когато никой не им дава храна и подслон, с много болка и с пълно право Ботев обвинява Обретенов и Апостолов:
– Това ли ви е народът, който ни очаква с отворени обятия?
Недоволни и разочаровани са и четниците. И стрелите си те отправят към войводата. Щом е тръгнал да ги води, той е трябвало всичко да знае и всичко да предвиди. Те не знаят как той им е станал водач; а и да знаеха, не се знае доколко биха могли да го извинят…
Сам Обретенов е сред четниците. Той слуша техните разговори, той узнава за техните недоволства и обвинения към водача и народа. Въпреки това, по-късно пред войводата Ботев той иска и настоява борбата да продължи на изток към Сливен.
Никола Обретенов е един непоправим политически фанатик!
Прометеевската трагедия на Христо Ботев
Ботев не е същият Ботев отпреди осем години. Той вече има житейско и революционно минало, което му обезпечава една по-точна преценка на политическата ситуация.
Той е приятел на Левски и член, а след това и председател, на Централния революционен комитет в Букурещ. Приел е изцяло новата идеология и тактика за НАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ чрез пълна подготовка, организация и въоръжена борба на целия български народ, на самия народ, без да се разчита на помощта на чужди държави, които биха дали помощ в защита на собствените им интереси. Левски и Ботев са отрекли отдавна дейността на отделните чети.
Апостолите от самоназначилия се Гюргевски революционен комитет обявяват въстанието през пролетта на 1876 г. Българите в Румъния решават да помогнат с чети на въстаналите в България. Търсят се войводи с революционен опит и утвърден престиж, които да оглавяват четите. Поканен, П. Хитов отказва, защото знаел, че Старият Филип Тотю също се отказва. През тази година на Балканите няма да има военни събития от международен мащаб.
С четите? Дейността им е капка в океан.
– Борбата срещу разкапаната Турска империя е възможна и успешна, стига народът да въстане! – проповядват апостолите.
За момента това, разбира се, не е вярно. През изминалите десет-двадесет години в Турция се правят административни, военни и социално-финансови реформи, политическото и икономическото й положение се консолидира както вътрешно, така и външно. Сам, невъоръженият български народ не може да повали една империя с модерно въоръжена войска.
Въпреки това новините от България са, че народът се готви да воюва. Не анонимно, не безадресно, а лично на Ботев апостолите Обретенов и Апостолов докладват „какво са вършили през зимата, как народът се подготвя да въстане като един човек“…
Четата е сформирана. Тя има състав, дрехи и оръжие. Няма си само войвода. Притиснат от събитията, на които вече никой не може да даде заден ход, Ботев заявява, че ще стане войводата.
Христо Ботев е един голям поет, един голям революционер и една голяма трагическа фигура… Той е с ясното съзнание за безсмислието на своя жест; но иска да бъде с народа си, макар и на кладата му!…
МОРАЛНО ВЪЗВИСЯВАНЕ И ПРОМЕТЕЕВСКА ТРАГЕДИЯ НА ЕДИН ВЕЛИК БЪЛГАРИН!
Политика и убийства
Никола Обретенов, Георги Апостолов, Димитър Тодоров и Иван Пенев решават да не съобщават за смъртта на Ботев. Ние трябва да решим да не се съмняваме в онова, което те са извършили.
За историята са необходими истини, за да бъде тя поучителна и полезна за поколенията. Тя не се интересува толкова от физическия убиец, колкото от самото убийство като обществено, социално и политическо явление на обществото.
Кой е убил Ботев? Според нас най-вероятната от всички вероятни хипотези е, че е бил човек от групата на четиримата. Тя не е образувана случайно. Тя е група на Обретенов, тя не е група на Ботев!
Никола Обретенов е със самочувствието на равен на Ботев. Той има продължителна революционна дейност, той е член на Гюргевския централен революционен комитет, той е апостолът на Софийски окръг, той е един от организаторите на четата. Георги Апостолов е неговият неотстъпен помощник. Петър Херцеговинът е професионален революционер; Сава Пенев и Димитър Тодоров са тръгнали след Обретенов…
За тях, а и другите четници, Ботев им е един съвременник – един революционер като тях – пръв между четниците, избран за войвода.
За нас? Главата не може да побере мисълта, че българин може да стреля срещу титана Ботев.
Убийството като средство за осъществяване превъзходството на собствената им идеология не е чуждо на нашите революционери. По решение на Ловчанския комитет Димитър Общи убива дякон Паисий само защото бил за мирната и легална борба на нашия народ – за българско осъзнаване по всички български земи и национално обединение чрез църквата, просвещение и икономическо превъзмогване. На Бенковски е възложено да убие Любен Каравелов, задето не е предал архивата на неуставно образуван нов революционен комитет.
Началото бе поставено.
По-късно това средство ще се използва все по-често за разправа с политическите противници.
Политическите убийства у нас – със или без присъди – прераснаха в масово обществено явление. Народът прие това равнодушно, като ежедневие.
За изтичащата национална кръв никой не правеше счетоводни записвания…
Да представяш за истина онова, в което се вижда лъжата: такъв е механизмът, чрез който диктатурата съществува безпроблемно. В книгата си „Култът към Сталин“ историкът Ян Плампър обяснява как възниква обожествяването.
И боговете били смъртни – подобна мисъл трябва да е споходила умовете на многобройните верноподаници на Сталин, когато през март 1953 г. „бащицата на народите“, обожествяваният вожд умира след инфаркт. Спомени на очевидци сочат, че мнозина в тогавашния Съветски съюз са приели смъртта му като опустошителна катастрофа, едва ли не като някакъв Апокалипсис. В съзнанието на верноподаниците му той е бил дотогава – точно като боговете – безсмъртен; дотолкова са били свикнали с вездесъщието на всемогъщия, че изобщо не са могли да си представят света без него.
Неговата дума е била закон, неговата личност – олицетворение на новия ред. Но как става така, че точно в комунистическия Съветски съюз се случва именно онова, което спасителният план на марксизма по никакъв начин не предвижда? Как се стига до култа, как се свързва обожествяването на една личност с колективизма и с „движещата сила на историята“, в чието име болшевиките вземат властта? Известният историк Ян Плампър дава ясни и убедителни отговори на тези въпроси в книгата си „The Stalin Cult“ („Култът към Сталин“), публикувана неотдавна в Yale University Press.
Хитрината на „нескромната скромност“
Подобно на всички култове към личността през 20 век, и култът към Сталин трябва да се разглежда като възможност на модерното време, смята Плампър. Без сакрализацията на човека, без идеята за суверенния народ и без техническите средства за мобилизиране на масите култът би останал просто претенция без ефект. За какво им е бил обаче на болшевиките култът към вожда? Плампър не дава еднозначен отговор на този въпрос, но обяснява как се поражда и развива култът.
Обожествяването започва още през 1929 г., когато редакцията на „Правда“ използва 50-тия рожден ден на Сталин като повод за пищна инсценировка на превъзнасянето му. Самият Сталин не само желае култа към неговата личност, а и го контролира. Нито един портрет на вожда не бива да се публикува без неговото лично одобрение. Плампър отбелязва, че Сталин поощрява един вид „нескромна скромност“: публично диктаторът иронизира възхваляването на неговата личност, зад закрити врата я насърчава. Секретарят му дава наставления на фотографи, художници и редактори какви да са точно портретите и как да се ретушират, ако трябва.
Вождът-слънце
Постепенно се налага каноническият образ на вожда като център на една империална господстваща система. Докато Ленин бива представян динамично, в революционна поза, Сталин е статичният полюс и центърът, който излъчва всемогъщество и сила. Както и да бъде представян – било като „бащицата на народите“, било като приятел на децата или като вожд на световния пролетариат, – той неизменно е в центъра, всички останали са само фон. За съзерцателя на съответния портрет Сталин се превръща в бляскаво средоточие на всичко. Обкръжението на вожда, пише Плампър, подържа тесни връзки и дава детайлни инструкции на художниците как да рисуват култовите картини.
Пропаганда и оцеляване
Култът към Сталин може да се разгръща само в едно затворено общество, в което няма алтернативни източници на информация. В такова общество никой не може да говори за Сталин другояче, освен в модуса на възхищението. Плампър цитира в книгата си думи на ентусиазирани поклонници, които разказват за Сталин така, сякаш култът към него е завладял и душите, и телата им. Как обаче биха говорили преследваните, измъчваните, затваряните, стигматизираните? Какво биха казали за онзи, който изглежда на портретите като божествено същество? Не можем да знаем това, защото пропагандната машина не е позволявала по никакъв начин да се чуе гласа на тези хора.
Но защо режимът е използвал терор и насилие, след като култът е предизвиквал одобрение и без видима принуда? Властта на сталинистката диктатура се гради на способността й да кара хората публично да изразяват като истина онова, зад което всеки съзира всъщност лъжата, заключава Ян Плампър. Общественото признаване на диктатурата не е нищо друго, освен стратегия на оцеляване, която не може да ни каже нищо за истинската вяра на хората.
Jan Plamper: The Stalin Cult. Yale University Press, New Haven 2012
Гергьовден в България се нарича денят, в който се чества Свети Георги Победоносец, 6 май. Обявен е за официален празник в Република България, както и за Ден на храбростта и Българската армия. Празнуват българските овчари и хората, занимаващи се с овцевъдство. Професионален празник и на всички, които се занимават с българската етнография.
Денят на храбростта започва да се чества в Българската армия още с нейното създаване. Празникът е официално учреден на 9 януари 1880 г. с указ № 5 на княз Александър I Батенберг. По-рано на 1 януари с указ № 1 е учреден и военният орден За храброст – отличие, с което се удостояват извършилите подвизи на бойното поле. През 1946 г. комунистическото управление прекъсва традицията на празника, която е възстановена на 27 януари 1993 г. с постановление № 15 на Министерския съвет.
До голяма степен този празник произлиза от легендата за Св. Георги, в която той се преборва със страшна ламя, заплашваща жителите на плахо градче. В замяна на собствения си живот гражданите давали своите деца на чудовището. Кога дошъл редът на царската дъщеря, обратът дошъл с появата на Свети Георги и неговата победа над злото същество.
Това е един от най-празнуваните именни дни в страната. Отбелязва се като имен ден на носещите имената Георги, Гергана, Гинка, Галина, Галя, Ганка, Ганчо, Габриела и др.
Традиционно ястие на този празник е приготвянето на цяло агне – курбан. Посветено в жертва на Бог, агнето и неговата колитба се свързва с езическите ритуали, дошли от Славянската и прабългарска религия.
Съществува легенда за обреден ритуал, че на Гергьовден агнето се коли до бяла стена на къща или друга стопанска постройка. Кръвта, която блика от прерязаното гърло на агнето по правило облива стената. По петната, които остават, се гадае каква ще бъде годината – добра и плодородна или бедна.
Друг ритуал повелява, кръвта на закланото гергьовско агне да се поръси по земята, за да носи плодородие.
Като цяло празникът се свързва с началото на лятното полугодие, скотовъдната дейност и плодородието. Смята се, че на Гергьовден дъждът е плодороден и целебен.
ГЕРГЬОВДЕН е един от най-големите пролетни празници, съвпадащ с разцвета на природата е Гергьовден. Затова той е наречен още “цветен Георги”.
Народът разделя годината на два цикъла: летен – от Гергьовден до Димитровден, и зимен – от Димитровден до Гергьовден.
От Гергьовден започва новата скотовъдна година, доенето на млякото, клането на агнета, подновяването на трудовите договори.
Срещу Гергьовден и на самия празник се извършват множество обичаи и обреди, целящи да подсигурят здравето на хората, приплода на животните и опазването на основния животински продукт – млякото.
Централен момент в обредността е задояването на овцата, която първа се е обагнила през годината. Тя се окичва с венец от къпина, глог, здравец, коприва, завързани с червен конец. Същият венец се окачва и на вратата на кошарата. Задояването на млякото прави млада жена, във фертилна възраст. На менчето, в което се дои млякото се привързва китка цветя с червен конец. Първа запива млякото млада жена, за да се раждат женски агнета.
На Гергьовден за пръв път се приготвя и прясно сирене, което не се соли, за да не пресъхне млякото на овцете. То също се окичва със зеленина: чесън, бук, глог, коприва.
Тревите, цветята, разлистените клонки заемат съществено място в гергьовденската обредност.
Това е начин да се пренесе по имитативен път силата на зелената растителност, жизнеността на природата върху човека и животните. Затова в утрото на празника къщите, градините, стопанските помещения осъмват окичени с букови клонки, с клонки от разцъфнала ябълка или друго плодно дърво.
Наред с обичаите за здраве и плодородие се извършват и обреди за прогонване на злото, което може да повлияе зле на животните и да отнеме плодовитостта и млечността им. Народът упражнява защитна магия чрез използване на растения и храсти, покрити с тръни и бодли, жилещи и лютящи, със силна и натрапчива миризма – чесън, коприва, глог, къпина.
Нощта срещу Гергьовден е добра за правене на магии, тогава “играе” заровеното имане, а свети Георги ръси земята с роса за здраве и изцеление от болести. Затова хората казват, че по Гергьовден всяка капка е жълтица. Поверието гласи, че който се окъпе в течаща вода на този ден, ще бъде здрав през година, а жени, които нямат деца, ако се отъркалят по голо в сутрешната роса, ще заченат.
На празника – за здраве, берекет и плодовитост при животни и хора, всички трябва да се залюлеят на гергьовските люлки, да се претеглят на кантарите, вързани на зелено дърво,за да проверят пълна или празна ще е годината им и да се повеселят с песни и танци.
Цялата ритуалност и магичност на празника е осмислена от християнската обредност, чрез посвещаването му на Свети великомъченик Георги победоносец (ок.284-ок. 305 г.)
Този велик Христов мъченик живял и пострадал по времето на римския император Диоклетиан (284-305 г.).
Още юноша, Георги постъпил на служба в императорската войска и едва 20-годишен достигнал до чин военен трибун (началник на легион). Бил красив, умен и способен младеж и императорът го направил и член на държавния съвет, без да подозира, че той бил християнин.
По това време срещу тях били повдигнати люти гонения: залавяли ги, затваряли ги в тъмница и ги подлагали на страшни мъчения. Понеже младият Георги бил наследил от покойната си майка голямо богатство, наредил робите да бъдат освободени, а имотът и парите раздадени на бедните. Така той се подготвил за велик подвиг в името на Господ Иисус Христос.
Явил се в двореца в Никомидия, столицата на тогавашна Витиния, и смело защитил християнската вяра. Напразно бил съветван и увещаван от императора да се откаже от Христа. Заради твърдата му вяра бил подложен на различни мъчения, от тежки по-тежки: слагали огромен камък върху гърдите му; връзвали го гол на дървено колело с набити пирони; държали го три дни в яма с негасена вар; обували му железни нагорещени обуща и го карали да тича с тях; давали му да пие силни отрови.
Благодарение на силната си вяра в Христос Георги понесъл стоически всички мъчения. Сам Господ Бог му се явил и само с допира на ръката Си излекувал раните му. На новите мъчения, измисляни от страна на императора, Георги смело отговарял: “По-скоро ти ще се умориш да ме мъчиш, отколкото аз – да понасям мъченията.”
Мнозина, като подкупвали стражата, посещавали св. Георги в тъмницата и го молели да ги поучава в закона Господен. Идвали и езичници, които той съветвал да се откажат от идолопоклонството и да повярват в Христа. При него идвали и болни, и той ги изцерявал с молитвата си.
Преданието разказва, че веднъж в тъмницата при св. Георги дошъл беден земеделец, на когото единият вол паднал в яма и умрял, та не могъл вече да оре нивите си. Светият мъченик съжалил нещастника в неговата беда и му казал: Иди си у дома, брате, волът ти е жив. Земеделецът повярвал на думите му, върнал се у дома си и намерил вола жив. Тогава той високо изповядал вярата си в Бога, за което бил осъден на смърт, която посрещнал с радост. От тогава е останало поверието, че св. великомъченик Георги пази от беда стадата.
В навечерието на смъртта си той бил утешен от явилия му се Спасител, Който го ободрил и му обещал небесна радост. На сутринта мъченикът помолил пазача на тъмницата да пусне при него един слуга, който денем и нощем прекарвал пред вратите на тъмницата. Светецът го утешил, помолил го да изпълни завещанието за имуществото и се простил с него. Мнозина, като видели твърдостта на Георги, веднага повярвали в Христа. Повярвала и Александра, съпругата на императора.
Диоклетиан наредил и двамата да бъдат посечени с меч. По пътя към мястото на наказанието Александра припаднала и предала Богу дух. При вида на такава блажена смърт Георги прославил Бога и бодро продължил към своята Голгота. Когато стигнали на определеното място, мъченикът спокойно навел глава под меча на палача и бил обезглавен на 23 април 306 година. Така той завършил достойно изповеданието на Христа и запазил вярата непорочна, за което получил нетленния венец на правдата.
Боядисването на яйца за Великден е една от най-обичаните традиции, която дори комунистическата власт в 45-те години на атеизъм не успя да изтрие.
Като източник на зараждащия се живот яйцето символизира безсмъртието и носи идеята за възкръсването на най-големия празник за християните – ставането на Исус Христос от мъртвите.
Археологически разкопки показват, че в Европа боядисани яйца е имало още през Х-ХI век. Те са задължителни за обредността на Великден. В езическите митологии яйцето е знак на Вселената – счита се, че светът произхожда от него, пише Томислав Дяков в книгата си “Народният календар”. Чукането с яйца е метафоричен сблъсък между личните светове на хората, в който оцелелият спечелва здраве и щастие.
Боядисването е на Велики четвъртък от Страстната седмица – тази година той е на 13 април. Ако не смогнете, може да го направите и в съботата преди Великден.
Никога обаче не боядисвайте яйца на Разпети петък. Това е най-тъжната дата в църковния календар – денят, в който е бил разпънат Христос. На него постът е особено строг – църквата повелява тогава нито да се яде, нито да се пие (дори вода). Народът казва, че на Велики петък и пиле не пее, и гнездо не вие. Вярва се, че всеки страда заедно с Богочовека, съпричастен е на неговата смърт и погребение. В петък не трябва да се подхваща каквато и да е работа. За втора година денят ще е официално почивен.
Първото яйце задължително се боядиса в червено. Вярва се, че то има целебна и предпазна магическа сила. С него се прави кръстен знак първо по челата на децата, а след това на всички останали в семейството. В полунощ в събота срещу неделя, когато настъпва Великден, хората се чукат с боядисаните яйца и се поздравяват с “Христос воскресе” – “Во истина воскресе”.
Думите са произнесени за първи път от Мария Магдалена. Тя първа видяла възкръсналия Христос и утешила скърбящите му ученици с радостния възглас: “Христос воскресе!” Като първа благовестница на чудото тя е призната от църквата за равноапостолна.
След Възнесението Мария Магдалена прекарвала с Богородица и апостолите в постоянна молитва и била свидетелка на първите успехи на християнското учение в Йерусалим. Църковното предание говори, че тя посетила Рим, за да разкаже на император Тиберий за месията. За да спази традицията и да не ходи при цезаря с празни ръце, Мария Магдалена му поднесла яйце със същите думи: “Христос воскресе!” Традицията да се поднасят яйца била от старо време при бедните юдеи, които не са имали възможност за по-скъпоценен дар.
Тиберий попитал Мария Магдалена: “Как може някой да възкръсне от мъртвите! Все едно това бяло яйце да стане червено!” В този момент яйцето само почервеняло.
А Мария Магдалена допълнила изумлението на императора с думите: “Както това яйце трябва да умре, за да се излюпи пилето, така и Христос умря, за да възкръсне за вечен живот”.
Християните постепенно започнали да следват примера на Мария Магдалена. Поднасянето на боядисани яйца станало обичай, който постепенно се разпространил по целия свят. Вярва се, че както от черупката се ражда птиче и започва да живее самостоятелен живот, така и ние, при второто пришествие на Христа на земята, ще се възродим за друг, висш, вечен, безсмъртен живот. Червеният цвят на великденското яйце напомня на вярващите за това, че изкуплението на човечеството и бъдещият му нов живот са придобити чрез проливането на кръста на пречистата кръв на Спасителя.
Когато уж разпускат ДС, управниците просто хвърлят прах в очите на българите. Службите си остават, ченгета, агенти и доносници само сменят табелките си, а част от тях се настаняват „под прикритие“ в държавните фирми.
Новият сборник на Комисията по досиетата в София съдържа удивителни документи за победата на Държавна сигурност в битката й срещу крехката българска демокрация през периода 1989-1990 година.
Свалянето на Тодор Живков на 10-ти ноември 1989 г. не прави почти никакво впечатление на ръководствата в централата и управленията на ДС. Те несъмнено са знаели предварително за ходовете на близкото обкръжение на диктатора. „Досега е открит един-единствен, при това доста скучен агентурен документ за този иначе паметен за историята ден”, свидетелства Момчил Методиев, един от авторите на новия документален сборник на Комисията по досиетата. Момчил Методиев е прегледал ведомствени книги с по триста страници, всяка от които е разграфена с четири колони. Те съдържат единствено номерата на стотиците хиляди унищожени доноси, справки, анализи и други следи за дейността на ДС.
ДС цинично мимикрира
По време на срещите си с новото ръководство на БКП начело с Петър Младенов, генералитетът на тайната милиция декларира своята вярност пред „класовия идеал” и получава насрещни уверения, че в ДС ще бъдат направени само „козметични промени”. Така и става. На мястото на Шесто главно управление (политическата полиция) се създава „Служба за защита на конституцията”, припомня Мария Дерменджиева, която е съавтор на сборника
Къде ли са днес хората на ДС?
В онзи преходен период служителите на Държавна сигурност се чудят какво точно се случва, те не разбират действията на Комунистическата/Социалистическата партия и се гневят, защото са свикнали да държат в страх цяла България. Отличен пример за недоумението и объркването им в онези месеци дава въпросът на офицера Наков по време на проведения на 20.01.1990 г. Колегиум на ДС: „Ама кой точно конституционен строй ще пазим?!”.
Другари-агенти, да навлезем в икономиката!
По време на същия Колегиум друг офицер, който слухти под прикритие на Софийското летище, дава спасителен акъл на обърканото си началство. Този Асен Танев обяснява, че на аерогарата получава заплата от 500 лева месечно, а ДС му доплаща още 70 лева, за да се изравнят доходите му с тези на хората в централата. „Защо трябва да се правят драстични съкращения в подслушвателния апарат, след като е достатъчно в държавните фирми да се настанят на работа колкото може повече офицери на ДС?”, излага спасителната си идея Танев. Хем ще бъде запазен апаратът, хем ще се симулират съкращения и ще се направят икономиите, които изисква политиката.
Авторите на документалния сборник прозорливо установяват, че планът на Танев има двойно дъно и очевидно много се е харесал на тогавашното комунистическо ръководство на МВР и службите. Включително и на вътрешния министър Атанас Семерджиев, който тогава нареди да се унищожат досиетата. Чрез на пръв поглед идиотското преместване на многобройни ДС-служители в държавни фирми (където пак ще получават държавни заплати) се постигат едновременно две неща: хвърля се прах в очите на обществото, че зловещата машина за следене се разпуска, и същевременно се овладява управлението на държавната икономика.
Лъжите на ДС
Останките от комунистическата пропаганда и от ДС до ден-днешен се опитват да убедят общественото мнение, че по времето на Държавна сигурност България е била сигурно и надеждно място. Да, казват те, може българите да се страдали от недоимък, дефицит и бедност, но пък им е било сигурно в дома, на улицата и в работата. Крадяло се е малко и то главно от скука. Документите в новия сборник на Комисията по досиетата категорично опровергават тази лъжа – по онова време просто беше забранено да се говори и пише за престъпност.
Няма ли я в медиите, престъпността не съществува
През 1988 и 1989 година именно Държавна сигурност е принудена да отчете стремглаво нарастване на престъпността. В анализ на криминалната обстановка в България от 24 януари 1989 г. експертите на ДС посочват, че само през 1988 г. в сравнение с предходната 1987 година убийствата в България са се увеличили с една трета, което е потресаващо признание на фона на дългите години на манипулации. „Само за година с над една четвърт са нараснали кражбите и взломовете в апартаменти. С 30 на сто пък са се увеличили противозаконните отнемания на автомобили. С десет на сто е нараснала детската и юношеската престъпност. През 1988 г. по пътищата са загинали близо 1200 души. За сравнение: през миналата година при 10 пъти повече моторни превозни средства спрямо 1988 г. в България при пътни инциденти са загинали по-малко от 900 души”, изброява фактите Момчил Методиев.
Според него фантасмагорична е и натрапваната представа, че ако ДС беше оцеляла и след 1990 година, в България нямало да има организирана престъпност. „Въпреки огромната си мощ и многобройния си персонал, до срива на комунизма ДС се е задоволявала единствено да констатира, че в страната съществува организирана престъпност, без да предприема някакви конкретни действия за нейното неутрализиране”, заключава Методиев. А нека не забравяме, че част от българската организирана престъпност – например прочутите контрабандни канали – произхожда именно от ДС.
Много българи днес си задават въпроса, защо датата на Санстефанския мирен договор се смята за толкова значима в българската история. Защо не честваме като национален празник 6 септември 1885 – когато двете части на разделена България (Княжество България и Източна Румелия) се обединяват или пък 22 септември 1908, когато княз Фердинанд обявява тържествено независимостта на България от Османската империя?
Трети март се празнува, защото от него се правят първите стъпки към утвърждаването на България за суверенна държава.
От падането си под османска власт през 1396 г. българите извървяват дълъг път докато стигнат отново до своята национална идентичност. Първите стъпки на етническо пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски, минават през извоюването на независима българска църква и достигат до организираната борба за независима държава.
В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения. Първото е умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и гарантира до голяма степен целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.
Другият вариант е радикалното течение. То предлага точно обратното – всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се гарантира и като крайна фаза се предвижда намесата на Великите сили. Т.е съдбата на България неизбежно се оставя в техни ръцете и зависи от техните интереси. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития, но прави целта по-близка.
Нетърпеливото за свободата си българско общество избира втория път. През 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове по това време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Достоевски и много други издигат своя глас в защита на българската кауза.
Това дава повод на Русия активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.
В продължение на две столетия руските монарси водят 13 войни с Турция. Те имат една обща стратегическа цел – спечелването на контрол върху Балканите и Проливите между Европа и Мала Азия. За тях пътят за установяването на империята им като световна сила винаги е минавал през Босфора и Дарданелите към Егейско и Средиземно море и световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвърждава руското влияние на Балканите.
„Нашата“ освободителна, тринадесета по ред война, се различава от предишните. Преди всичко по това, че не е мотивирана от някогашната експанзионистична политика. Този път Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Победена в предишната, т.нар. Кримска война (1853-56) от Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия:
„Нашите интереси в момента – пише министър-председателят Горчаков – изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана“.
През 1876 г. обаче освен българите, населението на Босна и Херцеговина също вдига въстания. В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза избухва с нова сила. Руската дипломация започва активни действия за мирното й уреждане. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. тя се домогва до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.
Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони фатално авторитета си сред балканските християни, ако в този критичен за тях момент не се намеси. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни до тогава позиции на Балканите ще бъдат загубени. Думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ са показателни:
„Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ….ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите…“
След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.
За осем месеца руските войски окупират цяла България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (което плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия, и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).
Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков, договорът да има характер на „обикновен прелиминарен (т.е. предварителен) протокол“.
„Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст – пише в дневника си Игнатиев. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия… Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир… сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса.“
Очевидно тайните договорености на най-висшата руска дипломация не са стигали до знанието дори и на посланиците й. Очевидно Игнатиев не е бил информиран за поетите тайни ангажименти към Австро-Унгария и за секретните споразумения с Англия, които Русия не може да не спази. Очевидно той също е бил пионка от голямата игра.
Не е била ясна и цялата картина на най-добрия руски дипломат граф Шувалов, по това време посланик в Лондон. От една страна той е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира дипломатическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той пише:
„Санстефанският мир е едно нещастие за нас… Това е най-голямото недоразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки.“
Всъщност обаче Санстефанският мир не е „недоразумение“. Той има смисъл за царското правителство като тактически ход. В паметна записка на министър-председателя Горчаков до императора (открита неотдавна в личния архив на съпругата му), написана малко преди подписването на Берлинския конгрес, се казва:
„Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи, и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет.“
С подписването на Санстефанския мир царското правителство постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството от неговата ревизия се насочва против руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката се утвърждава трайно.
И така, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878 г. В него участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се представят от министър-председателите княз Горчаков, лорд Дизраели, Граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна присъстват двама паши.
Подписалите Берлинския договор двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, а Македония е върната обратно под властта на султана.
Това е шок за българите, но от позицията на познанията ни, днес не бива да ни изненадва. Балканските проблеми никога не са се решавали с оглед на балканските интереси. Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от многото други политически споразумения. Сърбите се сражават близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, която обхваща не повече от една трета от етническите им предели. Гърците водят жестока война на взаимно изтребление с турците от 1821 до 1828 г. Като резултат само Пелопонес и Атика, пак не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава независимост. Румънците нямат въоръжени въстания, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължава десетилетия. Влахия и Молдавия се обединяват в едно княжество едва след Кримската война, като държавата им обхваща само половината румънска етническа територия.
Българите не правят изключение. Те дори получават повече, отколкото може да се очаква – в границите на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българите. Двете части имат различна степен на самостоятелност, но през 1885 г. успяват да се обединят в едни етнически граници.
И така, макар и временен, Санстефанският мир, който празнуваме, има своето значение.
За нас, българите, 3 март 1878 е въплъщение на едно начало. На този ден бе направена онази първа политическа крачка, заради която дадоха живота си хиляди верни синове и дъщери на България. Този ден показа на българите, че жертвите от Априлското въстание не бяха напразно, че 15 хиляди доброволци, които загинаха, сражавайки се в руско-турската освободителна война, не дадоха живота си напразно. Сан Стефано срути окончателно започналата да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Той постави началото на онази Трета България, на която историята бе отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.
Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението – като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство. Еднократно като национален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990 г., когато в България започнаха промените, с решение на парламента датата бе обявена за национален празник на страната.
Зара Костова, Ph. D.
Bulgarian Students‘ Association at the University of Toronto
Статията на английски език:
„March 3rd, 1878, and The Treaty of San Stefano – Their Significance and Contemporary Resonance Zara Kostova, Ph. D.
„Оглупявай населението в съответствие с държавната политика!“ Шен Ян /390-338 пр. н.е./ Д-р Мирослав Дърмов, Лексингтън, САЩ
.
.
В някои български медии (Фрогнюз, „В Деня на влюбените започва битката БКП срещу БСП“) е публикувана информация за съдебен спор, в който Съюзът на Комунистите оспорва правоприемствеността на Българската Социалистическа Партия от БКП,БРП(к) и въобще на претенциите на тази партия към „комунистическите ценности и идеали“.
Формулировката, независимо, че представлява откровена подкрепа от лидера на съюза Константин Чакъров, който е последният завеждащ кабинета на Тодор Живков, към аспирациите на Георги Първанов за доминиране на БСП, е доста интересна: „Казусът е много прост, вече 22 години номенклатурата на „Позитано” 20, която представлява БСП, действа в условия на измама, въвеждайки в заблуда и поддържайки заблуда спрямо избирателите, с цел да набави облаги и изгоди за себе си. Според нашето законодателство това е престъпление. Те се представят за наследници и правоприемници на БКП, твърдят, че партията им е столетница, а реално се вижда, че нямат нищо общо с комунистическите ценности и идеали и са просто една съсловна корпоративна партия, която защитава груповите интереси на един малък елит, а не общонародни.“ Независимо, че от юридическа гледна точка искът може и да е процесуално недопустим, някои разсъждения по темата “комунизъм-социализъм“ без съмнение ще са здравословни за политическото образователно ниво и демитологизирането на българската реалност от налагани близо столетие абсурдни интерпретации.
Що се отнася до БСП, с нейната латифундистка политика и терор над дребните земеделски производители от мутренски банди, разбойническа приватизация и отсъствие на каквато и да е социална политика, едва ли някой от средното и от по-младото поколение би я сбъркал с лява партия. Въпросът е, обаче, за реалността „комунизъм-социализъм“, в името на която бащите наложиха нямащия нищо общо с критиката на капитализма „Съветски модел“. После, в името на вече траещо 22 години псевдо-отричане на „ком-соц реалността“ синовете „приватизираха“, а по настоящем чрез БСП управляват икономиката и политиката на България.(справка:Пеко Таков-Янчо Таков и останалите избрани семейства)
Въпросът е също дали публиката на този трагичен политически театър е наясно за какво става дума в пиесата. И в този момент, целият в бяло (все пак са минали 22 години и тези, които помнят реалността от преди 1989 са вече в поколението на възрастните), се явява Коцето Чакъров и неговият Съюз на комунистите и отпочва дискусия за „комунистическите ценности и идеали“, като налагащата се асоциация е с този (ТЖ), чийто кабинет самият Чакъров ръководи.
Впрочем, заслужава внимание името на организацията, който претендентът за „ценности и идеали“ оглавява – Съюз на комунистите. През 1847 г. в Лондон е създадена Лига на комунистите (Communist League), образувана от обединението на Съюза на справедливите (Bund der Gerechten) и Брюкселския комунистически кореспонденски комитет, в която Лига Карл Маркс и Фридрих Енгелс са доминиращите фигури и за която написват „Комунистическия манифест“. И тук разлика в имената между марксовата и чакъровата организации няма.
Думите – на английски League,на френски Ligue, на немски Bund, на български се превеждат като „съюз“ и Константин Чакъров, като образован човек, по всяка вероятност знае това, като очевидно при избора на името е търсил определено послание. Но до тук. Както всичко в „Съветският модел“, така и сега се стига само до името, точно както идеолози от Сталиново време до днес натрапиха възприемането на Маркс като Бог-Отец , допълнен в Троицата от Ленин като Спасителя и Партията като Светия Дух, обгръщащ цялото общество. Подход, кореспондиращ може би с интелектуално-културното ниво на народа на Русия през 1917 и за съжаление, създал един от най-отвратителните митове на 20-ти век- че нещо като „комунизъм“, нещо като „социализъм“ е съществувало в Съветска Русия и от там в останалите страни. Но, за съжаление, установяването на този мит не е дело само на съветската пропагандна машина.
В учудващо на пръв поглед единодействие на пропагандата на САЩ и Съветския съюз, те единодушно обявяваха случващото се в Русия за „комунизъм“,“социализъм“, „реален социализъм“, „народна демокрация“ и какво ли още не, като всяка една от страните е водена от своите идеологически интереси, които, дори и противоречиви, имаха общия интерес от мита за комунизма. За Съветския съюз това е необходимостта за представянето на властта на болшевиките като социализъм-комунизъм , за да се използва енергията от критиката на капитализма в останалият свят в интерес на Русия и нейните имперски интереси. А за Съединените Щати представянето на тоталитарната държава като социализъм се използва за неутрализиране на недоволството от неравенството посредством плашилото на това, което може да дойде след или в замяна на капитализма. Но независимо от съвместната Американо-Съветска (в последствие руска) пропагандна операция за оглупяване на населението на планетата, че социализмът е съществувал и е претърпял крах в Съветския съюз и сателитите му, капитализмът си е капитализъм и в момент на кризи критиците на системата се обръщат към препрочитане на основните постулати на теорията, наречена марксизъм, а също така и към анархизма (справка: ставащото в Гърция).
Като илюстрация на този интерес може да се приведе пускането в мрежата през 2007 г. от LibriVox на аудио версия на „Капиталът“, и на излъчения едновременно в Германия и Франция филм на Джейсън Баркер „Marx-Reloaded“, който предизвика множество дискусии за значимостта на марксовия анализ на капитализма, отнесен към кризите в ситуация на глобализация. Впрочем, това е нормална закономерност на подхода, който съществува на Запад към трудовете и политическата дейност на Карл Маркс. Това не е руското обожествяване, което обикновено води от „Осанна!“ до „Разпни го!“, без реално разбиране на същността. Маркс е възприеман в неговата комплексност – и като представител на късното немско Просвещение, и като критически анализатор на капитализма, и като авторитарен политически активист.
И всичко се оценява през призмата на времето. Това, което се чете, е преди всичко материалистическото разбиране на историята и трудовата теория за стойността като основа на така наречената ориентация към пост-капитализма, а именно, че развитието на икономиката създава условия за преодоляване или за смекчаване на противоречието между труд и капитал посредством преразпределителната роля на държавата, което той нарича социализъм, и което, както Маркс прогнозира, е близко да се случи в Скандинавските страни. А що се отнася до това, което се нарича комунизъм, или по точно неговата политическа дейност, то самият Маркс я определя посредством афоризма:
“Единственото нещо което е сигурно е, че аз не съм марксист.“
И тази констатация не е без основание, защото цялостната негова конструкция за завземане на политическата власт и впоследствие чрез промяната на надстройката да бъде променена и базата, е волунтаристично социално инженерство, а не материалистическо разбиране на историческия процес. Става дума за „диктатурата на пролетариата“.
Терминът „диктатура на пролетариата“ е създаден от Йозеф Вендермайер в едноименна публикация през 1852 г. в в-к „Турнцайтунг“. Впоследствие, в писмо до него, Маркс подчертава собствения си принос към развитието на диктатурата на пролетариата като етап в развитието от капитализъм към комунизъм. За опасността, която подобен подход може да предизвика, пръв обръща внимание Михаил Бакунин, който подчертава, че диктатурата има свойството да се превърне в перманентна и че, определяйки пролетариата като водеща класа, създава основата за формиране на нова аристокрация, т.е. на нова класа, която да се превърне в експлоататор на самия пролетариат и на населението като цяло. Както е известно от историята, привържениците на Бакунин са изключени от Първия Интернационал, а и Маркс може би дава добър пример на бъдещите поколения как да се справят с опонентите като публикува, че Бакунин е агент на Руската царска полиция и че Жорж Санд притежава доказателствата за това , а тя по това време е във вихъра на любовта си с Шопен някъде на юг.
Но, завърнала се неочаквано, Жорж Санд опровергава обвиненията и на Маркс се налага да публикува опровержения, че не е бил разбран! В последствие този подход към вътрешнопартийния опонент става максима, а и от Сталин насам са взети необходимите мерки подобни провали, като поведението на Санд, да не се случват в бъдеще. Но това е от екзотиката на все още теоретичния комунизъм.
Основно практиката за диктатурата на пролетариата е разработена от Ленин, както в тезата му за партия от нов тип, което реално отваря вратата за превръщането на партийния апарат в експлоататор на обществото (впоследствие реализирано на практика от Сталин), така и в публикациите му от 1917 г. – „Априлските тезиси“ и „За държавата и революцията“. Въпросът в тези произведения е за революцията или изразено по друг начин – за смяната на елита и ролята на държавата в бъдещата политика. И понеже цяла прослойка е невъзможно да бъде елит, тази роля се определя за партийния апарат, наречен авангард.
Впоследствие Сталинската школа създава теоретичния абсурд „марксизъм-ленинизъм“, като подменя проблема за диктатурата на партийния апарат с изграждането на бъдещо общество, използвайки преди всичко „Комунистическия манифест“ на Маркс и Енгелс. Този документ е поръчан на авторите от емигрантската организация Лига на комунистите /1847-1852/, която пък е наследник на съществувалия през 1834 г. Съюз на справедливите, чиято политическа цел е декларирана като „изграждане на царството Господне на земята“. По-късно, под влияние на Маркс, девизът на организацията от „Всички хора са братя“ се променя в унисон с протичащата индустриализация на Западна Европа в „Пролетарии от всички страни, обединявайте се“, което по своята същност е инструментален подход за контрол на труда над капитала в процеса на производството. Този момент се явява основата на марксовото разбиране за бъдеща посткапиталистическа социална структура, наречена „социализъм“.
Именно това е точката, която дава основание на Ноам Чомски да заяви, че анализирайки реалностите, социализмът никога не се е състоял, защото първото нещо след завземането на властта през 1917 г., направено от Ленин и Троцки, е унищожаването на Съветите чрез подменяне на многопартийното им съдържание с еднопартийна власт и милитаризиция на производството. Впоследствие този процес се доусъвършенства чрез пролетаризиране на селячеството, за да се завърши цикъла на съсредоточаването на всички ресурси в управляваната от партийния апарат държава. Всичко това, съчетано с Лениновото определение за социализъм – „съветска власт плюс електрификация“, дава основание на много изследователи да твърдят, че основната цел на революцията в Русия от 1917 г. не е промяна на отношението труд-капитал, а индустриализацията на страната чрез концентриране на всички ресурси и свръхексплоатация на населението.
В тази връзка заслужава да се обърне внимание на наслагвания мит, че „социализмът“ е променил благосъстоянието на хората. Реалността е, че промените са следствие от индустриализацията. Социалните промени, които се приписват на грижата на Партията, съпоставени с тези в индустриално развитите страни, са значително по-слаби, поради което се налага и тоталния контрол над информацията. Тази реалност, отнесена към събитията от 1989 г. обяснява и спада на жизнения стандарт в страните от Източна Европа, което е следствие от процеса на деиндустриализация чрез приватизицията, осъществен от бившата номенклатура на комунистическата партия.
Коментирайки ролята на партийния апарат в Русия след 1917 г., още през 1986 г. в статията си „Съветският съюз срещу социализма“, Ноам Чомски пише, че реално Ленин и Троцки създават „профашистка структура, която впослествие Сталин усъвършенства в един от ужасите на модерния свят“.
Става дума за номенклатурата.
Милован Джилас описва номенклатурата като „пресечена пирамида, отворена в двата си края“ – основата, стъпила на масовата партия, засмуква лоялни активисти, като ги издига по йерархията, а отвореният горен край дава възможност на лидера да изхвърля неудобните от управляващата класа при социализма. Именно тази несигурност е в основата на събитията от 1989 г., когато номенклатурата преодоля тази временност във властта чрез завръщане към класически капитализъм. И тук е моментът да се отбележи, че т. нар. антиноменклатурна революция в Източна Европа всъщност е осъществена от самата номенклатура, защото реално смяна на елит няма. Когато има смяна на елит, има и реки от кръв, както при Френската и при Руската революции, а в Източна Европа просто се даде възможност на една част от населението да излезе по площадите и да попее „Комунизмът си отива!“, а друга част бе изправена пред екзистенциалистичния въпрос “За какво живях?“ И понеже едва ли някой би бил щастлив, признавайки дори за себе си, че е бил оглупен и употребен, идва моментът за добрата лъжа и лошата истина…“Ние строихме светлото бъдеще.“
Именно към тази лъжа се ориентират и политически шмекери като Чакъров и Първанов, които по-стар навик се опитват да се възползват от мита за социализма във вътрешнопартиен и в електорален план. Впрочем, никой не знае, може да се окаже, че са необходими десетилетия, за да се признае, че социализъм никога не е съществувал.
Иван Хаджийски е български философ, социолог и общественик. Студиите му „Оптимистична теория за нашия народ“ и „Бит и душевност на нашия народ“ го нареждат сред класиците на българската хуманитаристика.
.
Наистина, никой българин досега не е дръзнал открито да пораженствува с песимистични теории за нашия народ. От никоя българска трибуна върху лицето на този народ не е хвърлена публично кал, която да е нужно да бъде мита с доводите на една оптимистична теория. Но това още не значи, че неразбирането на печалните материали, които дава нашият личен и обществен живот, не кара отделни лица и групи да правят повече или по-малко прикрито песимистични обобщения. И до ден-днешен ние купуваме в магазините чешки бархети, италианска коприна, френски гьон, английски вълнени платове, германски лакове, произвеждани в Габрово, Сливен, Русе или София. Трябваше със закон да наложим на производителите да слагат в написаните на чужд език марки знака „Б. П.“. Песимизмът на купувачите досежно българското производство обаче принуждава производителите да турят този предателски и изобличаващ знак на такова място в марката, където същият най-мъчно може да се открие. Думите „българин“ и „българска работа“ у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. Фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина звучи като ласкателство в сравнение с оня миризлив букет от качества, които ние си приписваме с презрителния термин „българин“. „Българска работа“ (конгрес, културно тържество, състояние, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.
Пенчо-Славейковото отношение към обществения живот и обществените борби е едно от най-осъдителните заключения на този вид песимизъм, намиращ място сред нашата дребнособственическа интелигенция, която не прави разлика между класова и национална безнадеждност, а пренася много неща от болния върху здравия. В името на това неверие в силите на народа ни на времето Ал. Батенберг със своите пълномощия се опита да провежда у нас политика на просветен абсолютизъм, макар че ако станеше днес от гроба си, мъчно би могъл да намери своя дворец, скрит сред нова София, творение на презираната от него българска демокрация. Теориите за автокрация, за елитно управление имат като задкулисна обосновка схващанията, че народът ни е неспособен да се самоуправлява, че нравствените ни недъзи са неизцерими.
Като завършек на всички тези обиди стои теорията за произхода на българския народ, разпространявана в разговори от един син на нашето племе, който със своите дарби и със своята европейска кариера е живо опровержение на собствения си песимизъм. Нашият народ бил образуван през време на преселението на народите от смешението на отделните раси, като всичко, което било физически негодно да се придвижи по-нататък и което, като нравствено негодно, било изгонено от племето си, останало тук, за да образува националната ни субстанция. И кръвта, която изпълнила този злополучен етнически агрегат, е същата кръв, която тече днес в жилите ни и която трови личния ни и обществен живот.
II
Ала най-лошото тук не са погрешните обобщения, до които се стига: че в случая се касаело не до социални явления, а до прояви на българската кръв; че сме имали работа не с една историческа преходност, а с някаква вечна национална субстанция; че това били грехове не на една обществена епоха, а вечна участ на българския народ, която никаква обществена система не ще бъде в състояние да промени; че с пасивното салдо на днешния обществен баланс трябвало да се задължи не сметката на носителите на днешната епоха, а сметката на целия български народ, и то за всички времена! Най-лошото е, че тези обобщения от областта на логиката минават в областта на практиката и нанасят съдбоносни поражения върху националната ни участ. Убиват се чувствата на национална гордост. Пепели се социалният патос. Гаси се напрежението на историческия ни устрем. Политическото безразличие се изтъква като висша мъдрост. Историческото мъжество на борците за новото, вместо да се прославя като върховен дълг, се карикатури като историческа наивност.
Славейковото отношение към обществения живот гони от него най-доброто и най-годното, за да разчисти място за по-отчайващ списък на лица, които, жертва на една историческа безнадеждност („това положение нито аз мога оправи, нито на мое време ще се оправи“), са се изолирали и атомизували в своите кабинети, в личната си работа, оставяйки обществените дела да се развиват със страшни исторически производствени разноски. За характеристиката на такова обществено дезертьорство и политическо ренегатство достатъчно е да се посочи случаят с Яворова, който започна със социализма, опита след това да се вдъхнови от патоса на македонското движение, узна някои задкулисни работи, отчая се и оттам мина към атомистичния индивидуализъм, за да завърши съвършено логично с физическо самоубийство, след като си бе направил вече обществено харакири. Ние трябва да си дадем сметка на какво израждане ще подхвърлим народните сили, ако ги сковем в един политически ред, вдъхновяван от идеите на автокрацията и на просветния абсолютизъм.
Една оптимистична теория за българския народ днес може да има обществено значение само доколкото е научна. Днес не може да се буди национално и социално въодушевление с наивни идеализации на българския народ, каквито правеха историята от 1762 година и писанията на Раковски. Днес ще бъде смешно да сочим българския народ като пръв народ в Европа, доказвайки това с обстоятелството, че санскритският език всъщност бил български, понеже „санскритски“ значело „самскритски“, т.е. таен език, и понеже френската дума tête идела от българската тетю (татю). Ние не можем да правим това въпреки смешния тевтонски пример, защото в широка историческа проекция няма всъщност низши и висши раси, велики и малки народи; защото величието и изостаналостта на един народ зависят от точката, която е достигнал той в общественото си развитие; защото общественото развитие на всички народи се извършва в едри линии съгласно едни и същи закони и защото никой народ не е изключен от това развитие. Най-сетне, за да бъде убедителна, тази оптимистична теория не трябва да се прави сляпа пред фактите, които дават материали за песимистични заключения. Напротив, заставайки с лице срещу тях, тя трябва в техния разбор да изкове своята несъмненост. Поради това, макар и с неособна охота трябва да кажем: Вярно е, докато широката маса у нас има правилно принципно политическо отношение към частната собственост, в личната си практика спрямо чуждото ние имаме осъдителни навици. Глава XXII от наказателния закон съдържа най-често нарушаваните у нас състави. Ние не можем да се похвалим с особна социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване на незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент? Вярно е по-нататък, че понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи. Един мой чичо, възпитан в патриархалните традиции на абсолютната честност, напразно се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски фирми.
– Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята честност? – питаше той с отчаяно недоумение.
– Та тъкмо в твоята честност е всичката беля – бе отговорът.
Трябва да признаем, че по този път у нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности между другото не са проява и на тази презумпция? Честта, това обикновено е качество на глупците,която с негова помощ сигурно и безвъзвратно си провалят кариерата. Достатъчно е да се посочи в това отношение историята с генерал Михаил Савов. В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество. Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсинации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие. Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство? Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване:
– Е, пада ли нещо?
Малко ли литературни критици са хора, от които бащите им са искали да направят добри адвокати? Малко ли „писатели“ живеят от залъка на жените си, които работят като учителки, чиновнички, продавачки в магазини или имат трикотажни работилници, и чието прозвище „писател“, поддържано с някой стих, с някой разказ или „роман“, обикновено със статии и преводи, служи като квитанция за получаваното „жалование“? Едно време школската литературна амбиция минаваше следния жизнен път: писател, артист, и най-сетне журналист с тенденции към политическа кариера. Днес жизненият път на много наши „писатели“ върви така: студентство – с дигната яка и рошава коса. Работа в редакция. От приятелство и от немай-къде – някоя и друга колона за разказ, театрална критика, музикална рецензия. Превод на книга. Редовно посещаване литературния пазар „Цар Освободител“. Съответни запознавания, при които възниква въпросът за професията на господина. Понеже господинът не е нито адвокат, нито лекар, нито бозаджия, нито инженер, нито собственик на бюро за женитби или на склад за въглища, а е написал няколко статии, единствено правдоподобният отговор е: писател. Днес „писател“, казано с иронично трепване ъгъла на устата, утре – със снизходителна усмивка, други ден – с прозявка, на четвъртия – с безразличие, на петия – по навик, и психозата е готова. Най-после, щом е писател и нищо друго, мястото му е в Писателския съюз. За тази чест той е готов на всяка услуга. С получаване легитимация от Писателския съюз, тази шеметна кариера добива логическия си завършек, макар че на читателите на вестници имената на някои новоприети членове звучат като имената на асове, не взели участие в абисинската война. Следващата история е известна. Тя свършва със смъртта, с десетина некролога, с реч от председателя и с един възпоменателен лист, който дава възможност да се лансират десет нови имена, пишейки щедро похвали за колегата, очистил един стол в писателските кафенета… Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас — завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава? Ала изброените дотука материали, колкото и да не са угледни, дават ли право на песимистични заключения?[1]
IV
Че посочената отрицателна нравственост не е проява на някаква българска кръв, а едно обикновено социално явление, показва нравственото величие на Възраждането – епохата, която представлява не както обикновено се мисли, събуждането на една заспала нация, а процесът на нейното изграждане. Тъкмо думите „българин“, „българска работа“, „българско производство“ изразяваха тогава националния подем, националната гордост и чест. И може ли да бъде другояче? Българският народ чрез своите търговци и еснафи беше завоювал стопански не само страната, която политически му бе отнета преди четири века, но бе излязъл вън от границите на грамадната турска империя. Копието и боздуганът се бяха преклонили пред иглата и аршина. Румънските селяни режеха дини с габровски ножчета, стружките моми белеха пирдопски платна, виенските буржоа носеха ботуши от тетевенски сахтян, цариградските ефендита закусваха с дряновски луканки, александрийските кадъни пиеха мляко от копривщенски биволици, в цялата почти турска империя се носеха дрехи, шити в Копривщица, Клисура, кроени от шаяци, тъкани в Троян и Рупча, гайтаносани с габровски, карловски или калоферски гайтани. И този българин, пред когото лежаха пространствата на необятната турска империя, всички пътища на която водеха към неговата кесия, който беше стоял в сянката на пирамидите, който познаваше градовете от Цариград до Басра, както собствения си двор, който плюеше с известно високомерие във водите на Златния рог, който познаваше водите на тихия бял Дунав от бреговете на Виена и бе съзерцавал Черно море от планините на Крим, нима този българин, който мислеше с паралелите и меридианите, можеше да не се чувствува необходим, независим и горд със себе си? Нима можеше да се говори тогава за токсинации и тържество на посредствеността и полуинтелигенцията?
България бе тогава страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност. Никакъв писателски съюз не обяви Ботева, Вазова, Каравелова за писатели. Никаква брада не можеше да направи главата научна. Талантите и усилията на Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов им осигуриха ръководно място в революционното движение. И макар че у нас тогава се създаваше новото стопанство на пазара, където питат не имаш ли нужда, а имаш ли пари, и където цари голият въпрос „парите в брой“, все пак този пазар беше пазар на дребни производители, които не експлоатираха и не бяха експлоатирани и които по-слабата историческа подвижност на идеологията държеше в атмосферата на стария патриархален морал на задругата и натуралното стопанство: морал на свобода, братство и равенство.
[2]
Индивидуализмът на тези растящи собственици, ограден от патриархалното нравствено наследство, не се преля в хищничество и егоизъм, а, напротив, съединен с добродетелите на взаимопомощта и честността, се превърна в народно водачество.
Нима могат да се изброят проявите на тогавашната честност и да се добави, че българите били крадливо племе по кръв? Заемите се сключваха в мазетата, между четири очи. Наистина, страхът от обир беше причината на тази тайнственост, но такъв начин на обезпечение бе възможен само при убеждението, че заетите пари ще се върнат сигурно и без наличността на писмени документи или на свидетели. Вижте старите ни наказания за кражба. По старото славянско право за кражба се режеше ръка. В турско време обаче крадеца окичваха с крадените вещи и го развеждаха с музика и тъпани из селището. На недобросъвестните длъжници слагаха дамга на долната част на китката, та кога протягат ръка за нови пари, дамгата да служи като предупредителен знак. Прекалеността на тези наказания показва, че на кражбата се е гледало не като на едно просто отнемане чужда вещ, а като на едно изключително явление, говорещо за пълно нравствено разтление, което трябва да се бичува също с изключителни средства. Какво би станало, ако днес се гласува закон, по силата на който кражбата отново да се наказва с рязане на ръце? Та с дигане на крака ли ще бъдат гласувани по-следващите закони? Нима е могло да се мисли за кражби във времето на задругата, когато всеки задругар е можел да каже като Александра I:
– Синко, в тази страна (царска Русия) само двама не крадат – аз и ти, – понеже всичко е наше.
За масови кражби не можеше да се мисли и през време на патриархалния морал на Възраждането. Защо ще краде едно лице, когато можеше да има нужното чрез една проста молба, и то по дълга на взаимопомощ? Още повече: думата безработица тогава не беше позната на българския език. Днес мнозина общественици са привърженици на доктрината на постното дробче. Във време на Възраждането първите ни „министри“ отбелязваха като Левски в своите финансови отчети дори похарчените две пари за игла и конец, с които си кърпили раздраните от драките ризи. Дядо Станю Врабевски след Освобождението върна на българската държава лирите на Тетевенския революционен комитет, останали у него преди заточението му в Диарбекир. Около Копривщица има няколко кули, в които на времето пазачи пазели от обири. Освен това пазачите варели чай и кафе на минаващите пътници. Тази дребна търговия, която се нуждаела от запаси: две кила захар и едно кило кафе, била финансирана от общината. А знаете ли какви бурни демонстрации са правени за лошата отчетност на тези колосални общински предприятия? Та как не, когато всяка пара бе дестилат от ручеи еснафска пот и бе вързана с десет възела.
Англичаните днес се гордеят с параграфа на добросъвестността в техния бюджет. Всеки англичанин, който смята, че не е обложен или че е обложен по-малко, отколкото трябва, отива и сам си плаща данъка. Постъпилите чрез това самооблагане данъци минават в параграфа на добросъвестността, който дава на държавата годишно милиони лири. Но ако е въпрос за исторически сравнения, не се знае дали ние не сме ги преварили с това данъчно самооблагане. Кой поддържаше издателската дейност на нашите просветители? Какво бяха хилядите „спомоществуватели“, без чиито лири, бешлици и грошове преди Освобождението не можеше да се издаде нито една книга? Кой издържаше нашите училища, в които такси не се плащаха? Кой подпомагаше даровитите бедни деца, учещи се в чужбина? Как се събираха десетките хиляди грошове, благодарение на които д-р Чомаков стоеше в Цариград като представител на борбата за черковно освобождение? Кой финансираше революционната организация, която представляваше тогава бъдещата българска държава? Нима тези средства се събираха с червени известия и бирнически екзекуции? Днес тези, които смятат държавата своя, лъжат безобразно същата държава в данъчните си декларации и правят всичко възможно, за да осуетят плащането на определения им данък. Тогава тези, които смятаха революционната организация своя, се надпреварваха кой повече да даде за нея, защото това беше въпрос на чест. В чужбина в моменти на национални изпитания се провеждат акции за събиране на скъпоценности, с което се изтъква готовност у народа за жертви. Старите панагюрци и копривщенци могат да ви наброят десетки случаи, при които връщащите се от Цариград или от Анадола във великата пролет на 1876 г. еснафи годеници са отлагали своите ненавременни сватби, а златните нанизи и подаръци са подарявали на революционните каси. Личната нравствена чистота на ръководителите на освободителното движение, непросмукана от морала на новото време, създаде техния героизъм, чист, непомрачен от никакви петна на лична корист, ненуждаещ се от никакъв ретуш и от никаква историческа идеализация.
Националният идеал на Възраждането – свобода – изпълваше с нравствен смисъл дори и търговската дейност на българите. А знае се, че търговията още от времето на Хезиода има за покровител Хермеса – бога на крадците. Успехите на нашите занаятчии и търговци бяха не само стопанска основа на Възраждането, но и аргументи на националния престиж и отговор на фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина. Книгоиздателството на Христо Данов беше не само предприятие „купи за грош, продай за два“ с основен интерес – цената на учебникарската кола. Това беше първото българско Министерство на просветата. Тук не може да се говори само за просто съчетание на търговски интереси с грижи за разпространение на българската книга, за никнене на нови училища, за назначаване и препоръчване на учители. Тук имаше и съзнанието, че с това се служи на един народен дълг. Нравственото величие на Възраждането или неговият дух царяха и в първите десетилетия на новото българско царство, когато общественото ръководство беше още в ръцете на безсребърниците и комитетите: Славейков, Каравелов, Стамболов, Захари Стоянов, Драган Цанков и др. Едва с идването на народняците на власт, след падането на Стамболова, политическият ни живот усвои прийомите на Хаджиенова, първия наш капиталист от модерен стил. Само чисти ръце можаха да напишат Търновската конституция. Само чисти души можаха да създадат въодушевлението на първите ни военни победи след Освобождението. Нима могат да бъдат забравени образите на нашите суворовци: генерал Жостов, от когото трепереха и тези, които според закона отговарят само пред бога; генерал Христов-Каналията, който с гордост се показваше със старата си майка, пребрадена с черна етрополска забрадка, и за когото служенето на родината не беше средство за ядене на майонеза, а суров дълг; или генерал Тошев, който умря сетен сиромах?[3]
V
Още по-лесно може да бъде бито схващането, че моралът на един народ е проява на някаква негова национална субстанция. Това схващане лежи в основата на нашумелите днес расови теории, които, използувайки известни временни исторически предимства на отделните народи, искат с това да докарат последните до шовинистично умопомрачение. Сравнителното историческо изследване обаче разсейва агитационната мъгла на тези теории и показва, че всеки народ, който е излязъл из своето родово устройство и е преминал към обществените форми, основани на частната собственост, познава всички престъпления, свързани с личния интерес, с алчността на душата, с борбата на всички против всички, с вълчото отношение между хората. Временните исторически предимства на един народ над други се дължат на неравномерното развитие на отделните народи. Наистина, мъчно бихме превели на немски думата „кебапче“, защото кебапчето е изключително ориенталска творба. Но няма никаква мъчнотия да се преведат имената на всички престъпления не само на немски, но на всеки жив език. Достатъчно е да се разгърне „Песента на нибелунгите“, за да се види, че и на немците не липсува нито един от пороците, с които те изобличават „низшите“ раси. А ако е въпрос за сравнение между днешните народи с цел да се търсят относителни предимства, то за нас работата става още по-лесна, като вземем предвид закона за неравномерното развитие на народите. За да можем да сравняваме две величини, последните трябва да са сравними, т. е. да имат като основа за сравнение общ еднакъв знаменател. В случая такъв е еднаквият момент на общественото развитие. От историята е известно, че докато на Запад великото преселение на народите завърши в IX век, у нас то завърши едва в XIV век със завоюването ни от турците. Пет века измерват нашата историческа изостаналост. И ако привържениците на расовите теории искат да се сравняват с нас, ние, вземайки като корекция тези пет века, трябва да поставим въпроса така: „Я ни кажете вие, господа, с бели ръкавици, с монокли, с фини обноски и вълчи апетити, какво представлявахте преди пет века?“ Но не е нужно да се връщаме цели пет века назад. Достатъчно е да погледнем настоящето на всички западни народи, нито един от които и досега не е могъл и не ще може при днешните условия да се освободи нито от неграмотността, нито от нищета, нито от полицията, нито от затворите. За миналото на тези народи ние можем да призовем като свидетели лица, срещу които е невъзможен никакъв отвод за заинтересованост: Шекспир, Свифт, Рабле, Молиер, Мопасан, Волтер, Шилер, Гьоте. Нима материалите за написването „Крал Ричард III“, „Хамлет“, „Гаргантюа и Пантагрюел“, „Тартюф“, „Белами“, „Разбойници“ са вземани от българската история, от българския бит? Та просветният абсолютизъм на Запад, изнесен с такъв блясък от Фридириха Велики (който, струва ми се, е немски, а не български кайзер), не представляваше ли на времето песимистичното отношение на просветените монарси към собствените им народи? Нима Фридрих Велики не смяташе тевтонската раса за един обор говеда, ненуждающи се от особна просвета и незаслужаващи особни права? Какво да кажем за прочутия английски парламентаризъм и за английската честност? През времето на феодализма не цареше ли и в Англия жестокият дворцов закон: за да няма борба за престола, избивай всички възможни претенденти, все едно дали са братя, или братовчеди, независимо от полаганите клетви и подписаните споразумения? Не преди пет века, а във времето, когато Паисий пишеше нашата история, половината от английския парламент прилагаше на практика доктрината на постното дробче, подблажавано от длъжностите, пенсиите, паричните подаръци, които негово превъзходителство президентът Валпол раздаваше на депутатите и благодарение на които той управлява цели 20 години?
Та великият философ Бекон, който изгони метафизиката из науката, не гонеше ли същата из обществения живот по начин, наблюдаван у нас? И поради този му политически метод не беше ли осъден в качеството му канцлер на съкровището (най-довереното лице в държавата) за подкуп на вечен затвор? Какво да кажем за корупцията през времето на крал Джордж III (1760–1820), която даваше познати картини: подкупи, кражби на държавни средства, чести доставки, комисиони от заеми? Ами ако разгърнем похватите на Остиндийската компания? Нима колониалните народи можеха да направят тогава разлика между търговци и пирати? Какво да кажем за Франция, която и до днес се разтърсва от афери от рода на аферите „Устрик“ и „Ставицки“? Колко френски крале са минали без незаконородени деца? С какви цели френските архиепископи подаряваха на кралските фаворитки колиета, струващи стотици хиляди франкове на онова време? Какво бяха Талейран и Фуше в кабинетите на Наполеона, ако не мошеници под мантии на министри? Та не каза ли сам Мопасан в „Бел ами“: всеки несполучил в личните си работи френец добива нахалството да стане политик и се наема да оправя работите на Франция? Но да се върнем към авторите на теорията, че тевтонската раса е цветът на човечеството. Не стои ли и до ден-днешен върху немските индустриални произведения знакът „Германско производство“, написан на английски: „Made in Germany“. Бледнее ли баташкото клане пред издевателствата от 30годишната война? Преди Освобождението българските търговци наемаха арнаути (ясакчии) да ги пазят не от българи, а от черкези. Срещу български рицари разбойници ли старата Ханза охраняваше всеки свой търговски керван с въоръжени отряди? Колко чиновници трябваше да избесят Фридриховците, за да убедят немската администрация в предимствата на честността? Най-сетне, когато тевтонската раса имаше за дрехи само кожи, когато върху рижата германска коса за страх на човечеството се клатеха само волски рога, когато сините арийски очи гледаха из планинските хралупи за някоя меча кожа, осем века преди това елините имаха своя Омир, своя Есхил, своя Аристотел, своя Фидий. Имаха обаче и своята расова теория, според която на света имало само два разреда хора: елини и варвари. Днес всеки тевтонец може да прочете молитвата на Платона: Благодаря на боговете, че съм се родил свободен, а не роб, елин, а не варварин, мъж, а не жена. Какво ще кажат на това тевтонците, които преподават Платона в своите университети? Няма ли да влезе и той в index librorum ргоhibitorum.
VI
Как стигнахме от Възраждането до наши дни? След Освобождението животът на България мина рязко на капиталистически релси, но ние влязохме в новата история с голямо закъснение. Светът и пазарите бяха вече поделени и поради това първоначалното натрупване на богатствата не можеше да става от колониален грабеж, а само за сметка на собствения ни залък. От тънката сланинка на българския народ се отделиха милиарди за обзавеждане на новата ни държава, за създаване на местна индустрия, за водене на войни[4]. Всичко това трябваше да става в ускорен порядък, защото ние догонвахме общия европейски напредък. В резултат на това бързо темпо, като негов данък, ние изпаднахме в една хроническа бедност[5], която е причина за цялата ни национална обърканост и която се влоши особено много от стопанското задръстване след 1929 г. Западните народи, подгонени рано от глада на суровия север и от нарастването на населението, се отдадоха на индустрия, за пазар на която завладяха света, като го ограбиха. Не само тогава, но и днес те представляват национални кооперации за колониален грабеж, поради което дори и сред техните работници идеята за освобождение на колониите не е много популярна. Натрупаните по този начин богатства станаха стопанска основа на тяхното благополучие, разбира се, в съответна класова пропорция. При колониални печалби могат да се плащат по-високи надници на работниците, могат да се отделят крупни средства за научни изследвания и открития, от каквито се нуждае особено много развиващата се индустрия. От тези богатства могат да се отделят средства за изкуство, което разкрасява живота, и за създаване на съвършен кадър от специалисти: политици, журналисти, културни работници. Държавата се превърна в страж на натрупаните богатства и инструмент за нови натрупвания и престана самата тя чрез корупцията да е извор на богатства. Нейната машинерия трябваше да бъде здрава. Поради това англичаните дълго пазеха някои висши държавни длъжности да бъдат почетни. Има ли нужда да крадат държавата и по този начин да я разстройват хора като Балдуин, като лорд Халифакс, които сами не знаят размера на своите богатства и които сами правят подаръци на тази държава, която пази богатствата им? А когато няма корупция отгоре, такава е немислима и долу. Тия, които са се занимавали с търговия, лесно могат да си обяснят как англичаните са минали от пиратството на Източно индийската компания, от корупцията по време на бунта на „Баунти“ към днешната английска почтеност. Богатството бързо може да се трупа чрез търговия само посредством систематично ограбване във всичките му открити и прикрити форми. Но нарасне ли така придобитото богатство до размер да не може да бъде управлявано лично от собственика си, стане ли нужда то да бъде поверено на пълномощници и чужди ръце, тогава методите, употребени за неговото добиване, се обръщат срещу самия собственик. Той е принуден волно-неволно да проповядва честност и да дава личен пример. Тук е стопанската основа на моралния страх у имащите да не мърсят ръцете си с кражба.
VII
Благословената българска земя, в която се ражда всичко, дълго задоволяваше сама простите нужди на нашия народ. Поради това той твърде късно бе пришпорен от нарасналите нужди на новото време. Липсата на дълга вековна опитност, придружена с усмивките на щастливия случай, на който се дължат много открития, обяснява нашата индустриална изостаналост. Най-сетне на Запад учредяването на изследователски институти се дължи не толкова на държавната помощ, колкото на частната инициатива и на частната благотворителност. Къде са у нас богатствата за това? Чрез копиране ние се приближаваме в някои отношения до европейския напредък. За това копиране обаче ние плащаме скъпи връхнини. Когато се върнем от чужбина, ние все донасяме нещичко от наука и техника, без да умеем да пренесем чуждите индустриални тайни, капитали и пазари. Едно нещо обаче ние положително донасяме: европейски вкусове към живота, европейски образци на харчене; лукс, моди, бижута, декоративен блясък и всевъзможни средства за показ. Висшите среди у нас безспорно могат да имат всичко това в нашенски мащаб. Трагедията почна, когато интелигенцията на средните слоеве у нас се зае да им подражава. В това подражаване всъщност няма нищо лошо. Напротив, идеалът е: всеки според способностите, всекиму според нуждите. Въпросът обаче е за средствата, с които ще се реши стопанската гатанка: задоволяване европейски вкусове с българска кесия от днешен стил. Как може да се поддържа известен ранг не с действително благополучие, а чрез харчене… от една мършава българска чиновническа заплата? И тук става дума за тези, които избират не историческия път на всеобщо разрешение на въпроса, а пътя на личното преуспяване. При ограничените възможности, в които се намира нашето стопанство, набавянето на пари за широк живот у нашата интелигенция от дребнособственически произход може да стане само с кариера на всяка цена, с всички средства. И тук се коренят корупцията, продажничеството, явленията на безгръбначие и хищничеството на полуинтелигенцията. Кариерата на всяка цена, с всички средства, която искат да правят интелигентите индивидуалисти, променя у нас действието на такива положителни фактори като общодостъпното образование, партийния режим, липсата на съсловни прегради. Първата работа на мнозина, сдобили се с диплом, е да променят с един нов костюм класовата си принадлежност, да прикрият с всички средства произхода си, да се отчуждят от козинявата торба на бащата, с която ги е отгледал, и да потърсят лека печалба на държавната трапеза, използувайки най-лесния път – партизанщината. И по този начин от лозунга „не щеме ний богатство, не щеме ний пари, искаме свобода, човешки правдини“ се стига до „не щеме ние постни дробчета“. Това хищничество на нашата полуинтелигенция с индивидуалистически схващания добива болезнен вид поради образците на филмите и романите и особено поради разширения апетит на невиделия, невкусилия, неседналия на мека мебел. И тъкмо тези прояви се използват от някои, за да водят борба не срещу основния въпрос – беднотията ни, – а срещу образованието, парламентаризма и липсата на съсловни прегради. Пак поради ограничените ни стопански възможности вместо енергията на нашата интелигенция, разгърната в разтворените простори, да се превърне в съревнование, тя, затворена в тясната ни черупка, се превръща в самоизяждане, злорадство, завист и ненавист. Защо нашият народ не зачита чуждото? По същата причина, поради която е и лош четец на книги – беднотията. Би ли могло населението от околиите Троянска, Тетевенска, Етрополска, Орханийска, Пещерска и др. такива да живее, ако си плащаше редовно и пълно акциза на ракията и таксите за материала от държавните гори? Проблемата при интелигенцията – кариера на всяка цена – тук се слага инак – хляб на всяка цена. Защо нашата наука, художествена литература, журналистика са под знака на посредствеността? Посредствеността не е бездарност. Ако е въпросът за дарования, такива едва ли липсуват на неизтощените сили на нашия на народ. Самият факт, че въпреки всичко ние имаме такъв голям културен прогрес показва, че това е дело повече на духа, отколкото на средствата. Талантът е съчетание на дарба и главно на подготовка. На нас обаче днес липсуват материални средства, за да покрием производствените разноски на таланти от съвременен стил. Та проф. Ст. Консулов не прави ли своите изследвания из мазето и по тавана на университета? Тиражът на книжовните ни издания може ли да плати производствените разноски на едно истинско литературно творчество?[6]Може ли да се живее само от литературен труд, особно като се знае, че тези, които могат да купуват книги, са обхванати от литературна тъпота, а читаeщ свят е главно беднотията? Чудно ли е при това положение, че повечето от нашите писатели живеят от преводи, детски писания, учебникарство и от всички други възможни занимания, само не от пряк литературен труд? Колко от нашите журналисти имат възможност да правят задгранични обиколки, за да проучат професионалните си проблеми на самото място?
VIII
Изходът е един: България трябва да стане богата, благоденствуваща и щастлива, но – за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ, каквито заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъй велик и уважаван, какъвто е бил и в миналото. Въпросът е: как да стане това? За нас английският път е изключен. Няма да мине много, и той ще бъде изключен и за самата Англия, когато след освобождението на колониите британският лъв клекне сам върху мъгливия си остров. Остава само един-единствен път, по който скоро ще тръгнат всички народи: уреждане на вътрешните си обществени отношения. И понеже днешното стопанство, почиващо на световното разпределение на труда, е мирово, то нашите въпроси ще трябва да се решават и в една международна съгласуваност. Въпросът, как конкретно може да стане това, е вън от рамките на настоящото ни изложение.
IX
Едно само можем да кажем още тук. Поставените задачи не са лични, а обществени. Поради това всяко бягство от обществения живот е престъпление. Не пораженство, а предателство е кабинетното капсулиране и хвърлянето оттам стрели на песимизъм върху измъченото чело на нашия народ, чакащ своите водачи. Вярно, кабинетното спокойствие, кротката еснафска топлина на тихия домашен кът субективно са за предпочитане пред напрежението на борбата. Вярно е, от друга страна, че при господстващите в днешните обществени борби нрави не може да се остане с чисти нокти и че трябва да се цапа в блатото на традиционния политически морал. Но това са силите, откъдето трябва да се започне, иначе няма въобще да се започне никога нищо. Има само един изход: или оттук, или бягство от живота! И тъкмо готовността да се бърка в калта на живота със съзнанието, че тази кал по пътя на историческото превращение ще заблести с лъчите на слънце, се нарича историческо мъжество. Историята, е градена не от хамлетовци, а от хора на волята и на историческото мъжество. Днес няма никакво съмнение в генералщабното правило: когато трябва да се изтръгне победа, средствата нямат никакво значение. А историята отдавна вече е на бойна нога. Най-сетне, когато искаме жертви от народа, трябва сами да сме готови да дадем такива. И настоящите редове биха добили истински смисъл само ако могат да вдъхнат у читателя порива на историческото мъжество, за да се наредим всички в първите редици на българския исторически авангардизъм.
[1] Пълно отношение към цялата тази нравственост ние трябва да вземем съгласно закона, че господстващата нравственост в дадена епоха е нравствеността на доминиращата обществена група, която носи историческата отговорност за нея. Проникването на този морал в цялата нация прави въпроса национален, на което гледище е дадено превес в настоящата статия. Историческото изследване обаче иска въпросът да бъде разгледан с оглед на нравствеността, която ще установи обществената група на бъдещето.
[2]И до днес, когато питаме в съдебните зали някой старец свидетел род ли е със страните по делото, той отговаря:– Е па, комшии сме.
„Башка печалили, заедно пили и ручали“, така благославяха общите си трапези тия хора.
[3] Когато Гендович се опитал да подкупи генерал Христов с един висок стълбец наполеони, генералът побеснял, грабнал наполеоните, зашлевил го с тях в лицето, набил го, изпокъсал му дрехите и вън от себе си от възмущение заповядал на ординареца да изхвърли като парцал „тази каналия“.
Хаджиенов, за да може да използува поне далечни асоциации на приятелство, се оставял да бъде изигравай систематически на комар от Стамболова, защото при пряк опит за подкуп сигурно е щял да отиде в затвора.
[4] Вложеният досега капитал в БДЖ е 12,5 милиарда лева; в шосета и пристанища 16 милиарда; в пощи, телеграфи и телефони 850 милиона; в движими и недвижими държавни имоти, изключая тия на БДЖ – 20 милиарда; в индустрия – 8 милиарда лева.
[5] Национ. доход на глава у нас за 1926 г. бе 12 1/2 англ. лири; за 1931-7; в Англия за 1931 г. – 76; С. щати за 1932 – 89.
[6] Това обяснява бягството на много хора от литературата. Достатъчно е да посоча, че професорите Силяновски, Владикин, Йоцов, правниците Павлов, Чешмеджиев, Руневски са бивши писатели и поети. Поради това нищо чудно, че у нас понякога върху правни и научни въпроси може па се чуе по-художествена реч, по-художествена реч, отколкото върху литературни теми.
Днес Църквата почита паметта на Св. равноапостолна мироносица Мария Магдалeна.
