.

.

Атентатът в софийската катедрала “Света Неделя” е най-големият терористичен акт в българската история както по броя на жертвите, така и по последиците. Още на времето наричат 16 април 1925 г. Кървавия Велики четвъртък. За него са написани няколко книги и все пак цялата истина още не се знае. Сбъдва се, макар и не напълно, предсказанието на дъновиста Любомир Лулчев при първата му среща с цар Борис ІІІ, че на 14, 15 и 16 април три големи сгради в София ще се разрушат. А целият атентат е замислен, подготвен и осъществен под ръководството на племенника на Райна Княгиня.
Атентатът е връхната точка в една политическа битка, която от две години се е превърнала в кървава разправа. На 9 юни 1923 г. с преврат е свалено парламентарно избраното правителство на БЗНС. Министър-председателят Александър Стамболийски е убит, а опитите за съпротива на земеделците са смазани. На власт с помощта на военните идва правителството на проф. Александър Цанков. В този конфликт комунистическата партия запазва неутралитет. През август обаче в България пристига вторият човек в Коминтерна – генералният му секретар Васил Коларов. Той налага на БКП гледището, че ситуацията е революционна и комунистите в единен фронт със земеделците трябва да установят със сила работническо-селска власт. Известна подготовка е направена – дще през 1920 година в партията се създава Военна организация, която тайно събира оръжие за бъдещата революция.
Под натиска на Коминтерна БКП вдига авантюристичното Септемврийско въстание през 1923 г., разгромено жестоко от властта. Водачите на въстанието – Васил Коларов, Гаврил Генов и Георги Димитров, който първоначално е за неутралитет, но после променя мнението си, избягват в Югославия още преди да се разразят решителните сражения. БКП е разгромена и забранена. От 38 000 през 1922 г. членовете й след въстанието намаляват до не повече от 25 000 души.
Независимо от това партийното ръководство, изпаднало изцяло под влиянието на Коминтерна, решава да продължи въоръжената борба чрез терористични актове. Комунистите, които настояват да се възстанови легалната политическа дейност на партията под друго име, са изключени от нея. Все по-голяма тежест придобива Военната организация на БКП, ръководена от Коста Янков, чиято майка е сестра на Райна Попгеоргиева, панагюрката, ушила знамето на въстаниците през април 1876 г.
Янков е буйна натура. Баща му е земляк на Димитър Благоев и загива като македонски войвода (Иван Вазов даже му посвещава стихотворение). Самият Коста е кръщелник на Благоев, който е основател на социалдемократическата партия, станала през 1919 г. комунистическа. По-късно се оженва за дъщеря му Стела и е един от тримата членове на Изпълнителното бюро на Централния комитет на БКП. По онова време той е на 37 години.
След Септемврийското въстание Военната организация започва безогледна терористична дейност. В горите бродят въоръжени чети от нелегални комунисти и анархисти. През есента на 1924 г. по съветски образец е създадена ЧЕКА – специална наказателна група на партията. Присъдите на този партиен съд се изпълняват от терористични групи- През зимата на 1924-1925 г. са извършени няколко покушения, при които са убити трима души, но без особено влияние в политиката. Правителството отвръща с репресии. Само за два месеца през 1924-1925 г. са убити трима депутати – членове на партията; много други комунисти и леви земеделци са арестувани. Полицията влиза в дирите на конспираторите.
Терористите искат да нанесат решителен удар върху властта. През есента на 1924 г. ръководството на Военната организация решава да взриви “Юнион клуб”, където често се събират министри и членове на Военната лига, подпомогнала Цанков при преврата. Един човек от персонала на клуба сътрудничи на Военната организация на БКП, но е уволнен и идеята е изоставена.
След това се обмисля възможността да се внесе бомба със закъснител в Народното събрание, която да избухне по време на заседание на парламентарната група на правителственото мнозинство. По същото време левите земеделци единофронтовци по идея на Димитър Грънчаров планират да взривят храм-паметника “Свети Александър Невски” при неговото многократно отлагано освещаване. Това е вторият замисъл за атентат по време на освещаването на тази църква, но един от посветените го издава на полицията и така той е осуетен. Общото във всички планирани терористични актове е, че единофронтовците – комунисти и земеделци, искат да издебнат момент, когато на едно място е събрано цялото държавно ръковоство и с един удар да го унищожат.
През декември 1924 г. клисарят на софийската катедрала «Света Неделя», бившият член на БКП Петър Задгорски, предлага на сътрудника на Военната организация Димитър Хаджидимитров – Митрето, на тавана на църквата да се укриват оръжия и боеприпаси. Задгорски е човек с лъкатушна съдба. В продължение на 12 години работи в Русия преди революцията. Връща се заради Балканската война и се записва доброволец. След войната става партиен член, постъпва в църквата през 1921 г. а след Септемврийското въстание официално напуска БКП, но остава неин симпатизант.
Митрето знае замисъла за взривяването на “Юнион клуб” и му хрумва, че църквата е подходяща за голям атентат, тъй като службите в нея се посещават от видни личности. Ръководството на Военната организация решава да започне внасянето на взрив. Ръководителят на софийската терористична група на ЧЕКА Петър Абаджиев оглежда тавана на църквата и нарежда да се започне работата. Взривът се внася на малки пакети, правени в някаква конспиративна квартира наблизо. Така в църквата са складирани около 25 килограма мелинит и тротил.
Революционерите не работят само по идейни причини. Те са добре платени. За всеки внесен пакет на Задгорски се дават 1000 лева. Той получава общо 11 000. Освен това му е обещано, че с кола ще го измъкнат зад граница и ще го пратят в Съветския съюз, където го чака висок пост. В същото време Абаджиев заплашва Задгорски, че ако не сътрудничи или ги предаде го чака смърт. Както по-късно признава конспираторът Марко Фридман, всеки от партийните сътрудници получава заплата – ергените по 3000 лева, а женените – според членовете на семейството. Само за месец през ръцете на Фридман минават около 400 000 лева, които той изразходва по указания на Коста Янков. Самият Фридман взима 5000 лева месечно. Според репортера на тогавашния вестник “Свободна реч” след залавянето й през 1925 г. Цола Драгойчева признава, че и за най-елементарната услуга, на какъвто и да било член на партията, за каквато и да било работа се чакало възнаграждение. Парите за Военната организация идват от Съветския съюз през Виена, където е Задграничното правителство на БКП.
Още отначало идеята на Коста Янков е да се убие някоя видна личност, чието опело би събрало в храма цялото ръководство на полицията. По този начин атентатът ще разстрои репресивния апарат на държавата. Освен това според Янков висшите полицаи не споделят разкритията си за комунистическите конспирации едни с други (вероятно за да оберат лаврите при залавянето им). Така че Военната организация вижда в това и акт на самозащита, при който разплетените от полицията нишки отново ще се прекъснат.
В края на декември Коста Янков съобщава на другите двама членове на Изпълнителното бюро на ЦК Иван Манев и Станке Димитров – Марек, за внасянето на взрива в храма. Политическият секретар на ЦК на БКП Станке Димитров изказва мнение, че атентатът би могъл да стане сигнал за ново въстание. Организационният секретар Иван Манев е против, но тримата са единодушни подготовката да продължи.
На 15 март 1925 г. работата е на приключване. Взривът е внесен, а Петър Абаджиев и помощникът му Асен Павлов оглеждат тавана на църквата. Абаджиев и членовете на щаба на Военната организация Иван Минков (брат на писателя Светослав Минков) и Димитър Златарев се срещат, за да уговорят техническите подробности. Минков, който е бил сапьор, носи и книга по минноподривно дело. Всичко се изпипва професионално. Решава се експлозивът да се подготви за възпламеняване във вдлъбнатината на централната колона на църквата. Мястото е избрано, защото до основата на тази колона се поставя ковчегът при опело и около него застават официалните лица. Внесеният взрив се поставя във форма на паралелепипед с размери 40 х 50 х 60 сантиметра. Пет бикфордови фитила с дължина по метър и половина ще предизвикат експлозията. Краищата им ще се поставят в съд, в който ще се налее спирт. Така се осигурява едновременното им запалване. През следващите няколко дни замисленото е изпълнено от Абаджиев и Павлов. Избрана е и жертвата. Решено е да се организира убийството на Владимир Начев, началник на политическата полиция, наричана Обществената безопасност. За непосредствен извършител на атентата е определен Никола Петров – той ще запали фитилите. Представят го на Задгорски в бирария «Радост» под името Васко.
Замисълът със сигурност предполага, че ще загинат и невинни хора, но това не тревожи ръководството на Военната организация. В едно окръжно до бойните групи, изготвено от Минков, се настоява за безпощадност: …в гражданската война този от противниците ще има успех, който… не спазва никакви правила на хуманност и други дивотии…
Коста Янков преценява, че за самия атентат трябва да се вземе политическо решение. В може би най-доброто изследване на атентата Георги Наумов се е постарал да уточни кой и кога е взел фаталното решение да се запали фитилът. Той посочва становищата на всеки от членовете на ЦК на БКП по онова време, което не е лесна работа. Става дума за 11 души, които по няколко пъти променят мнението си, а след атентата очевидно се стремят да се оправдаят и да хвърлят вината върху загиналите си другари. Монографията на Наумов е публикувана през 1989 г. от издателството на БКП “Партиздат”. Естествено, за да излезе книга на тази тема по това време, би трябвало да оправдава ръководството на БКП и да представя терористичния акт като еднолично решение. Във всички енциклопедии от периода 1944-1989 г. атентатът се описва не като дело на ЦК, а на Военната организация. Наумов обаче е написал една честна книга. Той ясно дава да се разбере, че цялото партийно ръководство, в това число емигрантите Васил Коларов и Георги Димитров, са знаели за подготовката на голямата работа, както я наричали конспираторите.
Междувременно избраният на нелегалната Витошка конференция ЦК оредява. Трима са в чужбина; Тодор Петров умира от туберкулоза; Христо Кабакчиев е в затвора; Димо Хаджидимов е убит от ВМРО. На 26 март 1925 г. става още един инцидент. Полицията разкрива нелегална квартира на ЦК на БКП на ул. “Русалка” 3 в София и устройва засада на членовете на Изпълнителното бюро, които отиват на среща там. Яко Доросиев, заел мястото на Станке Димитров, се самоубива; Иван Манев и сътрудникът на Коста Янков Марко Фридман, адвокат от Стара Загора, са ранени, но успяват да избягат. Остава невредим само Янков, който закъснява и остава извън полицейския кордон. Освен него на свобода са още Тодор Павлов, Петър Искров и Иван Манев. След засадата на 26 март Манев променя мнението си и поръчва на Тодор Павлов, който го замества в изпълнителното бюро, да каже на Коста Янков да действа. До 30 март Тодор Павлов само чувал, че се готви нещо голямо, но не знаел какво точно. Като му казали, той без много колебания се съгласи – съобщава Димитър Златарев.
Интересно е мнението за атентата на тримата емигранти. През януари 1925 г. Станке Димитров – Марек, заминава за Виена, като преди тръгването си казва, че е “за”. Той съобщава за замисления атентат на членовете на Задграничното представителство Георги Димитров и Васил Коларов. Коларов не казва нито да, нито не. За себе си по-късно Димитров твърди, че бил против (не по някакви хуманни съображения, а защото смятал, че безредици в България могат да накарат Югославия да я окупира). Казах, че може да стане само във връзка с едно въстание – заявява Г. Димитров. Следователно и той като Марек препоръчва атентатът да стане сигнал за революция – нещо като залпа на “Аврора” за България. Марек твърди, че съобщил неговото становище на ЦК с писмо чрез Яко Доросиев, но след атентата блиските на Тодор Павлов унищожили архивата на ЦК, за да не я залови полицията. Така писмото изчезва.
Тъй като Георги Димитров беше издигнат в култ от комунистическата власт, много неудобни факти от биографията му се премълчаваха. Един от тях е, че през 1926 г. Изпълнителното бюро на ЦК гласува на него и на Ст. Димитров недоверие заради атентата. След дълги спорове наказанието им е отменено. Марек привежда наивния аргумент, че може би при преписването на писмото му до ЦК със симпатично мастило била изпусната думата “не”- вместо “не е съгласен” станало “е съгласен”. Петър Искров обаче остава докрай на своето мнение, че Георги Димитров е бил за атентата: Държах три дни писмото в ръцете си. Не съм сигурен за думите. Но съм сигурен за двете фрази – “аз смятам, че трябва, Виктор смята, че може”. Виктор е псевдонимът на Георги Димитров. По-късно Искров емигрира в Съветския съюз и става член на изпълкома на Коминтерна. През 1938 г. загива при сталинските чистки. Генералният секретар на Третия интернационал Георги Димитров остава с един неудобен свидетел по-малко.
Полицейските разкрития на 26 март принуждават атентаторите да бързат. В квартирата на “Русалка” 3 са арестувани двама комунистически функционери, единият от които е Асен Павлов – човекът, който подготвя взрива в църквата. Полицията прави големи разкрития. Става ясно, че е планирано убийството на началника на Обществената безопасност. Начев започва да се движи с усилена охрана. Налага се да се смени стръвта, т. е. кой ще бъде убит, за да се съберат на опелото му политиците. Този път изборът пада върху генерал о. з. Константин Георгиев, председател на Софийската организация на управляващата коалиция Демократически сговор. На убийците Атанас Тодовичин и Живко Динов е поръчано да свършат работата най-късно до вторника преди Великден – 14 април вечерта. Ако не успеят, като резервна мишена е набелязан проф. Кулев, който трябва да бъде застрелян на следващия ден. Но те успяват – ген. Георгиев е застрелян край църквата “Св. Седмочисленици” в 20 часа във вторник. Коста Янков научава това в присъствието на земеделците Николай Петрини и Иван Перчемлиев, с които БКП е във връзка. Петрини, журналист и бивш депутат, знае за проектирания атентат. Янков го праща да си върви и да каже на техните съмишленици най-малко десет дни да не излизат от черупките си.
Същия ден става друг голям атентат – покушението срещу цар Борис ІІІ в Арабаконак Царят се спасява, но двама от спътниците му са убити. Сред романтичните версии за атентата в катедралата е, че царският труп трябвало да бъде “стръвта”. Всъщност обаче нападението над царя едва не осуетява партийната конспирация.
Вечерта преките изпълнители на атентата – клисарят Задгорски и Васко (Никола Петров) се срещат в бирария “Тигър”. Васко води със себе си Атанас – шофьора, който ще ги откара с кола до границата. Той ще ги чака на ул. ”Лавеле”. На другия ден Васко отива при клисаря и му казва, че трябва да бъде готов на следващото утро да му отключи тавана на църквата. Решителният час наближава
Вечерта на 15 април Петър Искров прави последен опит да спре атентата. От Тодор Павлов той научава, че взривът ще стане на другия ден. Между двамата пламва спор. Искров предвижда страшните последствия.
– Ще бъдат избити жени, деца, цели семейства, може би и работници. Против нас ще се вдигне част от масата. Даже някои – заради разрушението на черквата. Вътре в партията също ще се вдигне буря от негодувание. Такива актове са погребвали цели партии.
Тодор Павлов възразява:
– Признавам, че ще бъде страшно. В партията ще настъпи криза. Но това трябва да стане… Те избиват нас, жените и децата ни, ние няма защо да ги жалим. Легалната опозиция ще поведе по-решителна борба против правителството за неговото сваляне. Ние сме стигнали до такова положение, че друг изход аз не виждам.
Тогава Искров се решава на една лъжа. Два часа по-късно намира Тодор Павлов и му казва, че Манев също е против. Писателят Венцислав Начев разкрива, че години по-късно, когато вече са емигранти в Съветския съюз, Искров признава на Павлов, че е излъгал. Манев не е променял мнението си. Но вечерта на 15 април лъжата е взета за истина от Тодор Павлов и той се съгласява да отменят атентата. Павлов единствен знае скривалището на Коста Янков и отива за да му предаде уж общото решение. Но на срещата още веднъж променя мнението си и се съгласява. Янков казва: И без тях (Манев и Искров – б.а.) ЦК вътре е болшинство по тоя въпрос. И е бил прав – тримата с Марек и Тодор Павлов са били за, двама са против, а задграничните членове не са възразили. По-късно партийното ръководство хвърля цялата вина върху Янков, но той всъщност е спазил партийната дисциплина и е получил санкцията на ЦК. Въпреки всички увъртания на партийните историци цялата политическа отговорност за подготовката и провеждането на атентата се носи от БКП.
На 16 април в 5.30 сутринта Никола Петров – Васко, се среща с Живко Динов, който отново е определен за охрана на атентатора. В 8 часа Динов изпроща Васко до църквата. Клисарят е там още от 7, сам с експлозива. Уговорката е при започването на опелото Задгорски да даде сигнал на атентатора, като почука три пъти на таванската врата. Тогава Васко трябва да запали фитилите и да излезе, последван от Задгорски. Наблизо ще ги чака Динов, за да ги укрие. Същият предиобед част от набелязаните жертви получават фалшива покани за погребението. По обяд в църквата пристига полицейската охрана. Агентът Илия Ангелов понечва да се качи на тавана, но Задгорски го спира с думите, че вече е проверил там. Инструкцията за Васко е – ако бъде открит, да взриви църквата, дори да е празна. Но полицаят се задоволява с обяснението на клисаря.
В 15 ччаса пристига ковчегът с покойника. В траурното шествие са министрите начело с Александър Цанков, много народни представители и свободните от наряд офицери от Софийския гарнизон. Те влизат в църквата и се нареждат около ковчега край централната колона. Кордон от войници опасва църквата. Отвън остават много хора. Тогава софийският владика Стефан, който ще извърщи опелото, нарежда да преместят ковчега по-близо до олтара. Министрите също отиват по-напред. Това може би ги спасява.
Опелото започва в 15.15 часа Задгорски дава сигнала. Васко пали фитилите и напуска тавана. Щом клисарят го вижда да излиза, тръгва след него. По бул. ”Клементина” (днес “Ал.Стамболийски”) те се запътват към ул. ”Лавеле”, където трябва да ги чака колата.
Взривът става в 15.23 ч. В първия момент митрополит Стефан решава, че е станало земетресение. Златарев казва, че буквално видял кубето да лети във въздуха. Експлозията е така силна, че войниците от почетната рота, останали отвън, са повалени от взривната вълна. Един от очевидците, подполковник Маринополски, разказва: Гъсти кълба бял прах засипа наоколо целия площад… всичко наоколо бягаше, без да знае накъде.
Взривът срутва купола в претъпканата катедрала. Убити са 134 души, между тях трима народни представители, 10 генерали и 26 офицери. Ранени са 343 човека, много от тях остават затрупани под развалините или по-късно умират от раните си. Между ранените са министър-председателят Цанков, министърът на вътрешните работи ген. Русев, подпредседателят на Народното събрание Борис Вазов, председателят на парламентарната група на мнозинството Андрей Ляпчев, митрополит Стефан, Ат. Буров. Военният министър ген.Вълков е ранен в главата, но излиза и дава първите заповеди на войниците отвън. Премиерът се отправя към Министерския съвет, където се събира правителството. Повечето от членовете му са с превръзки. Решено е да се обяви военно положение, което става с царски указ от 17 април.
Още преди това обаче започват арестите на заподозрените лица. Те са преди всичко членове на Единния фронт – комунисти и леви земеделци, но сред тях има и много прогресивни интелектуалци. Доста изследователи твърдят, че списъците с подозрителни лица са били готови предварително. По официални данни от атентата до края на юли само в Пловдивския и Варненския гарнизон са задържани 23 764 души. Много хора са избити без съд. Само в София те са между 330 и 400. Между тях са братът на Георги Димитров Тодор, поетите Гео Милев, Сергей Румянцев и Христо Ясенов. По ирония на съдбата заради Коста Янков загива и някогашния му съперник в любовта, бившият директор на Бюрото по печата Йосиф Хербст. Част от избитите без съд са обявени за “безследно изчезнали”. След вълната на червения терор започва не по-малко страшният бял терор.
В момента на взрива атентаторите – Васко и Задгорски, вече са претърпели първото си разочарование – на “Лавеле” не ги чака автомобил. Задгорски продължава по булевард “Клементина” и стига до ъгъла с ул. ”Цар Самуил”, когато става експлозията. Там го пресреща П. Абаджиев и го отвежда в една предварително подготвена квартира, където живеят Димитър Даскалов и Благой Камбуров. След това Абаджиев излиза, като обещава да се върне след няколко часа със задграничен паспорт за клисаря, но повече не се появява. Изоставен от своите съучастници, Задгорски на другия ден отива у сестра си и, придружен от зет си, се предава на Обществената безопасност.
Въпросът защо атентаторите изоставят човека, който познава всички и когото полицията най-лесно ще намери, тъне в мрак. Несериозно звучи обяснението, че Абаджиев не се върнал заради полицейския час. Той е могъл да вземе Задгорски на другия ден, но не го прави. Димитър Златарев, който стоял на един балкон близо до църквата с часовник в ръка и чакал взрива, също знаел къде е Задгорски, но не отишъл при него. Не е ясно и какво е станало с колата. Златарев твърди, че “автомобилният канал” бил провален още на 4 март, а на 14 април на Задгорски представят шофьора Атанас?!
Най-вероятна изглежда версията, че никакво бягство не е било подготвяно, а Задгорски е трябвало да бъде убит, за да се заличат следите. Златарев казва, че клисарят трябвало да бъде укрит в някаква квартира с един наш терорист, в случай, че бъдат открити от властта, да го застреля, ако той сам не се реши на това.
Има още един факт в подкрепа на тази версия. След като не намира кола на “Лавеле”, Васко се прибира вкъщи. На 19 април следобяд той се среща с Живко Динов и Абаджиев и тримата решават, че Задгорски трябва да бъде убит. Но той вече се е предал.
От преките участници в атентата не е заловен никой. Коста Янков изпраща една декларация до вестниците от името на ЦК на БКП и се скрива, но на 21 април скривалището му е блокирано от полицията и при престрелката той е убит. По същия начин загива Иван Минков, който търси убежище у свой стар познат, запасен офицер като него – Георги Коев. Коев е арестуван. Арестувани в друга квартира са също Марко Фридман и Николай Петрини.
На 1 май 1925 г. започва делото за атентата. Подсъдимите са 10, но пред съда всъщност застават петима. От тях само Задгорски участва в атентата. Фридман има късмет, че изобщо стига до съд, тъй като други трима подсъдими – земеделците Никола Петрини, Димитър Грънчаров и Христ Косовски, са вече убити без присъда. Задочно са съдени още Станке Димитров и Петър Абаджиев. Другите трима, които застават пред съда, са укривателите Коев, Даскалов и Камбуров. За атентата се обвиняват само Задгорски и Абаджиев, останалите са подсъдими за участие в терористична организация или за укривателство. Делото приключва на 11 май. Отсъстващите са осъдени на смърт (включително и вече убитите). Смъртна присъда получават още Задгорски, Фридман и Коев. Даскалов получава шест, а Камбуров – три години затвор. На 27 май тримата са обесени публично в София, което се случва за пръв път от много години. Екзекуциите стават последователно и са заснети на филмова лента. Пръв е умъртвен Коев, после Задгорски и Фридман. Фридман посреща смъртта хладнокръвно. Дава последните си пари на палача, циганина Яшар, за да си свърши добре работата. Според Димо Казасов това е последната публична екзекуция в България.
А какво става с въоръженото въстание, препоръчвано от Марек и Г. Димитров след атентата? След разкритията на 26 март полицията твърди, че е намерила тайни документи на Коминтерна, с които се нарежда на БКП да вдигне въстание на 15 април. На 4 април българските, а след това и европейските вестници публикуват документите. Според тях от 15 април н. г. всички работници от контролата на балканския център се обявяват за мобилизирани… Оръжието се раздава през нощта от 15 срещу 16… Коминтернът, както може да се очаква, яростно отрича и нарича документите фалшификация. Все пак се набива на очи съвпадението на датите. Георги Наумов задава въпроса: Случайно ли е това? Наличните документи не ни позволяват да дадем категоричен отговор. Тази тайна може би се крие в архивите на Коминтерна в Москва.
От своя страна някои комунисти обвиняват правителството, че е знаело за атентата, но не го е предотвратило, за да го използва като повод за разгром на Единния фронт. Те също имат убедителни доводи. Защо охраната е проверила толкова повърхностно църквата? Как така министрите оцеляват? На Берлинската конференция на БКП през 1927 г. Васил Коларов заявява, че след атентата в българската легация в Берлин се явил полковник Холст, резидент на английското разузнаване в България, и казал: Ние бяхме във връзка с атентаторите. Журналистът Асен Бояджиев, съвременник на събитията, пише: Без да подозират, авторите на атентата станаха жертва не само на своите неправилни разбирания, но и на Интелижанс сървис в Лондон. И още едно свидетелство. Според Димитър Златарев след атентата клисарят Задгорски можел да бъде укрит за 15-20 дни в английската легация.
Златарев е репресиран от Сталин и загива в СССР през 1938 г.; Коларов се връща в България и умира през 1950 г., а Бояджиев през 1959–а, без никой от тях да каже какво е имал предвид, когато е споменавал “английската връзка”. Васко и Абаджиев успяват да се укрият и да напуснат страната. По-късно към тях се присъединява и Асен Павлов. Тримата се събират като политемигранти в Москва, но само Абаджиев доживява 9 септември 1944 г. и се връща в България, където загива при автомобилна катастрофа.
Остава и още една мистерия. Защо царят не е бил на опелото? Биографът му Стефан Груев, който е пламенен защитник на Борис ІІІ, твърди, че той отива ва погребението на проф. Делчо Илчев, убит при засадата в Арабаконак. Според друга версия царят закъснява, а според трета с отсъсвието си от погребението на ген. Георгиев искал да се разграничи от репресивния кабинет на Цанков. Възможно е обаче и друго обяснение – че царят е знаел за готвения атентат. Пак на Берлинската конференция на БКП през 1927 г. питат Петър Искров: Знае ли др. Радр (Искров – б.а.) за слуховете, че партията била обещала на царя да запази трона му при условие, че дойде Жеков и да се премахне ЗЗД? В протокола се казва още, че на конференцията са дадени дълги обяснения около писмото до царя. Известно е също, че ден след покушението в Арабаконак и непосредствено преди атентата в катедралата Коста Янков казва: …ние в тоя момент нямаме изгода да падне царят убит. Според Златарев веднага след Арабаконак царят бил уведомен, че това нападение не е извършено от комунисти. По всичко личи, че ЦК на БКП е бил във връзка с двореца.

Споменаването на ген. Никола Жеков също не е случайно. Главнокомандуващият на българските войски през Първата световна война още през 1924 г. започва да критикува кабинета Цанков. Той се свързва с демократичната, легална опозиция, за да сондира мнението й за свалянето на правителството. Султана Рачо Петрова свидетелства, че той се е срещал със земеделците отначало в нейния дом, а тя съобщава съдържанието на разговорите им на Борис ІІІ чрез Делчо Илчев, уредник на царския музей. Чрез Николай Петрини Жеков иска среща и с комунистите, но те му отказват. Все пак в началото на 1925 г. ЦК си изработва позиция за един евентуален преврат. От ген. Жеков се очаква да легализира партията и да премахне гласувания от цанковото мнозинство Закон за защита на държавата. През януари 1925 г. пред ЦК Коста Янков казва:
Нашата позиция при един преврат ще бъде следната: ще влезем на първо време с хората на преврата, за да съборим Цанков. Ние ще имаме на първо време таен революционен военен щаб. В течение на борбата той ще излиза все по-напред и в удобния момент ще се насочи против новите превратаджии, за да вземе властта от името на работниците и селяните.
Пак според Коста Янков след Арабаконак и преди атентата ген. Жеков бил натоварен от царя да говори със земеделците за “ляво” правителство.(Факт е, че по-късно генералът влиза в БЗНС и дори става председател на Софийската градска дружба.) Може би експлозията в църквата е трябвало да улесни преврата, а не да даде сигнал за въстание. Директивите на Коминтерна за революция, ако е имало такива, показват само, че ръководството му просто няма реална представа за положението в България.
И един последен факт. След убийството на ген. Георгиев Янков нарежда да предадат на Жеков, че то е дело на комунистите в знак на протест срещу репресиите. А на 16 април, час преди опелото, ген. Жеков казва на Султана Петрова, че се надява царят да бъде по-благоразумен да не иде на църквата. Тя вижда в ръцете му една от поканите, които после се оказват фалшиви. На въпроса й ген. Жеков отговаря, че сам той ще иде в “Света Неделя” – покойният ген. Георгиев му бил подчинен. Обаче не отива!
Изглежда много вероятно цар Борис ІІІ да е бил предупреден за атентата чрез ген. Жеков. Възможно е той да е чакал резултата, за да реши как да постъпи. Може би експлозията в “Св. Неделя” наистина е щала да промени хода на историята. Но тази тайна царят отнася в гроба си.

.

Yaakov Djerassi von Stefan K.

В студиото на предаването „Под лупа” на телевизия „Европа” Яков Джераси, евреин по произход, роден в България, днес председател на Международната фондация „България” каза, че темата за спасението на българските евреи е една много голяма тема и ние трябва да се отърсим от комплекса на срамежливост и да запознаем света с доблестната постъпка на българския народ. Г-н Джераси изтъкна, че българските евреи в Израел нямат комплекса на Холокоста, какъвто имат полските или румънските евреи и „много пъти България получава подкрепа от международни кръгове само заради тази тема”.

ИНТЕРВЮ НА НИКОЛАЙ ЛЕФЕДЖИЕВ

– Защо според вас се реанимира тази история за депортацията на евреите в т.нар. „Нови земи” през 1943 г.?

– Ние трябва да помним, че тези територии се дават като награда на България за това, че е съюзник на Германия. Добруджа се дава веднага и гражданите й стават български граждани. В Тракия и Македония положението е доста по-различно. Тези територии са обещавани след войната на България и дори в картите виждате те имат друг начин на изражение на самата географска карта. България администрираше тези територии с полиция и войска по указания на СС офицерите – как да се управляват тези територии.

– Как според вас една малка държава, макар и съюзник на Германия е устояла на този неистов натиск на Берлин за депортация на евреите?

– Фактът, че аз съм тук и съм жив и говоря с теб, това е заради тази агитация, която става през 1943 г. Трябва да не се забравя, че църквата играеше много голяма роля. Църквата в Северна Гърция и в районите на Югославия не играха такава роля. Интелигенцията тука взе пряко отношение, пряко и царя взе отношение, депутатите също. Това са съюзниците на Германия, които подписват петицията. Агитацията беше да се спасят евреите в България. Дилемата на евреите в Македония и Тракия не беше отговорност на жителите и моите сънародници в България. Такава беше съдбата на евреите в другите държави.

– Евреите в Беломорието и във Вардарска Македония никога не са били поданици на Царство България, като това не се знае от много хора.

– Това е главното нещо. Те не бяха още анексирани към България. Техните жители бяха жители на Гърция или Югославия. Има много случки, когато се изкарват от вагоните жители на България. Да бъдеш български евреин беше голям плюс в тези времена.

– Доколкото ми е известно чрез смесени бракове се спасяват много български евреи?

– Да, така евреите от смесените бракове бяха оставяни „за после”, да се види как ще се справят с дилемата. Това не беше пикник за никой. Трябва да кажа, че моите родители, които заминаха в Израел, бяха освободени от комплекса, който имаха други евреи в Израел, това е комплексът на Холокоста. Нашите български евреи напуснаха една страна с много добри чувства, заминаха в друга страна пак с хубави чувства. Това е разликата между полския евреин и българския евреин. Ние бяхме продуктивни тук и бяхме продуктивни и там.

Към проф. Михаел Бар-Зоар, написал много книги за българските евреи по телефона от Израел:

– Какво си спомняте за събитията от това време?

– Аз бях дете. Нашето семейство се премести от Кюстендил и помня, че майка ми разказва, как са искали да ни изпратят всички в Полша и как в последната минута бяхме спасени.

– А в началото на 90-те години вие подехте една кампания за популяризирането на ролята на България за спасяването на 50 хил. български евреи. 20 години по-късно смятате ли че светът знае достатъчно за това?

– Не, светът не знае достатъчно за това. Нито книги, нито програми, нито документални филми ще оправят това нещо.

– Имаше един филм „Ешелоните”, в който се преиначаваше историята, защото основната роля за спасяването на нашите евреи се падаше на българската комунистическа партия.

– Това беше един политически филм, който наказваше цялата история. Партията тогава беше в нелегалност, както и да е искала да помогне. Евреите бяха спасени от българския народ, от църквата, от парламента.

– Г-н Джераси, не само в Македония, но и в България се случва да се преиначава историята и това става, когато БКП след 9 септември обсебва спасяването на българските евреи. Дори се стига до една идея да предложат Тодор Живков за Нобелова награда за мир. Как бихте коментирали това?

– Моят чичо, Карл Джераси, беше поканен в Лондон на една вечеря в комунистическо време да даде подкрепа, защото той беше 7-8 пъти номиниран за Нобеловата награда. Молбата беше тогава да види как той може да помогне. Но чичо ми не го прие на сериозно и нищо не стана.

– По целия сват срещате се с различни хора. Как ни възприемат отвън? Как гледат те на България в ролята на спасител на своите евреи?

– Ние не знаем как да изкараме тази информация навън. Ние малко се страхуваме. Знам го и от предишните президенти на България, че има този страх да не „бият барабаните”. Ние не водим тази тема, ние се влачим в тази тема. Ето сега трябва да отговаряме на македонски изказвания, вместо те да се влачат след нас. Аз винаги мисля, че или президентът на републиката, или министър-председателят трябва да създаде един комитет от видни световни евреи, които да задават важни теми и тогава ще се смени цялата визия по въпроса. Това е национален капитал. Не можеш да го дадеш на хора, които отводняват темата и всъщност те не разбират темата. Те използват полуистини и ги използват неправилно. Има политици в страната, които казват полуистини и голяма част от народа им вярва. Същото е и с тази тема. Трябва да се внимава тук, трябва да се изберат точните хора, които нямат тази идея за политизация, за някаква лична цел. Ние имаме темата, само че ние не знаем как да я разказваме. Това е водеща тема. Както българското сирене и българското мляко, на тази тема трябва да се гледа много сериозно. Много пъти България получава подкрепа от международни кръгове само заради тази тема.

– Може би това е урокът на историята, който ние трябва постоянно да повтаряме като наша ценност, като наш капитал.

– Ние имаме един комплекс на срамежливост. На този свят, който бий барабана, който вика на пазара най-силно, той получава вниманието.

Източник: ekipnews.com

.

.

.

.

.

.

.

На 20 октомври 1951 г. е сформирана Българската национална доброволческа рота 4093 в състава на Американските въоръжени сили в Западна Германия. Кодовото й название е Cteator Hesse и е зачислена към 112 Военен център, САЩ (112 Military center).Самото съществуване на ротата 4093 показва, че мнозина българи не приемат управлението на Българската комунистическа партия и ненавиждат наложената в страната обществено-политическа система.

През 1951 г. американските власти се обръщат към намиращия се в емиграция д-р Г. М. Димитров, тогава председател на Българския национален комитет, с молба да им съдейства за организиране на доброволческо военно формирование от български политически емигранти в Западна Европа. Г. М. Димитров откликва с голям ентусиазъм. Той заявява на сънародниците си, че „ние ще бъдем съюзници, а не наемници“. За три седмици д-р Г. М. Димитров успява да убеди над 200 емигранти да кандидатстват за служба в американската армия. Доброволци дълбоко вярват, че това е техният личен принос за освобождаване на България от комунистите.

Основните изисквания към доброволците са политическа и военна благонадеждност. Кандидатите попълват специални формуляри, разработени в Главната квартира на Северното командване на 7-ма Американска армия в Западна Германия. Успешно преминалите теста са събрани през октомври 1951 г. в гарнизона Цайлсхайм край Франкфурт на Майн.

На 7 април 1953 г. ротата се пребазира от Цайлсхайм в Ешборн, също недалеч от Франкфурт на Майн, съгласно заповед на Главната квартира на Северното командване.

Впоследствие Рота 4093 се предислоцира от Ешборн в Депото за муниции на Рейн (Мизау) със заповед на Главната квартира на Северното командване от 20 юни 1953 г. На 22 юни 1953 г. ротата щатно е прехвърлена от Северното командване (112 Военен център) към Западното командване (110 Военен център) и 6950 Трудов център.

На 20 октомври 1953 г. ротата се мести от Мизау в Оръжейното депо в Гермерсхайм. Тук подразделението остава до разформироването си на 30 юни 1964 г.

След смъртта на Сталин (5.3.1953 г.) контактите между новия лидер на СССР Никита Хрушчов и лидерите на западните държави стават все по-чести. Хрушчов непрекъснато настоява президентът на САЩ да разформирова националните роти от политически емигранти от държавите от Източна Европа. САЩ решават да изпълнят искането на съветския лидер, за да запазят затоплянето в отношенията между СССР и Запада. На 30 юни 1964 г. ротата е разформирана.

Личният състав на рота 4093 винаги наброява около 200 души. Те са организирани като типично пехотно подразделение от американската армия – 4 взвода по 40 човека за охрана на обекти и един административен взвод. Националните роти са организирани в отделен полк, със собствена главна квартира и командир. На рота 4093 е възложено да охранява важни обекти на НАТО в Западна Германия, складове с муниции, оръжия, ракети, военно оборудване и други.

Първият командир на ротата е лейтенант Стефан Бойдев, син на ген. Васил Бойдев – командващ Въздушните войски (1936-1941 г.) и 5-та армия (1942-1944 г.). Той командва подразделението от основаването му до 17 април 1952 г.

Втори командир е лейтенант Борислав Байчев, бивш летец от българските ВВС. Той ръководи подразделението до март 1957 г.

Трети и последен командир е капитан Димитър Кръстев до разформироването на ротата през 1964 г.

Първите доброволци, постъпили на служба през 1951 г., са настанени в триетажна сграда, а през пролетта на 1952 г. личният състав е преместен в новопостроени специално за американската армия бараки. Те са със широки стаи, отделни административни офиси, медицински и продоволствен отдел, както и отделна транспортна част. Рота 4093 притежава отлично уредена библиотека, която освен личния състав на подразделението обслужва и българските емигранти от близките околности.

От 1951 г. започва издаването на месечното циклостилно списание „Идейни насоки“. То отразява обществено-политическия живот в България и останалите източноевропейски страни.

От октомври 1953 г. ротата има фонд и клуб, чиито средства се използват за благотворителност, за организиране на тържества, издаване на сертификати и значки.

През 2002 г. трима ветерани от рота 4093 посещават Националния военноисторически музей в София. Те даряват униформи, лични вещи и други, които са приети във фондовете на музея.

http://www.blitz.bg/

.

В памет на 767-те еврейски бежанци и български моряци, загинали на кораба “Струма” на 24 февруари 1942 г. в Черно море

През 1991 г. в израелския пристанищен град Ашдод е открит паметник на загиналите по време на Втората световна война евреи-бежанци на корабите “Струма” и “Мефкуре”, потопени в Черно море. Десет години по-късно, когато ние – група журналисти от снимачен екип на Българската национална телевизия пристигнахме тук, никой в 180-хилядния град не знаеше, че “Струма” е български кораб. Всяка година, в Деня на Холокоста, пред мемориала се поднасят венци и цветя в памет на повече от хиляда жертви на войната. В церемонията участват и представители на румънското посолство в Тел Авив, тъй като “Струма” е отплавал от румънското пристанище Констанца и на борда му са загинали и румънски евреи. В България пък, никой не знаеше, че в едно чуждо пристанище е издигнат паметник на български кораб, който е загинал по време на войната с целия си български екипаж (вж. Морски вестник, бр. 9/1998, с. 16).

На “Струма” загиват 767 души. В историята на българското корабоплаване няма друг подобен случай с толкова жертви на море. Защо в България не се знае за гибелта на този нашенски “Титаник” и защо пък по света, където знаят за гибелта на “Струма”, никой не посочва, че корабът е български? Само тези два въпроса бяха достатъчни, за да тръгнем по дирите на една жестока трагедия, която не бива да бъде забравена.

До 1990 г. малцина специалисти в България знаеха, че в Черно море по време на Втората световна война е загинал кораб с това име. Тези пък, които знаеха, не си задаваха каква е националността му, при все че носи името на българска река. В проучванията безрезервно се приемаше твърдението на съветските историци, че “Струма” е вражески (значи – германски) транспортен кораб с водоизместване от 7 000 тона, потопен успешно с едно торпедо от съветската подводница Щ-213 с командир капитан-лейтенант Денежко. През 1942 г. в малкия български флот няма кораб “Струма” с водоизместване 7 000 тона. Вероятно затова нашите историци не си задават повече въпроси около неговата гибел. Нещо повече, твърдението, че е потопен неприятелски на Съветския съюз 7 000-тонен транспортен кораб се тиражира и в наши дни от някои български изследователи. Други предпочитат да афишират версията за гибел при “неизяснени обстоятелства”.

Странно е, но никой не отгръща “Хроника на морската война 1939 – 1945 г.” от немските автори Юрген Ровер и Герхард Хюмелхен. (ROHWER J., G. HUMMELCHEN, CHRONIK DES SEEKRIEGES 1939 – 1945, Oldenburg und Hamburg, 1968). Там, на стр. 223 е записано е записано, че “Струма” е български кораб под панамски флаг и че на борда му след торпедната атака на Щ-213 загиват 764 евреи – бежанци. С единия от авторите на тази книга – професор д-р Юрген Ровер, разговаряхме в Щутгарт, в Библиотеката за съвременна история, която разполага с един от най-големите в Германия морски архиви.

Юрген Ровер е роден през 1924 г. Израства в големия пристанищен град Хамбург. През 1942 г. постъпва на служба във военния флот, а през 1945 г. попада в плен и в концентрационен лагер. След освобождаването си завършва история, защитава през 1954 г. докторат и в продължение на пет години е ръководител на работна група за исторически морски проучвания във Франкфурт. По-късно, в продължение на 30 години е директор на Библиотеката за съвременна история в Щутгарт. Едновременно с това е издател и редактор на списание “Марине Рундшау”, вицепрезидент на международната организация за военноисторически изследвания, автор на множество книги и публикации по история на морската война и всепризнат авторитет в тази област.
Пред нас проф. Ровер разгъна всички архивни страници, послужили му в изследването на обстоятелствата около гибелта на “Струма”. Ето част от стенограмата на неговия разказ:

“Тук са представени нападенията в Черно море, това са съответно съветските данни за нападенията, а тук са данните на немската, румънската и на българската страна за загубите в този район. Освен това, в тази област са потопени и италиански кораби. Виждате тук през февруари 1942 г. намираме “Струма”, потопен от съветската подводница Щ-213 под командването на капитан-лейтенант Денежко. Това са руските данни за позицията, които точно съвпадат с останалите. А тук виждате също данните за всички нападения на съветски подводници в Черно море, където се споменава подводницата Щ-213. Тук виждаме на 24 февруари в областта на Черно море е нападнат транспортен кораб “Струма”, т.е. за съветската страна, за тяхното министерство на отбраната това вече не е било спорен въпрос, а историците им е трябвало да отричат по политическо нареждане.”

На българския кораб “Струма” (потопен на 24 февруари 1942 г.) загиват 767 души, а на турската гемия “Мефкуре” (потопена на 5 август 1944 г.) – още 305. С изключение на екипажите, всички останали жертви са еврейски бежанци. Кой би могъл да бъде убиецът на повече от 1000 евреи в Черно море? Не само историците и изследователите на Втората световна война знаят каква е теорията на Хитлер и практиката на хитлеристите в германските концентрационни лагери. Затова съвсем логично е като виновник за потъването на “Струма” и “Мефкуре” да бъде посочена Германия. Задачата на бъдещия професор Юрген Ровер не е била никак лесна – той трябва да докаже тъкмо обратното, че Германия, поне в тези два случая, няма нищо общо с гибелта на евреите:

“Работата по изследването на потъването на тези два кораба започна през 1960 г. с едно запитване на Unated Restitution Organisation – еврейската организация за възстановяване във Франкфурт, относно смятаното за причинено от немци потъване на “Мефкуре”. Малко след това получих едно запитване от прокуратурата във Франкфурт, дали бих могъл да установя, че “Струма” през февруари 1942 г. е била потопена от немци. В отговор на това предложих да направя експертиза по този въпрос, защото смятах, че потвърждението или отхвърлянето на подобно твърдение не е най-подходящата работа за историк. Специалистът трябва да разкрие какво наистина се е случило. А аз вече знаех, че през февруари 1942 г., когато “Струма” е била потопена, в Черно море все още не е имало немски кораби.

До 1964 г. водих обширна кореспонденция с цел да изясня случаите “Струма” и “Мефкуре” в тяхната взаимна връзка. Едва с цената на много усилия, през цялото време от 1945 г. насам, успяхме да изясним повечето такива случаи в една книга за нападенията на подводниците на съюзниците, която издадох в Англия преди три години, и се оказа, че най-добрите източници, които изобщо имах, бяха съветските, по-добри и от немските даже.”
Логично е да се поставят няколко въпроса: Защо са атакувани и потопени “Струма” и “Мефкуре”? Имало ли е и други кораби, превозващи еврейски бежанци, които също са били атакувани? Ако не, жертва на какво са пътниците от тези два кораба? Проф. Ровер продължава:

“Така от 1960 до 1964 г. моята задача бе да разкрия какво действителност се е случило, защото всъщност в този момент в Черно море още не е имало немски военни кораби, а още по-малко – подводници. Трябва да е било подводница. Затова ние проучихме какво изобщо се е случило в този момент в акваторията пред Босфора. А в руските публикации има и данни за нападенията на техните подводници в Черно море и там са посочени нападенията над “Струма” и “Мефкуре”, но не се споменават имената на тези кораби. И интересното е, че такъв случай се разглежда в книга, която е излязла в СССР през 1964 г., т.е. – през същата година, когато публикувах моята експертиза. Авторът, днес професор, Дмитриев, още нищо не е знаел за идентифицирането на корабите. При второто издание на книгата си е трябвало да пропусне описанието на потопяването на тези два кораба по политическо нареждане и едва сега, след “перестройката”, той ми писа: Нека да забравим за нашите спорове и да си сътрудничим. Вие имахте право, т.е. корабите са потопени от руски подводници.

За потопяването на “Струма” са излезли много публикации. Проблемът е, че повечето от авторите са от кръга на близките на загинали участници в това пътуване, и всички те изхождат от представата, че заради Холокоста “Струма” непременно би трябвало да бъде потопен от немски кораби.

Това днес е признато от руска страна и не е спорен въпрос. Можем да видим това и в едно официално издание от руска страна, можем да го разгледаме. Ето, за да видите за какво става дума, една издадена от съветското министерство на отбраната история на техните подводници през Втората световна война и том Трети се отнася за подводниците на Черно море. Тук, на тази страница е посочено, че именно подводницата Щ-213 е извършила нападение и е споменато името на кораба “Струма”. Също така, по-нататък, на стр. 297 е посочено и потопяването на “Мефкуре”. Тази книга е излязла през 1970 г. – шест години след моята публикация на експертизата.”

Доказателствата на проф. Ровер не са възприети веднага както от близките на загиналите, така и от редица евреи – автори на книги, посветени на емиграцията по море:

“Тези книги казват много за атмосферата на кораба, но за самото потапяне хората още нищо не са знаели и не искат да го приемат за истина, тъй като те, като засегнати от Холокоста, естествено могат да приемат само възможността, че това са били германците. Тези хора не могат да си представят, че са попаднали във военни действия, които всъщност нямат нищо общо с Холокоста.

Тези книги имат значение за разкриване на вътрешните отношения между пътниците на корабите. Аз научих много за тези отношения или за предположенията какви биха могли да бъдат те от някогашния немски пристанищен капитан на Варна господин фон Обух, който през 60-те години бе дошъл в Германия, научил за моите изследвания и ме намери. Той ми разказа много и за превръщането на “Струма” и на един друг кораб – “Рудничар”, в бежански кораби и ми начерта скици, как е било организирано преустройството, как са били вградени койките и т.н., също ми разказа и за недостатъчните спасителни средства на борда на корабите и за ужасното пренатоварване на плавателните съдове.”

Как България се оказва във водовъртежа на еврейската емиграция? Как държавните институции, които стават съпричастни към спасяването на близо 50 000 български евреи от лагерите на смъртта, се отнасят към този процес? В своите спомени, писани през 1978 – 1979 г., тогавашният началник на пристанище Варна – капитан Найден Найденов, пише: “Често ми се обаждаха по телефона разни отговорни фактори – областният директор, народни представители и ме питаха зная ли какво става в пристанището. Отговарях им, че зная по-добре от тях и от тези, които ги осведомяват. Някои от тях отиваха до там, че питаха защо пращаме тези нещастници на явна смърт. Отговарях им, че те предпочитат вероятната пред сигурната смърт. След известно време тези обаждания престанаха. Хората като че ли свикнаха с това “преселение”.

Българските власти не се намесват и не пречат на еврейската емиграция през нашите пристанища. В изследванията на проф. Ровер се посочва, че първата група от 600 бежанци, предимно от Моравия, отплава с кораба “Агиос Николаос” от Бургас на 20 април 1939 г. и достига до палестинския бряг на 19 май. При друго плаване – през юни, същата година, този път от Варна, тръгват още 693 евреи, а стигат палестинския бряг на 3 юли. И при двете плавания капитан на кораба е Антон Прудкин, върху чийто принос за спасяването на евреите все още се водят спорове. Отново Прудкин, отново с “Агиос Николаос”, докарва до палестинския бряг нови 796 бежанци. Според проф. Ровер, само за тези три рейса са спасени повече от 2 000 евреи – бежанци. В някои изследвания определението “спасени” не се употребява. Използват се определения като “превозени” и “транспортирани”, а организаторите на тези плавания се категоризират като “предприемачи”. Така смята и самият проф. Ровер. Той пише: “Като особено успешен предприемач се прочул живеещият във Варна д-р Барух Конфино”. В нашумялата напоследък книга “Извън хватката на Хитлер” (С., 1999 г.), по която бе направен и документален филм, с автор проф. Михаел Бар-Зоар, се отбелязва, че повече от 4500 евреи от Европа достигат през периода 1939 – 1941 г. до Палестина, благодарение на решителните действия на “противоречивия ционист доктор Барух Конфино”. В Тел Авив нашият екип се срещна и разговаря с неговия по-малък син – заклетият експерт-счетоводител Ицхак Конфино. Той ще бъде един от основните герои в бъдещия документален филм за “Струма”. Конфино – младши знае много за баща си, но твърде малко за случая с този български кораб. За съжаление, по-големият му брат, който е бил запознат с много от делата на баща им, е вече покойник. В едно обаче Ицхак Конфино бе категоричен: баща им категорично не е одобрявал наемането на Прудкин за капитан и е имал безкрайно доверие в капитан Горбатенко, под чието командване загива “Струма”.

В българските и в чуждите архиви е запазена снимката на кораба “Рудничар”, но никъде няма фотография на кораба “Агиос Николаос”. Такава вероятно и няма да бъде открита. Просто изследователите досега не са се сетили, че предишното име на “Рудничар” е “Свети Никола” – на гръцки “Агиос Николаос.”

Антон Прудкин е една от най-колоритните фигури в историята на българското морячество. Той е роден през 1880 г. в Русе. Майка му е българка, а бащата – украинец. Завършва средното си образование в Свищов, а Морско училище – в Николаев, Русия. През 62-годишния си живот той е капитан на всички големи български търговски кораби, известно време е и градоначалник на София, но за същия период получава и четири смъртни присъди за революционна дейност и атентаторство. Четвъртата му смъртна присъда е ефективно изпълнена във Варненския затвор на 1 август 1942 г. Обесен е като атентатор и агент на съветското разузнаване.
Твърденията на проф. Ровер за три еврейски рейса на капитан Прудкин с кораба “Агиос Николаос” са неточни. Биографите на капитан Прудкин, сред които е и жена му Мария, са категорични, че той е направил само два “еврейски” рейса с “Рудничар”. Във Военноморския музей – Варна, се съхранява препис от договор, който доказва съучастието на Прудкин в ново съдружие за пренасяне на евреи до Палестина през май 1941 г., но няма данни за реализацията на тези намерения. Така или иначе, именно Прудкин е първият български морски капитан, участвал в спасяването на евреи-бежанци. Друг е въпросът защо той се отказва от тази доходна дейност – дали защото изцяло се поставя в услуга на съветското разузнаване (според съпругата му Мария), дали защото Конфино не го одобрява (според сина му Ицхак), това в случая е без значение.

Въпреки трудностите, бежанците са готови да понесат всички страдания, за да избягат от враждебна Европа и да достигнат до обетованата земя. А дали екипажите на корабите са знаели за всички рискове, които ги очакват? Изключителният професионализъм на капитан Горбатенко е отбелязан и в изследванията на проф. Ровер. Той описва случай на 7 ноември 1939 г., когато “Рудничар” и влаченият от него “Кооператор” попадат в тежък щорм и само благодарение на моряшките умения на Горбатенко успяват да върнат успешно двата кораба в пристанището на остров Родос, където извършват необходимите аварийни ремонти. Проф. Ровер отделя голямо внимание на рейсовете на “Рудничар”:

“След 1964 г., разбира се, продължих да се интересувам от тази материя. Както казах, през 1984 г. в Израел взех интервюта от много хора, които през това военно време са дошли в Палестина с кораби. От някогашния капитан на пристанище Варна, г-н фон Обух, научих много неща за България, много подробности за преустройването на бежанските кораби във Варна, например за “Струма” и за парахода “Рудничар”, който всъщност е бил рудовоз и също е превърнат в бежански кораб.”

Изследователите са единодушни, че с “Рудничар” капитан Горбатенко извършва четири успешни рейса. По този начин капитан Горбатенко подпомага спасяването на живота на 1630 евреи. Тези рейсове са достойни да останат в историята на българското мореплаване:

1 – 10 август 1939 г. Варна – Палестина – 305 души.
30 август – 19 септември 1939 г. – Варна – Констанца – Бургас – Палестина (брегът край Херцлия) – 368 души
29 септември – 14 ноември 1939 г. Варна – Браила – Родос – Палестина (край Хайфа) – 457 души
1 декември 1939 – 7 януари 1940 г. Варна – Сулина – Варна – Палестина – около 500 души

Успехът на д-р Конфино, постигнат чрез капитан Горбатенко и “Рудничар”, не може да остане в тайна. Според сина му Ицхак българската полиция забранява на “Рудничар” да извършва такива рейсове, като подозира, че между моряците от екипажа му има руски шпиони. Затова България мобилизира “Рудничар” и Конфино е принуден да ангажира стария “Шипка” (“Либертад”). Архивите сочат малко по-различна ситуация, която ще представлява интерес за следващите изследователи: Официалният собственик на “Рудничар” Дора Конфино (съпруга на Барух) сключва договор с Германския морски щаб за свръзка в София за отдаването на кораба под наем. На свое заседание от 17 септември 1941 г. Министерският съвет на България приема постановление, с което освобождава договора от гербов налог. По-късно това постановление е одобрено и от Народното събрание.

Проф. Ровер също е категоричен, че две седмици след последния си еврейски рейс, “Рудничар” е нает от германска фирма за превоз на руда. Остава без отговор въпроса защо д-р Конфино не назначава Горбатенко за капитан на “Салвадор”. Опитният моряк не би допуснал да се разиграе трагедията на 14 декември 1940 г., при която загиват 204 пътници, сред които и 66 деца. Ицхак Конфино твърди, че баща му на практика не е организирал плаването на “Салвадор”, което обяснява и отсъствието на Горбатенко от борда на този кораб. В мемоарната си книга “По избор” оцелелият след катастрофата български евреин Цви Сузин публикува снимка на “Салвадор”, зад който се вижда и силуетът на “Струма”. В разговора си с нашия екип той потвърди, че пътниците са работели и по преустройството на двата кораба. ( вж. Морски вестник, бр. 8/2000 г., стр. 10).

Историята на кораба “Струма” е твърде интересна. За съжаление, до сега не е открита нито една снимка, на която да се вижда ясно неговото изображение. В Интернет има само една снимка, от която не си личи добре силуетът на кораба, като неизвестният фотограф може би е запечатал заедно със “Струма” и преминаващ зад него друг плавателен съд. Подводната експедиция на Грег Бъкстън – потомък на загинали евреи на “Струма”, откри останки от корабен корпус на дъното на Черно море, където плавателният съд е бил торпедиран. Но все още няма никакви гаранции, че именно това са останките от “Струма”.

При посещението си в музея “Хагана” в Тел Авив нашият екип бе приятно изненадан от директора на Държавния архив на Израел д-р Моше Мосек, който бе поставил задача на един от своите сътрудници да издири изображение на “Струма”. Това, което видяхме, е построената през 1880 г. (а според други данни – през 1867 г.) в корабостроителницата “Палмърс Ес Би Корпорейшън” в Нюкасъл, Англия, тримачтова яхта с името “Корнелия”. В продължение на пет години е притежание на маркиза на Лондондери и е регистрирана в Съндърланд. Според проф. Ровер моторната яхта с железен корпус преминава последователно през няколко корабособственика и от Гърция идва през 1934 г. в България под името “Есперос”.
Ето какво сочи за “Струма” справочникът “Българските кораби” от Илия Тодоров: “През 1932 г. Димитър Кенков от Варна закупува от гърка Георги Евангелов Милопас кораба “Есперос”, построен от фирмата “Палмер Брос и сие” през 1867 г. в Нюкасъл, Англия. До закупуването му от Д. Кенков корабът сменил десетина собственици, които го кръщавали с най-различни имена. Българският му собственик го нарекъл “Македония”Е През 1940 г. дружество “Струма” закупува, ремонтира и снабдява “Македония” с нов двигател, давайки му своето име. През 1941 г. то го препродава на семейство Конфино за превозване на евреи – преселници. Плавайки под панамски флаг, но с български екипаж под командата на българина от руски произход капитан Горбатенко, “Македония” бива потопена на 24 февруари 1942 г. от торпедо на подводник близо до Босфора”.

През 1940 г. корабът е в толкова лошо състояние, че става само за несамоходен шлеп. Проверката в Централния държавен архив в София показа, че “Струма” никога не е бил собственост на д-р Барух Конфино, а само на акционерното дружество “Струма” с основни акционери Бенямин Декало (български евреин) и Стефан Хрусанов. (факсимиле от Протокол на общото събрание на “Струма” АД). Проф. Ровер смята обаче, че именно доктор Конфино стои зад акционерното дружество “Струма”. А руските изследователи Богатирьов, Ларинцев и Овчаренко твърдят, че корабът “Струма” е взет под аренда от “панамските граждани” Дора и Барух Конфино. Д-р Конфино е бил наясно с лошото състояние на “Струма” и затова първоначалната му идея е шлепът да бъде влачен от кораба “Дариян ІІ”. Поради това ремонтните работи са ограничени само дотолкова, доколкото да е възможно настаняването на поне 370 бежанци. На 1 март 1941 г. обаче пристанище Варна преминава изцяло под контрола на немските войски. “Дариян ІІ” потегля без “Струма”. Вероятно липсата на всякаква друга алтернатива принуждава д-р Конфино да поръча доставянето на двигател на “Струма”, с помощта на който да бъде осъществено самостоятелно плаване до бреговете на Палестина. А потокът от евреи-бежанци нараства постоянно. Това кара ционистките организации да удвоят усилията си.

Според проф. Ровер: “Това е едната страна, т.е. ционистката страна. Те са се опитвали да заведат там по възможност млади хора, които са били работоспособни и силни. Бягствата и организирането на бежанци са започнали през войната, след като е станало ясно, че немците и с тяхна помощ румънците преследват евреите и отчасти зверски ги избиват. Това е накарало много бежанци по някакъв начин да успеят да дойдат до Румъния и от там да се опитат да се качат на борда на такива кораби.”
Все по-трудно става и с набирането на екипажите: по пътя си от Констанца за Босфора корабите с бежанци през районите за бойно патрулиране на съветските подводници. След преминаването на Дарданелите пък те са принудени да плават извън териториалните води на неутрална Турция – през напълно овладените от немско-италианските въоръжени сили води на Егейско море, които са оперативните райони за действие на британските подводници. В плаването на “Струма” към Палестина не е предвидено атакуване от военен кораб. Звучи невероятно, но германците не успяват да се противопоставят на еврейската емиграция по море от румънските и от българските пристанища.

Проф. Ровер: “Немското политическо ръководство естествено се е опитвало да възпрепятства изселването на евреите по море и постоянно е умолявало румънските власти да направят нещо срещу това. Отначало румънското правителство се съгласявало, но в края на 1943-та и в началото на 1944-та година, с оглед на несигурния край на войната всички са станали по-предпазливи и от румънска страна са се опитвали да допуснат определени неща. Немската страна не е можела да се противопостави особено много на това. Постъпило запитване от страна на немския командващ флота в София, какво да се прави с тези кораби, дали да не бъдат просто потопени. В отговор на това от главнокомандващия немския флот адмирал Дьониц последвала заповед, че тези кораби трябва да се третират по същия начин, както всички останали, които пътуват по този маршрут, да бъдат съпровождани от немски или румънски части и извеждани от минните заграждения и да бъдат пропускани за отпътуване в дълбоки води към Босфора и така тази идея или това предложение на адмирал Фрике от София не се осъществява.” Междувременно, корабът “Струма” става причина за обтягането на отношенията между България и Румъния. За да изясним същността на конфликта, е необходимо с няколко думи да разкажем и предисторията. Собствениците на “Струма” от едноименното акционерно дружество са получили разрешение от Министерския съвет на 31 юни 1940 г. да продадат кораба и той да смени българското знаме с чуждо. През лятото на следващата година обаче почти целият корабен парк на България е поставен в услуга на хитлеристка Германия и българското морско стопанство изпитва остър недостиг от плавателни съдове. Тогава в Дирекцията на водните съобщения се сещат за намиращия се в румънското пристанище Констанца български кораб “Струма”. Започва оживена преписка между Министерството на външните работи в София и Царската легация в Букурещ.
Логиката на българската администрация е следната: “Като се има предвид, че ние имаме извънредно голяма нужда от кораби за задоволяване стопанските нужди на страната, за което бяхме принудени граждански да мобилизираме кораби и до 10 бруто-регистър тона, тогаз когато корабът “Струма” от 144 бруто-регистър тона стои в румънски териториални води и не може да бъде използван в тия от голямо значение времена?”

Министерството дори командирова своя морски специалист о.з. капитан ІІ ранг Борис Станев да доведе кораба от Констанца до Варна. Румънската страна отговаря, че спорът ще се реши в съда. Румънското дружество, наело кораба и заплатило за неговия ремонт, предлага и текст за споразумение. То внася в Царската легация в Букурещ 5 милиона леи за сметка на корабособственика – дружество “Струма”. В съда, както може да се предполага, се приема предложението на румънското дружество “Компания Медитеранея де вапорей, лимитада”, регистрирано в Панама. След делото се подписва и съответния договор.

Съгласно този документ, дружество “Струма” получава още 5 милиона леи, с което се задължава корабът му да извърши четири пътувания с еврейски емигранти в срок от осем месеца. След четвъртото плаване, той отново ще бъде върнат на корабособственика. Освен това, при второто, третото и четвъртото плаване, акционерното дружество “Струма” ще получи по 25 % от реализираната печалба. Тези суми, забележете, ще бъдат получавани не след успешното пристигане на еврейските бежанци в Палестина, а само 24 часа след отплаването на кораба от Констанца.

С други думи: и вълкът сит, и агнето цяло. Архивните документи обаче са запазили и репликата на единия от румънските адвокати в съда, която разкрива много точно истинската същност на нещата: “Почитаемият съд знае добре, че ако заминат 700-те евреи със “Струма”, ще се деблокират 300 000 долара от румънските авоари в Америка в полза на румънската държава. Със своята интервенция България иска да създава мъчнотии на Румъния по един толкова жизнен за нея въпрос.” Адвокатът изтъква също, че Румъния е заинтересована от заминаването на “Струма” още и поради обстоятелството, че се очиства по тоя начин от 700 евреи и че самият маршал Антонеску е дал съгласието си за това”.

Всичко е просто и ясно. Никъде не става дума за хуманизъм, за спасяване на евреите-бежанци. Интересът е чисто прагматичен, със съответния финансов и политически акцент. 300 000 долара срещу “очистването” от 700 евреи – това прави по 420 долара на човек. Цинизмът на войната превръща безценния човешки живот в най-обикновена разменна монета. Българската страна няма основание да бъде недоволна от изхода на съдебния процес в Констанца. Легационният секретар Христо Бояджиев пише в своята докладна бележка: “Смятам за неизлишно да добавя, че посетих и разгледах самия кораб “Струма”, който представлява един стар бракуван съд, строен преди 70 години, боядисан и ремонтиран, с пристроен нов етаж за поместването на 700 евреи (Това обяснява странния вид на кораба на единствената оцеляла снимка – А.П.). Корабът е почти негоден за каботажна служба, както в тоя смисъл се е изказала и една специална германска комисия, която го е посетила това лято”. Показателно е и заключението, направено от Христо Бояджиев: “Епостигнатото споразумение е добре дошло за нас и ни даде възможност да излезем с чест от цялата тая работа”.

Проф. Ровер е изследвал подробно цялото плаване на “Струма” към смъртта. Хрониката на тази трагедия ни сблъсква още веднъж с цинизма на войната, с който са заразени и такива невоюващи страни като Турция. Под панамски флаг и под командването на капитан Горбатенко “Струма” отплава на 12 декември 1941 г. от Констанца със 769 еврейски бежанци от Буковина, Бесарабия, Румъния и България. Организаторите разчитат пътуването до Истанбул да продължи не повече от 14 часа. Затова на борда няма големи запаси от храна и вода. Няма и необходимите за всички пътници спасителни средства. Монтираният двигател втора употреба след множество аварии спира окончателно и корабът стига до Истанбул едва след 4 дни, влачен от буксир. Повече от една седмица екипажът полага всички усилия, за да поправи двигателя, но това се оказва невъзможно. Затова на 24 декември капитан Горбатенко уведомява пристанищните власти, че “Струма” не може да продължи пътуването си самостоятелно по море. Тъй като намиращите се на борда бежанци нямат разрешение от британските институции за влизане в Палестина, турските власти отказват да ги пуснат и на брега.

Когато преговорите между “Джуиш Ейджънси” в Ерусалим и британските власти в Палестина по повод бежанците от “Струма” се затягат, на 10 януари 1942 г. отново уведомява пристанищния капитан в Истанбул за ужасяващото състояние на пътниците на борда и за случаите на заболяване от дизентерия. Едновременно с това той посочва, че “Струма” не може повече да плава под панамски флаг в контролираното от немци и италианци Егейско море, тъй като Панама е вече във война с тези държави. И тогава се случва необяснимото. Преговорите, водени от евреина Моше Шерок, тъкмо потръгнали и е имало реален шанс поне децата до 11 години да получат входни разрешения за Палестина. Тогава турското правителство решава да върне “Струма” в пристанището, откъдето е тръгнал. Решението е взето, въпреки информацията, че корабът е с повреден двигател и няма собствен ход, поради което трябва да бъде влачен на буксир. Влекач наистина е изпратен, но той издърпва “Струма” на 14 морски мили североизточно от Босфора и оставя кораба с повече от 760 пътници на произвола на съдбата – без двигател, без отопление – а денят е 23 февруари 1942 г., без вода и храна. От тук нататък за “Струма” обратен курс няма. Всъщност, турските власти много добре са знаели, че има кой да свърши мръсната работа вместо тях. Точно пред Босфора е един от районите за бойно патрулиране на съветските подводници в Черно море. Няколко дни преди “Струма” да бъде издърпан и изоставен, в същия район съветска подводница потопява турския кораб “Чанкая”, а оцелели членове от екипажа разказват кой е истинският извършител на престъплението. Безследно изчезва и турският кораб “Тепе”. Още на другия ден, 24 февруари, с едно торпедо съветската подводница Щ-213 с командир капитан-лейтенант Денежко праща “Струма” на дъното.

Проф. Ровер: “Чрез кореспонденция, в началото на 60-те години, по времето на Хрушчов, беше възможно да се прави известен обмен със съветските историци. Аз водех кореспонденция с шефа на историческия отдел на съветския флот капитан І ранг Ачкасов. В едно от многото си писма, в които се опитвахме да изясним успехите и загубите на съветските подводници, той ми писа, че подводницата Щ-213 във въпросния ден – 24 февруари, е потопила един кораб пред Босфора. Това недвусмислено беше “Струма”. В тази област са потопени и редица немски, румънски и италиански кораби от съветски подводници, също и малки кораби, подобни на “Струма” и “Мефкуре”, малки турски ветроходи. Това днес е напълно сигурно.”
Днес никой не може да каже със сигурност защо капитан-лейтенант Денежко е атакувал една грохнала 70-годишна гемия, а е докладвал за потопен 7000-тонен вражески транспорт. Щ-213 е пратена завинаги на дъното от германския преследвач “Ксантен” недалече от Констанца на 14 октомври 1942 г. Цинизмът на войната понякога става ирония на съдбата: подводницата – убиец на 760 евреи, е унищожена от кораб на държавата, измислила и осъществила Холокоста. Проф. Ровер е склонен да твърди, че съветските командири на подводници са били убедени, че в района пред Босфора плават само немски транспортни кораби:

“Но както казах, много често се е стигало до преплитане на тези преследвания от страна на немците с военни операции. Съветските командири на подводници не са знаели нищо за пътуванията на бежанците и са мислели, че става дума за немски транспортни кораби. Така трябва да се разбират тези потопявания. Разбира се, съществува проблемът, че засегнатите, например близките на жертви от “Струма”, не искат да приемат това напълно. Те са така повлияни от представянето на ужасните немски престъпления в рамките на Холокоста, че единствено могат да си представят, че това трябва да е във връзка именно с Холокоста и че немски кораб трябва да го е потопил.”

Днес вече историците спират да спорят по въпроса кой е потопил “Струма” и “Мефкуре”. Никой не оборва това, което проф. Ровер доказва още през 1964 г. В България обаче – нито през 1964-та, нито две десетилетия по-рано, нито по-късно, се говори за трагедията, разиграла се на борда на “Струма”. Само във варненския “Черно море” от 27 февруари 1942 г., на четвърта страница е публикувано едно единствено изречение: “Известно е, че един параход, носящ евреи от Румъния, бе потопен и само един човек бе спасен”. Не се споменава нито името на “Струма”, нито фактът, че принадлежи на български корабособственик, нито че е с български екипаж. Странно, след като се е водил дори съдебен спор с Румъния за същия този кораб. Вероятно стремежът да не се дразнят съюзниците и най-вече Германия, обяснява тази щраусова позиция. В замяна на това, българските вестници са пълни с информации за атентатът срещу германския посланик в Турция фон Папен.

Световният печат обаче не мълчи. В архивите на мемориалния комплекс “Яд Вашем” в Ерусалим се съхраняват копия и преписи от много публикации във френския и в немския печат. В музея на “Хаганата” в Тел Авив пазят позивите и афишите, отразяващи бурята от негодувание, заляла тогавашна Палестина. Проф. Ровер твърди, че по отношение на “Струма” сега всъщност няма какво толкова много да се изследва наново. При цялото ни уважение към него обаче, тази теза не можем да приемем безкритично. По случая “Струма” има още много въпросителни. Ето една от тях. В документите по ликвидацията на акционерното дружество “Струма” черно на бяло е записано, че корабът – тяхна собственост е потънал в румънски или в турски води, за което Министерството на външните работи е издало удостоверение на 9 януари 1942 година! Това вече е пълна мистификация! Удостоверението е издадено цели 45 дни преди потъването на “Струма”! В друг документ на Министерството на външните работи се твърди, че на загиналите българи на “Струма” са издадени смъртни актове и изпратени на техните близки, а семейството на капитан Горбатенко не е получило смъртен акт и десетилетия след това е продължило да го очаква…
С помощта на нашата сънародничка д-р Соня Леви, изследовател в мемориалния комплекс “Яд Вашем” – Ерусалим открихме и имената на българите, загинали като членове на екипажа. Те са:

Григор Тимофеев Горбатенко – капитан
Лазар Иванов Диков – помощник-капитан
Дамян Стоянов – механик
Осеп Гарабедов – моряк

Не можахме да установим обаче колко от загиналите пътници са български евреи. А такива със сигурност има.
Наистина е странно нашето отношение към гибелта на “Струма”. Странно е и нашето отношение изобщо към участието на българските моряци в осъществяването на емигрантските еврейски рейсове от черноморските пристанище към бреговете на Палестина. Според проф. Ровер само през периода 1934 – 1939 г. 20 % от общо 21700 евреи-бежанци са тръгнали от български пристанища. Днес професорът – представител на държавата, организирала някога Холокоста, не без основание се гордее със своите исторически трудове.

“За мен като историк, разбира се е много важно, че през това време – 1960 г. – в апогея на студената война, съм стигнал до резултат, който тогава се изясняваше от едната страна със съмнения, а от другата съвсем не се изясняваше, и че днес трябва да се каже, всички, които са взели участие в това, Изток или Запад, или независимо кой, трябва да признаят, че съм бил прав. Това е едно хубаво признание за историка, когато си започнал работата си преди много години, изминали са повече от 40 години от тогава, че това, което тогава открих, е вярно.”

Ние – българите, като представители на държавата, която не позволи на Холокоста да прекрачи нейните граници, все още не знаем нищо за другия свой принос в спасяването на други хиляди евреи. Защото българските моряци участват в еврейските рейсове и след гибелта на “Струма”.

Атанас Панайотов,
доктор по историяПрез 1991 г. в израелския пристанищен град Ашдод е открит паметник на загиналите по време на Втората световна война евреи-бежанци на корабите “Струма” и “Мефкуре”, потопени в Черно море. Десет години по-късно, когато ние – група журналисти от снимачен екип на Българската национална телевизия пристигнахме тук, никой в 180-хилядния град не знаеше, че “Струма” е български кораб. Всяка година, в Деня на Холокоста, пред мемориала се поднасят венци и цветя в памет на повече от хиляда жертви на войната. В церемонията участват и представители на румънското посолство в Тел Авив, тъй като “Струма” е отплавал от румънското пристанище Констанца и на борда му са загинали и румънски евреи. В България пък, никой не знаеше, че в едно чуждо пристанище е издигнат паметник на български кораб, който е загинал по време на войната с целия си български екипаж (вж. Морски вестник, бр. 9/1998, с. 16).

На “Струма” загиват 767 души. В историята на българското корабоплаване няма друг подобен случай с толкова жертви на море. Защо в България не се знае за гибелта на този нашенски “Титаник” и защо пък по света, където знаят за гибелта на “Струма”, никой не посочва, че корабът е български? Само тези два въпроса бяха достатъчни, за да тръгнем по дирите на една жестока трагедия, която не бива да бъде забравена.

До 1990 г. малцина специалисти в България знаеха, че в Черно море по време на Втората световна война е загинал кораб с това име. Тези пък, които знаеха, не си задаваха каква е националността му, при все че носи името на българска река. В проучванията безрезервно се приемаше твърдението на съветските историци, че “Струма” е вражески (значи – германски) транспортен кораб с водоизместване от 7 000 тона, потопен успешно с едно торпедо от съветската подводница Щ-213 с командир капитан-лейтенант Денежко. През 1942 г. в малкия български флот няма кораб “Струма” с водоизместване 7 000 тона. Вероятно затова нашите историци не си задават повече въпроси около неговата гибел. Нещо повече, твърдението, че е потопен неприятелски на Съветския съюз 7 000-тонен транспортен кораб се тиражира и в наши дни от някои български изследователи. Други предпочитат да афишират версията за гибел при “неизяснени обстоятелства”.

Странно е, но никой не отгръща “Хроника на морската война 1939 – 1945 г.” от немските автори Юрген Ровер и Герхард Хюмелхен. (ROHWER J., G. HUMMELCHEN, CHRONIK DES SEEKRIEGES 1939 – 1945, Oldenburg und Hamburg, 1968). Там, на стр. 223 е записано е записано, че “Струма” е български кораб под панамски флаг и че на борда му след торпедната атака на Щ-213 загиват 764 евреи – бежанци. С единия от авторите на тази книга – професор д-р Юрген Ровер, разговаряхме в Щутгарт, в Библиотеката за съвременна история, която разполага с един от най-големите в Германия морски архиви.

Юрген Ровер е роден през 1924 г. Израства в големия пристанищен град Хамбург. През 1942 г. постъпва на служба във военния флот, а през 1945 г. попада в плен и в концентрационен лагер. След освобождаването си завършва история, защитава през 1954 г. докторат и в продължение на пет години е ръководител на работна група за исторически морски проучвания във Франкфурт. По-късно, в продължение на 30 години е директор на Библиотеката за съвременна история в Щутгарт. Едновременно с това е издател и редактор на списание “Марине Рундшау”, вицепрезидент на международната организация за военноисторически изследвания, автор на множество книги и публикации по история на морската война и всепризнат авторитет в тази област.
Пред нас проф. Ровер разгъна всички архивни страници, послужили му в изследването на обстоятелствата около гибелта на “Струма”. Ето част от стенограмата на неговия разказ:

“Тук са представени нападенията в Черно море, това са съответно съветските данни за нападенията, а тук са данните на немската, румънската и на българската страна за загубите в този район. Освен това, в тази област са потопени и италиански кораби. Виждате тук през февруари 1942 г. намираме “Струма”, потопен от съветската подводница Щ-213 под командването на капитан-лейтенант Денежко. Това са руските данни за позицията, които точно съвпадат с останалите. А тук виждате също данните за всички нападения на съветски подводници в Черно море, където се споменава подводницата Щ-213. Тук виждаме на 24 февруари в областта на Черно море е нападнат транспортен кораб “Струма”, т.е. за съветската страна, за тяхното министерство на отбраната това вече не е било спорен въпрос, а историците им е трябвало да отричат по политическо нареждане.”

На българския кораб “Струма” (потопен на 24 февруари 1942 г.) загиват 767 души, а на турската гемия “Мефкуре” (потопена на 5 август 1944 г.) – още 305. С изключение на екипажите, всички останали жертви са еврейски бежанци. Кой би могъл да бъде убиецът на повече от 1000 евреи в Черно море? Не само историците и изследователите на Втората световна война знаят каква е теорията на Хитлер и практиката на хитлеристите в германските концентрационни лагери. Затова съвсем логично е като виновник за потъването на “Струма” и “Мефкуре” да бъде посочена Германия. Задачата на бъдещия професор Юрген Ровер не е била никак лесна – той трябва да докаже тъкмо обратното, че Германия, поне в тези два случая, няма нищо общо с гибелта на евреите:

“Работата по изследването на потъването на тези два кораба започна през 1960 г. с едно запитване на Unated Restitution Organisation – еврейската организация за възстановяване във Франкфурт, относно смятаното за причинено от немци потъване на “Мефкуре”. Малко след това получих едно запитване от прокуратурата във Франкфурт, дали бих могъл да установя, че “Струма” през февруари 1942 г. е била потопена от немци. В отговор на това предложих да направя експертиза по този въпрос, защото смятах, че потвърждението или отхвърлянето на подобно твърдение не е най-подходящата работа за историк. Специалистът трябва да разкрие какво наистина се е случило. А аз вече знаех, че през февруари 1942 г., когато “Струма” е била потопена, в Черно море все още не е имало немски кораби.

До 1964 г. водих обширна кореспонденция с цел да изясня случаите “Струма” и “Мефкуре” в тяхната взаимна връзка. Едва с цената на много усилия, през цялото време от 1945 г. насам, успяхме да изясним повечето такива случаи в една книга за нападенията на подводниците на съюзниците, която издадох в Англия преди три години, и се оказа, че най-добрите източници, които изобщо имах, бяха съветските, по-добри и от немските даже.”
Логично е да се поставят няколко въпроса: Защо са атакувани и потопени “Струма” и “Мефкуре”? Имало ли е и други кораби, превозващи еврейски бежанци, които също са били атакувани? Ако не, жертва на какво са пътниците от тези два кораба? Проф. Ровер продължава:

“Така от 1960 до 1964 г. моята задача бе да разкрия какво действителност се е случило, защото всъщност в този момент в Черно море още не е имало немски военни кораби, а още по-малко – подводници. Трябва да е било подводница. Затова ние проучихме какво изобщо се е случило в този момент в акваторията пред Босфора. А в руските публикации има и данни за нападенията на техните подводници в Черно море и там са посочени нападенията над “Струма” и “Мефкуре”, но не се споменават имената на тези кораби. И интересното е, че такъв случай се разглежда в книга, която е излязла в СССР през 1964 г., т.е. – през същата година, когато публикувах моята експертиза. Авторът, днес професор, Дмитриев, още нищо не е знаел за идентифицирането на корабите. При второто издание на книгата си е трябвало да пропусне описанието на потопяването на тези два кораба по политическо нареждане и едва сега, след “перестройката”, той ми писа: Нека да забравим за нашите спорове и да си сътрудничим. Вие имахте право, т.е. корабите са потопени от руски подводници.

За потопяването на “Струма” са излезли много публикации. Проблемът е, че повечето от авторите са от кръга на близките на загинали участници в това пътуване, и всички те изхождат от представата, че заради Холокоста “Струма” непременно би трябвало да бъде потопен от немски кораби.

Това днес е признато от руска страна и не е спорен въпрос. Можем да видим това и в едно официално издание от руска страна, можем да го разгледаме. Ето, за да видите за какво става дума, една издадена от съветското министерство на отбраната история на техните подводници през Втората световна война и том Трети се отнася за подводниците на Черно море. Тук, на тази страница е посочено, че именно подводницата Щ-213 е извършила нападение и е споменато името на кораба “Струма”. Също така, по-нататък, на стр. 297 е посочено и потопяването на “Мефкуре”. Тази книга е излязла през 1970 г. – шест години след моята публикация на експертизата.”

Доказателствата на проф. Ровер не са възприети веднага както от близките на загиналите, така и от редица евреи – автори на книги, посветени на емиграцията по море:

“Тези книги казват много за атмосферата на кораба, но за самото потапяне хората още нищо не са знаели и не искат да го приемат за истина, тъй като те, като засегнати от Холокоста, естествено могат да приемат само възможността, че това са били германците. Тези хора не могат да си представят, че са попаднали във военни действия, които всъщност нямат нищо общо с Холокоста.

Тези книги имат значение за разкриване на вътрешните отношения между пътниците на корабите. Аз научих много за тези отношения или за предположенията какви биха могли да бъдат те от някогашния немски пристанищен капитан на Варна господин фон Обух, който през 60-те години бе дошъл в Германия, научил за моите изследвания и ме намери. Той ми разказа много и за превръщането на “Струма” и на един друг кораб – “Рудничар”, в бежански кораби и ми начерта скици, как е било организирано преустройството, как са били вградени койките и т.н., също ми разказа и за недостатъчните спасителни средства на борда на корабите и за ужасното пренатоварване на плавателните съдове.”

Как България се оказва във водовъртежа на еврейската емиграция? Как държавните институции, които стават съпричастни към спасяването на близо 50 000 български евреи от лагерите на смъртта, се отнасят към този процес? В своите спомени, писани през 1978 – 1979 г., тогавашният началник на пристанище Варна – капитан Найден Найденов, пише: “Често ми се обаждаха по телефона разни отговорни фактори – областният директор, народни представители и ме питаха зная ли какво става в пристанището. Отговарях им, че зная по-добре от тях и от тези, които ги осведомяват. Някои от тях отиваха до там, че питаха защо пращаме тези нещастници на явна смърт. Отговарях им, че те предпочитат вероятната пред сигурната смърт. След известно време тези обаждания престанаха. Хората като че ли свикнаха с това “преселение”.

Българските власти не се намесват и не пречат на еврейската емиграция през нашите пристанища. В изследванията на проф. Ровер се посочва, че първата група от 600 бежанци, предимно от Моравия, отплава с кораба “Агиос Николаос” от Бургас на 20 април 1939 г. и достига до палестинския бряг на 19 май. При друго плаване – през юни, същата година, този път от Варна, тръгват още 693 евреи, а стигат палестинския бряг на 3 юли. И при двете плавания капитан на кораба е Антон Прудкин, върху чийто принос за спасяването на евреите все още се водят спорове. Отново Прудкин, отново с “Агиос Николаос”, докарва до палестинския бряг нови 796 бежанци. Според проф. Ровер, само за тези три рейса са спасени повече от 2 000 евреи – бежанци. В някои изследвания определението “спасени” не се употребява. Използват се определения като “превозени” и “транспортирани”, а организаторите на тези плавания се категоризират като “предприемачи”. Така смята и самият проф. Ровер. Той пише: “Като особено успешен предприемач се прочул живеещият във Варна д-р Барух Конфино”. В нашумялата напоследък книга “Извън хватката на Хитлер” (С., 1999 г.), по която бе направен и документален филм, с автор проф. Михаел Бар-Зоар, се отбелязва, че повече от 4500 евреи от Европа достигат през периода 1939 – 1941 г. до Палестина, благодарение на решителните действия на “противоречивия ционист доктор Барух Конфино”. В Тел Авив нашият екип се срещна и разговаря с неговия по-малък син – заклетият експерт-счетоводител Ицхак Конфино. Той ще бъде един от основните герои в бъдещия документален филм за “Струма”. Конфино – младши знае много за баща си, но твърде малко за случая с този български кораб. За съжаление, по-големият му брат, който е бил запознат с много от делата на баща им, е вече покойник. В едно обаче Ицхак Конфино бе категоричен: баща им категорично не е одобрявал наемането на Прудкин за капитан и е имал безкрайно доверие в капитан Горбатенко, под чието командване загива “Струма”.

В българските и в чуждите архиви е запазена снимката на кораба “Рудничар”, но никъде няма фотография на кораба “Агиос Николаос”. Такава вероятно и няма да бъде открита. Просто изследователите досега не са се сетили, че предишното име на “Рудничар” е “Свети Никола” – на гръцки “Агиос Николаос.”

Антон Прудкин е една от най-колоритните фигури в историята на българското морячество. Той е роден през 1880 г. в Русе. Майка му е българка, а бащата – украинец. Завършва средното си образование в Свищов, а Морско училище – в Николаев, Русия. През 62-годишния си живот той е капитан на всички големи български търговски кораби, известно време е и градоначалник на София, но за същия период получава и четири смъртни присъди за революционна дейност и атентаторство. Четвъртата му смъртна присъда е ефективно изпълнена във Варненския затвор на 1 август 1942 г. Обесен е като атентатор и агент на съветското разузнаване.
Твърденията на проф. Ровер за три еврейски рейса на капитан Прудкин с кораба “Агиос Николаос” са неточни. Биографите на капитан Прудкин, сред които е и жена му Мария, са категорични, че той е направил само два “еврейски” рейса с “Рудничар”. Във Военноморския музей – Варна, се съхранява препис от договор, който доказва съучастието на Прудкин в ново съдружие за пренасяне на евреи до Палестина през май 1941 г., но няма данни за реализацията на тези намерения. Така или иначе, именно Прудкин е първият български морски капитан, участвал в спасяването на евреи-бежанци. Друг е въпросът защо той се отказва от тази доходна дейност – дали защото изцяло се поставя в услуга на съветското разузнаване (според съпругата му Мария), дали защото Конфино не го одобрява (според сина му Ицхак), това в случая е без значение.

Въпреки трудностите, бежанците са готови да понесат всички страдания, за да избягат от враждебна Европа и да достигнат до обетованата земя. А дали екипажите на корабите са знаели за всички рискове, които ги очакват? Изключителният професионализъм на капитан Горбатенко е отбелязан и в изследванията на проф. Ровер. Той описва случай на 7 ноември 1939 г., когато “Рудничар” и влаченият от него “Кооператор” попадат в тежък щорм и само благодарение на моряшките умения на Горбатенко успяват да върнат успешно двата кораба в пристанището на остров Родос, където извършват необходимите аварийни ремонти. Проф. Ровер отделя голямо внимание на рейсовете на “Рудничар”:

“След 1964 г., разбира се, продължих да се интересувам от тази материя. Както казах, през 1984 г. в Израел взех интервюта от много хора, които през това военно време са дошли в Палестина с кораби. От някогашния капитан на пристанище Варна, г-н фон Обух, научих много неща за България, много подробности за преустройването на бежанските кораби във Варна, например за “Струма” и за парахода “Рудничар”, който всъщност е бил рудовоз и също е превърнат в бежански кораб.”

Изследователите са единодушни, че с “Рудничар” капитан Горбатенко извършва четири успешни рейса. По този начин капитан Горбатенко подпомага спасяването на живота на 1630 евреи. Тези рейсове са достойни да останат в историята на българското мореплаване:

1 – 10 август 1939 г. Варна – Палестина – 305 души.
30 август – 19 септември 1939 г. – Варна – Констанца – Бургас – Палестина (брегът край Херцлия) – 368 души
29 септември – 14 ноември 1939 г. Варна – Браила – Родос – Палестина (край Хайфа) – 457 души
1 декември 1939 – 7 януари 1940 г. Варна – Сулина – Варна – Палестина – около 500 души

Успехът на д-р Конфино, постигнат чрез капитан Горбатенко и “Рудничар”, не може да остане в тайна. Според сина му Ицхак българската полиция забранява на “Рудничар” да извършва такива рейсове, като подозира, че между моряците от екипажа му има руски шпиони. Затова България мобилизира “Рудничар” и Конфино е принуден да ангажира стария “Шипка” (“Либертад”). Архивите сочат малко по-различна ситуация, която ще представлява интерес за следващите изследователи: Официалният собственик на “Рудничар” Дора Конфино (съпруга на Барух) сключва договор с Германския морски щаб за свръзка в София за отдаването на кораба под наем. На свое заседание от 17 септември 1941 г. Министерският съвет на България приема постановление, с което освобождава договора от гербов налог. По-късно това постановление е одобрено и от Народното събрание.

Проф. Ровер също е категоричен, че две седмици след последния си еврейски рейс, “Рудничар” е нает от германска фирма за превоз на руда. Остава без отговор въпроса защо д-р Конфино не назначава Горбатенко за капитан на “Салвадор”. Опитният моряк не би допуснал да се разиграе трагедията на 14 декември 1940 г., при която загиват 204 пътници, сред които и 66 деца. Ицхак Конфино твърди, че баща му на практика не е организирал плаването на “Салвадор”, което обяснява и отсъствието на Горбатенко от борда на този кораб. В мемоарната си книга “По избор” оцелелият след катастрофата български евреин Цви Сузин публикува снимка на “Салвадор”, зад който се вижда и силуетът на “Струма”. В разговора си с нашия екип той потвърди, че пътниците са работели и по преустройството на двата кораба. ( вж. Морски вестник, бр. 8/2000 г., стр. 10).

Историята на кораба “Струма” е твърде интересна. За съжаление, до сега не е открита нито една снимка, на която да се вижда ясно неговото изображение. В Интернет има само една снимка, от която не си личи добре силуетът на кораба, като неизвестният фотограф може би е запечатал заедно със “Струма” и преминаващ зад него друг плавателен съд. Подводната експедиция на Грег Бъкстън – потомък на загинали евреи на “Струма”, откри останки от корабен корпус на дъното на Черно море, където плавателният съд е бил торпедиран. Но все още няма никакви гаранции, че именно това са останките от “Струма”.

При посещението си в музея “Хагана” в Тел Авив нашият екип бе приятно изненадан от директора на Държавния архив на Израел д-р Моше Мосек, който бе поставил задача на един от своите сътрудници да издири изображение на “Струма”. Това, което видяхме, е построената през 1880 г. (а според други данни – през 1867 г.) в корабостроителницата “Палмърс Ес Би Корпорейшън” в Нюкасъл, Англия, тримачтова яхта с името “Корнелия”. В продължение на пет години е притежание на маркиза на Лондондери и е регистрирана в Съндърланд. Според проф. Ровер моторната яхта с железен корпус преминава последователно през няколко корабособственика и от Гърция идва през 1934 г. в България под името “Есперос”.
Ето какво сочи за “Струма” справочникът “Българските кораби” от Илия Тодоров: “През 1932 г. Димитър Кенков от Варна закупува от гърка Георги Евангелов Милопас кораба “Есперос”, построен от фирмата “Палмер Брос и сие” през 1867 г. в Нюкасъл, Англия. До закупуването му от Д. Кенков корабът сменил десетина собственици, които го кръщавали с най-различни имена. Българският му собственик го нарекъл “Македония”Е През 1940 г. дружество “Струма” закупува, ремонтира и снабдява “Македония” с нов двигател, давайки му своето име. През 1941 г. то го препродава на семейство Конфино за превозване на евреи – преселници. Плавайки под панамски флаг, но с български екипаж под командата на българина от руски произход капитан Горбатенко, “Македония” бива потопена на 24 февруари 1942 г. от торпедо на подводник близо до Босфора”.

През 1940 г. корабът е в толкова лошо състояние, че става само за несамоходен шлеп. Проверката в Централния държавен архив в София показа, че “Струма” никога не е бил собственост на д-р Барух Конфино, а само на акционерното дружество “Струма” с основни акционери Бенямин Декало (български евреин) и Стефан Хрусанов. (факсимиле от Протокол на общото събрание на “Струма” АД). Проф. Ровер смята обаче, че именно доктор Конфино стои зад акционерното дружество “Струма”. А руските изследователи Богатирьов, Ларинцев и Овчаренко твърдят, че корабът “Струма” е взет под аренда от “панамските граждани” Дора и Барух Конфино. Д-р Конфино е бил наясно с лошото състояние на “Струма” и затова първоначалната му идея е шлепът да бъде влачен от кораба “Дариян ІІ”. Поради това ремонтните работи са ограничени само дотолкова, доколкото да е възможно настаняването на поне 370 бежанци. На 1 март 1941 г. обаче пристанище Варна преминава изцяло под контрола на немските войски. “Дариян ІІ” потегля без “Струма”. Вероятно липсата на всякаква друга алтернатива принуждава д-р Конфино да поръча доставянето на двигател на “Струма”, с помощта на който да бъде осъществено самостоятелно плаване до бреговете на Палестина. А потокът от евреи-бежанци нараства постоянно. Това кара ционистките организации да удвоят усилията си.

Според проф. Ровер: “Това е едната страна, т.е. ционистката страна. Те са се опитвали да заведат там по възможност млади хора, които са били работоспособни и силни. Бягствата и организирането на бежанци са започнали през войната, след като е станало ясно, че немците и с тяхна помощ румънците преследват евреите и отчасти зверски ги избиват. Това е накарало много бежанци по някакъв начин да успеят да дойдат до Румъния и от там да се опитат да се качат на борда на такива кораби.”
Все по-трудно става и с набирането на екипажите: по пътя си от Констанца за Босфора корабите с бежанци през районите за бойно патрулиране на съветските подводници. След преминаването на Дарданелите пък те са принудени да плават извън териториалните води на неутрална Турция – през напълно овладените от немско-италианските въоръжени сили води на Егейско море, които са оперативните райони за действие на британските подводници. В плаването на “Струма” към Палестина не е предвидено атакуване от военен кораб. Звучи невероятно, но германците не успяват да се противопоставят на еврейската емиграция по море от румънските и от българските пристанища.

Проф. Ровер: “Немското политическо ръководство естествено се е опитвало да възпрепятства изселването на евреите по море и постоянно е умолявало румънските власти да направят нещо срещу това. Отначало румънското правителство се съгласявало, но в края на 1943-та и в началото на 1944-та година, с оглед на несигурния край на войната всички са станали по-предпазливи и от румънска страна са се опитвали да допуснат определени неща. Немската страна не е можела да се противопостави особено много на това. Постъпило запитване от страна на немския командващ флота в София, какво да се прави с тези кораби, дали да не бъдат просто потопени. В отговор на това от главнокомандващия немския флот адмирал Дьониц последвала заповед, че тези кораби трябва да се третират по същия начин, както всички останали, които пътуват по този маршрут, да бъдат съпровождани от немски или румънски части и извеждани от минните заграждения и да бъдат пропускани за отпътуване в дълбоки води към Босфора и така тази идея или това предложение на адмирал Фрике от София не се осъществява.” Междувременно, корабът “Струма” става причина за обтягането на отношенията между България и Румъния. За да изясним същността на конфликта, е необходимо с няколко думи да разкажем и предисторията. Собствениците на “Струма” от едноименното акционерно дружество са получили разрешение от Министерския съвет на 31 юни 1940 г. да продадат кораба и той да смени българското знаме с чуждо. През лятото на следващата година обаче почти целият корабен парк на България е поставен в услуга на хитлеристка Германия и българското морско стопанство изпитва остър недостиг от плавателни съдове. Тогава в Дирекцията на водните съобщения се сещат за намиращия се в румънското пристанище Констанца български кораб “Струма”. Започва оживена преписка между Министерството на външните работи в София и Царската легация в Букурещ.
Логиката на българската администрация е следната: “Като се има предвид, че ние имаме извънредно голяма нужда от кораби за задоволяване стопанските нужди на страната, за което бяхме принудени граждански да мобилизираме кораби и до 10 бруто-регистър тона, тогаз когато корабът “Струма” от 144 бруто-регистър тона стои в румънски териториални води и не може да бъде използван в тия от голямо значение времена?”

Министерството дори командирова своя морски специалист о.з. капитан ІІ ранг Борис Станев да доведе кораба от Констанца до Варна. Румънската страна отговаря, че спорът ще се реши в съда. Румънското дружество, наело кораба и заплатило за неговия ремонт, предлага и текст за споразумение. То внася в Царската легация в Букурещ 5 милиона леи за сметка на корабособственика – дружество “Струма”. В съда, както може да се предполага, се приема предложението на румънското дружество “Компания Медитеранея де вапорей, лимитада”, регистрирано в Панама. След делото се подписва и съответния договор.

Съгласно този документ, дружество “Струма” получава още 5 милиона леи, с което се задължава корабът му да извърши четири пътувания с еврейски емигранти в срок от осем месеца. След четвъртото плаване, той отново ще бъде върнат на корабособственика. Освен това, при второто, третото и четвъртото плаване, акционерното дружество “Струма” ще получи по 25 % от реализираната печалба. Тези суми, забележете, ще бъдат получавани не след успешното пристигане на еврейските бежанци в Палестина, а само 24 часа след отплаването на кораба от Констанца.

С други думи: и вълкът сит, и агнето цяло. Архивните документи обаче са запазили и репликата на единия от румънските адвокати в съда, която разкрива много точно истинската същност на нещата: “Почитаемият съд знае добре, че ако заминат 700-те евреи със “Струма”, ще се деблокират 300 000 долара от румънските авоари в Америка в полза на румънската държава. Със своята интервенция България иска да създава мъчнотии на Румъния по един толкова жизнен за нея въпрос.” Адвокатът изтъква също, че Румъния е заинтересована от заминаването на “Струма” още и поради обстоятелството, че се очиства по тоя начин от 700 евреи и че самият маршал Антонеску е дал съгласието си за това”.

Всичко е просто и ясно. Никъде не става дума за хуманизъм, за спасяване на евреите-бежанци. Интересът е чисто прагматичен, със съответния финансов и политически акцент. 300 000 долара срещу “очистването” от 700 евреи – това прави по 420 долара на човек. Цинизмът на войната превръща безценния човешки живот в най-обикновена разменна монета. Българската страна няма основание да бъде недоволна от изхода на съдебния процес в Констанца. Легационният секретар Христо Бояджиев пише в своята докладна бележка: “Смятам за неизлишно да добавя, че посетих и разгледах самия кораб “Струма”, който представлява един стар бракуван съд, строен преди 70 години, боядисан и ремонтиран, с пристроен нов етаж за поместването на 700 евреи (Това обяснява странния вид на кораба на единствената оцеляла снимка – А.П.). Корабът е почти негоден за каботажна служба, както в тоя смисъл се е изказала и една специална германска комисия, която го е посетила това лято”. Показателно е и заключението, направено от Христо Бояджиев: “Епостигнатото споразумение е добре дошло за нас и ни даде възможност да излезем с чест от цялата тая работа”.

Проф. Ровер е изследвал подробно цялото плаване на “Струма” към смъртта. Хрониката на тази трагедия ни сблъсква още веднъж с цинизма на войната, с който са заразени и такива невоюващи страни като Турция. Под панамски флаг и под командването на капитан Горбатенко “Струма” отплава на 12 декември 1941 г. от Констанца със 769 еврейски бежанци от Буковина, Бесарабия, Румъния и България. Организаторите разчитат пътуването до Истанбул да продължи не повече от 14 часа. Затова на борда няма големи запаси от храна и вода. Няма и необходимите за всички пътници спасителни средства. Монтираният двигател втора употреба след множество аварии спира окончателно и корабът стига до Истанбул едва след 4 дни, влачен от буксир. Повече от една седмица екипажът полага всички усилия, за да поправи двигателя, но това се оказва невъзможно. Затова на 24 декември капитан Горбатенко уведомява пристанищните власти, че “Струма” не може да продължи пътуването си самостоятелно по море. Тъй като намиращите се на борда бежанци нямат разрешение от британските институции за влизане в Палестина, турските власти отказват да ги пуснат и на брега.

Когато преговорите между “Джуиш Ейджънси” в Ерусалим и британските власти в Палестина по повод бежанците от “Струма” се затягат, на 10 януари 1942 г. отново уведомява пристанищния капитан в Истанбул за ужасяващото състояние на пътниците на борда и за случаите на заболяване от дизентерия. Едновременно с това той посочва, че “Струма” не може повече да плава под панамски флаг в контролираното от немци и италианци Егейско море, тъй като Панама е вече във война с тези държави. И тогава се случва необяснимото. Преговорите, водени от евреина Моше Шерок, тъкмо потръгнали и е имало реален шанс поне децата до 11 години да получат входни разрешения за Палестина. Тогава турското правителство решава да върне “Струма” в пристанището, откъдето е тръгнал. Решението е взето, въпреки информацията, че корабът е с повреден двигател и няма собствен ход, поради което трябва да бъде влачен на буксир. Влекач наистина е изпратен, но той издърпва “Струма” на 14 морски мили североизточно от Босфора и оставя кораба с повече от 760 пътници на произвола на съдбата – без двигател, без отопление – а денят е 23 февруари 1942 г., без вода и храна. От тук нататък за “Струма” обратен курс няма. Всъщност, турските власти много добре са знаели, че има кой да свърши мръсната работа вместо тях. Точно пред Босфора е един от районите за бойно патрулиране на съветските подводници в Черно море. Няколко дни преди “Струма” да бъде издърпан и изоставен, в същия район съветска подводница потопява турския кораб “Чанкая”, а оцелели членове от екипажа разказват кой е истинският извършител на престъплението. Безследно изчезва и турският кораб “Тепе”. Още на другия ден, 24 февруари, с едно торпедо съветската подводница Щ-213 с командир капитан-лейтенант Денежко праща “Струма” на дъното.

Проф. Ровер: “Чрез кореспонденция, в началото на 60-те години, по времето на Хрушчов, беше възможно да се прави известен обмен със съветските историци. Аз водех кореспонденция с шефа на историческия отдел на съветския флот капитан І ранг Ачкасов. В едно от многото си писма, в които се опитвахме да изясним успехите и загубите на съветските подводници, той ми писа, че подводницата Щ-213 във въпросния ден – 24 февруари, е потопила един кораб пред Босфора. Това недвусмислено беше “Струма”. В тази област са потопени и редица немски, румънски и италиански кораби от съветски подводници, също и малки кораби, подобни на “Струма” и “Мефкуре”, малки турски ветроходи. Това днес е напълно сигурно.”
Днес никой не може да каже със сигурност защо капитан-лейтенант Денежко е атакувал една грохнала 70-годишна гемия, а е докладвал за потопен 7000-тонен вражески транспорт. Щ-213 е пратена завинаги на дъното от германския преследвач “Ксантен” недалече от Констанца на 14 октомври 1942 г. Цинизмът на войната понякога става ирония на съдбата: подводницата – убиец на 760 евреи, е унищожена от кораб на държавата, измислила и осъществила Холокоста. Проф. Ровер е склонен да твърди, че съветските командири на подводници са били убедени, че в района пред Босфора плават само немски транспортни кораби:

“Но както казах, много често се е стигало до преплитане на тези преследвания от страна на немците с военни операции. Съветските командири на подводници не са знаели нищо за пътуванията на бежанците и са мислели, че става дума за немски транспортни кораби. Така трябва да се разбират тези потопявания. Разбира се, съществува проблемът, че засегнатите, например близките на жертви от “Струма”, не искат да приемат това напълно. Те са така повлияни от представянето на ужасните немски престъпления в рамките на Холокоста, че единствено могат да си представят, че това трябва да е във връзка именно с Холокоста и че немски кораб трябва да го е потопил.”

Днес вече историците спират да спорят по въпроса кой е потопил “Струма” и “Мефкуре”. Никой не оборва това, което проф. Ровер доказва още през 1964 г. В България обаче – нито през 1964-та, нито две десетилетия по-рано, нито по-късно, се говори за трагедията, разиграла се на борда на “Струма”. Само във варненския “Черно море” от 27 февруари 1942 г., на четвърта страница е публикувано едно единствено изречение: “Известно е, че един параход, носящ евреи от Румъния, бе потопен и само един човек бе спасен”. Не се споменава нито името на “Струма”, нито фактът, че принадлежи на български корабособственик, нито че е с български екипаж. Странно, след като се е водил дори съдебен спор с Румъния за същия този кораб. Вероятно стремежът да не се дразнят съюзниците и най-вече Германия, обяснява тази щраусова позиция. В замяна на това, българските вестници са пълни с информации за атентатът срещу германския посланик в Турция фон Папен.

Световният печат обаче не мълчи. В архивите на мемориалния комплекс “Яд Вашем” в Ерусалим се съхраняват копия и преписи от много публикации във френския и в немския печат. В музея на “Хаганата” в Тел Авив пазят позивите и афишите, отразяващи бурята от негодувание, заляла тогавашна Палестина. Проф. Ровер твърди, че по отношение на “Струма” сега всъщност няма какво толкова много да се изследва наново. При цялото ни уважение към него обаче, тази теза не можем да приемем безкритично. По случая “Струма” има още много въпросителни. Ето една от тях. В документите по ликвидацията на акционерното дружество “Струма” черно на бяло е записано, че корабът – тяхна собственост е потънал в румънски или в турски води, за което Министерството на външните работи е издало удостоверение на 9 януари 1942 година! Това вече е пълна мистификация! Удостоверението е издадено цели 45 дни преди потъването на “Струма”! В друг документ на Министерството на външните работи се твърди, че на загиналите българи на “Струма” са издадени смъртни актове и изпратени на техните близки, а семейството на капитан Горбатенко не е получило смъртен акт и десетилетия след това е продължило да го очаква…
С помощта на нашата сънародничка д-р Соня Леви, изследовател в мемориалния комплекс “Яд Вашем” – Ерусалим открихме и имената на българите, загинали като членове на екипажа. Те са:

Григор Тимофеев Горбатенко – капитан
Лазар Иванов Диков – помощник-капитан
Дамян Стоянов – механик
Осеп Гарабедов – моряк

Не можахме да установим обаче колко от загиналите пътници са български евреи. А такива със сигурност има.
Наистина е странно нашето отношение към гибелта на “Струма”. Странно е и нашето отношение изобщо към участието на българските моряци в осъществяването на емигрантските еврейски рейсове от черноморските пристанище към бреговете на Палестина. Според проф. Ровер само през периода 1934 – 1939 г. 20 % от общо 21700 евреи-бежанци са тръгнали от български пристанища. Днес професорът – представител на държавата, организирала някога Холокоста, не без основание се гордее със своите исторически трудове.

“За мен като историк, разбира се е много важно, че през това време – 1960 г. – в апогея на студената война, съм стигнал до резултат, който тогава се изясняваше от едната страна със съмнения, а от другата съвсем не се изясняваше, и че днес трябва да се каже, всички, които са взели участие в това, Изток или Запад, или независимо кой, трябва да признаят, че съм бил прав. Това е едно хубаво признание за историка, когато си започнал работата си преди много години, изминали са повече от 40 години от тогава, че това, което тогава открих, е вярно.”

Ние – българите, като представители на държавата, която не позволи на Холокоста да прекрачи нейните граници, все още не знаем нищо за другия свой принос в спасяването на други хиляди евреи. Защото българските моряци участват в еврейските рейсове и след гибелта на “Струма”.

Атанас Панайотов,
доктор по история

http://www.extremecentrepoint.com/