Парадоксът

.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко.
Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си.
Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем.
Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините.
Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед.
Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата.
Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си.
Пишем повече, но научаваме по-малко.
Планираме повече, но постигаме по-малко.
Научихме се да бързаме, но не и да чакаме.
Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Време.
Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки.
Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове.
Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.
Време, в което има много на витрината, но малко в склада.
Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване”.

Запомнете
Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги.
Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас.
Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
Запомнете и казвайте „обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето.
Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Джордж Карлин

Веселина Вл. Георгиева – баронеса Лина Ротшилд

.

Веселина Георгиева, баронеса Ротшилд, е родена през 1927 г. в София в заможното семейство на търговеца Владо Георгиев. Майка и Надежда е дъщеря на габровския търговец Стефан Родев, леля и Веска, на която е кръстена е омъжена за Кимон Георгиев. Сестра и Мария е архитект, омъжена за известния арх. Богдан Томалевски. Домът на Владо Георгиев е една от най-изящните за времето си къщи в София – днешното австрийско търговско представителство на ул. Гладстон (до у-ще Патриарх Евтимий). Къщата е проектирана от Иван Васильов и всъщност тя отваря на архитекта пътя към извесността и вратите на софийския хайлайф, за да проектира след това някои от шедьоврите на стара София  по Шипка и Оборище (вкл. къщата на Чапрашиков) Домът на сем. Георгиеви е винаги отворен за хора на изкуството.
Обичайни посетители са видни български музиканти, художници, литератори.”Вкъщи не помня вечер без гости. Все интересни хора. Личности като професор Балабанов, художника Константин Щъркелов, директора на операта Мойсей Златин, журналисти, писатели…” Лина завършва „Дойче шуле” в София и след това се насочва към рисуването и пластичните изкуства, керамиката. През 1947 г., едва 20-годишна, тя заминава за Франция, за да продължи образованието си в Парижкото училище по приложни изкуства. Попада в класа на прочутия професор Катлен. Няколко месеца след пристигането й във френската столица обаче желязната завеса се спуска окончателно. Това превръща младата красавица в бежанка. „През 50-те години в Париж беше страхотно, връща се в спомените си българката. Изкуството се ценеше повече и творците бяха особено търсени. Градът ми даде много. Благодаря на всичко, което видях там, на изложбите, на местата, които посещавах, на изключителните личности, с които общувах.” Веселина Георгиева преминава през всички изпитания на емигрантския живот. Дълги години е откъсната от корените си и от най-близките си хора. Успява обаче да пробие сама. Българката започва да аранжира витрини. Всичко, което съм работила в живота си, съм го работила с ръцете си, казва Лина. В началото правех букети от сухи цветя върху арматура от тел. Творенията ми имаха голям успех. В Париж първа към скулптурата я насочва българската художничка Рада Поптошева. Лина е подкрепяна от прочути художници като холандеца Кор Постма и съпругата му Лили ван Леер. През 60-те години Лина Георгиева продължава учението си при Мужен в Монпарнас. През 1963 г. биеналето във Венеция я среща с Алберто Джакомети. „Скулптурите на Джакомети ми вдъхнаха вяра в себе си“, възклицава Лина. Нейна творческа кражба от великия италианец е директната работа с ръце. През 1968 г., вече Лина Георгиева, прави самостоятелна изложба в амстердамската галерия “Еендт”. Голям почитател и е бил Ърнест Хемингуей. Двамата разговарят с часове, споделят възгледите си за смисъла на живота Заразена от авантюристичния дух на великия писател тя посещава Израел, Египет, Флоренция. Особено обаче я поразява Индия и нейното спокойствие. „Бях жадна за живот, исках всичко да докосна, всичко да видя. Винаги съм изпитвала необходимост да пътувам, да опознавам различни хора и места. Всъщност това е ролята на твореца – вечно да търси нещо…Живяла съм няколко живота, поемам в една посока, после в друга, непрекъснато търся…Но в края на краищата винаги се връщам към скулптурата, най-вярна оставам на нея“, казва Веселина. Българката не пропуска светско събитие. С присъщата й жизненост успява да спечели хората около себе си. Времето и се разкъсва между скучните чаени следобеди, ски-курорти и казина. Между “лудориите” е и бракът и с барон Едмонд де Ротшилд. Прочутият милиардер се жени за Лина през 1958 г. Няколко години по-късно се развеждат. Каква е причината за раздялата, не става известно. Когато обаче майката на богаташа е на смъртно легло, тя вика Веселина, за да й поиска прошка.. “През 2030 година няма да има нито държава България, нито живи българи!” Тази зловеща прогноза Едмон де Ротшилд изрича през лятото на 1997 г. Скоро след това умира. Версията е самоубийство. От оскъдните материяли, до които достигнах, не ми стана ясно дали репликата е коментар на демографските тенденции в България или лошо отношение към страната ни след развода с Веселина Георгиева. Българката много харесва древногръцкото изкуство, според нея то е чиста красота. Обича и етруското. Привлича и я изкуството на Черна Африка, особено ритуалните маски, които според нея носят необичайна тайнственост. Лина обожава да работи с глина. Харесва и камъка, но смята, че не е способна да го укроти. Важно е да почувстваш материята, земята, казва тя. Никога не съм се откъсвала от корените си и съм много горда, че съм българка. Принадлежим към древна цивилизация, тракийското изкуство е забележително. Църковните стенописи, иконите, манастирите… Българите са много талантливи. Познавам много творци, от които се възхищавам дълбоко, казва Лина. От 1989 г. датира сътрудничеството й с Леонард Дилман, белгийски колекционер и галерист. Той високо оценява нейното изкуство и го лансира. Лина Георгиева, баронеса Ротшилд прави изложби в Брюксел, Гщаад, Дюселдорф, белгийския замък Пти Ле. През 2004г. Георгиева представи свои творби в Унгарския културен център в София.”Скулпторката Лина Георгиева олицетворява отхвърля едно общество и официално утвърденото му изкуство, така нареченото модернистично изкуство и се бунтува срещу диктатурата на това общество и неговоро вместено в рамки художество. Човешките фигури, които изобразява, са изпълнени с носталгия и тревога”, казва за творчеството й художественият критик Шарл Вентинг.

http://stanimer.blog.com/1549719/