.
Преди дни L’Espresso публикува забележително есе на Умберто Еко, озаглавено „Кич, кич, кич, ура!“ В есето видният италианския философ представя няколко полемични тези за съвременните измерения на кича:
Всички говорят за кича, но почти никой не може да определи какво точно е кич. И вината не е в този, който не знае какво е кич, а в многобройните изследвания и определения за това понятие.
С лекота можем да наречем кич предпочитанията на другите: сантименталните романи, замъците на Лудвиг II в Бавария, модата от миналото и така нататък, но защо да отричаме нещо, което доставя удоволствие на някого? Защо да лишаваме много хора от насладата да се любуват на вещи, които събуждат в сърцата им сантиментални чувства – фотографиите на деца, например, или порцелановите кученца?
Една от главните трудности, свързани с кича, се заключава в следното: твърде трудно е да определим какво е кич само по себе си. Само вземете предвид факта, че предметите в дома на сеньора Надежда (в стиха „L’amica di Nonna Speranza“ на Guido Gozzano) са изглеждали трогателно в очите на автора, после са възприемани като кич от първите му читатели, а днес – по каноните на такива стилове като „ретро“ и „винтидж“ – не могат да бъдат определени като кич.
Аз обаче не се отказвам от старото си понятие за кича по отношение на това, което наричам болдинизъм в изкуството. В картините си Джовани Болдини изобразява богати дами по такъв начин, че те провокират не само сантиментални чувства, а и плътски желания – поне в изобразяването им от главата до кръста. От кръста надолу образите на дамите провокират у зрителя неволни асоциации с импресионистката живопис. И вероятно зрителите си мислят, че Болдини е щял да има успех в импресионизма. Картините били поръчвани от самите дами или техните мъже.
По този начин художникът, позовавайки се на изкуството, „нелегално“ добавя в своите платна и еротиката. Този трик после беше повторен и от Playboy – списанието публикува снимки на голи жени и паралелно с тях – текстове на знаменити автори, които автоматично се превръщат в почитатели на кича. И отново, щом става дума за кича, не е нужно да споменавам за откровените романи или порнографските филми, които продават именно това, което обещават – без претенция за доставяне на естетическа наслада, но бих припомнил за „Емануела“ на Еманюел Aрсан и „Историята на О.“ на Полин Реаж.
В повечето случаи кичът не е в творбата, а в нашия поглед към нея. Ето и конкретен пример. „Мона Лиза“ без съмнение е едно от най-великите произведения на изкуството. Някои (подчертавам – само някои) от посетителите на Лувъра наистина искат да се насладят на картината. Същевременно значителна част от туристите „гледат“ към Джокондата, но хич не я виждат. Вероятно защото се опитват да я снимат, въпреки че в Интернет отдавна има много отлични снимки на „Мона Лиза“, или се тупат един друг по рамото с думите „Е, видях я“. А след това просто преминават край другите шедьоври в залата, без да ги забелязват. Излиза, че „Мона Лиза“, без тя да има вина за това, се превръща в кич-фетиш.
offnews.bg/