Писмо в подкрепа на омбудсмана

.

До
Г-н Евгени Танчев
Председател на Конституционния съд
на Република България
Копие
г-н Константин Пенчев
Омбудсман
на Република България
Относно: Конституционно дело No4/2012

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ПРЕДСЕДАТЕЛ,

По повод на горепосочения номер дело и във връзка с изразеното от БНБ становище по същото, предлагаме на Вашето внимание настоящето писмо, което изразява вижданията на независими експерти и неправителствени организации. В същото време можете да бъдете уверен, че то се споделя от огромна част от икономическите субекти (граждани и юридически лица), потърпевши от действащата нормативна уредба. За прегледност нашето становище следва логиката и подредбата на аргументите, изложени от БНБ:

1. Безспорно банките са единствените юридичеки лица, които по занятие могат да съчетават дейностите по влогонабиране и кредитиране. Безспорно е също така, че за тях действа лицензионен режим, в рамките на който се налага да изпълняват множество критерии за получаване на лиценз за извършване на банкова дейност. Съгласни сме, че банките подлежат на завишени изисквания по отношение на надзор и отчетност. Вярно е, че нормативната уредба на тяхната дейност е рамкирана от европейско и българско законодателство, които в голям брой случаи са синхронизирани по отношение на
създаваната правна рамка. Не може да се оспори и твърдението, че банковото счетоводство е подчинено на правилата на Закона за счетоводството и Международните счетоводни стандарти, а така също и че банките подлежат на одитиране. Невярно е обаче твърдението, че този комплексен надзорен режим е уникален. На същите правила са подчинени и други субекти в сектора на публичните финанси, а също и застрхователни дружества, инвестиционни фондове, пенсионно-осигурителни дружества, здравни фондове и пр. Всяко едно от тях подлежи на подобен режим, съобразен със спецификата на извършваната от него дейност. Твърдението, че банките извършват дейност: ”несравнима по обем, отговорност и обществено доверие” с други предприятия от финансовия сектор отдаваме на естествената пристрастеност на регулатора към неговите поднадзорни лица, макар да си задаваме закономерния въпрос, дали един толкова пристрастен регулатор наистина е независим и необременен с предпочитания при взимане на решения по отношение на същите поднадзорни лица. Въз основа на всичко гореизложено, авторът на становището прави извод, че действието на атакувания чл.417а л.2 от ГПК е „обективно оправдано с оглед постигане на определени, значими за обществото правни цели” . Подобен извод по никакъв начин не кореспондира с изложената в становището на БНБ до момента аргументация. Използваният метод за обосновка е логически неиздържан, правно неграмотен и фактичеки неправилен. Особеният режим, в който е поставена банковата дейност е факт. Отговорността на банките за средствата на техните вложители също. Взети в съвкупност тези две предпоставки следва да мотивират кредитните институции да осъществяват разумна и предпазлива кредитна дейност. Дейност, която е изцяло подчинена на интересите на същите тези вложители и на обществото като цяло, като се отчитат и интересите на кредитополучателите, които са основен мотор за увеличаване на положителните финансови резултати на същите тези банки. Атакуваният текст на ГПК няма отношение към разумното кредитиране. Напротив, той се отнася към последната фаза на кредитния процес, когато същият вече е приел негативна насока. Принудително изпълнение е налице там, където банките не са „успели” в своята кредитна дейност. Принудителното изпълнение е доказателство, че съответнта банка не е приложила адекватно разумните принципи при оценка и управление на кредитния риск. То се явява показател за провален кредитен процес, за липса на гъвкавост при предоговаряне, за невъзможност за адаптация към променящата се икономическа среда. Със сигурност, дори и най-суфистицираният кредитен процес не може да предпази банките от т.нар. „лоши кредити”, но е сигурно също така, че предоставените от
съществуващата правна система средства за защита на техните интереси, са напълно достатъчни без да се прилага визирания чл.417 ал.2/ГПК. Той сам, не би могъл да предпази никого от недобра кредитна практика. Напротив, неговата употреба води единствено до по-бърза трансформация на проблемите на финансовите институции в проблеми на реалната икономика.

2. По т.2 от коментираното становище можем да отбележим следното. Авторите са прави в констатацията, че има разлика между финансова институция и кредитна институция. Тази констатация обаче не подкрепя твърдението, че неравнопоставеността между тях при реализиране на обезпечения е единственият отговор на съществуващата разлика в предмета на дейност. Няма връзка с това и твърдението, че: „Евентуалните финансови затруднения на банките бързо се отразяват върху платежния процес и обслужването на клиентските плащания”. Както отбелязахме по-горе, финансовите проблеми на една кредитна институция се свързват основно с дефектен кредитен процес, т.е. дефект в основната й дейност, а не с бавна реализация на обезпечения. Дали тези обезпечения се реализират бързо или бавно има значение за деформирането на съответния вторичен пазар. Един пазар, наводнен от обезпечения на банки с лошо кредитиране е вреден дори за самите тях, доколкото неминуемо повлиян от законите на търсенето и предлагането, ще доведе до намалени цени. От тук и банките няма да могат да удовлетворят адекватно своите принудителни изпълнения. Опитът на авторите да включат в групата на финансовите институции единствено небанковите такива не може да бъде подкрепен, доколкото тук влизат и споменатите по-горе застрахователи, пенсионни фондове, здравно-осигурителни дружества и др.

3. Изтъкнатият в т.3 аргумент, че:”правото на свободна стопанска инициатива и изискването за еднакви правни условия … нямат абсолютен характер”, и че това е нееднократна практика на самия Конституционя съд, може да бъде подкрепен само частично. Това е така, защото атакуваният чл.417 ал.2/ГПК представлява транспониране на заварено законодателство. Неговият произход като обща процесуална норма води началото си от 1952г., когато за първи път е поставен като общо правило в действащия тогава процесуален закон. Не е нужно да навлизаме в детайли относно разликите между действащата тогава командно-административна система и днешната икономическа среда. Няма смисъл да търсим паралел между
нуждите на плановото кредитиране и днешните кредитни процеси. Няма да намерим и причина, един текст от онова време да бъде прехвърлен почти без промени в днешното законодателство. Можем само отново да потвърдим нашето убеждение, че той е просто една трансмисия на проблеми между банковия сектор и реалната икономика. Трансмисия, която видно от днешната криза, работи неумолимо добре.

4. От приведените в подкрепа на основната теза аргументи, т. 4 отива най-далече в изопачаване на фактите и некоректната аргументация. На първо място ликвидността на банките не се определя пряко от реализирането на обезпеченията. Запознатите с повече детайли от кредитния процес знаят, че най-сериозно върху банковата ликвидност влияе задължението да се депозират в БНБ провизии за лошите кредити, като за изцяло необслужвните те достигат до 100%. След този момент банката трябва да реализира предоставеното обезпечение. Това обаче корелира единствено с ликвидността на пазара на подобни обезпечения, не и с бързината, с която тя се е снабдила с изпълнителен лист. Останалите разсъждения за натоварването на длъжника с необосновани разходи могат да се приемат с усмивка, доколкото идват от страна, която очевидно неглижира интересите на същите тези кредитополучатели. Подобни чувства будят и последващите аргументи, че отмяната на чл.417 ал.2: „ би се отразила негативно върху ликвидността на банките и наличието на финансов ресурс за предоставянето на нови кредити”. Авторите на писмото очевидно забравят, че кредитирането е финансово-икономически процес, но той е един от многото, изграждащи цялата икономическа среда. Неговото функциониране не следва да се поставя на първо място в ущърб на останалите икономически агенти, а печалбите на банковата система не следва да бъдат приоритет на регулатора, който е призван да се грижа за икономическата и финансовата стабилност, съгласно Чл.2 от ЗБНБ. Заплахата, че отнемането на банковите привилегии ще доведе до: „системен ефект върху целия сектор и икономиката на страната като цяло” потвърждава горния извод, че БНБ не иска или не може да бъде независим регулатор, а се е превърнала в рупор на финансовото лоби. Може би следва да се напомни, че банки, които не са в състояние да осъществяват законосъобразно своята дейност, не следва да бъдат обект на защита, а обект на надзорна интервенция. Подобни негативни оценки за неоправдан отказ за изпълнение на надзорните си задължения БНБ получава нееднократно в страната, както и от високопоставени чужди представители.

5. Привежданите в т.5 аргументи са несъстоятелни по следните причини: Бързината, цел на заповедното произовдство, не може да се сравнява с предоставената на банките привилегия да изваждат изпълнителен лист по извлечение от своите книжа. Това е така, защото при заповедно производство документът, свидетслстващ за наличие и размер на едно задължение, е изходящ от самия длъжник. Неговата право и дееспособност валидират направеното волеизявление, а размерът се извежда от липсата на оспорване от страна на длъжника. По същество изявлението му има характер на извънсъдебно признание. Точно обратен е случаят с банковите книжа. И размера и основанието се извеждат от документите на кредитора, а тяхната ВЯРНОСТ се презумира поради факта, че кредиторът ПОДЛЕЖИ НА ЗАВИШЕН КОНТРОЛ, както е посочено в т.1 от становището на БНБ. Подобна постановка противоречи дори на базовия доказателствен принцип от българското процесулано право, че документ, изходящ от страна не може да служи за доказване на нейното твърдение. Не оспорваме констатацията, че неплатените вземания са дължими. Опсорваме презумпцията, че те са установени по размер, само защото едната страна е банка. Налице е нарастващ обем съдебни решения, при които се отхвърлят претендирани суми от страна на банки, защото Съдът правилно приема, че при формирането на един или друг елемент на кредитното правоотношение съответната кредитна институция е злоупотребила с монополното си положение във вреда на потребителя на финансови услуги.

6. По отношение на довода по т.6 следва да се отбележат няколко съществени пропуска в аргументацията на авторите. Твърди се, че атакувания чл.417 ал.2/ГПК не е нова наредба или компрометиран акт от времето на социализма, а доказало се с времето средство за защита на кредиторите. Цитират се разпоредби на Закона за българската земеделска банка от 1903, във връзка с реда на Закона за гражданското съдопроизводство и Наредбата – закон за Българската земеделска и кооперативна банка от 1934г. От юридическа гледна точка дори само този аргумент на БНБ, изваден от контекста на останалата аргументация доказва, че твърденията й са неоснователни. На първо място става дума за два конкретни закона, даващи привилегии на една конкретна кредитна институция (при 37 действащи банки в годините на Третото българско царство), която в резултат на широкото й използване за нестопански цели е декапитализирана, спасена със стабилизационен заем и преименувана от БЗБ в БЗКБ през 1934г. Особеният статут на тази институция говори за принцип на целесъобразност. Очевидно, предоставянето на подобни извънредни привилегии е ПО
ИЗКЛЮЧЕНИЕ, видно от небходимостта те да бъдат уредени в lex specialis. Сходен е случаят с Българската ипотекарна банка, която е основана в края на 1927 г. с 60% чужд капитал и която работи само няколко години при сходни условия. Професионална оценка на тези финансови импровизации дава Румен Аврамов в „Комуналният капитализъм”, т. І и ІІ, София 2007 г.
От фактическа гледна точка трябва да се подчертае, че никой от досега действащите режими на кредитиране в България не е познавал т.нар. ”плаваща лихва”. Това явление съществува от скоро и позволява на банките едностранно и по свое усмотрение да променят и увеличават лихвите, прилагани по ВЕЧЕ ОТПУСНАТИ кредити. Авторите на разпоредбите, стоящи в основата на днешния чл.417 ал.2/ГПК, със сигурност са искали да облекчат процедурите ПО ЕДНИ ЯСНИ И НЕПРОТИВОРЕЧИВИ кредитни отношения. Това обаче не кореспондира с днешното положение. На първо място днешните банки-кредитори могат почти безконтролно да повишават лихвите по отпуснати кредити въз основа на умишлен пропуск в действащото законодателство (Закон за потребителския кредит). На второ място, кредитополучателите по тези кредити нямат никаква възможност за защита – те следва да преглътнат повишената лихва и да продължат обслужването на кредита под заплахата на облекчената процедура за реализиране на обезпечения. На трето място, подобна привилегия НА ПРАКТИКА СЕ ПРЕДОСТАВЯ ПО ОТНОШЕНИЕ НА ВЗЕМАНИЯ, КОИТО НЕ СА ЛИКВИДНИ И ИЗИСКУЕМИ, ЗАЩОТО ТЕХНИЯТ РАЗМЕР Е СПОРЕН. Това със сигурност противоречи не само на буквата, но и на самия дух на Конституцията, защото превръща гражданите от правни субекти в обекти на банков произвол.

7. Посоченият в т.7 аргумент, че чл.417 ал.2 е в синхрон с Директива 2011/7 на ЕС и ЕП, и Регламент 1896 на ЕС и ЕП отново почива на дефекта логика и юридическа некоректност. От субективна страна цитираните Директива и Регламент се отнасят за икономическите оператори – небанкови институции, доставчици на стоки и услуги, като обхвата на Регламента е опростяване, ускоряване и намаляване разходите за съдебни спорове по трансгранични дела. От обективна – в техния периметър попадат ”неизплатени задължения, по които не съществува правен спор”. Тук определно не се визират банкови кредити, по които една от страните може да променя едностранно условията по кредита, а другата е принудена да търси съдебна защита срещу подобен произвол.
На последно място и като заключение следва да отбележим, че цитираният многократно чл.417 ал.2/ГПК действаше и при предишния Гражданско-процесуален кодекс. Това по никакъв начин не успя да гарантира финансовата стабилност и да предотврати масовите банкови фалити през 1995-1996г. Точно обратното, те отново бяха плод на дефектни кредитни процеси, на безконтролно раздаване на кредити и на откровени корупционни практики. В многократно цитираните в становището на БНБ европейски банкови правила и законодателство са налице множество други решения, които да защитават адекватно интересите и на двете страни, като се търси ограничаване на негативните влияния върху реалната икономика. Такива са механизмите на личната несъстоятелност, такива са познатите в САЩ ипотеки без регрес (non-recourse mortgages), такава е не на последно място и институцията на Финансовия омбудсман, която у нас все още не е създадена, въпреки че Р България е член на ЕС от 2007г. За съжаление решението, намерило практическо приложение в родната финансова действителност е разпоредба от времето на командно-административната икономика, която поставя страните в неравноспоставеност и противоречи на принципа на правовост, прогласен в ЕС.
Във връзка с всичко гореизложено заявяваме нашата подкрепа за становището на Омбудсмана и смятаме, че посоченият член 417 ал.2/ГПК трябва да бъде отменен като противоконституционен и противоречащ на основните принципи на правовата държава.

Становище на Българската Народна Банка

Ein Gedanke zu „Писмо в подкрепа на омбудсмана

  1. и кво като си писал на омбудсмана?  кой е той?  кво може?   НИЩО!  поредната тухла от изградената от комунистите непробиваема стена на вечното им господство!  самия факт, че се прие английската дума за назоваване на тази институция я направи неразбираема и далечна за обикновения човек…чийто инструмент всъщност е омбудсмана…

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert