.

Дама, облечена в избледняла рокля от памучен плат и съпруга й, облечен в овехтял шаячен костюм, слезли от влака на Бостънската гара и тръгнали плахо към градския кабинет на Президента, за среща с него. Те нямали предварително уговорен час, а на секретарката му й се искало да им каже, че такива недодялани образи като тях нямат никаква работа в Харвард. Дори изобщо не заслужават да са в Кембридж Вилидж. Тя просто се намръщила – така изразила радостта си от тяхното появяване.

“Бихме искали да се срещнем с Президента.” – меко казал мъжа.

“Той ще бъде зает през целия ден.” – троснато отвърнала секретарката.

“Ще изчакаме.” – обадила се жената.

Секретарката ги игнорирала с часове, надявайки се да ги обезкуражи и те най-накрая да си тръгнат. Но те продължавали да стоят, кротко седейки си в чакалнята. Разочарованието на секретарката растяло все повече и повече. Накрая тя решила да обезпокои президента, колкото и да съжалявала за постъпката си. “Може би ако се срещнат с Вас за няколко минути, ще си тръгнат.” – му казала тя. Той въздъхнал раздразнено и кимнал.

Той бил прекалено зает, за да може да им отдели дори няколко минути, но повече от всичко мразел памучни рокли и шаячни костюми да му се размотават в офиса. Обърнал се към влизащата двойка със най-сериозното си и строго изражение на лицето.

Жената се обърнала към него:

“Имахме син, който учи в Харвард една година. Той го обичаше и беше щастлив тук. Но преди година той загина в злополука. Аз и съпругът ми бихме желали да издигнем мемориал в негова чест, някъде в района на Университетското градче.”

Президентът не само, че не се трогнал. Той бил шокиран.

“Госпожо,” – казал той дрезгаво “не можем да издигнем паметник в чест на всеки, който е учил в Харвард и е починал. Ако можехме, това място би приличало повече на гробище.”

“О, не,” – жената разяснила бързо “ние не искаме да му издигаме паметник. Мислехме си, че можем да подарим една сграда на Харвард.”

Президентът се ококорил. Погледнал към жената с вехтата памучна рокля и мъжа с шаячен костюм, след това възкликнал.

“Сграда! Имате ли представа колко струва това? Имаме над седем милиона и половина долара в земи, сгради и оборудване, тук в Харвард!”

За момент жената останала безмълвна. Директорът бил доволен. Най-накрая можел да се отърве от тях. А жената се обърнала към съпруга си и му казала тихо:

“Само толкова ли струва да основеш Университет? Защо просто не основем наш собствен?”

Съпругът й кимнал в знак на съгласие. Лицето на Президента се сбръчкало в объркване и недоумение.

Господин и госпожа Лиланд Станфорд си тръгнали и отишли в Пало Алто, Калифорния. Там основали университет, който носи тяхното име в памет на сина им, от който Харвард вече не се интересувал!

http://www.positivespirit.net