Нестабилността на неравенството

.

Нуриел Рубини

.

През 2011 г. станахме свидетели на вълна от политическа и социална нестабилност. Маси от хора заляха реалните и виртуални улици: Арабската пролет; бунтовете в Лондон; протестите на средната класа в Израел срещу високите цени на жилищата и инфлационния натиск върху стандарта на живот; протестите на чилийските студенти; палежите на скъпи коли на заможни банкери в Германия; индийското движение срещу корупцията; растящото недоволство срещу корупцията и неравенството в Китай; движението „Окупирай Уолстрийт“ в Ню Йорк и на много други места в САЩ.

Въпреки че тези протести нямат обща тема, те изразяват по различни начини

сериозните притеснения на средната и работническата класа

по света за перспективи им пред лицето на все по-концентриращата се мощ в ръцете на икономическия, финансов и политически елит. Причините за техните опасения са пределно ясни: високото равнище на безработица в развитите и развиващите се икономики; неадекватните умения и образование на младите хора и работниците, които не им позволяват да се конкурират в глобализирания свят; недоволството срещу корупцията, в това число и в легалните й форми като лобирането; рязкото задълбочаване на неравновесието в заплащането и в богатството в развитите и бързо развиващите се държави.

Естествено, притесненията на толкова много хора не могат да бъдат изчерпани с един-единствен фактор. Задълбочаването на неравновесието например се дължи на много причини: наличието на 2.3 млрд. индийски и китайски работници на глобалните трудови пазари води до спад в работните позиции и заплатите както на ниско, така и на висококвалифицираните работници в развитите икономики; технологичните промени, които премахват нуждата от определени умения; ефектът „победителят получава всичко“; появата на неравновесия в бързо растящите икономики, които доскоро са били с слабо развити; все по-ограниченото използване на прогресивно данъчно облагане.

Увеличаващата се задлъжнялост на частния и публичния сектор и свързаните с нея балони до известна степен са следствие от неравновесието. Минималният ръст на доходите за всички с изключение на богатите през последното десетилетие създаде несъответствие между това колко хората получават и желаят да похарчат.

В англосаксонските държави решението беше да се демократизират кредитите посредством финансова либерализация. Това повиши задлъжнялостта на домакинствата, които заемаха, за да компенсират разликата. В Европа тази празнина беше запълнена чрез обществени услуги – безплатно образование, здравеопазване и т.н. – които не бяха финансирани изцяло чрез данъци. По този начин се

натрупаха високи равнища на дефицити и дългове

И в двата случая нивата на дълга постепенно станаха неустойчиви.

Фирмите в развитите държави в момента съкращават служители, което се дължи на неадекватното потребителско търсене, довело до излишен капацитет и несигурност за търсенето в бъдеще. Съкращенията обаче водят до допълнителен спад на потреблението, тъй като по този начин се намаляват доходите на хората и се увеличава неравновесието. Разходите за труд на фирмата са трудови доходи и търсене за други. Така разумното за отделната компания се оказва разрушително за цялото.

Резултатът е, че свободният пазар не генерира достатъчно крайно търсене. В САЩ например орязването на разходите за труд понижи рязко приходите в бюджета от това перо. С изчерпване на кредитите ефектите върху съвкупното търсене от десетилетия на преразпределение на доходите и богатството – от труд към капитал, от заплати към печалби, от бедни към богати и от домакинствата към корпорациите – станаха огромни. Това намали склонността на фирмите/собствениците на капитал/богатите домакинства да харчат.

Проблемът не е нов. Карл Маркс превъзнесе социализма прекалено много, но беше прав в твърдението си, че глобализацията, неограниченият финансов капитализъм и преразпределението на приходите и богатството от труда към капитала може да предизвика разпадане на капитализма. Както смяташе той, нерегулираният капитализъм може да доведе до редовни пристъпи на свръхкапацитет, недостатъчно потребление и опустошителни финансови кризи, подхранвани от кредитни балони и скокове и спадове в цените на активите.

Дори преди Голямата депресия европейската „буржоазия“ осъзнава, че за да се избегнат революции, правата на работниците трябва да бъдат защитени, а заплатите и условията на труд – подобрени. Работеше се за създаване на социална държава, в която се споделят финансовите и публични облаги – образование, здравеопазване и социално осигуряване. Стремежът към модерна социална държава се ускори след края на депресията, когато правителствата поеха отговорността за макроикономическата стабилност. Тази роля

изисква поддържане на голяма средна класа

чрез увеличаване на обществените услуги, което се постига с прогресивно данъчно облагане на доходите и богатството и насърчаване на икономическите възможности за всички.

Оттук следва, че социалната държава е била отговор (често в пазарно ориентираните либерални демокрации) на заплахата от революции, социализъм и комунизъм в периода на нараснала честота на тежки финансови и икономически кризи. Следват три сравнително спокойни социално и икономически десетилетия. Периодът от края на 40-те до средата на 70-те години на миналия век се характеризира с рязък спад на неравновесието и ръст на доходите.

Някои от уроците, свързани с нуждата от задълбочена регулация на банките, се губят по време на ерата Рейгън – Тачър, когато расте апетитът за масова дерегулация, породен отчасти от недостатъците на европейския социален модел. Те се изразяват в големите фискални дефицити, неадекватните регулации и липсата на икономическа динамика, довели до ограничен икономически растеж тогава и дълговата криза днес.

Англосаксонският модел за ненамеса в частната инициатива обаче също се провали с гръм и трясък. За да се стабилизират пазарно ориентираните икономики, трябва да се намери точният

баланс между пазарите и осигуряването на обществени блага

Това означава отдалечаване от нерегулираните пазари на англосаксонския модел и движената от дефицит социална държава на Западна Европа. Дори алтернативният „азиатски“ модел на растеж – ако въобще съществува такъв – не успя да предотврати налагането на неравновесие в Китай, Индия и на други места.

Всеки икономически модел, който не обръща внимание на неравновесието, в крайна сметка ще бъде изправен пред криза на легитимността. И ако икономическите роли на пазара и държавата не се ребалансират, протестите от 2011 г. ще стават по-ожесточени. А политическата и социална нестабилност постепенно ще започне да засяга дългосрочния икономическият растеж и благосъстояние.

*Авторът е преподавател в бизнес училището „Стърн“ към Нюйоркския университет, президент на консултантската компания Roubini Global Economics. Текстът е предоставен от Project Syndicate.

http://www.dnevnik.bg/

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert