Точно преди 90 години, на 1 юни 1931 г., е подписан договорът между САЩ и СССР за участието на американските инженери в изграждането на 90 съветски металургични завода. Това беше само един от многото примери за това как индустриалната мощ на Съветския съюз беше създадена от ръцете на чуждестранни специалисти.
В средата на 1920-те години съветската индустрия беше в руини. Въпреки че, болшевиките наследиха добро индустриално наследство от Руската империя, тези фабрики бяха или изоставени по време на Гражданската война, или бяха изключително лошо управлявани, след като собствениците и специалистите бяха принудени да избягат от страната по време на революцията. По съветско време е беше обичайно да се омаловажава индустриалното развитие на старата Русия, въпреки че според различните оценки това е била третата или четвъртата икономика в света и се е разраствала много бързо, с всички шансове да достигне второто и след това и първото място.
След революцията и Гражданската война обемът на производството намалява около 10 пъти, което е истинско икономическо бедствие. И предвид факта, че СССР се подготвя активно за бъдещата война, вярвайки, че или световната буржоазия ще тръгне на кръстоносен поход срещу пролетарската държава, или Червената армия ще трябва да донесе свобода на потиснатите класи в Европа и Азия, необходимостта от една мощна икономика става въпрос за оцеляване.
През 1927 г. на XV конгрес на Всесъюзната комунистическа партия (б) (ВКП болшевики) е решено да се създаде петгодишен план за развитие на икономиката на СССР, който е началото на политиката на индустриализация. През април 1929 г. петгодишният план получава одобрението на висшето ръководство на страната и се превръща в пряко ръководство за действие за всички сектори на икономиката.
Но мащабните планове бяха възпрепятствани от действителността – в СССР го нямаше капиталът за модернизирането на икономиката, почти нямаше инженерен персонал, а системата на висшето образование, която преди революцията осигуряваше много висококвалифицирани специалисти, беше напълно унищожена. За да се преодолеят тези проблеми, бяха взети две решения – да се намери капитал за сметка на прекомерната експлоатация на селското население и да се възобнови системата за средното и висшето образование за обучението на инженери.
Първата задача е решена с помощта на колективизацията, когато всички ресурси са изтласкани от селото и селяните са подложени на ново заробване, което продължава до 1960-те години. Освен това по-голямата част от златните резерви на СССР бяха похарчени за покупки в чужбина и дори широките разпродажби на шедьоврите на изкуството, събрани в Русия с усилията на бившите владетели, започнаха да покриват извънредните разходи. За да се реши проблемът с персонала в СССР, през 1930 г. се въвежда универсално начално образование и започва да се създава системата за обучение по техническите специалности, университетите и институтите.
Изобщо към началото на 1930-те години бяха намерени повече или по-малко пари и започнаха да се появяват първите съветски инженери. Остава обаче последният нерешен проблем – как да се построят новите заводи? Ако минимално годните специалисти за заводите все още можеха да се обучават с ускорени темпове, то загубата на националните инженерни и проектански школи не беше толкова лесно да се попълни.
И тук на помощ на Съветския съюз се притече омразната „световна буржоазия“. Непрекъснатият експлозивен растеж през 1920-те години завършва с колапс на световната икономика през 1929 година. Започна ерата на Голямата депресия. По същото време индустрията на Запад, предимно в САЩ, достигна изключително ниво, включително масовото въвеждане на типовите проекти, производството на конвейер, автоматизацията и широкото използване на машините и сложните металорежещи машини. Това даде възможност да се продават готови заводи по целия свят, които можеха само да бъдат сглобени и да се започне масовото производство на продукти.
За съветското ръководство кризата се оказа подарък от съдбата – най-големите чуждестранни фирми бяха готови да изпълняват поръчките за създаването на цели предприятия и квалифицирани специалисти, които доскоро бяха придирчиви да избират в кой от гигантите в бранша да работят за да продадат по-скъпо труда си, и вече бяха готови да заминат за Съветска Русия, за да участват в строителството и стартирането на нови предприятия. Не може да се каже, че услугите са предоставени на СССР даром, но фактът, че цените бяха паднали много забележимо, и това беше очевиден факт.
За покупките и преговорите в САЩ през 1924 г. беше създадено акционерното дружество „Амторг“, формално търговска организация, но всъщност беше заместител на дипломатическата мисия, тъй като до 1933 г. САЩ не признават СССР и не правят нищо официално с него. Отначало „Амторг“ служи като прикритие за съветското разузнаване, но със стартирането на индустриализацията то се превърна в мощна помпа, която засмукваше знанията, персонал и продуктите от Америка, и изпращаше всичко това в СССР.
Веднага след като започна глобалната криза, „Амторг“ веднага започна да публикува във вестниците доклади, че в съветската индустрия има много свободни работни места. За да се подобри квалификацията на „червените инженери“, започва да излиза списанието „Американската техника и индустрия“ и, разбира се, служителите на компанията не пренебрегват и индустриалния шпионаж.
През 1928 г. в Москва пристига Алберт Кан – ръководител и собственик на най-голямата проектанска компания в света, която можеше да разработи документацията за завод от всякакъв мащаб и след това да осигури целия производствен и строителен цикъл.
Действителният клон на компанията на Алберт Кан в Москва се наричаше „Госпроектстрой“ за секретност. В него работеха 25 американски и 2 500 съветски инженери, които изучаваха западния опит в проектирането и изграждането на големи промишлени съоръжения. Друга проектна компания, е немската Demag, която също имаше офис в Москва, но се беше скрила под името “Централно бюро за тежко машиностроене“. Поразителен факт, е че последният леярен цех на Demag в Магнитогорския металургичен завод беше демонтиран едва през 2005 година.
Повечето от предприятията, построени през годините на индустриализация, са дело на Кан, чиито специалисти са създали подробната документация за такива гиганти на съветската индустрия като тракторни заводи в Сталинград, Харков, Челябинск, леярните в Днепропетровск, Магнитогорск, Сормово. Цялото заводско оборудване беше произведено в САЩ и след това с кораби беше изпратено до СССР, където под контрола на хората на Кан в предварително построените стени, заводът се „сглобяваше“ и производството започваше. Фирмата на Кан проектира и създава почти 600 предприятия, като общо с помощта на чуждестранни компании в СССР са построени 1500 завода и фабрики.
Тракторният завод в Сталинград беше построен в САЩ, след това демонтиран, транспортиран на 100 товарни кораба и след това отново сглобен в СССР. Автомобилният завод в Горки е построен от американската компания „Остин“ и произвежда клонинги на автомобилите на Ford. „Днепрогес“ е дело на американската фирма „Cooper Engineering Company“ заедно с немската компания Siemens, с главен инженер Хю Купър, а оборудването е доставено от компанията „General Electric“. Съвременният московски завод АЗЛК е точно копие на завода за типовите модели на Ford от град Дъиборн. Магнитка е клонинг на стоманодобивния завод в Гари, Индиана.
Около 200 000 американски инженери и техници дойдоха в СССР, които през първите няколко години бяха отговорни за производството, тъй като специалистите, обучени в СССР, нямаха необходимата квалификация. През тези 10 години американските професори са обучили 300 000 квалифицирани специалисти в рабфака. Не случайно сред получателите на съветските награди за постижения в индустриализацията ще открием много английски и немски фамилни имена, като гореспоменатия вече Купър и неговите колеги.
Сред първите резултати от работата на новата индустрия бяха много лицензирани (а също така и не много законните) копия на чуждестранните образци, често доста остарели, но за които не се пестяха пари. ГАЗ-АА от 1932 г. е всъщност Ford AA от 1926 г., а по-модерният GAZ-M1 от 1936 г. е копие на Ford 40A от 1934 г. Представителният автомобил ЗИС-101, на който се возеше целия съветски елит от 1936 г. до края на 1940-те години, беше пълно копие на Buick от 1932 г.
Съветската индустрия не се отърва от своето желание да възпроизвежда постиженията на чуждестранната автомобилна индустрия до самия край на своето съществуване. Верижният трактор „Сталинец-60“, произведен в Челябинск от 1933 г., е копие на американския Caterpillar-60 от 1925 г. Комбайнът „Коммунар“, произвеждан в Запорожие от 1930 г., е клонинг на комбайна на Caterpillar от 1928 г. Заводът за авиационни двигатели в Перм направи копия на американския двигател „Циклон“.
През август 1930 г. А. Шумски, служител на ЦК на ВКП (б), съобщава, че в съветската промишленост са наети над 2000 чуждестранни работници, а до края на 1930 г. броят им трябва да се увеличи още повече, тъй като се очаква още 3500 хора да пристигнат.
Според ЦК през 1932 г. броят на чуждестранните специалисти, от инженери до квалифицирани работници, достига фантастичната цифра от 20 000 души, повече от половината от които идват от Германия. Съгласно условията на договора специалистите получават добра заплата, осигуряват им се добри жилища (на фона на казармите, построени за съветски работници) и се снабдяват с висококачествени провизии.
За чужденците бяха построени специални селища, където нямаше място за обикновените съветски граждани. Те ходеха да разпускат в затворени клубове, слушаха музика, недостъпна в СССР, и гледаха цялото ново американско кино, което в Съветския съюз се показваше само в личното кино на Сталин.
Основната задача на властите беше да не допуска спад в стандарта на живот на специалиста, когато той се мести в СССР. За съжаление на новодошлите, често посочените условия в договорите се нарушаваха и чужденците опознаваха ежедневието на обикновения съветски човек на собствения си гръб. През 1932 г. в завода на “Електростал“ имаше дори малка стачка на чужденците, които отказаха да се къпят в общата баня и поискаха да им се осигурят лични бани, като познатите в САЩ. Това доведе до скандали, жалби и прекратяване на договорите.
В същото време често се развиваше много неудобна ситуация и поради грешките в организацията на труда, престой при пуска на производството, несъгласуваност в действията на ведомствата, чужденците можеха да престояват без работа с месеци наред, получаваха парите си, но бяха възмутени от лошото управление. Този проблем не само беше записан в докладите по партийната линия, но намери своето отражение и в съветската литература от тридесетте години.
Така писателите Илф и Петров описаха страданието на немския специалист. Действието се развива през 1930-1931: инженер Хайнрих-Мария Заузе подписа договор за една година работа в СССР или, както самият Хайнрих, който обичаше точността, в концерна “Херкулес“. … В рамките на една седмица инженер Заузе, воден от любезния Адолф Николаевич, успя да разгледа 3 музея, да гледа балета на “Спящата красавица“ и да седи 10 часа на церемониалната среща, организирана в негова чест. След срещата се проведе неофициална част, по време на която избрани служители на “Херкулес“ се забавляваха много, вдигаха чашите и се обръщаха към Заузе с „педанта“.
“Скъпа Тили! – пише инженерът на своята годеница в Аахен, – от десет дни живея в Черноморск, но все още не съм започнал работа в концерна “Херкулес“. Страхувам се, че тези дни ще ми бъдат приспаднати от договорните суми“. Обаче на петнадесето число на месеца касиера предаде на Заузе половината от месечната му заплата. … След това Заузе пише писма до своята годеница: „Мила! Живея странен и необикновен живот. Не правя абсолютно нищо, но получавам парите си точно, в рамките на уговорения срок. Всичко това ме изненадва. Разкажи това на нашия приятел д-р Бернхард Хернгрос за това. Ще му се стори интересно“.
Към средата на 1930-те години СССР вече успя да натрупа известен опит в организирането на производството и затова започнал да отзовава скъпите чуждестранни специалисти обратно. Започна да им се намаляват заплатите, отменени бяха специални доставките чрез системата на затворените дистрибутори, и искаха от тях да вземат съветско гражданство. В резултат на това повечето от чуждестранните специалисти се завърнаха в родината си до 1938 г., и за тяхно щастие както САЩ, така и Европа вече бяха преодолели последствията от Голямата депресия и там се появиха много нови свободни работни места.
Автор: Михаил Диунов, vz.ru