.

Държавна форма, при която държавната власт произтича от народа и е упражнявана директно или индиректно от него. Демокрацията се развива в Европа първо в гръцките градове-държави като директна или непосредствена демокрация.
(…) Модерната демокрация произхожда първоначално от калвинистичните религиозни борби на 17 век, особено в Шотландия, Англия и Холандия, където енорията излиза на преден план като носител на религиозния и политически живот, а също така и от ученията на Просвещението, особено от неговите схващания за свободата и равноправието на всички и за нормативното значение на разумното мислене на всеки един спрямо държавата и обществото. Основополагащо става учението на Русо за народния суверенитет като неделимо и неотменно право на народа.
(…) Първата модерна демократична държава е САЩ. В Европа върху демократични принципи е основана държава едва по време на Френската Революция.
(…) Впрочем демократичната държавна форма показва значителни различия и в рамките на Запада: Първо съществува поделянето на народна и репрезантативна демокрация. Народната демокрация се характеризира с възможността за непосредствени народни решения, независимо дали това е чрез избрания от народа висш държавен орган, или чрез възможността преминавайки през народно искане и последващо народно решение, народа да се превърне в законодател. Но и при тази конструкция нормалното законодателство е задача на парламента. При народните решения става дума винаги само за редки изключения. Много често те са в Швейцария (народно решение). При репрезантативната демокрация всяко народно решение е изключено.

(…) Друга важна разлика е тази между парламентарната и непарламентарна демокрация. Под парламентаризъм тук не се разбира наличието и функционирането на парламента, а зависимостта на правителството от доверието на законодателната власт. Противоположният пример е налице в САЩ. Там президентът, който обединява в себе си двете длъжности на висш държавен глава и шеф на правителството, в никакъв случай не е зависим от доверието на конгреса; Белия дом и Сената не могат да принудят президента да се оттегли.
Тези основни видове на осъществяване на демократичната държавна форма позволяват да се види, какви различия съществуват в отделните видове. Различията в националните традиции и съобразяването с други социални дадености, както и различните оценки на определен начин на поведение превръщат демокрацията в задача на Новото време, в което съществуват множество различни форми. Зад принципното твърдение, че държавната власт принадлежи на народа (а не на привилегирован слой, класа или група), се отварят безброй пътища и начини за много различно оформление. Затова демокрацията е по всяко време и за всеки народ една особена задача.

[извадено от:  Енциклопедия Bertelsmann Discovery 1997]

[Ханс-Хелмут Кнютер]

Защо днес се занимаваме с темата демокрация? От 1945г. в Европа, а и в други части на земята, изживяваме разпространяването на западната либерална форма на демокрация срещу авторитарните господстващи структури. През 1945г., с катастрофата на национал-социалистическите и фашистките диктатури, кризата на либералната демокрация сякаш е преодоляна, след като между 1922-1939г. тя понася удар след удар. Многобройни диктатури – Испания, Португалия, Гърция, Чили, Аржентина, Уругвай – се превръщат през последните десетилетия в демокрации. Победата на демокрацията е още по-убедителна в световен план с падането на „реалните социалистически системи“ в Източна и Средна Европа от 1989г. Тъкмо при този пример обаче, е очевидна необходимостта от критичен поглед върху демокрацията. Тези строеве всъщност се разбираха като „народна“ или „социалистическа демокрация“. Откакто Марксизма-Ленинизма там беше отхвърлен като единствена идеологична основа на плурализма, и централното стопанство беше сменено от пазарното, стана по-ясна връзката между демокрация, индивидуална свобода и социална сигурност. Много хора имат трудности да преодолеят вътрешно- политическия и социален обрат, и да приемат новата форма на демокрация. Точно в тези моменти на явен триумф се пораждат нови опасности, които трябва да се възприемат сериозно. Това е възможно най-добре чрез припомняне историята на възникването на демокрацията, която е била подложена на безброй удари и обрати по време на своето съществуване. Тя винаги е в опасност, когато не съществува политически строй, основаващ се изцяло на граждански консенсус.

(…) Но не само незнанието, а и една фалшива, идеализирана картина на една хармонична и безпроблемно съществуваща демокрация, може да доведе до разочароващи обрати, логично е, че сравнението между идеал и действителност е в ущърб на идеализираната картина.
Демокрацията е нещо исторически случило се. Тя се е развила до съвременните си форми и ще продължава да се променя. Тук трябва да се направи опит, демокрацията да бъде представена в нейното развитие и да се подчертае, че не става дума за идеален строй на държава и общество, но и че според историческия опит днес е възможен само един такъв правово-държавен, конституционен, човешки достоен политически-обществен строй.
Опасността за демокрацията не е толкова в заплахата от отстраняването й от диктатура, много повече тя е застрашена от заслепяващи масови идеологически  илюзии. Демокрацията може да бъде изкривена по привидно демократични начини и да се превърне в нейния антипод, в господството на идеологически самоналагаща се неправда. Тази опасност е прозряна още в Античността.
Думата „демокрация“ е позната на всеки от ежедневната реч, но една по-точна дефиниция се оказва трудна. Обяснението, че думата произхожда от гръцкия език и се превежда с „народно господство“, не е толкова от помощ, защото политическите и обществени отношения са се променили от античността и не е твърде ясно, какво точно трябва да означава „господство на народа“.
В действителност съществуват различни форми на демокрация. Докато в малките административни единици в античния полис, „народа“ (и това тогава означава: само свободните мъже), се събира и гласува директно, това в днешните големи държави е в ръцете на междинните власти. Необходими са упълномощени лица, контролирани и ограничени във времето, които да упражняват властта в името на избирателите. Тук съществува опасността, пълномощниците на избирателите, или депутатите и партиите, да загубят връзката с избирателите. В такъв случай може да се стигне до господство на елита над народа, фиктивно в името на народа. В ГДР и други държави от бившия източен блок е съществувала такава форма на „народна демокрация“, която реално представлява господство на определена партийна бюрокрация.

Основният проблем на демокрацията е връзката между свободата на отделния човек и неговата принадлежност към цялото (държавата или обществото). Свободата наистина се ограничава от обвързаността към строя, но от друга страна обществения строй на първо място предразполага разгръщането на свободата. Свобода без обвързаност би могла да доведе до юмручно право. Представата за „народно господство“ произтича от схващането, че господстващият над себе си народ е свободен, за разлика от ситуация на господство на един или няколко властоимащи над поданиците. Абрахам Линкълн (1809-1865г., 16-тият Президент на САЩ 1861-1865г.) обобщава този принцип в неговия Gettysburg-Address от 19 ноември 1863г. с думите: „government of the people, by the people, for the people…“ Демокрацията намира своята легитимация в идеята за народния суверенитет.
Понятието суверенитет, като източник на всяко право, е развито през 16 век от френския държавен теоретик Жан Бодин (1530-1596г.). По времето на абсолютните монархии суверен е господаря, чиято легитимност е дадена по „божията воля“; в демокрацията това е народа, от чието име се упражнява господството и се прехвърля властта. При демокрацията властват законите, а не хора над други хора. Законите трябва да се създават и обнародват според правилата, за да може гражданите да ги познават и следват. Не трябва да има тайни закони. Понятието за правова държавност е в тясна връзка с демокрацията.

Друга предпоставка за демокрацията е равнопоставеността на всички граждани. Много е спорен въпроса, какво да се разбира под равнопоставеност и докъде може да стигне тя, без да се ограничава свободата. Безспорна е равнопоставеността на всички граждани спрямо закона. Не могат да съществуват специални закони или специални съдилища, които да се отнасят само до определени групи, слоеве или класи. Правовата държава трябва да гарантира еднаквите шансове, защото свободата може да изпадне в опасност, когато има разлики между стопанските и социални условия. Тук критиците възразяват, че опита да се създаде една всеобхватна или почти цялостна свобода, не зачита естествената различност между хората, което означава, че тя може да бъде постигната само с недемократични средства.
При демокрацията правото на власт се прехвърля за определено време чрез общи, равни, свободни, тайни и директни избори. Изборът задоволява демократичните представи само тогава, когато е предложен избор между алтернативи. Голото потвърждение, гласуването само за едно предложение с „да“ и „не“ не би било истински избор, защото не може да се избира между различни възможности. Свобода на мнението, разнообразие на мненията, свободна информация, защита на малцинствата и свободна опозиция са предпоставки за демократични избори.
От всичко това следва, че демокрацията се намира по средата между анархичното разпадане и диктаторското регламентиране. Тя предлага толкова свобода, колкото е възможно, и толкова ред, колкото е необходимо. Тя живее от убеждението на гражданите в необходимостта от задължителни правила. Това убеждение, което се е оформило в традиционно демократичните държави като Англия и Америка през вековното развитие, или както в Германия, е произтекло от горчив опит с антидемократични идеологии и господстващи системи, често се определя с понятието политическа култура.

[от: Бундес-централа за политическо образование: Демокрация, Информации за политическо образование Nr. 165, Ново издание 1992]

—————

Основни ценности на демокрацията

Достойнството на човека и неговата свобода

(…) Това, което днес трябва да разбираме под демокрация, това, което представлява нейната същност, е твърде неясно въпреки честата употреба. Убедени сме наистина, че това има нещо общо със свободата на всеки отделен гражданин и управлението на народа, но не знаем със сигурност дали, и как подобна представа за демокрация днес може да бъде осъществена. Твърде многозначно и противоречиво е това, какво в света може да бъде обявено за демокрация и демократично. Отчасти заблудата почива на това, че съответните интерпретирани определения за демокрация от различните етапи и обществени строеве могат да се възприемат автоматично заедно, и да не се прави разлика между принципното ядро на демократичната мисъл и нейното съответно обвързано във времето преоформяне.
(…) Какво носи със себе си тогава хубавата формула, че демокрацията е господство на народа от народа? Има ли народа, от който според теорията трябва да произхожда цялата държавна власт, въобще шанса да може да взема компетентни политически решения? Или, ако си припомним за друга предпочитана (либерална) дефиниция, съществува ли днес демокрацията като господство на общественото мнение, като то трябва да възниква в процес на рационална дискусия? Въобще в нашето общество дискутира ли се все още разумно или много повече се агитира и реагира емоционално? Какво е общественото мнение, към което трябва да се придържат политиците? Резултати от демокрацията ли са публикуваните мнения и коментари, които се представят в големите вестници, по радиото и чрез големите обединения и партии от телевизионните гиганти?

(…) Равната свобода на гражданите е безусловно изискване за демокрацията. Ето защо, днешната валидност на класическите дефиниции на демокрацията може да бъде преценена едва когато се види, доколко съответните конкретни форми на демокрацията, определени от тази дефиниция, зачитат и правят възможна свободата на всички. Дали историческите явления на демокрацията могат да ни бъдат образец, трябва да се реши, след като се види доколко те осъществяват демократичните основни стойности.
Демокрацията произтича от една определена човешка представа. Хората трябва да бъдат свободни, т.е. всеки да се развива и разгръща личността си в следствие на собствените си решения. Зад това стои, дали християнско или хуманистично-идеалистично, схващането, че всеки човек притежава собствено достойнство, което го определя като човек и го различава от животните.
(…) На политически език това означава, че цялата власт и господство трябва да не прехвърлят границата на неприкосновеното достойнство на всеки един отделен човек. Властта принципно подлежи на ограничаване и контрол, и трябва да се позовава на съгласието на подчинените й, защото една неограничена възможност за намеса в живота на отделния човек би могла да накърни и унизи достойнството му. Защото всички, особено държавната власт, трябва да са подчинени на целта, да гарантират и увеличават възможността и шансовете за свободен и достоен живот на всички членове на обществото.

Свободата не е нещо абстрактно, а означава конкретно свобода на личното сътворяване на живота, свобода на религията и убежденията. Свобода на професионалния избор, свободна възможност за плануване на личния живот, свободно разполагане с личната собственост, свобода и неприкосновеност на жилището, на писмената и телефонна кореспонденция. Свободата означава в по-общ план сигурност от произволно задържане и гаранция за законно дело пред съд, както и контрол над информацията, която държавата събира за отделните граждани.
(…) Тук попада и правото на свободно изразяване на мнението, свободата на пресата, свободата на обединение, правото на равно участие в политическия живот в съответното общество. Всички тези права на свобода, които тук в никакъв случай не могат изцяло да бъдат изброени, трябва да важат като предпоставка за вяко политическо действие. Същността на тези свободи, достойнството на човека, не се осигурява за всеки по отделно щедро от държавата, а се установява и гарантира от нея и се признава за ненакърнимо и неотменно. Смисълът на всяка демократична конституция е именно да гарантира човешкото достойнство. Естествено трябва да се има предвид, че свободата на отделния човек не трябва да се абсолютизира. Тя намира границите си при свободата на другите.

(…) Едва от една такава представа за човека е разбираема същността на демокрацията. Демократично е едно общество, което, основавайки се на зачитането на човешкото достойнство, има за крайна цел гарантирането по еднакъв начин за всички граждани на свободата за разгръщане на личността за отговорно сътворяване на живота, както и създаването на социални предпоставки за това.
Ето защо демокрацията не е сума от формални разпоредби, а тя се определя от нейната вътрешна цел, да осъществи при съответните исторически и обществени условия възможно най-много свобода, лична отговорност и социална справедливост.
(…) Демокрацията поставя единството над това, което в никакъв случай не може да бъде поставено на гласуване; само на основата на общи принципни убеждения може да се използва принципа на решението на мнозинствата в оформянето на политическото ежедневие. В този смисъл демокрацията не е световно неутрален строй, а една основана на ценности и целяща осъществяването на стойности политическа форма.

[извадено от: Валдемар Бесон/Готхард Яспер, Модела на модерната демокрация. Основни елементи на свободното държавно устройство, Бон 1990]
—————————-

За да отговорим на този първоначален въпрос, нека да си представим едно общество от хора. Едно такова общество, което всеки познава, е семейство с баща, майка и дете. И така, едно семейство живее заедно, храни се заедно, съществува заедно. При това възникват проблеми, които всеки познава. Кой ще изхвърли боклука, коя телевизионна програма да се гледа и така нататък. Кой тогава решава, какво ще се прави?

Има две възможности. Първата е, всеки да решава сам, като налага мнението си и на другите членове на семейството. Така например този, у когото е дистанционното управление за телевизора, решава коя програма ще се гледа.

Може да стане обаче и по друг начин. Всички биха могли да решават заедно. В нашия пример семейството може да се обедини за една програма. Този, у когото е дистанционното управление включва програмата която всички заедно са избрали.

Както в нашето малко семейство, така и в по-големи общества, като например населението на една държава, съществуват проблеми при съвместното съществуване. И тук трябва да бъдат вземани решения. И в случая не става дума само за една телевизионна програма, а за програма на държавата, или за това, какво ще става в държавата.

В една държава има същите две възможности, както в нашето малко семейство. И тук първата възможност е някой да решава какво ще се прави, някой, който притежава, така да се каже, дистанционното управление. Този някой наричаме регент, защото той управлява държавата, или определя програмата. Този регент притежава много власт и властва над останалите хора, населението. Населението няма думата, почти няма права. То не може да стигне до дистанционното управление и трябва да остави регентите сами да определят програмата.

Съвсем несправедливо, нали? Но съществува и втората възможност. Тук всеки човек има права и оттам малко власт. Всички заедно определят регента, на когото дават власт за определено време, за да може той да стартира програмата на управление. Регентът обаче може да направи това, само когато народът е съгласен. Той не може да планира програма, която отнема или ограничава правата на населението.

Може да си го представим така: Всеки гражданин има една батерия. Всички заедно избират някого, регента, на когото дават едно огромно дистанционно управление. Това дистанционно има нужда от много батерии, за да може да функционира. Затова гражданите дават своите батерии на заем на регента. Регентът има власт над дистанционното до тогава, докато са му дадени батериите.

Когато батериите са изразходени и регентът не получава нови батерии от населението, той не може повече да управлява. Населението трябва сериозно да си помисли, дали отново да даде батерии на регента.

Това са два начина на развитие на съвместния живот между регент и население. И за двете форми могат да се намерят много примери. Първата възможност, диктатурата, при която населението почти няма права, е преобладавала в Европа до края на 18 век. Едва тогава хората започват да виждат несправедливостта на тази система.

Едва след това в Европа се разпространява втората възможност, демокрацията, или тази с батериите, въпреки, че тя вече е на над 2000 години, както ще видим в Основен курс 2. През 20 век тя се практикува във все повече страни по целия свят в различни форми.

http://alternativata.com/