Иван Костов е силно зависим от миналото си

.
икБившият премиер бяга от точните и изчерпателни отговори за пребиваването си в Кременчук и в Москва през 70-те и 80-те години на миналия векВ средата на 70-те години Иван Костов е млад асистент във ВИИ „Карл Маркс”, където го забелязва един от най-влиятелните съветски агенти в България, покойният вече проф. Мило Кичович. Той препоръчва Костов на хора от Военния отдел на ЦК на БКП, които от своя страна го вземат под чадъра си и започват да го реализират в кариерата. През 1979 г., когато вече е поизраснал в академичната кариера, Костов заминава за Украйна, където по това време има няколко военни училища, които подготвят хора на съветското военно разузнаване ГРУ в България. Част от тези хора в момента са на ключови позиции, заяви пред glasove.com политологът Антон Тодоров. И още: В периода 1982–1984 г. Костов е бил във висша школа в Москва, където също е бил обучаван. Когато се връща в България след 1984 г., той става съветник към една ключова валутна комисия, в която започва много успешно да си сътрудничи с Андрей Луканов, другия човек на ГРУ в България. След 1986 г. Костов става дясна ръка на Луканов.

Да започнем този разговор с анализ на сегашното състояние на Синята коалиция. Нейните лидери все по-често атакуват правителството и се разграничават от него, а в същото време продължават да го подкрепят в парламента или поне да гласуват „въздържал се”, а не „против” някои скандални според самите тях решения.

Някои хора, които са изучавали повърхностно политическата теория, сигурно ще кажат, че това е някакъв балкански макиавелизъм. Аз смятам, че това е по-скоро балкански опит за практикуване на политика. На времето в село Медвен имало един род, казвали им Дъновците, които съчетавали с голяма лекота бомбето с цървулите. Мисля, че днешната десница по странен начин преповтаря този политико-етнографски опит. Българската десница в по-голямата си част представлява една, ще използвам този русизъм, сиеминутна коалиция, тоест тематична коалиция във връзка с някакво благо. Един близък до сините политолог наричаше много често някои неща, които нямаха нищо общо с общественото благо, стремеж към обществено благо. Ако погледнете последното гласуване за премахването на изборността на районните кметове, ще видите, че след един дълъг шлейф и ходене по медиите на десни говорители, които громяха това предложение, преди няколко дни при гласуването половината от тях се въздържаха, а другата половина изобщо не гласуваха. Това показва за пореден път, че тези „модерни” десни лидери не изповядват ключовата аксиома на западното политическо поведение „practice what you preach”, тоест практикувай каквото проповядваш.

Как можем да тълкуваме въздържането и отсъствието от парламента – като подкрепа или като знак за разграничаване, както твърдят сините?

Ако използваме либералната терминология на Доган, това е някакъв сговористки вектор, който след местните избори следващата година би трябвало да доведе до едно политическо тяло, което да изработи политически договорки, изпълващи със съдържание фразата: „Спечелихме местните избори”. Няма да забравя как след изборите през 2009 г. срещах в НДК Найден Зеленогорски, шефа на тогавашния предизборен щаб на Синята коалиция, който ми каза: „Е, сега доволен ли си от резултата”. Те, горките, имаха 15 депутати, а той ме пита дали съм доволен от резултата! Ако трябва да обобщя моето мнение за политиката на т.нар. стара десница на подкрепа към сегашното управление, мисля, че фразата на Дън Сяо Пин за перестройката е много на мястото си: „Силен гръм, но слаб дъжд”. Макар че Костов и ДСБ се облагодетелстваха – те имат 5 депутати и 5 представители на висши места в изпълнителната власт.

Нека се опитаме да направим анализ на тази политическа сила и на биографията на нейните избиратели през политическия портрет на Иван Костов. Без съмнение Костов е моторът на Синята коалиция и лидерът вдясно. Някои дори го припознават като алтернатива на Борисов, а и той самият се заявява като такъв. Как се стигна дотам, че Иван Костов подкрепи Бойко Борисов? Само преди няколко години ДСБ наричаха Борисов мутра и се заявяваха като негова категорична естетическа и политическа алтернатива. Те дори сезираха главния прокурор Борис Велчев заради публикация за връзките на Борисов с мафията в американското списание „Конгрешънъл Куотърли”.

За да отговорим на този въпрос, трябва неизбежно да направим едно връщане в миналото и да припомним някои неща, които се знаят от не много хора. Костов е силно зависим от миналото си. В средата на 70-те години той е млад асистент във ВИИ „Карл Маркс”, където го забелязва един от най-влиятелните съветски агенти в България, покойният вече проф. Мило Милошев Кичович. Той препоръчва Костов на хора от Военния отдел на ЦК на БКП, които от своя страна го вземат под чадъра си и започват да го реализират в кариерата. През 1979 г., когато вече е поизраснал в академичната кариера, Костов заминава за Украйна. Трябва да признаем, че по това време няколко военни училища в Украйна – включително в Лвов и в Кременчук – подготвят хора на съветското военно разузнаване ГРУ в България, които е трябвало да оглавят военните структури във военно време. Част от тези хора в момента са на ключови позиции и аз много държа да ги спомена. Това са шефът на Съюза на писателите Николай Петев, шефът на Съюза на журналистите Милен Вълков, днешният най-високопоставен българин в структурите на НАТО Велизар Шаламанов, прословутият бивш шеф на стопанския отдел в Министерството на отбраната Стуци Ламборджинито, несменяемият партиен секретар на МНО Любомир Денов, който в момента е журналист в „24 часа”, видният атлантик Максим Минчев, който също е завършил военна журналистика, и Огнян Стефанов. Това е една монолитна и солидна група, чиито членове се подкрепят взаимно. Костов е завършил там специална школа за криптошифровчици. В тази школа е бил и Кольо Парамов, който между другото разказа част от тези неща в едно интервю по БНТ. След връщането си от Украйна Костов е прехвърлен във ВМЕИ „Ленин” на подчинение на проф. Саркис Саркисян, виден представител на арменската общност в България и професор по философия, който е бил много близък на Тодор Павлов.

Прекъсвам ви, за да ви попитам за изворите на тази информация. Вие говорите като биограф, който е изучавал живота на Иван Костов. Кои са вашите източници и можете ли да докажете, че информацията ви е достоверна?

В момента пиша дисертация, която се казва „Елитите на прехода”. Част от методологията на добиване на информацията представлява преки интервюта с хора, които са били свидетели. Един от тях е човекът, когото споменах преди малко и който разказа част от тези неща в интервю по Националната телевизия.

Само че свидетелството на един човек, независимо дали това е Кольо Парамов или някой друг, не е много надеждно научно доказателство.

Има и изявление на бившия вътрешен министър Богомил Бонев, който през декември 2004 г. даде цяла пресконференция по този въпрос и застана с името си зад тази информация и изрази готовност да отиде на детектор на лъжата заедно с Иван Костов, където да им бъдат задавани въпроси конкретно по този казус.

Проблемът е, че това са политически опоненти на Костов. В отговор неговите привърженици казват, че очерняте и омаскарявате този човек, защото той направи много за България и удари руската мафия, която беше покровителствана от Богомил Бонев.

Там е проблемът, че това не е точно така. В даден момент самият Костов беше близък до руската мафия. Нека не забравяме, че той беше особено близък с три семейства – семейството на Йордан Соколов, семейството на Мая и Георги Кирчеви и семейството на Светлин Нейнски. Тези семейства – особено Кирчеви – в определен момент бяха изключително близки с кръгове около Майкъл Чорни. Самият Богомил Бонев и Кирил Радев неведнъж са разкривали това как са били изнудвани представители на руската мафия. В управителния съвет на днешното дружество „Петрол” има две ключови личности, които са изключително близки на Костов – единият е бившият социален министър Иван Нейков, а вторият е фамозният бивш директор на Българския спортен тотализатор Неделчо Прошков, който е близък роднина на днешния кмет на район „Лозенец” Прошко Прошков. Ако се заровите в биографията на Неделчо Прошков, ще видите, че срещу него беше заведено дело доста преди това да се случи на Вальо Топлото, за абсолютно същите магарии – подаръци, масажи… До 2002 г. Неделчо Прошков беше шеф на Спортния тотализатор. Има публична информация по въпроса, говори се за милиони левове, които са източени в рекламни фирми. Това е същият човек, който си боядиса колата синя, когато СДС спечели изборите, и облече жълто сако, когато НДСВ дойдоха на власт.

Аз пак настоявам да се върнем към въпроса за източниците. Ще го кажа направо – за мен Кольо Парамов не е особено надежден източник, а Богомил Бонев, който беше уволнен и засегнат от Костов, реагира честолюбиво. Струва ми се, че когато твърдите нещо толкова сериозно като това, че Костов е бил съпричастен на структурите на ГРУ, би трябвало да представите много по-сериозни доказателства. Иначе се получава обратният ефект. Нека не забравяме, че у нас има немалко хора, които възприемат Костов като един от най-добрите политици на България. Те реагират така: „Вие сте обидени и го клеветите”. Важно е да се опитаме да бъдем максимално обективни към образа на един политик.

Вижте, нали не очаквате да извадим документи, че Костов е бил съпричастен към съветското военно разузнаване. Аз мисля, че тези неща ще станат ясни едва след години. Рано или късно пълната информация със свидетелства на хората от тези военни училища и школи ще бъде събрана. Не бих казал, че Кольо Парамов не е надежден източник, защото този човек е сериозно подготвян и обучаван в рамките на бившия Варшавски договор. Но и самият Костов говори по този въпрос в интервю за списание „Максим”: „Случи се в началото на 70-те, когато се явих на много тежки изпити и отидох в едно авиационно училище в украинския град Кременчук. Месец-два се обучавах за пилот, но ме приеха в Икономическия и се върнах в България. Беше дълго и драматично пътуване, наложи се да си разпродам всички дрехи, за да се върна. Благодарение на този избор сега не съм пенсионер от авиацията”.
Това е абсолютна легенда за неговото пребиваване в Украйна. Освен това малко се знае, че в периода 1982–1984 г. той е бил във висша школа в Москва, където също е бил обучаван. За това пише в своя статия и колегата Петьо Цеков от в. „Сега”. Добре е да го попитате откъде е неговата информация. Позовавам се изключително и само на публични източници. Статията е „Костов или Бисеров, изберете сами” от 27 февруари 2001 г.: „В периода 1981–1984 г. е слушател в Институт за повишаване на квалификацията в Москва”. Най-интересно е, че когато се връща в България след 1984 г., Костов става съветник към една ключова валутна комисия, която е към правителството и в която започва много успешно да си сътрудничи с Андрей Луканов, другия човек на ГРУ в България. След 1986 г. Костов става дясна ръка на Луканов. Мнозина цитират статията му от 30 ноември 1989 г. в „Работническо дело” , но тогава вече се е случило падането на Живков. Нека се върнем малко по-назад – на 10 юли същата година в сп. „Отечество” има публикация на Костов за икономическата реформа и реформирането на комунизма, която става основа за доклада на Луканов, изнесен пред Политбюро три дни по-късно.

Каква е тезата на тази статия?

Тезата е, че комунизмът трябва да бъде реформиран и да се отвори в по-голяма степен. В общи линии реформаторство в оня перестроечен ракурс.

Всъщност в тези статии може да бъде открит политическият възглед на Костов по онова време. В статията си в „Работническо дело” от 30 ноември 1989 г. той застъпва изцяло тезата за водещата роля на комунистическата партия и не допуска създаването на политическа опозиция.

Така е. Което показва, че не разчитаме единствено и само на някакви много скрити тайни документи, за да се уверим в някои факти. Коментирайки всичко това с хора от ДСБ, аз съм виждал неведнъж градацията на отхвърлянето. В момента, в който няма нищо, те казват: „Дайте ни някакви факти”. Изваждаме публични факти, те казват: „Тия факти са невалидни, защото еди-какво си”. Изваждаме фактите за сътрудничеството с Луканов и за писането на неговите доклади, те казват: „Прекрасно, той е бил толкова ценен, че дори и БКП са го оценили”. Отиваме по-нататък и изваждаме това, което бившият президент Желев описва недвусмислено в мемоарите си от 2005 г., където разказва за жеста, който му направил Костов, искайки „сухо”, за да сътрудничи на СДС. Можем да си представим реакцията на Желев – как ли му е прозвучало цялото това нещо в ония ранни месеци, когато нямаха никакви пари. Забележете, че освен това Костов е заявил, че разполага с много сериозна база данни. Желев цитира този факт в мемоарите си от 2005 г. Той си спомня как при идването си Костов, когото описва като смугъл, черничък къдрокос мъж, направил този специфичен жест с потриването на пръстите и казал, че разполага с база данни и компютърна система, в която е вкарана цялата икономическа, политическа и обществена информация на страната. Прощавайте, но всеки, който си спомня онова време, може да си даде сметка колко хора можеха да работят с електронноизчислителни машини и с онова поколение компютри. Второ, интересен е самият факт, че имаш достъп до информация, която със сигурност има някаква степен на секретност. В интервюто за списание „Максим”, което вече цитирах, Костов казва: „Аз съм икономист по професия, но мога и да програмирам машини, за да смятат”. Това е една, също не много известна, криптоложка част от неговите опитности. Ние постепенно ще създаваме неговия образ на базата на мозайка от такъв тип свидетелства. Не очаквайте да извадим папка, в която пише: „Костов е човекът на Москва в България”. Напротив, аз смятам, че неговите, да ги наречем, антируски втурвания през 2000 и 2001 г. бяха предизвикани от няколко фактора. Първо, скарване с част от хората, които имаха икономическа дейност и бизнес интереси и които той удари чрез държавната машина и второ, натискът от страна на Съединените щати за известна еманципация на България от руската ос. Това е част от тъмното минало, което предопределя начина, по който се случи преходът в България.

Споменахте отношението на Костов към Русия. У нас той е възприеман като един от най-яростните противници на руската политика в България. Той е човекът, за когото ще ви кажат, че откъсна България от руската ос, че промени геополитическата орбита на България, и това стига, за да влезе в историята.

Тезата е, че Костов е отцепил България от руското влияние. Дайте да видим дали това е така. България днес е може би икономически по-зависима от Русия, отколкото по времето на Тодор Живков. Само един пример – прословутият „Нефтохим” в тоталитарното си битие е бил нефтохимически комбинат с огромна номенклатура от химически продукти, които се получават на базата на сложен крекинг на много видове нефт. Поради тази причина в периода 1991–1999 г. е доставян нефт от над 14 страни – включително американски нефт, нефт от Алжир, от Израел, от Иран, от Нигерия… На практика през 1999 г. след приватизацията на „Нефтохим” нефтохимическият комбинат става нефтена рафинерия, която е 100% зависима от руснаците и от „Лукойл”. Задавам риторичния въпрос – това връщане назад ли е, или е обособяване от руската орбита?

Чувал съм обяснението, че офертата на руснаците е била много добра и че „Нефтохим” е работил с руско гориво, поради което други кандидати от по-големи фирми не са имали възможност да работят с тази технология.

Аз казвам, че това не е вярно. „Нефтохим” е обработвал, включително по времето на Костов през 1998 г., нефт от 14 различни страни. Кое е несъвместимото? Приватизацията на „Лукойл” е нещо изключително интересно и за нея трябва да се направи голямо изследване. Странно е обаче, че по тази тема има омерта и никой няма да ви каже и думичка по нея, включително бившият шеф на Агенцията по приватизация Захари Желязков. Цялата приватизация по времето на Костов беше направена по начин, който изключва възможността от нея да произлезе нормален, да го наречем, морален капитализъм, с цялата условност на това понятие. Погледнете приватизацията на ЦУМ. Там всички говорят за Георги Гергов. На практика Гергов купува ЦУМ през 2003–2004 г., и то по един доста странен начин, като взема заеми от различни банки, свои пари той няма. На практика същинската приватизация на ЦУМ става през 1999 г. от един хонконгски клон на английската офшорка и инвестиционен фонд „Риджън Пасифик”. Ако потърсите нещо за „Риджън Пасифик” в интернет, няма да излезе нищо. Азиатска инвестиционна компания, която купи ЦУМ и Хеброс Банк. Само че е много интересно да видим кой е бил представител за България.

Кой?

Ами светото семейство Мая и Георги Кирчеви. Това са собствениците на фирма „Хрисома”. Мая Кирчева е член на „Бъдеще за България”, а самият Георги Кирчев е собственик на много имоти в София, включително на падналата сграда на ул. „Алабин”, която уби две момичета преди няколко години. Това е човекът, който на практика е представител на тази неясна структура „Риджън Пасифик”, която купува ЦУМ. Искам да кажа, че тази приватизация странно и страшно напомня за приватизацията в Русия. Добре е да си припомним как започна олигархизацията на Русия. Наскоро попаднах на едно изявление на Анатолий Чубайс, който обяснява, че приватизацията в Русия била извършена по този брутален и дивашки начин заради целите на антикомунизма – раздържавявайки по този начин държавното богатство, те искали да убият комунизма, като му изтръгнат икономическата база. В това отношение нашите десни бяха силно русифицирани. Когато през 1998–1999 г. активисти седесари попитаха Александър Божков защо всичко се продава на комунистите, той им отговори: „Е, парите са у тях, кой искате да купува предприятията”.

Съществува и друга теза – сините поеха управлението на България след тежката Виденова криза и за да изпълнят критериите за кандидатстване за членство в ЕС, трябваше да направят моментално раздържавяване. Те бяха пресирани да извършат приватизацията бързо, тъй като предишните управления бяха отлагали този процес. Второ, действително парите бяха у комунистите… Изобщо, поставен по този начин, разговорът не изглежда много читав.

Защо обаче нещата не се случиха по този начин в другите страни, включително и в Румъния. Румъния в момента строи ядрена централа за сумата 4 млрд. долара с канадски реактори “Канду”, които имат опция за произвеждане на оръжеен плутон. И в тази инвестиция участват единствено и само западни капитали и фирми. Обратно, България за дълги времена е обречена да остане в орбитата на Русия. Следващият ми аргумент е казусът „Белене”. Малко хора знаят, че на практика възстановяването на строежа на „Белене” не е приумица и решение само на Сакскобургготски – чисто формално неговото правителство взе решение през 2005 г. по този въпрос. Фактите показват, че през 2000–2001 г. тогавашното правителство на ОДС предприема поредица от стъпки, които подготвят почвата за последвалото решение на НДСВ. Става дума за един доклад, написан от специална комисия, която е създадена с решение от 26 януари 2000 г. на Висшия експертен съвет на Агенцията по енергетика и на НЕК. В този доклад АЕЦ „Белене” е определена като новата ядрена мощност на България и е предпочетена пред строежа на блок 7 на АЕЦ „Козлодуй”. Малко по-късно, през януари 2001 г., Петър Жотев, който е вицепремиер в правителството на Иван Костов, подготвя доклад за състоянието на АЕЦ „Белене” и препоръки строежа да бъде размразен. И най-странното, което следва, е, че този доклад за възстановяване на строежа на „Белене” разцепва БСП, тъй като половината от социалистите са против възстановяването на този строеж.

Мисля, че този доклад беше прочетен от трибуната на Народното събрание.

Да, но когато преди няколко дни тези факти бяха припомнени в едно телевизионно предаване, ресорният депутат на ДСБ по тези въпроси Иван Николаев Иванов каза, че това не е вярно и че всъщност Петър Жотев не бил така близък до СДС. Но нали той беше вицепремиер?! Още по-скандално беше изявлението на съпредседателя на парламентарната група на сините Ваньо Шарков, който заяви преди няколко дни пред радио К2, че Петър Жотев бил чуждо тяло в СДС и бил влязъл в централата на СДС едва в края на мандата.

Това е нахално твърдение. Петър Жотев напусна ДСБ огорчен, тъй като беше предпочетен пред Светослав Малинов, който беше поставен на първо място в листата на ДСБ в Бургас.

Жотев беше шеф на Банковата консолидационна компания, беше представител на Световната банка, изобщо ключова персона. Твърдението, че е бил чуждо тяло в СДС, е скандално, но да приемем, че е вярно. В изявление от 12 декември 2000 г. Йордан Соколов, който тогава беше водач на листата на ОДС в Плевенския избирателен район, казва по време на съвместна пресконференция с Петър Жотев и Найден Зеленогорски, че до месец в кабинета ще бъде внесен доклад за продължаване на строителството на АЕЦ „Белене” и че самият Соколов щял да лобира за атомната електроцентрала. Има една много хубава статия по темата на Галина Александрова от в. „Капитал” от януари 2001 г. – „АЕЦ “Белене” настърви енергийните лобита”. Бих приключил темата за руското влияние с думите – гледайте какво правят политиците, а не какво говорят. Ще ми се да припомня и едно изявление на Костов от март 2009 г., когато той каза буквално следното: „Аз мога да работя с много хора, мога да работя и с БСП. Спомнете си, че аз бях начело на управлението, когато БСП се включи в консенсуса за евроатлантически ценности и се извърши този голям геополитически завой. Сегашният президент беше човекът, с когото ние постигнахме и аз лично съм постигнал консенсус, за да бъде страната член на НАТО”. Как връзваме това изявление на Костов за постигането на консенсус с БСП с твърденията му, че Гоце е изпращал писма на Милошевич и че е бил срещу НАТО, които се ползват като пропагандна тояга. За всички хора, които се занимават задълбочено с политиката в България, е очевидно, че тя напомня на куфар с двойно дъно. И ако някога биваме обвинявани в конспиративни теории, то е само защото се опитваме да отворим второто дъно.

Думите на Костов имат и друго тълкувание – той казва: „Аз съм толкова добър и мощен политик, че мога да обърна и най-върлите противници на една добра кауза, така че те да работят за нея”. Той казва: „Аз обърнах БСП в посока на европейската ориентация, която ние зададохме”.

Да, но срещу това изявление има поне десет, в които той твърди точно обратното. Така че бих искал да уточним кога всъщност той казва истината, защото това са две взаимно изключващи се тези. Ако си постигнал стратегически консенсус със сегашния президент, то това трябва да има съответния политически код и от него трябва да следва съответното политическо говорене и действие. Аз мисля, че има точно обратна тенденция. В момента НАТО е пробита като швейцарско сирене и хората от старата гвардия не могат да приемат, че алиансът на практика вече не е съюз за колективна отбрана, какъвто беше през 80-те години, а една паневропейска система за колективна сигурност, такава каквато я виждаха късните андроповски стратези – Европа от Атлантика до Урал и пр. Тоест това е една разводнена, бих казал, сантиментално сълзлива коалиция, в която са включени и хора с чувствителни души като холандските гейове, които според американския генерал Джон Шийн са предизвикали клането в Сребреница поради невъзможността да окажат военен отговор на добре екипираните сръбски главорези, които избиха хиляди мюсюлмани

Като се връщаме назад, нека припомним, че Костов спря руските самолети, които трябваше да отидат в Косово на помощ на сръбската съпротива срещу САЩ.

Лека му пръст на Холбрук, който сигурно може да разкаже много неща, включително за един мит, който дори националистите спрягат – за прословутите албанци, които трябваше да дойдат в България и Костов ги е спрял. Какво се случи на практика в Прищина? Дебаркирането на т.нар. десантчици руски командоси беше договорено между САЩ и Русия и това вече е публична истина. Ако някой си мисли, че Костов е застанал с цялата си воля и сила между американско-руските отношения, дълбоко се лъже.

Искате да кажете, че не е имало особен смисъл от прелитането на тези самолети?

Абсолютно, това не е прерогатив на Костов, не е нещо, което той е взел като решение на своя глава. Този опит за еманципация на Костов ми напомня страшно много на опита за еманципация на Тодор Живков, който бил направил “възродителния” процес напук на волята на Москва.

Сега обаче Иван Костов и Мартин Димитров се обявяват най-категорично и яростно против строежа на АЕЦ “Белене”.

Имам едно подозрение, за което нямам кой знае колко факти. Костов в момента се опитва да направи това, което е правил и през 1998 г., когато беше премиер. Всъщност той действа на индианския принцип – добро е, когато Голямо перо открадне коня на Малко копито, но ако Малко копито открадне коня на Голямо перо, това е зло. Тоест ако БСП или фирми на БСП и ДПС стоят на входа на турския газ, който трябва да диверсифицира в България доставките на газ, това е зле. От няколко месеца Костов провежда разговори с негов близък акран, казано на чист български, в Турция, който е в газовия бизнес. Това забавяне при взимането на решение за връзка между България и Гърция при диверсификацията на доставката на газ е също в някаква степен подсказано от този човек. В момента най-голямото бизнес дело на Костов и оторизирани от него хора е да яхнат диверсификационната връзка за газ между Турция и България. Сега ровя в тази посока и мисля, че рано или късно ще извадя конкретни доказателства по този въпрос.

Как можем да опишем линията Костов – Борисов и връзката й с линията СИК?

Тя е тънка червена линия. Знаете, че разделението беше следното – СИК са вляво, а висаджиите помагат на десните. В същото време, ако човек погледне връзките на бивши и днешни седесари със СИК, ще остане много силно изненадан. Аз искам да дам втори живот на една прекрасна статия на журналистката Ива Рудникова и фотографа Живко Ангелов от в. „Капитал”, които през 1996 г., по време на най-големия ентусиазъм и нарастваща мощ и подкрепа за СДС публикуваха „Новото лице на СДС пъпчаса от мутри”. Статията е от 29 септември 1996 г. и там има култови реплики, изречени от Костов и от Марио Тагарински. Става дума за една среща в прословутия ресторант „Олимп” във връзка с набирането на средства за кампанията на новото лице Петър Стоянов. Между другото, като казвам тънка червена линия, веднага искам да добавя, че сикаджийската връзка се вижда по-късно и в бизнес делата на днешния съпруг на евродепутатката Надежда Михайлова. Светлин Нейнски е човек, който през 2002 г. притежаваше голяма част от акциите на “Софияленд”. Това е една много мътна и криминална бизнес история. Негови съдружници са били двамата синове на изпълнителния директор на СИК Димитър Петков. Най-странното е, че в едно интервю на самия Светлин Нейнски във в. „Стандарт” от 2006 г., след като цялата работа се разпада, той казва: „Точно заради страха да не се правят политически спекулации Костов ме накара да извадя напред като съдружници братята Попови и тяхната фирма „Пио технолоджи”, в която аз не участвах”. Освен това се оказа, че доскорошният председател на общинския съвет в Свищов – град, който се управлява три мандата от син кмет – Андрей Захариев е бил шеф на фирма на братята Маргини и на Димата Руснака, която е регистрирана на името на жената на убития Димата Руснака. Дотук аз изброих около 10 факта, които водят до една и съща линия на разсъждение – има пряка връзка между организираната престъпност и организираната политика. Мисля, че на Запад са нужни доста по-малко факти, за да бъдат направени съответните изводи.

Все пак един човек не може да бъде само черен или само бял. Дотук ние описваме Иван Костов само в негативен план. Мнозина смятат обаче, включително и аз доскоро, че той е един от най-успешните политици на Българя, че за разлика от другите той има чувство за държавност и за политическа мисия, че действа решително и компетентно.

Ако приема тезата, че Костов е голям държавник, това означава да си направя ритуално самоубийство като политически анализатор, тъй като разговаряме вече близо час и аз твърдя и доказвам точно обратното. Първият въпрос, който задават на студентите по политология, е: „Има ли морал в политиката”. И всички отговарят: „Не, в политиката няма морал”. Отговорът на подготвения преподавател е: „В политиката има морал, но той не е всекидневният морал”. Голямото постижение на Макиавели е, че той модернизира политическото, като вкарва там другия, политическия морал. Ако изходим от това, искам да кажа следното – Иван Костов вероятно има свое тълкуване за политическия морал, но неговият политически морал е сътворен в дебрите на московските служби, институти и школи, в които е бил. Този човек е народен представител в продължение на седем мандата. В сегашното Народно събрание само четирима са като него – Юнал Лютфи, Ахмед Доган, Любен Корнезов и Георги Пирински. Погледнете биографиите на тези хора и ще видите, че всеки от тях е свързан по някакъв начин с това, което наричаме секретни служби, тайни лостове на властта и специални роднински връзки. Подобна политическа дълготрайност при такива слаби резултати показва, че някой е сложил наметало върху тези хора и не позволява те да бъдат атакувани, като същевременно ги премества като пешки по шахматна дъска.

Защо обаче ченгетата и тези, които наричаме олигарси, мразят Костов? Преди десет години, когато Костов беше на власт, направиха чудеса, за да го очернят в медиите.

Вижте, преди Борисов да дойде на власт като премиер, аз чувах много тежки думи от страна на Васил Божков за него. Но фирмите на Божков в момента са в консорциума, който строи магистрала “Тракия” и поради ред причини вероятно ще създадат много сериозни проблеми. Пак казвам, важно е да разграничаваме онова, което се говори, от това, което се прави на практика. Това според мен е най-важният принцип, който ще ни позволи да избягаме от типичното за симпатизантите на Костов говорене.

Какъв е профилът на неговите симпатизанти, опишете ги?

Аз самият съм по-близък до СДС и мога да ви кажа как изглежда профилът на седесарите, но имам наблюдения, бил съм на няколко събрания на ДСБ, включително в София, където е тяхната цитадела и където председател е ген. Атанасов. Бях изумен от това как хора, които са професори и имат своето място в науката, стоят като добре дресирани животни или като добре обучени войници. Там например се започва някаква тема, но в момента, в който лидерът – в случая Атанасов – каже: „По тази тема повече няма да се разговаря”, никой не казва гък. Мисля, че д-р Николай Михайлов ги беше определил като гръцки менади, които се изправят с гърдите си срещу всеки, който реши да атакува лидера. Става дума за някакво политико-обществено зомбиране, което не съм в състояние да анализирам.

Аз си спомням една наша бегла среща в Казанлък. Тогава ние създавахме ДСБ, а вие участвахте в някакво заседание на СДС. Какво си мислехте, когато се създаваше ДСБ?

При създаването на ДСБ имаше много сериозно очакване, включително в средите на СДС. Включително от страна на тогавашния, а и сегашен председател на СДС в Казанлък Николай Александров, който беше на крачка да премине заедно с цялата организация на СДС там в ДСБ. Много хора тогава очакваха от ДСБ да роди новото дясно. Още тогава се говореше за нова и стара десница, като новата десница беше ДСБ, а старата – СДС. В един момент ДСБ стигна до нивото да бъде просто част от старата десница. През 2007 г., когато се създаваше Синята коалиция, Костов каза: „Това, което казах тогава, е, че при разделението духът напусна СДС. Само че дух без тяло не може. Стремежът на ДСБ да бъде верен на принципите и на ценностите за сметка на силно отслабване на волята за власт и на стремежа да отидеш във властта се оказа непечеливша политическа комбинация. От друга страна, в СДС остана достатъчно воля за власт. Така че тези неща трябва да бъдат балансирани очевидно наново”. Ето как на чисто вербално ниво човекът, който разцепи СДС, в един момент се появи като негов обединител.

Как си обяснявате липсата на съпротива срещу това? Имам предвид липсата на смислена политическа алтернатива. Костов прави каквото си поиска, а от страна на СДС няма отпор, той не намери там достоен опонент.

На този въпрос има два отговора – единият е оптимистичен, а другият е песимистичен. Ще започна с песимистичния. Сините, СДС или старата десница, както искате ги наречете, дотолкова са излинели от липсата на власт, че са готови на всичко, което може да ги доближи до властта. Започнахме разговора с гласуването на Изборния кодекс. Това гласуване също има интересен прочит. На местните избори е напълно възможно сините да пласират тук-там свои хора. Да не забравяме, че двама от районните кметове в Столичната община са на сините. В Бургас, където кметът е на ГЕРБ, има двама зам.-кметове, които са от СДС, като единият от тях е по ключовото направление „Строителство”. Това е единият, да го наречем, прагматичен прочит на нещата. Тоест СДС си оставя отворена вратичка за колаборация със спечелилия. СДС и ДСБ нямат политическа хигиена и не се гнусят да си сътрудничат дори с БСП, каквото и да казват на думи. Аз се сещам поне за едно място, където председателят на общинския съвет – говоря за прословутата община Свищов –е член на БСП и беше избран с гласовете на СДС. На последната общинска конференция същият този Андрей Захариев, който друсаше кръшни чалгаджийски танци заедно с Величко Адамов, ректора на университета там, се извини на седесарите като им каза: „Искаме вашето извинение за това, че се налага по прагматични причини да гласуваме заедно с БСП”.
Оптимистичният поглед е в рамките на това, че българското разбиране за правене на политика винаги съдържа очакването да бъде направено някакво обединение. Погледнете тези фамозни заглавия във Фейсбук – „Един милион българи, нека да покажем, че можем…”. Има някакво перверзно разбиране за общо действие. Това не е общото действие, характерно за западната цивилизация. Това е общото действие на прословутия руски философ Николай Фьодоров, който между другото подготвя тоталитарната държава на болшевиките. Ако трябва с едно изречение да опиша разликата, ще използвам прословута фраза на Чоран, който казва: „Роден съм в нация, лишена от шансове. Щастието свършва във Виена, отвъд Виена започва проклятието”. Мисля, че това е обяснението за перманентната русификация.

Моят въпрос беше свързан с алтернативата.

Вероятно за една част от десния електорат е невъзможно да си представи политическо организаторство извън тези хора, извън способностите им да организират някакви ресурси и да свършат някаква чисто организационна и политическа работа. Аз мисля, че нещата трябва да бъдат оставени на спонтанността. Ако българите действително имат нужда от дясно, то ще се намерят начини и хора, които да организират и обособят нормална десница. Наскоро четох интервю с Умберто Еко, който казва: „Големият проблем на изследователя е, че той залага тълкувателни рамки в рамките на своя съзнателен живот, който не надвишава 40–50 максимум 60 години. Има процеси в днешна Европа, които са започнали от Ренесансова Европа, има процеси, които са свързани с разпадането на Османската империя, и голяма част от проблемите на Балканите и в Южна Европа са свързани с тези вековни процеси”.

Антон Тодоров

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert.